Здислав Моравски
Ватиканът отдалеч и отблизо (6)

Тайните на властта

Беше по времето на понтификата на Павел VI. В бюрото на секретаря на Конгрегацията по евангелизиране на народите звъни телефонът. При вдигане на слушалката се чува тихият, изпълнен с монашеска благост и кротост глас на един скромен на вид свещеник на име Еторе Маки, споменат в азбучния списък на „Ануарио понтифичо“ един-единствен път с обяснението: капелан на Негово светейшество.

Отец Маки, произхождащ от Кремоне, е дребен слаб човек на неопределена възраст, който почти никога не говори на публично място, ходи с набожно сведен поглед и вдига очи само за да погледне предано папата, когато той има нужда от своя капелан.

Това са най-често дреболии. Някой трябва да поема от папата широкополата му шапка или молитвеника, трябва да се погрижи да е добре закопчана пурпурната пелерина, която той носи вместо палто на тържествата под открито небе.

Италия е топла страна и затова прастарите традиции относно изборите на папата не предвиждат никаква по-топла дреха. Понятието „пардесю“ не е известно в списъка на официалните папски тоалети. Без да броим ритуалните облекла за отслужване на литургии, това са само по-леки или по-топли, винаги бели раса и пурпурни пелерини, подплатени с бяла коприна.

Отец Маки изпълнява не само духовните функции на капелан, той е също така нещо средно между личен секретар на Павел VI и негов ординарец, даже камериер.

Например той носи след папата папката с документи, грижи се папата навреме да взема лекарство, да не закъснее за аудиенции, да спазва предписаната от лекарите диета, да не го уморяват най-упоритите представители на висшата църковна йерархия. Той внимава папата да се облича подходящо за времето, да си сложи белия вълнен или копринен шал, когато духа, вика лекаря, ако му се стори, че Негово светейшество не е добре.

Дон Маки (титлата „дон“ на италиански се използува за обръщение към свещениците, за разлика от монсиньоре, както наричат прелатите и епископите) няма никаква, даже най-малката власт, не притежава никакви формални пълномощия. Хората понякога го забелязват свит в ъгъла на седалката в огромния мерцедес, откарващ папата от Ватикана в Кастел Гандолфо или на Испанския площад, където папата по традиция взема участие в тържествата в чест на божията майка на 8 декември, които се провеждат пред колоната на Непорочната на съседното площадче.

Невзрачният свещеник придоби известна популярност по време на пътуването на Павел VI в Азия. На летището в Манила перуанският художник Мендоса, дали поради психическа неуравновесеност, както казват едни, или от жажда за слава, както твърдят други, се опита да промуши папата с нож, укрит в ръкава на монашеското расо, което облякъл, за да не предизвиква подозренията на полицията. Дон Маки се хвърли върху нападателя с бързината на дива котка и го отблъсна, преди огромният ирландски епископ да нокаутира смелчагата.

Макар че дон Маки не разполага с никаква власт, той, както се говори в църковните сфери, се намира „много близо до най-висшия олтар“. От него до голяма степен зависи кое от неизброимите, ежедневно пристигащи писма ще бъдат прочетени от папата. От него зависи също така кои от тях ще завършат пътя си в сегрегатора за документи. Заедно с още няколко други личности с много по-тържествени титли, но с по-малки практически възможности той строго селекционира телефонните обаждания в апартамента на папата и подава на най-висшия свещеник слушалката от слонова кост само тогава, когато действително се налага или когато се обажда човек, особено симпатичен или уважаван от дон Маки.

Папският капелан всеки ден обядва със своя шеф. Докато поглъща набързо обикновено скромното си меню, Павел VI узнава немалко. Понякога ловкото подмятане на капелана е достатъчно, за да припомни в подходящ момент потенциалния кандидат за свободна длъжност, да подчертае нечии заслуги, да обърне внимание на нечия преданост. Такива подмятания понякога са достатъчни, за да се издигне някой едно стъпало в кариерата си или даже да му се открие пътят към големия напредък. Критичната бележка, спомената мимоходом и никога от свое име, а като припомняне становището на високопоставени в църковната йерархия лица, може и да обърка кариерата на някого, вече набелязан от папата, който има много съветници, но окончателните решения взема или във всеки случай може да взема сам, без да дели с никого властта.

Човекът, който се намира толкова „близо до най-висшия олтар“, следователно е влиятелна личност даже тогава, когато не би искал това. Неговото положение се определя от самия механизъм на властта и дворцовата атмосфера, съпътствуваща едноличния абсолютизъм при вземането на решения. Характерно за тази атмосфера е също, че значението на отделните лица, свързани с властта, произтича не толкова от официалните длъжности и свързаните с тях прерогативи, колкото от личната позиция пред владетеля, в този случай папата.

Симпатиите и антипатиите на владетеля често са решаващ фактор за съдбите на хиляди хора. В резултат това се отразява на тяхното поведение, поощрява подмазвачите, сръчните и гъвкави хора, които умеят да си спечелят, невинаги по прекия път, благосклонността на влиятелните и властвуващи лица. Дворцовата атмосфера благоприятствува също така на интригата, позволява си да използува жестокото и същевременно отблъскващо оръжие на клеветата и очернянето, с други думи, отрича откровеността, откритата дискусия, по същество честната надпревара на основата на квалификацията и компетентността.

На италиански език „двор“ е corte. Дворянин е corteggiano, откъдето произтича полската вече забравена, но все още известна дума „куртизанка“, с едно и също значение на италиански, френски и испански език, макар и не толкова конкретно, както на полски. Тази етимологична връзка категорично определя моралната оценка на придворната атмосфера, на придворните и най-важното — на дворцовия механизъм на властта, действуващ със сигурност не само зад Бронзовата порта.

Не бих искал който и да било читател на тези редове да си помисли, че в съвременния Ватикан господствува атмосфера на разпуснатост или на неморалност в областта на обичаите, финансите и интелектуалната дейност. Напротив, Римската курия от втората половина на XX век е скромно, икономично и сурово в областта на обичаите учреждение, дисциплинирано и полагащо понякога драматични усилия да бъде не двор, а съвременно, демократично и ефективно съчетание на правителство, голям концерн и международна организация от рода на ООН или по-скоро Международния червен кръст.

