Здислав Моравски
Ватиканът отдалеч и отблизо (4)

Папата

Папата е изключително зает човек. Неговият делничен ден започва обикновено в 7 ч. сутринта, когато става от леглото и отива направо пред пюпитъра, за да прочете сутрешна молитва.

Прозорците на спалнята му, намираща се на най-високия етаж на Апостолския дворец и обзаведена с малко на брой старинни мебели, гледат към площада на Чита Леонина непосредствено зад стените на Ватикана. За разлика от площад „Св. Петър“ това е относително тихо място, макар че там е разположена оживената последна спирка на автобусната линия, водеща към центъра на Рим. Градските власти на италианската столица, въпреки настояванията от страна на представителите на Ватикана, не се съгласяват да пренесат тази спирка или да заменят шумния автобус с тролейбус. Затова в спалнята на папата са поставени двойни прозорци, иначе малко известни в Италия, и дървени щори срещу слънцето и шума.

Единствените съвременни съоръжения в тази обширна полутъмна стая с високи сводове, обковани по образец на Флорентинското възраждане, това са тясното легло, снабдено по времето на Павел VI със специален дюшек за болни от радикулит, и електрическият климатизатор.

Папата се облича сам или използува помощта на някой от дежурните прислужници, обикновено светски хора от семейства, работили поколения наред в папския двор. След това отслужва литургия в параклиса до спалнята си или слуша богослужението на личния си секретар. По времето на Йоан XXIII това е бил сегашният епископ Лорис Карави, един от неговите биографи. При Павел VI същата функция се е изпълнявала от тихия и невзрачен свещеник дон Еторе Маки. Личен секретар на Йоан Павел II е Станислав Дживиш, който е заемал тази длъжност и по времето, когато папата е бил митрополит на Краков.

След литургията следва закуска и преглеждане на вестниците. Дребният и слаб Павел VI е ядял много малко. Сегашният папа, според недискретността на римската преса, закусва шунка с яйца, бял хляб, масло и чай.

Вестниците често развалят апетита на папата. Павел VI и неговите двама предшественици придавали огромно значение на това, какво пише италианският и чуждестранният печат за Ватикана и неговата политика. Сводката за папата се съставя в размер 2–3 машинописни страници. По-любопитните или противоречиви статии папата прочита изцяло, също и съобщенията на телеграфните агенции относно публикациите за Ватикана в чуждестранния печат. Те често са критични. Нерядко, например след публикуването на енцикликата „Humanae Vitae“ (животът на човека) по въпроса за планираното майчинство и свързаните с него семейни и морални проблеми, започват даже критични кампании в печата и възражения от страна на общественото мнение в много страни. Най-остро обаче папите реагират на липсата на дисциплина и лоялност вътре „в семейството“, т.е. сред членовете на йерархията, духовниците и католическите интелектуалци.

Информацията за печата, предавана от Държавния секретариат в 8 ч. сутринта, отбелязва всички подобни прояви. Често папата пише в полето кратки бележки, как да се реагира на непослушанието, например: „нека нунцият изрази пред него своето огорчение“ или „да се извика на разговор в конгрегацията по доктрината на вярата“. Тези бележки, както и цялата сводка от печата, отиват в папката на заместник-държавния секретар, най-често „сив“ кардинал.

По времето на моя престой във Ватикана заместник-държавен секретар бе архиепископ Джовани Бенели, минаващ за умерен консерватор и представител на проамериканското направление във Ватикана. Характеристиките от този род обикновено са схематични, но винаги съдържат някаква част от истината.

Заместник-държавният секретар изпълнява същевременно функциите на директор на папския кабинет и в известен смисъл координатор на техническо-административната дейност на всички основни учреждения на Римската курия. Тези много трудни и обширни задължения му осигуряват доминираща позиция, много по-сериозна от много кардиналски длъжности.

„Субститутът“, както накратко наричат зад Бронзовата порта заместник-държавния секретар, се появява в личния апартамент на папата още на закуска, т.е. около 8 ч. 15 мин. Той носи списъка от аудиенции за текущия ден, бележки за делата и проблемите, които трябва да обсъди с отделните лица, които папата ще приеме, проекти на речите, които папата смята да произнесе. Понякога техният брой стига до четири на ден. Субститутът предава също така съдържанието на повечето важни телеграми, изпратени от нунциите. Те се отнасят предимно до вътрешноцърковни проблеми, тъй като светските въпроси, т.е. казано най-общо, отношенията на Ватикана с другите държави, ръководи вторият заместник на държавния секретар — секретарят на съвета по обществените проблеми на църквата. Понастоящем това е архиепископ Агостино Казароли.

След закуската и прегледа на най-неотложната кореспонденция папата започва едно от своите най-уморителни занимания — приемането на отделните личности или групи на т.нар. частни аудиенции, за разлика от официалните аудиенции, които Папата дава изключително рядко.

Всеки ден, с изключение на вторник, сряда и неделя, папата приема средно по 7–8 души, чийто списък публикува ежедневникът „Осерваторе Романо“. Това са: префекти на конгрегацията и шефове на други ватикански учреждения, които по правило имат постоянен достъп до папата, кардинали и епископи от Италия и чужбина, пристигащи във Ватикана „ad limina apostolorum“, т.е., за да докладват за положението в своите диоцези. Според каноничното право такива доклади трябва да се представят всеки пет години. Най-сетне това са различни светски лица, пребиваващи в Рим: премиери и министри на външните работи, които използуват случая, за да направят посещение на вежливост зад Бронзовата порта, изтъкнати учени католици, членове на господствуващи семейства (Ватиканът се старае да избягва такива посещения, а когато изказва съгласие, изисква да не се съобщава за тях), известни артисти и даже прославени спортисти, като например Еди Меркс.

