Гай Гавриел Кай
Бог на императори (17)

15

На сутринта евнусите, които почти неизменно първи чуваха дворцовите новини, казаха на Криспин какво се е случило през нощта.

Общото им настроение бе съвсем различно от унинието предната вечер. Човек можеше да го нарече възбуда. Цвят на изгрев, неочакван при това, ако човек беше настроен да разсъждава така. Криспин усети как сънищата му се изплъзват в огнената яркост на думите им, във внезапния вихър дейности наоколо, като разгъващи се от попътен вятър платна.

Помоли един да го придружи до Порфирната стая. Не беше очаквал, че ще може да влезе отново, но евнухът само махна с ръка и стражите им отвориха вратите. Тук също имаше промени. Четирима от екскубиторите, облечени церемониално и с бронзови шлемове, стояха като статуи в четирите ъгъла на стаята. Имаше много цветя, традиционното блюдо с храна за път на душата на покойника беше на мястото си на масичката до лицето. Над увитото в саван тяло все така горяха факли.

Все още беше много рано. Никой друг нямаше тук. Евнухът изчака вежливо до вратата. Криспин пристъпи вътре, коленичи за втори път до Валерий и направи знака на слънчевия диск. Този път изрече ритуалните слова и поднесе молитва за отпътувалата душа на човека, който го бе довел тук. Съжали, че няма какво повече да каже, но мислите му бяха все още оплетени и объркани. Стана и евнухът го изведе навън и през градините до Бронзовите порти, откъдето го пуснаха да излезе на форума на Хиподрума.

Тук вече имаше признаци на живот. Обичайният живот. Видя Святия шут: стоеше на привичното си място и редеше напълно предсказуемата си литания за суетата на земното богатство и власт. Две сергии с храна вече бяха подредени, едната предлагаше печено на шиш агнешко, другата — печени в жар кестени. И пред двете имаше купувачи. Появи се и продавач на кисело мляко. Един уличен жонгльор занарежда вещите си недалече от Святия шут.

Началата на ново начало. Бавно, почти колебливо, сякаш танцът на обикновеното, ритъмът му са били забравени във вчерашното насилие и трябваше да се научат отново. Вече ги нямаше маршируващите групи войници и Криспин знаеше, че градът със своите мъже и жени скоро ще възвърне облика си, а отминалите събития ще избледнеят като спомена за нощ, в която човек е пил много и е правил неща, които държи да забрави.

Пое си дълбоко дъх. Бронзовите порти бяха зад него, конната статуя на Валерий Първи се издигаше вдясно, самият град се разгъваше пред очите му като знаме. Всичко е възможно — тъй обичайното усещане сутрин. Въздухът бе прохладен и свеж, небето — чисто. Миришеше му на печени кестени, слушаше как Святият шут строго напътства всички да презрат мирските страсти и да се обърнат към светостта на Джад. Знаеше, че това няма да се случи. Не можеше. Светът си беше какъвто беше. Видя как едно чираче се доближи до двете слугинчета, запътили се към кладенеца с делви, подхвърли им нещо и те се разсмяха.

Издирването на Аликсана бе отменено. Обявили го били, казаха му евнусите. Все още искали да я намерят, но вече по съвсем друга причина. Леонт държал да й изкаже съболезнованията си и да почете паметта на Валерий. Новопомазан и благочестив, обладан от желанието да започне управлението си с подобаващо благоприличие. Тя обаче не се беше появила. Никой не знаеше къде е. Криспин изведнъж си спомни за нощта, за окъпаната от лунната светлина каменна скамейка, сребристо и черно.

Гизел Батиарска щеше да се омъжи за Леонт по-късно този ден на церемония в Атенинския палат и да стане императрица на Сарантион. Светът се бе променил.

Спомни си я в нейния дворец, в отминалата есен с капещите листа. Млада кралица, която го отпращаше на юг, с послание. Предлагаше се на един далечен император. Онова лято и есен във Варена се правеха облози колко дълго ще живее, преди някой да я намери отровена или с нож в сърцето.

Щяха да я представят на народа в Хиподрума утре или вдругиден и двамата с Леонт щяха да ги коронясат. Много неща трябвало да се свършат, бяха му казали разшеталите се евнуси. Безчет подробности трябвало да се уредят.

А всъщност самият той бе причинил всичко това. Тъкмо той я беше отвел в двореца по улиците на Града до Порфирната зала в безумната нощ. А това можеше да означава — имаше шанс да означава, — че Варена, Родиас, цяла Батиара ще бъдат спасени от нашествие. Валерий се канеше да поведе война; флотата щеше да отплава всеки момент, понесла смърт. Леонт, с Гизел до него, можеше да направи нещата другояче. Тя му бе предложила този шанс. И това общо взето беше добре.

Стилиана била ослепена, така му казаха.

Леонт я беше отхвърлил, бракът им бе разтрогнат официално заради ужасното й престъпление. Ако си император, можеш по-бързо да постигнеш тези неща, така казваха евнусите. Брат й Терций бил убит според тях, удушен в една от онези стаи в дворцовите подземия, за които никой не обичаше да споменава. Щели да овесят тялото му на тройните стени по обед. Гесий отговарял за това. Не, отвърнаха му, когато попита, Стилиана не била убита. Никой не знаел къде е.

Криспин вдигна очи към извисяващата се пред него статуя. Мъж на кон, с меч, образ на сила и величие, властна фигура. Но жените бяха оформили историята тук, помисли си той, не мъжете с техните войски и оръжия. Не знаеше какво да мисли. Искаше му се да се отърве от тежестта, от заплетеното и объркано кълбо на всичко това, от спомена за кръв и ярост.

Жонгльорът беше много добър. Мяташе във въздуха пет топки с различна големина, и една кама също: тя се въртеше и бляскаше на слънчевите лъчи. Повечето хора го подминаваха безразлично, забързани. Беше началото на деня, имаше да се свърши какво ли не. Утрото в Сарантион не беше време за мотаене.

Криспин погледна наляво, към Храма на Валерий — към едва ли не надменно извисяващия се над него, над всичко купол. И изпита почти физическа наслада от изяществото, постигнато от Артибасос. А после тръгна натам. Него също го чакаше работа. Човек трябва да работи.

 

 

Не се изненада, като видя, че и други са на същото мнение. Силано и Сосио, близнаците, се трудеха в малкия временен двор над варта за подложката и пещите. Единият (така и не можеше да ги различи) му махна колебливо и Криспин кимна в отговор.

Щом влезе, погледна нагоре и видя, че Варгос вече е на скелето, полагаше най-тънкия последен пласт там, където Криспин мислеше да работи предния ден. Неговият приятел иниций от Имперския път най-неочаквано се бе оказал съвсем вещ помощник в работата с мозайката. Поредният пътувал към Сарантион и променил живота си. Варгос никога не го беше казвал, но Криспин смяташе, че за него — както и за Пардос — удоволствието, което изпитва от работата си, до голяма част произтича от благочестивост, от това, че се труди в божие място. Никой от двамата нямаше да изпита такова задоволство, ако изпълняваше частни поръчки за трапезарии или спални.

Пардос също беше горе, на своето скеле. Работеше по скиците, които му бе възложил Криспин, над двойния ред арки по източната страна на пространството под купола. Други двама майстори от гилдията, от екипа, който Криспин бе събрал, също бяха тук и се трудеха.

Артибасос сигурно също бе някъде наоколо, въпреки че неговият труд по същество бе приключил. Градежът на Храма на Валерий беше изпълнен. Всъщност бе готов за него: да приюти изгореното му тяло. Оставаше да се довършат само мозайките, олтарите — и гробницата за императора. След това щяха да влязат клириците, да окачат слънчевите дискове на подходящите места и да осветят храма.