Независимо от действителността и всякакви старания за модернизиране папската власт, ограничена до минимум в държавната, но непроменена от векове в църковно-религиозната дейност, си остава абсолютна, с което от само себе си благоприятствува и създава дворцова атмосфера. Може би моралните и материалите последици от такава атмосфера в други условия, неподчинени на религиозната и духовническата дисциплина, биха били много по-лоши. Може би в никоя друга институция от международно-държавен характер на основата на многовековния опит не е направено толкова много, за да се попречи на отрицателните резултати от дворцовия механизъм на властта и свързаната с нея атмосфера. Въпреки това този механизъм ще съществува толкова дълго, колкото ще съществува и едноличната папска власт с всички нейни закони и последствия.

Те именно обясняват защо споменатият в началото секретар на Конгрегацията за евангелизация на народите посреща телефонното обаждане от невзрачния дон Маки със смирена покорност, задължителна във взаимоотношенията между духовниците, но в конкретния случай малко по-голяма от общоприетите принципи.

Дон Маки, когото посочваме само като пример, изясняващ действието на механизма на властта зад Бронзовата порта, се обажда на секретаря по служба. Той загатва, че би било целесъобразно да се започне работа, да кажем, над нов документ, в който да се прецизират задачите на мисионерите в тези страни от „третия свят“, чието развитие показва социалистически тенденции. Този документ би бил от секретен характер. Би бил предназначен за епископите и шефовете на мисионерски центрове в страните, в които духовниците-мисионери така както и местната йерархия, са принудени да вземат отношение към многобройните прояви на социалистически тенденции.

Събеседникът на секретаря на конгрегацията не споменава нито дума за това, на кого принадлежи инициативата за подготовка на такъв документ. Все пак всеки, който умее да мисли логично, трябва да предположи, че тя произтича от обкръжението на папата. Нищо чудно, че секретарят се чувствува почетен и се стреми да оправдае доверието, което му се оказва „от такова високо място“. След като затваря телефона, той се замисля преди всичко защо дон Маки е подчертавал дискретния характер на своята идея. Така или иначе всички инструкции, препоръки и десетки други документи, обработвани зад Бронзовата порта, винаги имат строго секретен характер до момента, когато, след като получат официалното placet най-често от самия папа, не се публикуват. Това обаче се случва рядко. Огромното количество препоръки и внушения на ватиканските учреждения стига до своите адресати с бележката sub secretum — под секрет, което означава, че те са свързани с каноничното право за запазване на пълна на тайна относно съдържанието на пратката. При това трябва да се подчертае, че въпреки зачестилите напоследък разкрития на тайните от вътрешния живот на църквата, тази секретност най-често се спазва толкова строго, че буквално никой, освен посветените, не знае за съществуването на тайните документи.

Защо тогава дон Маки говори за дискретност? Отговорът би могъл да бъде само един: тон е считал — или по-скоро представяните от него най-висши властници считат, — че споменатият документ трябва да бъде изготвен без знанието на лицата, стоящи над секретаря на конгрегацията, т.е. преди всичко без знанието на нейния префект — по правило кардинал, докато секретарят най-често е епископ, понякога дори архиепископ, но понякога скромен монах.

Тъй като става въпрос за кардинала, трябва да се осветли друг важен завой във ватиканския лабиринт на властта. Още неотдавна постовете в Римската курия се даваха до живот, а днес по принцип (освен все по-често прилаганите номинации с петгодишен срок, които папата може, но не е задължен да поднови след изтичането на този срок) се заемат до момента, в който длъжностното лице, достигнало възраст между 75 и 80 години, излиза в пенсия. Новоизбраният папа почти винаги заварва всички ключови постове в курията заети. (Изключенията от този принцип ще опишем в друг раздел.) Заемат ги често хора, които са били негови съперници по времето на конклава или негови някогашни противници, недоброжелателни висшестоящи или даже, ако новият папа, както например Йоан XXIII, тръгне по пътя на преобразованията и реформите, духовници, застъпващи други възгледи и схващания за вътрешноцърковния живот или взаимоотношенията на църквата със света.

Ако това са епископи или архиепископи, съществува винаги възможност те да бъдат преназначени на теоретично по-високи, но на практика лишени от власт длъжности. Ако от курията трябва да се извади италиански епископ, достатъчно е да се изчака, докато се освободи един от съществуващите в тази страна 300 диоцеза, за да бъде той назначен за негов ординатор.

Относно лицата, които заемат в курията особено високи постове, съществува неписаното правило те да бъдат назначавани за ординатори на кардиналски диоцези, т.е. такива, каквито съгласно традицията се управляват от кардинали. По такъв именно начин Пий XII отстрани от Римската курия през 1954 г. прелата Джовани Монтини — папа Павел VI. От декември 1937 г. той бе заместник (субститут) на държавния секретар, като същевременно изпълняваше задълженията на директор на папския кабинет, т.е. личност с решаваща позиция във Ватикана. През 1944 г. след смъртта на тогавашния държавен секретар Пий XII не назначи никого на неговото място, а повиши Джовани Монтини на почетната длъжност просекретар, т.е. според изисканата терминология на ватиканската бюрокрация заместник, изпълняващ постоянно функциите на своя висшестоящ, чиято длъжност остава за дълго време незаета. През 1954 г. най-близкият довереник на папата бива „изпратен в провинцията“ по начин, който не позволява на никого да говори открито за папска немилост. Джовани Батиста Монтини получава званието архиепископ на Милано, т.е. кардиналска длъжност. През последните години от своя живот Пий XII бил обаче толкова консервативен и настроен неприязнено към всички нови хора, че не присъждал кардиналски звания. Бъдещият Павел VI остана следователно архиепископ до 15 декември 1958 г., когато Йоан XXIII му връчи кардиналска шапка. Решението за номинация бе съобщено на консисторията на 4 ноември.

Относно причините за изпадането на Монтини в немилост пред Пий XII се носят най-различни слухове, някои от които крайно безвкусни. Най-често се предполага, че причина за прехвърлянето на длъжност, която е висока в йерархията, но ограничава властта в един диоцез, били тайните контакти на тогавашния държавен просекретар с представители на правителствата на социалистическите страни, на първо място със СССР.