Много често личности, които не заемат високи държавни постове, се опитват да получат аудиенция у папата само от снобизъм и амбиция. Ако действително имат заслуги, папата ги приема и им подарява за спомен медал, излят по случай неговото избиране, молитвеник или някакъв друг религиозен сувенир. Този вид аудиенции припомнят на общественото мнение, че известни достойни личности се смятат за католици. Сега, когато обществената сегрегация и обичаите бързо се развиват, такъв вид напомняния са особено ценени зад Бронзовата порта.

Освен това папата приема различни поклонници и професионални групи.

По-нататък „Осерваторе Романо“ информира за аудиенции с пожарни команди и сдружения на въдичари и пекари, общества на майки-католички от Латинска Америка, железничари и любители на канарчета, чуждестранни журналисти и директори на големи туристически бюра. На времето в продължение на една седмица папата приел делегации на южноамериканските индианци, лапландци, хипита, индонезийски фолклорен състав от остров Бали и група командири на перуанската армия.

Към всяка група папата се обръща с приветствие на италиански, испански, френски, португалски, английски или немски език, а ако се среща с духовници или монахини от екзотичните страни — на латински. Павел VI и неговите трима предшественици са започнали своята кариера във ватиканската дипломация, която изисква нейните възпитаници да владеят писмено и говоримо изброените езици.

Повечето аудиенции с частни лица се състоят в библиотеката на личния апартамент на папата на третия етаж на Апостолския дворец. Гостите се въвеждат там от префекта на папския дом или от прелатите камериери (prelati d’Anticamera), т.е. духовници, изпълняващи ролята на адютанти и придворни. Един от тях — прелатът Луиджи дел Галло Рокаджовине — е потомък по права линия на Наполеон Бонапарт, нанесъл удар на мощта на папската държава. Служителите на Римската курия обичат да информират всички журналисти и „новите дипломати“ зад Бронзовата порта за този аристократичен произход на представителния прелат. Според членовете на курията неговото присъствие до папския трон е символ на непреходността на папската институция, която не само че е преживяла бурята на Наполеоновата епоха, но е приела на служба потомък на „великия бунтовник“.

Отделните групи, които очакват да бъдат приети от папата, се намират в няколко зали до личния му апартамент — тройната зала, залата на консисторията и др. Папата минава от зала в зала според определения за деня ред, говори на различни езици, а по-точно казано прочита текстовете на написаните вместо него речи, благославя, приема подаръци, поднася пръстена си за целувка, гали децата по главите и понякога раздава малки икони.

Даже при преминаването си от една зала в друга той понякога изпълнява важни задължения. Там го очакват лица, допуснати до аудиенция от най-нисък ранг, наричана във ватиканския жаргон bacciamano, т.е. целуване на ръка. Минавайки покрай тях, папата подава ръката си за целувка и понякога изговаря няколко думи. За тези аудиенции се съобщава рядко, но почти винаги там има фотограф, което означава, че всеки, който пожелае, би могъл срещу незначителна сума да се снабди със снимка за украса на семейния албум. Само две фотографски ателиета имат право да правят снимки на терена на Ватикана с търговска цел. Това са фирмите Феличи и Джордани, ръководени от вече три поколения придворни фотографи. У Джордани и Феличи на другия ден след всяка аудиенция или тържество във Ватикана човек може да си купи цветна снимка. Тези снимки не се цензурират. Шефовете на фирмите сами следят в техните служби да не попадне нищо, което би представило папата в неблагоприятна светлина или би го направило смешен.

Теоретично фотографирането зад стените на Ватикана е забранено за всички, с изключение на споменатите две фирми. На практика туристите могат да внесат със себе си фотографски апарат, благодарение на което бръмченето на камерите заглушава думите на папата, а светкавиците го заслепяват.

Всяка сряда се урежда генерална аудиенция, която е достъпна за всички богомолци и вярващи. Папата се подготвя за тази среща във вторник, когато няма никакви срещи. От това правило също има много изключения.

Генералната аудиенция се провежда в голямата аула, предназначена специално за тази цел и построена по времето на Павел VI зад двореца на Santo Ufficio, т.е. Светата инквизиция. Това е лека съвременна конструкция, добре вградена в историческия фон на ватиканските сгради. В тази огромна зала с великолепна акустика и радиофонизация има места за над 8 хиляди души. Журналистите имат собствена ложа до подиума на президиума, в който сядат папата и заслужили църковни служители.

В 11 ч. в обикновено пълната зала влиза папата с придружаващите го лица. Той сяда в красиво кресло, което вече не се нарича трон, и произнася речта си пред микрофон. Речта най-често е на религиозна тематика и засяга например великите пости, Великден или други събития от църковния календар. Тези речи биха могли да се сравнят с притчи, които обаче имат официален характер и често представляват тълкувания на проблеми от теологията, еклезиологията или литургията, които според папата или отделните конгрегации изискват официално разяснение или прецизиране. Речите се публикуват без съкращения в „Осерваторе Романо“, излизащ същия ден следобед, но с дата от следващия ден (четвъртък). За църквата тези речи са важен източник за официалните проповеди.

След произнасянето на речта си папата обикновено се обръща с кратко поздравително слово към всяка отделна група от поклонници, като им благодари за това, че са посетили Рим, и изпраща сърдечни поздрави и благопожелания за тяхната страна. Тези кратки, неофициални изказвания обикновено се публикуват само в католическия печат на съответната страна.

В периода на големите църковни празници, главно Рождество и Великден, потокът от поклонници е толкова голям, че папата се среща най-напред с чуждестранните групи в залата за аудиенции, а по-късно приема италианските групи в църквата „Св. Петър“. Тогава, освен първата основна реч, произнасяна на италиански в залата за аудиенции, той още няколко пъти говори на италиански в църквата „Св. Петър“.

