Гай Гавриел Кай
Бог на императори (11)

9

В утрото, когато императрицата на Сарантион дойде да отведе Криспин да видят делфините в пролива, той, обзет от настроение, на което изобщо не държеше да даде име, тъкмо започваше работа над образите на своите дъщери на купола.

Пардос, който работеше до него, го тупна по ръката и посочи надолу. Криспин погледна от високото скеле и веднага долови изричната настойчивост на Аликсана. За миг извърна очи към Иландра, където я бе поставил на купола — частица от това свято място и образите му, — а после и към вече варосаната повърхност, където дъщерите му очакваха своето превъплъщение от спомен и обич. Щеше да им придаде облик в светлина и стъкло, тъй както Зотик бе придал телесна форма на души в птиците чрез алхимията си.

Та не беше ли и неговата работа просто друг вид магия или опит да се домогне до нея?

Застанал до перилото, Пардос притеснено ту поглеждаше надолу, ту през рамо към Криспин. Чиракът му — вече негов съдружник — бе дошъл в Града преди по-малко от две седмици, но явно съзнаваше какво значи императрица да те чака долу на мраморния под.

През зимата Криспин, заедно с архитекта Артибасос, бе получил покани за две големи пиршества в Атенинския палат, но не беше говорил повече насаме с Аликсана от есента насам. Веднъж тя бе дошла тук, застанала беше почти на мястото, където стоеше сега, за да погледа какво е направено горе. Спомняше си как беше слязъл при нея, при всички долу.

Сърцето му се разтуптя. Той почисти колкото можа ръцете си от гипса и варта, изтри порязания пръст, който леко кървеше, с кърпата, затъкната под колана. Хвърли я и дори се остави Пардос да изтупа и оправи ризата му, но го плесна по ръката, щом посегна и към косата му.

На слизане обаче поспря и сам прокара ръка през косата си. Представа нямаше дали това оправи нещо.

Явно не беше. Императрицата на Сарантион, облечена елегантно, макар и скромно в дълъг син хитон със златен колан и порфирно наметало, стигащо до коленете, само с пръстени и обеци за накити, му се усмихна весело. Пресегна се, щом той коленичи пред нея, и внесе повечко ред в буйната му, ужасно разрошена рижа коса.

— Вятърът в проливите ще развали усилията ми, уви — промълви с мекия си глас, глас, който се запомняше завинаги.

— Какви проливи? — попита Криспин, след като тя му махна да се изправи.

И тъй разбра, че делфините, за които му бе говорила в онази първа нощ в двореца преди половин година, така и не са излезли от ума й. Тя се обърна и тръгна спокойно между десетките паднали на колене майстори и чираци. Криспин я последва, обзет от възбуда и от онова чувство за опасност, което изпитваше от самото начало в близост до тази жена.

Отвън ги чакаха мъже в униформите на Имперската гвардия. Имаше наметало дори и за него, в носилката, в която се качи с императрицата на Сарантион. Всичко ставаше прекалено бързо. Поведението й, щом носачите вдигнаха носилката и тръгнаха, бе съвсем делово, съвсем прагматично: след като ще й направи скачащи от морето делфини, редно е първо да ги види на живо. Усмихна му се мило. Криспин се опита да отвърне на усмивката и не успя. Парфюмът й властваше неумолимо в меката топлина зад завесите.

Скоро се качиха на дълъг изящен кораб и той запори водите на залива под тропането на чуковете; навсякъде товареха и разтоварваха бурета и сандъци. Излязоха в открито море и шумът най-сетне заглъхна; лек ветрец изпъна белите и пурпурни платна.

Застанала до перилото, Аликсана се взираше към залива. Зад него се извисяваше Сарантион, яркозлатен на слънчевата светлина, с куполи и кули, с грамади къщи от дърво и камък. До ушите им вече стигаше друг звук: колесниците бяха излезли на Хиподрума. Криспин погледна слънцето. Сигурно вече течеше шестата или седмата надпревара. После обедната почивка, после — следобедният кръг. Загадъчно изчезналия Скорций от Сините все още го нямаше. Градът говореше за това толкова, колкото и за предстоящата война.

Криспин стоеше притеснен, малко зад императрицата. Не обичаше кораби, но този се плъзгаше съвсем леко по вълните, а и вятърът не беше силен. Осъзна, че са единствените му пътници. Помъчи се да изтласка от ума си мисълта за скелето и за дъщерите си, онова, с което все пак бе очаквал да се отърве от грижите си днес.

Без да извръща глава, Аликсана заговори:

— Пратихте ли съвет на хората си във Варена? Приятели, семейство?

Днешните грижи явно щяха да са от друго естество.

Спомни си го отпреди: тя използваше прямотата като оръжие, когато решеше. Имаше ли смисъл да се преструва?

— Написах две писма, на майка ми и на най-скъпия ми приятел… но няма много смисъл. Те знаят, че има заплаха.

— Разбира се. Нали затова хубавата млада кралица ви изпрати тук с послание, а след това дойде сама. Тя какво ли ще каже за… всичко това? — Императрицата махна с ръка към струпаните в залива кораби. Чайки кръжаха в небето, десетина следваха пенестата диря зад кораба.

— Представа нямам — отвърна искрено Криспин. — Допускам, че вие би трябвало да го знаете много по-добре от мен, трижди въздигната.

Тя го погледна през рамо, леко усмихната.

— Ще виждаш по-добре оттук, при перилото. Освен ако от гледането на вълните не ти призлява. Трябваше да те попитам…

Той поклати глава, пристъпи решително и застана до нея. Бяла пяна струеше от двете страни на кораба. Слънцето бе високо, искреше във водните пръски и рисуваше пред очите му прелестна дъга. Чу как изплющя нещо, погледна нагоре и видя изпъващото се платно. Набираха скорост. Криспин опря ръце на перилото.

— Предупреждаваш ги, нали? — каза Аликсана. — В двете писма.

Отвърна й, като едва надви горчивината:

— Нима е важно? Дали съм ги предупредил? Императрице, какво могат да направят едни обикновени хора, ако има нашествие? Нямат никаква власт, с нищо не могат да повлияят на света. Те са просто майка ми и най-добрият ми приятел.

Тя отново го погледна за миг, мълчаливо. Тъмната й коса бе стегната със златна лентичка. Строгото изражение открояваше чертите й — високите скули, съвършено гладката кожа, огромните тъмни очи. Изведнъж той си помисли за крехката роза, която бе видял в стаята й. Беше го помолила за нещо по-трайно. Златната роза говореше за уязвимостта, за нетрайността на всички красиви неща; една мозайка намекваше за онова, което може да устои. Изкуство, устремено към вечността.

И си спомни и за Джад, как се ронеше бавно от един купол в саврадийски храм близо до Елшовия лес, за тесерите в бледата светлина.

Тя каза:

— Светът може да бъде… повлиян по неочаквани начини, Гай Крисп. Императорът всъщност се надяваше, че тези писма са изпратени. Затова те попитах. Той вярва, че местните родийци може и да посрещнат радушно идването ни, предвид хаоса във Варена. И тъй като вдигаме платната в името на вашата кралица, има известна надежда, че и голяма част от самите анти може да не се бият. Иска да им остави време да преценят възможната полза от… намесата.

Изведнъж осъзна, че тя му говори все едно той знае, че е обявено нахлуване. А не знаеше. Криспин я погледна, развълнуван отново.

— Разбирам. Значи дори писмата до близките ми са били част от замисъла?

Тя го погледна в очите.

— Защо да не са? Той разсъждава така. Ако ние не сме способни да мислим така, прави ли го това грешен? Императорът се опитва да промени света, какъвто го познаваме. Нима е грешно да се съберат всички елементи, които човек може да събере в нещо толкова голямо?

Криспин поклати глава и отново извърна очи към морето.

— Казах ви преди половин година. Ваше величество, аз съм занаятчия. Дори да помисля не мога за такива неща.

— Не съм го искала от теб — отвърна тя съвсем кротко. Замълча и също загледа вълните. После заговори отново, малко сковано: — Ще бъде провъзгласено официално този следобед. На Хиподрума, от мандатора, след последната надпревара. Нахлуване в Батиара в името на кралица Гизел, за да бъде възвърнат Родиас и да се възстанови разкъсаната империя. Не звучи ли величествено?