1954 г. бе начало на дълбоки промени. Появиха се първите лястовички на ерата на съвместното съществуване. Джовани Монтини още тогава виждаше възможността за започване на диалог, който в бъдеще да доведе до нормализация на отношенията на Ватикана със социалистическите страни. Същевременно той знаеше, че Пий XII никога няма да се съгласи на „договор с комунистите“. Въпреки това не по собствена инициатива, а като използува случайна неофициална възможност той препоръча на своите подчинени от папската дипломация да направят първа внимателна стъпка за проучване на обстановката. Вестта за това бързо бе предадена на Пий XII от враговете на Монтини. Тогавашният папа сметна, че това е сериозно нарушение на принципа на лоялност и подчинение, след което изпрати виновния в Милано, т.е. в провинцията. Може би с това свое действие той улесни по-късния избор на сваления просекретар за предводител на католическата църква в цял свят.

Разсъжденията на тази тема ще предоставим на историците. Тук ще се ограничим до извода, че папите винаги имат възможност да се освободят от неудобните за тях епископи и архиепископи на служба в курията. Затова пък кардиналите от курията, т.е. изпълняващите длъжности в централните църковни учреждения, практически са непоклатими до момента, в който преминат в пенсия. Причината за това е привидно проста: те не могат повече да бъдат повишавани, след като се изпратят за кардинали на диоцезите. Затварянето на пътя за формално повишение връзва ръцете на папата, като не му позволява да пренесе неудобните кардинали на други длъжности, за да освободи ключовите позиции в църквата за хора, които са му по-близки и разсъждават като него.

Най-новата история на църквата познава неприятни за папата последици от такива ситуации. Подмолната война, която водеше с папа Йоан XXIII кардинал Отавиани или също така неприкосновеният кардинал Феличи, е всеизвестен факт. Стигаше се дотам, че Отавиани организираше в пресата атаки срещу Йоан XXIII, като осигуряваше с помощта на свои довереници съзнателно „изтичане на информация“, т.е. разпространяваше недискретни сведения сред журналистите. Тези сведения засягаха факти или изказвания, които позволяваха оформянето на критични оценки за постъпките на папата или като се представяха неговите решения в невярна светлина, или като се изопачаваше тяхното съдържание, или като се оценяваха от позицията на крайния доктринален консерватизъм.

В тази ситуация някои папи или други служители на курията понякога се стараят да заобиколят официалните канали на различните конгрегации, тъй като от гледна точка на техния персонал те не могат да разчитат на доброжелателно или, макар и само на лоялно сътрудничество. Префекта, т.е. шефа на конгрегацията (съответствуващ на министър в държавната номенклатура), те могат да сменят, поради това се опитват да назначат свои съмишленици на други вакантни места в дадено учреждение, т.е. преди всичко на длъжността секретар и неговите заместници, т.е. чиновници, а не духовници, които провеждат текущата дейност на конгрегацията, като непосредствено контролират целия неин механизъм и — което е най-важното — поддържат работни контакти с други църковни ресори.

Телефонното обаждане на дон Маки до секретаря на Конгрегацията за евангелизацията на народите, от което започнахме този раздел, би могло да бъде проява на такова именно заобикаляне. Адресатът на телефона вероятно е имал право да предположи, че ако неофициално му се обажда най-близкият папски адютант, а не официално лице от обкръжението на папата, делото има таен характер не само извън Ватикана, но и в неговите граници. Нашият монсиньор секретар нарежда следователно да се подготви секретният документ за задачите на мисионерите в страните със социалистически тенденции, като заповядва на експертите да не говорят на никого за своята работа. Те от своя страна, независимо дали разбират, или не за какво става дума, запазват, разбира се, пълна дискретност. Така се ражда първата версия на инструкцията, която под формата на машинопис се предоставя на секретаря на конгрегацията. След първоначалното запознавано с проекта, изготвен, разбира се, според общите директиви, спускани периодично от Държавния секретариат, той звъни на отец Маки, за да го информира най-смирено, че идеята му е осъществена. Като познава отношенията зад Бронзовата порта, той добавя, че става въпрос, разбира се, за материал, който още не може да има официален характер и не се намира сред текущите дела на конгрегация.

На това място трябва да направим ново отклонение. Думата конгрегация на латински congregatio, означава събрание, сборище. Тя произтича, както много ватикански определения — като започнем от думата курия, — направо от конституционно-държавната терминология на Римската империя. На конгрегации са се събирали съдилищата, провинциалните съвети и други подобни формации, като се започне от кардиналската колегия или сенатите на висшите учебни заведения.

Във Ватикана конгрегациите, т.е. постоянните комисии на кардиналите, се свикват за разглеждане на отделни проблеми на църквата и съществуват от 1542 г., когато папа Павел III (Александър Фарнезе) свикал Santa Congregatio Inquisitionis, т.е. инквизицията, която по-късно векове наред се радва на печална слава. Кардиналската комисия, която носела това страшно название, обединявала административни и съдебни функции. В качеството на съд тя разглеждала делата за ерес, нарушението на доктрината на вярата или престъпленията срещу католическия морал. Като своего рода цензор тя оценявала новите научни доктрини, философските трудове и дори артистичната дейност от гледна точка на съответствието им с доктрината на вярата. Не е нужно да се добавя, че и в тази област това е била рестриктивна дейност, още по-страшна, защото засягала и специализирани области на научната мисъл, за които кардиналите не са можели да имат достатъчно знания и са произнасяли присъдите си единствено от гледна точка на теологията, каноничното право и убеждението, че църквата, поради учителската си мисия, е упълномощена, и то в името на божествения авторитет, да се произнася и издава присъди по всяка тема.

Другите различни конгрегации са възниквали заедно със засилването на централната папска власт и позицията на Римската курия в църквата.

За обикновения смъртен в Рим конгрегацията е преди всичко учреждение, резидиращо най-често в Ренесансовия дворец извън границите на Ватикана. Това мнение не е съвсем погрешно. Заседанията на комисията не могат да се извършват във вакуум. Някой трябва да приготви техния дневен ред, да събере нужните материали за кардиналите и след това, когато конгрегацията вземе някакво решение или препоръка, да го реализира. На тази теоретично технически организационна задача служи канцеларията на конгрегацията, която всъщност е учреждение, ангажиращо нерядко по няколко десетки лица, от секретаря и неговите заместници и консултантите, т.е. съветниците, до обикновените канцеларски работници.

