Лев Толстой
Хаджи Мурат (11)

X

На другия ден, когато Хаджи Мурат се яви при Воронцов, приемната на княза беше пълна с хора. Тук беше и вчерашният генерал с четинестите мустаци, в парадна униформа и ордени, дошъл да се сбогува; тук беше и един полкови командир, заплашен с даване под съд за злоупотреба в снабдяването на полка; тук беше и покровителствуваният от доктор Андреевски богаташ арменец, който откупуваше цялата търговия с ракия и сега се мъчеше да възобнови договора; тук беше, цяла в черно, вдовицата на убит офицер, пристигнала да моли за пенсия или да приемат децата й на издръжка от държавата; тук беше един разорен грузински княз във великолепен грузински костюм, който се опитваше да получи един иззет черковен имот; тук беше някакъв пристав с голям свитък, в който имаше проект за покоряването на Кавказ по нов начин, тук беше и един хан, който бе дошел само за да разправи после у тях си, че е бил при княза.

Всички очакваха реда си и бяха въвеждани един след друг от хубавия рус момък-адютант в кабинета на княза.

Когато с бодра стъпка, накуцвайки, в приемната влезе Хаджи Мурат, всички очи се извърнаха към него и той чу в разните ъгли да се произнася шепнешком името му.

Хаджи Мурат беше облечен в дълга бяла черкезка над кафяв, с тънък сребърен галон по яката бешмет. Нозете му бяха в черни навуща и черни кожени пантофи без токове, стегнали стъпалата му като ръкавици; на бръснатата си глава имаше калпак с чалма, същата чалма, заради която той, по доноса на Ахмет Хан, беше арестуван от генерал Клюгенау и която бе причина за преминаването му към Шамил. Хаджи Мурат стъпваше бързо по паркета на приемната, като се поклащаше с цялата си тънка снага поради лекото накуцване с единия си по-къс от другия крак. Широко раздалечените му очи гледаха спокойно напреде и сякаш не виждаха никого.

Красивият адютант поздрави Хаджи Мурат и го помоли да седне, докато доложи на княза. Но Хаджи Мурат отказа и като сложи ръка на кинжала и поотмести единия си крак, продължи да стои изправен, оглеждайки презрително присъствуващите.

Преводачът княз Тарханов се доближи до Хаджи Мурат и заговори с него. Хаджи Мурат отговаряше без желание и накъсо. От кабинета излезе един кумицки княз, който бе дошъл да се оплаква от пристава, и след него адютантът извика Хаджи Мурат, заведе го до вратата на кабинета и го пусна да влезе.

Воронцов прие Хаджи Мурат, изправен до ръба на масата. Старческото бяло лице на главнокомандуващия не се усмихваше като вчера, а бе по-скоро строго и тържествено.

Когато влезе в голямата стая с огромна маса и големи прозорци със зелени щори, Хаджи Мурат притисна малките си загорели ръце на гърдите, там, дето се кръстосваше бялата черкезка, и бавно, ясно и почтително, навел очи, каза на кумицко наречие, на което говореше добре:

— Отдавам се на високо покровителство на великия цар и на вашето. Обещавам да служа вярно, до последна капка кръв, на белия цар и се надявам, че ще бъда полезен във войната с Шамил — мой и ваш враг.

Като изслуша преводача, Воронцов погледна Хаджи Мурат и Хаджи Мурат погледна Воронцов.

Очите на тия двама души се срещнаха и си казаха едни на други много неща, неизразими с думи, и съвсем не това, което бе казал преводачът. Те направо, без думи, си изказаха взаимно цялата истина: очите на Воронцов казваха, че той не вярва ни дума от всичко, което бе казал Хаджи Мурат, знае, че той е враг на всичко руско и винаги ще бъде такъв и че сега се подчинява само защото е принуден. И Хаджи Мурат разбираше това и все пак уверяваше, че е предан. А очите на Хаджи Мурат казваха, че тоя старец би трябвало да мисли вече за смъртта, а не за война, но че макар и стар, той е хитър и човек трябва да е предпазлив с него. И Воронцов разбираше това и все пак каза на Хаджи Мурат онова, което смяташе необходимо за успеха на войната.

— Кажи му — рече Воронцов на преводача (на младите офицери той говореше на „ти“), — че нашият господар е толкова милостив, колкото и могъщ, и че по моя молба навярно ще му прости и ще го приеме на служба. Предаде ли? — попита той, като гледаше Хаджи Мурат. — А докато получа милостивото решение на моя повелител, кажи му, че аз се наемам да го приема и да сторя всичко, та престоят при нас да му бъде приятен.

Хаджи Мурат още веднъж притисна ръце на гърдите си и заговори нещо оживено.

