Гай Гавриел Кай
Бог на императори (10)

8

Зиме в Сарантион, когато огромното туловище на Хиподрума беше пусто и стихнало, фракционното съперничество се преместваше в театрите. Танцьори, артисти, жонгльори и клоуни се надпреварваха в представленията, а членовете на фракциите в отредените им сектори изразяваха одобрението (или неодобрението) си по все по-сложен начин. Репетициите, нужни за постигането на тези спонтанни демонстрации, често бяха доста взискателни и натоварващи. Ако човек умееше да спазва указания, ако беше готов да задели в упражнения много от свободното си време и имаше приемлив глас, можеше да си спечели добро място за представленията и привилегирован достъп до фракционните пиршества и други събития. Кандидати изобщо не липсваха.

В театрите Сините и Зелените бяха разделени както на Хиподрума: стояха от двете страни на извитото пространство за публиката, никога близо едни до други. Градската префектура беше доста ефикасна в потушаването на буйните страсти, а Имперският прецинкт даваше да се разбере повече от ясно, че всяка крайна проява на насилие може да затвори театрите за цялата зима. Мрачна перспектива; достатъчно мрачна, за да гарантира известно ниво на благоприличие… повечето време.

Единствено имперският двор и гостуващите знатни особи, наред с граждански сановници и висши военни, имаха места за сядане долу в центъра срещу сцената. Зад тях беше пространството за правостоящи от необвързаните театрални посетители, на първо място старши майстори от гилдиите и военни; тук също можеше да се видят куриери от Имперската поща. След тях в средата бе мястото, отредено за обикновени войници, моряци и граждани, а също тъй, при това просветено управление (прекалено просветено според някои по-ревностни духовници) — дори за киндати, с техните сини халати и сребърни шапки. За случайните басаниди или езичници търговци от Карч или Москав, проявили любопитство към случващото се тук, оставаха няколко места най-отзад.

Самото духовенство никога не ходеше на театър, разбира се. Жените там понякога бяха почти голи. Трябваше да внимават със северняците при това: момичетата можеше да ги възбудят малко прекалено и да предизвикат смутове от друго естество.

Докато Първите танцьори — Шайрин и Тихос за Зелените, Кларос и Елаина за Сините — събираха цветовете си на представление веднъж-дваж седмично, „упълномощените музиканти“ координираха възгласите, а по-младите привърженици се перчеха и се караха в опушените каупони и таверни из града, то водачите на двете партии прекарваха зимата в настървена подготовка за пролетта и онова, което наистина беше важно в Сарантион.

Колесниците бяха сърцевината на градския живот и това го знаеше всеки.

Всъщност през зимата имаше много работа. Събираха колесничари от провинциите, едни отхвърляха и връщаха по разни причини, други подлагаха на допълнително обучение. По-младите например непрестанно ги упражняваха как да падат от колесницата или да симулират падане, ако се наложи. Оценяваха се коне, освобождаваха се по-стари и слаби, останалите се тимаряха и се упражняваха, агентите купуваха нови. Хейромантите на фракциите продължаваха да си правят нападащите и предпазващи заклинания и държаха под око полезните за магията смъртни случаи и пресните гробове извън градските стени.

Нерядко двамата фракционни уредници се срещаха на „неутрална земя“ в някоя таверна или баня и предпазливо договаряха над силно разреденото вино една или друга замяна. Обикновено тя засягаше по-малките цветове — Червените и Белите, — тъй като никой от водачите не бе склонен да рискува явно при подобни размени.

Това всъщност сполетя младия Тарас от Червените малко след края на първия му сезон в Града, когато на заранта след службите в параклиса фракционарият на Зелените го уведоми делово, че е спазарен за Сините и Белите срещу кон за дясна позиция и две бурета вино от Сарника и че от него се очаква още тази сутрин да си събере багажа и да се разкара в палатата на Сините.

Не му го казаха невежливо. Беше кратко, съвсем между другото, и фракционарият вече бе обърнал гръб и обсъждаше нов товар аримондийска кожа с някой друг, преди Тарас да успее напълно да схване какво му говорят. Изниза се слисан от доста препълнения кабинет. Никой не го погледна в очите.

Вярно, беше отскоро при Червените, беше се състезавал само за тях и си беше свит по характер, тъй че не беше много известна фигура в палатата. Ала все пак, като млад човек и непривикнал с безцеремонността в големия град, смяташе, че доскорошните му приятели можеха да проявят по-малко ентусиазъм, когато вестта за размяната стигна до залата за пирове и спалните. Не беше приятно да слуша човек овациите им, когато чуха новината.

За коня казваха, че бил добър, хубаво, но Тарас все пак беше човек, колесничар, беше спал в една стая с тях, хранил се беше на една маса с тях, старал се беше всичко от себе си да даде цяла година в тежко и опасно място далече от дома си. Веселието им го уязви.

Единствените, които си направиха труда да наминат и да му пожелаят късмет, докато си стягаше багажа, бяха двама коняри, помощник-готвачът, с когото беше пил два-три пъти, и един от Червените състезатели. Все пак беше благодарен, че техният Първи, здравенякът Кресценс, спря да пие, колкото да вдигне бокала си, докато Тарас минаваше през пълната трапезария, и да му подхвърли едно бодряшко „На добър час“.

Само дето сбърка името му, но той винаги го бъркаше.

Навън валеше. Тарас придърпа широката периферия на шапката над очите си и си вдигна яката, докато пресичаше двора. Едва сега се сети, че е забравил лека на майка си срещу всякакви възможни болежки. Сигурно щеше и да се разболее сега отгоре на всичко.

Кон. Разменили го бяха за кон. Стомахът му се беше свил от обида. Още помнеше гордостта на семейството си, когато преди година наемният агент на Зелените в Мегарион го покани в Града. „Работи здраво и може да станеш прочут“, така му беше казал.

На входа на палатата един от охраната излезе от стражевата будка и отключи портите. Махна му небрежно и се прибра, да се скрие от дъжда. Може би още не знаеха какво се е случило. Тарас не им каза. Отвън на улицата стояха две момчета с прогизнали сини туники.

— Ти ли си Тарас? — попита едното, дъвчеше агнешко шишче.

Тарас кимна.

— Да вървим тогаз. Ще те заведем. — Момчето хвърли шиша в пълната с дъждовна вода канавка.

Ескорт. Две улични хлапета. Колко ласкателно, помисли си Тарас.

— Знам къде е палатата на Сините — изсумтя той. Беше се изчервил от обида, главата му беше замаяна. Искаше му се да е сам. Не искаше да гледа никого. Как щеше да каже на майка си за това? Сърцето му се разтуптя само от мисълта как ще издиктува писмото на някой писар.