Префект, т.е. ръководител на конгрегацията, по правило е кардинал, пребиваващ постоянно в Рим и съответствуващ на министър според държавническата номенклатура. В състава на конгрегацията влизат както кардинали от курията, т.е. работещи постоянно в Римската курия, така и представители на църковната провинция. Така например кардинал Стефан Вишински бе член на Конгрегацията по въпросите на духовното съсловие и Комисията по въпросите за реформата на каноничния кодекс. Двата органа се събират поне веднъж на месец, което означава, че на практика в тези заседания участвуват единствено кардинали от курията или живеещи постоянно в Рим или недалечните италиански градове. Този факт често значително ограничава действителния състав на участниците в обсъжданията. Например в състава на Конгрегацията по въпросите на епископата влизат 36 кардинали. Обаче 11 от тях са чужденци, живеещи постоянно и работещи извън границите на Италия. По този начин една от най-важните ватикански конгрегации, представяща на папата предложенията за номинация на епископите в целия свят, практически заседава в състав: 17 италианци, от които 16 работят в курията, и осем чужденци, също изключително високопоставени длъжностни лица на курията (такова бе положението на 1 януари 1976 г.).

Подобно е съотношението и в други конгрегации, които на практика са корпуси, организиращи единствено сътрудници на централните църковни учреждения. Конгрегациите работят по строго определен, невероятно ефикасен метод. Дневният ред на събранията се установява от префекта или в някои случаи от предхождащото събрание. Към всяка точка от обсъжданията участниците, служещи в конгрегацията, приготвят изводи, предложения и данни. Така например, ако се обсъжда проект от препоръки, засягащи представянето от конференциите на епископите в отделните страни изводи относно номинацията на епископите, съответна група от служители под наблюдението на секретаря на конгрегацията или неговия заместник изготвя директиви, които под формата на готов документ се отпечатват в папската печатаща и като строго секретен документ се изпращат на всички членове на конгрегацията. По същия начин се приготвят всички предложения и документи, представляваща предмет на обсъждане. Кардиналите ги получават в папки заедно със съобщение за заседанието. У дома си те проучват материалите и записват на широките полета своите бележки.

По време на обсъжданията членовете на конгрегацията по принцип обосновават накратко единствено своите предложения преди всичко тогава, когато допускат, че те са противоречиви или се различават от мненията на другите присъствуващи кардинали. В останалите случаи секретарите просто събират папките и евентуално нанасят бележките от полетата в окончателния проект на документа. Той се изпраща в печатницата, където поправките се внасят в текста, той отново се отпечатва и изпраща на заинтересуваните кардинали. На следващото заседание се обсаждат евентуалните следващи бележки. Ако даден кардинал, след като получи поредната версия на инструкцията, я оцени за годна, той просто подписва своя екземпляр и го изпраща на секретаря на конгрегацията. По този начин много въпроси се уреждат бързо, без да им се отделя време на заседанията. Останалите се обсъждат светкавично. Няма случай заседание на конгрегацията, чийто дневен ред съдържа над 20–30 точки, да продължи повече от час и половина.

Префектът на конгрегацията, който поне теоретично се намира в непрекъснат контакт с папата, определя исканата доктринална и теологична линия на нейните разработки (думата „политика“ зад Бронзовата порта не се харесва). Все пак той не се занимава с работата на управлението на конгрегацията, тъй като за това не му стига времето. Префектът има твърде много задължения от представителен характер, участвува в различни тържества, откривания, тържествени закривания и т.н., често е член на няколко други конгрегации и папски комисии, което води не само до необходимостта да участвува в заседанията, но също и да се подготвя за тях и да изчете неизброимите документи.

Към това се прибавя още едно основно задължение: приемането на посетители.

Ватиканът е съвкупност от централните учреждения на църквата, обхващащи в своя обем целия свят и по-точно всички представителства на католическата църква по света. Покритите от църковната мрежа пространства са огромни. Те обхващат хиляди диоцези, манастирски имения, католически университети и мисионерски резиденции. Поради това през Рим преминава непрекъснат поток от епископи, провинциалисти, теолози и мисионери от най-различни кътчета на земното кълбо. Всеки от тях прави опит да застане пред лицето на палата, всички се стремят също така да представят едни или други предложения, рапорти, внушения и оплаквания в различните конгрегации.

Папата приема, често на аудиенции, ограничаващи се само до целуването на ръка, единствено някои епископи и кардинали, гостуващи в Рим, но шефовете на конгрегациите се срещат с всички високопоставени представители на църковната държава. Това им отнема много време, понякога по няколко часа дневно. Епископите, пристигащи в Рим отдалеч, следователно рядко, имат огромна потребност да споделят идеите си, а неведнъж срещат значителни трудности с намирането на разбираеми изразни средства (разговорите често се провеждат на латински, което предизвиква неизброими недоразумения, когато става въпрос за съвременни проблеми); освен това многовековната традиция и опит налагат уважение и демонстративна вежливост към пристигащите в Рим. Противоречието между централната и провинциалната власт, между привържениците на централизма и децентрализацията е старо като самата власт. Напрежението в отношенията между папската институция и епископите или монашеските ордени са явление, проявяващо се в цялата история на църквата.

Един мой познат кардинал, които бе работил в курията в продължение на повече от 40 години и бе заемал най-високи длъжности, в моменти на откровение след съвместни обеди казваше, че ако в ренесансовия Рим кардиналите на курията бяха приели по-сърдечно посланиците на английския крал, желаещ развод, щяха да избягнат разделянето и откъсването на английската църковна йерархия от Рим и създаването на независима църква. Даже — добавяше кардиналът — ако тогава се бяха решили да отровят кралицата, с която Хенрих VIII искаше да се раздели, отрицателните морални и политически последици от такова престъпление щяха да бъдат нищо в сравнение с това, което донесе на Англия и Европа възникването на англиканската църква.

