Стигнахме в село още преди да е мръкнало напълно. От устата на конете капеше пяна. Тате профуча с каруцата направо през гьола пред Йордановия двор и замалко не прегази няколко закъснели патици. Докато минаваше покрай черквата, махна на излезлия отпред отец Самуил, вдигна два пръста и ухилено посочи към нас. Зави лудешки няколко пъти по кривата уличка и като видя, че голямата порта на двора ни е отворена, връхлетя направо вътре. Спря каруцата под старата круша, скочи от нея и захлопа по вратата на къщата:

— Отваряйте, скъпи гости идат! Не едно — две деца водя!

Вратата се отвори широко и мама ни зяпна. Огледа Христина, след това се втренчи недоумяващо в тате.

— Ти да не би нещо…

— Не бе, нищо такова. — Тате беше ухилен до ушите. — Така стана.

— И как стана така? Не ме лъжи! Виждам я, че е твоят сой! Даже малко мяза на Божка в лицето!

— Няма такова нещо! — отсече тате стреснато. — Идва от безбожници и в манастира са я обявили по черковен път за сестра на Петърчо, да си има роднини. Ако не вярваш, ей ти каруцата, тичай утре до манастира да питаш игумена.

Мама го гледаше с недоверие.

— Абе ти да не би все пак нещо такова? Или нещо друго такова? Тъй де, защо пък за сестра точно на Петърчо?

— Мамо, абе какви са тия нещо такова и нещо друго такова? — обадих се аз. — И в манастира за тях през цялото време разправят.

— Така ли?! — Мама се намуси като буреносен облак и направи няколко крачки към нас. Зад нея от вратата надзъртаха Данчо и Божка. — И кога точно са разправяли за тях в манастира? Грях ли се е завъдил в самия манастир, опази Боже? Какви времена доживяхме!

— След като доведох Христина от такова, от гората… Там я намерих, де, дето я водеха безбожниците. И като ни видяха заедно монасите, само говореха за такивата неща…

Мама премига и погледът й омекна. Хвърли око към тате и наведе глава.

— Ще ми кажете ли какви са тия такива неща и други неща? — упорствах аз.

— А, нищо, нищо…

— Аха! Точно за това нищо питам! Дето никой не казва какво е! И ако има такива и други, и трети неща, дето са все нищо, колко вида нищо се събират? Дето всички, освен мен ги знаят, а си мълчат? Кажи де, мамо, сега вече съм учен и съм пораснал, ще ги разбера!

— Наистина е пораснал — обади се от вратата Христо. Погледнах го и си глътнах езика: никога не бях чувал да не му е добре, а сега беше бледен, държеше се с две ръце за гредите на вратата и му личеше, че го боли нещо.

— Вярно! Е, всичко е наред — усмихна се мама ведро. — Добре дошли и влизайте! Отсега ще съм ти майка, Христинче. Ще си ми дете наравно с моите. И май ще е добре най-напред да ти потърсим рокля.

Христина изпъшка отчаяно.

— Какво му е на Христо? — попитах тихо мама.

— А, нищо му няма, само малко не е добре — отговори тя и избягна погледа ми. — До три-четири дни ще е наред. Христинче, ела тук да ти намерим рокля по мярка! Не се бой, няма страшно.

— Ама аз… — опита се да протестира Христина.

— Знам, не си свикнала да живееш в стая, и се боиш да влезеш. Не се бой, и аз ще дойда с теб, да видиш, че няма страшно. Знаеш ли изобщо как се облича рокля?

— Ами… по принцип да, ама…

— Горкото дете. — Мама забута Христина пред себе си, без да обръща внимание на протестите й.

Изчаках двете да влязат в стаята на сестрите ми, и бързо дръпнах Данчо настрана:

— Бате, какво му е на бате Христо? Нещо не е наред.

— Лоша история, малчо. Вчера тате се прибра от кръчмата пиян и пак му се видяхме на караконджули. И ни погна с копралята. И миналата седмица стана така, ама тогава почна отдалече и побягнахме навреме. Като ни погони малко, се умори и му мина, преди да стигне някого. А сега ни пригащи в къщата и искаше да ни изтрепе. Ако не беше бате Христо, живи нямаше да сме.

— Стига си ме хвалил, Данчо — обади се Христо зад нас. Беше се приближил, без да го усетим. — Направих каквото трябваше.

— Бате застана на вратата и не го пусна да влезе — продължи Данчо. — Тате строши в него копралята, след това и една греда от плевника. Беше страшно пиян, едва се държеше на крака. Ако бате един път го беше ударил, щеше да го свали, ама не щя.

Погледнах Христо смаяно. Той примига, леко се изчерви, но не каза нищо.

— Удържа го, докато се измъкнем през прозорците отзад и се скрием — продължаваше Данчо. — Аз тичах да викна на помощ отец Самуил, и като заобиколих къщата, ги видях. Тате беше свалил батко на земята, искаше да го удари по главата и да го утрепе, че бил караконджул, ама отведнъж му дойде прояснение и разбра какво върши. Не ми се разправя какво беше после, добре, че вече се бяха събрали десетима мъже, и както беше пиян, го удържаха да не си направи нещо… Отец Самуил каза, че Христо има пукнати ребра, ама не било страшно, щели да зараснат. Като тате изтрезня на сутринта, отиде в черквата. Какво го е правил отецът, не знам, ама се върна тичешком, взе каруцата и отиде за теб до манастира. Това е.

Христо се беше прибрал в стаята си. Забелязах, че мама влезе в кухнята, изтичах и почуках на вратата на стаята на момичетата. Отвътре се чу нечленоразделно изсумтяване. Бързо се вмъкнах. Христина беше навлякла новата рокля на Божка, или по-вероятно мама й я беше навлякла насила. Фланелката и панталоните лежаха на едно от леглата.

— Глупчо, огледало нямате ли някъде? — Тя старателно изучаваше стените.

— Не съм ти глупчо. И съм ти казвал, че нямаме. Да ти донеса леген с вода? При условие да не го лиснеш по мен?

— Върви по дяволите. Като си помисля, че всички ще ме гледат така, лошо ми става. — Христина се въртеше в роклята и се мъчеше да си източи някак врата накриво и да се види отстрани. Внезапно обаче изохка и силно се плесна отзад.

— Наказваш се, че си облякла рокля ли? Нали онази в манастира ти беше харесала?

— Пън такъв! Тая рокля е пълна с бълхи! Или въшки, или там каквито бяха!

Пляс! — този път по крака.

— Не се бой, ще им свикнеш. Толкова ли те хапят?

— Ще свикна друг път! — Пляс! — по ръката. — Само като ме полази и… — Пляс! — по лицето. — Мамка им и гадини! Само да…

— Петре, какво става тук? — отвори внезапно мама вратата на стаята. — Как не те е срам да биеш момичето?

— Ама аз не… Ох, ухото ми! Наистина! Ооох!

— И лъжеш! Все едно не чух. Чак ръката ти се е отпечатала на лицето й! Това ли ти е гостоприемството? Пипнеш ли я пак, ухото ти откъсвам! Ясно ли е?

Христина се беше ухилила като месечина зад гърба на мама. Само да ми паднеш! Сестра, а?!…

— Ясно. — Каквото и друго да кажех, мама все нямаше да ми повярва.

— И друг път да не си посмял да лъжеш!

— Значи като дойде стрина Гинка да ти иска пак назаем брашно… — Успях да се шмугна покрай мама, преди да ме сграбчи отново за ухото, и се измъкнах в гостната.

— Какво става, Петърчо? — Христо беше застанал на вратата на стаичката си, приведен на две под ниския праг. — Можем ли вече да видим Христина?

— Аха, готова е! Мамо, всички искат да видят Христина с рокля! Нямат търпение! Елате тук бързо!

След миг двете се показаха на вратата. Христина се запъваше и се мъчеше да влезе обратно, но мама не й обръщаше никакво внимание. Избута я в средата на гостната сред всички:

— Христино, стой мирно, да те видим всички! Я, ама знаеш ли колко приличаш така на Божка?

Наистина си приличаха. Божка беше един пръст по-ниска и малко по-набита, но в лице си приличаха направо като сестри.

— Завърти се насам, да те видим! — продължаваше мама. — Обърни се сега натам, да погледна добре ли ти е роклята на кръста. Екстра е… Христо, ти какво ще кажеш? Момиче, обърни се към Христо да те види, де! Завърти се, да може да те огледа!

— Да не съм…

— Не знам какво не си, ама си хубаво момиче. Страшно ти отива роклята. Само подгъвът й да се поприхване с един-два бода, че нали си по-слабичка и провисва. Обърни се насам, да погледна как пада тук. Сега се завърти настрани. Не се срамувай, де! Такива ли диваци са били при вас, да карат жена да ходи с панталони! Сигурно пък мъжете им рокли носят…

— Не нос…

— Обърни се малко насам, към светилника. Чудесно. Престилката е за оправяне малко долу, деколтето горе — също. Завърти се сега насам, да видя как е гърбът. И защо са те остригали така? Диващини. Такава хубава коса ще си пуснеш тук — до петите!

— Не ис…

— Ще ти направим плитка един път, като на Христовата Рада Панчина. — Мама леко се понамръщи, докато споменаваше Рада, но забеляза, че Христо я гледа, и продължи бодро: — И везана кърпа ще ти купим, да не ходиш гологлава. Чудесно момиче ще станеш. Искаш ли да помогнеш да приберем след вечерята? А утре ще помагаш да сготвим. Сигурно и да готвиш, не са те учили? Знам си аз. Не се безпокой, ще се научиш.

Христина изглеждаше като буреносен облак, който е готов да удари с мълния, ама не се сеща как да почне най-напред от всичко.

— Ти, Петре, не се измъквай! Иди да сипеш помията на прасето и бягай след това да намериш татко ти. И ако пак се е запил в кръчмата, тоя път ще се оплача на отец Самуил, ако ще после да ми излезе име на непокорна съпруга! Грях ще си взема на душата, ама то това на нищо не прилича! Ти, Божке, мини през кокошарника да погледнеш за яйца. Христо, отивай пак да лягаш! Отец Самуил каза една седмица да не ставаш. Данчо, внеси още дърва. Христинче, ела да ти покажа как да си прихванеш подгъва…

Събрах останалата в съдовете храна в голямото гърне и излязох навън. Беше се стъмнило, но пълната луна осветяваше всичко чудесно. Заобиколих къщата, влязох в потъналата в сянката й кочина и излях помията в копанята на заспалото прасе. Измъкнах се заднешком, залостих вратата, обърнах се и се блъснах в нещо черно. Когато вдигнах очи, косите ми се изправиха. Опитах се да извикам, но гърлото ми се беше схванало.

Пред мен стоеше грамаден черен караконджул. Рогата му се очертаваха на фона на луната.

— Шшт! — изсъска той. — Аз съм!

Не можех да гъкна от ужас. Бяха ми излезли от главата и обясненията на Христина, и всичко.

— Абе аз съм, бе! Какво си ме зяпнал така!

— …

— Аз съм бе, момче! Не ме ли позна?

Бях като вкаменен — не можех да мръдна, камо ли да издам звук. Да не говорим пък колко убеден бях, че не го познавам. И че, ама хич и не искам.

Караконджулът наклони глава на една страна и черните му заострени уши се размърдаха.

— Уф, да го вземат дяволите! С баща ти имахме уговорка да покаже лицето ми, но май нещо е заяло. Минчо съм, от шахклуба, ако си ме забравил. Ама и ти си смелчага! Звук не издаде даже. Виквай бързо Христина и да изчезваме… Какво мълчиш?

— Нищо, просто такова… Не може ли да останем още няколко дни? — Много исках Христина да види какво е живот на село, че да й държи влага. И да я повъзпитат малко — няма само аз да отнасям пръчката, я!…

За всеки случай предпазливо попипах корема на караконджула. Наглед беше покрит с черна остра козина, но ръката ми усещаше плат на дреха.

— И значи съм дошъл чак тук ей така, за нищо? Петърчо!

— А, не, не. Само такова… подранил си малко. — Нещо прошумоля откъм плевника, сигурно кокошките се наместваха. — Виж, тате още не се е върнал от кръчмата, ама ще си дойде всеки момент. Не може ли да дойдеш по-късно? — Кокошките отново зашумолиха. — Сега може да ни завари и да стане лошо.

— По колко пъти ще се разкарвам така?

— Ами нали това ти е работата?

Караконджулът изсумтя и се почеса с копито по главата.

— Как да ти кажа… Така е, ама не е така. То и на пожарникаря това му е работата, ама значи ли това, че…

— Какво е пожарникар?

— Ако някъде нещо се запали, той ходи да го гаси.

— Затова ли при вас нямате огнища вкъщите? Пожарникарите ви ги гасят? А кой им казва, че сте си наклали огън?

— Те гасят, когато се запали нещо, което не трябва…

— А защо тогава пък нямате огнища? Огънят в тях трябва, иначе за какво са!

Минчо въздъхна.

— Огнища не ни трябват, при нас е топло. Пожарникарите гасят примерно като се запали… хм… ами хамбар или нещо подобно, дето не трябва да гори…

— Ахаааа! Така може! А имате ли хора, дето като се разлее вода, когато не трябва, да ходят да я събират? А такива за разсипване на жито или на плодове, или на разни други работи? И какво вършат всичките тези хора, когато няма запален огън дето не трябва, или разляна вода дето не трябва?

— Ами чакат дали няма да се случи…

— И често ли се случва? Не съм видял да имате много хамбари, значи надали е често. То тогава това много мързелива работа! Много ли хора при вас работят такива неща?

Караконджулът ме изгледа застрашително и очите му се наляха с кръв:

— Абе ти нещо май си много нахитрял!

Глътнах си езика. Минчо не Минчо, страшничък си беше…

— Мама, другата ми мама, де, казваше, че ми било по наследство. Някаква история, от която Петровците ставали хитри. Не съм аз виновен… Та не могат ли тези хора да помагат и на нас, ако нямат в момента нещо при вас?