Едно от момчетата газеше до него през локвите. Другото скоро изчезна в ситния дъжд, явно се беше отегчило или просто му стана студено. Едно хлапе значи. Триумфална процесия за великия колесничар, току-що спечелен срещу кон и две бурета вино.

Пред портата на палатата на Сините — новият му дом вече, колкото и трудно да беше да си го помисли — му се наложи да си каже името два пъти и да обясни унизително, че е колесничар, когото… са наели да се състезава при тях. Стражите го гледаха недоверчиво.

Момчето до Тарас се изплю на улицата и каза:

— Отворете я тая шибана врата. Вали, а той е точно който казва, че е.

„В този ред“, помисли си унило Тарас. Водата капеше от шапката във врата му. Обкованите с бронз крила се открехнаха едва-едва. Нито дума за добре дошъл естествено. Стражите дори не вярваха, че е състезател. Дворът на палатата — почти същата като на Зелените — беше разкалян и пуст във влажното студено утро.

— Ще спиш ей в онова спално — каза момчето и му посочи надясно. — Не знам на кое легло. Асторгус рече да си оставиш багажа и да му се явиш. Той сега сигурно яде. Трапезарията е ей натам. — И продължи през калта, без да поглежда повече назад.

Тарас понесе багажа си към сградата, която му посочи. Дълги ниски спални, същите като онези, в които бе живял последната година. Слуги щъкаха вътре, чистеха, оправяха ленените чаршафи и постелките, подреждаха разхвърляни дрехи. Един го изгледа равнодушно. Тарас отвори уста да попита кое легло ще е неговото, но това изведнъж му се стори твърде унизително. Можеше да изчака. Пусна торбите си до вратата и подвикна с възможно най-авторитетен тон:

— Наглеждайте ми нещата, ще спя тук.

Изтръска дъждовните капки от шапката си, нахлузи я пак и отново излезе навън. Прекоси за втори път двора — отбягваше по-големите локви — към сградата, която му беше показало момчето. Асторгус, фракционарият им, уж трябваше да е там.

Влезе в малко, но приятно украсено преддверие. Двукрилата врата на самата зала беше затворена. В тази сива и мокра утрин зад нея беше тихо. Тарас се огледа. И четирите стени бяха с мозайка — с образи на велики колесничари от миналото, все Сини, естествено. Блестящи фигури. Тарар знаеше имената на всички. Всеки млад състезател ги знаеше: сияйните видения от сънищата им.

„Работи здраво и може да станеш прочут“.

Призля му. Видя някакъв мъж: грееше се на разгорения мангал, седнал на висок стол зад писалището до входната врата на трапезарията. До лакътя му имаше запален светилник. Мъжът остави стилото, с което пишеше нещо, и го погледна с вдигната вежда.

— Мокър си, а?

— Дъждът е мокър обикновено — отвърна кисело Тарас. — Аз съм Тарас от… Тарас от Мегарион. Нов състезател. За Белите.

— Тъй ли? Чух за тебе. — „Е, някой поне е чул“, помисли си Тарас. Мъжът го огледа от глава до пети, но не се изсмя, нито изглеждаше развеселен. — Асторгус е вътре. Махни я тая шапка и влизай.

Тарас се озърна къде да я остави.

— Дай ми я. — Секретарят — или какъвто там се падаше — я хвана с два пръста като вмирисана риба и я пусна на пейката зад писалището. Отри пръстите си в халата и отново се наведе над работата си. Тарас въздъхна, избута кичура от очите си и отвори тежките дъбови крила към трапезарията.

И замръзна.

Видя огромна ярко осветена зала, претъпкана с хора по всички маси. Утринната тишина се разтърси от внезапен, огромен, гръмовен рев, изригнал като вулкан, толкова силен, че мертеците се разтресоха. Застинал като статуя на прага, Тарас осъзна, че всички са скочили на крака — мъже и жени — с чаши и бокали, вдигнати към него, и че реват името му толкова силно, че почти можеше да си представи как майка му го чува на половин свят оттук, в Мегарион.

Слисан, замръзнал на място, Тарас отчаяно се мъчеше да схване какво става все пак.

Един набит и нашарен с много белези мъж хвърли чашата си — тя отскочи от пода и виното се плисна — и закрачи през залата към него.

— Кълна се в брадата на безбрадия Джад! — ревна прочутият Асторгус, водачът на всички Сини. — Направо не мога да повярвам, че ония идиоти те пуснаха! Ха! Ха-ха-ха! Добре дошъл, Тарас от Мегарион, горди сме, че си сред нас! — Стисна го така, че насмалко да му строши ребрата, пусна го и отстъпи назад. Лицето му сияеше.

Шумотевицата в залата продължаваше. Тарас видя самия Скорций — великия Скорций — усмихваше му се широко, вдигнал бокала си. Двете хлапета, които го бяха довели, също бяха тук, смееха се в един ъгъл, после пъхнаха пръсти в устите си и изсвириха пронизително. А ето че и секретарят и един от стражите на портата дойдоха и го затупаха по гърба.

Тарас се усети, че е зяпнал. Затвори уста. Едно младо момиче, танцьорка, пристъпи към него с чаша вино и му я подаде, после го целуна по бузите. Тарас едва успя да преглътне. Погледна чашата в ръката си, вдигна я колебливо към залата и я изпи на един дъх, което предизвика още по-шумен одобрителен рев и свиркане. Продължаваха да викат името му.

Изведнъж се уплаши, че ще се разреве като малко дете.

Обърна се към Асторгус. Постара се да изглежда спокоен. Окашля се.

— Това е… много щедро посрещане за нов ездач на Белите.

— Белите ли? Какви Бели бе? Обичам си аз Белия отбор както баща най-малкото си чедо, но ти не си с тях, момко. Ти си вече Син състезател. Вторият на Сините, зад Скорций. За това празнуваме!

Тарас примига на пресекулки и изведнъж реши, че много, ама много скоро трябва да иде в някой храм. Трябваше да благодари на боговете, а Джад определено ставаше за начало.

 

 

Докато подхождаше към бариерата в квадригата си, стиснал юздите на изнервените коне — беше вторият ден на състезателния сезон и пролетната слънчева светлина се изливаше върху крещящата тълпа на Хиподрума, — на Тарас и през ум не му минаваше да отмени благодарностите и свещите, които бе поднесъл преди месеци. Но тази сутрин беше изплашен до смърт. Съзнаваше, че прави нещо, което е значително над възможностите му, и едва успяваше да потисне напрежението си.

Вече разбираше съвсем точно как бяха разсъждавали Асторгус и Скорций, за да стигнат до хода с привличането му за Сините. Втори колесничар през последните две години беше Руланий от Сарника (като повечето състезатели), но се беше превърнал в проблем. Мислеше се за по-добър, отколкото е, и заради това бе започнал да пие. Много.