Аудиенциите продължават от 11 до 13 ч. или 13 ч. 30 мин. За папата те са крайно уморителни и изискват постоянно напрежение и внимание, толкова повече, че някои речи се превеждат синхронно (например обръщенията към полските групи по времето на Павел VI превеждаше Анджей Мария Дескур, работещ във Ватикана почти 30 години и известен със своите езикови способности); освен това папата понякога получава подаръци от поклонниците, които трябва да разгледа и за които лично благодари (вече без предварително подготвен текст); разговаря последователно на няколко езика; най-сетне той през цялото време е наблюдаван от групата италиански журналисти, които дебнат всяка езикова грешка или забавен инцидент, за да го превърнат в сензация за жълтата преса.

През летните горещини, които в Рим често започват още в началото на май, Павел VI излизаше от залата за аудиенции облян в пот, въпреки че расото му бе ушито от най-тънка материя, и даже залитайки от умора. Когато боледуваше, изтощението му бе още по-голямо. Отлагането на генералната аудиенция бе обаче нещо много рядко, тъй като то винаги предизвикваше спекулации относно здравето на папата. Някои вестници му приписваха невероятни, смъртоносни болести даже когато той страдаше от обикновен грип.

Нееднократно съм виждал Павел VI да говори въпреки хремата си или други несъмнени признаци на силна простуда. На неговата възраст (когато напусках Рим, той бе на 76 г.) това бе мъчение и същевременно значителен риск, на който той се подлагаше въпреки молбите на лекарите, като твърдеше, че не е частно лице и не може да си позволи да пренебрегва задълженията си.

Ако папата приема например членове на музикално дружество или духов оркестър от Ломбардия, група сирачета от неаполитанските детски домове при манастирите или делегатки от организацията на майките-католички от Порто Рико, неговите речи и самото протичане на аудиенцията нямат строго политическо или религиозно значение. Нейната цел е само да се подчертаят връзките на папството и църквата с всички обществени и професионални групи, както и да се обновят и засилят религиозните чувства на онези, които се удостояват с честта да бъдат приети на аудиенция с Христовия наместник на земята.

Все пак много често с аудиенциите и речите се свързва голямата политика. Случва се също те да съвпадат с различни пикантни и забавни обстоятелства.

Да започнем с политиката.

През 1972 г. в Рим пристигна на международен конгрес за солидарност с борещите се за свобода народи от португалските колонии група изтъкнати водачи на народоосвободителното движение в португалските колонии. Сред тях бе Амилкар Кабрал, един от най-изтъкнатите политически водачи в черна Африка, ръководителят на народоосвободителното движение в Португалска Гвинея и островите Зелени нос, водач на ФРЕЛИМО в Мозамбик и МПЛА в Ангола (по-късно той бе предателски убит от агентите на ФИДЕ, полицията на Салазар). За никого не бе тайна, че водачите на тези организации са хора с определено леви убеждения — или комунисти, или много близки до комунизма. Факт бе също така, че Ватиканът от години се намираше под моралния натиск на сериозни католически центрове в Африка, Западна Европа и самата Португалия, които изискваха от папата да се дистанцира от тогавашния ултракатолически португалски режим поне по въпроса за мръсната колониална война.

Конгресът бе проведен с подкрепата на ИКП и Социалистическата партия и с участието на много дейци и делегати на прогресивни католически организации. Ватиканът изрази неофициално съгласие в него да участвуват няколко духовници с висок ранг. Но въпреки натиска от страна на многобройните католически дейци, папата не се реши да изпрати до конгреса телеграма или поне неутрално поздравително писмо. Със събития от такова естество Ватиканът почти никога не се ангажира, като се мотивира с религиозния, а не политически характер на своята мисия. Неговите аргументи обаче не са убедителни. През цялото време, докато конгресът продължаваше, Държавният секретариат и някои считани за близки на прогресивните кръгове лица от обкръжението на папата се намираха под натиска на католически дейци и политици, които настояваха папата да прояви някакъв жест по адрес на водачите на народоосвободителната борба в португалските колонии.

И днес още би било недискретно да описваме кой и при какви обстоятелства бе убедил папата да приеме водачите на ФРЕЛИМО и МПЛА на частна аудиенция. Било е уговорено тази аудиенция да не се разгласява, да бъде символична среща на главата на римокатолическата църква с вярващите от три колониални територии. Папата бе подчертал, че е съгласен да даде аудиенция на вярващите, а не на политиците и затова ще им ПОЗВОЛИ да целунат пръстена, символизиращ неговата духовна власт, без да започва какъвто и да било разговор с групата африкански политици.

Денят на аудиенцията бе определян в продължение на няколко дни, защото решението на папата предизвика буря от интервенции. Архиепископ Бенели прие съветника в постоянното бюро на представителя на президента на САЩ при Ватикана (това бюро представлява работна група без юридически статут на дипломати, защото САЩ не поддържат дипломатически отношения с Ватикана). Този великолепно информиран дипломат припомни на своя достоен и приятелски настроен събеседник, че Португалия е член на НАТО, а португалските колонии според становището на Лисабон са „задморски провинции, представляващи интегрална част от територията на страната“. Поради това подкрепата на народоосвободителната борба в тези колонии би била „неприятелски акт по отношение на НАТО“.

Американският дипломат, разбира се, не спомена за подготвяната аудиенция, за която нямаше право да знае, но за никого на 3-тия етаж на Апостолския дворец нямаше съмнение каква бе целта на неговата интервенция.