Криспин се вгледа в това, което бе дошъл да сътвори, и му се стори, че по някакъв дълбок, напълно необясним начин гледката е достатъчна, за да го укрепи. Усети как изтляват образите от предния ден — Леканус Далейн в залостената къща, издъхващите на поляната мъже, Аликсана, как смъква наметалото си на брега, писъците по улиците и пожарите, Гизел Антска в носилката, блесналите й очи, докато прекосяваха нощната тъма, после стаята с пурпурните завеси и пана, където лежеше мъртвият Валерий — вихрушката от всички тези гледки бавно се стапяше, докато той се взираше нагоре към сътвореното и още несътвореното от ръцете му. Към върха на всичко, което можеше да постигне един смъртен грешник под властта на Джад.

Трябва да живееш, за да можеш да кажеш каквото и да било за живота, помисли си Криспин, но и трябва да се отдръпнеш, за да можеш да го кажеш. Едно скеле високо горе е толкова добро място за това, колкото и всяко друго. И по-добро от повечето.

Тръгна, обкръжен и облекчен от познатите звуци, замислен за момичетата си, връщаше си спомените за лицата им, които щеше да изобрази днес до Иландра и недалече от лежащата в тревата Линон.

Ала преди да стигне до стълбата, преди да започне да се изкачва към своето място над света, някой заговори иззад една от масивните колони.

Криспин се обърна бързо — позна гласа. И коленичи и наведе глава, докосна с чело съвършения мраморен под.

Така коленичи човек пред императори на Сарантион.

— Стани, художнико — каза Леонт с отривистия глас на войник. — Изглежда, ти дължим много за снощните услуги.

Криспин бавно стана и погледна мъжа пред себе си. Всички шумове в Храма бяха замрели. Всички ги наблюдаваха, вече бяха видели кой е тук. Леонт носеше ботуши и тъмнозелена туника, препасана с кожен колан. Наметалото му бе закопчано на рамото със златен орнамент, златен, но скромен. Още един човек, тръгнал по своята работа. Зад императора Криспин видя свещеник, май го познаваше, и секретар, когото познаваше много добре. Пертений беше с отекла и подута челюст. Очите му бяха леденостудени. Нищо изненадващо.

Беше му все едно.

Отвърна:

— Едва ли съм достоен за щедростта на ваше величество. Просто се опитах да помогна на своята кралица в желанието й да отдаде почит на покойния. Какво е произтекло от това няма нищо общо с мен, ваше величество. Би било самонадеяност да твърдя обратното.

Леонт поклати глава.

— Произтеклото нямаше да се случи без теб. Самонадеяност е да се твърди обратното. Винаги ли отричаш ролята си в събитията?

— Отричам да съм имал намерение да играя роля в… каквито и да било събития. Ако някои ме използват, то е цената, която трябва да заплатя, за да имам възможност да си върша работата. — Не му беше много ясно защо казва точно това.

Леонт го изгледа. Криспин помнеше друг един разговор с този мъж, сред парата в една баня преди половин година, и двамата голи, загърнати в чаршафи. „Всичко, което строим — дори Храмът на императора — е изложено на риск и трябва да го браним“. Същия ден един мъж бе дошъл, за да убие Криспин.

Императорът каза:

— А вярно ли бе това и вчера сутринта? Когато отидохте на острова?

Знаеха го. Разбира се. Едва ли щеше да остане в тайна. Аликсана го беше предупредила.

Криспин срещна синеокия му поглед.

— Съвсем същото е, ваше величество. Императрица Аликсана ме помоли да я придружа.

— Защо?

Не мислеше, че ще го накажат. Не можеше да е сигурен естествено, но не го мислеше. Отвърна:

— Тя пожела да ми покаже делфини в морето.

— Защо? — Строго и уверено. Криспин помнеше тази огромна самоувереност. Мъж, който никога не е получавал поражение на бойното поле, така казваха.

— Не знам, ваше величество. Случиха се други неща. Така и не ми беше обяснено.

Лъжа. Пред помазания от Джад император. Готов беше да излъже заради нея обаче. Делфините бяха ерес. Нямаше точно той да я предаде. Беше изчезнала. Нямаше да разполага с никаква власт дори да им се довереше и да се върнеше. Валерий беше мъртъв, можеше изобщо да не я видят повече. Но той нямаше, нямаше да я предаде. Дреболия всъщност, но в друго отношение — не. Човек живее със своите думи и дела.

— Какви други неща? Какво стана на острова?

На това можеше да отговори, макар да не разбираше защо все пак тя бе поискала да види Леканус Далейн и той, Криспин, да чуе как се преструва на неговата сестра.

— Видях… затворника там. Бяхме другаде на острова, когато той избяга.

— А след това?

— Както сигурно знаете, ваше величество, имаше опит за покушение над живота й. Той беше… отблъснат от екскубиторите. След това императрицата ни остави и отпътува за Сарантион сама.

— Защо?

Някои хора задаваха въпроси, макар да знаеха отговорите. Леонт, изглежда, бе от тях. Криспин отвърна:

— Опитаха се да я убият, ваше величество. Далейн беше избягал. Тя беше убедена, че е заговор за убийство.

Леонт кимна.

— Така беше, разбира се.

— Да, ваше величество.

— Заговорниците са наказани.

— Да, ваше величество.

Един от съучастниците, водачът им при това, бе съпругата на този мъж, колкото и златен да беше. Благодарение на нейния заговор сега той беше император на Сарантион. Стилиана. Дете, когато бе започнало всичко, изгарянето, породило изгаряне. Криспин беше спал с нея в една объркана, отчаяна тъма, толкова наскоро. „Помни тази стая. Каквото и да направя“. Думите отново изплуваха в ума му. Сигурно можеше да си спомни всяка нейна дума, ако се опита. Сега тя беше в друга тъма. Стига да беше жива. Не попита. Не посмя да допита.

Настъпи мълчание. Клирикът зад императора се покашля и Криспин изведнъж си го спомни: беше съветникът на Източния патриарх. Дребнав и досаден човек. Бяха се срещнали, когато Криспин представи за първи път рисунките си за купола.

— Моят секретар… се оплака от вас — каза императорът и хвърли бегъл поглед през рамо. С лека насмешка в гласа и едва доловима усмивка. Дребно неразбирателство между войничетата.

— Има повод — отвърна кротко Криспин. — Ударих го снощи. Недостойно от моя страна.

Това поне беше вярно. Можеше да го каже.

Леонт махна пренебрежително.

— Сигурен съм, че Пертений ще приеме извинението ти. Всички вчера бяхме под голямо напрежение. Аз… също го изпитах, длъжен съм да кажа. Ужасен ден и ужасна нощ. Император Валерий беше… беше ми като по-голям брат. — Погледна Криспин в очите.

— Да, ваше величество. — Криспин сведе глава.

Ново мълчание. Кратко.

— Кралица Гизел моли за вашето присъствие в двореца следобед — продължи официално Леонт. — Държи на брачната й церемония да присъства неин съотечественик, а предвид вашата роля — колкото и да я отричате — в снощните събития, вие естествено се оказвате най-подходящият свидетел от Батиара.

— За мен е висока чест — отвърна Криспин. Трябваше да е така, но дълбоко спотаеният, стягащ го отвътре гняв още не го напускаше. Не можеше точно да го определи и да го обясни, но беше там. Всичко се беше оплело така жестоко. — Още повече след като трижди въздигнатият император е дошъл лично да ми поднесе поканата.

Игра на арогантност. Гневът му го беше вкарвал в бели и преди.

Но Леонт се усмихна. С бляскавата си прочута усмивка.

— Чакат ме твърде много дела, за да дойда тук само заради това, художнико. Не. Исках да видя този Храм и купола му. Не бях влизал досега.

Малко хора бяха влизали, а и върховният стратег едва ли бе от онези, които държат да хвърлят поглед на архитектура или мозаечна работа. Това бе мечтата на Валерий и на Артибасос — а след това бе станала и на Криспин.

Духовникът зад Леонт погледна нагоре. Императорът също.