Ролята на Втория колесничар за фракция, в която Скорций носи сребърния шлем, по същество беше предопределена от тактически предизвикателства. Ако си Вторият, не печелиш състезания (освен по-малките, когато Първите не карат). Усилията ти са да се погрижиш на твоя Първи да не му се попречи да ги спечели.

Това включваше блокирания (фини), задържане на пътеки против Зелените, принуждаването им да заобикалят на завоите, забавяния, за да забавиш другите, или силно изоставане в точно избран момент, за да отвориш пространство, през което да премине водачът ти. Понякога дори устройваш сблъсък в подходящ момент, със свързаните с това доста сериозни рискове. Трябва да си наблюдателен, бдителен, да си готов да понасяш удари и отоци, да схващаш бързо кодираните заповеди, които Скорций може да ти изреве по трасето, и по същество да си примирен, че си просто придатък на своя водач. Триумфалните възгласи никога няма да са за теб.

Руланий все повече не беше склонен да се примирява.

Това започваше да става все по-ясно в хода на последния състезателен сезон. Прекалено опитен беше, та просто да го изгонят, но пък фракционариите мислеха не само за Сарантион. Взели бяха решение да го пратят на север в Евбулус, втория по важност град на империята, където можеше да кара Първи, на по-малък хиподрум. Понижение, повишение. Както и да го наречеш, това го отстраняваше. Предупреждението за пиенето обаче си оставаше изрично. Трасето не беше място за мъже, които не са с изключително бистър ум и сутрин, и следобед. Деветият колесничар винаги беше много близо до тях.

Но този решен проблем беше оставил след себе си друг. Сегашният Трети на Сините беше вече възрастен и повече от доволен от житейската си съдба; караше на по-малки надпревари, поддържаше Руланий понякога. Асторгус безцеремонно го беше оценил като непригоден за тактическите изисквания и честите падания в битките с Кресценс на Зелените и агресивния му Втори.

Можеха да повишат или наемат някого от по-малките градове, или да приложат друг подход. Избраха второто.

Явно Тарас им беше направил впечатление, и то голямо, особено по времето на една паметна надпревара в самия край на предишната година. Това, което в неговите очи изглеждаше жалък провал, когато взривният му старт бе подронен от Скорций с изумителния му посичащ бяг зад него, Сините бяха възприели като великолепен опит, осуетен само благодарение на гениален ход. А тогава Тарас беше излязъл втори в надпреварата, огромно постижение с коне, които не познаваше добре, и след като бе подкарал с такава неистова скорост впряга си, щом излетяха от стартовата линия.

Малко дискретни разпитвания за биографията му, малко вътрешни обсъждания и бяха взели решение, че е годен за ролята на Втори. Това щеше да го възбуди, нямаше да негодува. Той пък щеше да се хареса на тълпата заради младостта си. Това като нищо можеше да се окаже великолепен удар за Сините, заключил беше Асторгус.

И беше договорил замяната. Конят, както научи Тарас, беше забележителен. Кресценс набързо си го бе присвоил за най-десен във впряга. Сега щеше да е още по-силен и те го знаеха.

Това знание го натоварваше още повече въпреки радушното посрещане и много щателната подготовка, на която го подложи Асторгус — който в края на краищата бе най-прочутият жив колесничар.

Но притеснението, непрекъснато усилващото се чувство за отговорност, което бе изпитвал от самото начало, не бяха нищо в сравнение с това, с което трябваше да се справи сега, докато колесниците се нижеха в парадна процесия по Хиподрума за следобедния тур на втората надпревара на новия сезон.

Зимното обучение се бе оказало почти безсмислено, всички обсъждания по тактиката — съвсем абстрактни. Той не караше Втори. Пред него отляво беше великолепният, прочутият Серватор, запрегнат с другите три коня на водещия впряг. Той носеше сребърния шлем. Той беше Първата колесница на Сините.

Скорций беше изчезнал. Не го бяха виждали от седмица преди началото на сезона.

Денят на откриването на надпреварите се бе оказал жесток, смазващ. От състезател за долните Червени Тарас ненадейно се бе озовал в ролята на носещия сребърния шлем водач на могъщите Сини, в челото на величествената процесия, а след това трябваше да се срази с Кресценс пред очите на осемдесет хиляди души, които дори не бяха чували името му. На два пъти беше изповръщал стомаха си между надпреварите. След това си миеше лицето, слушаше яростните окуражителни слова на Асторгус и отново излизаше на пистата.

В този първи ден бе успял да стигне втори от шест пъти, и още три пъти в четирите надпревари тази сутрин. Кресценс, самоуверен, яростен и дързък, парадиращ с новия си великолепен десен, спечели в деня на откриването седем пъти и още четири тази сутрин. Единадесет победи за един тур и половина! Зелените лудееха от възторг. Мисълта за нечестно предимство ни най-малко не може да помрачи картината, когато започнеш сезона толкова великолепно.

Никой до този момент не знаеше къде е Скорций. А и да знаеха — не казваха.

Тарас бе затънал до гуша… и се стараеше да не се удави.

 

 

Все пак имаше хора, които знаеха. Но бяха по-малко, отколкото можеше да предположи човек. Опазването на тайната бе първата тема, обсъдена с презида на сената, когато той се отзова на спешната покана да намине до собствената си малка къща. Всъщност имаше многобройни начини да се отиграе тази ситуация, беше си помислил Боносус. Но твърдата настойчивост на ранения беше сложила край на разговора. Ето защо Асторгус и самият Боносус бяха единствените важни фигури, които знаеха къде е в момента Скорций. Дошлият наскоро в града (и невероятно вещ за щастие, както се оказа) басанидски лекар също знаеше, разбира се, както и домашните слуги. Те обаче бяха прочути с дискретността си, а колкото до лекаря — той едва ли щеше да измени на доверието на пациента си.

Това, което първият сенатор не знаеше, бе, че синът му е замесен — и то съществено — в тези крайно необичайни обстоятелства. Нито знаеше, че друго едно лице ще получи следната кратка бележка:

„Съвсем очевидно вие сте опасна личност и улицата ви е по-рискована, отколкото би могъл да предположи човек. Изглежда, че засега едва ли ми предстои скоро да отида при бога, за да се оплача, и вярвам, че провалените ни преговори ще си останат между нас. Може би ще се наложи в един момент да ги подновим“.

Друга бележка, изписана със същия почерк, стигна посредством Асторгус и едно от момчетата вестоносчета на Сините до къщата на самия Плавт Боносус, но не до сенатора. Тя пък гласеше:

„Надявам се един ден да мога да ви кажа колко притеснен бях от семейната ви сбирка предната нощ“.

Жената, която прочете това, не се усмихна. Изгори бележката в камината си.

