Григор Гачев
Ортодокс (6)

5
Отговорникът

След закуската тате отиде да впрегне конете и да приготви каруцата за излизане. Щеше да кара плавей за дърва от Пърдището. Ние с Христина се опитахме да се измъкнем потайно, но мама ни спря:

— Къде така?

— До отец Самуил.

— А царевицата кой ще я рони?

— Ще се върнем бързо, мамо. Вчерашното занимание много хареса на Христина и искаме да питаме за нещо от него. Нали става?

Без да чакаме отговор, изхвръкнахме от къщата. Огледах набързо за трансмитера или парчета от него — нямаше абсолютно никаква следа, само на стената на едно място имаше драскотина.

— Отговорникът го е прибрал — поясни Христина. — Да не узнаят хората ви нещо. Само да разбера кой е…!

— Ако излезе отец Самуил? Черквата тук е надясно. И тази локва по-добре я заобиколи, още по-дълбока е от предишната. Как смяташ да го попиташ?

— Направо. Не ми пука.

— И ще оплескаш нещата още повече. Не е ли по-добре някак заобиколно? Така че ако не е Отговорникът, да не се сети?

— Как?

— Ами… не знам. Ще пробваме.

Селото беше странно пусто. По улиците нямаше никой. В черквата ни посрещна само чичо Дамян, който бършеше с парцал скамейките. Оказа се, че отец Самуил е ходил вечерта до Дяково и се е върнал чак малко преди съмване. Наложи се да го изчакаме, докато стане и се облече. Като влезе при нас обаче, беше благо усмихнат като винаги.

— Имате нещо да питате ли? Казвайте.

— Да, отче. Дойдохме да питаме… да питаме… — започнах аз.

— Защо не трябва да пускам разни неща между хората, като на заниманието — помогна ми Христина.

— Защото не са истина, чадо, а лъжата е път към греха. Надали точно Божествените неща са както ги каза… А дори случайно да са истина, ние тук май не сме дорасли за нея.

Спогледахме се с Христина.

— Отче, а не е ли добре, ако са истина, да ги узнаем? То не е ли един вид нещо като порастване, искам да кажа? — намесих се. — Нали миналата есен ни говори за истината, как и най-малката истина е приближаване към Бога, а лъжата и невежеството са път към дявола?

Отец Самуил се усмихна широко.

— Браво, Петре, не предполагах, че си го запомнил толкова добре. Да, точно така е. Но доколкото разбрах Христина, тя имаше предвид някакво смятане, което да определя на Бог какво той да може. А не вярвам Бог да е подвластен на числата, би трябвало те да са подвластни Нему… Не ми се сърди, Христинче, не искам да те обидя. Така мисля.

— Не съм обидена, отче. И аз мисля, че обърках нещо тогава. — Христина се изчерви.

— Това ли е всичко?

— А, не, не! Имаме да те питаме за още нещо! За… за… ммм… — Тя се запъна. — Откъде знаете, че идваме с отец Евлоги от едно и също място?

Отец Самуил седна до нас.

— За теб зная от татко ви. Нали пишем по черковните книги кой кога и къде е роден, умрял, за кого се женил, кои му били родителите и децата…

Христина го изгледа изпод вежди.

— А за отец Евлоги го зная лично от него. Като млад ученик, бях поразен от мъдростта му и веднъж го попитах откъде е родом. А той се засмя и рече, че идва от място, където хората не почитат Бога, за разлика от нас в Патриаршията… Дълго време не можех да повярвам, че е роден сред анатемосани, ако и да знаех, че свещениците не лъжат. А отец Евлоги най-малко от всички.

Спогледахме се с Христина и тя лекичко поклати глава.

— После разбрах, че няма как да е иначе — продължи отец Самуил. — Такава сила на духа сигурно може да има само човек, дето истински знае що е да си далеч от Бога, и от честността и доброто. Що е ръката Божия да не те закриля, да живееш сред хора без опора… И който е решил той да бъде опора на другите. Да поеме товара да крепи духа на децата Божии там, където те нямат сила да крепят дори себе си… Двадесет години е преподавал в школата в Свети град, четиринадесет от учениците му станаха митрополити, а един — Патриархът ни. Освен Основателите и Патриарсите, в цялата история на Патриаршията надали ще се намерят много като него… Така че никога не бива да се срамуваш откъде идеш.

Думите му внезапно бяха прекъснати от бързи стъпки.

— Отче Самуиле, имаме да те питаме нещо.

— Кои ще ме питате, Михаиле? Гледам, че си сам… Нещо лошо ли има?

Обърнахме се точно навреме, за да видим как селският обущар кимна. Отец Самуил бързо отиде до него и двамата размениха няколко думи. След това отецът ни направи знак.