Служителите на курията се считат за решително по-добри и интелектуално превъзхождащи „селяците“, както зад Бронзовата порта се наричат посетителите от далечната църковна провинция. Това чувство на превъзходство все пак старателно се прикрива, което е един от основните неписани принципи на поведение. Всички врати пред посетителите от диоцезите са отворени, времето за аудиенции не се ограничава, почти всички, които сутринта са били приети от префекта, получават от него покана за обед. Тези действия не са загуба на време. Те доставят огромно количество информация за хората и проблемите на църквата в отделните страни и райони на света. Ватиканът никога не е задоволен с такива сведения. Официалните рапорти от епископите и конференциите на епископатите са особено подробни по отношение на измеримите данни, засягащи дейността на църквата и религиозния живот. Съобщава се броят на издадените комюникета, кръщения и бракосъчетания, изповеди и погребения. Информира се за броя на новопосветените свещеници и колко кандидати има за семинариите, колко от тях са отпаднали по време на следването, колко свещеници са починали и колко са се върнали към светския живот и т.н.

Тези данни служат за изработване на статистики, публикувани даже в известни случаи. Все пак невинаги те дават възможност на ватиканските учреждения да се ориентират в действителните проблеми на даден диоцез и преди всичко да се създаде представа за хората, които ръководят отделните диоцези, и възможните кандидати, с които биха могли да бъдат заместени. В много свои разговори префектите на конгрегацията и други важни папски служители пишат кратки бележки в неофициална форма, понякога на полето на получения от някой епископ рапорт, които обикалят ватиканските учреждения като съществена предпоставка за вземането на различни решения.

Префектът на конгрегацията, както и огромното мнозинство от всички работници на ватиканските учреждения, е духовник. Това означава, че е натоварен с многобройни, в някои периоди на годината много трудоемки задължения. Всяка сутрин той извършва богослужение обикновено в параклиса на своята резиденция. Няколко пъти в седмицата, а в дните преди Великден, Рождество или други големи църковни празници — ежедневно той участвува в тържествени служби, често с участието на папата, които понякога продължават по няколко часа. Към това се прибавят ръкополагания, задължителни ежедневни молитви и необходимостта от постоянно изследване на новите публикации и разработки от онези области на теологията, които са свързани с областта на работа на дадената конгрегация. Префектът на конгрегацията за доктрината на вярата (някогашната инквизиция) е задължен да познава всички — нека използуваме немного точното определение — публикации на идеологически теми. Задача на конгрегацията е, като ползува, разбира се, услугите на много съветници, предимно монаси, да разкрива и заклеймява, предимно чрез папата, проявите на отклонение и „ревизии“ (отново неточно светско определение) на въпросите на вярата и нейното тълкуване, в най-широкия смисъл на тази дума. Такива случаи, понастоящем засягащи единствено публикациите на религиозни теми или подписаните от духовни лица, се разкриват най-често от монашеските ордени, започвайки от доминиканците, както и от много други сътрудници, включително куриите на епископите. Преди обаче Ватиканът да вземе решение за официална или поне неофициална интервенция по църковните пътища, трябва старателно да се прочете и оцени „ревизионистичният“ текст. Цензорската намеса, засягаща на практика почти изключително трудовете на изтъкнати църковни интелектуалци, предизвиква много шум и критически бележки и нерядко принася на църквата повече вреда, отколкото полза.

Префектът на конгрегацията следователно е много зает човек. Затова именно секретарят на това учреждение — или даже заместникът на секретаря — може самостоятелно да възлага някои сериозни задачи на подчинените си експерти и чиновници. Проектът на споменатата в началото на този раздел инструкция се изпраща до личния секретар на папата като полуличен документ. Дон Маки намира случай да го представи на своя най-висш повелител, или, ако въпросът предизвиква противоречия, на няколко други високопоставени лица. Ако документът бъде одобрен от тях или получи, макар мълчаливата благословия на папата, секретарят на Конгрегацията за евангелизация на народите отново разговаря по телефона със своя събеседник от непосредственото обкръжение на „най-висшия олтар“. В резултат на дискретния разговор проектът за документа неочаквано попада в дневния ред на най-близкото заседание на конгрегацията. Тогава за него научава префектът. Ако той прояви съмнения или възражения, секретарят със смирена покорност го уведомява, че въпросната инструкция е подготвена по искане на папата. Ако положението на префекта в придворния водовъртеж на най-високо ватиканско равнище е добро, ако неговите отношения с папата са сърдечни или поне коректни, на следващия ден той моли за аудиенция при своя най-висш повелител и изяснява с него целия въпрос. Горко на секретаря, ако той не е проявил усет в ситуацията и се е ангажирал в тази история, без да си осигури поддръжката на папата. Може да заплати за това, като бъде преместен в провинцията или свален до ролята на фигурант, към когото нямат доверие и уреждат всички по-важни дела зад гърба му с помощта на неговия заместник.

Ватиканските куриални лисици обаче великолепно разбират кой какво може и накъде духа вятърът. Практически префектът на конгрегацията обикновено се примирява с факта, че е пренебрегнат, колкото и да му е неприятно това. По този начин инструкцията или който и да било друг, понякога съществен, документ се приема от конгрегацията, макар че техният действителен инициатор, да не кажем автор, е бил незначителен поп.

Някой може да запита за какво му е било нужно това.

Отговорите могат да бъдат различни. Случва се документи, приети съвсем „неочаквано“ и без формална процедура, да имат за цел насочване надясно или наляво цялата политическа линии на Ватикана по даден проблем или в даден район на света. Инструкцията, която бе използувана като пример за разкриване механизма на властта във Ватикана, в действителност бе изработена и придвижена при по-различни от описаните тук обстоятелства. След известно време, в резултат на недискретността на едни от представителите на консервативното крило сред ватиканските политици, нейното съдържание се появи и в пресата, което от своя страна послужи на определени сили в лоното на църквата да лансират привидно убедителната теза, че уж политиката на Римската курия и на самия Папа по отношение на социалистическите или избралите социалистически път на развитие страни, била станала недоброжелателна и даже враждебна. Говореше се за завой в тази политика, в действителност непроменена от началото на понтификата на папа Йоан XXIII. Тези твърдения от своя страна не можеха да останат незабелязани в заинтересуваните столици, което пък предизвика съответните последствия в тяхното отношение към Ватикана. С една дума, на пръв поглед дребната машинация се превърна в интрига, която бе от значение за по-широките политически комбинации на Ватикана и църквата изобщо.

