Здислав Моравски
Ватиканът отдалеч и отблизо (5)

Как се създава папската енциклика

Философите пишат научни трудове, поетите — стихове, лекарите — рецепти, папите — енциклики. Това твърдение съм заимствувал от една лекция, която преди години слушах в Рим. Докладчикът беше теолог и същевременно изключително духовит човек, нещо рядко срещано сред представителите на тази научна дисциплина. Неговият каламбур не бе обикновена игра на думи. В понятието „Енциклика“ се смесват елементи от всички споменати по-горе „жанрове“.

Това е официален документ, в който се разглеждат проблемите на вярата, взема се становище по въпросите на обществото и обичаите и всички проблеми, които според автора могат да се свържат с мисията на църквата. Църквата, представяща се като предводител на вярващите, като институция, която единствено има право да изяснява истините за вярата, да брани нейната чистота и съответствието на неизменните принципи на Откровението с променящите се условия за живот на хората и обществата, се чувствува призвана да издига глас по най-различни въпроси. В енцикликата Humanae vitae, издадена през 1969 г. от папа Павел VI и засягаща въпросите на планираното майчинство, се съдържат оценки и становища от областта на биологията и химията. В енцикликите, отхвърлящи едни или други обществени течения и научни теории, папите в миналото са се изказвали по въпроси от областта на астрономията (например делото на Коперник или прочутия процес срещу Галилей), медицината и много други области.

Позовавайки се на своята апостолска мисия сред вярващите, църквата заема становища по всички големи обществени проблеми. Тя се изказва например за частната собственост или срещу колониализма, или лансира доктрини по въпроса за обществената справедливост.

Католическата етика е система, обхващаща всички проблеми, с които човек се среща в частния, а донякъде и в обществения си живот. Откровението, както и всяка идеология, се стреми да даде отговор на всички въпроси, вълнуващи човека, а въпросите на светогледа от своя страна поне на теория засягат многобройни области на човешката мисъл, дейност и творчество.

Историята на човечеството познава много философски системи, които произтичат една от друга и се застъпват, респективно изключват взаимно. По-голямата част от тях бяха резултат от интроспекция и опит, които поради своята привлекателност или убедителност са печелели многобройни привърженици, като са оказвали повече или по-малко постоянно въздействие върху съзнанието на индивидите, обществата и историята.

Със сигурност такова е и началото на християнството като философска система, основана на Евангелието и съдържащите се в него заповеди. Историята обаче ни учи, че идеята, ако спечели привърженици, никога не живее сама. Словото наистина става тяло, т.е. философската система като израз на определена идея или съвкупност от морално-обществени принципи намира материален израз в институцията, която служи за това идеята да бъде внедрена в живота.

В дадения случай, ако Откровението е словото, то католическата църква е тялото.

Знаем, че взаимоотношенията между духа и тялото са трудни и изпълнени с противоречия. Това засяга и църквата, чиито интереси като институция често противоречат на интересите на вярата. Може би, с цел да се преодолеят тези противоречия или да се смекчат техните преки последствия, през вековете на своето съществуване църквата постепенно се е сдобивала с атрибути на институционализирана власт, създаващи възможност в името на вярващите да се вземат решения, какво е правилно, какво — погрешно, добро или зло. Следователно в институцията се е въплътила идеята, която се отъждествява с нея и си присвоява определени атрибути на властта, а с нея и материалната сила, представяща се винаги за морална.

Историята на кръстоносните походи, водени под високомерния и същевременно фанатичен лозунг „Така иска бог“, убедително изразява последователността, с която тези идеи се реализират по отношение на народите, историята на инквизицията — по отношение на индивида. В продължение на векове в зависимост от степента, в която се формира централистичната и йерархичната структура на църквата, папската институция поемала все по-важната роля в изясняването на Откровението и неговото коментиране във връзка с конкретните явления или проблеми. Римският епископ в продължение на векове имал решаващата дума по всички въпроси, свързани с познанието. Roma locuta, causa finita. Казвало се е: „Рим се изказа — делото приключи“.

Когато през 1869 г. папската държава започва вече да губи характера си на империя, а папата — позициите си на абсолютен владетел в държавна област, бил свикан Първият ватикански събор. На това събрание на епископи и кардинали, изправени пред ужасяващата перспектива на ограничаване суверенността на папата до крепостния вал на Ватикана, се взело решение част от загубените атрибути на държавната и политическата власт да се компенсират в духовната сфера. Така се родила догмата за непогрешимостта на папата. Догми католическата теология нарича представляващите основата на Откровението непоклатими канони, като например съществуването на единствения бог в три лица, Евхаристията^[1], непорочното зачатие на Богородицата или възкресението в деня на Страшния съд.