Криспин потръпна въпреки кроткото топло слънце. И все едно го опари нещо, все едно нажежена дамга го докосна. Затвори очи при внезапния ярък образ: пламъци, бушуващи в Равена, поглъщат дървените къщи като сухи храсти в летен пожар…

Всички го бяха знаели, но…

Но в гласа на жената до него имаше някаква нотка, нещо, което сега можеше да се разчете в лицето й в профил, макар и полускрито под качулката. Той преглътна с усилие и каза:

— Величествено? Защо ми се струва, че не го намирате за величествено?

Никаква видима реакция, макар да следеше за нея. Отвърна му:

— Защото позволявам да го видиш, Гай Крисп. Макар че, за да сме съвсем откровени, не съм сигурна защо. Признавам, че ти… Виж!

Така и не довърши мисълта си.

Само посочи. Остана му време да си спомни, че все пак е актриса преди всичко друго, а после погледна. Видя делфини; разсипаха копринената синева, телата им се извиваха в съвършената дъга на купол, гонеха кораба през набраздената вода. Пет-шест, скачаха един след друг в ритъм, като в танц: един, два, пауза, после отново гладкият весел отскок и плясъкът.

Игриви като… деца? Изящни като танцьори, като танцьорката до него. Водачите на душите на мъртвите, носачите на удавения Хеладик, когато паднал в пламъци насред морето с колесницата на слънцето. Парадоксът и загадката в тях. Веселие и мрак. Изящество и смърт. Тя искаше делфини за покоите си.

Гледаха ги дълго. После в един миг делфините спряха танца си с тях и морето около кораба стана неразкъсано и гладко, криещо в себе си безброй неща, както винаги.

— Не обичат да се приближават много до острова — каза императрица Аликсана и извърна глава, за да погледне към носа.

Криспин също се обърна.

— До острова?

И видя сушата — неочаквано близо, гъсто обрасла с вечнозелени дървета. Каменист бряг, дървен кей, двама чакащи ги мъже с имперски униформи. Никакви други белези за човешки живот. Чайки крещяха в утрото над главите им.

— Имах друга причина да изляза тази сутрин — каза жената до него, вече без да се усмихва. — Императорът не обича да правя това. Смята, че е… грешно. Но искам да видя един човек, преди армията да отплава. За… успокоение. Ти и делфините бяхте извинението ми днес. Реших, че мога да ти се доверя, Гай Крисп. Нещо против?

Не изчака за отговор, разбира се, просто му сподели толкова, колкото смяташе, че трябва да знае. Зрънца, изсипани от грижливо пазеното хранилище на ума й. Валерий и Аликсана. Можеше да се ядоса, но имаше нещо в поведението й… и в настроението, от което го бе измъкнала. Беше сметнала, че може да му се довери, но не беше казала защо иска да му се довери.

Нямаше да я пита. Тя бездруго вече му бе обърнала гръб и вървеше към другата страна на кораба. Няколко души вече хвърляха въжета на пристана.

Той я последва, отново с разтуптяно сърце и с вътрешния образ на горящата Варена, врязал се в спомените, с които се беше събудил тази сутрин, с намерението да ги извае. Две момичета, съвсем млади, част от сътворения от бога свят. Тяхната младост и тяхната смърт. Тръгнал беше натам. А вместо това сега пред него бе тази измамна синева на море и небе и тъмнозелените дървета под утринната светлина. „Ти и делфините бяхте извинението ми днес“.

За какво?

Привързването на съда мина плавно, почти безшумно. Само плясъкът на вълните и птичият крясък в небето. Спуснаха рампа, проснаха тъмночервен килим за нозете на императрицата. Формалности: тя просто бе това, което беше. Не биваше да се забравя. Няма защо да мислиш за нея като за нещо друго.

Слязоха на брега. Четирима войници ги последваха, на разстояние. Бяха въоръжени, забеляза Криспин.

Императрицата, без изобщо да погледне назад, го поведе по една пътека през гладките бели камъни. Боровете скриха слънцето и той се загърна в наметалото си.

Никакъв бог нямаше тук, никакъв знак, символ, негово въплъщение. Имаше само една тленна жена, не висока, с изправен гръб, която трябваше да следва по нападалите по пътеката иглички и сред мириса на бор, а малко след това — островът не беше голям — пътеката свърши, както и лесът, и Криспин видя струпани нагъсто постройки. Една голяма къща, три-четири по-малки, параклисче със слънчевия диск, врязан над вратата. Императрицата спря и се обърна.

— Не обичам да говоря така — каза. — Но трябва да знаеш, че ако разкажеш какво си видял тук, ще бъдеш убит.

Ръцете на Криспин се свиха в юмруци. Гневът отново го обзе, въпреки всичко. Той също бе това, което беше, това, което бог и скръбта бяха направили от него.

— Противоречите си, трижди въздигната.

— Как така? — Тя като че ли се обиди. Вече й личеше, че е напрегната. Той нищо не разбираше, а и му беше все едно. Беше мислил да остане сам на едно скеле, със своя занаят и спомена за двете си дъщери.

— Преди малко казахте, че сте убедена, че можете да ми се доверите. Очевидно не е така. Защо не ме оставихте на кораба? Императрице, защо съм тук? За да бъда подложен на заплаха? Да бъда заплаха? Какво съм аз във всичко това?

Тя го гледаше мълчаливо. Лицето й беше пребледняло. Екскубиторите бяха спрели зад тях в края на гората. Наблизо обаче. Криспин чак сега забеляза, че има и други войници, излезли на вратите на по-малките къщи. Четирима, с униформата на градската префектура. Пред голямата къща беше безлюдно. От комините се вдигаше дим и вятърът го разстилаше.

— Не знам — най-сетне отвърна императрица Аликсана. Гледаше го втренчено. — Въпросът е честен, но не знам отговора. Знам, че… не искам да идвам повече тук. Той ме плаши и после имам… сънища. Това е една от причините Петрус… императорът да не иска да идвам.

Нещо злокобно имаше в тишината наоколо и в тази голяма къща. Криспин чак сега видя, че всички кепенци на прозорците са затворени. Вътре не влизаше слънчева светлина.

— В името на Джад, кой е в тази къща? — попита той прекалено високо. Гласът му изстърга в притихналото утро.

Тъмните очи на Аликсана се взираха в него, огромни.

— Джад едва ли има нещо общо с него — отвърна тя. — Далейн. Братът на Стилиана. Най-големият.

 

 

Рустем не искаше да си го признае, но и двете му жени, както и всички негови учители, го бяха наричали (с насмешка понякога) упорит и твърдоглав човек. Наумеше ли си нещо, никой не можеше да го разубеди.

Ето защо когато слугата на Плавт Боносус се върна и каза, че сенаторът вече бил сред тълпата, събрала са в Хиподрума, и не можел да помогне с нищо, той само сви рамене, зае се отново да прегледа лекцията, която скоро му предстоеше да изнесе, а след това я остави, нетърпеливо нахлузи ботушите, загърна се в наметалото и тръгна с двама от пазачите да навести дома на Боносус.

Улиците бяха пусти, някак зловещо. Повечето дюкяни бяха затворени, пазарите бяха почти затихнали, кръчмите и гостилниците — празни. Докато вървяха, Рустем чуваше някъде отдалече глух тътен, рев като от хиляди и хиляди гърла, който на интервали се усилваше до грохот. Щеше да е плашещо, ако човек не знаеше какво е. Всъщност можеше да е плашещо дори да знае.

Искаше му се веднага, още сега да види тези надпревари. Да разбере какво прави пациентът му. Чувстваше се дори отговорен донякъде да присъства там. А ако колесничарят се канеше да се самоубие — един лекар нищо не можеше да направи отвъд определена граница, — то той изпитваше и известно любопитство за начините и средствата. Та нали все пак беше на запад, за да се опита да разбере тези хора. Или поне беше дошъл за това, беше мислил, че такава ще е ролята му. Опитваше се да не мисли за по-отскорошната си задача. Хранеше някаква смътна надежда, че обстоятелствата ще направят цялата тази работа да… изчезне.

Явно беше невъзможно един гостуващ басанид просто да отиде до Хиподрума и да получи разрешение. Лекарската гилдия можеше да помогне, ако я бе известил, но Рустем нямаше как да знае, че пациентът му ще напусне стаята си през прозореца, по дървото и през двора и стената, като ръси кръв след себе си.

В подобен случай човек трябва да задейства по-силни връзки, връзки от лично естество. Рустем търсеше Клеандър.

