Лев Толстой
Хаджи Мурат (21)

XX

Хаджи Мурат прекара една седмица в укреплението в къщата на Иван Матвеевич. Макар че Маря Дмитриевна се караше с косматия Ханефи (Хаджи Мурат беше взел със себе си само двамата — Ханефи и Елдар) и веднъж го бе изблъскала от кухнята, заради което той едва не я закла, тя очевидно изпитваше особени чувства на уважение и симпатия към Хаджи Мурат. Сега тя вече не му носеше храна на обяд, тъй като бе оставила тая грижа на Елдар, но използуваше всеки случай да го види и да му угоди с нещо. Вземаше най-живо участие в преговорите за семейството му, знаеше колко жени има, колко деца, на колко са години и винаги след посещението на някой разузнавач разпитваше, когото можеше, за последиците от преговорите.

А Бутлер през тая седмица съвсем се сприятели с Хаджи Мурат. Понякога Хаджи Мурат идваше в неговата стая, друг път Бутлер отиваше при него. Понякога те разговаряха чрез преводач, а често сами, с помощта на знаци, а най-вече с усмивки. Очевидно Хаджи Мурат бе обикнал Бутлер. Това личеше от отношенията на Елдар към Бутлер. Когато Бутлер влизаше в стаята на Хаджи Мурат, Елдар го посрещаше, като се ухилваше радостно и показваше лъскавите си зъби, бързо му подлагаше възглавници, за да седне, и снемаше сабята му, когато я носеше.

Бутлер се запозна и сприятели и с косматия Ханефи, побратим на Хаджи Мурат. Ханефи знаеше много планински песни и ги пееше добре. За да угоди на Бутлер, Хаджи Мурат викаше Ханефи и му заповядваше да пее, като му напомняше песните, които той смяташе за хубави. Ханефи имаше висок тенор и пееше необикновено ясно и изразително. Една от песните особено се харесваше на Хаджи Мурат и порази Бутлер със своя тържествено-тъжен напев. Бутлер помоли преводача да преразкаже съдържанието й и я записа.

В нея се говореше за кръвното отмъщение — тъкмо това, което бе съществувало между Ханефи и Хаджи Мурат.

Песента беше следната:

„Ще изсъхне пръстта на гроба ми — и ти ще ме забравиш, родна моя майко! Ще обрасне гробището с надгробна трева, ще заглуши тревата твоята скръб, стари мой татко. Ще изсъхнат сълзите в очите на сестра ми, ще се разсее и мъката от нейното сърце.

Но ти, по-голям мой брате, не ще ме забравиш, дорде не отмъстиш за смъртта ми. Не ще ме забравиш и ти, по-малък брате, докато не легнеш заедно с мене.

Горещ си ти, куршуме, и носиш смърт, но не бе ли ти мой верен роб? Черна пръст, ти ще ме покриеш, но нали тебе тъпках аз със своя кон? Студена си ти, смърт, но аз бях твой господар. Тялото ми ще приеме земята, душата ми — небето ще приеме.“

Хаджи Мурат винаги слушаше тая песен със затворени очи и когато тя свършваше с проточена, замираща нота, винаги казваше на руски:

— Хубав песня, умен песня.

Поезията на особения, енергичен живот в планините още по-силно овладя Бутлер с пристигането на Хаджи Мурат и сближаването с него и с мюридите му. Той се снабди с бешмет, черкезка и навуща. И му се струваше, че е планинец и че живее такъв живот, какъвто и тия хора.

В деня, когато заминаваше Хаджи Мурат, Иван Матвеевич покани в къщи няколко офицери за изпроводяк. Офицерите бяха насядали едни край масата, дето Маря Дмитриевна наливаше чай, други — при масата с водка, чихир и мезета, когато Хаджи Мурат, облечен за път и въоръжен, влезе, накуцвайки, с бързи меки стъпки в стаята.