— Не може. Не е редно…

— Че защо да не се разходят малко, щом така и така нямат работа? На теб примерно лошо ли ти е, че си дошъл дотук? Или пък чакането те го имат за работа? Ако да, таман ще си поизбият мързела… А, ако пак завали като миналата година и дерето придойде, защо не пратите малко от тези хора, дето събират излишната вода? Здравата ще ни трябват!

Караконджулът подбели очи точно като татко.

— Защото е забранено. И престани…

— Защо тогава не ги маскирате като караконджули? Такава гледка ще бъде само — караконджули да изгребват водата от дерето! И ще бъде точно по правилата!

Рогата на караконджула оклюмаха.

— Ще ти обяснявам друг път… Това да не е баща ти?

Вратникът хлопна и по пътечката към къщата затропаха тежките стъпки на тате. Луната го осветяваше отлично. Включително неуверената походка и дамаджаната в ръката.

Притиснахме се до стената с надеждата да не ни забележи. Щеше да ни подмине, но точно като минаваше покрай отбивката към кочината, прасето се събуди и загрухтя, надушило помията. Тате спря, свъси вежди и зави да погледне какво става. Преди да успеем да направим каквото и да било, той заобиколи ъгъла и се оказа лице в лице с караконджула.

— Ъ… а… ъ… ъ…

Погледът му се вторачи недоумяващо в мен, след това пак се вдигна нагоре. Дамаджаната в ръката му подскачаше.

— Тате, аз такова… — Не знаех какво да кажа. — Това е един мой приятел, казва се Минчо. Запознахме се наскоро… Покрай манастира… Минавал случайно през селото и спря да си кажем две думи… Много свестен човек е, много добър…

Тате отново ме изгледа недоумяващо, след това премига:

— Добър вечер, ъъъ… добри човече. Нещо краката ме болят и не съм много стабилен… Добър вечер, де. — Приведе се, остави дамаджаната и прошушна на себе си: — Господи, пак ли?! — Стисна зъби и се изправи. — Добре дошъл. — Протегна ръка и стисна копитото на караконджула. За момент лицето му се изпъна, след това изведнъж омекна и се разплу в усмивка. — Прощавай, човече божи, ама съм си пийнал чашка-две и ми е нещо позамаяна главата. Такова, не ти виждах ръката добре в тъмното, затова ти опипах пръстите.

Минчо премига бързо-бързо, преди да се усети каква е работата.

— А, няма нищо, човече божи. По тая тъмница можеш някого за караконджул да вземеш…

— Точно така! Прощавай, сигурно съм те обидил. Нали ще седнеш да те черпя една чашка, за извинение? И аз ще пийна с теб. Екстра винце, тригодишно. Криводолска реколта, най-добрата в Митрополията. Току-що го спечелих на бас.

— Трябва да бързам — заизмъква се Минчо, но даже в образа на караконджул очите му светнаха. И рогата му отново щръкнаха.

— Къде по тъмното? Дай, ще седнем тук под навеса, да не досаждат женорята и дечурлигата. Петърчо, ти нали ще се прибереш?

— А, не искам, тате. Нали може да ви гледам? Ще ми е интересно.

— Не е редно. Ще вземеш да се научиш и ти да пиеш, а още си малък. Не ща да ти давам лош пример.

— Няма, тате! Моля те, остави ме!

— Абе аз на кого говоря! Я се прибирай, че… — Тате предпазливо погледна към караконджула. Сетих се, че не иска да ме напляска пред непознат гостенин, и събрах смелост:

— Ако не ми разрешиш да остана, ще кажа на мама, че Минчо ти се е присторил на караконджул!

— Ей, тая днешна младеж! Лъжат като безбожници… Добре, остани, но само за малко.

— И аз съм за малко — поясни Минчо. — Каруцата ми е на другия край на селото и не съм разпрегнал коня. Страх ме е да не я повлече нанякъде в тъмното.

— Впрегнат кон далече не отива. Само да довършим дамаджаната. — Тате ни поведе към навеса. — Ето чаши, скрил съм ги тук под сламата. Петърчо, налей ни, като ще си тук… Хубаво е, а?

Караконджулът опита внимателно виното. След това отпи голяма глътка, а след нея пресуши чашата на един дъх. Очите му блестяха.

— Екстра е! Един път винце!

След като допиха вторите чаши, на тате страхът му беше минал напълно. Отърси се и заразпитва:

— Откъде си, добри човече?

— От едно селце съм, близо до Свети град. Иначе обикалям навсякъде… прекарвам разни неща с каруцата, стоки, хора, такива работи. — Минчо гаврътна и третата чаша. Побързах да му налея пак.

— А с Петърчо откъде се познавате?

Минчо юнашки пресуши и четвъртата чаша на един дъх. Тате го изгледа с уважение.

— От манастира. Покрай манастира, де. Веднъж ме запозна с него тат… отецът му. Много… много… забравих си мисълта. Добър на… Ученолюбив бил. Много. Състезавах се с него — за смях ме направи. И целия клуб направи. И целия Възел. И… Екстра винце имаш, човече.

— Силничко, един път! Петърчо, сипи на човека още. И на мен също. А теб не те ли е страх да ходиш по тъмното? Ако има наоколо караконджули…

Петата чаша последва четвъртата.

— Защо да ме е страх? Какво да им се плаша! — Говорът на Минчо вече позаваляше.

— Как какво? Ти караконджул виждал ли си? Ще умреш от ужас!

— Г-глу-упости! — Още една чаша наведнъж. — П-п-петърчо, сипи още д-два пръста! — И на копитото ясно личеше как мери двата пръста — на чуперек от горе до долу.

— Недей така, човече божи! Говориш така, защото не си ги виждал!

— К-как да не съм виждал! — Хълцук. — Всеки ден виждам, ако и-и-искаш да знаеш!

Тате погледна към чашата му и кимна разбиращо.

— И аз съм к-к-караконджул! — продължаваше Минчо. — П-п-по̀ караконджул от тях съм! Д-д-дванаесе години стаж имам!

— Петърчо, не му сипвай повече — прошушна ми тате. — Много му дойде.

Кимнах и внимателно бутнах дамаджаната зад гърба си. Беше съвсем лека — сигурно в нея бяха останали най-много две-три чаши.

— Сполайти за х-хубавото в-в-винце, човече! — заяви Минчо и набързо допи последната чаша. — Шъ съ радвъм да мина пак оттукаде! Преди немаше да се радвам… и немаше да мина… ама сега требе пак да мина, щото не може така пред всички… абе, кво да прайш, време е да си ода… — Той се надигна от скамейката, направи две несигурни крачки, блъсна се в едната от подпорите на навеса и тупна на сламата. Докато се чудех добре ли е, той звучно захърка.

— Горкият! — поклати глава тате. — Обича хубаво винце, ама хич не носи. — Изгледа ме подозрително и заяви: — Караконджул бил! Ако всичките караконджули бяха такива, щях на драго сърце да ги виждам всяка вечер… Нищо, нека спи. А ние да се прибираме. — Нарина малко слама върху Минчо да му държи топло, пъхна дамаджаната в ъгъла, покри я и нея със слама, хвана ме за рамото и потеглихме малко на лъкатуш към вратата на къщата.

Вътре всички се бяха събрали в гостната. На един стол в средата седеше Божка, бяла като платно. Мама разтриваше лицето й с мокра кърпа, останалите се суетяха наоколо. Като ни видя, Божка изпищя и се опита да побегне, но мама я удържа.

— Какво й е? — попита тате.

— И питаш! — ядосано отвърна мама. — Като те гледа, че пак си тряскан…

— Не съм тряскан! И питам сериозно!

Мама го изгледа подозрително, след това заразтрива енергично бузите на сестра ми.

— Не знам. Дойде преди известно време, загубила и глас, и лице. Божке, думай, мамо! Думай, ти казвам!

Божка само се пулеше и хъхреше.

Мама се хвана за главата и хукна към ъгъла, за да натопи пак кърпата във ведрото. Внезапно зад гърба й Божка подскочи и изпищя силно. Обърнахме се към нея — лицето й бавно придобиваше отново цвят. Христина излезе иззад стола й, ухилена до уши.

— Христинче, какво стана? Ти ли й помогна? — възкликна мама.

— Амиии, там, откъдето идвам, умеят да лекуват уплах. Казват му, ммм, иглотерапия.

Мама погледна иглата в ръката на Христина, но не каза нищо. Огледах се — тате беше използвал момента, за да влезе тихичко в стаята им.

— Благодаря ти, Христинче. Божке, как си?

— Добре, мамо… ама голям страх брах!

— Какво е станало?

— Катерих се по плевнята, да търся яйца в сламата… и видях Петърчо да приказва с караконджул!

Всички ме зяпнаха, а Христина побледня. Опулих се все едно и представа си нямам за какво става дума. Мама изгледа Божка със съмнение, след това мен, след това пак Божка:

— Я ми дъхни… Хм. То и в къщата нямаме вино, де. И какво са си говорили?

— Ами караконджулът го питаше какво го е зяпнал. И не го ли е познал.

Мама премига.

— А Петърчо каза ли му нещо?

— Че е подранил и че тате още не се е прибрал от кръчмата. И го попита не може ли да дойде по-късно…

Данчо отскочи от мен като попарен и събори едно столче. Мама го изгледа и поклати глава:

— Спокойно. Ще й се на Божка да си имаме спасител. Затова си съчинява как Петърчо тайно е наговорил караконджули да уплашат татко ти, сигурно чак от манастира…

Ужасът в погледа на Данчо поотслабна. Той си пое дъх, видя събореното столче, изчерви се и го вдигна. Мама през това време се завъртя към мен:

— Петре, я кажи каква е тая работа! Говорил ли си с някого?

— Говорихме си с един познат, идвал е до манастира, казва се Минчо. Да не би по тъмното него Божка да е взела за караконджул? И после дойде тате и двамата си… такова де, поговориха под навеса. Питайте и него, ако не ми вярвате!

Божка тихичко хълцаше, заровила лице в дланите си. Христо се приближи и прокара ръка по косите й:

— Не плачи. Ей сега ще попитаме татко. Нали си дойде от кръчмата? Няма как да види караконджул като човек. Иначе по̀ става.

Доводът като че ли убеди Божка. Мама вече крачеше решително към тяхната с тате стая:

— Лазаре, излез да те питам нещо!

Тате се показа на вратата.

— Ти пил ли… така де, говорил ли си с някакъв познат на Петърчо отвън?

— Да — отвърна изненадано тате. — Тоест не. Тоест говорих си, не съм пил. Защо?

— Случайно онзи да е бил караконджул?

Тате за миг се опули, след това се намуси като градоносен облак:

— Абе ти подиграваш ли ми се? Не обещах ли, че повече никога няма да се напия така? Аааа!

Мама изсумтя, но кимна и се обърна към нас. Божка се беше ухилила до уши и лицето й направо грееше.

— Сега убеди ли се, че си се объркала?

В погледа на Божка още се четеше съмнение, но кимна щастливо.

— И друг път не се плаши така! Погледни Христина, побледняла е като платно. Ума й изкарахме, горкичката. Христинче, не се бой. Прекръстиш ли се, караконджулите няма да смеят да те докоснат.

— Сигурно — иронично тръсна Христина, но се усети и млъкна.

— Не знаеш каква е силата на светия кръст, затова се боиш. Ще ти покажа после как да се кръстиш, ти сигурно и това даже не знаеш.

— А, в манастира се научи — обадих се аз.

— И виж, над външната врата има заковано трепетликово кръстче, никоя адова сила няма да смее да влезе през него — продължаваше мама. Христина кимаше усърдно и юмруците й бяха побелели от стискане.

Тате понечи да се вмъкне пак в стаята, но мама го сряза:

— Лазаре, сети ли се поне да изпратиш човека?

— Той, такова, остана да спи под навеса. Сутринта щял да продължи — заобяснява тате и физиономията му стана морава.

— Хич не се чудя. Сигурно си му дъхнал и после не е можел да ходи направо — тросна се мама. — Срамота! Да се натряскате двамата като прасета!

— Не сме пили, нали ти казах! Сръбнах две глътки в кръчмата, че си взех Петърчо, и толкова. Затова мириша на вино. Нали ме виждаш, всичко ми е наред.

— Така ли? Я елате да го видим и оня хубостник на кой хал е! Данчо, дай ми светилника! — Мама сграбчи тате за ръката и го повлече след себе си към вратата.

Косите ми се изправиха, но тръгнах след тях, да се опитам да измъкна Минчо някак. Като стигнахме под навеса обаче, там нямаше никой.

— Ето, виждаш ли? — заяви триумфално тате. — Станало му е студено на човека и си е тръгнал. Ако беше заспал от пиене, щеше да лежи тук до сутринта. — Обърна се, спъна се и едва не падна.

— Виждам — изгледа го подозрително мама. — Не е могъл да се напие, защото ти си опукал всичкото вино и сега се спъваш на равно, като ходиш… Какво хърка така?

— Прасето — обадих се аз изотзад. — Откъм кочината идва.

Мама подозрително огледа целия навес. Светилникът осветяваше пода добре и се виждаше чудесно, че няма никой. Когато вдигна глава, забеляза, че тате я гледа недоумяващо.

— Стори ми се, че е от тук някъде — заяви тя. — И че хърка не като прасе, а като пияница, тряскан до ушите. Какво си ме зяпнал така?

— Много неща ти се струват. Пиян съм бил, после някой тук хъркал…

— Като си те знам…

— Да, бе. Пихме до освинване тук с оня приятел на Петърчо и сега той лежи и хърка ето тук — заяви тате с тромава ирония и посочи празното място на пода, където се беше спънал преди малко. — Само дето е урочасан, та е невидим.