— Елате с мен. Чудя се аз защо селото е толкова тихо, а то…

С Христина трябваше да подтичваме, за да насмогнем на крачката на възрастните. Отиваха право към нас. Отец Самуил спря пред портата ни и ни подкани:

— Бързо влизайте вътре, в къщата. Не излизайте нито за миг навън, изпод защитата на кръста. Ще мина по-късно да ви кажа какво да правите по-нататък.

На входа се разминахме с тате. Беше облякъл риза и потури с избродирани навсякъде по тях кръстове, на шията му висеше дървен кръст, на калпака му също имаше забодено кръстче и държеше в ръце вилата за тор и скован набързо от летви кръст. Каруцата стоеше впрегната и забравена насред двора. Присъедини се към отец Самуил и Михаил и двамата се завтекоха по улицата.

— Влизайте бързо! — дръпна ни мама за ръцете в къщата. — Да се помолим! Добре, че Рада е тук, иначе Христо сигурно щеше да хукне за нея.

— Кога е дошла? — учуди се Христина.

— Преди малко.

В голямата стая се бяха събрали всички и се споглеждаха тревожно. Изчетохме няколко молитви, докато се поуспокоим… е, поне някои от нас.

— Мамо, какво е станало? — попита след поредната молитва Божка.

Мама я изгледа укорително и не отговори нищо. Вместо нея обаче се обади Христо:

— Видели са в селото караконджул, Божке.

— Христо, бива ли пред децата? — сряза го мама.

— По-добре да знаят истината, мамо — отговори спокойно Христо. — Така ще са по-силни срещу злото.

— Кога? Как? — успя да вмъкне Христина. Не че не се сещахме вече, де.

— Вчера. Тичал е по улиците и е ревял като бивол. Видели са го поне половината село и почти не е имало някой да не го е чул — обясни Христо. — Цяла нощ всички са треперили и на сутринта известно време никой не е смеел да се покаже. Рада обиколила съседите си да ги събере и да им каже да викнат отец Самуил, след това хукнала насам да види добре ли сме. И предупреди и нас.

— Ама че си смела! — възхитено прошепна Божка.

Рада поклати глава и измъкна от престилката си дървен кръст. Христина се усмихна иронично, но усмивката й застина, когато кръстът беше последван от един лакът дълъг касапски нож, остър като бръснач.

— Тези двете пазят добре, сестричке. Лесно е да си смела с тях.

— Мамо, а ти вчера не видя ли караконджула? Нали бяхте с тате навън, когато се ревеше?

Мама наведе глава, след това внезапно стана и хлътна в стаята си. Миг по-късно през затворената врата се чу ридаене.

Рада и Христо се спогледаха, станаха и влязоха при мама. Всички бързо ги последваха. В голямата стая останахме само ние с Христина и Данка, която зяпаше някъде в празното.

Христина се поколеба за момент. След това предложи:

— Да се върнем в манастира. Там нашите няма да смеят да се опитват да идват и ще си спестят наказанията. Ще имаме време да решим какво да правим по-нататък. Да вземаме тихомълком каруцата и да изчезваме! Можеш ли да караш каруца?

— Ъъъ… мога. Е, поне по-добре от тебе… Добре де, поне не по-зле. Давай тогава да се измъкваме, докато другите са при мама.

 

 

Каруцата се носеше по селските улици така, че едва не изхвръквахме от нея по неравностите.

— Да не ни спрат? — надвика Христина трясъка на колелетата.

— Надали. Мъжете сигурно претърсват околността за следи от караконджула, а другите са се изпокрили вкъщи. Ако не срещнем мъжете, нищо чудно вече да сме в манастира, когато разберат…

По пътя и на излизане от селото нямаше никой.

— Сигурно са почнали търсенето от Сухото дере, от другата страна — поясних аз. — Ако караме все така, по обед ще сме в манастира.

— Или на оня свят! Ох! Внимавай! Ааааау!…

Докато наближим манастира, вече бях започнал да се оправям що-годе с юздите. Успях да завия по отклонението за него още от първия път. (Замалко не се обърнахме, ама се размина.)

— Ще успееш ли да спреш пред портата? — попита Христина, докато гледаше как стените на манастира се носят към нас.

— Конете да не са гламави, че да се блъснат в нея на галоп?

— Мен ако ме кара коняр като тебе, и на дърво ще се кача, за да съм по-далече от него! Не се чудя, че стигнахме толкова бързо.

— Искам това да го видя! Дай да ти сложим юздата и да пробваме!

За щастие, в този момент конете рязко забавиха ход и спряха. Иначе Христина щеше да ме улучи точно по главата, сигурно за пръв път в живота си. Клинът за каруцата профуча покрай мен и изчезна в прозорчето на портата в мига, в който то се отваряше. Чух отвътре удар, глухо изохкване и тупване, последвани от порой ругатни. Не знаех от колко време брат Танас е в манастира, но явно не се беше проникнал от достатъчно святост.