Първият ватикански събор задължава католика да вярва също така в догмата за непогрешимостта на папата, ограничена, разбира се, до верските истини. С други думи, когато папата говори от катедрата като наместник на Христос по въпросите, засягащи Откровението и принципите на вярата, произтичащи от него, за правоверния католик той говори самата истина, защото „е вдъхновен от Светия дух“.

Въпросът за непогрешимостта на папата веднага е предизвикал възражения. Много католически философи са окачествили тази догма като противоречаща на духа на съвременността, а протестантските общества са я счели даже за интелектуален упадък на католическата църковна йерархия. Догмата обаче продължава да е задължителна, макар че в съвременния Ватикан за нея не се говори охотно. Официалните папски послания, оформени като енциклики, представляват за вярващите и преди всичко за църквата съвкупност от указания, чието спазване е изискване на вярата и послушанието, макар че догмата за непогрешимостта не се отнася изцяло за тях. Значението на тези основни папски документи е израз на традиционната система на установяване йерархията от ценности по пътя на принудата даже тогава, когато трябва да се потвърдят промените в начина на мислене на църквата, приспособявайки се към съвременността.

Автор на енцикликата и изключителен авторитет, придаващ й характер на задължително, догматично разбиране на Откровението, е папата. Все пак не бива да се мисли, че той на практика може самостоятелно да подготви документ с такова значение.

Главата на католическата църква разполага, както е известно, с такова оръдие на властта, каквото е Римската курия. В резултат на многовековния опит курията е снабдена с един колкото прецизен, толкова и сложен механизъм за действие, който може да се сравни с гъсто сито, когато става въпрос за доктрините на вярата и моралните принципи. Всяка мисъл, всяка нова формулировка или твърдение са многократно преценявани от гледна точка на различните потребности на църквата и теологическите дисциплини. През това сито няма да премине нищо, което би могло да съдържа доктринално, формално или правно противоречие с Откровението и неговото тълкуване. Учудваща е ефикасността на този контрол, неговата всестранност и проникновеност, но същевременно трябва да се помни, че той е един лабиринт, през който всяка нова мисъл, всеки нов, реалистичен поглед на многобройните житейски проблеми се промъкват с огромен труд към откритите публикации и официални документи на църквата.

Произтичащият от този факт доктринерски консерватизъм на католицизма и папската държава все пак не е страничен продукт от сложния бюрократичен апарат на Римската курия или резултат от многостепенната йерархична стълбица на църквата. Напротив, това е съзнателна дейност, осъществяване на основната цел, която църквата си е поставила — запазване непроменяемостта на Откровението и ненарушаване същността на моралните и догматичните норми, съдържащи се в Евангелието.

В започналата след II събор епоха на икуменизъм, т.е. сближаване и постепенно обединение на всички християнски вероизповедания, грижата за запазване чистотата на вярата получава по-различно съдържание в сравнение с годините на борбата с реформацията на Лутер или в не толкова отдалечения период, когато всеки друговерец в Рим е бил третиран като еретик. Тогава — преди 300 или 30 години — „идеологическият“ контрол над всички официални послания на църквата е имал за цел също така да бъдат избягнати и най-незначителните фрази, които някой — който и да е — би могъл да сметне за ерес или поне тенденции към ерес. Баластът на тази дребнавост и догматизъм бил огромен. За да получим представа за него, е достатъчен какъвто и да било цитат от теологическите публикации, които са излизали във Ватикана допреди десет-двадесет години.

Ето един от тях, взет от сериозното теологическо списание „Грегорианум“, издавано от прочутия навеки университет под същото название за подготовка на висши църковни кадри: „Като приложим определени критерии към догмата за евхаристията, трябва да приемем, че в момента на преображението вследствие словата на Христос цялата субстанция на хляба и виното преминава в тяло и кръв господни. Същевременно протоните, неутроните и електроните, влизащи в състава на тази материя, нейните атоми, частици, йони, молекулярни съединения, микрокристали — с една дума, съвкупността от съставки на хляба и виното престава да съществува, преобразувайки се в тялото и кръвта на Христос. Затова пък остават всички външни форми, характерни за тази субстанция: размер, маса, електрически товар заедно със свързаната с това цяла актуална и потенциална, електрическа и кинетична магнетична енергия, а заедно с това всички оптични, акустични, термодинамични и електромагнетични въздействия, които тези сили могат да създадат. Всичко това заедно може да представлява евхаристична характеристика, т.е. цялост на явления, които могат да бъдат експериментирани…“ (юли 1957 г.).