Криспин каза:

— За мен ще е висока чест да ви разведа, ваше величество, макар че Артибасос — трябва да е тук някъде — ще е много по-добър водач.

— Не е нужно — отвърна Леонт. Отривисто, делово. — И сам мога да видя какво е направено дотук, а Пертений и Максимий са видели първоначалните скици, както разбирам.

Едва сега Криспин изпита смътна тръпка на страх. Постара се да го овладее.

— В такъв случай, щом ролята ми на водач не се налага, а съм поканен на тържество този следобед, бих ли могъл да помоля за височайшето ви позволение да си почна работата? Варовата подложка за днешния участък вече е положена. Ще засъхне, ако се забавя много.

Леонт извърна очи от купола. И Криспин видя как на лицето му, съвсем за кратко, пробяга някакво подобие на съчувствие.

Императорът каза:

— Не бих го направил. Не бих се качил горе на твое място, художнико.

Прости думи. Човек можеше дори да твърди, че са изречени добронамерено.

Възможно е светът, сетивното доказателство за съществуването му, звуците, миризмите, образите — да се отдръпнат, да заглъхнат, да се сведат, само до едно.

Всичко друго отпада. Отворът бе на лицето на Леонт.

— Защо така, ваше величество? — тихо попита Криспин.

Чу собствения си глас, леко накъсан. Но знаеше. Преди да му отвърнат още бе разбрал защо са дошли тези тримата, какво става — и заплака тихо в сърцето си, като за нова смърт.

„По-добра приятелка бях, отколкото разбираш. Казах ти да не се привързваш много към работата си на този купол“.

Стилиана. Беше му го казала. Още първия път, когато го чакаше в стаята му, а после — пак и пак, в онази нощ в спалнята й, преди две седмици. Предупреждение. Двойно. Нито го беше чул, нито се беше вслушал.

Но какво можеше да направи? Не можеше да се промени.

И тъй, Криспин, застанал под купола на Артибасос във Великия храм, чу как Леонт, император на Сарантион, наместник на Джад на земята и негов възлюблен, каза тихо:

— Храмът наистина трябва да бъде свят, но тези украси не са, родиецо. Не е редно благочестивият да изобразява или почита божии ликове, или да показва фигури на смъртни хора в свято място. — Глас спокоен, уверен, неумолим. — Те ще бъдат свалени, тук и навсякъде в земите, които управляваме.

Императорът помълча: висок и златен, красив като герой от легендите. Гласът му стана кротък, почти добродушен.

— Трудно е човек да види работата си провалена, сведена до нищо. Случвало ми се е неведнъж. Примирия и разни такива. Съжалявам, ако това е неприятно за теб.

Неприятно?

Неприятното е кола да изтрополи под спалнята ти много рано сутринта. Неприятното е вода в ботушите ти по зимни пътища, хрипливата кашлица в студен ден, зъл вятър, намерил пролука в стената; вкиснало вино, жилаво месо, досадна проповед в храм, проточена церемония в жарък летен ден.

Неприятното не беше чумата и погребването на деца, не беше сарантийският огън, нито Денят на мъртвите, нито зубирът, в Елшовия лес, изникнал от мъглата с кръв, капеща от рогата му, не беше… това. Не беше това.

Криспин вдигна очи нагоре, за да не гледа мъжете пред себе си. Видя Джад, видя Иландра, Сарантион зад тройната стена, падналия Родиас, леса, света, какъвто го знаеше и бе успял да възсъздаде. „Сега те ще бъдат свалени“.

Това не беше неприятно. Беше смърт.

Извърна отново очи към мъжете пред себе си. Погледът му трябваше да е бил ужасен, реши след време, защото дори свещеникът изглеждаше притеснен, а самодоволното доскоро изражение на Пертений бързо се промени. Самият Леонт побърза да добави:

— Трябва да разбереш, родиецо, че изобщо не си обвинен в неблагочестивост. Ще е несправедливо, а ние няма да сме несправедливи. Действал си в съгласие с вярата така, както тя бе разбирана… преди. Разбиранията може да се променят, но няма да съдим онези, които са действали с искрена вяра и… благочестивост…

И млъкна.

Беше му ужасно трудно да заговори. Опита се. Отвори уста, но още преди да е успял да каже нещо, се разнесе друг глас.

— Варвари ли сте вие? Съвсем ли сте полудели? Разбирате ли изобщо какво говорите? Може ли човек да е толкова тъп? Тъпоглав имбецил!

„Имбецил“. Някой често бе използвал тази дума. Но този път не беше откраднатата от алхимик птица-душа, обръщаща се към Криспин. Беше един дребничък, ужасно раздърпан и чорлав босоног архитект, изригнал от сенките, крещеше с пронизителния си кипнал от гняв глас, така, че се чуваше из целия Храм. И крещеше на императора на Сарантион.

— Артибасос, не! Спри! — изхриптя Криспин, намерил най-сетне глас. Щяха да убият дребосъка за това. Твърде много хора го бяха чули. Та това беше императорът!

— Няма да спра. Това е светотатство, злодеяние! Варвари правят това, не сарантийци! Ще унищожите тази красота, така ли? Ще оставите Храма гол?

— Нищо грешно не намираме в самата постройка — каза Леонт. Проявяваше истинско самообладание, осъзна Криспин, но прословутите му сини очи бяха станали като кремъци.

— Чудесно, че го казвате. — Артибасос не можеше да се овладее, ръцете му гребяха из въздуха като крила на мелница. — Имате ли си представа, можете ли изобщо да си представите какво е постигнал тук този човек? Нищо грешно? Нищо грешно?! Да ви кажа ли колко ужасен грях ще е, ако този купол и тези стени останат голи?

Императорът го изгледа отвисоко, все още успяваше да се владее.

— Не намекваме изобщо за това. Правилната доктрина допуска да бъдат украсени… със… все едно… с цветя, плодове, птици, животни дори.

— Аха! Имало решение! Разбира се! Мъдростта на императора е бездънна! — Архитектът беше побеснял от гняв.

— И това светилище, увенчано с величавата визия на божието творение, за да възхвали бога и да накара душата на посетителя да ликува, ще го превърнете в място, украсено със… зеленина и зайчета? В птичарник? В склад за плодове? В името на бога? Колко благочестиво, ваше величество!

— Обуздай си езика, човече! — сряза го клирикът.

Самият Леонт дълго не проговори. И под безмълвния му поглед дребният мъж най-сетне спря. Свирепо размахващите се ръце се отпуснаха. Но не наведе очи. Изпъна рамене, взрян в императора. Криспин затаи дъх.

— Би било най-добре, ако приятелите ви, ви отстранят веднага от нас, архитекте — процеди през зъби Леонт, вече и той зачервен. — Имате разрешението ни да напуснете. Не желаем да започнем управлението си, като изглеждаме сурови спрямо изпълнилите дълга си, но това поведение пред особата на императора налага да бъдете жигосан или дори екзекутиран.

— Убийте ме тогава! Не искам да живея, за да видя как…

— Спри! — извика Криспин. Леонт можеше да го заповяда, знаеше го.

Огледа се в паника и с ужасно облекчение видя, че Варгос е слязъл от скелето. Кимна му припряно и едрият мъж бързо пристъпи напред. Поклони се. След това съвсем безизразно, без никакво предупреждение, просто вдигна от пода дребничкия архитект, метна го на рамо и го понесе, въпреки че той се мяташе отчаяно и сипеше люти ругатни, надалече в сумрака на огромния Храм.

Звукът се разнасяше изключително добре — сградата беше планирана съвършено. Дълго още чуваха клетвите и виковете на архитекта. После се отвори врата — и се затвори в сенките на някой далечен кът, и настъпи тишина. Всички стояха като замръзнали. Утринните лъчи падаха косо от високите прозорци.