Момчето му бе казало, че баща му му е забранил да посещава първите пет кръга от състезателния сезон, като наказание заради убийството на Нишик. Човек можеше да спори доколко една смърт (макар и на чужденец, макар и на слуга) е равна на пет изгубени дена забавление, но не това беше грижата на Рустем сега.

Днес той искаше да убеди майката на Клеандър да наруши заповедта на съпруга си. Беше му напълно ясно от глоси в текстовете на западни лекари, че в древен Родиас мъжката воля е била абсолютно непререкаема, дори до смърт, за жените и децата. Навремето всеки баща можел да иска екзекуция на сина си само заради неподчинение.

Имало беше кратък период в стари времена на запад, когато това се приемало за висша добродетел, средство за налагане на желязна дисциплина и праведност, с които да се изкове империя. Ала Рустем допускаше, че в днешен Сарантион, столицата на Валерий и на императрица Аликсана, жените имат по-голяма власт у дома. Знаеше и че момчето е запалено по състезанията. Ако някой знаеше как да се влезе в Хиподрума — поне за следобеда, тъй като утрото вече преваляше — това щеше да е Клеандър. Но щеше да му трябва съгласието на мащехата.

Икономът на сенатора бързо уведоми господарката си. Тенаида Систина, много сдържана и хладно елегантна, го прие в дневната си с изящна усмивка, като остави настрана перото и листа хартия. Рустем си отбеляза наум, че е образована.

Извини се, поговори за хубавото време навън и обясни, че желае да погледа състезанията.

Този път тя прояви изненада — съвсем леко примигване — и промълви:

— Нима? Не очаквах, че игрите ще ви привличат. За мен не са особено забавни, признавам. Шум и прах, а често има и безредици по трибуните.

— Е, точно това не би ме привлякло — съгласи се той.

— Но предполагам, че все пак е интересно зрелище. Какво пък, ще се погрижа на всяка цена да уведомя съпруга си, че бихте желали да го придружите на следващия ден от игрите… мисля, че е след седмица или две.

Рустем поклати глава.

— Всъщност бих искал да отида този следобед.

На лицето на Тенаида Систина се изписа съжаление.

— Не виждам начин да изпратя съобщение на съпруга си. Той е с имперската свита, в катизмата.

— Това го разбирам. Чудех се дали Клеандър не би могъл… Като учтивост и голяма услуга за мен?

Съпругата на сенатора го изгледа продължително.

— Защо толкова спешно точно днес, ако мога да запитам?

Това налагаше недискретност. Но като се имаше предвид отвореният прозорец сутринта и фактът, че това беше жената на Боносус, а Боносус вече знаеше, Рустем се чувстваше оправдан. Лекарят на колесничаря все пак трябваше да присъства. Никой друг не можеше да знае точното състояние на пациента. Можеше да заяви, че все пак има задължения и че ще е отклонение от тях, ако не направи всичко възможно, за да присъства.

Ето защо той разказа на жената на Плавт Боносус с официална доверителност, че неговият пациент, именуван Скорций от Сория, е нарушил медицинските предписания и е напуснал градския дом на сенатора, където се е възстановявал след получени наранявания. Предвид обстоятелството, че днес е състезателен ден, не било трудно да се заключи защо го е извършил и къде би могъл да е.

Жената не показа никаква реакция. Цял Сарантион можеше да говори за изчезналия, но тя или вече бе узнала от съпруга си къде е, или наистина беше безразлична към съдбата на разни атлети. Но все пак прати да извикат заварения й син.

След малко Клеандър се появи унил на прага. На Рустем му беше минало през ума, че момчето може вече да е нарушило бащината заповед и да е излязло от къщата, но то явно беше стреснато достатъчно след двата ужасни инцидента за едно денонощие и се бе подчинило на баща си. Поне засега.

С няколко впечатляващо точни въпроса мащехата на зачервения младеж успя да изкопчи от него факта, че тъкмо той е завел колесничаря при Рустем посред нощ, при това — откъде и при какви обстоятелства. Рустем не беше очаквал това. Съобразителността й наистина го впечатли.

Не можеше да не забележи притеснението на момчето, но пък съзнаваше, че самият той не е издал никаква тайна в това отношение. Та той дори не знаеше, че инцидентът се е случил пред дома на танцьорката. Нито беше попитал, нито го интересуваше.

Жената просто беше смущаващо умна, нищо повече. Рустем реши, че това се връзва със сдържаността и самообладанието й. Хората, способни да удържат и контролират вътрешната си страст, да гледат на света с хладно око, бяха най-подготвени и да съобразяват нещата по този начин. Разбира се, същата тази хладина можеше да е причината мъжът й да разполага с цяла ракла с определени „прибори“ и играчки в друга една къща в друга, далечна част на града. Като цяло обаче Рустем реши, че одобрява съпругата на сенатора. Всъщност и той самият се стараеше да се държи по същия начин в професионалната си дейност.

Неочакваното беше, че го вижда у една жена.

Още по-неочакваното беше, че тя, изглежда, щеше да дойде с тях на Хиподрума.

Крайното неудобство на Клеандър изведнъж премина — с плама, присъщ на младостта — в слисване и възторг, щом разбра, че мащехата му се наема да отмени част от наказанието му заради задълженията към един гост и задълженията на самия Рустем като лекар. Тя заяви, че е склонна да ги придружи, за да гарантира доброто поведение на Клеандър и бързото му връщане у дома, както и да съдейства на доктора, ако се наложи някаква негова намеса. Хиподрумът можел да е опасно място за чужденец, добави строго дамата.

Клеандър да тръгне веднага, да вземе иконома и да използва името на майка си за всички необходими плащания, да използва и всякакви там непочтени връзки, каквито несъмнено имал в и около площада на Хиподрума, за да осигури подходящи места след обедното прекъсване — не правостоящи места и в никакъв случай в зони за привърженици на фракциите или на лица, чието поведение може да се окаже неприемливо. И в никакъв случай да не носи зелено. Разбрал ли Клеандър?

Разбрал.

Ще бъде ли Рустем така любезен да приеме скромен обяд с нея, докато Клеандър уреди нещата с влизането и настаняването?

Ще бъде.

Разполагали с предостатъчно време, а тя трябвало да се облече в по-подходящи дрехи за публична поява, заяви дамата, остави настрана писането и стана от стола без облегалка. Поведението й беше непогрешимо спокойно и властно, позата — безукорна. Напомни му за прословутите матрони на Родиас във времената преди имперския упадък и сриване.

Изведнъж се зачуди — изненада се от самия себе си — дали Катюн или Джарита щяха да могат да се извисят до такава властна сдържаност, ако бяха отраснали в различен свят. Нямаше жени като нея в Испахан и със сигурност не и в Басания. Дворцовите интриги между живеещите в уединение жени на Царя на царете бяха нещо съвсем друго. След това си помисли за бебето, за своята малка дъщеричка… и се насили да прогони тази мисъл. Иниса щяха да му я отнемат, нямаше да съществува в живота му след съдбовното му извисяване.

Перун и Анахита направляваха този свят, Азал непрекъснато трябваше да бъде държан настрана. Никой смъртен не можеше да каже докъде ще го отведат стъпките му. Щедростта трябваше да се приема въпреки цената, която трябва да платиш. Някои дарове не се предлагаха два пъти. Не можеше да си позволи да мисли за Иса и за майка й.

Можеше да мисли за Шаски и Катюн, защото тях щеше да види в Кабад, много скоро. „Ако Богинята пожелае“, добави припряно наум и бързо се извърна с лице на изток. Бяха му заповядали да убие човек. Щедростта, изглежда, тепърва щеше да наложи условието си.

Жената на Плавт Боносус го гледаше, с леко вдигнати вежди. Но беше твърде добре възпитана, за да заговори.

Рустем промълви колебливо:

— В моята вяра… в Изтока… отбягвах лошия късмет. Споходи ме безразсъдна мисъл.

— Аха — отвърна Тенаида Систина и кимна, все едно й беше съвсем ясно. — Всички ни спохождат такива мисли от време на време.

Излезе от стаята и той я последва.

 

 

В катизмата неколцина много добре подбрани придворни енергично изпълняваха възложената им задача. Гесий безукорно се бе погрижил повечето от най-бляскавите членове на Имперския прецинкт да са подръка този предобед, облечени възможно най-пищно и с блестящи накити.