— Брат Танасе, добре ли си? Брат Танасе?

— Ще ви кажа аз добре ли съм, калпазани ниедни! На какво прилича тая?

— На караконджули в село! Идваме да искаме помощ от манастира! — Дали е горе-долу добре беше ясно.

— Ка… какво? Караконджули в село? В кое? Вие да не би… — Брат Танас предпазливо отвори прозорчето един пръст и ни огледа внимателно през процепа.

— При нас! Цялото село ги е видяло! Мъжете се събраха и претърсват около селото за караконджулите. А ние препуснахме дотук, да повикаме помощ!

— Така ли? Чакайте тогава, отивам да викна отец Йоаникий!

Чухме как братът се отдалечи бързо.

— Какво ще стане сега? — попита Христина.

— Или игуменът, или протоигуменът, заедно с още някой от старшите монаси, ще ходят да правят съслужение със селския свещеник. Да прогонят злите сили от селото.

— Много ще ги прогонят така, няма що!

— Защо? Не вярвам повече в село да се мерне караконджул, поне докато ние не се върнем там.

— Ами ако нашите дойдат и в манастира?

— Нали е забранено?

— Мама се появи чак в килията ти, нищо че е забранено. И както я познавам, няма да се предаде, ако ще целия свят да трябва да отмести.

— Уф, права си… А и татко ти е по-разсъдлив, но не и по-страхлив. Ужас!

— Кога ще тръгнат монасите?

— Веднага. В смисъл, до четвърт педя време.

— Четвърт какво време?!

— Докато слънцето се премести на небето с четвърт педя — обясних важно аз. Ще ми се фукат те с техните часове и секунди, а? — Може и още по-бързо.

Като в потвърждение на това, отвътре се чу тупурдия.

— Андроник, взе ли сребърния кръст?

— Да, отче протоигумене. А… дали да не вземем и чудотворната икона? Ей така, ако има някой ранен от караконджулите…

— Да-да, за ранените! Я не се помайвай! И житието на Йосиф Водителя също можеш да го оставиш. И молитвеника за свети Георги също. И тези два кръста също, вече носим четири други. И Указанията за благочестив живот също. А в тази торба какво има?… Я се съвземи, монахо Андроник! Оставяй я веднага! Ако има как, сигурно и манастира ще помъкнеш… Къде са децата? Танасе, отваряй бързо портата! Защо не си ги вкарал вътре? И защо не си впрегнал още каруца?

— Вземете нашата, за по-бързо — обадих се аз, докато брат Танас отваряше портата. — На тате е.

— Браво, юнаци! Истински герои сте. Влизайте бързо вътре. Танасе, заведи ги в килията на Петърчо. Там са си свикнали.

— Ей сега, отче протоигумене.

Носът на вратаря беше зачервен и подут като домат. Докато се качвахме по стълбите, Христина му се извини сигурно поне десет пъти. Той отначало само сумтеше намръщено, но по едно време я погледна със съмнение.

— Ти ли го метна, казваш? Да не ме лъготиш нещо? Да не се опитваш да поемеш вината на Петърчо?

— Честна ду… честен кръст, брат Танасе. Целех него…

— Добре, че не си го уцелила тогава. Мен ме свали на земята, него можеше и да пребиеш! Бива ли така?

Христина си изкриви врата от желание да ме изгледа изотгоре, и се спъна в роклята. Едвам я хванахме с брат Танас.

— Влизайте и се оправяйте, има още малко време до обедната молитва. Протоигуменът и отец Андроник сигурно ще се върнат довечера, а утре сутринта ще си пътувате пак за село. Сигурно нямате търпение, а?

— Ами… не съвсем.

— Страх ви е от караконджулите, нали?

— Мммм… нещо такова.

— Недей да увърташ, Петърчо, не е хубаво да крие човек истината! Не се безпокойте, отец Йоаникий ще се постарае. Служена ли е очистителна служба на място, в село, адовите твари после много години не припарват наоколо… Христинче, защо гледаш така стреснато? Не се бой, повече надали ще видиш караконджул през живота си.

— Аз…

— Знам, знам. Помня. Така беше наплашена преди, че разправяше, че лично за теб идват. Не се безпокой, няма повече никога да дойдат!… Хайде, че трябва да слизам, портата няма да се пази сама.

Когато вратата хлопна зад гърба му, се спогледахме. Христина беше поприбледняла.

— Ами сега?

— Не знам. Не намерим ли кой е Отговорникът до утре сутринта, май лошо ни се пише. Като се пробват да ни измъкнат пак, ще стане още по-зле, те заради това ще пробват още по-настойчиво…

Вратата скръцна и иззад нея се подаде физиономията на брат Харалампи.

— Ама вие вярно сте тук! — Той се огледа назад. — Христинче, искаш ли си роклята?