Криспин отново си спомни онази среща в банята. Първия разговор с този човек, в гъстата пара. Трябваше да го е разбрал още тогава. Трябваше да е подготвен за това. Предупреден беше от Стилиана и дори от самия Леонт в онзи следобед, преди половин година: „Интересуват ме вашите възгледи за образите на бога“.

— Казах ви: за нещата, направени преди нашето време, няма да има последствия — заговори императорът. — Но има някои… пропуски в правата вяра, грешки в съблюдаването й. Образи на бога не трябва да се създават. Джад е неизразимо велик и мистичен, изцяло недостижим за нас. Да дръзне смъртен да изобрази бога зад слънцето е ерес. И да ликуват душите на смъртните в свято място е арогантна дързост. Винаги е било така, но… онези преди нас не го разбираха.

„Те ще бъдат свалени, тук и навсякъде в земите, които управляваме“.

— Вие… променяте вярата ни, ваше величество.

Макар и с усилие, оказа се възможно да го изрече.

— Грешка, художнико. Не променяме нищо. С мъдростта на Източния патриарх и напътствието на неговите съветници — очакваме, че и патриархът в Родиас ще се съгласи — ще възстановим правилния възглед и разбиране. Трябва да почитаме Джад, а не образ на бога. Иначе не сме с нищо по-добри от езичниците преди нас, с техните жертвени дарове на статуите в храмовете им.

— Никой… не почита този образ над нас, ваше величество. Образите просто ни напомнят за силата и величието божие.

— Искаш нас ли да учиш на въпросите на вярата, родиецо? — Този път беше тъмнобрадият свещеник. Помощникът на патриарха.

Безсмислени бяха всички тези думи. Човек можеше да спори с това толкова, колкото и да се бори срещу чумата. Беше окончателно. Сърцето можеше да плаче. Нищо не можеше да се направи.

Или почти нищо.

Марциниан често казваше, че винаги има някакъв избор. А тук, сега, Криспин можеше да се опита да направи поне едно нещо. Пое си дълбоко дъх, защото това щеше да е против всичко в нрава му: гордост и ярост, дълбокото чувство на човек, който е високо над всякакво унизително молене. Но залогът беше твърде голям.

Преглътна с мъка и заговори на Леонт, все едно клирика го нямаше:

— Ваше величество, вие бяхте така добър да кажете, че… ми дължите много… за някои услуги?

Леонт отвърна на погледа му. Червенината, избила на лицето му, спадаше.

— Да, казах.

— Тогава имам една молба, ваше величество.

Сърцето можеше да плаче. Задържа погледа си върху мъжа пред себе си. Боеше се, че ако извърне очи, ще се посрами — че ще се разплаче.

Леонт го гледаше спокойно. Човек, привикнал да се справя с молби. Вдигна ръка.

— Художнико, не ме моли това да бъде спасено… Невъзможно е.

Криспин кимна. Знаеше го. Знаеше го. Нямаше да погледне нагоре.

Поклати глава.

— Нещо… съвсем друго.

— Кажи тогава — отвърна императорът. — Всички оценяваме службата ти на нашия възлюблен предшественик и това, че я изпълни доблестно, според собственото си разбиране.

Според собственото си разбиране.

Криспин заговори бавно:

— Има един малък храм на Безсънните в Саврадия, на Имперския път. Недалече от Източния военен лагер. — Чуваше собствения си глас като отнякъде много далече. Грижливо, много грижливо не погледна нагоре.

— Знам го — отвърна Леонт. Все пак бе командвал армии там.

Криспин отново преглътна. Самообладание. Трябваше да запази самообладание.

— Малък храм е, обитават го свети и преблагочестиви хора. В него има… — Спря, за да си поеме дъх. — Има… една украса, на купола. Изображение на Джад, правено преди много време от предани на вярата майстори… както са го разбирали тогава… почти невъобразим.

— Мисля, че съм го виждал — намръщено отвърна Леонт.

— То… то се разсипва, ваше величество. Разпада се. Рони се. Били са надарени хора и неописуемо предани на вярата, но тяхното… разбиране за… техниката е било несъвършено.

— И?

— И аз… моята молба към вас, трижди въздигнати, е да се позволи този божи лик да се разпадне сам, когато му дойде времето. Да се позволи на святите хора, които живеят там в мир и поднасят всенощните си молитви заради всички нас, и на пътниците, да не бъдат принудени да виждат купола на този храм оголен.

Клирикът понечи да заговори, но Леонт вдигна ръка. Пертений от Евбулус не беше казал нищо през цялото време, осъзна Криспин. Всъщност той рядко говореше. Наблюдател, хронист на войни и строежи. Криспин знаеше какво още „хроникира“. Съжали, че не го беше ударил по-силно. Съжали, че не го беше убил всъщност.

— И това… изображение се разпада? — попита сдържано императорът.

— Късче по късче — отвърна Криспин. — Святите мъже го знаят. Това ги наскърбява, но го приемат като волята божия. Навярно… е така, ваше величество. — Сигурно щеше да се мрази, че каза последното, но искаше това да стане. Нужно му беше да стане. Не спомена за Пардос и зимата, прекарана в реставриране. Нищо в думите му не беше лъжа.

— Всъщност да — съгласи се императорът и кимна. — Волята на Джад. Знак за всички нас за добродетелта, която правим сега. — Обърна се към клирика и той също кимна смирено.

Криспин наведе очи към пода. Зачака.

— Това ли е молбата ти към нас?

— Да, ваше величество.

— Да бъде, тогава. — Войнишки глас, отривист и властен. — Пертений, погрижи се да се изготвят съответните документи. Един да се връчи с личния ни печат на тамошните духовници, да съхранят притежанието си. Ще се позволи украсата в онзи храм да падне сама, като свят знак за греховността на такива неща. А ти ще го запишеш в своята хроника за управлението ни.

Криспин вдигна очи.

Гледаше императора на Сарантион, златен и величествен — точно както на запад изобразяваха бога на слънцето, — но виждаше всъщност образа на Джад в онзи малък крайпътен храм сред горската пустош, мрачния бог, страдащ и изтерзан в страховитата битка да защити чедата си.

— Благодаря, ваше величество — промълви той.

И най-сетне погледна нагоре. Въпреки всичко. Не можа да се сдържи. Смърт. Нова смърт. Беше го предупредила. Стилиана. Погледна, но не заплака. Плакал беше за Иландра. За дъщерите.

И докато мислеше за всичко това, осъзна, че му остава да направи само едно малко, последно нещо — ужасно малко, жест, нищо повече.

Покашля се. И попита:

— Имам ли разрешението ви да се оттегля, ваше величество?

Леонт кимна.

— Имаш го. Разбираш, че сме много благоразположени към теб, нали, Гай Крисп?

Пълното му име при това! Криспин кимна.

— За мен е чест, ваше величество. — Поклони се изискано.

А после се обърна и закрачи към скелето, то не беше далече.

— Какво правиш? — Беше Пертений.

Криспин не се обърна. Отвърна само:

— Имам работа. Горе.

Дъщерите му. Днешната задача. Спомен, занаят и светлина.

— Та нали ще го изчегъртат! — изломоти изумено и неразбиращо секретарят.

Този път Криспин се обърна, погледна през рамо. Тримата стояха и го зяпаха, както и всички други в Храма.

— Да. Но ще трябва да го направят. Да го изчегъртат. А аз ще направя каквото трябва в това свято място. Други пък ще трябва да получат заповеди да го унищожат. Както варварите унищожиха Родиас… след като не можа да се защити сам.

Гледаше императора, който му беше казал точно това в гъстата мокра пара преди половин година.

Виждаше, че Леонт също си го спомня. Леонт, който не беше Валерий, изобщо не беше Валерий, но посвоему разбираше, каза тихо:

— Ще похабиш своя труд?

А Криспин отвърна също тъй тихо:

— Не е хабене.

Обърна се отново и започна да се изкачва, както го беше правил толкова много пъти, по скелето и към купола.