Мама махна с ръка примирително и закрачи към къщи. Тате я последва. Изчаках ги да се скрият зад ъгъла, след това опипах мястото на пода. Наглед беше абсолютно празно, но на пипане там лежеше някой чорлав, който хъркаше и дъхтеше на вино като забравена дамаджана.

След като мама и тате ни събудиха на сутринта, първата ми работа беше да притичам отново до навеса. Опипах целия под, но нямаше никой.

След закуската тате и Данчо отидоха до Сухото дере. Докато ме нямаше, тате пристроил там заслон и сега окопавали да посадят ябълки напролет. Исках да ида с тях да го видя, но мама ме спря:

— Петре, не се измъквай! Само ще покажа на Христина как да си закърпи подгъва на роклята, и ще я разведеш да разгледа селото! После ще изринеш тора на добитъка, а тя ще ми помага да сготвим, хем да се понаучи.

Докато чаках пред къщата, Божка се беше лепнала за мен и не спираше да дърдори:

— Я, ама ти наистина си пораснал! Преди беше един пръст по-нисък от мен, сега си пръст и нещо по-висок! Ако и наедрееш, току-виж замязаш на батковците.

— Сигурно. — Ех, де да имаше как…

— А, знаеш ли, че ковачът на Богданово взе за чирак бате Йоско? На панаира бате Йоско се обзаложил с него, че ще огъне с ръце негова подкова, и спечелил баса. Оттогава ковачът ни изтърка прага, всяка седмица идва да се моли на тате, докато тате накрая кандиса. То май и на Йоско му харесва, де.

— Да, да.

— Ама ти сигурно не знаеш и че кака Мина се омъжи? И знаеш ли на кого пристана? На Ангел Брадваря! И сега като ходят един до друг, той се надига на пръсти, а тя си подгъва коленете, че иначе е колкото него висока…

— Да, да.

Докато я слушах, оглеждах какво ново има. Тате беше измазал и лятната кухня и беше допокрил с керемиди плевника. И трите крави бяха стелни, чакахме ги всеки момент да се отелят. Кучето ми се зарадва страхотно… Само че Христина все не идваше. Накрая ми омръзна да чакам, и надникнах през вратата на гостната.

— И този път не е добре — търпеливо обясняваше мама. — Сега виси наляво, като по-предишния път, и е още по-къс и от предишния! Пробвай пак! То става с навик.

— Не може ли да пробвам утре, мамо? Днес май не ми е ден за шиене! — опита да се откачи Христина.

Мама въздъхна дълбоко.

— Всеки ден е ден като всички, не се опитвай да се измъкнеш. Ако искаш, разходете се малко с Петърчо да видиш селото, и после пак ще опитаме.

След първите двайсет крачки по улицата Христина вече беше окаляна до коленете.

— Вие това улица ли го наричате? Поне да го бяхте павирали…

— Това какво ще рече?

— Да го настелете с камъни.

— И като вашите пътища да го направим, както ходиш, без да гледаш, пак ще си същата. Тази локва например е добре да я заобиколиш, че е дълбока. И онази тор там гледай да я прескочиш, иначе, освен че си кална, и ще миришеш.

Известно време след това Христина описваше какво точно мисли за улиците ни, без да спира и без да се повтаря.

— И това ли ви е селото? — попита тя, като се поуспокои. — Две улици накръст и стотина къщи?

— Не са две улици, а шест! А къщите са близо двеста и петдесет. Над хиляда души сме. От селата наоколо само Богданово е по-голямо от нашето.

— Олеле, колко много сте! — изкиска се Христина подигравателно. — Столицата ни е над един милион души. За останалите разлики не ми се говори.

— И какво като са толкова? — Вече знаех от ученето с Христина, че един милион е страшно много, но не се предавах.

— И освен това са по-образовани! — Тя застана срещу мен с ръце на хълбоците.

— Нашите пък са по-набожни!

— Ами, набожни! Ама отглеждате генноинженерни растения, нали? Гледах в описанието на света ви и за фруктозното грозде, и за свръхлютите чушки, и за високобелтъчната царевица…

— Какво грозде?

— Дето му викате патриаршеско.

— То само се казва патриаршеско, иначе и на обикновени миряни е позволено да го отглеждат — обясних търпеливо.

— Да не говорим, че и почти всичките ви други култури не трябва да ги има в тезауруса ви! Чела съм изследванията на татко. Когато са живеели като вас, прародителите ни не са познавали нито царевицата, нито боба, нито доматите, нито чушките, нито тиквите, нито кокошките…

— Глупости. Че какво са гледали тогава? На хляб и ряпа ли са карали?

— Горе-долу…

И не се изчервяваше!… Само че нямах намерение да се предам.

— Щом ги отглеждаме, значи Господ е разрешил. И точно на нас се полагат именно защото сме набожни!

— Да, бе. Те от дълбока вяра се получават, нали? Бая набожни ще да сте!

— Набожни сме, спор няма — обади се внезапно познат глас зад гърба ми. Увлечени в препирнята, не бяхме забелязали как се е приближил отец Самуил.

— Ти си новата сестричка на Петърчо, нали? И той сигурно ти показва селото. Харесва ли ти?

— А, да, да! Страхотно е! — ентусиазирано възкликна Христина, усетила промяната в ситуацията. И лекичко се изчерви.

Отец Самуил се усмихна:

— Не е хубаво да се лъже, момиченце. Няма нищо лошо в това да си кажеш, че не ти харесва, и си свикнала повече на както си живяла преди. Човешко е, никой няма да ти се разсърди.

— Аз… ъъъ…

— Смяташ, че преди си била по-добре — усмихна се благо отец Самуил и я погали по косата. — Човек винаги харесва повече мястото, където е свикнал, без значение по-добро ли е всъщност, или е по-лошо. После свиква и обиква това, където живее. Ще видиш.

— Не ми се вярва — заяде се Христина, въпреки знаците, които й давах зад гърба на отеца.

— Познавам добре един от монасите в манастира, в който си била, учил ме е и после дълго време е отговарял за свещеничеството ми — продължи да се усмихва той. — Казва се отец Евлоги. Сигурно сте го видели, може и да сте говорили с него. Той също е родом откъдето си и ти. Беше му трудно да свикне с живота тук, трябваше да положи усилия. Но знаеше, че е нужен на хората тук, и това го правеше щастлив. Повярвай ми, и на теб ще ти хареса.

Двамата с Христина изстинахме. Трескаво се мъчех да си събера мислите.

— Какво се умъдрихте? — погледна ни шеговито отецът. — Сигурно се връщате към вас? И аз съм натам. Хайде да тръгваме заедно.

Тръгнахме след него. Едва беше обърнал гръб, Христина ме сръга и ми прошушна:

— Знае, че и двамата с отец Евлоги сме от Академия! Намерихме кой е Отговорникът!

— Или мисли, че и двамата произхождате от анатемосани.

— И е познавал отец Евлоги добре и от дълго време! И е свещеник на селото, където си роден! Всичко се връзва!

— Ама се сетихме, че може да е той. Значи не е той.

— Добре тогава, как да разберем кой е, след като сетим ли се за някой, значи не е той? Да чакаме да ни каже: „Здрасти, аз съм Отговорникът“?

— Дай да изчакаме малко и да видим какво още ще стане. Нали не бързаш? — Не че си вярвах, просто не ми се искаше да се предам в спора.

— Уф, да! Дадено, ще видим няма ли да се изпусне още веднъж.

Когато мама видя как Христина е изкаляла новата рокля на Божка, щеше да й стане лошо. Добре, че не вървеше да ни напляска пред отеца.

— Заповядай, отче Самуиле, бъди добре дошъл! Благодаря ти за добротата…

— Не ме хвали напразно, дъще. На свещеника това му е работата. Как е Христо?

— А, доста по-добре е. Бързо се оправя.

— И сигурно е почнал вече да става, въпреки съветите ми? А, Христо? — Отец Самуил последва мама в стаичката при бате. Христо наведе глава, а мама го изгледа победоносно.

— Добре де, не му се карай — обърна се отецът към мама. — Остави ни сега сами, че ще го карам да се съблече, да го прегледам.

Дръпнах светкавично Христина, преди мама да се обърне и да ни види. Изтичахме бързо около къщата и се промъкнахме тихо под прозореца на Христовата стаичка.

— Мдааа, много добре се оправя — мърмореше отец Самуил. — А това по превръзката някакво мазило ли е? Усещам да мирише на жиловлек, кора от върба, жълт кантарион, има и други работи май… Рада Панчина ти го е донесла, нали?

— Аз… т-т-такова… — заекна Христо.

— Освен баба Спасуна само тя в селото разбира толкова от билки и болки. Едва почва третият ден, а като с ръка е обрало синината… Ако не ме лъже паметта, след две седмици Рада навършва осемнайсет, а няколко дни след нея и ти, нали?

— Амиии…

— И ще трябва много скоро да ви венчавам сигурно? Не се срамувай, синко, ако обичта беше лоша или срамна, Господ нямаше да ни я дари… Гледам, че кратунката с мазилото е празна вече, нали е мъничка. И Рада сигурно днес ще мине да ти донесе пак.

— Отче, ние такова… Преди венчилото нищо такова…

— Вярвам ти, моето момче. И се радвам, че ще сте заедно. А сега трябва да тръгвам. И все пак не ставай много, че да ти мине бързо и добре. Младоженецът трябва да е здрав като камък. Нали?

— Разбира се, отче Самуиле! Пред теб като на изповед…

— Не сега, синко, не е време и място за изповед.

— Ама аз, отче, от тебе нямам какво да крия…

— Надали сме сами, синко. Ако Петърчо не е клекнал да подслушва под прозореца, какъвто е любопитник, да не ме викат отец Самуил. Че сигурно и новата си сестричка е довел, да я учи на пакости. Не знаят още що е достойнство и чест.

— Те такова, още са малки, отче…

— Знам, момчето ми. Има време за тях… Ти си моята гордост. Баба Кина ви е видяла с баща ти, ама докато докрета до съседите да ги викне, всичко било свършило. Каза жената, че си можел като на шега да удариш баща ти и да го свалиш в несвяст, докато изтрезнее.

— Баща ми е, отче. Не мога да му вдигна ръка.

— Каза също и че си можел лесно да му вземеш копралята, да не те пребие. Защо поне това не стори? Много хора биха го направили и никой няма да ги погледне накриво. А?

Последва кратка тишина.

— Не исках, отче. Трезвен или пиян, баща ми е. Той ме е създал, каквото реши за мен, длъжен съм да го приема.

— Прав си, синко. Постъпил си както трябва. А сега ми е време да тръгвам, да чета обедната молитва.

Бързо дръпнах Христина за ръката и притичахме приведени около къщата. Пред изхода обаче попаднахме право на отец Самуил. Стоеше и ни гледаше кротко. Христина беше станала като домат, усетих, че и аз се изчервявам.

— Имате ли нещо да кажете? — попита отецът.

Чудех се с кое да започна.

— Отче, ние… не биваше да подслушваме.

— Срам ви е? — Едната вежда на отец Самуил се повдигна. — Че подслушвахте или че ви хванах?

Искаше ми се да потъна в земята.

— И чухте ли нещо, дето да си струва слухтенето?

— Че Христо ще се венчава с тая… Рада Панчина — изтърси Христина.

— И какво? Допреди да е сигурно, няма значение, а стане ли сигурно, всички ще узнаят.

Христина мълчеше.

— Отче, може ли да попитам нещо? — престраших се аз. — Защо е правилно, че Христо не е взел копралята от тате? Сега нямаше да е на легло и нямаше да е направил на тате нищо лошо.

Отец Самуил въздъхна.

— Христо сигурно сам не разбира защо го е направил. Как тогава ще го разберете вие, дето сте още деца?

— Не сме! — засегнах се аз.

— Порасналите хора подслушват ли под прозорците? — смръщи чело отец Самуил.

Нямах какво да кажа. Обади се обаче Христина:

— Отче, не зная дали ще разберем докрай защо Христо не е взел копралята. Но ако ни обясниш, сигурно ще разберем поне малко. И колкото и малко да е, то ще ни помогне да пораснем по-бързо.

За момент в погледа на отец Самуил проблесна изненада и той изгледа Христина с уважение. След това приседна на прага:

— Ако беше взел копралята от баща ви, Христо щеше да се опази. Но щеше да му покаже, че не е страшно да пиеш и беснееш, понеже другите внимават за теб. И по този начин щеше да го тласне към още безотговорност към себе си и околните. Към това да се смята за слаб човек, свикнал да живее от милостта на другите, на гърба на тяхното внимание. А безотговорността и слабостта душевна са извор на всички грехове.

Христо е избрал друго. Разрешил е на баща ви да прави с него каквото иска, и така му е показал последствията от пиянството, чрез собственото си страдание. Ако му беше взел копралята, баща ви нямаше да разбере нищо, така че нямаше да се поправи. Пак щеше да се напива. Ако Христо го беше пребил с нея, баща ти можеше да започне да се бои от него, но пак нямаше да се поправи истински, по своя воля. А така Христо му е показал, че е станал чудовище и че не е достоен да е баща на децата си… По-страшен урок за свестен човек като татко ви няма. Може да продължи да си пийва, но вече никога няма да се напие така. Ще престане по своя воля и избор, като истински човек.

Мълчахме и обмисляхме разказа на отец Самуил.

— Не зная дали сте разбрали всичко — продължи той. — Христо сигурно не е, и още по-сигурно не би го премислил и планирал така. Просто е обичал баща си и обичта му е дала вярното решение. Дала му е силата да посрещне надигналото се у баща ви зло и да го удави в своята болка и страдание. С ясното разбиране, че лесно може да се спаси от страданието, и с готовността да го изтърпи докрай, за да помогне. И така е отблъснал злото по единствения истински начин. Който го унищожава докрай и завинаги, и вместо ново зло в отговор ражда добро.

Когато отново вдигнахме глави, отец Самуил си беше отишъл.

— Попски лакърдии! — тръсна Христина ядосано. — Дървени философии. Да бях на мястото на Христо, да видиш.