Градската префектура бе уведомена, че колесничарят е жив, просто е ранен при една нощна любовна среща, за която предпочита да не се разчува. Случваше се доста често. Не виждаха причина да се месят повече. А и скоро след това им се отвори доста работа по улиците: привържениците на Сините, възмутени от изчезването на своя герой и от забележителния успех на Зелените в деня на откриването, бяха в отвратително настроение. След този първи ден последваха повече наранявания и смъртни случаи от обичайното, но като цяло — при толкова много войници в Града — настроението, царящо в Сарантион, бе по-скоро напрегнато и настръхнало, отколкото яростно и тласкащо към насилие.

Но семето все пак беше посято. Най-прочутият колесничар в империята не можеше току-така да изчезне, без това да предизвика сериозен смут. Екскубиторите бяха предупредени надлежно, че скоро може да се наложи да пристъпят към изпълнението на задълженията си.

Но всички тези неща бяха впоследствие. В нощта, когато един много тежко ранен мъж се появи на вратата — едва се държеше на крака, но много вежливо се извини за натрапването, — проблемите в градската къща на Плавт Боносус бяха други. За Рустем от Керакек — определено.

Отначало си помисли, че раненият ще умре, и тайно изпита благодарност, че е в Сарантион, а не в родния си край: ако там се беше заел с лечението, щеше да бъде тежко наказан, дори със смърт, ако колесничарят умреше. Защото той очевидно беше много важен човек. Никакво сравнение в Басания не му идваше наум, но бе невъзможно да не забележи слисаните лица на иконома и ужасеното синче на сенатора, докато помагаха да сложат Скорций върху масата.

Първото, което разбра, бе, че раната е лоша — дълбоко забиване и след това рязко срязване нагоре. Затварянето й и спирането на обилното кървене щеше да е много затруднено от счупените ребра от същата страна — три или четири. Недостатъчно дълбоко дишане — това трябваше да се очаква. Белият дроб като нищо можеше да е повреден от ребрата. Дори пробит. Рустем се смая, като разбра, че колесничарят е дошъл дотук пеш по улиците на града с тези наранявания. Грижливо прегледа дишането на ранения — отчайващо плитко, сякаш едва сега бе признал болката.

Рустем се залови за работа. Успокоително от пътната торба, няколко кърпи, гореща вода, чисти намотки лен, оцет на сюнгер за почистване на раната (болезнено), кухненски подправки — поръча на слугите да ги смесят и да ги кипнат за временен компрес и щом почна работа под светлината на запалените светилници, престана да мисли за последствията. Колесничарят изохка силно два пъти, веднъж заради оцета (с вино щеше да е по-леко, макар и не толкова ефикасно, но Рустем беше преценил, че мъжът може да се справи с болката) и след това още веднъж, с избила пот на челото, когато лекарят почна да проверява дали счупените ребра не са пробили белия дроб. След това се смълча, макар да дишаше много ускорено. Успокоителното навярно бе помогнало, въпреки че Скорций изобщо не изгуби съзнание.

Най-сетне задържаха кървенето с марля в раната. След това Рустем внимателно свали цялата превръзка (според предписанията на Галинус, поне в това отношение) и постави тръбичка за дренаж. Това също трябваше да причини силна болка. Протече гъста синкава течност. Повече, отколкото му харесваше. После се забави. Рустем огледа домашните шила и игли, които му бяха донесли — единственото, с което разполагаше вместо фибули за затваряне на раната. Реши засега да я остави отворена. При толкова течност можеше да се наложи да дренира отново.

Наложи набързо приготвената домашна лапа (направена добре, с добра плътност, както забеляза) и уви ленения бинт хлабаво. Искаше му се по-силен компрес, склонен беше да използва киновар — в скромни пропорции естествено, за такава рана щеше да е отровно, ако се прекали. На заранта щеше да се опита да намери някъде подходящите съставки.

Трябваха му и още дренажни тръбички. Ребрата трябваше да се стегнат по-силно, но раната беше по-добре да остане достъпна за наблюдение първите няколко дни. Прословутата четворка на Меровий за опасност: Червено и подуто, с парене и болка. Едно от първите неща, които научаваше всеки лекар и на изток, и на запад.

Преместиха колесничаря на горния етаж, на плота на масата. Това доведе до ново кървене, но пък трябваше да се очаква. Рустем смеси по-тежка доза от обичайното си успокоително и поседя край леглото на пострадалия, докато не се увери, че е заспал.

Малко преди да заспи — очите му вече бяха затворени, — колесничарят тихо промълви със съвсем спокоен глас, който обаче все пак намекваше, че се опитва да обясни нещо:

— Тя беше със семейството си, нали разбираш…

Не беше необичайно успокоителното да кара хората да бълнуват и да говорят безсмислици. Рустем остави един от слугите да бди край болника с указание да го повика веднага, ако стане нещо нередно, и се прибра да поспи. Елита вече беше там — казал й беше да отиде в стаята му. Леглото беше меко и удобно, стоплено от тялото й. Унесе се в сън почти моментално. Лекарите трябва да знаят да правят и това, наред с куп други неща.

 

 

На заранта, когато се събуди, момичето го нямаше, но огънят припукваше, до него имаше леген с топла вода и ленена кърпа, дрехите му бяха на окачалка, също близо до пламъците. Рустем полежа още миг, докато се ориентира, а после направи първият си жест за деня, с дясната ръка на изток, и промълви името на Богинята.

На вратата се почука. Три пъти. Първият значим звук за деня. Звукът и числото бяха благоприятни поличби. Той отговори и влезе икономът. Разстроен и смутен. Не беше изненадващо, предвид снощните събития.

Но явно се оказа, че не е само това.

Явно вече имаше хора, които искаха да се срещнат с Рустем. Доста хора, при това видни особи. След брачното празненство из града мигновено се беше разнесла мълвата, че е дошъл басанидски лекар и учител и е отседнал временно в дома на презида на сената. А колкото и оскърбително и свирепо да се отнасяха пияните млади привърженици на фракциите към всички чужденци, страдащите телом и духом имаха друг възглед за тайнствената мъдрост на Изтока.

Рустем изобщо не се беше замислял за тази възможност, но развоят на нещата едва ли можеше да се нарече нежелан. И дори можеше да се окаже полезен. Седнал в леглото, той поглади брадата си, докато бързо размисляше, и нареди на иконома, чието поведение беше станало много почтително след миналата нощ, да каже на пациентите да дойдат следобед. Също тъй го помоли да им обясни, че таксите му са много високи и да са подготвени за това. Добре беше всички да решат, че не е нищо повече от алчен басанид, пристигнал със съвсем прозрачна цел.

