Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watykan z daleka z bliska, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
aradeva (2019)

Издание:

Автор: Здислав Моравски

Заглавие: Ватиканът — отдалеч и отблизо

Преводач: Уляна Иванова Трайкова; Елена Петрова Паспаланова

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: ДИ „Наука и изкуство“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Националност: полска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, Ямбол

Излязла от печат: ноември 1985 г.

Редактор: Правда Спасова

Художествен редактор: Лили Радева

Технически редактор: Василка Стефанова-Стоянова

Художник: Веселин Цаков

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/39

История

  1. — Добавяне

Дипломация във виолетово

[Виолетовото е цветът на епископските одежди. — Б.ред.]

 

Един френски католически деец след упорити старания бил приет от папския нунций в Париж. Трябвало да уреди един колкото конкретен, толкова и деликатен въпрос. Искал да получи съгласие за официалното регистриране на организацията на свещениците-работници[1] в отделните епархии на Франция, спрямо която през 50-те години Ватиканът е имал многобройни принципни, макар и не съвсем конкретни съмнения.

Разговорът с папския нунций — в мил и любезен тон — продължил почти два часа. Когато се сбогувал с усмихнатия архиепископ и се завърнал в родната Марсилия, свещениците, заинтересувани от разговора, веднага се стекли в жилището му, за да разберат какво му е казал неговият партньор във виолетово. Папският нунций не му казал буквално нищо. Той умело насочвал разговора към някакви общи теми. Винаги, когато гостът от Марсилия се опитвал да постави въпроса, който искал да уреди, папският нунций разказвал някакъв анекдот, цитирал някого от светите отци[2] или тържествено подчертавал уважението, което Ватиканът хранел към френската църква и нейните традиции. Той изобщо не засегнал въпроса за свещениците-работници.

Папският нунций постъпил в съответствие с най-трудното правило на църковната, а и не само на църковната дипломация — никога да не се казва: не.

Един високопоставен служител от Ватиканския секретариат, на когото виолетовите одежди — които впрочем се носят само в тържествени случаи — не пречеха да разказва пикантни анекдоти, ми разказа веднъж следната френска историйка:

Каква е разликата между дамата и дипломата?

Принципна: когато дамата казва „не“, това значи, „може би“, когато казва „може би“, това означава „да“, а когато каже „да“, тя не е никаква дама.

С дипломата е точно обратното: когато казва „да“, то трябва да се разбира като „може би“, когато казва „може би“, това значи „не“, а ако казва „не“, той не заслужава да се нарича дипломат.

Споменатият епископ може би не е знаел този анекдот, но отлично е познавал правилата на дипломацията: никога нищо да не се отказва директно; да не се избягват каквито и да било контакти, освен съвсем явно компрометиращите; никога да не бъдеш нелюбезен с когото и да било; никога, освен в случаите на крайна необходимост да не се излагат собствените възгледи, понеже някой би могъл да ги схване като официално становище. Искреността да се съхрани само в докладите до висшестоящите, и то единствено тогава, когато те са за работни материали, а не официални документи, предназначени за по-широк кръг слушатели.

И накрая, едно желязно правило, чието стриктно спазване е елементарен канон в практиката на дипломата: да бъдеш дискретен като гроб. Впрочем дипломатът трябва да знае колкото е възможно повече. А кой би си позволил да бъде искрен с клюкаря?

Дискретността във Ватиканския секретариат е достигнала почти патологични размери. Професор Федерико Алесандрини ми разказа веднъж, че в годините между двете световни войни се стигнало до малък скандал, когато главният редактор на „Осерваторе Романо“ професор Де Ла Торе узнал за новоизбраните кардинали със закъснение, след като прочел на следния ден сутринта собствения си вестник. Чиновниците от Секретариата, които предали в печатницата на вестника информацията за номинациите, предупредили, че тя е поверителна, и забранили да се съобщи дори на главния редактор.

Според историците ватиканската дискретност е продължение на една дълга традиция — от IV век насам — в папската дипломация. Още тогава папата е изпращал свои пълномощници в особено отдалечените църковни провинции. От началото на V век папите са имали постоянни посланици в Константинопол, чиято задача била да наблюдават всичко онова, от което би се интересувала църквата. В по-късния етап, след възникването на църковната държава, ролята на папските посланици се променила. Те са имали двойна мисия.

Първо, представяли са централната власт на Католическата църква спрямо локалната църква, като са предавали решенията на папата относно отделните страни и едновременно са информирали Рим за религиозната ситуация в дадената област.

Второ, представяли са папата в ролята му на светски владетел и са изпълнявали строго политически задачи, така както и дипломатите на другите държави. Тази двойна роля, преди всичко по време на разцвета на папството, т.е. в епохата на Възраждането, осигурявала на папските нунции (така се наричали папските посланици) специална позиция. Като представители на главата на Католическата църква и наместника на Христос на земята и едновременно с това на мощна държава и нейния владетел те са били смятани, поне в католическите страни, за шефове на дипломатическия корпус и негови представители спрямо владетелите на дадената държава. Тази обичайна практика била потвърдена от Виенския конгрес в 1815 г., който дал на папските нунции длъжността доайен на дипломатическия корпус. Там, където не е имало нунций, длъжността се е заемала от посланика, акредитиран за най-дълъг срок.