Успяваха с изискана лекота едновременно да се забавляват и да замъглят с видимите си и шумни реакции на ставащото долу отсъствието на императрицата, на върховния стратег, на канцелара и на главния официарий. Същевременно прикриваха настойчивото и тихо диктуване на императора към секретарите, присвити до предното каменно перило на ложата, невидими от зрителските трибуни.

Валерий беше пуснал бялата кърпа за старт на състезанията, приел беше овациите на своя народ с древния жест на императорите, беше се настанил на мястото си с меки възглавници и веднага се бе наловил за работа, без да обръща внимание на колесниците долу и шума наоколо. Колчем мандаторът, приучен на всичко това, промълвеше дискретно до лакътя му, Валерий се надигаше, за да поздрави който там е спечелил поредния тур. През по-голямата част от предобеда това бе Кресценс от Зелените. Императорът като че ли нито забелязваше, нито го интересуваше.

Мозаечният образ на покрива на катизмата над тях бе на Сараний, който беше основал този град и го бе нарекъл на себе си: подкарал квадрига и увенчан не със злато, а с лавровия венец на колесничаря победител. Брънките в тази символична верига бяха изключително силни: Джад в неговата колесница, императорът като тленен слуга и свят символ на бога, колесничарите по пясъка на Хиподрума долу, като най-възлюблените чеда на народа. Но точно този наследник в дългата верига от императори, помисли си Боносус, бе… откъснат от мощта на тази асоциация.

Или се опитваше да бъде. Хората го връщаха към нея. Беше тук, в края на краищата наблюдаваше надпреварата. Боносус всъщност си имаше своя теория за привлекателността на състезанията. Беше готов да отегчи хората с нея, ако го помолят, а дори и да не го помолят. По същество, щеше да им обясни, Хиподрумът е поставен в съвършен противовес на ритуалите в Имперския прецинкт. Дворцовият живот беше изцяло съграден около ритуала, едно от най-предсказуемите неща на земята. Неизменна практика за всичко, от първия поздрав към императора при събуждането му (и от кого, и в какъв ред), през последователността в запалването на светилниците в Залата за аудиенции, до процесията с поднасянето на дарове в първия ден на Новата година. Думи и жестове, предопределени и описани, знайни и репетирани, никога различни.

Хиподрумът, в контраст с всичко това, щеше да каже Боносус и да свие рамене, все едно останалата част от мисълта му е прозрачно ясна за всички, Хиподрумът е изцяло несигурност. Неизвестното е… самата негова същност, така щеше да каже.

Докато бърбореше със съседите си и викаше въодушевено заедно с всички, Боносус изпитваше гордост, че може да гледа на нещата от такава отчуждена перспектива. Но колкото и преситен да беше, не можеше напълно да сдържа възбудата, която изпитваше. А тя нямаше нищо общо нито с непредсказуемите коне, нито с по-младите състезатели долу.

Никога не беше виждал Валерий такъв.

Императорът винаги ставаше оживен и енергичен, щом се заемеше с държавни дела, и винаги — раздразнен и разсеян, когато бе принуден да присъства на Хиподрума. Но тази сутрин в страстната му съсредоточеност и в безкрайния поток от бележки и указания, диктувани тихо на секретарите — бяха двама и се редуваха, за да не изостават от него — имаше ритъм, завладяващо темпо, което за презида на сената изглеждаше също толкова настойчиво, колкото и напънът на конете долу.

Зелените се оказваха неудържимо победоносни, както и предишната седмица. Скорций от Сините все още отсъстваше, а Боносус бе един от шепата хора в Града, които знаеха къде е и че ще изтекат още седмици, преди да се появи на Хиподрума. Колесничарят бе настоял за дискретност, а авторитетът му в Сарантион бе повече от достатъчен, за да се съобразяват с желанията му.

Вероятно тук имаше замесена жена, реши сенаторът — със Скорций изобщо не беше трудно човек да стигне до това предположение. Боносус не изпитваше ни най-малко негодувание, че колесничарят ще ползва по-малкия му дом в града, докато се възстанови. По-скоро го забавляваше, че е замесен в подобна афера. Това, че е презид, не му придаваше кой знае колко голяма значимост в края на краищата. А и вторият му дом бездруго бе недостъпен за личните му забавления, след като бе настанил там суховатия басанидски лекар. Тази част от сегашното положение дължеше на Клеандър — сам по себе си проблем, на който скоро трябваше да обърне сериозно внимание. Варварската прическа и чуждоземското облекло заради любимата фракция бяха едно, убийството на хора на улицата… друго.

Фракциите днес можеха да станат опасни, разбираше го. Зачуди се дали Валерий го е доловил. Зелените в пълен възторг, Сините — кипящи от унижение и гняв. Реши, че в края на краищата ще се наложи да поговори със Скорций, още тази вечер може би. Тайнствеността около особата му беше нещо, което можеше да застраши реда в Града, особено предвид страховитите събития, които предстояха. Ако двете фракции научеха, че е жив и здрав, че ще се върне на някоя точно посочена дата, напрежението можеше отчасти да се поразсее.

Междувременно Боносус изпитваше съжаление за младежа, който караше Първи за Сините. Момчето явно беше добър колесничар, притежаваше и инстинкт, и кураж, но също тъй имаше три проблема, които сенаторът забеляза веднага. Естествено, че ги забеляза, все пак идваше тук толкова години.

Първият проблем на младока беше Кресценс от Зелените. Мускулестият тип от Сарника беше горделиво самоуверен, установил се беше твърдо в Сарантион вече от година и държеше новия си впряг под съвършен контрол. А и не беше човек, склонен да прояви и най-малка милост спрямо объркания екип на Сините.

Тази тяхна обърканост беше втората трудност. Младежът — Тарас му беше името, саврадиец, изглежда — не беше свикнал да кара Първата колесница, дори не познаваше конете. Колкото и великолепен жребец да беше Серватор, всеки кон се нуждае от ръка на юздата, ръка, която да знае какво прави. И освен това младият Тарас, макар да носеше сребърния шлем на Сините, не получаваше нужната подкрепа, да не говорим, че беше трениран да кара Втори и познаваше вторите коне.

Въпреки всичко това временният водач на Сините се справяше добре: финишира на втора позиция, след като на три пъти надви агресивно координираните атаки на двама Зелени. Джад само знаеше какво настроение може да предизвика една смяна на позициите. Такива смени между първа и втора позиция ставаха повод за най-френетични възгласи на победителите и унило отчаяние за противната страна. Но едва ли щеше да се случи до края на деня. Синият състезател можеше да притежава дързостта на младостта, но тъкмо тя щеше да похаби силите му. Боносус смяташе, че точно това ще стане следобеда. В някой друг ден сигурно щеше да помисли за облози.

В по-литературен стил човек можеше да сравни ставащото долу с жестоко избиване. Предвид сана си, Боносус бе склонен да го възприеме точно така, да види в него ироничното предвкусване за войната, която императорът щеше да обяви към края на деня.

Последната сутрешна надпревара завърши — както обикновено жалка, хаотична гонитба между Червени и Бели, караха биги с по два коня. Водещият на Белите победи след обичайно немарливия и безинтересен тур, но Сините и Белите посрещнаха победата с ентусиазъм (доста пресилен за ухото на Боносус), което почти със сигурност бе уникално събитие в кариерата на Белия колесничар. Изненадан или не, той като че ли изглеждаше безмерно щастлив, докато довършваше триумфалния си кръг.

Императорът спря диктовката и стана, понеже мандаторът пак прошушна в ухото му. Поздрави със сдържан жест преминаващия точно в този момент победител и се обърна да си тръгне. Екскубиторът вече бе дръпнал резето на вратата в дъното на катизмата. Валерий щеше да се върне по подземния проход в Имперския прецинкт за последни съвети преди следобедната прокламация: в Атенинския палат, за да се види с канцелара, официария и квестора на имперските приходи, след това щеше да мине през стария тунел под градините до Траверситския, за да се срещне с Леонт и стратезите. Всички знаеха обичайния му маршрут. Някои хора — сред които и Боносус — вярваха, че вече могат да отгатнат мисленето му зад това разделяне на съветниците. Все пак беше опасно човек да си въобразява, че разбира как точно разсъждава императорът. Всички станаха и почтително се отдръпнаха. Валерий спря до Боносус и каза:

— Изпълнете почетните ни задължения този следобед, сенаторе. Освен ако не се случи нещо непредвидено, ще се върнем за последното състезание. — Наведе глава към него и добави тихо: — И предайте на градския префект да разбере къде е Скорций. Моментът е лош за такива отсъствия, не мислите ли? Може би проявихме небрежност, като го пренебрегнахме.