Трябваха му знатни и богати пациенти. Онези, които можеха да платят високите такси, знаеха важни неща и можеше да ги споделят с един доктор. Хората го правеха навсякъде, а той неслучайно беше дошъл тук все пак. Попита за своя пациент и икономът го уведоми, че раненият още спи. Рустем му нареди да остави някой да го наглежда периодично и да съобщи — дискретно, — когато се събуди. Никой не биваше да научава, че Скорций е тук. На Рустем все още му беше малко смешно как се беше изумил киселият суховат иконом предната нощ от пристигането на някакъв си най-обикновен колесничар.

— Джад на благословеното Слънце! — възкликна, кога то внесоха ранения, и ръката му изписа във въздуха религиозен знак. Тонът му намекваше, че едва ли не вижда назованото божество, а не просто го назовава.

„Святи хора и колесничари, това почитат в Сарантион“. Стара поговорка. Май беше вярна. Забавно.

След като се уми, облече и похапна леко в кухнята, Рустем се разпореди слугите да преподредят двете стаи на първия етаж в стаи за прегледи и да му донесат някои необходими неща. Икономът се оказа старателен и сдържан човек. Хората на Боносус можеше и да го шпионират, но бяха обучени добре и докато слънцето се вдигне високо във ведрия, благоприятно започнал ден в ранната пролет, Рустем вече разполагаше със стаи и принадлежности, достатъчни за работата му. Пристъпи официално във всяка от тях, с левия крак на всеки праг, и призова Перун и Богинята. Поклони се към четирите ъгъла, като започна с източния, огледа всичко грижливо и заяви, че е доволен.

Малко преди обед момчето, синът на сенатора, което беше довело атлета през нощта, се появи отново, лицето му бе посивяло от напрежение. Изглежда, младежът изобщо не беше спал. Рустем делово го отпрати да купи ленени бинтове и някои неща за налагането на раната. Задачи, от които младежът се нуждаеше. Дори му беше трудно да си напомни, че точно той беше убил Нишик предната утрин. Бързо се променяха нещата тук, явно.

Младежът изглеждаше доволен и уплашен едновременно.

— Ъъ… помолих ви да… Татко не бива да научи, че аз… че аз го… доведох тук. Моля ви…

Беше го казал и през нощта. Явно беше излязъл навън без разрешение. Какво пък, разбира се — все пак беше убил човек заранта. Рустем беше кимнал през нощта, направи го и сега. Заплитащата се паяжина от тайнственост можеше също да се окаже от полза, реши той. Хора, които му дължат. Денят започваше добре.

Щяха да му дотрябват скоро и един-двама ученици, колкото за тежест и приличие. Но това щеше да дойде по-късно. Засега накара Елита да се облече в дълга тъмнозелена туника и й показа как да му води пациентите във вътрешния кабинет, докато другите чакат в предната стая. Обясни й, че ще трябва да остава с него, ако пациентът е жена. Лекарите често бяха подлагани на дивашки обвинения и втора присъстваща жена бе необходима предпазна мярка, още повече че нямаше ученици.

Малко след обеда икономът го уведоми, че отвън пред входната врата вече са се събрали над двайсет души или са пратили слуги да им пазят ред. Съседите вече се оплаквали. Все пак кварталът беше богаташки.

Рустем му заръча да предаде изричните му извинения на съседите, да запиша имената на чакащите и да определи граница от най-много шестима пациенти на ден. Беше необходимо, ако държеше да изпълни и другите си задачи, заради които бе дошъл тук. Намереше ли си ученици, те можеха да започнат да подбират онези, които най се нуждаят от него. Щеше да си е истинска загуба на време да се занимава с дребни катаракти. В края на краищата нали използваха метода на Меровий от Тракезия и тук на запад трябваше да знаят техниките му.

Елита, доста привлекателна в зелената туника и вече някак не толкова свенлива, влезе припряно в стаята. Мъжът горе се бил събудил. Рустем бързо се качи и влезе, с левия крак напред.

Мъжът се беше надигнал и седеше, подпрян с възглавници. Беше много пребледнял, но погледът му изглеждаше бистър и той вече не дишаше толкова плитко.

— Докторе. Дължа ви благодарностите си. Трябва да съм годен да карам колесница до пет дни — заяви той направо. — Или дванайсет най-много. Можете ли?

— Да карам колесница? Определено не мога — отвърна вежливо Рустем. Приближи се да го прегледа. Като за човек, който можеше да издъхне предната нощ, изглеждаше доста жизнен. Дишането му обаче не беше добро. Не се изненада, но си замълча.

Мъжът се усмихна кисело.

— Казвате ми без думи да забавя малко, нали?

Получил беше дълбока рана, която съвсем за малко не беше достигнала до точка на марамата и да сложи край на живота му. След това го бяха изритали в ребрата, между които се беше хлъзнал ножът, и със сигурност му бяха причинили непоносима болка. Напълно възможно беше белият му дроб да се е смъкнал от коша.

Цяло чудо беше за Рустем, че този човек наистина бе дошъл пеш до къщата. Не му беше ясно как е успял да диша или да остане в съзнание. Вярно, атлетите трябваше да са свикнали да търпят повече на болка, но все пак…

Вдигна лявата му длан и заразглежда признаците.

— Уринирали ли сте тази сутрин?

— Не съм ставал от леглото.

— Няма и да ставате. На масата има специална стъкленица.

Мъжът се намръщи.

— Разбира се, че мога…

— Не, не можете. Иначе ще трябва да се откажа от лечението ви. Предполагам, че в състезателния ви отбор разполагате с лекари. С удоволствие ще пратя някого да ги повика да дойдат да ви прехвърлят на носилка.

С някои хора трябва да се държиш точно така. Пулсът беше нормален, макар да показваше повече възбуда, отколкото бе добре за състоянието на ранения.

Скорций примига.

— Свикнали сте да налагате своето, нали? — Опита се да се повдигне още малко, изохка и се предаде.

Рустем поклати глава. И заговори, този път с най-премерен и спокоен тон:

— Галинус тук на запад е поучавал, че при всяко заболяване има три елемента. Болестта, пациентът и лекарят. Вие сте по-силен от повечето хора, убеден съм в това. Но сте само една от трите съставки, а нараняването е тежко. Цялата ви лява страна е… нестабилна. Не мога да стегна ребрата, както се полага, докато не се уверя в зарастването на прободната рана и че дишането ви е добро. Дали съм свикнал да се налагам ли? Не, в повечето неща. А и кой би могъл да свикне? Но в лечението един лекар е длъжен да се налага. — Позволи си да смекчи леко тона. — Знаете, че у нас в Басания могат да ни глобят тежко и дори да ни екзекутират, ако приет пациент умре. — Личната откровеност понякога въздействаше.