Правото на нунция автоматично да изпълнява ролята на доайен на дипломатическия корпус било потвърдено от подписаната във Виена през 1961 г. конвенция относно дипломатическия имунитет и протокол. От 71 държави, участвуващи в заседанията за изработване на новите инструкции, 53 срещу 18 въздържали се гласували да се запази за нунция длъжността доайен на корпуса.

В сравнение с миналото дипломатическите отношения на Ватикана сега са по-широки и диференцирани. Папската власт се поддържа не само в страните с католически традиции, но и в мюсюлманските, протестантските и програмно светските държави. Би било най-малкото странно, а положително и неловко за шефа на дипломатическата мисия на Ватикана, ако той трябва да представя дипломатическия корпус в Югославия или Куба — да спомена две социалистически страни, с които апостолската столица поддържа дипломатически отношения. Ватиканът и по-точно папа Павел VI намери изход от това неудобно положение, като създаде длъжността пронунций. Това също е първостепенна дипломатическа длъжност и следователно еквивалент на посолството с тази разлика, че пронунцият не завежда дипломатическия корпус. Интернунциите заемат второстепенни дипломатически длъжности, но те постепенно изчезват от практиката на повечето страни.

Такава мисия съществува сега единствено в Етиопия.

В останалите 64 столици на страните, с които Ватиканът, поддържа дипломатически отношения, действуват папските нунции или пронунции.

В някои страни, с които Ватиканът поради едни или други причини не поддържа дипломатически отношения, т.е. официални междудържавни отношения, действуват апостолски делегати. Те са представители на папата и Римската курия в локалната църква. Такава форма съществува например в САЩ, понеже правителството на тази страна не е искало да разруши старите враждебни на папството протестантски традиции сред по-голямата част от населението и не се решило да установи с Ватикана междудържавни отношения. Апостоли-делегати действуват също и във Великобритания, макар че правителството на Нейно величество има свое представителство във Ватикана. С Израел Ватиканът не поддържа междудържавни отношения, но там също действуват апостоли-делегати, чиято дейност по официални данни трябва да се разпростира в „Палестина, Йордания и Кипър“. Шефът на тази мисия поддържа контактите между Ватикана и многобройните църковни институции на терените, определяни като света земя, т.е. на земите, свързани с живота на Христос. Недипломатически мисии действуват също и в много други страни от „третия свят“, на Скандинавския полуостров, в Мексико, страна католическа по традиция, но скъсала с папството, след като получи независимост, в Нова Зеландия и в други държави.

Ватиканът поддържа постоянни мисии с дипломатически характер също и към различните международни организации, започвайки от ООН. Апостолската столица не членува в Организацията на обединените нации, което се дължи на ограничения й, дори символичен суверенитет, но при ООН в Ню Йорк действува бюро на наблюдател на Ватикана. Постоянни наблюдатели го представят в ЮНЕСКО и няколко други международни организации. В други организации, като например Всеобщия пощенски съюз, Ватиканът като пълноправен член има постоянни делегати[3].

Ватиканът поддържа също и постоянни, работни контакти с някои страни, в които нито има дипломатически мисии, нито действуват апостоли-делегати. Към тези страни принадлежи и Полша. На основата на едно споразумение от 1974 г. в Рим съществува постоянна работна група на Полша по въпросите на отношенията с Ватикана, ръководена от пълномощния министър Казимеж Шаблевски. Начело на подобна работна мисия на Ватикана, макар и без постоянно бюро във Варшава, стои архиепископ Луиджи Поджи.

Както може да се види от тази информация, обхватът на папската дипломатическа служба е огромен, особено в сравнение със суверенитета на църковната държава. Никоя страна от средна величина няма толкова широка международна дейност. В повечето случаи тази дейност се свързва с двойната роля на представителите на Ватикана в чужбина. Както вече споменах, те са едновременно представители и на суверенна държава, и на централната власт на световната организация на Католическата църква по отношение на локалната църква. В съответствие с църковните канони папата като най-висш църковен авторитет за католиците упражнява определена духовна власт спрямо световната общност на вярващите. В този смисъл нунцият е представител на папата не само спрямо конкретната държавна власт, но преди всичко спрямо църковната йерархия и посредством нея — спрямо всички вярващи.

Тази организационна структура на Католическата църква, която няма еквивалент в другите религии и в християнските вероизповедания, е причината за непосредствения интерес на Ватикана и към по-отдалечените райони на земята, в които съществува някаква общност от вярващи или се провежда някаква мисионерска дейност. Папските дипломати в отделните страни наблюдават дейността на локалната йерархия и на цялата църква и информират Ватикана за ситуацията на своя терен главно от религиозна гледна точка. Мисията на църквата, свеждаща се до обучение и разпространяване на вярата и изпълняване на свързаните с това религиозни дейности, се разбира много широко. Макар че в съвременния свят теократичните тенденции (най-общо казано, това са тенденциите за предаване на държавната власт в ръцете на църковната йерархия) принадлежат към миналото. С изключение на Израел и някои мюсюлмански държави тук-таме все още се правят опити църковните структури да се намесват в политическия, стопанския и обществения живот на страната. След събора църквата наистина отхвърли тенденциите за интегриране, според които тя трябва да разширява влиянието си чрез свързване с държавата и непосредственото обвързване с държавната власт, но този вид традиции са толкова силни в някои страни (като например Испания и някои държави от Латинска Америка), че само решението на събора не можа изведнъж да промени дълбоко вкоренения манталитет на духовенството и многобройните католически политически центрове. Тази практика, както и многовековната традиция са причина папската дипломация понякога да става вътрешнопротиворечива дейност и неведнъж да бъде сурово критикувана.

