Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watykan z daleka z bliska, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
aradeva (2019)

Издание:

Автор: Здислав Моравски

Заглавие: Ватиканът — отдалеч и отблизо

Преводач: Уляна Иванова Трайкова; Елена Петрова Паспаланова

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: ДИ „Наука и изкуство“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Националност: полска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, Ямбол

Излязла от печат: ноември 1985 г.

Редактор: Правда Спасова

Художествен редактор: Лили Радева

Технически редактор: Василка Стефанова-Стоянова

Художник: Веселин Цаков

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/39

История

  1. — Добавяне

Пирамидата на църковната власт

„Ти си скалата, на която ще изградя своята църква…“ Тези думи, които според Евангелието Христос е произнесъл пред апостол Петър, са поставили началото на папската институция. Както е известно, според църковната католическа наука, папата е наместник на Христос на земята. Първият наместник е бил апостол Петър, на латински Петрус, т.е. скала или опора, защото е носил или — по-вероятно — приел това име.

Според същите критерии епископите са последователи на апостолите — най-близките ученици на Христос и същевременно тези, които разпространяват неговото учение в света.

Както църквата, така и властта на приемниците на апостол Петър имат двойствен характер. Мистичната, свръхестествена, трансцендентална църква — ако използваме определенията на католическата еклезиология — това най-общо е целият обем от проблеми и решения в областта на морала, проблеми, произтичащи непосредствено от принципите и заповедите на Откровението. Ако използваме марксистката терминология, трябва да кажем, че става въпрос за концепции и действия от сферата на надстройката. На тази мисия на църквата съответствува определена област от властта на свещениците. Нейните носители са духовниците. Всички те при посвещаването си в звание получават, независимо от административните им длъжности, определена духовна (и жреческа) власт: могат да приемат изповед, да извършват богослужения, да причестяват и изпълняват религиозни задължения, предназначени за духовните лица. Епископът притежава най-висока духовна власт и може съща да посвещава в звание. Всички епископи, независимо от заеманите постове в областта на духовната власт, са равни. Обаче църквата не е само мистична формация, действуваща в сферата на свръхестественото, но е също и организация. Това се отнася и до вярващите. На 30 декември 1975 г. католическата църква имаше 2219 парафии в целия свят, около един милион и половина свещеници, монаси и монахини. Църквата притежава също така, освен храмовете и светите обекти, неизмерими богатства. Тя ръководи почти 100 университета, хиляди различни училища и други образователни заведения, организации за социално обезпечаване и здравни служби. Накратко казано, църквата е създала организационна структура за разрешаване на своите проблеми, управление на своите имоти, установяване принципи на поведението на духовниците и контролирането им, както и за защита на многобройните си интереси, понякога политически (например в областта на взаимоотношенията с държавни владетели). Тази структура служи също така на дейността на църквата в сферата на религията, т.е. за насаждане и укрепване на вярата и съдържащите се в нея морални принципи.

Организацията на католическата църква, формирана в продължение на две хиляди години, принципно се различава от структурата на другите вероизповедания. С изключение на някои църкви от азиатски произход, например тибетския вариант на будизма, нито една религия не притежава толкова централизирана структура на властта. Православната църква е автокефална, което означава, че църквата на това вероизповедание е независима от чуждестранните духовни власти. Вярно е, че патриархът на Константинопол се смята по традиция за православен свещеник от най-висок ранг, но и той не притежава никакви права над православните църкви в отделните страни. Вярно е, че мюсюлманската религия има своята духовна столица — Мека, но тамошните имами не притежават никакви права над другите религиозни структури на исляма. В ислямските монархии, например Мароко или Саудитска Арабия, най-висш религиозен сановник е държавният владетел, който понякога, ако се вярва на легендите, води своето потекло от Мохамед или неговото семейство. Протестантските църкви по принцип нямат йерархии, а епископите там са само администратори на църковните имоти, избрани от общината или няколко общини.

Затова пък католическата църква притежава организационна структура от универсален характер, а нейният глава, папата, притежава не само най-високата религиозна власт, а също огромни права в организационно-административната област.