Опитвах се да разиграя наум разказаното от отец Самуил като партия на шах. И правилата, и фигурите излизаха доста повече, отколкото при шаха, и страшно много неща ми бяха мътни.

— И каква е тая Рада Панчина? — продължаваше Христина. — Щом батко ти…

— Батко ни.

— Добре де, щом е най-личният момък на селото, трябва и тя да е най-голямата красавица. Нали по приказките е така?

Премислих за момент. Не разбирах много от красавици, но май Рада не я брояха сред най-хубавите моми в селото.

— Нищо чудно тя наистина да дойде скоро и да я видиш.

— Христино, идвай бързо вътре! — стресна ни гласът на мама. — Как можа да се окаляш така? Ето ти друга рокля, сваляй тази бързо, ще я оперем после. А подгъвът ще е, след като изсъхне… Хайде да ми помогнеш да сготвя боба. Ела насам, в кухнята. Искаш ли да пробваш да нарежеш зеленчуците?

Взех ръчната количка и една лопата от бараката и тръгнах към краварника. Още преди да стигна до него, откъм кухнята се чу кратко изпискване. Притичах обратно до входа на къщата и чух гласа на мама:

— Не се бой, не е дълбоко. В тази кратунка имам отвара от смрадлика, съвсем прясна… Нищо че щипе, така трябва. За да внимаваш друг път да не се порежеш… Дай сега и този пръст, ще превържа и него… Остави, аз ще ги донарежа. Искаш ли да вместо това да разбъркваш боба, да не загори? Вземи онази лъжица с дългата дръжка…

Последва ново изпискване. Слава Богу, този път Христина само се беше парнала леко на пиростията.

— Остави го тогава, той вече няма нужда от много разбъркване. Искаш ли да сложиш подправките? Тъкмо ще сляза до зимника за малко лук… Как колко се слага? На вкус. Пробвай ги и преценявай.

След мъничко чух ужасен крясък и Христина изхвръкна от къщи като подгонена от всички караконджули на света. Обиколи двора тичешком, като постоянно се спъваше в роклята, намери кладенеца и изпи поне половин ведро вода. Като тръгнах да изхвърлям количката с тора, я засякох на пътеката към къщи:

— Какво стана този път?

Не знам откъде Христина беше научила такива думи — аз съм ги чувал само като някой от най-пропадналите хора се напие. Иначе се възгордях, че ме мисли за потомък чак на Йосиф Водителя. Само дето не щя да каже какво е станало.

Като се връщах от торището обаче, чух отдалече гласа на мама:

— Петре! Петре, къде си? Ела тук.

И двата прозореца на кухнята бяха отворени, вратата й и входната врата на къщата — също. Когато влязох, мама и Христина бяха седнали на миндерчето в коридора. Мама пуфтеше и си търкаше очите с две ръце, и по лицето й течаха два реда сълзи.

Хвърлих поглед през отворената врата на кухнята. Вътре цареше пълен безпорядък. Гърнето с боба беше свалено от огъня, а до него се търкаляше обърната и празна кратуната от най-лютия пипер. По пода имаше само няколко трошици от него и в първия момент не можах да се сетя къде е отишъл.

Мама ми посочи гърнето:

— Изхвърли го.

— На прасето ли да го дам?

— Не, ще го отровиш! Изхвърли го на торището… не, недей, като почнем после да торим, сигурно ще изсъхне всичко. В реката… също не бива, по-надолу има вирове с риба… Не знам. Нямам представа какво да го правим. — Тя престана да си търка очите, запремигва и се опита да различи нещо през сълзите.

— Просто ми трепна ръката — заоправдава се Христина. — Надигнах кратуната да го пробвам и като се опарих, я изпуснах и тя се изсипа право в…

— Лют пипер не се пробва направо от кратуната, а пък за най-лютия да не говорим. Как докопа точно него?… — въздъхна мама. На входната врата обаче се почука тихичко и тя мигновено се обърна нататък:

— Влизай, Радо. Христо сигурно те чака с нетърпение. — След това се мушна бързо в кухнята и притвори вратата след себе си. Чух отвътре как бързо подрежда, мести и събира разни неща.

Входната врата скръцна. Христина извъртя очи натам и зяпна. Когато Рада я поздрави, тя едва се сети да отговори. Когато вратата на стаята на Христо хлопна, Христина ме зяпна опулено:

— Това ли ви е първата красавица на селото?

— Защо?

— Защото каквато е кривогледа, гърбава и куца, ще изкара акъла и на караконджул.

— Не й личи, ако питаш мен. Даже е симпатична.

— Тя ако е симпатична, аз съм… Горкият Христо!

— Ти пък откога почна да го съжаляваш?

— Нали ми е батко? — изкиска се Христина. — Откъде е намерил такова грозилище?

— Той си я харесва каквато е — обади се внезапно зад нас мама. — За него е красива.

— Ама за мен не е! — не се предаваше Христина.

— Ами тогава няма да те караме да се жениш за нея — усмихна се мама.

Обърнах се. Кухнята беше подредена както винаги, по нищо не личеше как е изглеждала преди малко. Единствено гърнето на пода напомняше за случката. Отидох да го взема, но като се наведох да го вдигна, очите ми се насълзиха и усетих как, без да искам, отстъпвам три-четири крачки. Не знам какво още имаше вътре, освен пипера, но беше ужас. Докато се чудех как да се справя, чух как Рада излиза от стаята на Христо.

— Донесла съм още мазило за рани. Това е новото ви момиченце, нали? Видях, че се е порязало. Ето и за него. Как се казваш?

— Христина.

— Не гледай така уплашено, не щипе като отварата от смрадлика.

Обърнах се. Христина беше забравила да се цупи, и си беше подала ръката. Рада се усмихваше лъчезарно, докато размотаваше парчето плат.

— Ето. Сега дай да превържем пак… Довечера пак го развържи и намажи, утре сутринта също, а после пак ще мина и ще донеса още.

— Я, ама то спря и да ме боли! Аналгетик ли има вътре?

— Не, наоколо не расте аналгетик, или пък го знам с някое друго име. Малко сок от мак. На различните места растат различни неща и всяко си има своите ползи. Порязала си се при готвенето ли?

Христина се изчерви, а мама се усмихна. Рада хвърли поглед към кухнята и забеляза гърнето пред огнището.

— А това е гозбата? Сигурно е много вкусна. — Тя погледна засмяно Христина, която се изчерви още повече.

— Абе… не съвсем точно — измънка мама. — Нали знаеш, първия път невинаги става добре.

— Ами! Щом малката ни стопанка се е старала, сигурно ще е вкусно. Може ли да пробвам?

— Внимавай! — предупреди я мама.

Рада се наведе над гърнето. В първия миг се олюля назад и на лицето й се изписа изумление. Много внимателно докосна съдържанието на гърнето с крайчеца на малкия си пръст, след това го близна. От очите й бликнаха сълзи, но се направи, че нищо не е станало:

— Нищо. Другия път ще е много по-добре, сигурна съм! — Тя запреглъща бързо и внимателно заразтрива пръста си зад гърба.

— И аз — съгласи се мама и я изгледа с възхищение. — Ум ми не побира как може да не е. А хрумва ли ти какво да правим с това? Не смея да го изхвърля никъде, да не отровим всичко наоколо. Такова нещо сигурно не е било сътворявано отпреди Преселението.

Сетих се, че в старите жития пишеше какви ужасяващи неща правели хората преди Преселението, дето изтравяли хиляди хора и оставяли огромни места безжизнени завинаги. Като ги четях, не им вярвах много. Твърде страшно ми се виждаше, за да има как да го бъде. Ама като гледах какво е сготвила Христина…

Рада помисли мъничко и кимна:

— Май ми хрумва. Може ли да го взема?

Мама кимна. Рада внимателно захлупи гърнето, плисна канче вода отгоре, за да отмие лютящата смрад, и с усилие го вдигна:

— Ще върна гърнето утре. До скоро виждане!

— До скоро! Петре, стига си се помайвал, ами доизрини тора! Аз ще направя набързо нещо за обяд. Стягайте се, че днес следобед ще сте на занимания в черквата.

— Какви са тия занимания? — попита ме Христина, докато нагъвахме хляба и сиренето. — Училище? Ще ни учат на азбуката и да броим до десет? — Тя се напъна да ме изгледа изотгоре така, че си изкриви врата.

— Не. Училище като вашето има в градовете и в манастирите. А азбуката и да броим, учим още вкъщи. Чак до двайсет, някои деца даже и до сто могат — изпъчих се гордо. — Това в черквата са занятия за Бог и живота. Отец Самуил ги води всеки следобед на по десетина деца, така че всички в селото накъм наша възраст минават по два пъти месечно. Днес е наш ред.

— Аха. Каканижене за Господа Бога и там прочието глупости, като най-тъпото в манастира.

— Нали ти харесваше? Било като в приказка…

— Те и приказките почват да писват.

— Тогава нямаш проблем. Отиваш на някое място без много хора и далече от свети места и изчакваш час-два. Татко и мама ще те приберат. Онези, де, не тези.

Христина май се колебаеше.

— Ако искаш, можеш после и да им разкажеш колко лошо се живее тук и как повече никога няма да правиш пакости — добавих аз. Тя моментално се опита да ме ритне, омота се в роклята и за малко не падна от столчето.

След обяда мама тръгна към Сухото дере да занесе храна на тате и Данчо, и ни остави тримата с Божка в черквата. Там вече чакаха пет-шест други деца от селото. Намръщих се, когато видях Ангел, най-малкият син на Пенко мелничаря. Беше хитро и проклето хлапе, една година по-голямо от мен, което все гледаше да се докаже за по-най от останалите, и вечно тормозеше по-малките. Дори на занимания често спореше с отец Самуил, който май единствен от възрастните го търпеше. И сега също не пропусна:

— Яаа, Ситния си имал нова сестричка. На осем години била, казват? Като я гледам, щъркелът бая трябва да се е озорил!

Другите хлапета прихнаха. Христина лекичко побледня и се завъртя към него:

— Ти пък кой си бе, пън селски недодялан и смотан? Не си ли станал наопаки тая сутрин, като те гледам откъм кой край приказваш?

Ангел си глътна езика от такъв устат отпор — беше свикнал по-малките да се боят от него и да мълчат. А сега всички вече му се смееха, макар и малко боязливо.

— Завиждаш ли, че си недорасъл? — продължаваше Христина. — Така трябва. Изяж се от яд!

Ангел също смени цвета, първо на червен, после на морав. Нямаше ли най-сетне да пристигне вече отецът?

— Ти май нещо приказваш, а? — изръмжа накрая Ангел.

— Проблем ли ти е да разбираш говор? — ухили се Христина. — Няма страшно, ще ти го повторя пак. Виждам, че главата не ти е от полза.

Ангел стисна юмруци и тръгна към нея.

— Да ти отворим дупка в нея? — продължаваше новоизлюпената ми сестричка. — Като се върне Данчо от работа, ще му кажем, че нямаш търпение да го видиш. Толкова, че си ни наругал пред всички, за да те намери той по-бързо.

Побойникът спря като вкопан. Мислено свалих шапка на Христина.

— Какво се кискате като изоглавени? — обади се откъм вратата отец Самуил. — И ти, Ангеле, проклетнико такъв, пак ли си тръгнал да се биеш? Я сядай! И вие също. Какво се разправяте?

— А, нищо, отче — обади се Ангел с невинен глас. — Тъкмо щях да питам новата сестричка на Петърчо откъде идва, как е живяла там, хубаво ли е било… — Той се ухили злорадо.

Отец Самуил го изгледа със съжаление.

— Допреди петнайсет-двайсет години това село беше под наблюдението на отец Евлоги, разказвал съм ви за него неведнъж. Невероятен човек и велик монах, гордея се да съм негов ученик. Много хора твърдят, че от живите той е може би вторият по святост след Патриарха. Идват с нея от едно и също място.

Ангел зяпна. След това изгледа със съмнение отец Самуил.

— Свещениците не лъжат, чадо. За разлика от някои деца — меко добави отецът.

Ангел се изчерви леко, но все пак попита:

— Тя сигурно тогава е много образована. Така ли е? — обърна се той към Христина.

— Повече от тебе! — отвърна заядливо тя.

— Браво! — заяви иронично той. — Ще ни обясни ли тогава на нас, простите, що е това, ммм, Божествена сила?

— Това не е лесно обяснение дори за свещеник — каза отец Самуил кротко.

Хвърлих поглед към Христина.

— Май пишеше в някой учебник нещо за сила… — прошушна тя и притисна с длани слепоочията си.

— Нищо, нека поне опита. Ако сбърка, отче, вие ще я поправите — ухили се Ангел.

— Ами Божествена сила… Божествена сила… — започна Христина. — Сетих се! Божествена сила — това е Божествена маса по Божествено ускорение!

В тишината се чуваше как бръмчат мухите под купола на черквата.

— А Божествена мощност е Божествена сила за Божествено време! — добави гордо Христина и пак се умисли.

Отец Самуил преглътна на сухо и тихичко се изкашля.

— Божествена енергия пък май беше Божествената маса по Божествената скорост на квадрат — продължаваше Христина. — А Божествената дължина на вълната — Божествената енергия по константата на… уф, забравих кой беше…

Ангел беше зяпнал и мигаше на парцали. Аз обаче имах чувството, че нещо не е така. Не знам защо. Май заради изражението на отец Самуил.

— Божествената скорост пък беше триста хиляди… — продължи Христина и изведнъж се сепна. Очите й се окръглиха.

— Благодаря ти, Христинче, стига толкова — намеси се внимателно отецът. — Днес ще говорим защо е грях да се хвърля храна.

Христина седна и тихичко ми прошушна:

— Сега я оплесках! Обърках нещата! Това са неща, които са само за нашия свят! Вашият не трябва да ги знае!

— Защо? — учудих се аз. — Ако е чак толкова Божествено познание, какво му е лошото точно за нас?