Същия ден „съвсем случайно“ един италиански политик, известен със своите връзки със самолетната и оръжейната индустрия, посети един от членовете на върховното ръководство на Държавния секретариат. Той го осведоми за големината на оръжейните доставки за португалската колониална войска, напомни му, че Ватиканът притежава солиден пакет акции на отделните фирми от тази индустрия, да не говорим за това, че родният брат на Павел VI — адвокатът Монтини — е член на главното ръководство на фирмата Берета, производителка на бързострелни автомати за португалските колониални стрелци.

По същото време архиепископ Казароли, шеф на папската дипломация, прие посланиците на африканските държави при апостолската столица, които доказваха, че подкрепата на папата за народоосвободителната война в черна Африка би допринесла за оживяването на религиозните чувства на тамошните католици.

Представителите на няколко мисионерски ордена в португалските колонии чрез посредничеството свои познати зад Бронзовата порта също изразиха подобни убеждения, като посочиха, че дори формалното поддържане на лоялност от страна на Ватикана към колонизаторите в Мозамбик, Португалска Гвинея и Ангола би имало трагични последици за в бъдеще, след края на колониалната ера.

С две думи, започваше буря, чието ехо незабавно стигна до папата. Той на два път отложи аудиенцията, като отново се посъветва със своите експерти, и най-накрая я насрочи за събота, когато зад Бронзовата порта обикновено не се случват важни събития и поради това вниманието на журналистите е отслабено.

За това, как е протекла срещата, не знаем много. Според по-късната информация на един италиански католически политик, който придружавал дейците на народоосвободителната организация, част от гостите, предупредени за принципите на протокола, коленичил и целунал пръстена на папата; само Амилкар Кабрал според обичая на много племена в родната му страна, целунал Павел VI по рамото, след което заявил, че благодари на църковния глава за подкрепата, каквато е аудиенцията сама по себе си, за народите на Африка, борещи се за своите справедливи права.

Папата му отговорил на латински с цитат от Тома Аквински, според когото мирът е резултат от хармонията в човешките сърца, хармония, която не може да се постигне без справедливост, което пък означава уважение към моралните принципи. Цитатът е бил формулиран така, че е можел да бъде разбран и като подкрепа на народоосвободителната борба, и като призив за мир.

Вестта за тази аудиенция проникна в пресата два дни след заминаването на африканските дейци от Италия и предизвика широк отзвук в целия свят. Тя предизвика почти всеобщо сърдечно одобрение даже в американския печат, който дотогава официално се отнасяше резервирано към колониалните войни на Португалия и най-често отминаваше свързаните с нея събития с пълно мълчание.

Коментарите, написани в различен тон, се свеждаха до един и същ извод: Павел VI бе оказал морална подкрепа на народоосвободителните движения в португалските колонии. Много коментатори припомняха, че приетите от папата представители на народоосвободителните организации са марксисти или привърженици на марксизма. Във връзка с това всички църковни и нецърковни консерватори преминаха във фронтална атака срещу Павел VI. Неофашисткият седмичник „Il Borghese“ публикува на първата си страница карикатура на папата, седящ на трона с жезъл, украсен със сърп и чук в ръцете, с които той бие група облечени в бяло католически свещеници, атакувани от негри, въоръжени с ножове и копия.

Говорителят по печата на Ватикана, проф. Федерико Алесандрини, е изтънчен опитен журналист, човек близък на папата, който обаче не разбира напълно, че след Втория ватикански събор политиката на апостолската столица се приспособява към действителността. Той изнемогваше от безбройните въпроси на журналистите. И сега, както през цялата му дълга и трудна кариера, неговата професионална честност не му позволи да отрече нищо, което би могло да бъде истина. Същевременно той не бе в състояние да прикрие притеснението си от факта, че папата бе приел „комунистически агенти“, както десният печат наричаше африканските дейци.

Португалският посланик протестира официално от името на своето правителство пред Държавния секретариат, след което замина за продължителни консултации в Лисабон, което — както предсказваше тамошната преса — се представяше като увертюра към скъсване на дипломатическите отношения с Ватикана.

Аудиенцията предизвика широк отзвук в Гвинея, Мозамбик и Ангола. Тя окуражи всички католически центрове в тези страни, които оказваха, макар и само морална подкрепа на народоосвободителното движение.

Няколко месеца по-късно в Лоренсу-Маркез бяха арестувани католически мисионери, сътрудници на народоосвободителните отряди. Тамошният епископ публикува пастирско послание на тази тема. В отговор колониалните власти наложиха на епископа домашен арест, след което принудително го репатрираха в Португалия.

Накратко казано, незначителната аудиенция сложи началото на процеса, в който Ватиканът се дистанцира от колониалната политика на Салазар и неговите приемници. Аудиенциите на папата понякога могат да се използуват за извършването на положителни обрати в политиката на Ватикана. Също така те нееднократно са били използувани за различни машинации от позициите на крайния консерватизъм или на студената война.

Един пролетен ден на 1970 г. по телефона ми се обади тогавашният посланик на ПНР в Рим Войчех Хабашински, за да ме попита дали внимателно съм прочел в „Осерваторе Романо“ съобщението за генералната аудиенция, проведена предишния ден. Признах, че съм прегледал вестника, но не съм забелязал нищо любопитно. Посланикът ме посъветва да го прочета още веднъж и да проверя как звучат на полски език немските наименования в съобщението. Направих това и установих, че папата е приел организирана група посланици от Шнайдермюл и Ермланд. Шнайдермюл, това е „полска пила“, отделена в периода между двете войни от нормалната църковна администрация като т.нар. „prelatura nullus“, т.е. административен окръг без пълните права на диоцез и подчинен пряко на папата. Ермланд е просто Вармия.