Всички станаха и се ръкуваха поред с него. Иван Матвеевич го покани на миндера, но той благодари и седна на един стол до прозореца. Мълчанието, което настъпи при влизането му, очевидно никак не го смущаваше. Той изгледа внимателно всички лица и спря равнодушен поглед върху масата със самовара и закуските. Пъргавият офицер Петроковски, който за пръв път виждаше Хаджи Мурат, го попита чрез преводача харесал ли му е Тифлис.

— Айа — отговори той.

— Той казва — да — отговори преводачът.

— Какво му е харесало?

Хаджи Мурат отговори нещо.

— Най-много му харесал театърът.

— Ами балът у главнокомандуващия харесал ли му е?

Хаджи Мурат се намръщи.

— Всеки народ има свои обичаи. У нас жените не се обличат така — рече той, като погледна Маря Дмитриевна.

— Какво не му е харесало?

— Ние имаме приказка — каза той на преводача. — Кучето нагостило магарето с месо, а магарето — кучето със сено; и двете останали гладни. — Той се усмихна. — За всеки народ неговият обичай си е хубав.

По-нататък разговорът не вървеше. Някои от офицерите почнаха да пият чай, други — да закусват. Хаджи Мурат взе поднесената му чаша чай и я сложи пред себе си.

— Какво желаете? Каймак? Бял хляб? — рече Маря Дмитриевна, като му ги поднасяше.

Хаджи Мурат наведе глава.

— И тъй, сбогом! — рече Бутлер, като го докосна по коляното. — Кога ще се видим?

— Сбогом, сбогом! — усмихнат каза на руски Хаджи Мурат. — Кунак булур. Силно кунак твоя. Време е, айда, тръгва — каза той, като тръсна глава, сякаш сочеше накъде трябваше да върви.

На вратата се появи Елдар с нещо голямо и бяло на рамо и със сабя в ръка. Хаджи Мурат му направи знак, Елдар се приближи със своите големи крачки до Хаджи Мурат и му подаде бялата бурка и сабята. Хаджи Мурат стана, взе бурката, метна я на ръка и я подаде на Маря Дмитриевна, като каза нещо на преводача. Преводачът обясни:

— Той казва: ти си харесала бурката, вземи.

— Ама защо? — рече Маря Дмитриевна, като се изчерви.

— Тъй трябва. Адет такъв — каза Хаджи Мурат.

— Е, благодаря — рече Маря Дмитриевна, като взе бурката. — Дай боже да спасите сина си. Улан якши — добави тя. — Преведете, че му пожелавам да освободи семейството си.

Хаджи Мурат погледна Маря Дмитриевна и одобрително кимна с глава. Сетне взе сабята от ръцете на Елдар и я подаде на Иван Матвеевич. Иван Матвеевич взе сабята и каза на преводача:

— Кажи му да вземе моя кафяв кон, нямам нищо по-скъпо да му подаря.

Хаджи Мурат замаха с ръка пред лицето си, за да покаже, че нищо не му трябва и че няма да приеме, а сетне посочи планините и сърцето си и тръгна да излиза. Всички го последваха. Офицерите, които останаха в стаята, извадиха сабята, разгледаха острието й и решиха, че това е истинска хурда^[1].

Бутлер излезе на чардака заедно с Хаджи Мурат. Но сега се случи нещо, което никой не очакваше и което можеше да свърши със смъртта на Хаджи Мурат, ако не беше неговата съобразителност, решителност и ловкост.

Жителите на кумицкия аул Таш-Кичу, които уважаваха твърде много Хаджи Мурат и много пъти бяха дохождали в укреплението само за да зърнат прочутия наиб, три дни преди заминаването на Хаджи Мурат бяха пратили хора да го поканят да отиде в петък в тяхната джамия. Ала кумицките князе, които живееха в Таш-Кичу, мразеха Хаджи Мурат, а бяха и в кръвна вражда с него, и щом научили за това, съобщили на народа, че не ще пуснат Хаджи Мурат в джамията. Хората се развълнували и станало сбиване между тях и княжеските привърженици. Руските власти усмирили планинците и изпратили да кажат на Хаджи Мурат да не ходи в джамията. Хаджи Мурат не отиде и всички мислеха, че с това работата се е свършила.