В момента нито едно теологическо издание, което цени собствените си постижения, не би се решило да публикува твърдения от този род, даже ако от гледна точка на догматиката на това твърдение нищо да не може да се възрази. Самият начин на мислене на теолозите е коренно променен, така както и техните интереси, съсредоточени по-скоро върху съдържателния, а не формално казуистичен аспект на разсъжденията.

Малко се отдалечих от темата, която е начинът на създаване на папските енциклики. Най-известната от тях, поне през последните десетилетия, бе енцикликата на папа Йоан XXII „Pacem in terris“ (Мир на земята), публикувана през 1963 г. Този документ предизвика широк отзвук сред обществеността в целия свят. Московският в. „Правда“, който рядко се спира на ватиканската проблематика, помести информация за съдържанието на тази енциклика. Многобройните биографи на Йоан XXIII, като се започне с личния му секретар, епископ Лорис Каповили, публикуваха обширни материали за обстоятелствата, в които се бе зародила мисълта на папата и бе приела формата на официален църковен документ.

Най-важното от тези обстоятелства бе заплахата от глобалния конфликт, която бе надвиснала над земята през втората половина на октомври 1962 г. Тя бе предизвикана от т.нар. кубинска криза. Вторият ватикански събор, който тогава заседаваше на пленарна сесия в църквата „Св. Петър“, бе приел на 20. X. „апел към света“, изпълнен с благородни мисли и декларации, но от прекалено общ характер, който не кореспондираше с пряката заплаха от атомна катастрофа. Този документ също бе обиколил света. ТАСС, подчертавайки неговото значение, бе цитирала фрагмента, в който се твърдеше: „Няма човек, който да не ненавижда войната, който да не се стреми горещо към мир. Църквата не престава да отстоява своята воля за мир и стремежа си към искрено сътрудничество с всяко честно движение за мир.“

Този апел, разбира се, предизвика неодобрението на всички, които разчитаха, че Вторият ватикански събор ще стане нов повод за анатемосване на всичко, което не съвпада напълно с рамките на праволинейното католическо мислене и светоглед. Той представляваше изключителна новост в променящия се вече Ватикан. Може би ехото, което този апел предизвика в света, накара тогавашния президент на Съединените щати Джон Ф. Кенеди да предложи на папата той да се нагърби с посредничеството за преодоляване на кубинската криза.

На 23 октомври президентът телефонира на прогресивния издател Норман Казънс, един от ръководителите на конференцията на съветски и американски учени, която по това време заседаваше в Ендовър, щата Мериленд. По време на разговора той изрази убеждението си, че посредничеството на папата като личност, която представя определен морален авторитет, би могло да бъде отправна точка към мирно преодоляване на напрежението.

В тази конференция инкогнито участвуваше доминиканецът Феликс Морлион, който впрочем не се радваше на най-добра репутация сред католическите интелектуални кръгове. Белгиец по произход, човек с доста бурно минало, отец Морлион бе основал няколко години преди това католическия университет „Pro deo“, считан за идеологическа централа на антикомунизма.

Това учебно заведение, което като че ли нарочно се помещаваше в изоставения от посолството на Тайван бароков дворец при Via Nomentano в Рим, получава средства от различни източници и неколкократно бе обвинявано в сътрудничество с ЦРУ, поне в това, че се финансира от него, подготвяше различни рапорти и оценки, които в много отношения припомнят разузнавателните рапорти, с една дума, ако използуваме определението на един от социалистическите депутати в италианската камара, в този университет „се занимават с въпроси, които нямат нищо общо с науката като източник на знания, а като инструмент за власт“.

Феликс Морлион бе приятел на Норман Казънс, който го бе поканил на конференцията в Ендовър инкогнито. Американският издател се обърна към своя гост с молба да го свърже с Ватикана. Морлион телефонира на тогавашния шеф по папския протокол, епископ Иджино Кардинале, считан заради поста си за дипломатически чиновник. След няколко минути Кардинале телефонира от Ватикана до далечния Ендовър: папата е съгласен да се опита да посредничи. Ще подготви апел до двете страни на конфликта, чието съдържание ще бъде представено на заинтересованите преди публикацията.

Посланието бе написано от Йоан XXIII през нощта от 24. X. срещу 25. X. Рано сутринта текстът бе изпратен в съветското и американското посолство в Рим.