Преди да разгледаме обхвата на папската власт, ще скицираме схемата на организационната структура на църквата. Нейната най-низша клетка е епархията. Ръководител на епархията, която обхваща точно определена област, е проповедникът с помощници и викарии. Следващото организационно ниво е деканатът, който обхваща около десет епархии и води своето наименование от латинската дума decanus (десетник), както са наричали подофицера в Римската империя. Духовният предводител на деканата е деканът, който изпълнява в епархията ролята на координатор, предава решенията на диоцеза и информира епархията.

Основно звено в административната структура на църквата е диоцезът, който може да се сравни с окръга в държавната администрация. Начело на диоцеза стои епископ-ординатор, подпомаган от епископи-помощници, наричани често суфрагани. Всеки диоцез има курия, т.е. управителен орган, който се занимава с вътрешните проблеми. Също така диоцезът обикновено разполага с духовна семинария и други подобни заведения. Целият клир на терена на диоцеза е пряко подчинен на епископа. Той определя обема на работата на отделните свещеници, той може да ги премести от една епархия в друга, от епархията в курията или на друго място. Неговите решения не подлежат на обжалване. Свещеник, посветен в звание в даден диоцез, практически за целия си живот е свързан с тази област. Ако иска да се премести при друг епископ, той трябва да получи за това съгласие, така както и за излизане от епархията, за отпуск и учение и пр.

С помощта на служителите на курията епископът упражнява и църковно-съдебната власт над клира в своя диоцез, която не е само от духовно естество. За някои провинения свещениците са заплашени от сурови канонически наказания, например продължителен престой в манастир със суров устав, налаган за покаяние. В днешни времена тези наказания имат, разбира се, характер на доброволно покаяние в смисъл че никой не може да принуди свещеника да приеме наказанието. Но ако откаже, губи не само административните си функции и свързаните с тях доходи, но също и правото да изпълнява религиозни обреди, включително извършване на богослужения, приемане на изповед, причестяване и пр. В много страни, между другото в Италия и Испания, и до днес се спазва правната забрана да се назначават провинилите се по този начин свещеници на каквито и да било държавни длъжности. Това означава, че за свещеника, свалил расото без съгласието на църквата, е недостъпна основната възможна за него кариера, каквато е преподавателската дейност в училище. Той не може да работи в нито едно обществено учреждение, даже в пощата или железниците. С други думи, свещеникът, който по каквито и да било съображения попадне в конфликт със своите духовни ръководители, често остава без средства за препитание.

Оттук се вижда, че властта на епископа над клира даже в днешни времена не се основава само на доброволното подчинение, произтичащо от убежденията и чувството за дисциплина. Това е власт, далеч нелишена от елементи на икономическия и психологическия натиск, на който духовникът, особено в напреднала възраст, трябва да се подчини, ако не иска да остане без средства за живот.

Така е сега. През средновековието, а в много страни до преди 150 години, свещеникът при разрив с църквата, особено ако той е възникнал поради причини от идеологическо или светогледно естество, е бил третиран като престъпник и заплашен от най-суров затвор или мъчителна смърт.

Епископът на диоцеза (ординаторът) притежава и значителни административни пълномощия. Той управлява църковния имот, решава как да бъде разпределен доходът между епархията и епископската курия (по-голямата част от доходите на църква идват от епархиите, управляващи в някои страни големи богатства). Той контролира църковното съдопроизводство в епархията, което разрешава не само въпросите на каноническите престъпления, т.е. нарушението на установените от църквата задължения на духовниците, но също и въпроси от светски характер като разтрогването на браковете.

По принцип диоцезът е подчинен пряко на папата. Изключенията от това генерално правило не са само формални. Съществуват три вида диоцези: суфраганни, метрополии и титулярни. Теоретично суфраганните са подчинени на метрополиите, макар че сега такава зависимост практически няма. В Полша например варшавската, гнезненската, краковската и вроцлавската метрополии имат суфраганни диоцези, а познанската няма. Ординариусът на метрополията не е епископ, а архиепископ, но разликата между двете звания е едва ли не само протоколно-номинална. Титулярните диоцези съществуват само на хартия и по-точно във ватиканската документация. Това понятие се е формирало в продължение на векове.