Но в минутата на заминаването на Хаджи Мурат, когато той излезе на чардака и конете чакаха до входа пред дома на Иван Матвеевич, пристигна на кон познатият на Бутлер и на Иван Матвеевич кумицки княз Арслан Хан.

Щом видя Хаджи Мурат, той извади пистолета си и го насочи към него. Ала преди Арслан Хан да успее да гръмне, Хаджи Мурат, макар и куц, бързо, като котка, се хвърли от чардака към Арслан Хан. Арслан Хан стреля, но не улучи. А Хаджи Мурат се затече към него, хвана с една ръка поводите на коня му, с другата извади кинжала си и извика нещо на татарски.

Бутлер и Елдар едновременно се завтекоха към враговете и ги хванаха за ръцете. Разтревожен от изстрела, изскочи и Иван Матвеевич.

— Как можа, Арслан, да направиш такава мръсотия в къщата ми! — рече той, като разбра каква е работата. — Не е хубаво това, драги. В полето, като сте сами — ваша работа, но тук, у дома, да устройваш такова кръвопролитие?

Арслан Хан, дребничко човече с черни мустаци, целият бледен и треперещ, слезе от коня, погледна злобно Хаджи Мурат и влезе с Иван Матвеевич в къщи. А Хаджи Мурат, тежко запъхтян и усмихнат, се върна при конете.

— За какво искаше да го убие? — попита Бутлер чрез преводача.

— Той казва, че нашият закон е такъв — предаде преводачът думите на Хаджи Мурат. — Арслан трябва да му отмъсти заради пролята кръв. Ей затова искаше да го убие.

— Ами ако го настигне по пътя? — попита Бутлер.

Хаджи Мурат се усмихна.

— Какво пък — ако ме убие, значи, аллах иска това. Хайде, сбогом — каза той пак по руски и като се хвана за гривата на коня, изгледа всичките изпращачи и ласкаво срещна погледа на Маря Дмитриевна.

— Сбогом, майко — рече той, обръщайки се към нея. — Благодаря.

— Дай боже, дай боже да отървете семейството си — повтори Маря Дмитриевна.

Той не разбра думите, но разбра нейното съчувствие и й кимна с глава.

— Да не забравиш кунака си — рече Бутлер.

— Кажи му, че съм негов верен приятел, никога няма да го забравя — отговори чрез преводача Хаджи Мурат и въпреки куция си крак, щом се допря до стремето, бързо и леко прехвърли тялото си на високото седло, оправи сабята, опипа с привично движение пистолета и с оня особен, горд, войнствен вид, с който планинецът язди коня си, се отдалечи от дома на Иван Матвеевич. Ханефи и Елдар също възседнаха конете и след като се сбогуваха дружелюбно с домакините и офицерите, поеха в тръс след своя мюршид.

Както става винаги, почнаха приказки около заминалия.

— Юначага!

— Та той като вълк се хвърли срещу Арслан Хан, и лицето му стана съвсем друго.

— Ще ни измами той. Голям мошеник трябва да е — рече Петроковски.

— Дай боже повече такива мошеници да има между русите — неочаквано с раздразнение се намеси Маря Дмитриевна. — Една седмица живя у нас и само добро видяхме от него — рече тя. — Вежлив, умен и справедлив.

— Откъде сте разбрали всичко това?

— Изглежда, че съм го разбрала.

— Хлътнала си, а? — рече влезлият Иван Матвеевич. — Такава ще излезе работата.

— Е, добре, хлътнала съм. А вас какво ви засяга? Само че защо трябва да се осъжда човекът, когато е добър? Татарин е, а е добър.

— Вярно, Маря Дмитриевна — рече Бутлер. — Браво, че се застъпихте.