— Онази? Ти я пазиш?!

Братът грейна така, че и аз неволно се усмихнах.

— И още как! Отец Никодим ме прати да я изхвърля, ама аз я скрих. Толкова хубаво било да ушиеш дреха за някого и да му хареса! Направо ми стопля сърцето! Ей сега ще ти я донеса, да й се радваш!

— Ъ… нека не е точно сега, брате. Нали съм с рокля, ще е неудобно да нося две наведнъж.

— Ей, вярно, бе! Ама че съм недосетлив!

— Ама ти ми я пази, на всяка цена! Наистина е единствената рокля, която съм харесала в живота си! Някой ден непременно ще си я взема!… А сега може ли да ни оставиш с Петърчо? Искаме, такова, да си прочетем молитвата за прогонване на караконджули от село.

— Разбира се!

Братът притвори вратата и чухме как подскача нататък по коридора като дете. Когато стъпките му заглъхнаха, Христина пак се обърна към мен:

— Няма ли как да се сетим за кого няма да се сетим? Не можеш ли да го разиграеш като на шах, примерно?

— Ще пробвам.

 

 

И по време на обяда, и целия следобед се мъчих да си представя нещото като партия шах и да го разиграя. Отначало излизаше много просто, ама съвсем нямаше как да се изхитри. Ако пък го пробвах по-сложно, ставаше много сложно — но пак без спечелване.

— Да се слави името ти! — сръга ме по време на вечерната молитва Христина.

— Какво ми е на името?

— Казва се „Да се слави името ти“!

— Че аз какво казах?

— „Пешка на e4, офицер на d8“!

Сърдитият поглед на игумена ни накара да прекъснем разговора. Комбинациите обаче продължиха да занимават главата ми. След молитвата Христина ми каза, че вместо с „В името на отца и сина, и светаго духа, амин!“ съм завършил с „Кон на c6, топ на c8, пешка на e6, вечен шах!“. А на вечеря се улових, че редя залци хляб по масата като фигури от позиция. Постоянно забравях да ям, а когато привърших, бяхме останали с Христина в трапезарията сами.

Внезапно обаче ми хрумна идея.

— Намерих начин как да разберем кой е Отговорникът.

— Сети ли се за кого няма да се сетим?

— Не. Няма как да се сетим за кого няма да се сетим.

— Тогава?

— Тогава няма как да го открием със сещане. Мисля, че отец Евлоги искаше да ни каже точно това. Че е безсмислено да се опитваме да го търсим. Че ако потрябва, ще разберем.

— И как тогава ще разберем кой е?

— Като направим така, че да потрябва да разберем. Като го принудим да ни се покаже.

— Супер! Искам да видя как деветгодишно хлапе от Ортодокс ще накара насила Безтелесен на нещо.

— Както накарах отговорник на трансмитерно звено на Релеен свят да наруши Кодекса за връзка.

— ?

— Отивам да събера игумена, отец Никодим и другите монаси и да им разкажа цялата истина. И за твоя свят, и за всичко. Да проваля забраната за знание завинаги. Ако Отговорникът не ми попречи.

— Че той откъде да знае какво ще правиш?

— Негова си работа. — Станах от пейката и тръгнах към килията на игумена. — Щом може да научи какво е станало с Минчо толкова веднага, да може и да знае какво му се готви. И щом може да забранява и наказва.

— Няма ли така да направим още повече поразии?

— Повече от това накъде?

— Чакай малко! И аз идвам. Искам да видя кой ще е. — Христина хукна след мен. — Или поне физиономиите на отците, докато им разправяш.

— Няма нужда да ходите далече — внезапно се обади зад нас нечий глас. — Тук съм.

Двамата се обърнахме едновременно.

Зад нас стоеше манастирският идиот Георги.

 

 

— Не можете да повярвате ли? — попита той.

Бях си глътнал езика. Май и Христина също.

— Да си идиот е много удобно. Правиш каквото си искаш, и никой не ти обръща внимание. А като си глухоням, не ти и нареждат какво да вършиш. — Георги ни изгледа закачливо. — Съвземете се, де! Една игра на шах, Петърчо?

— Нямаме кесия и фигури — откъсна се от устата ми.

— И без тях става. — Георги щракна с пръсти и между тях се появи направо от въздуха тапа за уши като тази у Христина. — Или ги предпочиташ? — Той духна срещу мен и на масата между нас внезапно тупна кесия като тази на отец Геласий. — Ако обещаете да не ме издавате, може и сладолед да ви почерпя.

Тук се намеси Христина. Някои от нещата, дето ги каза, не ги разбрах, ама за другите ум не ми побира откъде е научила такива думи. Георги се заливаше от смях, а аз се чудех как да потъна в земята. Съмнявам се дали в село в кръчмата може да се намери пияница, който да измисли описание като нейното къде да си завре Георги сладоледа и какво да последва от това. А повечето други неща бяха още по-така.