В недалечното минало, когато църковната държава е била мощен организъм с широки, не само духовни интереси и влияния, светските владетели са възприемали дейността на нунциите и на Църквата като нарушаване на тяхната суверенност, като опит за легализиране на чуждото вмешателство в работите на собствената страна. Тогава църквата е била държава в държавата и съперничеството между светската, държавна власт и духовната власт е било много силно. Примери за такова състояние на нещата са познати в Полша.

Сега папството се е отказало от такива амбиции и намерения, макар че на някои места те все още съществуват. Значението на църковната държава като материална сила се свежда до (да използувам определението на папа Павел VI) „микроскопични, символични размери“. Очевидно този факт е предизвикал принципни промени, що се отнася до ролята на ватиканската дипломация. Независимо от това нейната двояка функция и свързаните с това противоречия се запазват. Макар и със значителни модификации, въведени от последния събор, Католическата църква запазва своята универсална и едновременно йерархична структура, чийто връх, обхващащ в пределите си целия свят, са папата и Римската курия. Същевременно значителна остава възможността на папството да въздействува върху нагласите и насоките на действие на локалните църкви спрямо многобройните социални и социално-икономически проблеми, което може и неведнъж е предизвиквало определени последици в областта на отношенията Църква — държава както на местна почва, така и във всеобщ мащаб. За да не бъдем голословни, нека само си припомним политическия антикомунизъм на Римската курия по времето на папа Пий XII, отъждествяването на папството от онова време с капиталистическия строй и дори оказването на морална подкрепа на атлантическата политика в името на „християнския морал“.

Този етап също вече принадлежи на миналото, факт, за който не всички, както в лоното на църквата, така и извън нея, си дават напълно сметка.

Днес политическите интереси на Ватикана се съсредоточават преди всичко върху два основни проблема. Първият от тях, често предизвикващ противоречия, засяга проблемите на отношенията между църквата и държавата в отделните страни. Вторият е проблемът за конфликтите между локалната църква и Римската курия.

Да започнем от първия проблем. Според църковното право единствено Ватиканът чрез своя пълномощник папата има право да сключва споразумения относно статута, ролята, правата и задълженията на Католическата църква. Едва ли някой в Полша си дава сметка например че двете споразумения, сключени от Полската църква с държавата, в следвоенния период (в 1950 и 1956 г.) представляват от гледна точка на църковното право превишаване на правата от страна на църковната йерархия в нашата страна. И едва ли някой знае, че когато през май 1957 г. кардинал Стефан Вишински е бил на първото си след дългогодишно прекъсване посещение в Рим, е трябвало няколко седмици да чака за аудиенция при папа Пий XII, който по този начин е искал да изрази недоволството си от сключването на споразумение без съгласието и дори без знанието на Римската курия.

Неодобрението на Ватикана засягало както формалната страна на споразумението, така и неговата същност. Самият факт, че главата на католическата църква в една социалистическа страна е подписал споразумение с държавата, т.е. с комунистическото правителство, е бил, ако използуваме терминологията на западната преса, диаметрално противоположен на политиката на папа Пий XII. Тогава тя е лансирала тезата за „църквите на мълчанието“, свеждаща се до пропагандиране на представата за всеобщото мъченичество на всички християни зад „желязната завеса“.

Следователно диалогът с държавата и неговият резултат — подписаното споразумение — са били за тогавашния Ватикан пробив в неговата генерална политическа линия. По своята същност споразумението е било и фактор, подкрепящ обоснованите искания както на обществото, така и на църквата да се нормализира статутът на църковната администрация в западните и северните райони на Полша. Впрочем, както е известно, политиката на папа Пий XII, враждебна към Полша и открито благоприятствуваща реваншистките и ревизионистични стремежи на тогавашното правителство на Федерална република Германия, е изключвала каквато и да била възможност за такова нормализиране.

Също и поради тази причина папа Пий XII се отнасял неприязнено към Полската църква и нейната дейност. Независимо от конкретното политическо становище в случая са оказали влияние и въпросите за съответните компетенции.

Припомням тези факти, понеже проблемите на конкордата, т.е. проблемите, свързани с различните форми на споразумения, регулиращи отношенията църква — държава, представляват сега възлов момент в дейността на папската дипломация. Нейните усилия са насочени в същата посока, както и досега: да се осигурят на църквата възможно най-широки прерогативи и сфери на действие, както и възможно най-голяма независимост от държавата. При това става дума за съвсем конкретни неща като: църковното имущество и неговото облагане с данъци, номинациите на епископи и свещеници, въпроса за религиозната наука, правния статут на църквата и хиляди други.

Проблемите на конкордата невинаги са от чисто локален характер. Те често се вплитат в т.нар. „голяма политика“ и въвличат Ватикана в международните игри. От тази гледна точка най-новата история на Полша дава редица примери, които невинаги могат да послужат като морални образци.