Христина махна с ръка, без да каже нищо.

— След като нивата се разоре и бранува, тя трябва да се засее — продължаваше през това време отец Самуил. — Добър сеяч може да засее за ден към две рала нива…

— Не може ли да ми го разкажеш някой път? — попитах аз.

— Като се върнем обратно на нашия свят, ще те учат на него в училище до писване!

— Ами хайде тогава да се връщаме по-бързо!

— А, не! Искам още малко! — Христина погледна към Ангел и бързо добави: — Добре ще е по-бързо да намерим тоя Отговорник, де.

— Да, ама как да обърнем наопаки това кой не е? — Усетих, че отец Самуил ме гледа, и млъкнах.

— И така, осем самуна поглъщат труда на един човек за цял ден — завърши обяснението си отец Самуил. — Затова е грехота да се изхвърля хляб. Не защото Господ е забранил, Той не го е забранявал. А защото хора като вас са вложили труд, пот и време в хляба. За да го има, са отделили част от живота си, която няма да се върне вече. Затова е грях да изхвърлиш труда им на вятъра. Така изхвърляш смисъла на живота им.

— Ами ако те не разберат? — обади се Ангел. — И тогава ли има нещо лошо?

— Нали ти самият ще го разбереш? Няма голяма разлика, Ангеле — усмихна се тъжно отец Самуил. — Почнеш ли да го правиш, ще свикнеш да пилееш чуждия живот и труд, да не ги цениш. И дори и да си толкова хитър и потаен, че другите никога да не разберат, а това надали е възможно, наказанието ти ще е в самия навик. Хора, които не ценят живота и труда, не умеят да им се радват. За тях и най-вкусната храна е блудкава, и най-големите удоволствия на живота не им носят щастие, или то е малко и кратко, не ги насища и ги кара да искат още повече. Те започват да пилеят за себе си без полза колкото би направило щастливи хиляди други, и ги лишават заради себе си. И така тръгват по пътя на злото. А това, че трябва непрекъснато да крият от околните какви са, превръща живота им в мъчение и отваря в тях пътя на подлостта и измамата.

Ангел го изгледа със съмнение.

— Хората не са на света от вчера, момчето ми — въздъхна отецът. — Много поколения са минали преди нас и безброй хора са тръгвали по този път. Някои са били много умни и хитри, подчинявали са на волята си милиони и са ставали могъщи властелини. Но са живеели в непрекъснат ужас да не ги разкрият или убият, а най-много от всичко да не изгубят властта си над околните. Били са страшни лъвове пред другите, но изплашени зайци вътре в себе си, зад маската. Затова и такива хора се боят най-много да не загубят властта си — нещо в тях знае, че без властта, сами по себе си, те са нищо. Да я загубят значи за тях да загубят съдържанието си, същността си, точно както е за достоен човек да загуби добротата, искреността и човечността си. По-страшно е от смъртта.

Беше ми доста трудно да си представя как може нещо да е по-страшно от смъртта. Огледах се. Всички наоколо също се чудеха, включително Ангел.

— Затова и такива хора са постигали могъщество, богатства, какво ли не, но никога истинско щастие. Него може да изпитва само достойният човек — продължи отец Самуил.

— Откъде човек може да реши така, ако не е недостоен и не знае какво изпитват те? — заяде се пак Ангел.

Лицето на отец Самуил помръкна и той се замисли за миг.

— Човек вижда това, което знае, нали? Помниш ли какво говорихме по-предишния път?

— Разбира се, отче — ухили се пак Ангел. — Как, ако покажеш една сбруя на кожар, той ще види ремъците, а ковачът — катарамите. И как всеки от тях ще види и другото, но почти няма да го забележи, понеже умът му ще бъде зает с това, което той познава. Нали беше така?

— Точно така, Ангеле. Имаш не само пъргав и търсещ ум, но и отлична памет… Така става и когато съдим хората. Добрият човек вижда у тях най-вече доброто, лошият — лошото. Знаят, че има и друго, но то заема съвсем малка част от света, какъвто е в очите им. Нали?

Ангел кимна след кратко колебание. Не ми беше трудно обаче да се сетя какво се опитва да измисли в момента.

— Затова и добрият човек живее в свят от добри хора, достойният — в свят от достойни, а ненаситният — в свят от ненаситни. Въпреки че наглед живеят един до друг — продължи отец Самуил. — Добрият непрекъснато среща добро, достойният — достойни постъпки, а ненаситния непрекъснато го крадат и мамят. А на този, що пилее чуждия труд и живот, непрекъснато му пилеят неговите и лишават съществуването му от смисъл… И да, всеки от тях знае, че в света има и друго. Но в техния свят то е съвсем мъничко, а почти всичко е каквито са те самите.

— А лошите хора щом виждат само лошото, а не виждат доброто, откъде да знаят, че доброто е по-добро? Защо да ги обвиняваме тогава? — пак се ухили Ангел.

— Никой не е роден лош, момчето ми — поклати тъжно глава отец Самуил. — Лош се става, защото е по-изкусително от това да си добър. Хората обаче се раждат добри, защото са изначално сътворени такива. Всеки лош човек е бил някога добър и оттам знае вътре в себе си, че доброто е по-силно от лошото. Иначе лошите хора нямаше да се правят на добри. Щяха да се гордеят, че са лоши, както добрите се гордеят, че са добри. Преструвката им е признанието на злото, че е по-слабо от доброто.

— Отче, а как човек може да стане истински добър, и честен, достоен и… абе, всякакъв? — обади се внезапно Божка иззад гърбовете ни.

— Честен — като говори истината — усмихна се отец Самуил. — Достоен — като върши достойни постъпки. Добър — като върши добрини. И така нататък. Не е сложно, нали?

— А всякакъв всякак ли може да стане? — заяде се Ангел.

Отецът обаче не му обърна внимание.

— Ние сме създадени от постъпките си, Божке. Тялото на човек е съградено от това, което яде, но духът му е съграден от това, което върши. Върши ли човек лоши неща, започва да вижда добротата и честността като глупост. На мястото на любовта идва използвачеството. Вместо радостта от чуждото щастие и топлината от нея идват завистта за него и болката от нея. Мечтите започват да гният и почерняват, и се превръщат постепенно в кроежи. А кроежите въвличат човека в правене на още лоши неща, водят го до още повече безсмислие, неудовлетворение и болка. И така го настига наказанието за вършеното зло, още тук на земята. То е неделимо от злодеянието. Двете са две лица на една същност.

Всички мълчаха.

— Ти, Ангеле, ако например искаш да се научиш да не се подиграваш на другите, какво ще направиш?

— Ами няма да им се подигравам — ухили се иронично Ангел.

— Това е каквото няма да правиш — отговори кротко отецът. — А какво ще направиш? Например би ли се извинил на Христина за това, че се опита да я злепоставиш?

Ангел млъкна и се озърна. Всички бяха вперили поглед право в него.

— И да ми се смеят после — измърмори той.

— Ще се смееш ти, ако друг се извини — обади се пак Божка изотзад. — Точно както каза отец Самуил. Съдиш за другите по себе си.

— Щом го е шубе да се извини, негова си работа — заяви Христина.

Ангел вдигна поглед към отец Самуил, поколеба се, след това отиде до Христина и й подаде ръка.

— Извинявай… — Беше забил очи в земята.

Тя премига на парцали, след това стисна ръката му.

— Извинявай и ти.

В първия момент Ангел като че ли не повярва на ушите си, след това също й стисна ръката.

— Очакваше другите да започнат да ти се подиграват ли? — обади се отец Самуил.

— Да — призна неочаквано Ангел. Имаше вид като че ли иска да потъне в земята. — Ако не сега, после.

— Затова че си се извинил ли? — усмихна се отецът. — Би било самопризнание, че са глупаци и диваци. Направят ли го, гордей се, че си по-добър от тях… Деца, това беше заниманието за днес.

Хванах Христина за ръката и тръгнахме към изхода, но усетихме дланите на отец Самуил на раменете си.

— Христинче, недей друг път да казваш неща, в които не си уверена — топло рече свещеникът.

— Ама и Ангел не беше — заяде се Христина. Настъпих я, но твърде късно.

— Не е хубава постъпка — все така меко продължи отец Самуил. — Така пускаш на свобода неща, които не бива да се носят между хората. Които трябва да не се казват, ако питаш мен. За доброто на всички.

И двамата замръзнахме.

— Вървете. Време е за вечеря.

Тате и Данчо току-що се бяха върнали от Сухото дере. И двамата бяха капнали от умора, но доволни. Измиха се на кладенеца и Данчо веднага изскочи навън, имал да се види с приятели. Тате също смяташе да поизлезе, но след един поглед към навеса при свинарника внезапно се отказа и се хвана да окопае овошките. Мама отначало не повярва на очите си, но след това беше много доволна. Само дето непрекъснато поглеждаше под око към навеса и следеше дали тате няма да тръгне натам. Тате също я забеляза и усилено се правеше на разсеян. Не знам колко успя да я убеди, де.

Ние с Христина се свряхме зад плевнята, за да решим какво да правим.

— Сто на сто той е Отговорникът! — заяви Христина. — Каза ми направо, че говоря забранени неща! По-ясно от това — здраве!

— Той и преди е казвал на занимания, че забранени неща не бива да се вършат — усъмних се пак аз. — Точно преди тате да ме прати в манастира, имаше цял следобед занимание за забраните. Какво били и защо били…

— И се оправи с оня побойник Ангел, както даже моите учители няма да могат. А тях ги бива, за това са учили!

— Нали е свещеник? Всички в селото го слушат. Че иначе може да нареди бой с пръчка, най-малкото. Не помня да го е правил някога, ама…

— Не е само това! Имам пуяк като Ангел в класа, пет-шест пъти сме се били с него, не помага!

Помислих си, че това Христина да бие някого сигурно значи да изпотроши всичко наоколо, без да го уцели нито веднъж. И че ако другият не е също толкова несръчен, чудното е как боят не е помогнал на нея…

— А отец Самуил го укроти като на кино! Наля му акъл в главата с няколко приказки — продължаваше тя.

— Като на кино ще рече за твърде малко време ли? Защото и преди му е говорил, не знам колко пъти. Хваща дикиш за по ден-два и после Ангел си е пак същият проклетник…

Христина все едно не ме чуваше.

— И обяснява толкова сложни неща толкова ясно и просто, колкото и на моя свят не могат! А пък е расъл във вашата диващина…

— Я да не ми обиждаш света!

— Добре де… Извинявай… Учителите ми са учили по двайсет и повече години, а не могат да му стъпят на малкия пръст! Няма как да не е Отговорникът!

— Тате казва, че е много добър свещеник — замислих се аз. — Да не е от това?

— Точно затова е още по-сигурно! Не го ли чу как обяснява защо трябва да се прави добро не с оня свят, Бог, Рая и Ада, ами с това, което става тук, на земята? Той трябва да е!

— Това пък откъде и защо?

— Лазаре, Петре, Христинче, хайде на вечеря! — чух откъм къщата гласа на мама. И усетих, че съм гладен като вълк.

След вечерята тате поразмисли малко, след това пое дълбоко въздух и заяви:

— Дотежа ми нещо яденето. Ще изляза да се поразходя.

— Тате, кръчмата не е ли затворена вече? — попита плахо Божка.

— Не ме интересува, не съм натам. Даже ще взема Петърчо с мен, да му покажа нещо — усмихна се тате. — Нали не вярвате, че ще се напия пред него?

Мама го изгледа още по-подозрително, отколкото като реши да не излиза преди вечеря, но нищо не каза.

Наистина тръгнахме в съвсем друга посока, към пътя за Богданово. По улицата срещнахме двама-трима окъснели съселяни. Като ги видеше, тате ги поздравяваше толкова радостно, че те се чудеха и някои предпазливо се дръпваха по-настрани. Станьо от Долната махала даже избяга, когато тате му предложи да се приближи да му дъхне, да види, че не е пил. Стигнахме до последните къщи и се върнахме.

— Ако знаеш как ми олекна от тая разходка! — заяви гордо тате, като влязохме.

Всички ме гледаха и в очите им се четеше един и същи въпрос. Поклатих отрицателно глава и стаята грейна от усмивки.

— И не сте видели караконджули? — попита предпазливо Божка.

— Никакви! — Тате се ухили още по-щастливо от другите.

Така и не разбрах какво искаше да ми покаже.

На сутринта след закуската нахраних и напоих добитъка и кокошките, докато Христина отново се мъчеше с подгъва на роклята. След десетина опита даже мама се поотчая.

— Нищо, то отведнъж не става. Щом не си пипвала игла досега, ще ти трябва малко време. Искаш ли сега да сгот… да изперем дре… да окопаем зелен… Ох, де да знам. Прави ли ти се всъщност нещо?

— Петърчо какво ще прави сега?

— Ще наплита лука, ама то… Нищо, като гледаш, може и да се научиш. И Данка ще ви помага, и тя отначало не беше много сръчна, ама сега прави най-добрите сплитове в селото.

Известно време Христина гледаше мълчаливо как плетем сплитовете с Данка, след това започна да се опитва. Все не се получаваше. Някак си като че ли беше схванала идеята, но ръцете й не слушаха добре главата.

— Все едно пак съм на кръжока по ръкоделие! — заяви ядосано накрая.

— Татко ти и на това ли те е учил?

Христина ме подритна лекичко под масата и посочи с поглед Данка. Вдигнах безразлично рамене.

— Можем да говорим каквото искаме. Ако ние не се интересуваме от Данка, и тя няма да се интересува от нас. Помниш ли какво ви разказах за нея в манастира, преди да ме изтеглите? Та, не знаех, че татко ти си пада и по ръкоделие.

— Мама ме записа. И даже настояваше да не ме отписват, след като учителката я викна след първия урок и й показа какво съм направила.

— А какво беше направила?

— Точно това ме попита и Иванова, а после мама пък попита нея. Иванова каза, че трябвало да е покривчица, а мама я попита шегува ли се.