Нищо не му убягваше на този човек.

— Аз знам къде е — отвърна той тихо, пренебрегнал обещанието си без угризения. Това беше императорът все пак.

Валерий дори не повдигна вежда.

— Чудесно. Уведомете градския префект и след това ни съобщете.

И докато осемдесет хиляди негови поданици все още реагираха по всевъзможни начини на последния кръг на Белия колесничар и тъкмо започваха да стават, да се протягат и да мислят за обяд и вино, императорът излезе от катизмата и това място на стълпотворения, което тъй често бе ставало свидетел на проглашения и на събития, предопределящи облика на империята. И още преди да мине през отворената врата, започна да смъква пищните церемониални одежди, които бе принуден да носи пред публика.

Слугите започнаха да разнасят храна на големите странични маси и на по-малките, кръгли, до седалките. Някои от лицата в катизмата щяха да предпочетат да се върнат в дворците, за да обядват там, а по-младите да се разходят из града и възбудено да обикалят многобройните му таверни, но беше приятно човек да се позадържи тук при хубаво време, а днес времето беше хубаво.

За своя изненада Боносус откри, че не му липсва нито апетит, нито жажда. Изпружи крака — вече имаше място за това — и протегна бокала да му налеят.

Помисли си, че на следващото ядене империята вече ще е във война. И не просто обичайните за пролетта погранични схватки. Това щеше да е война за възстановяването на империята. Родиас. Отдавнашният блян на Валерий.

Мисълта определено беше възбуждаща, предизвикваше всевъзможни… чувства. Боносус изведнъж съжали, че в малкия му дом до стените са отседнали един басанидски лекар и един пострадал колесничар. Спор няма, гостите понякога създават усложнения.

 

 

— Първо му бе разрешено да се оттегли в имението на Далейн. Доведен бе на този остров — от дълго време се използва като затвор, — след като се опита да уреди убийството на първия Валерий в банята му.

Криспин погледна императрицата. Стояха един до друг насред поляната. Екскубиторите бяха зад тях, четирима стражи чакаха пред вратите на по-малките къщи. Голямата къща беше тъмна, вратите залостени отвън, всички прозорци — със затворени кепенци, та меката слънчева светлина да не влиза през тях. Криспин усети, че по някаква непонятна причина дори му е трудно да я погледне. Нещо затаено, тежко и потискащо надвиснало имаше тук. Вятърът на поляната сред боровете беше стихнал.

— Мислех, че за такова нещо убиват.

— Трябваше да го убият — отвърна Аликсана.

Той я погледна. Тя не откъсваше очи от къщата.

— Петрус — тогава беше съветник на чичо си — не позволи. Каза, че с Далейните и техните привърженици трябва да се действа предпазливо. Императорът го послуша. Обикновено го слушаше. Доведоха Леканус тук. Наказан, но не екзекутиран. Най-младият, Терций, беше още дете. На него му се разреши да остане в имението и след време да ръководи семейните дела. На Стилиана позволиха да остане в Града, да дойде в двора, щом отрасне, и дори й се разрешаваше да го посещава тук, макар че гостуванията й се наблюдаваха. Леканус продължи да крои заговори дори от този остров, непрекъснато се опитваше да я убеди. След време гостуванията й бяха прекратени. — Замълча и го погледна, след това отново извърна очи към къщата. — Всъщност правех го аз. Аз наредих да го наблюдават тайно. След това накарах императора да й забрани да идва. Беше малко преди да се омъжи.

— Значи вече никой не идва тук? — Криспин гледаше дима над покривите: издигаше се право нагоре като стълбове и се разнасяше, щом стигнеше височината на вятъра.

— Аз идвам — отвърна Аликсана. — Тъй да се каже. Ще видиш.

— И ще бъда убит, ако кажа на някого. Знам.

Този път тя го погледна и той видя напрежението й.

— Каза го вече. Стига, Криспин. Доверявам ти се. Щом си с мен тук.

За първи път го наричаше Криспин.

Тръгна напред, без да му остави никаква възможност да отвърне. Бездруго не можеше да измисли отговор.

Един от четиримата стражи се поклони ниско, после се приближи до заключената врата на къщата и я отвори.

Вътре цареше почти пълна тъмнина. Пазачът влезе и след миг се появи светлина, щом запали един светилник, после втори. Друг пристъпи след първия, окашля се силно на прага и викна:

— Облечен ли си, Далейн? Тя е тук да те види.

Чу се шумолене, до ушите на Криспин достигна звук, почти неразбираем, по-скоро животинско ръмжене, отколкото човешка реч. Пазачът, без да каже нищо, влезе в къщата след първия. Бутна кепенците на два прозореца — имаха железни решетки, — за да влезе въздух и светлина. След това пазачите излязоха.

Императрицата им кимна. Те се поклониха ниско и се отдалечиха. Никой нямаше вече наблизо, за да може да чуе, нито се виждаше някой наоколо. Аликсана срещна за миг погледа на Криспин, след което изправи рамене като актриса, излизаща на сцена, и влезе в странната къща.

Криспин я последва безшумно в сумрака след яркото слънце навън. Гърдите му се бяха стегнали. Сърцето му туптеше силно. Не можеше да каже защо. Какво общо можеше да има всичко това с него? Но помисли за Стилиана, за нощта им заедно и какво бе видял в нея. И се помъчи да си спомни какво знае за смъртта на Флавий Далейн в деня, когато първият Валерий бе провъзгласен за император на Сарантион.

Спря веднага след прага. Неголямо преддверие. От него се излизаше през две врати, едната в дъното към спалня, другата вдясно, не можеше да разбере накъде. Огнище до лявата стена, два стола, диван в дъното, пейка, маса, затворена и заключена ракла, нищичко по стените, не се виждаше дори слънчевият диск. Разбра, че хрипливият звук е дишане. Странно тежко дишане.

Очите му бавно се пригодиха към приглушената светлина и той видя мъжа на дивана — тъкмо се надигаше. Седна и се извърна към тях. И Криспин видя човека, който живееше — беше затворен — в тази къща, на този остров и в собственото си тяло — и най-сетне си спомни нещо, докато го завладяваше неотвратимият, стягащ вътрешностите ужас. Подпря се на стената до вратата и ръката му сама се вдигна пред устата му.

Лоши неща правеше сарантийският огън на хората, особено ако го преживееха.

Бащата беше убит. Един братовчед също, доколкото Криспин си спомняше. Леканус Далейн беше оживял. Взрян в слепеца пред себе си, в спечените, изгорени остатъци от някогашното лице, в овъглените осакатени ръце, той си представи изгореното тяло под грубата кафява риза и се зачуди най-искрено как все още е жив този човек и защо, що за цел, порив, нужда е могла да го спре отдавна да сложи край на живота си. Не мислеше, че е благочестие. И най-малкият намек за Джад не съществуваше тук. Нито за никой друг.

И тогава си спомни казаното от Аликсана и реши, че разбира. Омразата можеше да е цел. Мъстта — потребност. Почти божество.

Преглътна, за да не му призлее наистина. Затвори очи.

И в този момент чу до себе си Стилиана Далейна. Леденостудена, властна, съвсем бездушна пред вида на брат си, тя промълви:

— Миришеш, братко. Цялата стая вони. Знам, че ти дават вода и леген. Покажи малко уважение към себе си и ги използвай.

Слисан, Криспин отвори очи и се извърна рязко.

И видя императрицата на Сарантион, изправила рамене колкото бе възможно, за да е почти на височината на Стилиана. И я чу как заговори отново, с ужасяващо точен, изумително еднакъв глас, тон и маниер:

— Казвала съм ти го и преди. Ти си Далейн. Дори никой да не го вижда или знае, ти трябва да го знаеш, иначе позориш нашата кръв.

Грозното, ужасяващо лице се разкриви. Невъзможно бе да се отгатне изражението зад спечените буци на плътта. Очите бяха черни кухини. Носът се беше превърнал в мръсно петно, тъкмо той издаваше свистящото хриптене. Криспин стоеше безмълвен до стената, едва преглъщаше.

— Толкова… съжалявам… сестричке. — Думите излязоха бавно, провлечено и хрипливо, но се разбираха. — Разочаровам… милата си… сестра. Ще плача.