След кратко мълчание колесничарят кимна. Беше дребен мъж, изключително чаровен. Предната нощ Рустем бе забелязал плетеницата от белези по тялото му. Ако се съдеше по смуглата му кожа, трябваше да е от Юга. Същите пустинни места, познати и нему. Кораво място, раждаше корави мъже.

— Бях забравил. Вие все пак сте много далече от дома, нали?

Рустем сви рамене.

— Раните и болестите са почти едни и същи навсякъде.

— Не и обстоятелствата обаче. Не искам да ви създавам трудности, но точно сега не мога да си позволя да ида в палатата на фракцията и да се наложи да отговарям на неудобни въпроси, а трябва да се състезавам. Хиподрумът се открива след пет дни. Тук тези моменти са… сложни.

— Сигурно. Но мога да ви се закълна в моите божества или във вашите, че нито един жив доктор на света не би се съгласил на това, нито би могъл да го постигне. — Помълча. — Освен ако не държите просто да се качите в колесницата си и да умрете на трасето от загуба на кръв, или когато ребрата ви хлътнат и спрат дишането ви. Героична смърт? Това ли искате?

Мъжът поклати глава, малко прекалено енергично. Потръпна от болка и се хвана за ребрата. После изруга — оскърби и божеството си, и спорния син на джадитския бог.

— Следващата седмица тогава? На втория състезателен ден?

— Ще останете на легло двадесет или тридесет дни, колесничарю, а след това ще започнете много внимателно ходене и други движения. Това легло или друго, все ми е едно. Не са само ребрата. Прободен сте, знаете го.

— Знам го, разбира се. Нали ме боли.

— И раната трябва да зарасне чисто, иначе може да умрете от гнойна инфекция. Превръзката трябва да се преглежда и сменя всеки втори ден в продължение на две седмици, да се налага прясна лапа и де не се дразни от повече кървене. Бездруго ще трябва да дренирам отново раната — още не съм я зашил и ще я оставя така за няколко дни. Известно време ще трябва да търпите силни болки.

Мъжът го гледаше напрегнато. С някои хора е най-добре да си откровен докрай в такива неща. Рустем помълча, после продължи:

— Наясно съм, че игрите на вашия Хиподрум са важни, но няма да участвате в тях до лятото и ще е най-добре да се примирите с това. Нямаше ли да е същото с някое падане? Ако си бяхте счупили крак?

Колесничарят притвори очи.

— Не съвсем същото, но да, разбирам ви. — Погледна го отново. Очите му бяха обнадеждаващо бистри. — Май не съм ви достатъчно благодарен. Водят ме тук посред нощ и… И май съм жив. — Усмихна се кисело. — Щом мога да създавам проблеми. Приемете благодарностите ми. Ще бъдете ли така добър да помолите някой да ми донесе хартия и да накарате иконома да изпрати дискретно човек до сенатор Боносус, за да го уведоми, че съм тук?

Умееше да се изразява вежливо. Не като борците, въжеиграчите или акробатите на коне, които Рустем познаваше в отечеството си — хора, предлагащи забавления на тълпата.

Пациентът послушно му даде проба урина и той прецени, че цветът е предсказуемо червен, но не и обезпокоително. Смеси нова доза приспивателно и колесничарят я изпи много кротко. После Рустем отново дренира раната, като провери внимателно цвета и изтичането. Нищо особено тревожно.

Хора като този, хора, които редовно понасяха болка, познаваха нуждите на тялото си, помисли си Рустем. Смени превръзката и лапата и огледа внимателно съсирената кръв около раната. Още кървеше, но не силно. Позволи си да изпита леко задоволство. Все още предстоеше да се измине дълъг път обаче.

След това слезе долу. Пациентите чакаха. Шестимата, които бе допуснал. Днес щяха да са просто първите шестима на опашката; при първа възможност щяха да наложат по-точна система на подбор. Първите сутрешни поличби се оказваха верни дори тук, сред неверниците джадити. Събитията се развиваха по много благоприятен начин.

Този първи следобед първо прегледа един търговец, който умираше от прояждащ стомаха му тумор. Рустем не беше в състояние да предложи нищо, дори обичайната смес срещу непоносимата болка, тъй като не си беше взел от нея, а и още нямаше връзки тук с хората, които приготвят лични лекарски рецепти. Нова задача за следващите няколко дни. Момчето на сенатора щеше да стане полезно. Да го наеме вместо слугата, когото беше убило. Пасваше на чувството му за ирония.

Погледна отпуснатата измършавяла фигура на търговеца и изрече със съжаление задължителните думи: „С това страдание не ще се боря“. Обясни басанидската практика, свързана с тях. Мъжът беше спокоен, посрещна думите му без изненада. Смъртта се бе спотаила в очите му. Човек уж свиква с това — и все пак не напълно. Черният Азал винаги действаше сред живите в света, сътворен от Перун. Лечителите бяха само прости войници в тази вечна война.

След това обаче влезе ухаеща на благовония и изкусно гримирана дворцова дама, която май искаше само да го види как изглежда. Слугата й беше пазил ред на опашката още преди изгрев-слънце.

Подобни неща се случваха много често, особено когато някой лекар пристигне на ново място. Отегчени аристократи, търсещи ново развлечение. Жената се кикотеше и бърбореше, без присъствието на Елита да я смущава. Прехапа долната си устна и го изгледа с премрежени очи, когато хвана китката й, за да огледа признаците по ръката й. Дърдореше за едно брачно празненство вчера — същото, на което бе присъствал Рустем, както се оказа. Не беше ходила там и това май я дразнеше. Като че ли още по-недоволна остана, когато той я уведоми, че няма никакви заболявания, изискващи неговата намеса или второ посещение.

След нея дойдоха други две жени — едната явно богата, другата по-скоро от простолюдието — с оплаквания от безплодие. Това също беше нормално, щом дойдат лекари на ново място. Нескончаемото търсене на някой, който може да помогне. Той се увери, че втората е могла да плати на иконома, и пред очите на Елита извърши и двата прегледа като испаханските доктори (макар в Басания да бе забранено лекарите да гледат необлечена жена). Двете жени не се смутиха от това, но Елита се изчерви. По обичайния ред Рустем зададе няколкото въпроса и стигна до заключението си бързо, и в двата случая. Никоя от двете не беше изненадана, което също бе обичайно, въпреки че само едната бе в състояние да намери утеха в онова, което й каза.

След това прегледа и постави диагноза на два катаракта — както се очакваше — и ги оперира с принадлежностите си, като им взе пари и за прегледа, и за процедурата и добави още една, преднамерено раздута сума за визитите, които щеше да направи в домовете им.