Тази интрига бе замислена и осъществена без участието на официалните инстанции и центрове за вземане на решения, от хора, които не притежаваха никакви законни пълномощия и длъжности. Като става въпрос за това, стигаме до важния проблем за съществуващата зад Бронзовата порта сила, определяна от италианската терминология като sottogoverno, дословно „подправителство“. Този труден за превод термин означава кабинет в сянка, неофициално правителство, което зад гърба на пълноправното правителство ползува редица от неговите права с помощта на официалните структури на властта и техните заместители.

Съществуването на подправителството автоматично предизвиква своеобразна котерия на чиновниците, най-често от средно ниво, които действуват солидарно, но на мафиозни принципи, с цел да осъществят различни собствени цели. Става въпрос или за действия, с цел да се ускорят или забавят известни процеси в политиката, или за ефикасната защита на собствените интереси преди всичко чрез осигуряване служебния напредък.

При духовниците този въпрос изглежда не така, както в светските условия. Няма нужда да обясняваме каква е ролята на амбицията в междуличностните отношения. Обикновено тя е моторът на човешкото поведение преди всичко тогава, когато неговата цел е сдобиването с власт. За хората от светското общество, женени, с много роднини, борещи се за увеличение на доходите, за признание в своята професия или за вниманието на жените и за много други сериозни и несериозни, реални или нереални цели, амбициите за власт и напредък са само един от многото стимули. Източник на успех в живота и на чувството за неговата пълнота може да бъде семейното щастие, любовта, възпитанието и осигуряването на най-добър старт в живота на децата, повишението на собствения и на семейството жизнен стандарт и др.

За духовниците много от тези области на действие и произтичащите от тях основания за удовлетворение са затворени. Преди всичко те са лишени от възможността да основат собствено семейство, да притежават деца и да свържат с тях чувството за продължение на живота. Ако имат личен или интимен емоционален живот, той е забранен, грешен, таен и поради това крайно фалшив. Смятам, че твърде малко духовници са преживели живота си, без да познаят радостта от любовта на жената или физическата любов, макар че много от тях водят твърдо борба със себе си в съответствие с изискването за абсолютно полово въздържание. Никога обаче този род преживявания не са спонтанни, открити и пълнокръвни. Това невероятно обедняване на живота, това огромно самоотрицание не могат да не повлияят върху психиката на здравия човек.

Също така твърде много духовници са принудени да се откажат от стремежа към подобрение на материалните условия на живот. Монасите, с изключение на отделни случаи, полагат клетва да останат бедни и се издържат от своите монашески домове и имоти. Свещениците на служба в курията, даже когато заемат малко по-високи длъжности, получават скромни заплати и не могат да си позволят никакъв лукс. Не могат да спортуват, защото например пребиваването на плажа никак не се харесва на висшестоящите поради контакта с голотата. Не им е разрешено да ходят на театър (от този принцип има много изключения) или на кино, с една дума, лишени са от повечето обикновени развлечения и удоволствия.

Нищо чудно, че в тези условия амбицията, преди всичко амбицията за служебен напредък, амбицията за власт, става фактор за реализация на личността, който при духовниците е много по-силен, отколкото сред обикновените хора. В условията на Ватикана амбициите от този род се превръщат в толкова могъщи страсти, че понякога са достойни за перото на някой голям драматург.

Религиозните читатели на тази книга могат да ме упрекнат, че като описвам социалнопсихологическата специфика на духовното съсловие, изпускам основния за него въпрос на призванието, въпроса за вярата и свързаната с нея идейна ангажираност. Ще отговоря веднага, че за такъв упрек няма достатъчни основания. Човешкият живот е дълъг и разнообразен период, през който ентусиазмът и идейността невинаги запазват силата си. Сред свещениците, даже ако приемем спорната според мен предпоставка, че повечето от тях избират расото по призвание, напрежението на духовния живот често предизвиква горест и умора. Това са чувства, които неведнъж променят идейната ангажираност във вярност и лоялност към институцията на църквата. Поради самата си специфика Ватиканът привлича повече хора, готови за вярна служба на институцията, отколкото идейно ангажираните, по-скоро чиновници, отколкото деятели. Този естествен подбор, подчертаван често с неудоволствие от самите свещеници, също така поощрява личности с големи амбиции, макар че познавах зад Бронзовата порта хора, будещи най-голямо уважение със своята безкористност, францисканска скромност и смиреност, хора, лишени от егоизъм, които не мислят за себе си и своите проблеми.

Срещаме такива хора в почти всички среди. Все пак дори и те имат обикновено семейства, частен живот, някакви перспективи и планове. Духовникът е почти напълно лишен от всичко това в сферата на личния си живот. Нищо чудно, че властта, особено голяма поради йерархичната структура на църквата и задължителното абсолютно послушание, в тези условия става път към себеизтъкване почти за всеки, който не е мистик, представител на някаква научна дисциплина, помагаща и на духовните лица да развият творческа дейност, или личност, способна на пълно самоотрицание.

Затова именно ватиканското „подправителство“ отделя значителна част от своята дейност, влияние и комбинации за кадровите въпроси, като полага усилия да придвижи, макар и малко, в кариерата „свои“ хора, т.е. принадлежащи към същата котерия и гарантиращи, че с напредването си няма да забравят своите верни приятели.

През различните периоди на отделните понтификати активността на котерията на средните чиновници от „подправителството“ е придобивала различна интензивност. Когато се избира нов папа и трябва да се съобразява с бързата ротация на кадрите на много основни длъжности, тази котерия работи на най-високи обороти, за да използува всички възможности и да настани на освобождаващите се места свои хора.

По-късно, когато новата структура на взаимоотношенията укрепне, а папата енергично и успешно започне управлението на сложната машина на своята власт, дейността на „подправителството“ затихва.

Почти всеки понтификат има своя период на упадък. С напредването на възрастта си папата става по-податлив на влиянието на лицата от своето непосредствено обкръжение. В желанието си да скрие своето лошо здравословно състояние или пропуските на паметта си той се заобикаля с хора, които не могат вече да бъдат негови партньори, особено в интелектуалната дейност, но затова пък, както счита, са му безгранично предани, дискретни и охотно участвуват в различни дребни инсценизации, които трябва да прикрият тайния факт, че предводителят на католическата църква е прекалено болнав и слаб, за да изпълнява всички свои пълномощия. Тогава „подправителството“ отново се активизира.