Съобщението бе формулирано така, като че ли поклонниците са граждани на ФРГ и споменатите терени се намират във Федералната република. В такъв контекст двете наименования се споменаваха както в съобщението, така и в речта на папата.

Телефонирах до няколко познати във Ватикана и научих, че специалният влак на западногерманските поклонници е пристигнал в Рим от диоцеза Хилдесхайм, чийто ординатор беше прославеният епископ Хайнрих Мария Янсен — духовен наставник на всички ревизионистични организации във ФРГ, като се започне от „съюза на изгонените“. В този окръг живееха и повечето епископи от поддържаната от Ватикана самостоятелна църковна администрация за католиците, преселени от Западна Полша. Тридесет години след края на войната това бе чисто политически въпрос. Съществуването на тази аномалия бе остатък от периода на студената война, когато Ватиканът, водейки политика на открита поддръжка на НАТО и всички политически антисоциалистически центрове, прие напълно тезата за псевдоправата на ФРГ да представлява „цяла Германия“, т.е. не само ФРГ и ГДР, а също и „областите с временно полско управление“ според тогавашното определение на бонската пропаганда. Влакът на поклонниците бе довел всъщност в Рим група членове на ревизионистичните „изгонени съюзи“ от Пила и Вармия в Хилдесхайм. Посолството на ФРГ при Ватикана, което още по времето на коалиционното правителство на канцлера Бранд поддържаше твърдо становище срещу статута на Църковната администрация в полските западни и северни земи, разбира се, също участвуваше в организирането на похода. Влиятелните прелати, родени във ФРГ, които работеха в Държавния секретариат и други важни учреждения на Ватикана, бяха взели мерки полските местности да се представят като градове и райони на Църковната администрация, влизащи в състава на „Германия“, и чрез тази мистификация да се повлияе не само върху пресата на Ватикана, но и на самия папа. Текстът на изказването на Павел VI, според което Пила и Вармия бяха част от ФРГ, бе написан от духовния съветник на посолството на ФРГ във Ватикана, прелата Йозеф Крахе, близък приятел на ординариуса на диоцеза, включващ бившия свободен град Гданск, епископа — убиец на поляци — Карл Мария Сплет.

След като установих всички тези данни, направих това, което на мое място би направил всеки полски журналист: написах кореспонденция до „Жиче Варшави“, в която разкрих обстоятелствата около антиполската машинация и изразявах съжаление, учудване и горест от факта, че Ватиканът е позволил да бъде подведен чрез ревизионистичната мистификация.

Секретарят на редакцията на „Жиче Варшави“ издаде тази кореспонденция на следващия ден под заглавие „Скандал във Ватикана“. Там наистина избухна скандал. Бе започнато следствие, с цел да се установи как е било възможно в изказването на папата да бъдат използувани фалшифицирани данни. Тогава се оказа, че това е било изказване „на вежливост“, което изобщо не е било предназначено за публикация в който и да било вестник и затова неговото съдържание не е било проверено. Текстът на услужливия прелат Крахе е бил отпечатан в „Осерваторе Романо“, след като това е било наредено по телефона от известно близко на папата лице. Изглеждаше, че е станало някакво недоразумение.

През онзи период още не съществуваха каквито и да било официални, постоянни контакти между Ватикана и полските власти. Единствените личности от Варшава, акредитирани в апостолската столица, бяха двама журналисти — Доминик Хородински и авторът на тази книга. На тях именно се падна честта да приемат официалните и неофициалните извинения от страна на различни важни служители зад Бронзовата порта.

Когато два дни след публикуването на моята кореспонденция в „Жиче Варшави“ се появих в кабинета на говорителя по печата в апостолската столица проф. Алесандрини, на бюрото му вече лежеше пълен превод на статията. Той ме увери, че „за съжаление“ фактите в моята кореспонденция са точни и че „бил упълномощен да изрази своите и на своите висшестоящи съболезнования“. Все пак по един въпрос не можел да се съгласи с мен. Ставало въпрос за заглавието. Използуваното определение „скандал“ било повече от неподходящо. Във връзка с това ме молел да имам предвид, че „скандали във Ватикана няма и не може да има“.

Политиката в най-широкия смисъл на тази дума съпътствува папата — често като злокобна сянка — в цялата му обществена дейност. Все пак тя невинаги е основен фон на различните официални събития. Случва се папските аудиенции да протичат и при забавни обстоятелства.

Така например на времето папа Йоан XXIII реши да демонстрира връзките на църквата със съвременното изкуство (една от слабите страни на съвременния католицизъм, което прави Ватикана чувствителен към тази проблематика), като организира тържествена аудиенция за кинозвездите и други филмови дейци. Папа Джовани, както наричаха в Рим Йоан XXIII изключително обичан и уважаван в Италия — също и в кръгове, чужди на католическата праволинейност. Много изтъкнати актьори и актриси изразиха желание да присъствуват на аудиенцията. За някои от тях тя трябваше да бъде още един фрагмент от непрекъснатата рекламна кампания, случай да се появят на цветни снимки в големите илюстровани списания и във филмовите хроники. Нищо чудно, че при тези обстоятелства проблемът за подходящ тоалет се очерта като главен.

Във Ватикана се спазват точни и вече малко престарели правила за „приличното“ облекло на жените, които прекрачват границите на светия град-държава. Тези правила са били създадени във времена, когато жените са носели дълги рокли с понякога огромни деколтета. От XIX или даже от XVIII век датира традиционното правило жените, които отиват на аудиенция при папата, да прикриват главата и раменете си (за тази цел се използува най-често черен дантелен триъгълен шал) и да не откриват коленете си. Този принцип днес създава различни затруднения по времето на късите поли и различните дрехи без ръкави.