И преди да стигне мястото, където гладко бе положена подложката за тесерите и го очакваше, осъзна още нещо.

Не беше хабене, имаше смисъл в това, толкова, колкото можеше да вложи в който и да е единствен акт в своя живот — но беше край.

Предстоеше ново пътуване. Към дома, и край на това.

Време беше за тръгване.

 

 

Фотий сандалджията, облякъл най-хубавата си синя туника, разправяше на всички, готови да го слушат, за събитията, случили се точно на това място преди толкова години, когато бе умрял Апий и първият Валерий се бе възкачил на Златния трон.

Тогава също имало убийство, редеше Фотий. А самият той видял същата утрин призрак на път за Хиподрума, призрак, който го предвещавал. Точно както видял и друг един, преди три дни и посред бял ден, присвит на един портик в същата сутрин, когато императорът бил така нечестиво убит от Далейните.

Имало и още, добави той и с това вече си спечели слушатели, което винаги беше радващо. Очакваха мандаторът да се появи в катизмата, след него патриархът и висшите дворцови сановници, и накрая двамата, които щяха да бъдат коронясани този ден. Тогава щеше да е невъзможно да се говори, разбира се, при шума от над осемдесет хиляди души.

В онези дни, изтъкна важно Фотий на неколцина по-млади занаятчии в сектора на Сините, имало нечестив, зловещ опит да се наруши волята на народа тук, на Хиподрума, и той също бил замислен от Далейните! И нещо повече, един от стремящите се да го постигнат бил същият Лизип от Калисион, който, както се оказва, бил съучастник и в сегашното убийство!

И лично той, Фотий, гордо заяви сандалджията, бил този, който изобличил мазния калисиец като натрапник, когато се опитал да се престори на привърженик на Сините и да подтикне фракцията да приветства Флавий Далейн ей там долу на пистата.

Посочи им точно мястото. Помнеше го добре. Преди тринайсет, четиринайсет години, същото като вчера. Като вчера.

Всичко се върти в кръг, благочестиво подчерта той и направи знака на слънчевия диск. Също както слънцето изгрява и залязва, и пак изгрява, в същия кръг се движат и съдбите на смъртните. Злото неизменно се разкрива. (Всичко това го беше чул от устата на храмовия клирик преди седмица.) Флавий Далейн платил за греховете си в огън по онова време, а сега неговите деца и калисиецът също били платили.

Някой обаче възрази: защо Валерий Втори е загинал от същия огън, като е било въпрос на въздаване на справедливост?

Фотий изгледа навъсено младока шивач. И рече:

— А ти би ли дръзнал да се опиташ да проумееш пътищата господни?

Неговите — едва ли, отвърна шивачът. Само на хората тука в Града. Ако Калисиеца е бил съучастник в заговора на Далейн, за да вземе трона по онова време, защо тогава остана квестор на приходите при Валерий Първи и после при племенника му? При двамата? Не беше прокуден, докато ние не настояхме, добави мъжът, щом другите наоколо се обърнаха към него. Не помните ли? Беше преди по-малко от три години.

Евтин полемичен трик, помисли Фотий възмутено. Че кой можеше да го забрави? Трийсет хиляди души бяха загинали.

Някои хора, отби той удара, имали крайно ограничена представа за дворцовите дела. Самият той днес не разполагал с достатъчно време да образова младите. Важни събития се разгръщали. Шивачът нима не знаел, че басанидите са нарушили границата на север?

Е, да, отвърна другият, това всеки го знае. Но какво общо има то с Лизип…

Проехтяха тръби.

 

 

Последвалото бе осъществено с ритуалите, наложени още от времето на Сараний и съвсем бегло ревизирани през столетията, защото какво са ритуалите, ако се променят?

Императорът се увенчаваше с корона от патриарха, а след това императрицата се коронясваше от самия император. Двете корони, както и Имперският скиптър и пръстен бяха на Сараний и неговата императрица, донесени на изток от Родиас и използвани само в тези случаи: през останалото време се пазеха зорко в Атенинския палат.

Патриархът помазваше двамата ръкоположени с масло, тамян и морска вода, а след това даваше благословията си на цялото наблюдаващо множество. Знатните дворцови сановници се представяха — в пищните си облекла — на императора и императрицата и се покланяха доземи по три пъти пред очите на народа. Доайенът на сената връчваше на новия император печата на града и ключовете на тройните стени. (Днес президът на сената милостиво бе извинен да не присъства. Казваха, че семейството му било споходено от внезапна смърт и погребението било предния ден.)

Имаше песнопения, религиозни, както и светски, тъй като фракциите до голяма степен бяха част от всичко това, и техните музиканти повеждаха Сините и Зелените в ритуални възгласи, повтарящи имената на Валерий Трети и императрица Гизел над пистите, където обикновено се крещяха имена на коне и колесничари. Никакви танци нямаше този път, нито надбягвания, никакви забавления: един император беше убит, тялото му скоро щеше да бъде положено за вечен покой във Великия храм, съграден по негова повеля, след като предишният беше опожарен.

Всички единодушно одобряваха името, което Леонт бе избрал в почит към своя покровител и предшественик. Истинско усещане за загадъчност и възхита предизвикваше фактът, че новата му съпруга е кралица. На жените по трибуните това явно им харесваше. Романтика, съчетана с царственост.

Нищо не се споменаваше (а и да го споменеше някой, правеше го под сурдинка) за бившата, отхвърлена от императора негова съпруга, нито за бързината на този втори брак. Далейните за сетен път бяха доказали своето неописуемо престъпно вероломство. Никой император не би пожелал да се въздигне на Златния трон на Сараний, опетнен пред Джад и народа с петното на съпруга-убийца.

Казваха, че я бил оставил жива.

Повече милост, отколкото заслужава, това бе преобладаващият възглед на Хиподрума. Двамата й братя обаче бяха мъртви, както и омразният калисиец. Никой нямаше да дръзне да допусне грешката да си помисли, че Леонт — Валерий Трети — е мекушав в каквото и да било отношение.

Броят на присъстващите в Града въоръжени войници бе доказателство за това.

Също както и първото публично изявление на мандатора, след като приключи церемонията по инвеститурата. Словото му се улавяше и огласяше от официалните говорители по огромните трибуни и внушението бе ясно и въодушевяващо.

Новият император очевидно нямаше да се задържи дълго в града. Басанидската армия беше в Калисион, беше завладяла (наново) Асен и се говореше, че в момента настъпва в марш към Евбулус.

Императорът, техният върховен стратег само допреди четири дни, нямаше да прости това.

Лично щеше да поведе събраните легиони на Сарантион. Не по море към Родиас, а на североизток. Не през опасните черни води, а в пролетно време, по широкия павиран имперски път, за да се справи със страхливите вероломни войници на цар Ширван. Самият император на бойното поле! Не беше се случвало от много време. Валерий Трети, мечът на Сарантион, мечът на Святия Джад. Нещо величаво и вдъхващо благоговение имаше в това дори само като си го помисли човек.

Онези на изток си бяха въобразили, че ще могат да се възползват от това, че Леонт и армията ще отплават на запад, и вероломно бяха нарушили Вечния мир, който се бяха заклели пред боговете си, че ще спазват. Но щяха да научат колко голяма грешка са направили, провъзгласи мандаторът, и думите му бяха предадени и отекнаха из целия Хиподрум.

Евбулус щеше да бъде защитен, а басанидите щяха да бъдат изтласкани отвъд границата. Царят на царете да си брани Мирбор, изрева мандаторът. Нека се опита да го защити срещу силата на Сарантион. Дошло било време да сложат край на плащанията на Кабад срещу откупен мир. Време Ширван да моли за пощада. И да се моли на своите богове. Леонт Златния, новият император, няма да му прости.

Ревът, изригнал при тези думи, бе толкова силен според някои, че стигна чак до небесата и бога зад яркото слънце.