На 25. X. по обед радио Ватикана публикува текста на папското обръщение, адресирано пряко до първия съветски ръководител и президента на Съединените щати. „Надяваме се — гласеше посланието, — че тези, които носят отговорността на властта, ще си спомнят колко тежки са техните задължения. Нека се вслушат в гласа на съвестта си и чуят изпълнения с безпокойство вопъл към небесата, вопъл на децата и старците, на всеки отделен човек и на обществата от всички краища на света: «Мир! Мир!» Тържествено заклинаме всички правителства да не остават глухи към зова на цялото човечество. Нека направят всичко, което е по силите им, за да спасят мира. По този начин те ще запазят света от ужаса на войната, чиито страшни резултати никой не може да предвиди изцяло. Нека преговарят, защото такова почтено и открито действие е свидетелство за съвестта на всеки от тях и за неговата отговорност пред историята. Приемането и поддържането на идеята за преговори на всички нива и при всички обстоятелства — тези постъпки са израз на мъдростта и разума, обединяващи благословията над небето и земята.“

На 26. X. московският вестник „Правда“ публикува текста на папското послание. Стана ясно, че кубинската криза ще бъде преодоляна по пътя на преговорите.

Никой не счита, че посредничеството на папата е било решаващ фактор, направил възможно ликвидирането на непосредствената опасност от глобален конфликт. Тогава ставаше въпрос предимно за един от многото козове в играта, действие, което помогна на президента Кенеди да се освободи от задължението да направи първата стъпка към споразумението, да се създаде стъпало в стръмнината на преговорите, на което дипломати и политици биха могли да стъпят, за да преодолеят трудностите на споразуменията.

Около две седмици по-късно, на 16. XI. 1962 г., папата прие своя личен лекар, проф. Пиестро Валдони, от когото научи, че страда от неизлечима болест, от рак, и че дните му са преброени. Йоан XXIII прие вестта спокойно. Разговаря с професора за изводите, които човечеството трябва да направи след кубинската криза. Тези изводи — заяви той — имат значение и за християнската доктрина. Те трябва да бъдат събрани и формулирани в нов документ за проблемите на мира в света. Същата вечер папата седна пред пишещата машина в своята библиотека на последния етаж на Апостолския дворец.

Първите думи, които написа, са цитат от съчинението на св. Августин De civitate dei („За божието царство“): „Мирът е спокойствие, произтичащо от порядъка на вещите, той е вярност към и подчинение на вечното право. Порядъкът е установяване на всяка вещ на съответното й място. Мирът на хората е сговорност в дома, в града, в човека.“

Черновата на енцикликата Pacem in terris, нахвърляна от папата, била пълна с цитати от пророците Исай и Йеремия, стихове от псалмите на Давид, фрагменти от посланията на апостол Павел. Тази структура на документа не произтичала само от дисциплинарната мисъл на духовника. Папата се е стремял да обедини най-тясно енцикликата с откровението, като й придаде едновременно политически и религиозен характер. Той си е давал сметка за възраженията, които ще срещне неговата идея, колко враждебно ще се отнесат към призива за обединение и сътрудничество на хората с добра воля всички, за които по-близък е бог, наказващ грешниците и громящ непослушните, отколкото разпнатият бог. Формата и структурата на енцикликата трябвало да я предпазят от подобни християнски атаки.

Няколко дни по-късно бе свикан редакционен колектив, ръководен от 58-годишния отец Пиетро Паван, професор в папския Латерански университет. Син на профсъюзен деятел от района Венето и автор на нашумялата преди време книга „Democrazia е Christianismo“ (Демокрация и християнство 1952), анализираща социологическите концепции от клерикално-фашистката епоха в италианската църква, проф. Паван според папата бе най-подходящ за редактор на документа. В интервю за ежедневника „Кориере дела сера“ (11. V. 1963 г.) той сподели донякъде първия си разговор с папата на тема бъдещата енциклика: „Господ бог — заявил Йоан XXIII — ни защити от ново нещастие — войната. И ние допринесохме за това според малкото си сили. Но изглежда все пак, че сега, когато папата говори за мир, хората са готови да го изслушат. Не можем ли да се спрем по-обстойно на тази тема?“

От разказа ми проф. Паван се подразбира, че Йоан XXIII представил тогава своето становище по някои аспекти от международната политика. Той казал, че двата големи блока, т.нар. западен блок и социалистическите държави, обосновават своето въоръжаване с необходимостта от защита. Папата трябва да вземе това предвид. „Не мога — цитира Паван думите на папата — да се съмнявам в това. Кой знае как е в действителност? Нямам право да обвинявам в зли намерения която и да било страна. Ако направя това, не би имало диалог и всички пътища към диалога ще бъдат преградени.“

Тези думи показват принципна новост в подхода на Йоан XXIII към съвременния свят и ролята на църквата в него. Папата, като се разграничи от становищата на своите предшественици, се постара да посочи ценностите, които не разделят, а свързват хората, независимо от техния мироглед и принадлежност към политически групировки.

