Гай Гавриел Кай
Бог на императори (20)

Няколко думи за Сарантион

В края на всеки роман, който пиша, започва пътуване към неизвестна цел. Никога не знам какво ще представлява следващата ми книга. За да го разбера, за всеки от последните ми четири романа чета история. Случайно избрани периоди, различни стилове на ученост и разказваческо изкуство, книги, които от доста време съм възнамерявал да прочета, книги току-що публикувани, книги, на които съм се натъквал в обзори или просто докато оглеждам книжарските щандове. И от този еклектичен процес винаги досега е възниквала идея, концепция, рамка.

За „Сарантийска мозайка“ процесът бе не чак толкова произволен и предполагам, че това може да се признае за пример, при който критиците и читателите въздействат на един авторски процес. Изглежда, от години едно от най-често използваните прилагателни за моите творби е „византийски“. Приемам го като комплимент, тъй като личният ми вкус като читател до голяма степен клони към книги със сложна фабула и също така сложни герои. Хрумна ми, след като прочетох поредната оценка в този дух, че спокойно мога да се заловя с нещо истинско… и открих нещо за византийците.

Хванах се като риба на кука. Бликащият от енергия, опасен, великолепен град, който император Константин нарекъл на себе си и превърнал в своя столица в IV в. сл.Хр., поднасяше обещание за обстановка, заплитания на фабулата, характери, теми и мотиви… всички елементи, които ме пришпорват и мотивират да използвам жанра фентъзи в изследването на нашата история.

Последното може би трябва да се обясни. За мен фентъзи по същество никога не е било свързано с конструирането на сложни магически системи за двубои между чародеи или със съчиняването на нови версии на омагьосан кръг, или нови варианти в употребата на чертички и апострофи в измислени имена. Фентъзи — в най-добрия си вид — е най-чистият достъп към приказния разказ, с който разполагаме. То универсализира една приказка, то поражда възхита и безкрайна наративна сила, докосва се до странствания на духа, просветлява общото ни и индивидуално минало, хвърля фокусиращ лъч върху настоящето и предрича опасностите и обещанията на бъдещето. То — поне така съм твърдял години наред — е жанр, начин за разказване, който предлага много повече, отколкото обикновено е позволено да се разкрие.

Във Византион — който се превърна в моя алхимизиран Сарантион — открих вълшебство и загадки, сексуалност, изумително изкуство, състезания на колесници на величествения Хиподрум (с привърженици, влизащи в яростни свади по улиците преди и след тях), военно дело, политическа интрига и вечните сблъсъци между Изтока и Запада, светска страст и религиозна благочестивост, творец и войник, ограден със стени град и открити околности. Открих, казано накратко с блестящите думи на Йейтс, който ми даде както заглавието на първия том, така и досега ми до свръхестественото в тази изумително богата среда, „това, което е заченато, родено и умира“.

Какво повече всъщност би могъл да желае един писател? Е, още нещо, предполагам: собственото му изкуство да е достойно за извора на вдъхновението си. А това, за всички книги, включително „Пътуване към Сарантион“ и цялата „Сарантийска мозайка“, ще го прецени единствен читателят, както и трябва да бъде.