По времето на арабското нашествие в Северна Африка в ръцете на мохамеданите попаднали огромни области, в които църквата притежавала вече гъвкава организация и многобройни диоцези. Подобно явление настъпило и в Близкия изток, включително в Палестина, наричана от християните свещената земя поради това, че там се намират места и паметници, свързани с живота на Христос. По-късно, вече в нашето хилядолетие, турските нашествия напълно изтласкали католицизма от тези територии. За тези диоцези църквата говорела, че се намират в ръцете на неверниците, in partibus infidelium. Въпреки това винаги са били назначавани епископи администратори на тези области, даже ако някогашните резиденции на епископите вече не са градове, а загубени селца или даже изобщо са изчезнали от съвременните карти. Първоначално тези номинации носели политически характер. Необходимо било да се подчертаят правата на църквата и нейната воля да си възвърне загубените терени на влияние. По-късно тези фиктивни длъжности били използувани, за да се присъждат епископски титли на духовници, заслужили виолетовите раса за изпълнявани административни длъжности или по други причини. В учрежденията на Римската курия огромен брой висши длъжности се заемат от епископи. Те често притежават по-голяма власт от епископа и на най-големия диоцез, но не притежават собствена юрисдикция, т.е. конкретна област, в която да упражняват епископската власт. В по-голямата част от диоцезите епископът-ординатор има нужда от помощта на духовници, които трябва да притежават необходимия авторитет в диоцеза и всички права на свещеника. Във всички тези и подобни случаи църквата присъжда титулярни епископски и архиепископски звания. Така например секретарят на папския съвет по обществените проблеми на църквата, кардинал Агостино Казароли, е архиепископ на Картаген, за който „Ануарио Понтифичо“ твърди, че е метрополия на проконсулската провинция Зегвитан. Този диоцез е създаден по времето на Римската империя. Тунис е мюсюлмански от 13 века. Понастоящем Картаген е предградие на Тунис с вили и къпални, където се намира резиденцията на архиепископа, осъществяващ властта над Туниската католическа църква.

Секретарят на полския епископат Бронислав Домбровски е титулярен епископ на местността Адрианотера (днес Узунция Яйла). Тази местност се намира в Турция, която е мюсюлманска от много векове. Резиденциите на над двадесет титулярни епископа се намират в Нумидия, в съвременен Алжир и Тунис. Не е останала и следа от местностите, които в църковните списъци са резиденции на тези диоцези. Причините, поради които административната структура на църквата запазва тези фиктивни понятия, са различни. Първо, църквата, която в продължение на двадесет века през цялото свое съществуване винаги е имала универсалистични аспирации, е смятала, че зачеркването на тези загубени за християнството (често и за Римската империя) области от списъците на църковната администрация би било проява на примиренческа политика и признаване на окончателния характер на тези промени, третирани като временно надмощие на злото, т.е. на „неверниците“. Второ, църквата като институция е особено привързана към традициите. Да се промени каквото и да било, свързано с историята на християнството и църквата, във Ватикана е било считано за вредно стесняване на културното и организационното наследство. Трето, епископите като последователи на апостолите имат определено място в теологията и еклезиологията[1]. То не е място на чиновник, а на духовен пастир, разпространител на вярата и водач на вярващите. В тази светлина епископът служител е понятие, противоречащо на същността на епископските задължения. Същевременно потребностите на организацията и изискванията, свързани с йерархичния строеж на църковната власт, са наложили присъждането на епископски титли и пълномощия на онези хора в курията, които управляват църквата в целия свят. Обикновеният свещеник в качеството си на префект на някаква ватиканска конгрегация или папска комисия не би имал нужния авторитет, за да издава разпоредби и нареждания на епископите в диоцезите.

Заедно със засилването на ватиканския централизъм е възникнала следователно необходимостта да се намери формула, даваща на папите възможност да разполагат с висши служители, снабдени с прерогативите не само на административната, но и на духовната власт. Титулярните епископски звания великолепно изпълняват тази задача.

С изключение на организационната структура на монашеските ордени, на която ще бъде посветен отделен раздел от книгата, диоцезът е най-висшата административна единица на църквата. През последното десетилетие неговата структура бе обикновена. Вторият ватикански събор санкционира известни, преди всичко съвещателни функции на този орган, който и по-рано бе известен в практиката на вътрешноцърковния живот. Имам предвид регионалните конференции на епископата. Те координират дейността на отделните диоцези в дадена страна, вземат някои решения например относно методите на осъществяване на различни мероприятия (между другото относно реформата на литургията, проведена на основата на решенията на последния събор), издават документи, които уточняват становищата по общи морални и обществени проблеми, свързани с дейността на църквата, включително нейните отношения с държавата.