След тези указания проф. Паван се заел с работа. След няколко седмици тя била прекъсната. На 26. XI. 1962 г, в деня след тържествата по случаи 81-вата си годишнина, папата се разболял. Официалното съобщение говореше за простуда, но непрекъснатото движение на лекари в Апостолския дворец говореше за нещо по-сериозно. На 28. XI. ватиканският ежедневник „Осерваторе Романо“ трябваше да признае, че са се появили симптоми на „остра гастропатия, свързана с голяма загуба на кръв“, предизвикана, както се разбра по-късно, от стомашен кръвоизлив.

Самочувствието на папата, който съзнаваше, че организмът му води безнадеждна борба с болестта, не се поправяше и от атмосферата в курията. Във в-к „Кориере дела сера“ се появиха остри атаки срещу новата линия на Ватикана, линия в духа на Втория ватикански събор. Йоан XXIII бе обвиняван в това, че „отстъпвал пред опасността от модернизъм“ и даже проявявал еретически тенденции. Папата знаеше добре, че тези обвинения не идват от редакцията на миланския вестник. Той бе осведомен, че те са формулирани от служители на курията. Както писа католическият журналист Джанкарло Цицола, „в курията с цинично задоволство посрещнаха вестта за очакваната смърт на папата“.

На 5. XII. здравословното състояние на папата се подобри дотам, че той можеше да се върне към изпълнението на някои свои задължения. Тогава именно той представи първия вариант на енцикликата пред ватиканските учреждения и лицата, определени от многовековната традиция да преценяват и контролират съответствието на всеки папски документ с Откровението и църковната наука.

Както всеки по-важен документ, проектът бе препратен до Държавния секретариат, до няколко конгрегации, т.е. ватикански министерства, и преди всичко до конгрегацията на доктрината на вярата. Начело на тази конгрегация тогава стоеше кардинал Алфредо Отавиани, водачът на ватиканските консерватори и открит противник на Йоан XXIII.

Задачата да се представят на папата всички бележки и възражения към проекта получи официалният папски теолог, носещ античната титла „маестро на светите дворци“, доминиканецът Луиджи Чапи. Този висок, слаб свещеник, носещ се из коридорите на ватиканските учреждения в безупречно чисто бяло расо, бе автор на многобройни, но почти нечетени обширни статии, посветени на теологически въпроси, които „Осерваторе Романо“ редовно публикуваше. Изпъстрени с цитати на папи и от документи на двата събора, тези статии доказваха пълната отдаденост на автора към идеалите на консерватизма и верността му към принципите на херметически затворения томизъм.

Присъдата на отец Чапи се стовари върху папата след няколко дни. Монахът бе нарекъл своите възражения „смирени бележки“.

Произведението на доминиканеца започваше с твърдение от доста общ характер, а именно че проектът за енцикликата от гледна точка на доктрината не съдържа „нищо, което да буди възражения“. След това обнадеждаващо начало следваше „обаче“, разгънато на няколко десетки машинописни страници. Някои от твърденията в проекта на енцикликата се струваха на теологичния цензор „противоречиви с ученията на папа Григорий XVI и Пий XI. Преди всичко обаче той считаше, че читателите на енцикликата могат да останат с впечатлението, че Йоан XXIII се е повлиял от тенденциите към либерализъм, модернизъм и морално безразличие, т.е. от тенденции, окачествени още от Григорий XII като безумие.“ Най-сетне Луиджи Чапи, зад когото стоеше авторитетът на значителна част от апарата на курията, обръщаше внимание на онези фрагменти от енцикликата, които засягат сътрудничеството между католици и социалисти, т.е. привържениците на материалистическата идеология. Според отец Чапи, по-късно ръкоположен за кардинал, не всички католици са съгласни с целесъобразността на такова сътрудничество. „Също така няма данни, с които да се обоснове тезата, че социалистическият строй се е отказал от свързаната с него опасност, отдавна забелязана от църквата.“

Папският теолог припомняше също, че Пий XI е отправял принципни критики към социализма, а Пий XII е анатемосвал комунизма. Дали настоящият папа, който изтъква необходимостта от сътрудничество между католици, социалисти и комунисти в борбата за мир, „не се противопоставя на приемствеността на църковното учение, а също на досегашните папи“?