— Ако ще пазим тайна, не е ли добре да се качим в килията ми? — попитах аз, след като Христина прегракна напълно. — Тук могат да ни чуят.

— Не вярвам — сви рамене Георги. — Първо, ако някой тръгне към трапезарията, сигурно ще се сети каква друга работа има. После, и да влезе, нещо не ми се вярва да ни види и чуе. — Той ми смигна точно като Гунар. — Можем да говорим спокойно.

— Значи ти ни разиграваш? — изхъхри Христина. — И се правиш на съвестен пред Съвета ни, а мама и татко треперят и се ядосват?

— И да, и не — отговори Георги. — В интерес на истината, плановете на Свръзката бяха по-различни. Петърчо трябваше да остане тук само докато Христина посвикне малко. След това „повреденият“ трансмитер трябваше да пренесе само него на Академия, а Христина да не успее да се прибере, дори ако иска. За постоянно. И така да се следи как познанията ви от родните светове се кръстосват с познанията на приемните. Само че, не знам защо, не се получи. — Той направи познатата физиономия на слабоумен и ме изгледа невинно. — Нещо се оплете…

— Ще ти откъсна главата! — изхърка Христина.

— Да ти направя услугата? — Той се хвана за косите, откъсна главата си от шията и я вдигна високо. Откъснатата глава се ухили иронично, изплези се към Христина, след това ръцете я върнаха обратно на мястото й. — Така доволна ли си? Или искаш да съм на повече парчета? Също става.

Беше ми нужен миг-два, докато се съвзема. Христина обаче стоеше с ръце на хълбоците и го гледаше точно както майка й гледаше Отговорника на Възела. Май откъсването на главата не я беше нито учудило много, нито успокоило.

— Не за нарушения, а за ваш кеф? — изхърхори тя с усилие. — Така ли? Връщам се на Академия!

— И как? — попита невинно Георги. — Кой ще те пусне?

— Ти! Иначе всички тук ще научат всичко! И отгоре!

— О, не ми се вярва — отвърна разсеяно Георги. — Както знаеш, изтриването на паметта е рутинна процедура.

— Какво?! — Тя се заоглежда за нещо за хвърляне.

— Спокойно, няма да го направи — намесих се аз. — Само те плаши. — Ако запратеше нещо по него, нищо чудно да улучеше мен.

Тя ме изгледа въпросително.

— Ако щеше да ти изтрива паметта, нямаше изобщо да разговаря с нас — поясних. — Нямаше да има смисъл. Не се ли уплашим, няма да ни спре. Иначе защо изобщо ще ни се разкрива?

— И защо да не го направя, ако може да знам? — намеси се Георги.

— Защото ти трябваме със запазена памет. Иначе как ще кръстосваш познанията от двата свята? — Замислих се за миг-два. — А може би и заради други неща.

Отговорникът вдигна вежди. След това ме изгледа с престорен укор.

— Петърчо, непрокопсанико, по-голям пакостник си и от Христина! Хубава беля си взех с тая твоя комбинаторика, тц-тц, кой ме караше да я подсилвам така навремето. Проваляте ми заедно целия план. Ще ми докарате някое наказание за некадърно свършена работа. — Той полуприкри с ръка усмивката си.

Сестричката ми ме зяпна, след това — Георги.

— Като си помисля, май наистина може да се наложи да ви върна и двамата на Академия — продължи той. — Рисковано е да ви оставя тук, може да докара още нарушения на Кодекса за връзка. Тюх, какъв хубав опит се проваля. — Той изобрази комично безутешна печал. — Е, хубавото е, че все пак се получиха достатъчни резултати, макар и много набързо. И да си отнеса наказанието, работата ще е свършена, и то добре. Така че няма да е колкото се опитваха да ми натресат иначе.

— Кога тръгваме? — попитах аз.

— След малко. Първо трябва да видим един ваш познат. — Лицето му внезапно стана сериозно.

Спогледахме се с Христина.

— Отец Евлоги?

Отговорникът кимна.

— Той… как е?

— Остават му още само минути живот, а сигурно би искал да ви види. — Георги ни махна с ръка и забърза към килията на отец Евлоги.

Последвахме го стреснати. Пред вратата на килията той спря и ни погледна в очите.

— Искам да му дам каквото е заслужил. Не вярвам обаче да приеме. Моля ви, помогнете ми да го убедя!

Кимнахме с Христина едновременно, без да знаем за какво става дума. Той почука на вратата и без да чака отговор, влезе.

 

 

Последните лъчи на слънцето падаха през прозорчето на килията и осветяваха леглото на отец Евлоги. В първия миг помислих, че той вече не е жив, но очите му бавно се обърнаха към нас. Бяха сякаш избелели за изминалата седмица, но погледът му беше запазил силата си.