— А то какво беше всъщност?

— Откъде да знам? Татко после си направи експеримент да го покаже на всички познати и да ги пита какво е, и нямаше двама на едно мнение. То и как да са? Който го вземеше да го огледа, се набождаше на по някоя забравена игла или карфица и я вадеше, така че при всеки беше различно… Само дето и мама, и Иванова още не вярват, че не беше нарочно. Ама не беше, честна дума! Ти поне не ми ли вярваш?

— Вярвам ти, вярвам ти… Я, чука се! Рада Панчина ли идва пак?

Докато стана и заобиколя масата, мама излезе от кухнята и отвори. Рада я поздрави с лек поклон и й подаде гърнето от Христининия боб.

— Я! Измила си го! — възхити се мама. — Как успя?

— Вързах си очите и носа с кърпа, натопена в студена вода. И опипом.

— А ръцете? Не ти ли ощави кожата?

— Имам вкъщи ръкавици от телешка кожа.

— Нищо чудно тоя боб и тях даже да е разял. Като го помня…

— Те и без това бяха стари… Нося още мазило за рани. Нали вчера заделих малко и за Христина, та днес минах по-рано. Може ли да я видя? Христинче, къде ти е превръзката?

— Махнах я. То ми мина вече.

— За един ден?! Я! — Рада много внимателно огледа двата порязани пръста. Личеше си пресен белег, но раната се беше затворила. — Просто не може да бъде! Винаги ли раните ти заздравяват така бързо?

— Защо бързо? Нормално… Искам да кажа, нормално за при нас… Тоест, за откъдето идвам, де… — Христина прехапа устни.

— Как няма да е нормално. Те сигурно там непрекъснато са само рани, ако не им заздравяват бързо, няма да са живи — намеси се мама със съчувствие.

Христина лекичко изскърца със зъби.

— Велика е милостта Божия и грижата Му за всеки — усмихна се Рада.

— А пък и твоето мазило сигурно е помогнало — намесих се аз.

— Вярно е — потвърди мама. — Дядо ми, Бог да го прости, лежа навремето от счупени ребра цял месец, а Христо за три дни вече не го боли и се чувства малко повече в сила. Поне така разправя, де.

Очите на Рада грейнаха. Мама й кимна към стаята на Христо, а когато Рада влезе вътре, внезапно се усмихна.

— Искате ли да си починете мъничко?

— Да — отговорихме в един глас с Христина.

— Ти, Данче?

— Не — отговори Данка монотонно, без да откъсва поглед и да престава да плете. Сплитът под пръстите й излизаше съвършено равномерен, все едно не е правен от човек. Остави го настрана, на точно еднакво разстояние от готовите, взе нова стиска лук и стъбло папур и продължи.

Излязохме на двора. Измъкнах от лехата със зимните моркови два, измих ги на кладенеца, седнахме и ги захрупахме.

— Тази Данка да няма шизофрения? — попита Христина.

— Не знам, никога не съм й ровил из нещата. Как изглежда тая шизофрения?

— Уф… Няма значение. Една от колежките на мама беше такава — като хване да реди в музея, все едно машина работи.

— Тоест? Хвърчи като кару… каретата на татко ти ли? Или какво?

— Глупчо такъв! Все едно… все едно Данка плете лука. И не се интересува от нищо наоколо и мълчи по същия начин. Веднъж подслушах как докторът й обясняваше на мама какво й било, и какво да правят и да не правят с нея. Да не я смятат за болна…

— Този доктор някакъв ваш лечител ли е? — внезапно се обади зад нас Рада Панчина. Двамата с Христина подскочихме и се обърнахме: Христо и Рада приближаваха по пътечката.

— Ъъъ, да, да — кимна набързо Христина.

— Значи не сте диваци, щом имате лечители. Не вярвай на тези, които ти говорят така — усмихна се Рада.

Христина я изгледа изненадано. Изглеждаше смутена и позасрамена. Реших да я подкрепя:

— Наистина не са диваци. Имат един куп хубави неща.

— Така ли? Я ги похвали, Петърчо. Щом ти е сестричка, сигурно знаеш с какво.

Чак тогава се усетих, че сигурно повечето неща от света на Христина са тайна. Вярно е, Рада някак оставяше усещане, че можеш да й се довериш за всичко. Пет приказки да размениш с нея и чувстваш, че можеш да й разчиташ. И на Христо — нали ми беше батко! Но все пак не биваше… Трескаво се размислих какво от нещата може да й кажа.

— Амииии… Имат си мотика специално за вадене на корени. Дребни. Има си име, ама не го запомних. Ама корените можели да се вадят с нея квадратни. Така разправят, де. Пък по-големите корени ги вадят с… ами, с други неща. — Добре, че се усетих да не спомена за компютрите. — Имат си специална къща да се опират в нея, и друга, където да се пощят. И отходното място си го правят вътре в къщата. А пък доматите ги ловят в рибарски мрежи. — За караконджулите и астрономите не биваше да казвам, за Отговорника и разните други светове сигурно също… — Каруците им имат покрив, сигурно да се крият, като завали дъжд. Но пък си нямат огнища вкъщите. И мъжете, и много от жените ходят с панталони като циркаджии…

— Хмм… Разкажи по-добре какво умеят, какво работят, с какво се славят — прекъсна ме Рада.

Помислих малко.

— Да си призная, не разбрах някой да работи такива неща като при нас… Много играят шах, това е една игра, като на дама. Който я играе добре, много се слави… Имат си и нарочно място, дето вдигат разни тежести без нужда или пък тичат напред-назад без файда, сигурно им е някакъв обичай. И друго място, където се срещат рибари, дето не са хванали нищо. А пък един куп хора по цял ден само чакат да стане нещо нередно, та да го оправят, то не става хич често, ама те друго не правят.

— Това добре, а какво работят? Орат ли, копаят ли, сеят ли? — учуди се Христо.

— Амиии… май не много. Поне аз не видях да имат нещо засято или прекопано. И добитък не ги видях да имат, и кучета даже. — Понапънах се да се сетя за някой, дето наистина да работи нещо на света на Христина. — Имат си специален човек да тупа другите по гърба, като им преседне хапката… Май не се сещам друг да работи нещо… А, и щях да забравя — ако искат да проверят дали не си болен, те водят на скопия…

— Ясно, Петърчо, благодаря ти — прекъсна ме Рада и въздъхна. След това се обърна към Христина, която май се беше изчервила още повече.

— И какво е казвал докторът за тази жена? Какво трябвало да се прави с нея?

— А, не помня. Ъъъ, бях малка, забравила съм. — Христина се извърна настрани. Рада бързо смушка Христо и усилено се зазяпа някъде в небето.

— А какво всъщност й е на Данка? — обади се след мъничко Христина невинно. — Така де, виждам, че разбираш от лечителство, може да знаеш. — И ме изгледа отмъстително.

— Мисля, че вижда и чува нещата по различен начин от нас — отговори замислено Рада. — В смисъл че някак за нея не са същите. Не ми хрумва по-добра дума… — Тя измъкна отнякъде от престилката си парченце керемида и посочи плоските камъни, с които беше настлана пътеката към кладенеца. — Виждаш ли кучето пред обора? Опитай се да го нарисуваш.

Христина няколко пъти почва отначало, но накрая на камъка имаше две кръгчета, едно за глава и едно за тяло, и няколко черти за крака, врат и опашка.

— Не мога по-добре. Не ме бива да рисувам — призна си накрая тя.

— Това може да се научи — усмихна се Рада. — Христо, я го нарисувай ти! Тук отстрани, не изтривай това на Христина.

— Не е честно. Ти ме учиш вече от шест месеца.

— Да види Христина какво можеш вече. Преди рисуваше по-зле от нея.

Христо се зае с керемидката, която се губеше между едрите му пръсти. Чертаеше с нея внимателно, по едно време даже изплези от напрежение крайчеца на езика си, но когато Рада го погледна, го прибра. Чудех се как ли ще да е рисувал преди, за да е по-зле от Христина. Май хич — не помнех да съм го видял да нарисува нещо.

— Така?

Това се казваше рисунка! Не беше чак като картините в житията, но Буби беше чудесен. Христо му беше нарисувал всичко — и оръфаното ляво ухо, и зъбатото ухилване, и опитите да маха с опашка, докато се търкаля в прахоляка, за да изтръска бълхите.

— Твой ред е, Радо — подаде й въглена Христо.

Тя поклати глава и се изчерви леко.

— Не се срамувай, а рисувай! Да научат и другите нещо. Хайде!

Рада рисуваше доста по-бързо от Христо, но въпреки това й отне повече време. Доста преди да свърши обаче, вече бях зяпнал. Не предполагах, че с керемида е възможно да се нарисува нещо толкова истински. Погледнах Христина — гледаше с широко отворени очи, все едно за пръв път вижда рисунка. Помислих си, че ако дадат на Рада перо и четки, сигурно ще може да зографиса черква по-добре от майстор зографин. Като погледнеш рисунката на камъка, моментално ти ставаше ясно всичко за Буби: и как се радва на непознати, вместо да ги джафка, и как вечно си проси по още нещичко за ядене, и как обича да тича отвързан… Беше по-истински от истински.

— Бива те в ръцете! — изгледа я възхитено новата ми сестричка.

— Не е до ръцете. До очите е. Така го рисуваме, защото така го виждаме, всеки от нас.

— Ами! Да имах твоята сръчност…

— Добре, ето ти ръцете ми. Казвай какво виждаш, аз ще рисувам каквото ми казваш. После ще направим обратното.

— Амиии… Виждам… Ми кучето виждам!

— То какво има? Тяло?

— Естествено!

— А какво друго?

— Крака. Четири. И глава… На шия… И опашка… Иииии… Очи. И уста…

Последва дълга пауза.

— Друго? — обади се накрая Рада.

— Ми май не… Ама то стана пак като моето!

— Кажи какво още да му нарисувам.

Христина гледа Буби известно време, след това махна с ръка.

— Искаш ли сега да направим обратното? — усмихна се Рада. — Да рисуваш с твоите ръце каквото аз виждам? Ето ти керемидката. Сега, Буби има глава, издължена като малък пъпеш… И с муцуна, която стърчи напред от нея, наполовина по-дълга от нея и наполовина по-тясна… Мъничко по-дълга… Точно така… На върха на муцуната има черен нос… Малко по-малък… Отлично. От двете страни на главата, над муцуната, са очите. Големи са горе-долу колкото носа… Малко по-надолу… Точно така. Устата разделя муцуната на две, горната част е по-дебела, долната е съвсем тънка… Отлично! Отгоре на главата има уши, широки в основата и заострени на върха… Малко по-назад… Лявото е оръфано на върха… От главата излиза назад и надолу врат, малко по-тънък и малко по-тесен от нея… Отлично. Отзад на врата козината е разрошена. С линии, тънки като косми…

Когато привършиха, рисунката беше почти като Радината. Новата ми сестричка зяпна плочата, след това изгледа Рада още по-смаяно. Тя обаче само пак се усмихна и протегна ръка за керемидката.

— А ето сега как го вижда Данка. Или поне имам чувството, че го вижда някак така…

Когато свърши да рисува, по гърба ми лазеше студ, въпреки обедното слънце. Това там на плочата беше… де да знам. Не че изобщо приличаше на куче, ама и на друго не приличаше. Беше идеално симетрично и разделено на нееднакво тъмни петна, подредени по абсурдно нежив начин — точно като всичко, което правеше Данка. Първата рисунка на Христина приличаше на куче сто пъти повече.

— Когато се учим да рисуваме, всъщност се учим да виждаме — поясни тихо Рада. — Така че смятам да опитам да уча Данка. Ако се научи да рисува като нашите рисунки, нищо чудно и да започне да вижда малко повече като нас. А това сигурно ще й помогне… Пък и вас бих научила да рисувате, ако искате. Ти, Петърчо?

— Я вземете да хапнете! — обади се мама зад нас. Беше донесла четири големи филии, поръсени с пипер и чубрица. Отхапах колкото можах от моята, и погледнах Христина. Тя много внимателно пробваше пипера с малкия си пръст, точно както Рада — боба й.

Мама през това време разпитваше Рада:

— Какво измисли за оня… боб? Любопитна съм.

— Сложих малко да кипне в къщата и в обора. После спах навън тази нощ, докато изветрее миризмата, а кравата едвам не събори обора — усмихна се Рада. — Ама сега няма бълха за цяр из къщи! Прибрах си останалото в една делвичка, да има и за друг път.

Мама я изгледа с възхищение и цъкна с език.

— Ще ми дадеш ли малко от него? И аз може да измисля нещо.

— Кравите ви са стелни! Ако го кипнеш при тях, ще пометнат!

— Друго имам наум. Може ли да дойда с теб да си отсипя малко?

— Не е ли по-добре аз да мина след обяда и да донеса? Тъкмо ще искаме с Христо да говорим с теб и чичо Лазар за нещо.

Мама се сепна, но в следващия миг се овладя.

— Чудесно. Добре си дошла!

По време на обяда мама и тате от време на време хвърляха тайничко погледи към Христо и един към друг. И не знам защо, но когато единият погледнеше другия, другият обикновено навеждаше очи.

След обяда тате се зае да цепи дърва зад къщата. Мама прибираше и подреждаше гостната като за показ, Божка й помагаше. Христина също предложи помощта си, но мама се сети, че трябва да се полеят зеленчуците, и ме прати да покажа на Христина как се прави.

— Тая Рада е абсолютно чудо! — започна Христина още преди да сме се отдалечили от къщата. — Докторът съветваше мама да прави точно същото за Младенова: да й помага да върши нещата като всички, за да се учи да бъде като всички! Тя нали не е учила медицина? Тоест, за лечителка?

— Доколкото знам, не… И какво от това? Не ти се вярваше, че и ние имаме умни хора ли? — Преградих вадата откъм кладенеца така, че водата да потече към зеленчуковите лехи, оставих мотиката и отидох да извадя няколко ведра от кладенеца. Христина вървеше подир мен.