Отец Чапи остави този въпрос без отговор, но все пак настоя към тази част от енцикликата, в които се говори за възможностите за сътрудничество със социалистите, непременно да се прибави изречението: „в съответствие с обществената доктрина на църквата и препоръките на църковната власт“.

Както можем да научим от богатата литература, посветена на енцикликата „Pacem in terris“, папата сметнал, че препоръчваната от неговия теолог добавка ограничава твърде много „сътрудничеството на всички хора с добра воля“. Тя подхвърляла — според папата — политическата свобода и автономност на католиците под традиционната опека на църковните директиви, като с една ръка взима от вярващите това, което им се дава с другата. Въпреки това в окончателната версия на енцикликата, подписана от папата, тази добавка остана.

Към някои други внушения на отец Чапи папата не пожела да се приспособи. Това засяга преди всичко „съмнителната доктринална приемственост“ на енцикликата по отношение на ученията на предишните папи. За да одобри критиките на своя цензор, Йоан XXIII реши да предостави проекта за оценка на още един експерт. Това бе френският йезуит Г. Жарло, преподавател по социология в папския грегориански университет и член на редакционната колегия на известното философско списание „Етюди“, издавано в Париж.

Йезуитът се отнесе към проекта доброжелателно и даже ентусиазирано. И той обаче не спести някои забележки. Зелената светлина, която енцикликата дава на сътрудничеството между католици и материалисти, можела да изложи вярващите на опасността от „идеологическа зараза“ с чужди убеждения. Опитът на френските свещеници-работници според проф. Жарло са убедителен довод за това. И най-сетне според него свободата не можела да бъде третирана така сериозно, както другите предпоставки за мир. Папата бе посочил четири такива равностойни предпоставки, а именно: свобода, справедливост, правда и милосърдие. Според френския теолог последните три могат да се приемат за „сигурни предвестници“ на мира, докато „свободата не е сигурен предвестник“.

Проф. Жарло, така както и отец Чапи, посочи, че енцикликата противоречи на учението на предишните папи за социализма и комунизма. За да се разбере колко различно от традиционното, колко революционно за Ватикана бе становището на Йоан XXIII по тези въпроси, ще посочим думите му, произнесени на една аудиенция в началото на Втория ватикански събор и записани от известния журналист-ватиканист, ръководител на религиозния отдел на „Монд“, Анри Фескетем: „Трябва да излезем от нашето гето, имаме работа, по-важна от тази да хвърляме камъни срещу комунистите.“

Проф. Жарло, който представи традиционното, типично за понтификата на Йоан XII становище на църквата, не укриваше своето учудване и удивление от езика на енцикликата. „Нима — писа по-късно този духовник — най-важният проблем не е комунистическата заплаха за Запада и християнската цивилизация? Русия притежава атомна бомба, изпреварва Съединените щати в овладяването на Космоса, а Китай, разполагащ с необозрим човешки потенциал, излиза на историческата сцена. Нима в тези условия защитата на Запада не е равнозначна със защитата на християнството?“

Зад Бронзовата порта този въпрос сигурно е бил поставен. В продължение на десетилетия, през целия период на студената война, политиката на Ватикана се е основавала на концепции, които се считаха за необорими от хората, управляващи кормилото на централните църковни власти. Йоан XXIII с пълно съзнание и последователност искаше да разруши тази схема на мислене, ръководейки се не толкова от важни политически цели, колкото от нова, различна от традиционната философска концепция, засягаща ролята на църквата в света.

Енцикликата „Pacem in terris“, като не внася нови елементи в концепцията за мира, произтичаща от евангелските заповеди, отхвърля редица основни доктринално-политически постановки, считани векове наред за задължителни в живота на църквата или най-малкото оказващи влияние на нейната дейност и отношения със света.

Да обобщим тези постановки.

Първо, бе отхвърлен принципът, според който всичко, което произтича от човека като материално същество, е грешно и води към зло. По този начин бе признат за погрешен и принципът, че само църквата като представител на свръхприродния ред може да бъде източник на доброто в обществената сфера. Енцикликата, като прави изводи за напредъка на мирното съвместно съществуване в света, стига до извода, че в актуалния, далеч не идеален международен ред съществуват положителни елементи и институции, действуващи за доброто на човека и човечеството на основата на естественото право, общо за всички хора. Църквата, католиците трябва да съдействуват в тези процеси на всички, които служат на доброто, независимо от това, кой е инициатор, кой финансира и кой е главният изпълнител на справедливия почин. Това засяга и сътрудничеството с комунистите, преди всичко в дейността за мир.