Папите почти никога не пишат сами всички свои речи. За тази цел те разполагат с щаб от сътрудници. Обръщенията към групите от чужденци или членове на йерархията от чужбина се изготвят винаги в Държавния секретариат. Пише ги духовник — земляк на адресатите на папската реч. След това текстът се одобрява от шефа на секцията, която се занимава със съответната страна, а след като се прегледа от представител на висшето ръководство на държавния секретар, той попада в ръцете на папата, който най-често няма време да поправи в него каквото и да било. Тази процедура е задължителна по отношение на писмата и обръщенията от протоколен характер без голямо политическо или религиозно-доктринално значение. Всеки от папите запазва за себе си все пак известна част от писателската или ораторската дейност. Пий XII е пишел нощно време по-голямата част от своите проповеди и обръщения за генерални аудиенции с едрия си закръглен почерк. Йоан ХХIII сам е писал или импровизирал почти всички свои обръщения по обществено-религиозните проблеми, по-голямата част от проповедите си, всички свои неделни речи от прозореца на библиотеката към пилигримите и туристите, събрани следобед на площада „Св. Петър“. Павел VI сам е писал не само обръщения, но и документи, даже енциклики, засягащи международната проблематика и дипломатическите отношения на църквата с държавата.

Така бе в периодите, когато споменатите папи или техните предшественици се радваха на добро здраве и неизтощени интелектуални възможности. Обаче настъпваше ден, когато вече 80-годишният или още по-старият понтифекс максимус не чувствуваше повече сили, за да седне вечер зад бюрото и да напише на машината или на ръка няколко страници, които след прочитането им, както всяко обръщение на папата, ще бъдат отпечатани без съкращения или с малко съкращения в правителствения вестник „Осерваторе Романо“, ще бъдат предадени, най-често на живо, по радио Ватикана. Добре би било тази задача да се прехвърли на друг. Същевременно обаче папата, борещ се с товара на огромните задължения, би желал намаляващата му активност да остане тайна даже за най-близкото обкръжение.

Личният секретар на папата или някой друг от неговите доверени предлага тогава някой млад свещеник — журналист от „Осерваторе Романо“ или от конгрегацията, за писар. Условие за съгласието на папата е абсолютната дискретност. След няколко повече или по-малко сполучливи опита обръщенията на папата започват да се пишат по начин, който напълно отговаря на желанията на техния официален автор.

Въпреки че действителният автор запазва дискретност, достойна за сътрудник от отдела за шифри при министерството на външните работи, неговата тайна става достояние на няколко, понякога няколко десетки лица, а той самият — предмет на дейността на котерията, тъй като влиза в състава на „подправителството“ като скромна пионка. Той биваше използуван по два начина. Някои от заинтересуваните чрез него лансираха свои мисли в изказванията на папата. Това не бе възможно винаги, но в някои случаи, като се познаваше начинът на мислене на папата, неговите интереси и възгледи, можеше да се напише нещо, което той да прочете, без да възразява, а после то да се използува за собствените цели на съвсем други лица.

Например известен ми е случай, когато един от монашеските ордени безуспешно отстояваше пред папата необходимостта окончателно да утвърди вече завършен процес на канонизация. С този въпрос бяха свързани неизброими амбиции, а също така политически интереси, тъй като кандидатът за светец произхождаше от Испания (това беше по времето на Франко), чиито отношения с Ватикана бяха осезателно влошени. Франкистките власти, а също поддържащата този режим част от испанската йерархия и консервативните кръгове във Ватикана разчитаха, че тържествената канонизация, свързаните с нея посещения на многобройни високопоставени пилигрими от Мадрид и правителствената делегация на Испания ще направят възможни преодоляването на кризата и възстановяването на хармонията.

По неизвестни причини, може би предизвикани от нежеланието да се сдобри с Мадрид, папата не подписваше акта. Тогава на някого му хрумна да предложат на прелата, пишещ тайно неделните проповеди на папата, няколко цитата от писанията на кандидата за светец. Два от цитатите бяха използувани в текста и прочетени от папата, който не подозираше нищо за интригата, тъй като авторът не бе посочил откъде са взети думите в кавички. След като вече произнесеното слово бе изпратено в „Осерваторе Романо“, един от авторите на вестника, принадлежащ към заговора, се обади на папския секретар, за да разбере кои са източниците на цитатите. Този ежедневник по правило посочва използуваната за папските речи литература, толкова повече, че почти винаги това е Светото писание или светите отци. Секретарят попита папата какво да прави. Непознаването на цитатите би разкрило, че не папата е автор на текста, представен за негов. Единственият изход за папата бе да се информира от действителния създател на текста, който съобщи източниците на цитираните откъси, като се преструваше, че не знае колко щекотлив проблем е засегнат. Три дни след описаните събития папата подписа решението за канонизация.

И така, за тези, които бяха запознати с неговите секретни задачи, скромният прелат стана човек по-влиятелен дори и от префекта на конгрегацията по светските въпроси, т.е. на службата, която координира процесите на канонизиране. Впрочем този префект не успя да уреди въпроса, който прелатът разреши необикновено бързо. Когато след няколко седмици куриалните кардинали издигнаха кандидатурата на свещеник-писател за секретар на една от важните постоянни папски комисии, тя беше незабавно утвърдена. За всяка услуга, а особено за услуги от поверителен характер и дори малко срамни винаги се заплаща, независимо от заеманото положение.

Тези обстоятелства на канонизирането на испанския светец представляват типичен, но далеч не единствен пример за оказване на натиск върху папата. Един друг метод се състои в това папата да не се информира точно или някои факти въобще да се скриват от него. Към този метод се прибягва главно при съставяне на списъка с кандидатите за епископи. Папата лично назначава епископите по целия католически свят, с изключение на тези, в католическите църкви с източни обреди, които сами избират епископите на своите синоди, а папата само ги потвърждава. Новите номинации са един изключително важен въпрос, който понякога има твърде сериозни последици. Поради това преди всичко трябва да се вземе предвид мнението на правителството в дадената страна. Понякога, както например в Испания, държавната власт имаше официалното право да представя на папата кандидатите за епископи, което фактически беше равнозначно с тяхното назначаване. В другите страни конкордатът, т.е. договорът между Ватикана и държавата, който урежда статута на църквата и принципите на взаимоотношенията й с държавата, осигурява на правителството правото да приеме кандидатурите, издигнати от епископата, преди те да бъдат утвърдени от папата. Има и страни, в които държавата формално няма никакво влияние върху назначаванията в църквата. Обаче Ватиканът винаги се стреми да съгласува своите предложения със светските власти, като по този начин иска да избегне изострянето на отношенията между църквата и държавата.