Към средата на следобеда беше чул предостатъчно клюки и вече знаеше много повече, отколкото държеше да знае за сезона на Хиподрума, който започваше скоро. Сини и Зелени, Сини и Зелени. Скорций и Кресценс. Колесничари, моля ви се! Сарантийците бяха вманиачени до един, реши Рустем.

В един момент Елита се измъкна и след малко се върна и му подшушна, че толкова обсъжданият в града мъж горе отново е заспал. Рустем се разсея за миг: представи си реакцията на хората, ако се разбере, че Скорций е тук.

Всички бяха приказвали, но досега му бяха предложили само дребна информация. Това щеше да се промени, реши Рустем. Хората споделяха с лекарите си много неща. Стига да си любезен. Той стигна дотам, че дори се усмихна на Елита и я похвали. Тя отново се изчерви и сведе поглед. Щом свърши и с последния пациент, Рустем излезе от стаите за лечение много доволен.

Очакваше го двучленна делегация на лекарската гилдия.

Настроението му много бързо се промени.

И двамата много видимо и речовито изразиха възмущението си от това, че чужденец си е позволил да практикува медицина тук, в Сарантион, и то в частен дом, без дори да е благоволил да посети палатата на гилдията за едно „с ваше позволение“. При условие че беше тук — привидно, — за да чете лекции, да проучва, да купува ръкописи и да споделя знания със западните си колеги, това възмущение можеше да доведе до неприятни последици.

Рустем, ядосан на себе си заради този явен пропуск, потърси убежище в неведението си и в най-искрени извинения… Идва от малко селище в дълбоката провинция, представа си няма колко сложни са тези неща в един голям град, изобщо никакво намерение не е имал да нанесе обида или да наруши правилата. Пациентите са се събрали отвън, без изобщо да е съобщавал за идването си. Икономът може да го потвърди. Клетвата му — също като тяхната, според старата западна традиция от времето на великия Галинус — го задължава да се опита да помогне. За него ще е чест да може да посети гилдията. Незабавно, стига да му се позволи. Готов е да престане да приема пациенти, разбира се, ако му кажат да спре. Изцяло е в техни ръце. А междувременно дали неговите дълбокопочитаеми гости не биха пожелали да останат с него за вечеря с презида на сената?

Дълбокопочитаемите засякоха последното повече от всичко останало. Отклониха поканата естествено, но си я отбелязаха, наред с това къде е отседнал. В чия къща. Достъп до коридорите на властта. Възможност да се окаже особа, която не бива да бъде оскърбявана.

На човек наистина можеше да му стане смешно от това. Хората са еднакви по целия свят.

Рустем придружи двамата сарантийски доктори до вратата и обеща да се яви в палатата на гилдията утре предобед. Помоли за експертното им съдействие по всички важни неща тук. Поклони им се. Изрази още веднъж неудобството си, огромната си благодарност за визитата им и нетърпението си да сподели с тях опит и знания. Нов поклон.

Икономът — безизразен — затвори вратата. Рустем, обзет от палаво настроение, дори му намигна.

След това се качи горе, за да се погрижи отново за сивото по брадата (трябваше да го прави редовно), а и да се преоблече за вечеря. Боносус бе помолен от пациента да дойде тук. И сигурно щеше да дойде. Рустем вече имаше ясна представа колко важно лице е мъжът, който сега спеше в съседната стая. „Колесничари и светци“. Замисли се дали ще успее да насочи разговора тази вечер към вероятността за война. Реши, че ще е твърде рано. Едва-що беше пристигнал, пролетта тепърва започваше. Нищо не можеше, нито предстоеше да се случи толкова бързо, разбира се. Освен надпреварите.

Всички в Сарантион — и умиращите дори — май мислеха само за колесници. Повърхностен народ? Той поклати глава: много прибързана преценка, погрешна навярно. Но в новата си роля на наблюдател на сарантийците за Царя на царете трябваше да посети Хиподрума. Като лекар, посещаващ болни.

Изведнъж му мина мисълта дали Шаски харесва коне. Не знаеше, след като бе толкова далече от дома, не можеше и да попита.

Това промени усещането за следобеда, донякъде.

 

 

Сенаторът дойде привечер и се държа официално и делово. Отбеляза без коментар промяната в стаите на долния етаж, изслуша разказа на Рустем за предната нощ (той не спомена за момчето, нали беше обещал), а след това влезе в стаята на Скорций и рязко затвори вратата след себе си.

Рустем беше настоял визитата да е кратка и Боносус се съобрази с това, така че скоро излезе. Не каза нищо за провелия се вътре разговор, разбира се. До официалното му жилище ги отнесоха в разкошната му носилка. По време на вечерята Боносус беше мълчалив и дори резервиран.

При все това вечерта мина много цивилизовано. На влизане двете чаровни дъщери на сенатора им поднесоха вино: явно бяха децата от предишната му съпруга, сегашната бе твърде млада, за да им е майка. Двете момичета се оттеглиха, преди да отведат гостите в стаята с диваните за пир.

Опитът на Рустем в такива неща се дължеше по-скоро на времето, прекарано в земите на Испахан, отколкото у дома, разбира се. Керакек не беше място, където тихо свири невидима музика и отлично обучени слуги безшумно се надвесват над всеки диван, готови да удовлетворят и най-смътно загатнатото желание. Воден изискано от съпругата на сенатора, Рустем се запозна с останалите гости: един басанидски търговец на коприна (много вежлив жест на учтивост) и двама сарантийски благородници с жените си. Съпругата на сенатора и другите две жени, всички много изящни, учтиви и добронамерени, се оказаха много по-разговорливи, отколкото бяха дамите в Испахан на подобни събирания. Задаваха му много въпроси за обучението му, за семейството му, насочиха го към темата за приключения в земите на Испахан. Загадките на далечния изток, слуховете за вълшебства и приказни същества явно предизвикваха тук искрена възхита. Дискретно избегнаха темата за драматичното му пристигане в Сарантион предната утрин: драмата в края на краищата бе причинена от сина на сенатора, който не се появи.

Скоро се разбра, че никой не знае за също толкова драматичните снощни събития, свързани с колесничаря. Боносус не каза нищо. А Рустем нямаше да повдигне въпроса.

Един лекар все пак има дълг към своя пациент, нали?

 

 

Облечен в най-хубавия си халат и почуквайки с тояжката си, на другата сутрин Рустем посети палатата на гилдията, воден от един от домашните слуги. Носеше представящо го писмо, предложено му от сенатора над последната чаша вино вечерта.

Изказа подобаващо цялото си уважение и го посрещнаха топло и вежливо. Цареше мир, а и все пак бяха колеги. Той не възнамеряваше да се задържи толкова дълго, че да представлява заплаха за тях, а можеше и да им се окаже полезен. Уговориха се до две седмици да изнесе лекция, в залата на гилдията. Утвърдиха правото му да приема по няколко пациенти на ден в стаите, които бе уредил за целта, и му дадоха адресите на два билкови дюкяна и апотеки, където можеше да се снабди с точно смесени церове. Въпросът с учениците бе отклонен (предполагаше твърде дълго задържане може би?), но Рустем бездруго вече бе решил, че това трябва да се поотложи, докато колесничарят е в къщата.