Няколко италиански актриси, сред тях и известната със своята неприязън към тържествата и всякаква помпозност Моника Вити, решили да се облекат за аудиенцията при папата в тоалети, съчетаващи изискванията на съвременната мода и предписанията на ватиканския протокол.

Красивата Моника Вити бе постигнала това съчетание с рокля в лилавовиолетов цвят, близък до цвета на епископското расо, дълга до земята, но със страничен разрез по дължината на крака, подобно на японско кимоно, вталена и завършваща с микроскопичен корсаж, прикриващ част от гърдите, но подчертаващ цялата прелест на ръцете, гърба и шията. Главата и раменете си Моника бе покрила с изисквания черен дантелен шал, който горе-долу скриваше голотата на огромното деколте. Джина Лолобриджида също се появи във Ватикана в тоалет, който уж криеше красивите й форми — познати в цял свят, но забранени във Ватикана, — но ушит от толкова прозрачен муселин, че при всеки малко по-силен блясък на светлината фактически тя изглеждаше съвсем гола.

Когато Моника Вити коленичи пред папата, от движението черният й шал се развя, а корсажът престана да изпълнява своите функции. Като видя тази изложба на женски прелести, папата вдигна очи към небето и изрече:

— Дъще моя, изправи се и ми позволи да сведа поглед.

Фотографията на Лолобриджида, коленичила пред Йоан XXIII в прозрачната си рокля, осветена от светкавиците на репортьорите, обиколи всички илюстровани списания в света, донесе на красавицата Джина още по-голяма популярност и убеди Ватикана, че контактите на папата с филмовите звезди са трудни и изпълнени с опасности.

След края на аудиенцията, т.е. между 13 ч. и 13 ч. 30 м., Павел VI се връщаше в своя личен апартамент, за да обядва. Ако нямаше гости, той се хранеше най-често скромно, в компанията само на личния си секретар или на някого от прелатите-камериери. Тримата изпиваха по чашка вино, считано тук за задължителна част от менюто. Освен това им се поднасяха много салати и зеленчуци, по-често риба вместо месо като първо ястие (супи тук се ядат повече за вечеря), макарони, приготвяни в Италия по хиляди начини, а за десерт малко плодове и винаги силно черно кафе, особено ценено от Павел VI заради ниското му кръвно налягане.

Случва се обаче папата да покани за обед някого от кардиналите или други църковни деятели, пристигнали в Рим от чужбина. Оказването на такава чест радва гостите изключително много, тъй като получават възможност да изложат своите схващания по много въпроси без посредничеството на служителите на курията.

Тези обеди са вече много по-тържествени. Великолепни сервизи, прибори от позлатено сребро вермайл, няколко ястия (ордьовър, риба, месо, десерт и кафе). Но за папата — това е работа, още час и половина с напрегнато внимание да претегля всяка своя дума, за да бъде правилно разбран.

След обеда по италиански обичай, възникнал поради естеството на климата, папа Йоан XXIII се оттегляше на едночасова следобедна почивка. Павел VI през тези най-горещи часове от деня четеше, преглеждаше кореспонденцията и документите, представяни му от различните учреждения на Ватикана — с една дума, работеше в тишината на своята библиотека. Йоан Павел II също няма навика да спи следобед. Той излиза на разходка из парковете на Ватикана, след което се връща в библиотеката, където отново чете, записва по полетата на представените му документи изводи и решения, приема най-близките си довереници. След вечерята, винаги скромна, се връща отново към работата си, чете и пише обикновено до късно през нощта. Сегашният папа е спортист. Говори се, че вечерите тича по пътеките на ватиканските паркове и ежедневно тренира с пружини и други уреди в спалнята си.

Така най-кратко може да се представи делникът на папата. По време на големите религиозни празници задълженията на главата на римокатолическата църква са много по-тежки. По време на страстната седмица папата участвува в тържествените богослужения във Ватикана и понякога в една от римските църкви, най-често в „Св. Йоан“ в Латеран. Това са продължителни богослужения, по време на които папата в продължение на няколко часа носи празнична дреха, тежаща над 10 кг. Ако са започнали горещините, което в Рим на Великден не е рядкост, страданията му под богато извезаната със злато дреха и потенето под шапката от тежък атлас са още по-големи.

На първия ден от Великден папата отслужва тържествена меса в църквата „Св. Петър“, произнася проповед и дава благословията си „urbi et orbi“ — на града и света. По-късно участвува в други тържествени богослужения. На Рождество в полунощ чете „Отче наш“, след което отслужва още две меси, предвидени от литургията. Това са винаги тържествени, продължителни, мъчителни обреди.

На разпети петък папата по традиция участвува в символичния път към Голгота около Колизея. Това тържество, което протича в живописните развалини на стария Рим, се предава по телевизиите на много страни. В края на пътя папата сам поема тежкия кръст и повежда процесията, като същевременно произнася молитва. След това прочита проповед и приветствие към тълпите от поклонници.

През последните няколко години от моя престой в Рим по времето на кръстния поход валеше студен дъжд и по време на процесията той се измокряше до кости, а всички знаеха, че здравето му е деликатно и лесно настива. Той се измъчи и от службата в тунела на строежа на експресната железопътна линия Рим — Флоренция, по която влаковете пътуват със скорост над 200 км/ч. Тържествената служба, чиято цел бе да символизира връзките на църквата с работниците, бе предавана от телевизиите на 24 страни. Денят бе ветровит и мразовит. Работниците в каски и импрегнирани срещу вятъра и влагата работни комбинезони приветствуваха папата, облечен в лек пурпурен плащ. Много милиони зрители можеха да наблюдават на телевизионните екрани как Павел VI трепери от студ, докато траеше дългата служба. По-късно въпреки тежката простуда, той не отмени нито една от предвидените в програмата му обществени прояви през празничния период. Причината за това е, че тази програма, отделена от папския церемониал, е предварително публикувана в пресата, между другото, с цел да се осигури присъствието на вярващите, което невинаги е проста задача в днешните времена на уикенди, курорти, почивки в селски вили и преди всичко занемаряване на обичаите.