След като в 1939 г. хитлеристките войски навлизат в Полша, започва изселването на поляци от териториите, принадлежащи към Райха. Най-напред този процес започва в крайморските области и не изключва полското духовенство. Епископът на хелминската област С. Оконевски например е бил изпратен в концентрационен лагер. Така се овакантило едно място в структурата на църковната административна власт. Ватиканът реагирал незабавно, като назначил за администратор на това епископство прословутия с враждебното си отношение към поляците епископ Сплет от Гданск. Този акт явно е противоречал на съществуващия тогава конкордат между Полша и апостолската столица, според който епископи в полските административни области могат да стават само поляци, а изборите трябва да бъдат одобрени от полското правителство. Независимо от протестите на тогавашния посланик на Полша във Ватикана Казимеж Папе, изборът не е бил отменен. Своето решение Ватиканът обяснявал с духовни съображения, твърдейки, че на територията на хелминското епископство няма поляци, а вярващите германци трябвало да си имат свой божи пастир.

Примери за подобни действия, незачитащи както приетите споразумения, така и някои съображения от морално естество, са били твърде чести в годините на немската окупация на Полша. Когато четем публикуваните от Ватикана сборници с документи относно религиозната ситуация в Полша през II световна война[4], оставаме с впечатлението, че единствената грижа на ватиканската дипломация по онова време е била да се запази институционалната цялост на църковната власт в отделните райони на Полша. Наистина папският нунций в Берлин, архиепископ Орсениджо, информира Държавния секретариат за поредните арести и дискриминация на полски епископи и свещеници, но едновременно с това твърди, че неговите интервенции пред властите на Третия райх остават без отговор (това са секретни интервенции, неотбелязани дори с една дума във ватиканската преса), и добавя: след арестуването на редовния епископ на еди-коя си област църковната власт пое еди-кой си помощник-епископ или викарий, секретар на курията или някакъв друг църковен чиновник. Често дипломатическите телеграми на нунция от Берлин, който е бил заклет враг на хитлеризма като частно лице, съдържат информации за арестуването или убийството на някой високопоставен полски църковен деец и същевременно предложение за признаване на църковните права на неговия наследник.

В публикуваната документация не можех да открия нито една забележка във връзка с интервенцията на Ватикана в защита на преследваните, макар че тя беше старателно подбрана от ватиканските историци начело с американския йезуит Р. Грахам. Сухи информации относно фактите и организационни предложения — това е всичко.

Неслучайно апостолската столица е провеждала именно такава, нека си признаем, цинична политика по полските въпроси. Нейните цели са били строго определени:

Първо, ватиканските дипломати още от 1939 г. са предвиждали неизбежността на хитлеристката атака върху Съветския съюз. Третият райх е бил смятан за потенциална сила, която ще срази комунистическата мощ, за носител на възможността да се разреши основният исторически проблем, пред който е била изправена църквата в XX век, проблема за нарастващото влияние на комунизма.

Второ, Ватиканът чрез папата, който дълги години е бил папски нунций в Германия, се отнасял с особена симпатия към църквата в тази страна. Папа Пий XII неведнъж е изразявал опасения, че по-решително негативно становище на апостолската столица спрямо хитлеризма ще предизвика преследване на католиците и църквата в Третия райх като същевременно няма да допринесе за подобряване положението на католицизма в окупираните земи. На такова разсъждение не би могла да се отрече известна, своеобразна логика. Това обаче е логика, която взема предвид единствено институционалните интереси на църквата като организация, но не и принципите на католическия морал.

Друг кръг проблеми, свързани с конкордата, които въвличат Ватикана в голямата международна политика, е въпросът за епархиите, техните граници, личния персонал и държавната им принадлежност. Обособяването на нови епархии, промяна в техните граници и номинациите на епископите са изключително от компетенциите на папата. Когато се променят държавни граници или възникват нови държави, всички тези въпроси придобиват важно политическо значение.

Такъв беше случаят и с полските западни райони. От 1945 г. болшинството вярващи по тези места са поляци и същевременно протестантската църква, която обхващала значителна част от населението по време на немското владичество, почти е изчезнала. В западните райони заедно с полското население пристигнали и полски свещеници и поели както католическите, така и предишните протестантски епархии. На 15 септември 1945 г. кардинал Август Хлонд, тогавашният полски примас, завърнал се преждевременно от чужбина, където бил от началото на войната, назначил пет апостолски администратори ad nutum Sanctae Sedis и определил обхвата на тяхната юрисдикция. Кардинал Хлонд получил пълномощия от папа Пий XII, които му давали такива права. Първата област обхванала територията на Гданската и хелминската епархия, втората — Долна Силезия, като приблизително съвпадала с тогавашния окръг със същото име, третата — Ополшчизна, четвъртата — със седалище в Гожов, любуските земи и днешните Шчечински, Кошалински, Пилски и Слупски окръг, петата — Вармия и Мазурите. Апостолските администратори са били временни управители на възникващата по тези земи полска църковна администрация. Номиналните епископи на тези райони се преселили на запад.

Тази ситуация, при която полските духовници, без да бъдат епископи и следователно нямащи пълни църковни права, управлявали текущата църковна администрация във временно определени области без статут на епархии, се запазила с известни модификации до края на 1956 г. Полските свещеници, които дошли в западните и северните райони, дори били — формално от гледна точка на църковното право — само заместници, а официалната юрисдикция в парафиите и в епархиите все още принадлежала на немските епископи и духовници, които отдавна вече живеели на запад. В този период Ватиканът не направил нищо, за да облекчи или стабилизира по някакъв начин правните условия на полската църковна дейност в тези райони.