И тъй, много по-лесно, отколкото бе очаквал, ежедневието му се задвижи в добре подреден ритъм. Пролетта навлизаше в разгара си. Рустем посети една обществена баня с басанидския търговец и установи, че той има връзки с пратеници, ходещи до Кабад. Нещата се разбраха от само себе си, без нищо да бъде казано открито.

Няколко дни след това пристигна пратеник от Кабад. И това коренно промени всичко.

Посланието бе донесено от друг басанид. Отначало, когато икономът го уведоми, че негов сънародник е в сутрешната опашка от пациенти, Рустем просто реши, че някой търговец е предпочел да лекува болежката си при лекар, запознат с източните порядки. Беше третият му пациент за деня.

Когато мъжът влезе — беше скромно облечен и с грижливо подкастрена брада — Рустем го изгледа въпросително и го попита за здравето на тяхната си реч. Пациентът не отвърна нищо, само извади пергамент изпод връхната си дреха и му го подаде.

Нямаше официален печат, който можеше да издаде произхода му.

Рустем разгъна свитъка и зачете. Пребледня и седна. Мнимият пациент го наблюдаваше напрегнато. Рустем дочете писмото и вдигна очи към сънародника си.

Трудно му беше да заговори. Окашля се.

— Вие… знаете ли какво пише?

Мъжът кимна и каза сдържано:

— Сега го изгорете.

В стаята гореше мангал — утрините все още бяха хладни. Рустем отиде при него, пусна свитъка в жаравата и го гледа, докато той не стана на пепел.

Извърна отново очи към мъжа от Кабад.

— Аз… мислех, че съм тук като наблюдател.

Мъжът сви рамене.

— Нуждите се променят. — Стана и тръгна към вратата. — Благодаря за съдействието, докторе. Сигурен съм, че помощта ви ще реши… затруднението ми.

Рустем седеше вцепенен. Сети се, че слугите на Плавт Боносус почти със сигурност му донасят, въздъхна и стана. Трябваше на всяка цена да продължи прегледите на пациентите. Макар че всичко се беше променило.

Лекарят, по силата на своята клетва, бе длъжен да се стреми да изцери болния, да води своята битка с Азал, щом Врагът подложи на гнет телата на смъртните.

Вместо това неговият цар, Братът на Слънцето и Луните, му заповядваше да убие.

Важно бе да прикрие признаците на вълнение. Съсредоточи се върху работата си. По някое време се увери, че възможността да извърши онова, което искаха от него, е толкова нищожна, че едва ли могат да го обвинят при провал. Можеше да се оправдае, когато се върнеше.

Или по-точно — почти се увери.

Видял беше Царя на царете в Керакек. Не можеше да се каже, че Ширван Велики е склонен да прощава на хора, които се оправдават с… трудности при изпълнението на нещо, което им е заповядал.

Най-сетне приключи с пациентите в малката къща на първия сенатор и се качи на горния етаж. Реши, че е време да затвори раната на колесничаря. Вече се бе снабдил с подходящите фибули за защипване на краищата. Затвори я. Рутинно, без усилие. Без изобщо да се налага да мисли. Което беше добре.

 

 

Продължи наблюдението и се успокои, като видя, че вече не изтича зелена гной. След още няколко дни реши, че е време да стегне здраво ребрата. Пациентът съдействаше изцяло, въпреки оправданата си изнервеност. Активните, физически здрави хора приемаха зле ограниченията, както сочеше опитът на Рустем, а този човек дори не можеше да приема посетители заради тайната, обкръжаваща присъствието му в къщата.

Боносус намина два пъти под предлог, че навестява госта си от Басания, а една нощ се появи загърната в наметало фигура. Оказа се, че е някой си Асторгус — явно важно лице в групата на Сините. Като че ли на първия състезателен ден се бяха получили неприятни резултати. Рустем не попита за подробности, но същата нощ смеси малко по-силно успокоително за пациента, понеже забеляза признаци на възбуда. Подготвен бе за такива неща.

Изобщо обаче не бе подготвен да мине по коридора на втората седмица след появата на колесничаря посред нощ и да завари спалнята му празна и прозореца отворен.

Намери само една сгъната бележка под стъкленицата за урина. Гласеше: „Непременно елате на Хиподрума. Дължа ви малко забавление“.

Стъкленицата над листчето беше грижливо напълнена. Намръщен, Рустем й хвърли един бърз поглед и отбеляза, че цветът е задоволителен. Отиде до прозореца, надникна и погледна близкото дърво; по дебелите клони още почти нямаше листа. За здрав човек нямаше да е трудно да се спусне долу. За хлабаво превързан, с лошо счупени ребра и дълбока, още неизцерена прободна рана…

Погледна перваза и видя петна кръв.

Слезе да огледа по-внимателно по малкия двор и забеляза тънката червена диря по каменната настилка. Стигаше до стената към улицата. Ядоса се: вдигна очи към небето. Перун и Богинята знаеха, един лекар нищо повече не можеше да направи. Поклати глава. Утрото беше хубаво.

Реши все пак да отиде на Хиподрума следобеда, за втория ден на надпреварите. „Дължа ви малко забавление“. Изпрати човек до презида с молба Боносус да му осигури достъп.

Много наивно, разбира се. Но можеше да бъде извинен като чужденец в Сарантион.

Плавт Боносус вече бил на Хиподрума, донесе му върналият се слуга — в катизмата, императорската ложа. На сутрешните надпревари присъствал лично императорът, щял да се оттегли по обед, за да се заеме с по-важни дела в двореца. Президът на сената щял да остане целия ден, като представител на властта.

„По-важни дела“. Виковете и кънтежът на чукове от корабостроителниците се чуваха чак тук, макар и толкова далече от пристанището.

Много кораби скоро щяха да са готови за плаване. Казваха, че тук, както и в Деаполис отвъд проливите, са събрани десет хиляди пехотинци и конница. А един от пациентите му преди няколко дни бе споделил, че още толкова се събирали в Мегарион на запад. Империята явно бе на ръба на войната. Завоевателна война. Нещо неописуемо вълнуващо и възбуждащо, макар все още нищо да не беше обявено.

Някъде в града една жена, която му бе заповядано да убие, се движеше в ритъма на обичайното си ежедневие.

Осемдесет хиляди сарантийци бяха на Хиподрума, за да гледат препускащите колесници. Рустем се зачуди дали и тя ще е сред тях.