— Не можеш да плачеш. Но можеш да поискаш тази къща да бъде почистена и проветрена и очаквам да го направиш. — Ако Криспин беше задържал очите си затворени, щеше да се закълне в Святия Джад и Блажените жертви, че говори Стилиана — високомерна, презрителна, жестока в хладния си разум и гордостта си. „Актрисата“, беше нарекла тя Аликсана, наред с други неща.

И чак сега той разбра защо императрицата идва тук и защо на лицето й се бе изписало такова напрежение.

„Искам да видя един човек, преди армията да отплава“.

Тя се боеше от този човек. Идваше тук само заради Валерий, въпреки собствения си страх, за да види какво може да крои оттук, в живота, който му бяха подарили. Но това незрящо безносо същество бе само, изолирано, дори сестра му не идваше вече… само това безпогрешно, смразяващо подобие на Стилиана, стремящо се да извлече някакво откровение от него. Дали този човек заслужаваше да се страхуват от него до ден-днешен, или беше само угризение, душевно терзание отпреди толкова отдавна?

Откъм дивана, откъм непоносимата фигура се чу някакъв звук. И едва след миг Криспин осъзна, че чува смях. Напомни му за нещо изхлъзващо се от счупена стъкленица.

— Ела, сестричке — каза Леканус Далейн, бившият наследник на невероятно древно патрицианско родословие и неописуемо богатство. — Няма… време! Съблечи се! Позволи ми да… те докосна! Побързай!

Криспин отново затвори очи.

„Добре, добре! — изненадващо доехтя трети глас. В главата му. — Тя го мрази това. Не знае какво да вярва. Тук има някой до нея. С червена коса. Представа нямам кой е. Караш я да се чувства зле. Толкова си отвратителен! Сега курвата го поглежда“.

Криспин усети как светът се разтърси и се люшна под него като кораб, ударен от силна вълна. Притисна длани в стената зад себе си. Огледа се диво.

И видя птицата — на перваза на прозореца.

„Не знам защо е тук днес! Как мога да отговоря на това? Стой спокоен. Може просто да е притеснена. Може да е…“

Аликсана се изсмя. Високо. Приликата отново беше плашеща. Беше смехът на друга жена, не нейният. Криспин си спомни Стилиана в спалнята й, сардоничния присмех, неотличим от този.

— Отвратителен си — каза императрицата. — Комичен вариант на самия себе си, като някаква евтина пантомимна фигура. Нищо ли по-добро нямаш да предложиш или поискаш освен едно опипване в своя мрак?

— Какво друго… изобщо… бих могъл да ти предложа, сестричке? Жена на върховния стратег. Той… задоволи ли те… нощес? В твоя мрак? Или някой друг? О, разкажи ми! Разкажи! — Гласът — свирещият звук — беше накъсан, стържеше, все едно че пълзеше в безкраен усукан тунел към неща, затаени някъде дълбоко под земята.

„Добре — отново чу Криспин сред безмълвието на полусвета. — Мисля, че съм права. Тя просто те изпитва. Войната почва. Просто е притеснена. Трябва да си доволен — тя изглежда окаяна, все едно я насилват роби. И стара!“

Като се мъчеше да надвие гаденето, Криспин стоеше, затаил предпазливо дъх, въпреки че присъствието му тук вече не беше никаква тайна. Умът му, замаян, работеше трескаво. И сред целия този хаос един въпрос излетя на воля: откъде знаеха този мъж и това същество тук за войната?

Нещо отвратително имаше в цялата тази работа. Тази птица нямаше нищо общо с онези, които бе виждал и чувал досега. Вътрешният глас не звучеше като на творенията на Зотик. Тази птица-душа говореше с женски глас, горчив и суров, като на жените някъде отвъд Басания: Испахан или Ажбар, или земите, чиито имена дори не знаеше. Беше тъмна на цвят, малка като Линон, но изобщо не приличаше на Линон.

Припомни си, че Далейните бяха натрупали несметните си богатства с монопола над търговията с подправки от Изтока. Взря се отново в мъжа на дивана, така ужасно изгорен, върна се към ужаса си и отново го споходи мисълта: как е жив все още този човек?

И се върна същият отговор, и го уплаши.

„Знам — рече изведнъж птицата в отговор на нещо. — Знам! Знам! Знам!“ И това, което Криспин долови в гласа й сега, беше възбуда, изгаряща като огън.

— Не ме забавлява всичко това — каза императрицата ледено и рязко като Стилиана. — И не виждам смисъл да се грижа за удоволствията ти. Предпочитам моите си, братко. Тук съм, за да те попитам имаш ли нужда от нещо… неотложно. — Натърти на последната дума. — Знаеш, че ни оставят сами съвсем за малко.

— Да… знам. Затова си толкова жестока… да си облечена… още. Сестричке… ела по-близо… и ми кажи. Кажи ми… как те… взе той снощи?

Криспин едва не повърна, като видя как осакатената ръка на мъжа, крива като крака на хищна птица, зарови под мръснокафявата риза към слабините. И чу в ума си смеха на птицата от Изтока.

— Помисли за баща ни — каза Аликсана. — И за предците ни. Ако си вече само това, няма да идвам повече. Помисли, Леканус. Предупредих те миналия път. Сега ще се разходя навън и ще хапна на слънце на острова. Ще се върна, преди да отплавам. Ако отново заваря, че си само това, никога вече няма да дойда при теб.

— О! О! — изхриптя мъжът на дивана. — Колко съм отчаян! Засрамих скъпата ми сестричка! Нашето невинно… хубаво детенце.

Криспин видя как Аликсана прехапа устна и се втренчи в лицето му, сякаш погледът й можеше да проникне дълбоко в ума му. Не можеше да знае, помисли си. Не можеше да знае как безпогрешната й, блестяща измама толкова лесно е надвита. Но все пак усещаше, че по някакъв начин е надвита, че Леканус си играе с нея, и може би тъкмо затова тази стая я плашеше толкова много. И затова все още идваше тук.

Тя не каза нищо повече. Излезе от стаята и от къщата с високо вдигната глава и изправени рамене, както на влизане. Актриса, императрица, горда като богиня от древния пантеон, неиздаваща нищо, освен ако човек не я погледне много, много внимателно.

Криспин я последва. Смехът на птицата кънтеше в главата му. Тъкмо когато пристъпи на слънчевата светлина, затворил очи, за миг заслепен, чу: „Искам да съм там! Леканус, искам да съм там!“

Не чу отговора, разбира се.

 

 

— Стилиана никога не го е задоволявала, ако случайно се чудиш. Тя по свой начин е покварена, но никога не е правила това.

Криспин се чудеше колко ли се знае за точно една определена нощ съвсем наскоро, но накрая реши да не мисли за това. Бяха на южната страна на острова, срещу Деаполис отвъд пролива. Екскубиторите ги бяха придружили през гората до друга поляна с още няколко къщи. Бяха празни. Тук явно бе имало затворници някога. Вече не. Леканус Далейн разполагаше с целия остров — и с шепата си охрана.

Вече трябваше да е обед, според слънцето. Надпреварите на Хиподрума скоро щяха да започнат отново, ако вече не бяха започнали; денят неотклонно се движеше към мига на обявяването на война. Криспин разбираше, че императрицата просто иска да изтече малко време, преди да се върне в къщата, за да види дали нещо се е променило.

Знаеше, че ще е същото. Не знаеше само дали да каже нещо за това. Толкова много предателства означаваше едно такова разкритие: спрямо Зотик, спрямо Шайрин и собствената му тайна, собствената му странна и тайнствена дарба. Линон. В същото време онези последни, безмълвни думи на съществото от Изтока бяха все още в ума му, с несъмнения сигнал за опасност, съдържащ се в тях.

Нямаше апетит, когато седнаха да обядват: хапваше вяло от хлебчетата със солена риба и маслините. Виното изпи. Беше помолил да го разредят хубаво. Императрицата предимно мълчеше, още от мига, в който излязоха от къщата. Беше вървяла затворена в себе си и сама чак докато не стигнаха до този бряг. После тръгна покрай водата и се превърна в малка пурпурна точица на каменистия плаж; двама от войниците й я следваха на разстояние.

Криспин седеше на тревата между дърветата и скалите, загледан в променливата светлина на морето. Зелено, синьо, синьо-зелено, сиво.