Полската йерархия е правила постъпки пред Ватикана за промяна на съществуващото положение. Исканията по този въпрос, понякога твърде решителни, останали без каквито и да било последствия.

През декември 1956 г. примасът на Полша избира и изпраща във Вроцлав, Гданск, Олщин, Ополе и Гожов епископи, които получават лично от него правото да изпълняват функциите си на определените от тогавашната църковна юрисдикция терени. От този момент църковната власт там се упражнява от полски епископи, макар те все още да не са получили номинации от Ватикана за редовни епископи или дори за апостолски администратори, т.е. оглавяващи тамошната църква.

Първият полски резиденциален (редовен) епископ в районите, за които говорихме, бил назначен през 1964 г. в Гданската епархия. Това е бил Едмунд Новицки. Неговата номинация станала след смъртта на освободения от полския затвор след излежаване на наказанието си епископ Карл Мария Сплет, когото Ватиканът до края на живота му държал на тази длъжност, макар че той самият живеел във ФРГ. Назначаването на поляк за епископ на Гданск очевидно е било крачка напред в нормализирането на правно-църковния статут на Полша, но в политически смисъл то не обвързвало Ватикана. Впрочем Гданската епархия никога не е била включена в кръга на епархиите, обхванати от конкордата с Германия. До 28 юни 1972 г. тя е била непосредствено подчинена на апостолската столица. Този неин статут се е свързвал със съществуващия в периода между двете световни войни свободен град Гданск.

През следващите години папата назначил нови епископи-титуляри, които били изпратени да работят в епархиите в западните и северните райони на Полша. Тези епископи обаче са имали номинации на помощници на кардинал Вишински, който сам решил да ги изпрати на работа в западните или северните епархии. В номинациите въобще не било посочено мястото на тяхното назначение, за разлика от публикуваните съобщения на кардинал Вишински.

През май 1967 г. Ватиканът направил една съществена официална стъпка за нормализиране на правно-църковния статут в западните и северните райони на Полша. Епископите-титуляри, които упражнявали църковната власт във вроцлавската, гожовската, ополската и олщинската епархия, били назначени с ватикански декрет за апостолски администратори в районите на своята юрисдикция. В техните църковни права не настъпила никаква промяна. Докато преди имали такива права като пълномощия от примаса на Полша, в 1967 г. ги получили от Ватикана. Няколко месеца по-късно Ватиканът назначил също и помощник-епископи в тези четири епархии (за Ватикана те все още били апостолски административни единици).

Още тогава никой в света, освен бонското правителство не поставял под въпрос стабилността на западните граници на Полша. Независимо от това Ватиканът все още не се решавал да приведе църковната администрация в северните и западните райони на Полша в съответствие със съществуващата действителност. Липсата на мирно споразумение с германците била формалната причина, с която се оправдавал. Действителната причина били по-общите интереси на църквата, очевидно разглеждани по институционален начин, а не от гледна точка на моралните или религиозните критерии.

Във Федерална република Германия през първите 25 следвоенни години управляваше християндемократическата партия, близка по мироглед до Ватикана. Тази партия не вземаше предвид както резултатите от Втората световна война, що се отнася до границите, така и факта, че съществуват две немски държави. Според политическата концепция на Аденауер правителството в Бон представяло „целия немски народ“, полските западни райони били „под временна полска администрация“. Временният характер на църковната администрация в западните и северните области на Полша бил сериозен политически аргумент в ръцете на Аденауер и неговите поредни правителства, който им позволявал да си служат с фрази, почерпани уж от принципите на християнския морал, и да се позовават на авторитета на Ватикана.

Конкордатът с Хитлеровия Трети райх, сключен от Ватикана по времето, когато бъдещият папа Пий XII е бил държавен секретар, е представлявал допълнителен формално-правен аргумент, на който се позовавали, като, разбира се, било забравено как се е разбирал конкордатът с Полша по време на окупацията. Конкордатът с Германия точно посочвал столиците и границите на епархиите под юрисдикция на немските епископи. Становището на полската църковна йерархия, която от почти три десетилетия се стараела да нормализира статута на западните и северните епархии, не било вземано предвид. На преден план през Бронзовата порта се промъквали интересите на Католическата църква във ФРГ, както впрочем е било и в цялата история.

Едва след изборния провал на християндемократическата партия във ФРГ, след дългогодишна политика на мирно съвместно съществуване в Европа, след сключването и ратифицирането на договора между Полша и ФРГ от декември 1970 г. Ватиканът се реши окончателно да нормализира статута на църковната администрация в Западна и Северна Полша. Това стана след II събор на Ватикана, който принципно ревизира концепцията за отношенията между църквата и съвременния свят. Тя засяга също и принципите, на които според Ватикана трябва да се основават отношенията между църквата и държавата.

Отхвърлени са старите идеи, че принципите на католическия морал трябва да се натрапват на населението чрез административен натиск или правни разпоредби. Следователно църквата — макар и не без съпротива — се отказва от опитите за уставно гарантиране на нерушимостта на семейството и недопускане на развода, от задължителния предмет богословие в държавните училища и от опитите да си осигури специални привилегии, като придобие и запази — там, където възможно — статут на държавна религия.