Освен заетостта, дължаща се на религиозните функции и ролята на глава на църквата, папата е натоварен с многобройни задължения и като шеф на суверенния град-държава Ватикан. Така той приема на тържествени аудиенции посланиците, които му връчват акредитивните си писма, среща се с дипломатическия корпус и произнася новогодишни поздравления към неговите членове, изготвя послания към държавни и правителствени ръководители по случай някои църковни празници и годишнините на своя понтификат, понякога провежда политически разговори. Нов момент в понтификата на Павел VI бяха предприеманите от него далечни пътешествия зад граница; от тях ще припомня пътуването му до Далечния изток, което обхвана дори Филипините и Австралия, до САЩ на сесията на ООН, до Латинска Америка и преди това до Близкия изток.

Огромен е броят на въпросите, които може да решава само папата. Това е свързано с йерархичната структура на църквата и произтича от съображения от религиозно естество. Поради тази причина папата е принуден да поддържа постоянен контакт с Държавния секретариат даже по време на пътувания, като за целта използува радиото или ако случаят не е толкова секретен — телефона.

Биографите на Павел VI нееднократно са се замисляли защо въпреки астеничната си физика и вече напреднала възраст той нито веднъж не се отказа от публична изява, даже когато бе болен или отслабнал от болестта. Отговорът на този въпрос по принцип е прост. Павел VI въведе пенсионирането на епископите и кардиналите, и след навършването на 75 години те са задължени по канон да подават оставката си от заеманите административни постове в църквата и Ватикана. По правило тези оставки се приемат от папата. Само в изключителни случаи той продължава периода на активна дейност за някои членове на йерархията, но с една-две години и никога за навършили 80 години. На тази възраст кардиналите губят също така правото да участвуват в изборите за нов папа, за което вече стана въпрос.

Преди въвеждането на този принцип епископите и кардиналите запазваха своите функции в църковната администрация през целия си живот даже ако на практика поради здравословни причини бяха принудени да отстъпят управлението на диоцеза или конгрегацията на някой по-млад заместник или помощник.

През 1971 г., когато Павел VI прокара новите правила по тези въпроси, се поднови мълвата, че той самият възнамерява да се откаже от папския трон и да се пенсионира, когато навърши 75 години. Такива предположения се разпространяваха преди всичко от онези ватикански кръгове, които не одобряваха многобройните нововъведения на папата за модернизиране организационната структура на църквата и за осъвременяване на нейните отношения със света. Авторите на слуховете се мотивираха с разсъждението, че ако папата въвежда пенсионна възраст за всички членове на йерархията, то няма причина да не приложи към самия себе си тези принципи, които е определил за другите.

В тези разсъждения се крие принципна неточност от гледна точка на теологията и канона. Папата стои начело на църковната йерархия, а същевременно за вярващите той е наместник на Христос на земята. Именно като наместник на Христос той упражнява най-висша власт в църквата, откъдето произтичат теологическите основи за неговата абсолютна духовна власт.

Така че съмнително е дали папата има право на пенсиониране и дали званието „Христов наместник на земята в оставка“ би било логично от гледна точка на теологията и според разбирането на широките маси вярващи.

Над 20-вековната история на църквата е записала няколко случая, в които папата е абдикирал, най-често принуден от светските владетели или от противниковите политически групи сред висшата йерархия. Огромната част от теолозите обаче застъпва възгледа, че да се приеме принципно абдикацията и излизането на папата в пенсия би било вредно за авторитета на Ватикана и папската институция.

Някои от висшите сановници зад Бронзовата порта твърдят също, че на Павел VI не би било присъщо да се откаже от властта, и припомнят, че като модернизира частично църковната структура, заедно с това е засилвал позициите на римския епископ. Така например до 1972 г., когато папата проведе поредното ръкополагане на кардинали, бе задължителен принципът, че преди публикуването на имената на новите кардинали (консистория) в кардиналската колегия се провеждало тайно заседание, на което папата съобщавал имената на новите кандидати за пурпурно расо, след което задавал традиционния въпрос: Che ne pensate? Какво мислите за това? Този въпрос произтичал от почти забравения обичай, според който кардиналската колегия имала право да изказва съображения относно предлаганите от папата кандидатури и даже да ги отхвърля. Със засилването на папската институция и ролята на папата той започнал да назначава кардиналите сам, без да се съветва с никого. Така било от векове, но все пак старата формула, припомняща традиционните прерогативи на кардиналската колегия, останала в употреба, защото никой не анулирал свързаните с нея правила. Това направил Павел VI, при това между другото, във връзка с обновяването на някои други постановки относно кардиналите.

Привързаността към традицията предизвикала забавно недоразумение. В комюникето на ватиканското пресбюро, съдържащо списъка на новите кардинали и информация за тържественото им ръкополагане, намерила място и сакраменталната фраза: Che ne pensate? Чиновникът от секретариата, който писал комюникето, просто преписал старата формула. Чак вечерта било публикувано опровержение, което привлякло вниманието на световната преса към провежданата премяна.

Като използували този и други подобни примери, противниците на Павел VI, по правило крайни консерватори, се постарали да създадат впечатление, че той не се пенсионира единствено поради своето властолюбие. Разбира се, отзвуци от тези мнения, цитирани в печата, стигали до Павел VI.