— Накарали сте го да се разкрие? — долетя до нас сух шепот. — Знаех си. Браво!

— Бях ти обещал, че преди края ще можеш да изпратиш вест до твоя свят — каза Георги. — Ето ти вестителите. Какво ще им предадеш?

— Щом са те открили, знаят половината. Другата… мисля, че ще научат сега.

Георги го изгледа внимателно.

— Досетил си се? Или си се надявал?

— Като млад се надявах. Сега… само го очаквах.

— Добре, да минем към формалностите. Предлагам ти официално това да не е краят. Пред свидетели. Издържал си изпита. Свръзката дадоха одобрението си.

Погледнах с недоумение Христина. Очите й бяха като чинийки.

— Изпита за Безтелесен?! Предлагаш му безсмъртие?! И вашите възможности? — прошушна тя едва чуто.

Георги кимна. Аз само зяпнах.

Отец Евлоги отправи поглед през прозорчето към дърветата отвън. Постоя така, след това едва-едва, с мъка поклати глава.

— Отказвам се.

Не можех да повярвам на ушите си. Христина стоеше като вкаменена.

Георги го погледна укорително.

— Ти си, който даде на хората тук знанието за цената на живота им. Заслужил си награда.

— Само ако потвърдя това знание чрез себе си. Ако откажа безсмъртието.

— Би могъл да дадеш още много. Знаеш го.

— Учениците ми също могат. Аз осмислих своя живот. Нека не им отнемам шанса да осмислят техните.

— Не искаш ли да им помогнеш?

— Смислен е живот, в който се справяш ти. Не искам да живея живота на другите вместо тях.

— Ще им е трудно съвсем сами.

— Ще имат спомена за мен.

— Времето покрива със забрава и най-великите.

— Но междувременно нови оставят пример. Съграден върху стария и още по-достоен.

Георги се приближи до леглото и погледна отец Евлоги в очите.

— Изчерпан ли си докрай от живота? Не искаш ли повече?

Отец Евлоги отвърна спокойно на погледа му. Сякаш нещо му вливаше сили.

— Надали някога ще бъда изчерпан или няма да искам повече. Но няма как и да вървя със света, и да остана себе си… Отец Марин е щастливец, склерозата му е спестила усещането да е вече пречка за другите… Стигна ли дотам, ще мечтая да съм умрял навреме.

— Защо просто не избегнеш смъртта?

— Убедил съм твърде много отиващи си, че след достоен живот смъртта е просто заслужена почивка. Може би иначе щях да приема… Сега нямам право.

— Всичко ще изглежда както иначе. Кой ще узнае?

— Аз. Да си жив с измама не е живот.

— Защо просто не го приемеш?

В очите на отец Евлоги се появи топлина.

— Бориш се за мен и заради мен. Благодаря ти… Но не разбираш, че не е нужно. Като човек си се боял от смъртта, после си станал нещо повече и те боли за мен… Но аз още съм човек, а не се боя. Без край животът е непълен завинаги… Знаеш го. По себе си.

Погледът на Георги помръкна, но той не се предаваше:

— И какво сега? Нищото?

— Каквото съм давал на другите. Достойнство в последната крачка.

— Какъв е смисълът да е последна?

— За човека в мен е последна и така, и иначе.

— А тези, на които още би бил от полза?

— От полза съм като човек. А точно това бих изгубил.

— Като Безтелесен ще си от още повече полза.

— Ти си достатъчен за всички.

Отговорникът въздъхна.

— Човекът в теб никога няма да умре. И ти също го знаеш.

Отец Евлоги присви леко очи.

— Помниш ли, когато ми каза кой си?… Преди десет години?

Георги кимна. Старецът продължи:

— „Двамата орем една нива, в един впряг“… Но теглим ли и двамата от едната страна на впряга, а от другата — никой, плугът ще върви косо и браздата ще е крива… Трябва някой да остане човек докрай. Нали?

Георги сякаш замръзна за миг. След това продължи:

— Толкова хора са приели и светът не е спрял! Един повече — какво значение?

— Няма ли значение, няма и смисъл.

— Моето съществуване безсмислено ли е?

— Ти си приел своята цена. Аз — своята.

— Светът върви напред. Един ден всички ще стигнат до безсмъртието.

— Моята крачка е част от пътя им към него. Без поредната няма стигане до края.

Георги се поколеба за момент.

— Такъв урок ли ще дадеш на децата? Че искат или не, са длъжни да умрат, заради абстрактни думи и принципи?

Отец Евлоги бавно обърна поглед към нас. Срам не срам, не можех да сдържа сълзите си. А Христина май не се и срамуваше. Отецът ни гледа мъничко, след това с усилие се усмихна и на трима ни. И усмивката му беше топла като слънцето напролет.