По някое време тя се върна, махна му с ръка да не става и приседна изящно на малкия копринен квадрат, който й постлаха върху тревата. Храната я подредиха върху друга покривка в това тихо място, което трябваше да носи утеха със своята прелест, въплъщение на бързо настъпващата пролет.

След малко Криспин проговори:

— Наблюдавали сте ги заедно, предполагам. Стилиана и… брат й.

Императрицата също не се хранеше. Кимна.

— Разбира се. Трябваше. Иначе как щях да науча какво да казвам и как, за да я играя? — Погледна го.

Беше очевидно. Актриса, учеща своята роля. Криспин отново зарея поглед към морето. Деаполис ясно се открояваше отвъд водата. В залива имаше още повече кораби. Армията. Щеше да отплава на запад, към родния му край. Беше предупредил майка си, Марциниан и Кариса. Но това не означаваше нищо. Какво можеха да направят? Изпитваше смътен страх; само че този път бе и заради спомена за птицата в тъмната стая. Промълви:

— И правите това… идвате тук, за да…

— Защото Валерий не иска да го убиват. Мислех да го направя, въпреки това. Да го убия. Но това е много важно за императора. Видимата милостива ръка, след като семейството толкова много пострада, когато онези… неизвестни изгориха Флавий. Затова идвам тук и правя това… представление, и не научавам нищо. Ако трябва да му вярвам, Леканус е сломен, озлобен и объркан. — Замълча. — Не мога да престана да идвам.

— Защо не иска да го убият? Толкова много омраза трябва да има. Знам, че хората мислят, че императорът го е… заповядал. Изгарянето.

Въпрос, който досега дори не си беше въобразявал, че ще зададе на някого. Най-малкото на императрицата на Сарантион. И не с ужасното чувство, че този мъж вече трябваше да е убит. Може би дори като милост. Помисли си със съжаление за едно скеле високо във въздуха, за блестящи късчета стъкло и камък, за спомен, за своите момичета.

Дори скръбта бе нещо по-леко от това. Мисълта го връхлетя изведнъж. Сурова истина.

Аликсана мълча дълго. Той чакаше. Долови лъха на парфюма й. Това го стресна за миг, но после реши, че Леканус нямаше как да знае за уникалността на парфюма й. Беше затворен тук от много отдавна. А после се сети, че не е и това: затворникът нямаше нос. Императрицата сигурно го беше отчела. Потръпна. Тя забеляза. Извърна очи. Каза му:

— Нямаш представа какво ставаше, когато Апий умираше.

— Нямам — отвърна Криспин.

— Заповяда да ослепят собствените му племенници и да ги затворят тук. — Гласът й беше равен, безжизнен. Не я беше чувал да говори така. — Нямаше наследник. Флавий Далейн, месеци преди Апий да умре, се държеше като бъдещ император. Приемаше придворни в имението си и дори в градския си дом, на висок стол в стая за приеми върху пурпурен килим. Някои дори коленичеха пред него.

Криспин не каза нищо.

— Петрус… вярваше, че Далейн ще е опасно лош като император. По много причини. — Тъмните й очи потърсиха неговите. И той осъзна какво толкова силно го безпокои: представа нямаше как да реагира, когато тя говори или прилича просто на жена, на човек, когато не е въплъщението на невъобразимата императорска власт.

— Затова е направил така, че вместо него тронът да вземе чичо му. Знам това. Всички го знаят.

Тя не извърна очи.

— Всички го знаят. А Флавий Далейн умря в сарантийски огън на улицата пред дома си. Той… носеше порфир. Беше тръгнал към сената, Криспин.

Облеклото било изгоряло изцяло, така му беше казал Карулус. Но имало слухове за пурпурната ивица. Криспин, седнал на този бряг след толкова години, не хранеше и капка съмнение в истинността на думите й. Пое си дъх и заговори:

— Много съм объркан. Не разбирам какво правя тук, защо слушам това. Би трябвало да ви наричам трижди въздигната, да коленича в смирен поклон.

Тя леко се усмихна, за първи път от много време.

— Вярно. Почти го бях забравила. Не си го правил от доста време, нали?

— Представа нямам как да се… държа.

Тя сви рамене с почти насмешливо изражение, но в гласа й прозвуча нещо съвсем друго.

— Защо трябва да знаеш? Аз съм капризна и неискрена, разказвам тайни неща, създавам илюзия за интимност. Но може да те убият и да те заровят тук, стига да кажа една дума на войниците. Защо допускаш, че можеш да знаеш как да се държиш?

И си взе една маслина.

— Това също не би могъл да знаеш, но развалината, която видяхме преди малко, беше най-добрият от всички тях. Умен и храбър, великолепен красив мъж. Ходеше сам на изток, много пъти, с керваните с подправки, отвъд Басания, за да научи каквото може. Съжалявам, че огънят се отнесе с него по-зле, отколкото с баща му. Трябваше да умре, а не да оцелее и да се превърне в… това.

Криспин отново преглътна.

— А огънят? Защо? Защо по този начин?

Очите на Аликсана не трепнаха. Гай долови куража й… и моментално осъзна, че навярно му показва кураж, кара го преднамерено да го види, заради своя някаква цел. Беше смутен и уплашен, непрекъснато съзнаваше колко пластове и оттенъци на смисъл има у тази жена. Потръпна. Още преди да е чул отговора й, съжали, че е попитал.

Тя рече:

— Империите се нуждаят от символи. Новите императори — от могъщи символи. От миг, в който всичко се променя, в който богът проговаря с ясен глас. В деня, когато Валерий Първи бе провъзгласен на Хиподрума, Флавий Далейн носеше пурпур на улицата, тръгнал бе, за да поиска Златния трон, все едно че му се полага по право. Умря ужасно, като от мълнията на Джад, поразила го от небесата за такава наглост, за да не се забравя. — Очите й не се откъснаха от неговите. — Нямаше да е същото, ако беше намушкан от някой войник в някоя задна уличка.

Криспин не можеше да откъсне поглед от нея. Виждаше острия прагматичен ум зад пленителната й красота. Отвори уста, усети, че му е трудно да говори.

Тя се усмихна.

— Канеше се да ми повториш, че си обикновен майстор и че не искаш да имаш нищо общо с всичко това. Права ли съм, Гай Крисп?

Той затвори уста. Вдиша дълбоко, много колебливо. Тя също можеше да греши и този път грешеше. С разтуптяно сърце, със странно, оглушително бучене в ушите, Криспин се чу да казва:

— Не можете да заблудите онзи мъж в къщата, императрице, въпреки че е сляп. С него има свръхестествено същество, което може да вижда и му говори безмълвно. Същество от полусвета. Той знае, че сте вие, а не сестра му, императрице.

Тя пребледня. Щеше да го запомни завинаги. Бяла като траурен саван. Като бялата ивица плат, с която увиват покойника за погребение. Изправи се много бързо, едва не падна, единственият неизящен жест, който я беше виждал да прави.

Той също се изправи, бученето в главата му беше като връхлитаща вълна. Каза:

— Той питаше птицата — птица е — защо сте тук… точно днес. Решиха, че е случайно. Че сте просто обезпокоена. После птицата каза, че… че иска да е там, когато… когато се случи нещо.

— О, прескъпи Джад! — Безукорният й глас прозвуча като разбит върху камък порцелан. А след това: — О, моя любов!

Обърна се и тръгна, почти затича по пътеката през дърветата. Криспин я последва. Екскубиторите, настръхнали още когато тя стана, забързаха след тях. Един изтича напред да пази пътеката.

Всички мълчаха.

Върнаха се на поляната. Беше все така тихо. Димът все така продължаваше да се издига и да се разсейва. Никакво друго движение.

Но вратата на къщата-затвор на Леканус Далейн беше отключена и отворена, а на земята лежаха двама мъртви стражи.

Аликсана замръзна като вкоренена, като някой от боровете в застиналия въздух. Лицето й бе набраздено от скръб като дърво, поразено от мълния. Имаше прастари легенди за жени, чиито духове се превърнали в дървета. Криспин се сети за тях, като я видя така. Някаква ужасна, задушаваща болка стягаше гърдите му… а бученето в ушите му не спираше.

Гневната ругатня на един от екскубиторите разчупи тишината. И четиримата хукнаха през поляната, вадеха мечовете си в движение. Коленичиха по двама до убитите. Криспин бавно мина покрай тях — видя, че са посечени от меч, в гръб — и отново влезе в смълчаната къща.