Особено убедителен пример за промените, настъпили в начина на мислене на Римската курия, са реформите на конкордата в Италия. Той представлява един от латеранските договори[5], сключени през 1929 г., по силата на които възникна и градът-държава Ватикан със сегашните си размери и форма. Конкордатът осигурявал на католическата религия статут на държавна религия, зачитане на католическите религиозни обреди и схващания по въпросите на семейството, давал право на църковния съд да взема решения по някои семейни въпроси (включително и за анулиране на брака) и признавал на църквата и духовенството редица привилегии.

През 1976 г. след дългогодишни теоретични дискусии бе свикана със съгласието на двете заинтересувани страни смесена комисия по внасяне на промени в конкордата. В края на същата година резултатите от нейната работа бяха потвърдени от парламента, включително и от гласовете на християндемократите. Комисията прие принципа за разделяне на църквата от държавата в Италия, което означаваше, че на римокатолическото вероизповедание се отнема статутът на държавна религия — премахна богословието като задължителен учебен предмет в училищата и анулира въведения де факто принцип за неделимост на семейството и редица други църковни привилегии, противоречащи на принципа за свобода на мисълта.

Всички тези промени не бяха натрапени на Ватикана, а приети от папството и църквата в Италия като съответствуващи на съвременната концепция за равноправие и социална справедливост. Подобни промени в отношенията между църквата и държавата настъпват или вече са настъпили в Португалия, Испания и много други страни с католически традиции. Те са израз на продължаващия процес на отдръпване на църквата от опитите да разпространява и поддържа влиянието на вярата в обществото чрез административни методи на основата на своите връзки с властта и нейните форми на въздействие. Напредъкът в този процес, за който решенията на II ватикански събор са крайъгълен камък, е във връзка с признаването на мирогледния плурализъм в съвременното общество като закономерно явление, произтичащо от природата на човека и водещо към прогрес.

Тук можем да се опитаме да докажем, че такова становище представлява косвено признание на законите на диалектиката и следователно първи признак за приближаване на християнската философия към някои основни източници на марксизма. Не бих искал обаче нито да отнемам хляба на философите, нито да се излагам на може би основателна критика от тяхна страна и затова няма да развия тази тема.

Дипломацията е — и винаги е била — занаят или по-скоро изкуство, съвсем светско в основите си. Независимо от степента на своята идейна ангажираност дипломатът служи — с незначителни изключения — на земните, преходни дела: представя дадена държава и защищава нейните интереси в чужбина. Цялата или поне по-голямата част от дейността на ватиканската дипломация се основава, общо взето, на същите принципи. Независимо от това, църквата никога не е поверявала дипломатически постове на светски лица. Ватиканската служба в чужбина се състои предимно от духовници. По правило само епископи или архиепископи стават папски нунции. По-ниските длъжности понякога се заемат от прелати или членове на йезуитския орден. Задачите и наложеният от условията на работа начин на живот на дипломатите в раса са диаметрално противоположни на техните църковни и още повече на техните монашески задължения. Вероятно поради това за своята дипломатическа служба църквата подбира особено сигурни, доверени лица, които същевременно са отлично образовани и подготвени за тази специална работа. Дипломатическата кариера проправя пътя към най-високите длъжности в църковната йерархия. Папа Павел VI, както и неговите трима предшественици — папа Йоан XXIII, папа Пий XII и папа Пий XI, е бил преди това на работа в църковната дипломатическа служба в чужбина. Следователно би могло да се говори за някаква закономерност, която според историците на църквата свидетелствува за едно дълготрайно надмощие на чиновническите или технократичните съображения над религиозните във вътрешния живот на Ватикана.

Противоречието между статута на свещеник и статута на дипломат изгражда специфичния образ на представителя на църковната служба в чужбина. Това е човек неимоверно учтив, обигран, гъвкав, с, общо взето, много добро образование по хуманитарните науки, владеещ отлично няколко езика, често познавач на добрата кухня и добрите вина, който в салона или на приемите се чувствува по-свойски, отколкото в конфесионала[6], но едновременно с това и извънредно скромен, човек, комуто са чужди несдържаните жестикулации и крайните формулировки, говорещ тихо и със сведени очи или с предразполагаща, но и протоколна усмивка. Разбира се, съществуват и изключения от този образец — към тях принадлежи папа Йоан XIII и във връзка с това неговият живот в Държавния секретариат на Ватикана съвсем не е бил лек. За това ще стане дума по-нататък.

Ватиканът не разчита само на духовни лица във всички важни сфери от своята дейност. Финансите на църковната държава например се управляват в значителна степен от светски лица, макар това да причинява понякога сериозни затруднения и дори загуби.

Независимо от това съвременната църковна държава смята, че свещениците не могат да ръководят капиталистическите предприятия, нейна собственост, тъй като по този начин те ще бъдат поставени в ситуация, противоположна на тяхното призвание, и същевременно ще се навреди на репутацията на Ватикана в света.

Можем да запитаме защо същото това разсъждение не се прилага и към дипломацията. Отговорът е прост. Значителна част от задачите на ватиканската служба в чужбина се свежда до поддържане на контакти между локалните църкви и Римската курия, както и събиране на информация за тяхната дейност. Тези много важни задължения, особено в страните, в които Католическата църква е силна и се основава на старите традиции, не би могло да изпълни нито светско лице, нито дори свещеник, който не е ръкоположен за епископ, което да му дава пълните права на свещенослужител.