При някои въпроси конференциите на епископата играят посредническа роля в отношенията между Ватикана и локалните църкви. Така например Секретариатът на синода с резиденция във Ватикана изпраща проектодокументите, които ще се разглеждат на областните сесии на Световния синод на епископите, не до отделните диоцези, а до конференцията на епископата. Тя извършва оценка на тези документи от името на епископите в цялата страна, а не на отделните диоцези. В съответствие с духа на решенията на последния събор предводителите на конференцията на епископата са избирани от всички епископи в дадената страна. Не във всички страни, между другото и в Полша, принципът на избора е спазван на практика.

Последният събор възвърна също така известни права на различни съвещателни органи в отделните диоцези като: синоди или събрания на цялото духовенство, съвещания на духовните пастири, в състава на които влизат и светски католици, и т.н.

Когато става въпрос за структурата на църквата, трябва да припомним институцията на примаса — т.е. — в миналото — на първия, най-важен епископ в дадена държава. Институцията на примаса е създадена в епохата на монархията. На основата на традицията или на определени закони известна институционална роля в държавата играеха църквата и представителите на йерархията. През различни исторически периоди и в различни държави епископите са вземали участие в кралския съвет. В Полша по време на Ягелонската династия краковският епископ е вземал участие в сената. Във времето на елекционната монархия полският примас е изпълнявал ролята на interrex, т.е. разполагал с ограничена кралска власт в периода между смъртта на един крал и избора на друг. Особената позиция в държавата осигурявала на примаса първостепенно значение също и във вътрешните проблеми на църквата. Това никога не е било установено в каноничното право. За църквата примасът е бил винаги само епископ-ординатор на определен диоцез. В Полша това с архидиоцезът Гнезно.

В съвременната църква титлата примас, свързана по традиция с определен диоцез има вече значение само като титла. Първи представител на епископата в дадена страна сега е председателят на епископската конференция, избиран чрез гласуване. В много страни, в които званието примас е запазено заради традицията, примасът не е предводител на епископата. Във Франция например примас по традиция е архиепископът на ЛИОН, а за предводител на епископата е избран архиепископът на Марсилия — П. Етшегарай. Подобна е ситуацията в Испания, където поради монархическата държавна форма и според конституцията примасите — т.е. ординаторите на Толедо — имат известни държавнически задължения, защото участвуват в кралския съвет.

От казаното досега произтича, че в организационната структура на католическата църква няма място за кардиналите, които въпреки това играят огромна роля, макар и само като избиратели на папата, Кардиналското звание не е, както често се смята, най-високата степен в сакраменталната йерархия. То се отнася към правната област, така както княжеската титла, присъждана от владетеля. Църквата познава много такива титли, като например прелат, прелат-инфулат и др.п. Както споменахме в раздела, посветен на конклава, в първите векове на съществуването на църквата папите се избирали от всички духовници на Рим, а още по-рано — от общ събор на вярващите. Когато в резултат на различни обстоятелства епископът на Рим станал глава на католическата църква в света и същевременно започнал да се формира зародишът на Църковната държава, се появила необходимостта да се узакони съществуването на висшата, особена роля на папските избиратели като негови най-близки съветници и сътрудници, упражняващи централната власт вече не само в един диоцез, а в цялата църква.

От друга страна, укрепващата Църковна държава се нуждаела от някакъв законен елит на властта. Тези два фактора: необходимостта от силна папска институция като център на духовната власт в църквата, както и необходимостта от държава, формираща се като светска империя над духовната, религиозна империя, били решаващи за формирането на кардиналската длъжност и функция. Кардиналските титли се присъждат от X или XI век най-напред на проповедниците от 25-те римски епархии, по-късно на дяконите от този диоцез и епископите на диоцезите около града.