Няма възможност за споразумение между католици и марксисти в областта на светогледа. Техните концепции тук са противоположни. Затова пък навсякъде, където природният закон налага на хората едни и същи идеали, преди всичко идеала за мир, сътрудничеството е не само възможно, но и необходимо. Правилни инициативи не произтичат само от църквата. Грешка е да се отъждествява оценката за институцията, намираща се в противниковия лагер (например марксистката партия) с оценката за нейните конкретни действия по определени проблеми или за дейността на хората, представящи тези институции.

От тези генерални постановки, засягащи мястото и ролята на църквата в съвременния свят, т.е. едва ли не за първи път въвеждащи историческия фактор вместо доминиращия по традиция трансцендентален фактор, произтичат изводи от обществено-политическо естество.

Католическите коментатори на енцикликата „Pacem in terris“ формулираха тези изводи по приблизително следния начин:

Църквата, която смята, че вече няма монопол над всичко, което е добро, не може и няма право да се отъждествява с какъвто и да било строй или политическа система.

Ватиканът на Пий XII се отъждествяваше с капиталистическия запад, с НАТО, с идеологическия и политическия антикомунизъм. Ватиканът на Йоан XXIII, Вторият ватикански събор и изобщо съвременният Ватикан, като запазва в своята доктрина непроменено становището си по отношение на марксизма, желае да се проявява като институция, която стои над обществените формации и независимо от своята оценка на конкретните политически явления, вече не се обявява на страната на капитализма и не клейми социалистическия строй. Църквата не претендира за това да замества държавата или да участвува в управлението. Тя желае единствено при всеки обществен строй да има условия за свободното осъществяване на религиозната си мисия. Тези оценки, съдържащи се в енцикликата или произтичащи от нейните повели, упражниха огромно влияние върху дейността на църквата и Ватикана в периода на последните 15 години. Въпреки че връзките на папата и Римската курия с капитализма и изобщо със западния свят на практика останаха тесни и всестранни, все пак или не им се придава доктринален характер, или най-малкото се ограждат с дискретност, произтичаща от своеобразен свян поради противоречието между фактическата дейност и доктриналните концепции на споменатата енциклика, а също и на други, не по-малко авторитарни църковни документи от последвалите петнадесет години.

Впрочем не е толкова чудно, че една толкова традиционна институция като църквата и папската държава не е могла веднага да възприеме новите принципи и линия на поведение, а още повече, да скъса със своите връзки с определени структури, държави и организации на съвременния свят. Промяната на линията на Ватикана и църквата, постулирани от Йоан XXIII, продължава. Това е процес, който не протича без отпор, вътрешни противоречия и колебание.

Една основна истина от енцикликата Pacem in terris все пак си спечели правото на гражданство зад Бронзовата порта: критерият за оценка на постъпките при конкретните проблеми на определени политически и исторически движения не могат да се свързват с техния светоглед. Единственият реален критерий е добрата воля на тези движения, при това измервана не според принципите на Откровението, а въз основа на критерия за разума и добрата воля. Тази добра воля — пише свещеник Балдучи — съществува също и тогава, когато идеологиите грешат и не могат да се свържат с християнството. Следователно църквата се отказва от каквито и да било предпочитания винаги когато изборът не би взел под внимание и даже би отрекъл принципа, според който добрата воля е най-важна, т.е. тезата, според която човекът като индивид е свободен и творчески фактор в историята.

Енцикликата „Pacem in terris“ бе оповестена в периода, в който идеята за съвместно съществуване и международно сътрудничество намираше все по-широко разпространение. Въпреки това не само във Ватикана, но и в цяла Италия съществуваха сили, които се противопоставяха на тази идея, защото се бояха от учението, съдържащо се в енцикликата за мира. Така както и консервативните църковни кръгове, тези сили не се колебаеха да упражняват над все по-слабия Йоан XXIII натиск в желанието си или да го принудят изобщо да се откаже от намерението си да издаде енцикликата за мира, или да я лиши от всякакво съдържание.

На 14. 1. 1963 г. Йоан XXIII прие председателя на Бундестага, известния деятел на западноевропейската християндемокрация, Ойген Герстенмайер. Като дългогодишен дипломат папата си даваше сметка, че ако по-рано разкрие своите намерения пред най-големите християндемократически партии на Западна Европа, ще успее да смекчи възраженията, които очакваше от тяхна страна.

Герстенмайер информира за тезите на енцикликата канцлера Аденауер и висшето ръководство на управляващата по това време СДУ/ЦСУ. Една седмица по-късно посланикът на ФРГ при Ватикана връчи на държавния секретар формален протест, според който проектираният папски документ щял да бъде удар върху външната политика на Федералната република.