Светилниците ги нямаше. Преддверието беше празно. Той бързо влезе в задната стая и след това в кухнята встрани. И там нямаше никого. Върна се в голямата стая, погледна към перваза на прозореца. Птицата също беше изчезнала.

Излезе навън, под измамно спокойната слънчева светлина. Императрицата стоеше до боровете, все така като вкоренена в земята. „Опасно“, остана му време да помисли, преди един от двамата гвардейци до по-близкия мъртъв войник да се изправи и да застане зад другаря си, който се беше навел и оглеждаше втория труп. Метално острие блесна под слънцето.

— Не! — изрева Криспин.

Но тези хора бяха екскубиторите, гвардията, най-добрите войници на империята. Коленичилият войник не погледна нагоре. Щеше да умре, ако го беше направил. Вместо това се хвърли светкавично настрани и се превъртя. Оръжието, замахнало да го посече в гръб, се заби в тялото на мъртвия пазач. Нападателят изруга дивашки, изтръгна го, завъртя се към другия войник, водача на четиримата… който вече се беше изправил и бе вдигнал меча си.

Криспин бързо погледна към императрицата. До нея все още нямаше никого.

Двамата екскубитори бяха един срещу друг под слънчевите лъчи, дебнеха се. Другите двама войници вече се бяха изправили — замръзнали, стъписани.

Тук витаеше смърт. И нещо много повече.

Гай Крисп от Варена — в света и от света — бързо изрече безмълвна молитва към бога на дедите си, скочи напред и с всичка сила блъсна с рамо предателя. Не беше боец, но беше едър мъж, така че дъхът на другия секна, главата му се люшна назад, ръцете му безпомощно се разпериха и дясната изпусна меча.

Криспин падна на земята с него, върху него, и бързо се дръпна встрани и в следващия момент войникът, чийто живот беше спасил, заби меча си в гърба на падналия и го довърши.

Екскубиторът хвърли бърз питащ поглед към Криспин, след което се обърна и затича към императрицата, с окървавения меч в ръка. Със сърце, скочило в гърлото, Криспин се надигна на колене и зяпна след него. Аликсана стоеше неподвижна, жертва за заколение сред поляната, жертва, приела съдбата си.

Войникът спря пред нея и рязко се обърна, готов да защити императрицата си.

Криспин чу в гърлото си някакъв странен звук. До него на поляната лежаха двама мъртви мъже. Стана и залитна към Аликсана. Лицето й беше бяло като платно.

Другите двама екскубитори също притичаха, с извадени оръжия, с изписан на лицата им ужас. Водачът им, онзи, който стоеше пред императрицата, ги изчака, оглеждаше нащрек поляната и сенките под боровете.

— Прибери оръжие — отсече накрая. — Мирно.

Двамата се подчиниха, изпънаха се един до друг. Той пристъпи към тях, настръхнал. Погледна единия, после другия.

И заби рязко кървавото острие в корема на втория.

Криспин ахна.

Командирът изгледа падащия на тревата труп, после се обърна към императрицата.

Аликсана стоеше замръзнала. След това проговори, с безжизнен, почти нечовешки глас:

— И той ли беше купен, Мариск?

— Не можех да съм сигурен, ваше величество — отвърна мъжът. — За Нерий съм сигурен. — Изгледа подозрително Криспин. — Вярвате ли на родиеца?

— Вярвам на родиеца — каза Аликсана Сарантийска. Нямаше живот в тона й, нито на лицето й. — Вярвам, че той те спаси.

Войникът все едно не я чу. Отвърна:

— Не разбирам какво стана тук. Но не е безопасно за вас, ваше величество.

Аликсана се изсмя. Криспин щеше да запомни и този смях.

— Знам. Знам. Не е безопасно за мен. Но вече е много късно. — Затвори очи. Криспин видя, че е стиснала юмруци. Неговите ръце също се бяха стегнали в юмруци — огледало на онова, което кипеше в душата му. — Вече е съвсем очевидно. Много е късно. Обзалагам се, че днес е станала смяната на охраната на градския префект тук. Предполагам, че вече са били тук, наблюдавали са, докато приставахме, изчакали са, докато напуснем тази поляна.

Криспин и двамата войници я гледаха.

— Двама мъртви тук — продължи Аликсана. — Значи от хората на префекта са били купени двама. И новите четирима, които идват с лодката, също трябва да са от тях, разбира се, иначе не би имало смисъл. А според теб и двама от екскубиторите също. — По лицето й пробяга гримаса и изчезна. Маската се върна. — Той също трябва да се е махнал, щом излязохме. Вече трябва да са стигнали в града. Преди малко, предполагам.

Никой от тримата не каза и дума. Сърцето на Криспин се беше свило. Това не бяха негови хора, Сарантион не беше неговото място на земята на Джад — но я разбираше. Светът се променяше. Навярно вече се бе променил.

Аликсана отвори очи. Погледна право в неговите.

— Той има нещо, което му позволява да… вижда? — Без упрек в тона й. Без нищо в тона. Ако й го беше казал направо…

Криспин кимна. Двамата войници гледаха неразбиращо. Бяха без значение. Не и тя. Тя значеше много, осъзна той, взрян в нея. Извърна поглед от него, към двамата мъртъвци пред къщата-затвор.

А след това се обърна съвсем. С гръб към стоящите с нея мъже, към мъртвите и към поляната. С лице на север, с изправени както винаги рамене, с леко вдигната глава, за да види сякаш над високите борове, отвъд пролива с делфините, корабите и белогривите вълни, отвъд залива и градските стени, и бронзовите порти, отвъд настояще и минало, над света и полусвета.

— Мисля, че може би дори вече е свършило — промълви Аликсана Сарантийска.

Обърна се и ги погледна. Очите й бяха сухи.

— Поставих те в смъртна опасност, родиецо. Съжалявам. Ще трябва да се върнеш на имперския кораб сам. Очаквай да ти зададат трудни въпроси, може би веднага щом слезеш. По-вероятно по-късно, вечерта. Ще знаят, че си бил днес тук с мен, преди да съм изчезнала.

— Ваше величество? Вие не знаете какво се е случило. — Замълча, преглътна с усилие. — Той е по-умен от всеки жив човек на света. — А след това последната й дума стигна до съзнанието му и той повтори: — Изчезнала?

Тя го погледна.

— Не зная със сигурност, прав си. Но ако нещата са тръгнали в определена посока, империята, каквато я знаехме досега, е приключила и те ще тръгнат подир мен. Щеше да ми е все едно, но… — Затвори отново очи. — Но… трябва да свърша едно-две неща. Не мога да позволя да ме намерят преди това. Мариск ще ме вземе — на този остров има една малка лодка — и ще изчезна.

Замълча. Пое си дъх.

— Знаех, че той трябваше да бъде убит. Крисп, Гай Крисп, ако съм права, Гесий вече няма да ти е от помощ. — Устата й се изкриви. Някой глупак навярно щеше да го нарече усмивка. — Ще ти трябва Стилиана. Тя би могла да те опази. Мисля, че изпитва нещо към теб.

Не знаеше как може да го е разбрала. А и вече беше далече от тези неща.

— А вие, ваше величество?

Смътна следа от усмивка.

— Какво изпитвам към теб ли, родиецо?

Той прехапа устна.

— Не, не. Какво ще направите вие? Мога ли… мога ли да ви помогна?

В отговор тя поклати глава.

— Не е твоята роля. Ничия не е. Ако съм права за това, което се случи, имам да изпълня една задача, преди да умра, а след това всичко може да свърши. — Погледна го. Стоеше много близо до него и в същото време сякаш някъде другаде, в друг свят почти. — Кажи ми… когато жена ти умря… как продължи да живееш?

Той отвори уста, но я затвори, без да отвърне. Тя се обърна. Тръгнаха през гората към морето. Стигнаха каменистия бряг. Той все още не можеше да проговори. Видя само как тя откопча пурпурното наметало и го остави да се смъкне, после пусна и иглата, която го държеше, и се отдалечи по белите камъни. Мариск тръгна след нея. Скриха се от погледа му.

„Как продължи да живееш?“

Не намери отговор и на кораба, когато се качиха на него с другия екскубитор; моряците вдигнаха котвата след рязката заповед на войника и отплаваха към Сарантион.

 

 

Имперското наметало и иглата, оставени на острова, все още бяха там, когато в онази нощ изгряха звездите и луните.