— Прекалено е умна! Нещо не е наред тук. Първо отец Самуил, сега и Рада. Как така разбират толкова сложни неща?

— Понеже всички тук сме иначе тъпи ли? — кипна ми. — Много просто. Те двамата заедно са Отговорникът, нали Безтелесните можели да имат по повече от едно тяло…

Христина подскочи.

— Ти… ти… Знаеш ли, че може и да си прав?

— Не знам, ама виждам, че Рада влиза в двора. Я да тичаме да ги чуем какво ще говорят с нашите!

Двамата хукнахме към прозореца на гостната, след това обаче се спогледахме и влязохме в къщата.

Всички, освен Данка бяха в гостната. Мама и тате седяха на единия край на масата, Рада и Христо — на другия. Данчо беше седнал отстрани и ние се наредихме срещу него. Влязохме тъкмо навреме, за да видим как Рада поглежда усмихнато Христо, а той се сепва и престава да си бърка в носа.

— До края на следващия месец и двамата с Рада ще сме навършили пълнолетие — обясняваше той. — Затова решихме сега да говорим с вас, нали такова, по обичай трябва да ви предупредим един месец предварително, за да си кажете волята… Че ще се вземаме, де. — Той сведе очи. — Не че не сте се сетили сигурно, ама все пак, такова, да си го кажем.

— Кхъм… Не ви ли е малко рано? Тъй де, не е нужно човек да го направи веднага щом навърши възраст — обади се тате. Правеше усилия да скрие усмивката си, но не се получаваше.

— Така решихме, тате… — Христо се насили да вдигне поглед, но май се смущаваше още повече от обикновено. — Вие ще си кажете съгласни ли сте, де, има още цял месец.

— Няма какво да му мислим цял месец — намеси се мама. — С кого бих могла да съм по-сигурна за Христо? Аз съм съгласна и няма да си върна думата назад.

Тате само кимна усмихнато. Малко време всички мълчаха, след това се обади Рада:

— Зная, че не ме харесвате съвсем. Че бихте искали за Христо по-красиво и по-здраво момиче, с живи родители. И съм ви благодарна за съгласието. Каквото и да стане, ще сте ми баща и майка до гроб. — Колкото и да беше дребничка, изглеждаше някак си пораснала и лъчезарна. — Но мисля, че трябва да ви върна нещо.

И двамата я изгледаха в пълно недоумение.

— Уважаеми татко, предполагам, че това е било на вашата майка. И че вие сте се погрижили да го намеря пред къщи завчера.

Тя измъкна от престилката си наниз едри златици и го остави на масата пред тате. Той я изгледа смаян, след това погледна към мама предпазливо. Тя обаче само се усмихна.

— Ще си имам съпруг, какъвто втори няма. Той ми е дар от вас, по-скъп от всичко друго на света. Ще може да ми даде всичко, което ми е нужно. Нека златиците бъдат при вас, няма да се изгубят. А топлината от дара ще запазя. — Тя се усмихна на тате и той се изчерви като Данчо, когато го похвалят за нещо.

— И на вас съм благодарна, майко — продължи тя към мама. — Видях преди седмица как Гергя шивачката ме оглежда така, както гледа някого, кога го мери с поглед за нови дрехи. А вчера я видях да шие булчинска премяна, и като ме видя, че влизам, понечи да я скрие. Защо ли? Друг път не крие от мен каквото шие. Та се чудя, не сте ли я вие поръчали? И за кого ли?

Очите на мама се разшириха и тя погледна към тате с ъгълчето на окото си. Сега пък обаче той се усмихваше.

Христо ги огледа и двамата, след това изведнъж се разсмя.

— И както виждам, сигурно вътре в себе си сте ме одобрявали повече, отколкото сте мислели. Благодаря ви! — завърши Рада.

— Като се ожените, елате да живеете при нас, в стаята на Христо — надигна се от масата тате. — Пък до година-две ще вдигнем нова къща.

— Няма нужда. Вашите деца също растат и имат нужда от място, а сега са и повече — отговори спокойно Рада. — Оженим ли се, моята къща вече ще е къщата на Христо и той ще е мъжът в нея.

— Не искам да те обидя, Радо, но тя е попорутена… — обади се мама.

— Христо умее всичко и е силен за десет мъже, а и аз ще му помагам. Вдигнем ли си сами къща, ще ни е по-мила — усмихна се Рада. — Пък и деца ще имаме, и за тях ще е нужно място.

Мама я погледна обезпокоено:

— Дали не ви е рано за деца?

— Не. Христо, където стъпи, земята се огъва. А и аз няма да стана по-здрава и силна вече, пораснала съм.

Мама се поколеба малко, след това я погледна право в очите:

— За теб ми е страхът. Баба Спасуна казва, че решиш ли да родиш, наполовина е шансът да умреш.

— А не реша ли, все едно нацяло не съм се раждала — отговори спокойно Рада.

Мама си глътна езика. Мина още доста време, преди да пророни тихичко:

— Ама… На осемнайсет си… Деца можеш да имаш и след трийсет, поне му се порадвай първо… Поне малко поживей, пък после каквото Господ рекъл…

Рада усмихнато поклати глава. Стана и прошепна нещо на ухото на мама, която я изгледа с очи като гъши яйца:

— За да има той време да… Господи!

Христина до мен внезапно хлъцна и едва не падна. Рада се поклони кротко и излезе.

Няколко мига никой не помръдна. След това Христина излетя навън като камък от прашка. Излязох подир нея — беше настигнала Рада и двете разговаряха, докато се отдалечаваха. След кратко колебание се опитах да тръгна подир тях, но усетих ръката на тате на рамото си.

— Остави я, Петърчо, Рада няма да й стори нищо лошо. По-добре полей зеленчуците.

И след зеленчуците тате и мама ми намериха още работа и нямах време да ида да търся Христина. Тя се върна чак привечер, тъкмо бях почнал да подреждам нацепените дърва под стряхата на сайванта. Предложи да ми помага, но не посмях да й дам да се качи на стълбата да ги реди. Помолих я да ми ги подхвърля, но още след първите две цепеници се отказах. Дъха не ми го изкара за дълго, но цицината болеше доста.

— За какво си говорихте толкова с Рада? Ако не е тайна, де?

— Тая Рада наистина е абсолютно чудо! През толкова нещо е минала! Страхотна е!

— Нали беше грозна, кривогледа, куца, гърбава…

— Пън селски! Я да млъкваш! — Тя запрати една цепеница, сигурно трябваше да е по мен, но цепеницата отхвръкна зад ъгъла на сайванта. Оттам се чу бясно кудкудякане и полъхът на вятъра донесе няколко перушинки. — Знаеш ли какъв невероятен човек е? Целият ми клас сме като мокри мишки пред нея, и аз също!

— Рисува чудесно, ама какво друго й е невероятното?

— Всичко! Знаеш ли колко билки и мазила е пробвала, за да престане да й е пъпчива кожата? И как си е миела косата зиме с ледена вода, за да е гъста и здрава? Знаеш ли как три години всяка нощ се е учила със свещ над легена с вода как да се усмихва, за да не изглежда грозна? Знаеш ли как е свиквала винаги да сяда настрани от с който говори, да не личи, че е кривогледа? Как си е направила сама корсет от ремъци и пръчки, за да си изправи колкото може гърбицата? Знаеш ли, че кривият крак я боли страшно, като стъпва на него, и се е научила никога с нищо да не го издава?

— Така ли?…

— Знаеш ли колко хилава е по рождение? И как е носила кемер на кръста си и всеки ден е добавяла по още един клинец вътре, за да свикне да носи тежести и да е жилава? Как сама се е учила да забелязва всичко, как се е напъвала да се научи да преценява хората, да се досеща какво им е? И как се е борила да не намрази света заради своите недостатъци, а да обича хората и да им помага?…

— Чудя се защо ли не е отишла при чудотворната икона да я излекува — замислих се аз.

— Защото иконата лекува разболели се, а тя е родена такава! Пробвала е, нищо не е станало. И тогава даже не е намразила света и хората!… Не разбра ли защо бърза да имат деца с Христо?

— Не…

— Ако тя умре при раждане, той да е още млад и да има време да я прежали и да си намери друга! Такъв човек е Рада!

Това последното не го разбрах — ще викат щъркелите някак да дойдат по-бързо ли? И защо пък Рада да умира?… Но ми направи впечатление друго.

— Значи все пак тя не е Отговорникът? Иначе нямаше да трябва да се учи на всичко това…

— Сто Отговорници не струват колкото нея! А ние с теб пък съвсем. Ако можех и аз да съм като нея…

— Че кой ти пречи? От теб си зависи да се учиш сама на всичко.

Христина помръкна.

— Мислиш ли, че е толкова лесно?

— Добре, ами ако си изкълчиш крака и си изкривиш гърба? Сигурно не е достатъчно де, ама все е някакво начало…

Следващата цепеница сигурно и досега стои на стряхата на сайванта, ако тате не я е свалил с някой прът. По-следващата тупна върху наредените дърва по-точно и равно, отколкото ако аз я бях оставил. Тази след нея пък се изплъзна от ръцете на Христина и й падна на пръстите на крака. Христина подскача известно време на един крак, след това ядосано ритна цепеницата със здравия, удари си и него и забрави за замерянето.

След вечерята тате пак реши да излезе навън. Мама се намуси като буреносен облак:

— Пак ли отиваш да се натряскаш?

— Спокойно бе, жена! Първородният ми син ще се жени, не може ли да пийна една чашка?

— Колкото кладенчово ведро ли?

— А, не! Вече не прекалявам. Предишния път не видя ли, че само бях пийнал чашка-две?

— Ако пак ти се видим на караконджули, Христо още е болен, няма да има сила да те спре!

— Предишния път да са ми се видели караконджули? Ааа!

Мама сви рамене и го изпроводи с поглед. След това видя Христина, която се мъчеше да си закърпи подгъва на роклята, и лицето й просветна.

— Браво, Христинче! Не предполагаш, че ще се сетиш сама. Как върви?

— Ако не се получи, ще го разшия и ще пробвам пак. Докато стане както трябва.

Мама вдигна вежди и цъкна с език.

— Я виж ти! Браво.

Така щастливо ухилена бях виждал Христина само веднъж — след като изплаши в манастира отец Андроник.

— Петре, взимай пример от нея! И не се помайвай. Дървата подреди ли ги?

— Да.

— Събери тогава съдовете, идете да ги измиете с Божка на кладенеца, оправи тук масата. Аз сега идвам.

Тя измъкна отнякъде малка кратунка, съвсем като тази с мазилото на Рада, и излезе навън. Оправихме с Божка, след това седнахме да гледаме Христина. Тъкмо беше разпрала подгъва за пореден път и почваше пак.

— Дръж иглата само с два пръста — посъветва я Божка. — И ако обърнеш роклята наопаки и бодеш отгоре, е по-удобно. Нали е подгъв, и да боднеш малко накриво, няма да му личи.

Този път шевът стана горе-долу добре, но Христина разпра и него и почна пак отначало. Следващият, за най-голямо учудване на всички, се получи доста прав и равен. Като го завърши, Христина изтанцува някакъв дивашки танц насред стаята от радост.

— Какво става, Христинче? Показваш как умееш да танцуваш ли? — показа се на вратата мама. Беше ухилена до уши.

— А, не, просто се радвах на подгъва…

— А не искаш ли да се научиш да танцуваш хоро? То такова де, този танц сигурно е най-хубавият, откъдето идваш, ама различните места си имат различни танци… Я виж ти! Много добре е станал подгъвът!

— Божка ми помогна.

— Сигурно. А и упорството. От мен да знаеш: събереш ли на едно място постоянство и ум, получаваш хубав живот! Погледни нас!

Христина огледа иронично стаята:

— Виждам, виждам. А… как се получава постоянство?

— Чрез възпитание и набожност, разбира се… Защо гледаш така отчаяно? Не ти ли върви ученето?

— Върви ми и още как! — кипна Христина. Опита се да каже още нещо, но успях навреме да я ритна под масата.

— Тя, ъъъ, свикнала е да учи по друг начин. Така като й се обяснява, надали ще го разбере.

— Ами обясни й го тогава както ще го разбере, де.

Напънах се да се сетя как бяха обясненията в ученето на Христина.

— Ами постоянство… постоянство… Хубав живот се получава, като се съберат постоянство и ум. Значи постоянство се получава, като от хубав живот се махне ум.

Мама издаде някакъв странен звук, но не му обърнах внимание.

— А пък ум съответно се получава, като от хубав живот се махне постоянството — добавих гордо аз. След това обаче забелязах как ме гледа мама, и почнах да преценявам ще успея ли да изскоча навън, преди тя да докопа точилката от кухнята.

Тя аха-аха да тръгне натам, но погледна към Христина и се разколеба:

— Петре, я иди да видиш татко ти няма ли да си идва вече! Веднага!… И такова… дали такова…

— Дали не пие с кладенчово ведро вместо чаша ли? Не вярвам. В кръчмата кладенчовите работи май не ги уважават много.

Успях да изскоча, преди мама да стигне до точилката. Когато стигнах обаче до ъгъла на къщата, внезапно нечия ръка ме дръпна зад него, под навесчето за сечива.

Погледнах кой е, и в първия момент едва не изпищях. След това обаче се сетих:

— Минчо, пак ли си ти? Ако знаеш какъв страшен караконджул си!

— Аз съм. — Караконджулът се ухили доволно и на лунната светлина блеснаха два реда зъбища, по-големи от тези на овчарски вълкодав.

— Я, защо са ти жълти зъбите?

— Ти още малко и защо са ми големи очите ли ще ме попиташ? Давай да…

— А, и очите ти защо са червени? За пръв път виждам на лунна светлина нещо да има цвят.

— Холоефект. Ще ти обяснявам друг път. Бързо виквай Христина и да изчезваме!