Без да се връщаме към целия проблем, който има само историческо значение, ще припомним, че канцлерът Аденауер като ревностен католик очакваше от папата благословия, каквато получи от папа Пий XII за своята политика на ремилитаризация на ФРГ и за утвърждаване на тевтонската идеология „страж на изток“, т.е. концепция, според която немците по волята на бога били гвардия, „защищаваща Запада от Изтока“ в името на християнството, разглеждано като инструмент в защита на тевтонските интереси.

Трябва да подчертаем значението на енцикликата „Pacem in terris“ и за Полша. Тя окончателно разобличаваше идеологическите концепции, олицетворени в историята от ордена на кръстоносците, в който, както е известно, символично и тържествено бе приет и Аденауер.

Протестите на западногерманската дипломация, както и молбите на част от епископата на ФРГ останаха безуспешни, така както и проявите на недоволство от страна на тогавашната испанска дипломация, за която идеята за антикомунистически кръстоносен поход винаги е била политическо кредо, свързващо структурата на католическата църква в тази страна със структурите на франкистката държава.

Най-сериозната заплаха за енцикликата все пак идваше от Италия. Вече четири години тук управляваше коалиция на центъра с левицата, т.е. съюз на християндемократите с лаическите партии, вкл. социалистите. Съгласието на християндемокрацията за сътрудничество с антиклерикалната и антицърковна социалистическа партия предизвика гнева на кардинал Октавиани и значителна част от италианските епископи.

На 28. 5. 1963 г. бяха назначени общи избори. Подготовката за тях протичаше в атмосферата на остра борба между привържениците на сътрудничеството между католическите и лаическите партии и техните противници. Огромната част на италианската християндемокрация още тогава считаше сътрудничеството със социалистите за „необходимо зло“, прието само за да се избегне „анархията и заплахата от революция“.

За деятелите на християндемокрацията, които мислеха по този начин, предстоящите избори бяха труден манш, в който имаха нужда от сигурната и цялостна помощ от страна на църквата и нейната йерархия. Не бива да забравяме, че лошата традиция църквата да се намесва в политическия живот в Италия бе още жива. Християндемократическата партия в тази страна възникна — в съответствие с тази традиция — като църковно опълчение, възприемащо контрола от страна на йерархията и чувствуващо се нейно политическо оръдие, което съвсем естествено разчита на помощта и поддръжката на църквата.

Деятелите на християндемокрацията, чийто политически облик се формираше на основата на тази традиция, даже когато понякога забелязваха опасностите, които тя криеше, считаха, че църквата и Ватиканът остават техен сигурен политически съюзник, активизиращ по време на предизборни кампании пропагандата в полза на клерикалната партия и преди всичко против комунистите и социалистите.

Енцикликата „Pacem in terris“ разруши тези връзки и предпоставки. Папският документ включваше възможността католиците да гласуват за депутатите на лаическите партии тогава, когато в съзнанието на гласоподавателите това би служило на добри цели. Като отхвърляше цялата идеология на разпятието и същевременно поставяше църквата в неутрални позиции по отношение на „политическия ред“ и проблематика, енцикликата изключваше възможността да се ангажира авторитетът на Ватикана и италианската църква на страната на християндемокрацията.

Не е трудно да се досетим, че водачите на италианския правителствен лагер, който поддържаше тесни връзки с Ватикана, научиха за проектираната енциклика още през есента на 1962 г. От тяхна страна върху папата бе оказван такъв натиск, както и от страна на консервативните среди на Римската курия. В името на истината трябва все пак да се подчертае, че ред италианските католически кръгове още тогава съществуваше и силна група от политици — духовници и интелектуалци, които в своята политическа дейност както в Италия, така и при разрешаването на важните световни проблеми заемаха становище, съответствуващо на доктрината на „Pacem in terris“. Те оцениха енцикликата, публикувана най-сетне на 11. V. 1963 г. — 17 дни преди изборите, като успех на прогресивните течения в политическия католически лагер. Папата изрази своето съгласие с тях в речта си, произнесена в деня, в които той подписа енцикликата.

„Над този документ блести светлината на божието откровение, което е живото значение на съдържащите се в енцикликата мисли. Доктриналните линии обаче са резултат и следствие от най-интимните потребности на човешкото естество, нещо повече, те са подчинени на естествените закони. Това именно лежи в основата на обновлението, което се съдържа в настоящия документ, адресиран не само до епископата на католическата църква, до клира и вярващите в целия свят, но също и до всички хора с добра воля. Универсалният мир е добро, което интересува всички без разлика. Пред всички тях ние открихме душата си.“