След това с последни сили поклати глава.

— Че имат право на своя избор… Имат и време… Моят е сторен.

Отец Евлоги бавно притвори очи и чертите му се отпуснаха. Георги го гледа още няколко удара на сърцето, след това коленичи пред леглото и наведе глава.

 

 

— Съжалявам, че не помогнах за отец Евлоги — отроних, когато вече отново бяхме в трапезарията и се бяхме посъвзели. — Не ми хрумна как.

— Нямаше как — кимна Георги. — Надявах се, че ще се разколебае поне заради вас. Поколеба се, но не се предаде… Вече трети ден тайно поддържам живота му заради тази среща. Опитах всичката логика, която има как да бъде обяснена на Стандартен. Отхвърли я.

— А прав ли беше?

— Да, но се надявах да го разубедя… Накрая ви използвах нечестно срещу него и той го усети. И дори не се обиди, просто се опита да ме разбере още по-добре и искрено, преди да реши окончателно… Такива като него карат и Безтелесните да се възхищават на обикновените хора и да ги гледат отдолу нагоре. Поне тези от Безтелесните, които не са забравили докрай какво е да си човек.

— Хак ви е! — заяви Христина.

— Е, не ни е чак съвсем. Все пак доста Стандартни искат да станат Безтелесни, или поне Аугментирани. Някои от тях знаят, че далеч не всички Аугментирани живеят вечно, или дори много по-дълго от Стандартните, но въпреки това искат. И някои от тях успяват.

— На цената да правят мръсотии на обикновените хора? Прав им път! — заяви Христина ледено. — Права беше мама. Не ща и да чуя да ставам Аугментирана! И Петърчо също не иска. Нали?

— Де да знам. Май да.

— Може с времето да премислите — вдигна рамене Георги. — Може дори да станете Безтелесни, но ще трябва да издържите тежък изпит. Засега ще ви е достатъчно и да сте Аугментирани.

Не знам как се пише звукът, дето го издаде Христина. Абе в смисъл че е на друго мнение.

— И други хора поемат по този път, особено напоследък. В смисъл, за последните двеста-триста години — продължи спокойно Георги. — Дори тук, на Ортодокс.

— Сто на сто! Такива селски пънове и тиквеници… — Христина внезапно млъкна като прерязана и се изчерви.

— Не си ли научила, че хората от Ортодокс заслужават уважение? — попита кротко Отговорникът. — Не само такива като Рада Панчина, но и съвсем обикновените. Аз например безкрайно уважавам пророческата дарба на отец Геласий.

Христина го изгледа недоумяващо, а аз направо зяпнах.

— Не се сещам да е изпророкувал нещо някога. — Като се замислих, май изобщо не се беше случвало отец Геласий да предрече каквото и да било, и то да стане.

— Нима? — въздъхна Георги и в очите му се появи лукава искрица. — Не помниш ли как ти обясняваше, че не внимаваш ли със самодиви, ще станеш като мен? По-близо си, отколкото предполагаш.

На Христина й трябваха два-три удара на сърцето, докато свърже нещата. След което заяви с леден глас:

— Петърчо, ако само посмееш да ставаш Аугментиран…

— Само няма имплантиран комуникатор — поясни спокойно Георги. — Можеш да ми вярваш, лично съм го Аугментирал. Още преди раждането му. Затова и можах да дам толкова бързо съгласие за изтеглянето му. Отговорността за него я нося аз.

Христина стисна юмруци.

— Аз обаче — за нищо на света! Той както ще! — Тя ме изгледа с наиграно презрение.

— И ти също си, и също по рождение. По наследство от майка ти, пак само дето нямаш комуникатор. Този, който ви подхвърли дядо ви, не става за използване от обикновени Стандартни. Предпазна мярка, за в случай че не се сетите да си го вземете от кошчето.

— Какво?!

— Да си забелязала, че се справяш с него по-добре, отколкото с ръцете и краката си?

Христина сграбчи скамейката и се напъна да я вдигне. Скамейката едва помръдваше, но и това беше достатъчно, за да ме смае — беше манастирска, за двайсет души, от масивен дъб и тежеше сигурно колкото нас тримата заедно. Четвъртата ми сестра наистина беше точно от соя на другите три. И в тоя момент хич не се справяше зле с ръцете и краката.

— Майка ти ще бъде във възторг от теб — продължи да я дразни Георги. — Ще се чуди как да те убеди да не мразиш Аугментираните и Безтелесните толкова.

— Ако го научи — процеди Христина, но пусна скамейката.

— Гледа ви в момента. Нали от Центъра ви следят непрекъснато — уточни Безтелесният. — И едвам се сдържа да не подскача от радост.

— Ах, ти…! Само да стигна до компютър!…

Георги вдигна рамене.