Погрешно е да се смята, че за папския нунций контактите с локалната църква са винаги леки и безконфликтни задачи. Често е точно обратното. Нека си припомним утихналия в последните години проблем с холандската църква. Оглавяващите я начело с пенсионирания вече кардинал примас Алфринка изповядвали схващания, противоположни на официалните възгледи на Ватикана по някои основни въпроси. Холандската църква — или поне една значителна част от нея — се отнасяше благосклонно към отменяне на възбраната над свещениците за сключване на брак, правеше многобройни критични забележки относно йерархичната структура на църквата, като се обявяваше за по-голямата й демократизация и за значително повишаване на компетенциите на свещеническите съвети, на синодите в отделните страни и на другите „представителни“ органи на църквата, основани или възстановени от II събор на Ватикана. Холандските епископи почти единодушно публично изразиха своето принципно несъгласие с енцикликата[7] „Хумане вите“ която забранява използуването на противозачатъчни средства, и излагаха „ревизионистични“ възгледи относно някои други основни въпроси на католическата доктрина. През 1972 г. изглеждаше, че холандската църква е заплашена от разпадане, т.е. от отделяне от Рим. Може би не трябва да се обяснява колко трудна е била задачата на тогавашния папски нунций в Хага архиепископ Анжело Феличи, който дълго време бил демонстративно бойкотиран от част от духовенството, включително и от професорите в католическите учебни заведения.

Между папските посланици и местната йерархия се водят ожесточени, макар обикновено оставащи в тайна спорове относно номинациите на епископи. Неведнъж Ватиканът е отхвърлял предложените от местния епископат кандидатури. Неведнъж въпросът за номинациите се е превръщал във въпроса за квадратурата на кръга. Такава е била и все още е ситуацията в баскийските епархии на Испания. Тамошната църква иска за епископи да се назначават духовници от местен произход, т.е. баски. Впрочем тази практика е принцип, с изключение на страните, където се провежда мисионерска дейност и в които липсва национално духовенство. Същевременно държавната власт от времето на Франко третира баските провинции почти като окупирани територии и държи там да се назначават епископи, които не са свързани със сепаратистичните течения и движенията за получаване на автономност, т.е. испанци, а не баски. Отношенията между държавата на Франко и Ватикана бяха толкова добри — като се изключат последните години на диктатурата, — че Римската курия не можеше да не се съобразява с желанията на Мадрид. Впрочем конкордатът на Ватикана с Испания давал право на ръководителя на държавата да представя на папата кандидати за епископи. Същевременно е било ясно, че назначаването на епископ от небаскийска националност в Памплона, Сан Себастиян, Калахор би предизвикало за тамошната църква дълготрайни негативни последици от религиозна гледна точка, както и бойкотиране на неговите богослужения и дори опити за прогонването му от епископския палат и от епархията.

За да се помирят огънят и водата, били изнамирани най-различни заплетени решения на възникващите проблеми. В баскийските епархии били назначавани за епископи или баски, които обаче живеели от десетилетия в Мадрид, Рим и въобще вън от отечеството си, или само временни администратори. Често най-важните длъжности оставали вакантни дълго време.

Административните проблеми на баскийската църква не се ограничавали само в рамките на местното духовенство и вярващи и на противната му страна — държавната власт в Испания. Епископатът във Франция също е имал свое становище по този въпрос, факт, дължащ се отчасти на обстоятелството, че архиепископът на Марсилия и дългогодишен председател на Конференцията на Френския епископат Роджър Ечегари е баск, също както и генералът на Йезуитския орден Педро Арупе, който имал огромно влияние в църквата.

Папските нунции в Африка имат други проблеми. Тамошните католически църкви, някога многобройни и сплотени, бяха „деколонизирани“ през последното десетилетие. От институционална гледна точка това означаваше заместване на предишната европейска йерархия с епископи, представящи местното население на дадена страна. Папските дипломатически служби трябваше да назначават на тези длъжности предимно местни духовници, разполагайки понякога с много ограничен брой кандидати, които после набързо се обучавали в римския университет Урбанианум, патрониран от Конгрегацията за евангелизация на народите.

Независимо от съществуващите в църквата педантично обучение и желязна доктринерска дисциплина, по много въпроси новите епископи заемали становища, свързани с традициите в Африка. Резултатите са изненадвали Ватикана и са му създавали редица неприятности. Спомням си как на III сесия на Синода на епископите в Рим един от африканските свещеници се изказа за необходимостта да се ревизират основните принципи на целибата[8], понеже в неговата страна, ако мъжът няма много деца, той се лишава от всякакъв авторитет и уважение. Друг проблем на църквата в Африка е трибализмът[9]. Един епископ в Заир е бил осъден на дългогодишен затвор затова че изразходвал финансовия фонд на епархията, за да въоръжи собственото си племе, което водело ожесточени борби със съседните племена. В този случай Ватиканът не се намесил и на мястото на арестувания бързо бил назначен нов епископ.

Към тези специфични проблеми се прибавят и задачите на Ватикана във връзка с кадровата политика.

В локалните църкви съществуват различни течения, работят епископи с реформаторски и консервативни убеждения. Ватиканът като всяка централна власт избягва крайностите, предпочита да работи с умерени и същевременно послушни хора. Обикновено от тези принципи се ръководи и папският нунций в своята кадрова политика. Нерядко тя влиза в противоречие с настроенията на по-голямата част от местната йерархия. На тази основа се пораждат дрязги и спорове, предизвикващи негативното отношение на значителна част от епископите спрямо самите нунции. На последния събор имаше предложение да се отмени институцията на папските нунции или да се ограничат техните компетенции в междудържавните отношения на Ватикана.