Колкото до Батиара, продължи мандаторът, след като виковете заглъхнаха достатъчно, за да се чува гласът му, вижте коя е императрицата на Сарантион сега. Вижте тази, която ще се справи с Родиас и Варена, те са нейни по право! Императрицата има своя корона, донесла им я е тук, тя е дъщеря на крал, ръкоположена кралица! Гражданите на Сарантион трябва да знаят, че Родиас и Западът ще станат техни, без храбри войници да загиват по далечните бойни полета на запад или в безбрежното море.

Възгласите този път бяха толкова силни, колкото и предишните, и (както забелязаха по-прозорливите) този път бяха подети от споменатите храбри войници.

Денят беше бляскав и така щяха да го опишат повечето историци. Времето беше ведро, божието слънце грееше ярко. Императорът — величествен, императрицата — златна като него самия, висока, изключително царствена и в осанката си, както и по кръв.

Във време на промяна винаги има страхове и съмнения. Сенките на полусвета могат да изпълзят, призраци и демони да се появят в дни, в които загиват великите на света и душите им отпътуват, но кой можеше наистина да изпита боязън, изправен в Хиподрума под слънчевите лъчи и взрян в тези двамата?

Човек може да скърби за един мъртъв император. Може да се чуди защо все още я няма неговата императрица, някогашната танцьорка, родена точно тук, на Хиподрума (не като новата императрица, о, не). Човек можеше да се замисли за колосалния провал на Далейните и за внезапното изместване на театъра на войната… но по трибуните в този ден цареше неоспоримо усещане за извисяване, за жизненост, за някакво ново начало и нищо принудено или фалшиво нямаше в изригналото одобрение.

След това мандаторът оповести, че състезателният сезон ще бъде подновен веднага щом приключи времето за траур, и след кратка пауза обяви, че Скорций от Сините се възстановява и е добре и че Асторгус, фракционарият на Сините, и Кресценс от Зелените са се съгласили смирено да приемат съдебно мъмрене и са сключили мир. И по негов знак двамата познати на всички мъже се изправиха на високите платформи в секторите на фракциите си. Направиха един към друг жеста на колесничарите с вдигнати длани, след което се обърнаха и се поклониха едновременно към катизмата и осемдесет хиляди души подивяха от възторг. Святият патриарх с огромно усилие запази лицето си непроницаемо зад бялата брада, докато тълпата с ликуващ рев приветстваше своите любимци. С това церемонията приключи.

Нито дума не се каза в този следобед, нито от мандатора, нито от никого, за доктрината за Джад, засягаща изображенията на бога в светилищата и навсякъде другаде.

Щеше да му дойде времето тези сложни въпроси да бъдат поднесени много внимателно на народа в храмовете и параклисите. Хиподрумът в този ден не беше подходящото място за тънкостите на вярата. Изборът на подходящия момент е в сърцевината на всяка кампания, както знае всеки добър пълководец.

Валерий Трети, понесъл пълната тежест на одеждите и инсигниите на имперската власт, стоеше отпуснат и ведър, все едно те изобщо не бяха бреме, и поздравяваше ликуващия народ. После се обърна, протегна ръка на своята императрица, двамата излязоха заедно от катизмата през вратата в дъното и се скриха от поглед. Възгласите не секнаха.

Всичко беше добре. Всичко щеше да е добре, човек искрено можеше да го повярва. Фотий прие поривистата и съвсем неочаквана прегръдка на младия шивач, отвърна му със също такава и после и двамата се запрегръщаха с другите по трибуните, и всички ревяха с възторг името на императора под чистата ярка светлина.

През изтощителните десет дни в палатата на Сините Рустем от Керакек успя да си изгради хипотеза за сарантийците и техните лекари. По същество лекарските указания се съблюдаваха или пренебрегваха така, както пациентите намереха за добре.

В Басания беше съвсем друго. В Басания докторът беше изложен на риск, щом поемеше грижата за пациент. Като изричаше формалните думи за приемане, лекарят подлагаше на опасност и мирските си блага, и живота си. Ако болният не спазеше изрично лекарските указания, отговорността и рискът отпадаха.

Тук докторите не рискуваха нищо освен репутацията си, а според видяното за този кратък срок Рустем не смяташе, че за тях това е повод за притеснение. Никой от лекарите, които бе наблюдавал, като че ли не знаеше много повече от недобре усвоена мътилка от Галинус и Меровий, подсилена с прекалено много кръвопускане и некадърно скалъпените им лекове, повечето от които бяха вредни в една или друга степен.

Предвид това изглеждаше логично пациентите да предпочитат сами да решават дали да се вслушат в съветите на своите лечители, или не.

Рустем не беше свикнал с това и не беше склонен да го приеме.

Като пример, като основен пример, още в началото бе указал твърдо на помощниците си, които се грижеха за колесничаря Скорций, посетителите му да бъдат ограничени до един предобед и един следобед, за много кратко и без да се носи и пие абсолютно никакво вино. Като предпазна мярка беше повторил тези указания на Струмозус (тъй като поне част от виното идваше от буретата в кухнята), както и на фракционария Асторгус. Вторият го бе изслушал много внимателно и полагаше всички усилия забраните да се спазват стриктно. Беше дълбоко заинтересован от възстановяването на пострадалия колесничар.

Всички бяха.

Проблемът бе, че самият пациент не гледаше на себе си като на болник, за когото е наложително да спазва крайни мерки, ако иска да оздравее, въпреки че се беше докарал на два пъти до ръба на смъртта, и то за съвсем кратко време. Човек, който е готов да се измъкне от стаята си през прозореца, по дърво, през стена и да извърви целия град надлъж, за да кара коне в Хиподрума със счупени ребра и незараснала рана, едва ли щеше да е благоразположен към някакви си там ограничения с виното или броя на посетителите, особено с жени в леглото му, длъжен бе да се съгласи Рустем.

„Поне е останал в леглото“, кисело му измърмори Асторгус в отговор, по-скоро на себе си. Наистина бе имало сведения за нощни дейности, несъвместими с болничния режим.

За Рустем, все още завладян от смущаващата напрегнатост от последните няколко дни и от пристигането на семейството му, ставаше все по-трудно да изрази полагащото се възмущение и да наложи авторитет. Наред с всичко друго съзнаваше ясно, че ако напусне тази охранявана палата с жените и децата си, всички ще са изложени на огромен риск от убийство по улиците. След вестта за пограничното нападение на север и последвалото заминаване на сарантийската армия — водена лично от императора, басанидите в Сарантион бяха в опасност и вече бяха ставали убийства. Собственото му решение да не се връща в отечеството се подсилваше от болезненото разбиране, че Царят на царете е заповядал нападението с пълното съзнание, че това ще донесе последствия за поданиците му, пребиваващи на запад. Включително за човека, който бе спасил живота му.

Рустем дължеше много на Синята фракция и го знаеше.

Не че не беше се отплатил щедро. Лекуваше ранените в метежа, грижеше се за тях и нощем, когато го събудеха по необходимост. Страдаше от недоспиване, но знаеше, че все ще може да издържи още малко.

Особено го радваше възстановяването на младежа от кухнята. В началото той имаше тежки признаци на инфекция и Рустем прекара цяла нощ буден край леглото му, когато раната промени цвета си и треската се усили. Майсторът готвач Струмозус влиза и излиза няколко пъти, а другият готвач, Расик, дори си постла на пода в коридора. А после, в средата на кризисната за ранения нощ, дойде Шаски. Станал бе от леглото си, без някоя от майките му да разбере, и беше дошъл бос, за да донесе на баща си нещо за пиене посред нощ, разбрал някак къде е Рустем. Някак. Рустем взе чашата онемял, а после погали нежно детето по главата и му каза да се върне в стаята си и че всичко ще е наред.

Шаски си отиде сънен, без да каже нищо, а всички наоколо го гледаха смаяно. Рустем си помисли, че ще трябва да свикне с такива изражения.