От 1150 г. кардиналите съставляват Светата колегия. Неин декан по традиция е епископът от Остия, пристанищно градче, което днес фактически е римски квартал. По-късно, когато папите били в по-голяма степен държавни владетели, отколкото духовни ръководители на църквата, кардиналите спечелили позицията на принцове, т.е. „членове на кралското семейство.“ Това създавало възможността да се запази целостта на структурата на Църковната държава, тъй като, за разлика от тогавашните владетели, папата не е бил наследствен монарх. Следователно кардиналите изпълнявали ролята на принцове — васали на краля, в съответствие със средновековната феодална структура. В тази структура длъжността или титлата на кардинала се свързвала не само с определени задължения и привилегии, а преди всичко с различни видове облаги и доходи. Най-често това били принадлежащите на отделните римски епархии и околни диоцези огромни богатства и доходи.

Едва през 1962 г. папа Йоан XXIII въведе принципа всички кардинали да бъдат епископи. На практика този принцип е бил спазван вече от два века, но в периода на Възраждането и даже още през XVIII век кардиналите са били или светски лица, получили от папата тази титла (например членове на кралските семейства), или високообразовани духовници, които заемали светски длъжности.

Понастоящем се различават две категории кардинали. Първите са кардиналите на курията, т.е. тези, които изпълняват различни видове функции в централната администрация на църквата като префекти на конгрегацията (папските министерства). Вторите са шефове на други подобни учреждения — те по правило са граждани на Църковната държава. Кардиналите извън Рим най-често са архиепископи от по-големи диоцези (метрополии).

В Полша съгласно установената от векове традиция, спазвана от папите доста точно, кардиналски шапки получават варшавският, гнезнеският, краковският и вроцлавският архиепископ. В момента гнезенският и варшавският диоцез са обединени ad personam — т.е. имат един предводител варшавско-гнезненският архиепископ-митрополит. Принципът на това обединение е станал необходим след извоюването на независимостта на Полша, когато е било решено да се приспособи организационната структура на църквата към изискванията на държавата. С обединението на прастария диоцез на примаса с варшавския, полският примас станал същевременно първосвещеник на столичния диоцез и това положение се е запазило и до днес.

Всички кардинали на възраст до 80 години имат право да участвуват в конклава. Също така всички са членове на кардиналската колегия, притежаваща известни пълномощия, особено в периода от смъртта на папата до избирането на следващия.

В църковната структура съществува също така понятието патриарх. То произтича от времето на цезар Диоклетиан, който разделил Римската империя на 12 диоцеза (оттук използуваното до днес название на административните църковни окръзи). Приспособявайки организационната структура ни църквата към административната подялба на Римската империя, през 325 г. Никейският събор прие решение александрийският епископ в Египет да изпълнява върховна власт над епископата на целия римски диоцез в Египет. Той получил титлата патриарх. По-късно с разширяването на областите, в които действувала църковната администрация, били създадени патриаршии в провинциите (диоцезите) на тогавашната Римска империя, вече разделена на Западна и Източна.

В периода на кръстоносните походи била създадена Ерусалимската патриаршия, но по-късно, когато след разкола някои източни църкви (коптийската, александрийската, или мелхитската, антиохийската, известна като маронитска, византийската, т.е. гръко-католическата, източносирийската, или халдейската, и арменската) признали приоритета на папата, техните първосвещеници, с изключение на гръко-католическата църква, наричана още униатска, получили титли на патриарси.

Днес титлите на патриарсите имат значение практически само в църквите на източните обреди, признаващи приоритета на папата. Така например патриархът на мелхитската църква, намиращ се в Бейрут, но носещ титлата епископ на древна Антиохия, се избира от духовниците и епископите на своята църква и само формално се утвърждава от папата. Също и патриархът на Александрия, предводител на подчинената на Рим коптийска църква, се назначава от местното духовенство, а папата само одобрява избора.

В сравнение с патриарсите на Венеция, Ерусалим или Лисабон тази титла има само историко-протоколен характер. Смисълът на съществуването на тези патриарси, както и на метрополиите в миналото, е бил съвсем конкретен. Не бива да се забравя, че в първите векове на християнството, а също и през цялото средновековие и даже през XVIII век са липсвали бързи средства за комуникация, поради което много решения, вземани днес във Ватикана от папата, тогава трябвало да се вземат на самото място. На времето патриархът или митрополитът е утвърждавал решенията на провинциалните синоди за избор на нови епископи, разрешавал спорове между епископати, най-често по материални въпроси, ръкополагал новите епископи в своята област и изпълнявал редица други съществени функции, които по правило сега се изпълняват от Ватикана или папата.