Тези предложения обаче си останаха само проекти. Ватиканът като централна власт на универсалната църква винаги е против каквито и да било проекти, ограничаващи инструментите на властта. Нунциите, внимателните наблюдатели на живота и дейността не само на отделните страни, но и на локалните църкви, са особено важен инструмент на Римската курия, стабилизиращи междудържавните структури на църквата и осигуряващи определена позиция на папството както спрямо отделните държави, така и в рамките на църковните структури.

Дори и най-суровите критици на съвременното папство не могат да обвинят църквата в нечувствителност спрямо критика. Струва ми се, че папа Павел VI, по-скоро интелектуалец, отколкото предводител и човек на действието, реагираше с прекалена чувствителност и безпокойство на всички негативни оценки на дейността на църквата и папството. Подновените в следвоенните години както в рамките на църквата, така и в католическите политически центрове обвинения към ватиканската дипломация, за които говорихме в този раздел, получиха широк отзвук извън Бронзовата порта. Отговаряйки на тази критика тогава, Ватиканът набляга на ролята на църквата в борбата за укрепване на мира и предотвратяване на войната. Усилията на ватиканската дипломация в тази насока положително заслужават внимание. Споменахме вече за положителната роля на папството при преодоляване на карибската криза. Нека също си припомним, че апостолската столица се включи в международната система за неразпространяване на ядреното оръжие. Производствено-техническите възможности на града-държава Ватикан не й позволяват да притежава атомно оръжие и да представлява заплаха за света. Следователно включването й в тази система има само символично значение. Това обаче беше акт с огромно политическо значение, като се има предвид авторитетът на Ватикана сред 600-милионната общност на вярващите.

От самото начало Ватиканът се обяви и за свикване на Конференцията за безопасност и сътрудничество в Европа, като вземаше участие във всички подготвителни работи до историческата среща в Хелзинки, където подписа и нейния окончателен акт. Папската дипломация в тази насока представляваше едно решително противодействие на някои крайно консервативни сили в Европа, противници на конференцията, но служещи си с аргументите на католическия морал, като например баварската организация ХСС на Франс Йозеф Щраус.

Известна политическа роля изигра и антиколониалното становище на Ватикана, особено силно изразено през 60-те години, т.е. в залеза на колониалната ера. Папа Йоан XXIII и папа Павел VI от самото начало осъждаха войната във Виетнам, но се въздържаха от пряка критика на американската агресия. След избухването на конфликта в Близкия изток Ватиканът осъждаше израелската агресия, защищаваше и продължава да защищава правата на палестинците и дори правеше сериозни, но безрезултатни опити да се намеси между двете страни на конфликта. За съжаление обаче от папата не се чуха думи, които да осъждат католическите центрове на маронитите в Ливан, които, включително и свещениците, водеха кървава гражданска война в своята страна от шовинистични, крайно консервативни, за да не кажем фашистки позиции. И този път институционалните интереси на църквата надделяха над моралните й задължения.

Каузата на намаляване на напрежението и мирното съвместно съществуване положително беше подпомогната и от многобройните пътувания на папа Павел VI в чужбина. Той прокламира 1 януари за Международен ден на мира и всяка година издаваше на този ден мирни послания до председателите на отделните държави и режими. В тях се наблягаше на необходимостта от разоръжаване и те бяха фактор, които въздействуваше върху международното обществено мнение. През декември 1978 г. папа Йоан-Павел II също издаде мирно послание.

Ватиканската дипломация неведнъж се е ангажирала в делото на мира. Отделните държави я използуват като първи посредник при сондажите относно някои важни международни срещи или инициативи, имащи за цел да се стабилизира или да се възвърне мирът да се противодействува на тероризма и да се спасяват неговите жертви.

Влиянието на дипломатите във виолетово е твърде скромно, за да позволява да се говори за тяхната съществена и още повече решителна роля за делото на мира в международен мащаб. Едно обаче е сигурно те винаги са готови да направят всичко, което е възможно в границите на съвременното папство, за да подпомогнат разрешаването на този основен въпрос.

Бележки

[1] Организация в рамките на католическата църква, свързана с радикалното крило на френския персонализъм. За да постигнат по-добър контакт с антиклерикално настроените работници, младите свещеници, членуващи в тази организация, отивали на работа във фабриките и мините. — Б.ред.

[2] Название, което католическата църква е давала на изтъкнати теолози от средновековието, а по-късно канонизирани — например св. Августин, св Аврелий и т.н.

[3] Всички данни са според състоянието до 31 декември 1976 г.

[4] Le Saint Siѐge et la situation religieuse en Pologne et dans les „Pays Baltes“, Libreria Editrice Vaticana, 1967.

[5] Виж раздела за финансите на Ватикана.

[6] Конфесионал — дървена будка в католическия храм, в която стои изповядващият се. — Б.пр.

[7] Енциклика — обръщение на папата до всички католически църкви и католици. — Б.пр.

[8] Целибат — безбрачие (особено за католическото духовенство). — Б.пр.

[9] Трибализъм — племенен партикуларизъм. — Б.ред.