Призори треската на Кирос отмина и през следващите дни раната зарастваше нормално. Най-големият риск бе, че оня идиот Амплиарус можеше да се вмъкне в стаята незабелязано и да приложи безумното си лечение с кръвопускане на и без това изгубил много кръв човек.

Рустем се зарадва неописуемо (макар и да се постара да го прикрие), когато Кирос се свести малко преди съмване. Приятелят му Расик седеше до леглото и когато болният отвори очи, извика така, че другите бързо нахълтаха в стаята. Рустем най-строго им заповяда да излязат.

Расик, явно приел, че заповедта се отнася за всички други, но не и за него, остана и продължи да описва на Кирос какво е казал за него Струмозус пред портите, когато бяха помислили, че е умрял. Струмозус отвори вратата по средата на разказа и спря на прага.

— Лъже, както винаги — безцеремонно заяви дребничкият готвач и влезе, а Расик май се уплаши, но после се ухили. — Както лъже за момичетата. Колко жалко, че не се държите здраво за света, какъвто го е създал Джад, а не какъвто е в сънищата ви. Кирос може да има някакво извинение с разните там цярове, които му тика нашият басанид в гърлото, но ти, Расик, нямаш никакво оправдание. Гений? Това хлапе? Мое завещание? Обиден съм дори от мисълта за това! Виждаш ли във всичко това поне капка смисъл, Кирос?

Сакатото момче, пребледняло, но явно с вече избистрен ум, поклати немощно глава на възглавницата, но се усмихваше, а след това и Струмозус се усмихна.

— Как пък не! — продължи дребничкият готвач. — Що за тъпотия?! Ако оставя някакво завещание, то почти със сигурност ще е рибеният ми сос.

— Разбира се, че ще е сосът — прошепна Кирос. Още се усмихваше. Расик също, оголил кривите си зъби. Струмозус и той.

— Почини си сега, момче — каза готвачът. — Всички ще сме тук, когато се събудиш. Расик, хайде, ти също. Върви си лягай. Утре ще работиш тройна смяна.

Има моменти, мислеше си Рустем, когато професията ти носи голяма отплата.

Но имаше и моменти, в които му се струваше, че да върви срещу бясна пясъчна буря ще е по-малка борба.

Скорций можеше да го накара да се чувства така. Както в момента например. Рустем влезе в стаята му, за да смени превръзката (вече веднъж на три дни), и завари четирима колесничари, седящи и стоящи около леглото, и не една, не две, а три танцьорки в добавка, като една от тях — облечена по напълно неуместен начин — даваше представление изобщо непреценено тъй, че да помогне за възстановяването на пациент, който трябва да е в състояние на безметежно спокойствие и невъзбуденост.

И имаше вино. И, забеляза с леко закъснение Рустем в препълнената стая, синът му Шаски също беше тук, седнал в скута на четвърта танцьорка в ъгъла. И гледаше всичко това и се смееше.

— Здрасти, тате! — подвикна синът му най-невъзмутимо, щом Рустем спря на прага смразен и обхвана с гневен поглед сцената.

— О, боже! Той е ядосан. Всички вън! — каза Скорций от леглото си. Чашата си с вино връчи на една от жените.

— Вземи я. Някой да отведе момчето при майка му. Не си забравяй дрехите, Талейра. Докторът се труди много за всички нас и не искаме да го глобяват несправедливо. Искаме да е добре, нали?

Последва смях и пърхане из стаята. Ужасен пациент, във всяко отношение. Но Рустем бе видял какво беше направил на Хиподрума в началото на предната седмица и разбираше по-добре от всеки друг каква воля му е била нужна, и беше невъзможно да отрече възхищението, което изпита. Не искаше да го отрече всъщност.

Освен това хората излизаха.

— Шайрин, ти остани, ако обичаш. Имам един-два въпроса. Докторе, нищо против да остане една приятелка, нали? Това посещение е голяма чест за мен, а досега така и нямах възможност да поговоря с нея насаме. Вярвам, че сте я срещали. Това е Шайрин от Зелените. Майсторът на мозайки не ви ли доведе на сватбеното празненство в дома й?

— Първият ми ден тук, да — отвърна Рустем. Поклони се вежливо на тъмнокосата жена, крехка и забележително привлекателна. Ароматът й беше доста смущаващ. Стаята се опразни; един от мъжете изнесе Шаски на конче. Танцьорката стана да го поздрави. Усмихна се.

— Помня ви много добре, докторе. Ваш слуга беше убит от някой от младите Зелени.

Рустем кимна.

— Да. При толкова много смърт оттогава, изненадвам се, че го помните.

Тя сви рамене.

— Беше замесен синът на Боносус. Не е дреболия.

Рустем кимна повторно и отиде при пациента си. Жената седна кротко в ъгъла. Скорций вече беше дръпнал завивката си настрана и бе оголил мускулестото си овързано с бинтове тяло.

— Ммм, колко възбуждащо — обади се Шайрин и се ококори престорено.

Рустем изсумтя, неволно развеселен. После насочи вниманието си към работата си, заотлепва внимателно превръзките, за да огледа раната. Скорций лежеше на дясната си страна, с лице към жената. Шайрин стана да погледне потъмнялата зачервена кожа около двойната фрактура и дълбоката рана от ножа.

Рустем я почисти и я намаза с мехлема. Дренаж вече не беше необходим. Предизвикателството си оставаше както и преди: да зарастат счупени кости и пробивна рана на едно и също място. Остана доволен от това, което видя, но и насън нямаше да му мине през ума да позволи Скорций да го разбере. Само един намек, че докторът е доволен, и колесничарят несъмнено щеше да излезе пак на пистата или да тръгне по нощните улици от една спалня към друга.

Казали му бяха за едно такова нощно похождение.

— Каза, че имаш въпроси — обади се Шайрин. — Или докторът…

— Докторът е дискретен като отшелник на стълб. Нямам тайни от него.

— Освен когато си намислил да напуснеш болничната стая без мое разрешение — измърмори Рустем.

— Е, да, така беше. Но пък вие знаете всичко. Доколкото помня… дори бяхте под трибуните малко преди надбягването.

Тонът му се бе променил. Рустем го долови. Спомни си набързо последователността. Тенаида с ножа, Зеленият колесничар, появил се тъкмо навреме.

— О? Какво стана под трибуните? — Шайрин примига. — Трябва да ми кажеш!

— Кресценс заяви вечната си и предана любов към мен, а след това за малко да ме прати в гроба с лакът в ребрата, като му казах, че предпочитам теб. Не си ли чула още?

Тя се засмя.

— Не. Хайде де, какво стана?

— Разни неща. — Колесничарят се поколеба. Рустем усети учестения му пулс. Замълча си. — Кажи ми — продължи Скорций, — Клеандър Боносус още ли си има неприятности с баща си? Знаеш ли? — Шайрин примига. Явно не беше очаквала точно този въпрос. — Той ми направи огромна услуга, когато бях ранен — добави Скорций. — Заведе ме при доктора.

Ловък беше. Рустем разбра, че не точно на този въпрос търси отговор. А след като и той беше тогава под трибуните на Хиподрума, се досещаше какъв може да е същинският въпрос. И още нещо му хрумна, със закъснение.

Скорций безспорно беше умен. И също така — явно в неведение за нещо. Самият Рустем със сигурност не го беше споменавал — и явно никой друг също. Можеше да е една от клюките в града или да е забравено при тези големи вълнения, но не беше стигнало до тази стая.

Зелената танцьорка отвърна:

— Момчето ли? Всъщност не знам. Мисля, че всичко се е променило след онова, което стана.

Сърцето на Скорций изтупа. Рустем го усети и трепна. Прав беше значи.

— Какво е станало? — попита колесничарят.

И тя му каза.