Впрочем именно дейността на около 350 акредитирани при Ватикана италиански и чуждестранни журналисти е била една от най-съществените причини, поради които Павел VI не се е отказвал от обществените си изяви дори тогава, когато здравословното му състояние е изисквало почивка.

Здравето на дребния, слаб и с крехка конструкция папа Павел VI остана добро за възрастта му до последните му дни. Разбира се, измъчваха го естествените за тази възраст страдания. Най-вече артритните болки в кръста и краката затрудняваха движенията му, неведнъж успяваше да коленичи с голяма мъка. Журналистите, общо взето, са хора любопитни, обичат да пъхат носа си навсякъде, но по-тактичните от тях считаха страданията на папата за негова лична работа и не споменаваха за тях в своите кореспонденции. За съжаление в тези професия добрият тон невинаги надделява. Например редакциите на най-големите западни ежедневници и радиостанции, които винаги търсят сензации, използуваха услугите на недискретни и нетактични кореспонденти, като понякога даже прекаляваха, представяйки споменатите болежки като фатални.

Сериозните вестници и телеграфни агенции, независимо от желанието си, са принудени да се приспособяват към тези спекулации, публикувани в огромни тиражи. Така се създаде механизъм на недискретност и клюки около здравето на папата. Ако Павел VI си позволеше да отложи генералната аудиенция или даже нормален прием, моментално в големите вестници начело с американските се появяваха предсказания за неговата скорошна смърт. Възрастта на Павел VI не позволяваше да се изключи трагичен край даже в резултат от обикновена простуда, но спекулациите с неговото здравословно състояние бяха жестокост. Павел VI рано или късно научаваше мрачните прогнози на журналистите, при това свързани с разсъждения за евентуалния му приемник. За да не дава поводи за подобни спекулации и клюки, Павел VI, както и Йоан XXIII (който през последните месеци от живота си знаеше, че болестта му е неизлечима), отлагаше публичните си прояви само когато това действително бе невъзможно. В тези случаи ежедневно се публикуваха бюлетини за здравословното му състояние, подписвани от най-добрите италиански лекари, за да може чрез бърза и точна информация да се предотвратят клюките.

Единственият период, в който папата може малко да си отдъхне от неизброимите задължения, е шестседмичният годишен отпуск, който обикновено прекарва в Кастел Гандолфо, недалече от Рим. Това е прелестно градче, разположено на високия бряг на езерото Албано, в което се намира лятната резиденция на папата — бароков дворец, ограден от голям, сенчест и прохладен парк.

Папата пристига в Кастел Гандолфо предимно след 15 юли и се връща в първите дни на септември. Придружават го държавният секретар, няколко най-близки сътрудници от папския дом и неотменната швейцарска гвардия.

Но даже и по време на престоя си в Кастел Гандолфо папата приема групи от поклонници на генералните си аудиенции в сряда, а понякога на индивидуални аудиенции за особено важни личности. Той продължава да изпълнява и други задължения като глава на католическата църква.

Когато папата отсъствува от Ватикана, дейността на Римската курия почти замира, а огромното болшинство от чиновници заминава в отпуск, или, както се казва там, „на вода“. Водните курорти, особено за лечение на бъбреци, се изпълват с духовни служители на курията. Тяхна „професионална болест“ са камъни в бъбреците, което по всяка вероятност се дължи на малко подвижния начин на живот, химическия състав на римската вода и още, както твърдят местните клюки, на пристрастието към червеното вино.

Най-известният в света курорт за лечение на камъни в бъбреците, Фиуджи, има вода, която разтваряла и най-твърдите оксалати. В местния музей може да се види камъкът, от който се е освободил благодарение на водата на Фиуджи папа Климент V, умрял през 1314 г., както и писмо на Микеланджело до братовчед му, в което той препоръчва водата от Фиуджи, „разяждаща“ бъбречните камъни. През втората половина на юли и август във Фиуджи, свързан с Рим чрез електрически влак, се срещат тълпи от облечени в черно мъже, разхождащи се в парка с броеница и чаша с вода в ръка. Сред тях могат да се разпознаят и епископи, и кардинали, облечени цивилно, за да не правят впечатление на тълпата.

Фиуджи е частно предприятие, в което Ватиканът, както се твърди, притежава значителни акции. Бутилка с вода от тамошните извори струва половин долар и може да се купи в цяла Италия.

Да се върнем все пак към папската ваканция. Въпреки ежедневните си официални занимания и необходимостта да се вземат решения по спешни въпроси, в Кастел Гандолфо папата действително си почива, като прекарва по-голямата част от деня в парка или на терасата на двореца. Само тогава той има време да се среща за по-дълго време и на спокойствие със своите роднини.

Отдавна са отминали времената, когато злоупотребата със служебното положение за издигане на роднините се считаше за вредно, но общоприето явление. По времето на понтификата на Павел VI общественото мнение не научи нищо за срещите му с близките. Никой от тях не е работил във Ватикана и не е получавал каквито и да било изгоди от факта, че има високопоставени роднини. Така е и сега, толкова повече, че Йоан Павел II няма семейство.

Известно е, че братът на Йоан XXIII, селянин от Бергамо, не е наследил от него нито грош, защото той нищо не е притежавал. Папа Монтини е произхождал от семейството на милански юристи и чиновници и някои от тях са доста заможни. Самият папа не е притежавал лично имущество, освен няколко мебела, картини и други дреболии. Това се отнася също така за Йоан Павел II. Папата е може би единственият в света държавен глава, който не получава заплата. Всичките му потребности се удовлетворяват от създадените за тази цел ватикански учреждения. Подаръците, които получава от посещаващите го държавни и правителствени ръководители и делегации, се предават във ватиканските музеи, ако имат художествена стойност, или се изпращат по манастири, сиропиталища и други благотворителни институции като дарове от папата.