Той каза, както предаде преводачът, че и по-рано, през тридесет и девета година, когато е управлявал Авария, е служил вярно на русите и никога нямало да им измени, ако неговият враг Ахмет Хан, който искал да го погуби, не го наклеветил пред генерал Клюгенау.

— Зная, зная — рече Воронцов (макар че и да е знаел това, отдавна бе забравил всичко). — Зная — рече той, сядайки и сочейки на Хаджи Мурат дивана до стената. Но Хаджи Мурат не седна, а вдигна яките си рамене в знак, че не се решава да седне пред такъв важен човек.

— И Ахмет Хан, и Шамил — и двамата — са мои врагове — продължаваше той, обръщайки се към преводача. — Кажи на княза, Ахмет Хан умря, не можах да му отмъстя, но Шамил е още жив и аз няма да умра, докато не му отплатя — каза той, като свъси вежди и силно стисна челюсти.

— Да, да — спокойно каза Воронцов. — Но как иска да отплати на Шамил? — рече той на преводача. — И кажи му, че може да седне.

Хаджи Мурат пак отказа да седне и на предадения му въпрос отговори, че е дошъл при русите тъкмо за да им помогне да унищожат Шамил.

— Добре, добре — каза Воронцов. — Но какво именно иска да прави? Седни, седни…

Хаджи Мурат седна и каза, че ако го пратят на лезгинската граница и му дадат войска, той се наема да вдигне целия Дагестан и Шамил няма да може да се удържи.

— Това е добре. Това може — рече Воронцов. — Ще си помисля.

Преводачът предаде на Хаджи Мурат думите на Воронцов. Хаджи Мурат се замисли.

— Кажи на сардаря — рече той още, — че моето семейство е в ръцете на моя враг; а докато семейството ми е в планините, аз съм вързан и не мога да служа. Ако тръгна направо срещу него, той ще убие жена ми, ще убие майка ми, ще убие децата. Нека князът отърве семейството ми, нека го замени срещу пленници и тогаз или ще умра, или ще унищожа Шамил.

— Добре, добре — рече Воронцов. — Ще помислим за това. Сега нека отиде при началник-щаба и да му изложи подробно своето положение, намеренията и желанията си.

Така се свърши първата среща на Хаджи Мурат с Воронцов.

Същата вечер в новия, украсен в източен стил театър се даваше италианска опера. Воронцов беше в своята ложа, а в партера се появи биещата на очи фигура на куция Хаджи Мурат с чалма. Той беше с прикрепения към него адютант на Воронцов — Лорис-Меликов, и седна на първия ред. С източно, мюсюлманско достойнство, не само без израз на учудване, но с равнодушен вид, след като седя през първото действие, Хаджи Мурат стана, огледа спокойно зрителите и излезе, като привлече вниманието на всички.

Следният ден беше понеделник, когато обикновено у Воронцови имаше прием. В голямата, бляскаво осветена зала свиреше музика, скрита в зимната градина. Млади и не съвсем млади жени в рокли, които оголваха и шията, и ръцете, и почти — гърдите им, се въртяха в прегръдките на мъже в ярки мундири. Пред отрупания бюфет лакеи в червени фракове, дълги чорапи и пантофи наливаха шампанско и поднасяха бонбони на дамите. Жената на „сардаря“ също така полуразголена, макар да не беше вече млада, ходеше между гостите, усмихваше се приветливо и каза чрез преводача няколко любезни думи на Хаджи Мурат, който със същото равнодушие — както вчера в театъра — оглеждаше гостите. След домакинята при Хаджи Мурат идваха и други разголени жени и всичките, без да се срамуват, стояха пред него и усмихнати питаха все едно и също: харесва ли му се това, което вижда. Самият Воронцов, със златни еполети и акселбанти, с бял кръст на шия и с лента, дойде при него и го попита същото, уверен очевидно, както и всички други, които го питаха, че на Хаджи Мурат не може да не му се харесва всичко, което вижда. И Хаджи Мурат отговори на Воронцов това, което бе отговорил на всички: че у тях такива неща няма — без да казва хубаво ли е или лошо това, което го няма у тях.

Хаджи Мурат се опита да заговори и тук на бала с Воронцов за откупуването на семейството му, но Воронцов се престори, че не чува думите му и се отдалечи. А после Лорис-Меликов каза на Хаджи Мурат, че тук не е място да се говори по работа.

Като удари единадесет часът и Хаджи Мурат свери своя часовник, подарен му от Маря Василиевна, той попита Лорис-Меликов може ли да си отиде. Лорис-Меликов каза, че може, но че е по-добре да остане. Без да се съобразява с това, Хаджи Мурат не остана и си отиде в отреденото му жилище с предоставения на негово разположение файтон.