По-късно, когато Рустем си помисли за това, отново бе впечатлен от силата на волята на ранения. Продължи да говори, изрази обичайното учтиво съжаление при вестта за ненавременната и самопричинена смърт на младата съпруга на Боносус. Но ръцете на Рустем бяха на тялото му и въздействието на думите на Шайрин не можеше да му убегне. Затаеният дъх, отмереното, внимателно вдишване след това, неволното трепване, учестеният пулс.

Обзет от жал, Рустем довърши смяната на превръзката по-бързо от обичайното (можеше да я повтори по-късно) и се пресегна за подноса с лекарствата до леглото.

— Сега се налага да ви дам нещо за заспиване, както обикновено — излъга той. — Няма да можете да забавлявате дамата по подобаващ начин.

Шайрин от Зелените — явно не разбираше, че току-що се е случило нещо нередно — пое репликата като актриса и стана да си тръгне. Спря до леглото, наведе се и целуна болния по челото.

— Той никога не ни забавлява по подобаващ начин, докторе. — Изправи се и се усмихна. — Ще се върна, скъпи. Почини си, за да си готов за мен.

Обърна се и излезе.

Рустем погледна пациента си и мълчаливо отсипа две пълни дози успокоително.

Скорций го гледаше. Очите му бяха помръкнали, лицето — пребледняло. Прие безропотно двете дози.

— Благодаря ви.

Рустем кимна и каза:

— Съжалявам.

Скорций извърна лице към стената.

Рустем взе тояжката си, излезе и затвори тихо вратата. Трябваше да го остави сам.

Имаше си предположения, но ги потисна. Каквото и да беше казал мъжът в леглото за всезнанието му, не беше истина. Не биваше да е истина.

Докато вървеше по коридора, му хрумна, че наистина трябва да стегне Шаски. Изобщо не беше редно едно дете, синът на доктора при това, да съучастничи в нарушения в болнични стаи.

Трябваше да поговори за това с Катюн, наред с други неща. Време беше за обяд, но реши първо да потърси Шаски в съседната сграда. Момчето често се навърташе там, при ранените.

Сега го нямаше. Но завари там друг човек. Позна веднага родийския майстор — не младия, който бе спасил живота му, а другия, по-възрастния, който ги беше облякъл в бяло и ги заведе всички на сватбеното празненство.

Мъжът — името му беше Криспинус или нещо такова — не изглеждаше добре, но не по начин, който да предизвика съчувствието на Рустем. Мъже, които пият, докато не им призлее, особено толкова рано, трябва да винят единствено себе си за последствията.

— Добър ден, докторе — каза майсторът със съвсем ясен глас. Стана от масата, върху която бе седнал. Никакво видимо залитане. — Натрапвам ли се?

— Ни най-малко — отвърна Рустем. — С какво мога да…?

— Дойдох да навестя Скорций, но преди това искам да ми кажете как е.

Какво пък, съсипан от пиене или не, този човек поне знаеше как се говори с лекари. Рустем кимна делово.

— Жалко, че повечето посетители не са като вас. Имаше веселба с танцьорки и вино в стаята му, представете си!

Родиецът — Криспин се казваше, да — се усмихна за миг. Около очите му имаше бръчки от умора и лицето му беше болезнено бледо, което намекваше, че пие от доста време. Не се връзваше със спомена на Рустем за решителния мъж, когото бе срещнал в първия си ден тук, но пък той не беше негов пациент, така че го премълча.

— Че кой ще пие вино толкова рано? — каза кисело родиецът и се потърка по челото. — Танцьорки го забавляват? Съвсем в стила на Скорций. Изхвърлихте ли ги?

Рустем неволно се усмихна.

— Нима е в моя стил?

— Според това, което чух, да.

Още един умник, реши Рустем. Подпираше се с една ръка на масата.

— Току-що му дадох сънотворно, ще поспи доста. По-добре ще е да дойдете късно следобед.

— Така и ще направя. — Мъжът се оттласна от масата и залитна. На лицето му се изписа съжаление. — Простете. Отдал съм се на… скръб.

— Мога ли да помогна с нещо? — вежливо попита Рустем.

— Де да можехте, докторе. Не. Всъщност… аз заминавам. Вдругиден. Ще отплавам на запад.

— О! У дома? Няма ли повече работа за вас тук?

— Може да се каже и така — отвърна майсторът след кратка пауза.

— Е… лек път ви желая. — Почти не го познаваше. Родиецът кимна, мина покрай Рустем без клатушкане и излезе. Рустем се обърна да го последва. В коридора мъжът спря.

— Бяха ми дали името ви, знаете ли. Преди да тръгна насам. Съжалявам… така и нямах възможност да се опознаем.

— Дали са ви моето име? — повтори Рустем изумено. — Как така? Кой?

— Мм… един приятел. Твърде сложно е за обяснение. А… тук има нещо за вас, между другото. Донесоха го, докато чаках. При вратата. — Посочи към най-вътрешната стая, към нещо, увито в плат, поставено на масата за прегледи.

— Благодаря — каза Рустем.

Родиецът излезе. Слънчевата светлина щеше да е вредна за него точно сега. „Отдал съм се на скръб“. Не му беше пациент. Не можеше да се грижи за всички.

Беше интересен обаче. Още един чужденец, наблюдаващ сарантийците. Сигурно щеше да му хареса да го опознае по-добре. Заминавал си. Жалко. Странно, дали му били неговото име. Рустем влезе във вътрешната стая. На масичката до увития предмет видя бележка, с името му на нея.

Първо разви нещото на масата. А след това, съкрушен, седна на столчето и го зяпна.

Наоколо нямаше никого. Беше сам и гледаше.

По някое време се изправи и взе бележката. Имаше печат и той го счупи. Разгъна я и прочете, а после отново се смъкна на столчето.

„С благодарност, този пример за всички неща, които трябва да се огънат, за да не се прекършат“ — гласеше бележката.

Седя така много дълго, съзнаваше каква рядкост е, че сега е сам, колко рядко е имал тази тишина и спокойствие. Взираше се в златната роза на масата, дълга и крехка, досущ живо цвете, разгънати златни венчелистчета до последното, до най-горе напълно открехнати, рубини във всеки цвят.

И разбра, с онази плашеща, от друг свят идеща увереност, която Шаски май притежаваше, че никога вече няма да я види.

 

 

Розата взе със себе си (грижливо увита и скрита), когато със семейството си най-сетне отплава на дългия път на запад до една земя, където такива предмети на съвършен занаят и изкуство все още не бяха познати.

Беше място, където имаха нужда от вещи лекари, и можа бързо да се издигне в тамошното общество, което тепърва добиваше облик. Необичайните домашни порядки се приемаха търпеливо в тази далечна земя, но още в началото го посъветваха да си смени вярата. Направи го и прие бога на слънцето така, както почитаха Джад в Еспераня. Имаше отговорности все пак: две жени, две деца (после трето, а и четвърто, и двете момчета, скоро след като се устроиха), и четирима бивши войници от Изтока, които бяха променили живота си, за да дойдат с тях. Две от жените от домакинството им в Сарантион неочаквано също се бяха качили на кораба със семейството му. А си имаше и най-голямото дете, син, за когото щеше да е хубаво — всички го разбираха — да се вмества добре сред другите, за да не изпъква и странностите му да не го излагат на опасност.

Човек се огъва понякога, мислеше Рустем, за да не го прекършат ветровете на света, било пустинни, морски или по тези безкрайни сякаш хълмисти степи тук на запад.

Оказа се, че всичките му деца — и една от жените му — много обичат конете. Оказа се и че Винаш, който се ожени и си имаше свое семейство, но продължаваше да сплита съдбата си с тяхната, отбира от коне. Даже много. Оказа се добър в работата. Рустем също, за своя изненада. Дните му свършиха в охолство, повече коневъдец и чифликчия, отколкото лекар.

Розата даде на дъщеря си, когато тя се омъжи.

Бележката обаче запази за цял живот.