— Съмнявам се някога да се появи Стандартен или Аугментиран компютърен гений, който да може да ме уплаши. Така че довиждане и на двамата! — Той с едно движение извади от въздуха трансмитер точно като този на Отговорника на Възела, сложи го в ръката й и притисна дланта ми отгоре. Христина само премига от смайване.

— Само на единия — намесих се аз. — Оставам тук.

— Отец Евлоги ли те наведе на идеята?

— Да. Без никакви изтривания на паметта, разбира се. И с пълно право да се свързваме с Христина, когато си пожелаем. И да си ходим на гости, когато поискаме.

Георги поклати глава.

— Съжалявам, Петърчо, но няма как да стане. Не мога да ти го разреша. Бих изложил Ортодокс на прекалено висок риск от забранена информация.

— Това вече съм го чувал. И не го вярвам.

— Добре. Предложи план, който да не мога да оборя. — Георги ме изгледа иронично.

— Няма да е трудно. Преди малко казахте, че ако някой поиска да влезе в трапезарията при нас, ще се сети каква друга работа има. И че и да влезе някой, надали ще ни чуе и види.

— И значи мога да направя така, че ако поискаш да кажеш на някого, да се сетиш каква друга работа имаш? — вдигна вежди Отговорникът. — И дори ако го кажеш, този някой да не го чуе и види? Дори ако изчезнеш или се появиш пред него, или сте двамата с Христина? Ааа, Петърчо! Прав е Минчо, че си много нахитрял!

Усмивката на Георги обаче говореше съвсем друго. Съвсем сигурно ми беше оставил умишлено този изход. Внезапно обаче лицето му стана сериозно.

— Да, мога всичко това. Но то би значело да заставям околните на каквото си пожелая, без тяхното съгласие или дори знание. Това ли искаш от мен?

— Не. Наистина ще се грижа никой да не разбере нищо. Това е само за ваша сигурност. Става ли? — Чудех се дали се е сещал още в началото на разговора какво ще поискам накрая. Ако Христина е права какво представляват Безтелесните, нищо чудно.

— А защо все пак да не те пратя насила на Академия? Ще си спестя главоболията. Нали помниш защо майката на Христина се е отказала да бъде Аугментирана? Ние Безтелесните гледаме най-напред своите интереси, нали?

— Защото искате да зачитате и желанията на другите.

Георги кимна. Аз обаче не бях свършил.

— И да покажете на майката на Христина, на майка ни, де, че има и такива Безтелесни. — Внезапно ми просветна. — И така да я убедите да се върне при Аугментираните? Баща й, дядо ни, ви е направил услугата да ни подхвърли комуникатора и трансмитера, а срещу това ви е помолил да ни измъкнете по-бързичко и да убедите дъщеря му, че и не-Стандартните могат да са достойни и свестни?

Очите на Христина направо блеснаха. Тя се друсна на пода и се разсмя точно като, когато разбраха с баща й как съм го излъгал.

— Мама… мама сигурно ще се гордее с Петърчо още повече от татко!

Георги също се напъна да се усмихне, но физиономията му можеше да вкисне цял казан мляко.

— А него защо си го аугментирал? Защо ти е да играе шах и да ти разгадава плановете?

— По наследство му е, от аугментация още преди Разделението. За игране на други игри, не на шах, но и там помага. А защо я възстанових и подсилих, ще научиш, ако станеш Аугментирана…

Сега пък физиономията на Христина можеше да вкисне казан мляко.

— А какви са тези планове и какво е това Свръзка? — любопитствах аз. — Също някакви Безтелесни ли? Защо ще ви наказват, ако се е получило каквото трябва? И какви точно са им плановете за нас? И защо точно за нас? Защото дядо ни е Отговорник на Възела и ни смятат за свои деца ли? Защо са искали да ни разменят? За да науча хората на Академия да играят на шах? А Христина? За да научи хората тук как се готви боб, от който бълхите мрат и кравите помятат? Или за наказание, че изплаши тогава отец Андроник? И брат Иларион? Или за да обясни на отец Самуил, че Божествената сила била Божествена маса по Божествено ускорение?…

Георги погледна умърлушено Христина.

— Сега разбираш ли защо искам да го разкарам от Ортодокс?

— И да ни го тропосаш на Академия, нали? Така ти се пада! — Христина погледна трансмитера в ръката си, след това изчопли комуникатора от ухото си, подаде ми и двете и силно ми стисна ръката.

— За в случай че ти потрябват. Аз ще се оправя и през централния трансмитер. — Тя изгледа зловещо Георги, след това се обърна пак към мен. — И се обаждай по-често!

— И ти! До скоро, и…

Преди да успея да довърша, Христина изчезна. Обърнах се към Георги. Той пак се усмихваше, този път добродушно.

— Не вярвате, че ще се свързваме ли? — попитах аз.

Той продължи да се усмихва.