— Ама ако изчезнем, нашите ще се чудят къде сме! Няма ли да стане беля?

— Не е наша работа. Тичай бързо, че от Центъра нещо нямат видимост и съм се промъквал чак от гората като десантчик.

— Какво е десантчик? Някакъв друг вид караконджул ли?

— Като се приберем, ще ти обяснявам. Бързо!

— Не може ли да останем още няколко дни? Ако знаеш само колко възпитана е почнала да става Христина! Всички ще се радвате. — Спомних си думите на татко за бедствията. — И околните светове даже…

— Абе, човек, от дума не разбираш ли? Бързо я взимай, знаеш ли колко рисковано съм дошъл?

— Ама нали не може без разрешение на Отговорника?

— Всичко е наред, действаме официално. Хайде!

— Време е да си лягаме, няма да ни пуснат да излезем навън! — Чудех се какво да измисля, за да го убедя да останем още малко.

— Кажете, че излизате повънка.

— Тогава съвсем няма да ни пуснат заедно!

— Абе ти от дума не разбираш ли?

— Не можеш ли да дойдеш друг път? Хем ще се видите пак с тате, можете да седнете да пийнете малко.

— Добре, че беше на дежурство баща ти предишния път, иначе лошо ми се пишеше. Хайде!

Внезапно зад мен нещо дрънна на плочите на пътечката. Обърнах се — на ъгъла стоеше тате и гледаше караконджула като вкаменен. До него се търкаляше мотиката, която бях забравил на лехата със зеленчуците.

— Тате, аз… такова… Минчо пак е минал насам и се отби да ме види… Да ни види, де. Помниш го, нали? — Обърнах се към Минчо. Той беше зяпнал и зъбите стърчаха от устата му.

Тате преглътна на сухо и премига.

— Тате, какво ти става? Нещо лошо ли ти е?

— А… не — сепна се тате. — Ъъъ, бях се замислил за миг. Здравей, Минчо, радвам се да те видя пак. — Той прекрачи напред и подаде трепереща ръка.

Минчо си затвори устата с щракване като от капака на скрин. Тате подскочи.

— Здравей, Лазаре, и аз се радвам да те видя. Минавах пътем и реших да се отбия да видя Петърчо за мъничко. Ама ще си тръгвам вече. — Очите му проблеснаха сърдито към мен.

— Как ще си тръгнеш така? — След здрависването на тате пак му олекна, като предишния път. Ако не и повече. — Няма ли да влезеш вътре, де, да те видят жената и децата?

— А, не, не, по-добре не. Нямам за кога, бързам…

— Недей така, човече божи! Знаеш ли колко ще се радват да те видят?

— Да, да, сигурен съм! Ама влезем ли, ще искаш и да ме нагостиш, пък съм си зарязал каруцата край селото…

— Ще те нагостя, естествено! На какво прилича това, втори път вече идваш и една вечеря да не ти сложа!

— А, вечерял съм вече. Имах хляб и сирене…

— Сухоежбина! Заповядай, хем ще хапнеш готвено, хем ще пийнем по чаша вино. Още пазя в сайванта скрито малко от криводолското, дето толкова го хареса миналия път!

— А, то много хубаво, ама силничко. Предишния път ме хвана малко, та после едвам си намерих каруцата…

— От една чаша няма да те хване, а по повече няма в дамаджаната. Идвам от кръчмата, цели две чаши изпих там и абсолютно нищо ми няма! — Тате за миг ме изгледа подозрително, след това хвана Минчо за ръката. — Хайде с мен!

Минчо се опита да си измъкне ръката, ама все едно се мъчеше да помести къщата. Реши да се пробва с приказки:

— Нека да е друг път. Че те вашите май не обичат пиенето. Какво ли ще кажат, ако пием вино пред тях? Още повече ако се връщаш от кръчмата. — Караконджулът се нацупи така пресилено, че чак рогата му увиснаха. — Ще рекат, че си довел пияница оттам вкъщи, че с такива приятели се събираш. Бива ли да те скарвам със семейството ти, грях да си взимам на душата?

Тате се умърлуши.

— Прав си… Добре де, нека да е твоя воля. Ама ела поне да довършим дамаджаната под сайванта. По една чаша има още в нея, екстра вино. Ще е грехота да прокисне. — Той повлече Минчо към сайванта, както каруца влачи вързано паленце. Докато минавахме пред къщата, се изприщих от страх да не излезе някой, но ни се размина.

Очите на караконджула бяха блеснали. Опита се обаче да се прави, че не го е грижа:

— Ех, добре, така да е. И ти благодаря за предложението. Друг път ако мина, непременно ще остана да вечеряме. И за чудесното вино благодаря.

— Винаги си добре дошъл! Петърчо, ще донесеш ли чашите и дамаджаната? В ъгъла са, под сламата… Много ми се иска да те запозная с жената, Минчо. Да види, че си свестен божи човек.

— Защо? Де да знам, де, може да не ми се зарадва…

— Не вярвам! Срам ме е да ти кажа, ама много пиех преди. И ми се случи, за наказание Божие, роднините си като караконджули да видя и лошо да им сторя. Оттогава имам мярка. Затова и искам да видят всички вкъщи, че повече никого няма да видя като караконджул. Че се събирам със свестни божи хора, дето с прекалено пиене не прегрешават.

— Сигурен съм, че ще повярват. Ама нека да е другия път, че сега трябва да тръгвам вече.

Луната още не беше огряла пода на сайванта и беше такава тъмница, че едвам виждах къде да сипвам с дамаджаната.

— Екстра винце — ухили се Минчо, докато пълнех чашата на тате. — Ще го помня, докато съм жив! — Той гаврътна своята наведнъж.

Трудно е да опиша каквото последва. Караконджулът внезапно смени всички цветове на дъгата — от черното през червено, жълто, зелено, синьо, та до виолетово. След това отвори уста и нададе рев, от който ми се смръзнаха костите. Изхвръкна навън, завъртя се един-два пъти и хукна към вратника като бесен, като продължаваше да реве като десет бивола накуп. Стори ми се, че сред рева чух кратко изпискване, миг по-късно последва трясък на строшено дърво. Минаха доста удари на сърцето, преди ревът му да заглъхне по уличката.

Тате ме гледаше смаяно, аз него също.

— Странен човек — сви рамене тате и надигна чашата. Преди обаче още да я доближи до устата си, я остави бързо обратно и избърса с ръкав очите си. — Какво е това?!

В тъмното не се различаваше нищо. Наведох се, помирисах чашата и все едно кон ме ритна в носа. От очите ми бликнаха сълзи и усетих как стената на сайванта ме блъсна отзад. Нямаше как да сбъркам какво е.

— Христининия боб, тате. Не знам как виното е станало на него.

— Аз май се сещам. Хайде с мен!

Тате лисна чашата навън, пъхна я под сламата и излязохме от сайванта. Външната порта беше разбита и изкъртена. На земята пред къщи седеше мама и очите й се бяха оцъклили. Като ни видя, се опита да стане, но краката не я държаха.

— Какво става бе, жена? Гледаш все едно си видяла караконджул — попита загрижено тате и й помогна да се закрепи права.

Мама хлъцна и го изгледа с ужас. След това се поотърси и отведнъж се намуси.

— Нали беше до кръчмата? Що идете откъм сайванта?

— А, върнах се още отдавна. Срещнахме се тук с Минчо, оня познат на Петърчо, с който си говорихме преди две вечери. И го поканих да седнем под сайванта на по чашка.

— Пиене от кръчмата ли си довлякъл?

— Не. Имах си две чашки скрити в една дамаджана — призна си тате.

Мама го изгледа хитро.

— И не се ли беше вкиснало по тази жега?

— А, екстра си беше. Само жалко, че стигна за по чашка на човек. И повече щеше добре да ми дойде — заяви гордо тате.

— Ти… ти наистина ли го изпи? — Очите на майка ми отново се оцъклиха.

— Само на Минчо, не знам защо, нещо не му понесе — продължи тате дяволито. — Не знам дали си го видяла как тичаше към изхода.

— Видях, ама… Абе, Лазаре, този твой Минчо да не би случайно все пак да е караконджул?

— Глупости! — отрече тате стреснато. — Какво искаш да кажеш? Че ще седна да си пия пиенето с караконджул ли? Да не би ти нещо някакъв грях да имаш, та Минчо да ти се е видял на караконджул? — Тате я изгледа.

Мама помълча малко, след това прегърна тате и се разплака. И той я прегърна, след това я вдигна на ръце като перушинка и я внесе вкъщи. Влязох след тях и дръпнах Христина да излезем навън.

— Парна сирена ли имате тук? — започна тя, преди да съм си отворил устата. — Или да ви е нападал мамут?

Набързо й разказах случката.

— Значи и мама, и тате са видели Минчо?

— И още как.

— А мислиш ли, че го е видял и някой друг?

— Сигурно. Чу го как ревеше, а избяга по улицата през цялото село. Надали има някой да не го е чул. А щом са го чули, сигурно ще са го и видели. След историята с напиването на тате сигурно всеки изскача при първия звук, да помага, ако трябва.

— С други думи, сгазихме пак Конвенцията и другите наредби? Като се опитвах вчера да поразбъзикам трансмитера, комуникаторът се държеше странно. А преди малко не можех да се включа към него…

— Че защо да сме сгазили? Нали Минчо си изглеждаше като караконджул? И направо изкара акъла на мама, и сигурно и на цялото село? Пък и закъдето и да е тръгнал, съвсем сигурно ще стигне навреме? Че и по-рано даже? Трябва всичко да е наред!

Христина сбърчи вежди, след това бръкна в престилката на роклята. След кратко ровичкане измъкна трансмитера, пъхна комуникатора в ухото си и затвори очи. Побързах да я хвана за ръката, но още преди да я докосна, тя хлъцна, опули се и лицето й се вкамени.

— Какво има?

Тя безмълвно измъкна от ухото си комуникатора и ми го подаде. Пъхнах го в ухото си и зяпнах. Пред очите ми застана схема. Цялата беше издраскана с разни линии, дето значеха нарушения на някакви важни правила. Не знам как, но знаех какво точно е всяко нещо по нея. И че е направена от Отговорника на света ни и е оставена някак за нас, да я видим.

На единия край имаше обозначение, което бяхме ние с Христина. Към него водеше най-напред един гъст сноп линии за нарушения — свързванията на Христина с мен в манастира. След това имаше една линия за зле свършена работа, поправяна допълнително — когато бяха ме изтеглили от манастира при родителите на Христина. След това имаше една много дебела линия за много лошо нарушение — когато се бяхме върнали тук. И тя някак значеше, че още тогава е трябвало да има забрана и наказание, но някой се е смилил. След това имаше още една дебела линия за нарушение, подобна на първите — свързването на майка ни в манастира. И пак някой се беше смилил, но пак беше трябвало да не го прави. След това имаше една още по-дебела линия: нарушение по длъжност, погазване на сума ти правила — посещението на Минчо, когато се напи. И накрая една линия, по-дебела и лоша от всичките — второто посещение на Минчо, как сума ти хора са го видели, без да е нужно, където не бива и както не бива.

И на тази линия имаше обозначение за окончателно взето решение за прекратяване на линиите и наказание. Беше решено да ни оставят, където сме, да блокират трансмитера ни и да попречат на родителите ни да ни измъкнат.

И това не беше най-лошото. На родителите ни не беше забранено да се опитват да ни измъкват, но всеки техен опит щеше да бъде провалян и да наказват заради него и нас, и тях. Докато те не се сетят сами да престанат…

Това вече не ми хареса. Тук си ми беше домът, харесваше ми, но на света на Христина беше по-интересно. Най-малкото можеше по цял ден да играя шах, вместо да окопавам зеленчуците и да рина тор. След като вече бях видял какво е там, не исках да не мога вече изобщо никога да ида пак.

— Брех, колко бързо е научил тоя Отговорник какво е направил Минчо! Той като е Безтелесен, да не би да може да е едновременно навсякъде, като Господ?

— Само да ми падне, ще му се ще да е навсякъде другаде! — Христина стоеше с ръце на кръста и гледаше точно както майка й гледаше Отговорника на Възела. — Така ще го подредя, че ще е едновременно на доста места!

— Тоест, няма нищо да му направиш ли? Ако той и сега е така…

— Чакали! Хиени подли! Изроди такива! — Тя изобщо не ме слушаше. Май нямаше смисъл в момента да й казвам каквото и да било, освен да се съгласявам с нея.

— Така е. Не е честно да ни наказват заради чужди бели.

— А да наказват мама и татко, защото се опитват да си спасят децата, честно ли е?

— Не, ама какво можем да направим? Можем ли да ги спрем да не се пробват? Като познавам майка ти…

— Майка ни, неблагодарник такъв!

— Добре де. Какво предлагаш?

— Утре сутринта отивам и говоря с отец Самуил — процеди бавно Христина. — Тая няма да я бъде!

— Нали не искаше да се връщаш…

Трансмитерът свирна точно до ухото ми и се удари в стената на къщата. Чух изпукване, в тъмното пръснаха зелени искри и по земята се посипаха някакви дребни неща.

— Връщам се, и то веднага! Само да ми падне този Отговорник, на парчета ще го направя!

— И как ще ти разреши да се върнеш, ако го направиш на парчета? Или на Безтелесните и парчетата им могат да я карат някак, всяко поотделно? — Изглеждаше логично, ако Безтелесните могат да са навсякъде едновременно. — И да дават разрешения? А, и той тогава няма ли да стане още по-Безтелесен отпреди?

Христина отвори уста, но я прекъсна гласът на майка ми:

— Христинче, Петре, къде сте? Прибирайте се, време е за лягане!

Към следващата част или към съдържанието

Григор Гачев Ортодокс (5)

Метаданни

Данни

Ортодокс

Информация

История

Сваляне / Връзки

4На село

Григор Гачев
Ортодокс (5)

4
На село