Едноличен предводител на цялата църква, или, както казват еклезиолозите, на универсалната църква, е папата. В Annuario Pontificio се изреждат следните негови функции и титли:

епископ на Рим;

викарий на Исус Христос;

приемник на княза на апостолите;

върховен свещеник на универсалната църква;

западен патриарх;

италиански примат;

архиепископ-митрополит на Римската провинция;

владика на град Ватикан;

раб на божиите раби.

При внимателното тълкуване на този списък ще се открият три вида съдържащи се в него функции и прерогативи.

Първата група представлява пълномощията на свещеника и е свързана със съдържанието и тълкуването на Откровението. Папата е викарий, т.е. пълномощник и помощник на Христос на земята, а като върховен свещеник разполага с многобройни пълномощия. Неговите решения, засягащи въпросите на вярата, тълкуването на Откровението, всички основни проблеми и решения, произтичащи от правата му на свещеник, за църквата и вярващите са решения, вземани в името на Христос и по негова воля. Според принципите на католическата вяра папата има особена сила и благодат, с които го е надарил Светият дух, и поради това редица прерогативи, произтичащи непосредствено от бога. Оттук решенията на папата по въпросите на цялата църква, учението, съдържащо се в неговите енциклики и други официални документи, както и решенията, интерпретиращи догмите на вярата, се приемат като решения, идващи от бога. Затова между другото преди повече от 100 години е въведена и догмата за непогрешимостта на папата, предизвикваща много дискусии в съвременната църква.

Към изключителните права на папата спада между другото и ръкополагането на епископите. Това право е свързано функционално с друга област от властта и задълженията на папата. Става дума за неговото господство над католическата църква като универсална, световна организация.

В историята има периоди, когато приоритетът на власт на римския епископ или папата над цялата католическа църква е имал строго формален характер или пък изобщо не е бил признаван. Днес е трудно да се установи до каква степен този приоритет произтича от факта, че Рим е бил столица на Римската империя, чиято структура на организация, а също и универсален характер представляват един от основните камъни на организационната концепция на църквата; също така е трудно да се установи до каква степен и доколко, от друга страна, същият приоритет произтича от духовната приемственост, намираща потвърждение преди всичко в Откровението, т.е. в извънисторическа мотивировка. Стана дума за непрекъсваната приемственост на властта и ръкополагането от Христос, от апостол Петър — първия папа, до наши дни.

Правата на папата като църковен глава са огромни. Той е единственият законодател, решаващ еднолично всички промени и нововъведения в каноническото право и издаващ всички предписания по църковните въпроси. Само той разполага с кадрите, назначава всички чиновници във Ватиканските учреждения, определя границите на диоцезите и създава нови, той най-сетне притежава огромни права по отношение на монашеските ордени, като ги утвърждава и разпуска и приема техните устави. Папата провъзгласява новите светии, той е категоричният, най-висш авторитет във всички по-важни спорни въпроси, като издава например разрешения на свещеници и монаси да се освобождават от обет, а също и по редица важни решения относно литургиите и др.

Също така папата е „владика на държавата-град Ватикан“, т.е. глава на суверенна държавна организация, която, въпреки своя специфичен характер, е субект на международното право и се ползува с почти всички произтичащи от това права. Като абсолютен владетел на Ватикана, в който няма никакви форми на парламент, конституция и каквито и да било прояви на демокрация, папата създава задължителните за своята държава закони, назначава длъжностни лица, контролира вътрешната и външната политика на църквата, т.е. цялата проблематика на взаимоотношенията между църквата и държавата, а също църквата и светския живот в световен мащаб. Папата назначава нунциите, т.е. папските посланици в другите страни, и приема акредитивните писма от посланиците на страните, които поддържат дипломатически отношения с Ватикана. Формално той е също така единственият собственик на цялото имущество на Ватикана.

Разбира се, на практика папата не е в състояние сам да изпълнява всички тия задължения. Повечето от своите права, както духовни, така и държавнически и организационни, той фактически прехвърля върху учрежденията на Римската курия.

Бележки

[1] Част от религиозната доктрина, представляваща приетата от нея концепция за религиозното единство и църковната организация — Б.ред.