Веднъж вечерях във Ватикана у посланика на една западноевропейска държава с дълбоки католически традиции. След вечерята домакинът ми показа канапето в салонната ниша на неговата красива стара резиденция.

— Тук — каза той — от сто и петдесет години насам се определят епископите на моята страна.

— На това канапе? — запитах учуден.

— Да — отговори той, — представителят на Държавния секретариат пристига да обядва с мен и носи в джоба си своя списък. Аз от своя страна получавам от моите шефове списъка на кандидатите, предлагани или във всеки случай одобрявани от държавата. Уточняваме най-напред дали в двата списъка фигурират едни и същи имена. Ако има, въпросът е вече решен. Ако няма, разменяме списъците и се уговаряме за следваща среща след една-две седмици.

За Ватикана най-трудни са номинациите на епископи в страните, разтърсвани от национални противоречия. Така например от години е известно, че един от центровете, поддържащи движенията за автономия в провинциите на баските в Испания, е клирът, както и повечето от тамошните епископи. От тази гледна точка по времето на диктатурата на ген. Франко Мадрид след освобождаването на всяка епископска длъжност в страната на баските пледираше за номинацията на испанец, при това изцяло лоялен към режима. Ватиканът, така както и местният клир, не желаеше такива номинации, разсъждавайки правилно, че те биха противоречили на интересите на църквата и биха понижили нейния авторитет сред вярващите. Преговорите за това, кой да стане епископ, всеки път се проточваха с месеци и най-често назначението получаваше някой съвсем посредствен, който не будеше съмненията на Ватикана, а същевременно бе приемлив за властите.

През последните десетилетия Ватиканът, както и църквите в отделните страни, все повече се стремят към институционална независимост на църквата от държавата. Тези стремежи обаче невинаги са последователни и обмислени. Независимостта, която понякога може да се добие, би довела до загубата на многобройните привилегии, ползувани от църквата. Става въпрос например за по-ниските данъци от църковната собственост, дотациите за католическите училища, освобождаването на възпитаниците на духовните семинарии от военна служба, участията в печалбите от някои туристически предприятия (поклоненията до местата на особен култ, като Лурд или Фатима), изключването на църковните латифундии от решенията и принципите на селскостопанската реформа, което е от особена важност за някои страни на Латинска Америка, и т.н. Църквата почти без изключение се ръководи от принципа на защита на своите институционални права, тръгвайки от предпоставката, че всяка идея трябва да има организационни, институционални структури, за да запази или разшири своята позиция в обществото. Понякога този принцип и неговата реализация влизат в дразнещо противоречие с моралните принципи, проповядвани от християнството. Много често съобразяването с интереса на църквата като институция я принуждава да си затвори очите пред нарушението на тези принципи. Историята на сътрудничеството на църквата с франкистката диктатура, политиката на папството по отношение на Третия райх на хитлеристите, да не говорим вече за отношението на католицизма към работническото и прогресивното движение през целия XIX и частично през XX век, са убедителен пример за това.

През последните години, преди всичко през периода след Втория събор, моралният фактор във вечната борба на идеята с институцията се засили. Независимо от това старият принцип на действие на Ватикана, състоящ се в полагането на усилия за запазване, засилване или възвръщане на добрите отношения с държавите и преди всичко с тези, в които са силни католическите традиции, е напълно актуален. Този именно принцип, така както опитът и прозорливостта, диктува на политиците в раса да се консултират със светски политици, с държави относно всички съществени персонални решения.

Друг труден въпрос в кадровата политика на апостолската столица е необходимостта да се съгласуват, а в много случаи приемат решенията, направени в локалните църкви.

В периода след събора бяха признати значителни пълномощия на официално свикваните конференции на епископите от отделните страни. Тогава позицията на локалните църкви беше подобрена. Освен страните, в които католическите църкви обединяват малки, даже микроскопични общества от вярващи, понастоящем е задължителен железният принцип, че кандидатите за епископи-помощници и други титуляри обявява епископът — ординатор на даден диоцез, а кандидатите за епископи-ординатори — епископската конференция. Тези кандидатури заедно с персоналните данни, мнения и характеристики се изпращат до ватиканската Конгрегация по въпросите за епископите, която след верифицирането на предложенията ги предоставя на папата с мнение за утвърждаване или — изключително рядко — отхвърляне. Подписването на номинацията е вече само обикновена формалност, след която в правителствения ватикански ежедневник се появява съобщение, че светият отец е обявил за епископ този и този свещеник. Много често се случва кандидатът на конференцията на епископите или заинтересувания диоцезиален епископ да е неприемлив за държавните власти или да предизвиква принципните им възражения. Случва се също Ватиканът да се опасява да предостави една значителна църковна власт, каквато е властта на епископа-ординатор, в ръцете на човека, когото издига местната йерархия, защото той изглежда на ватиканските експерти твърде националистично настроен, или защото някои страници от неговата биография се считат за опасни.

Пример за „биографични“ опасности може да бъде въпросът за епископа-помощник на архидиоцеза на Мюнхен Матиас Дефрегер. През годините на войната той служил във Вермахта с чин капитан. През 1944 г. заедно със своя пехотен взвод той се озовал в малкото италианско селище Филето в планините Абруца. Там действувало силно италианско партизанско движение.

В едно от сблъскванията с партизаните окупационният взвод понесъл значителни загуби.

Върховното командуване на германската армия в Италия издало тогава заповед за унищожаване на селото. Тази акция с характер на масово избиване била изпълнена от взвода на капитан Дефрегер. Неговите войници изгорили всички постройки и унищожили почти цялото население на селото, без да щадят бременните жени и малките деца.

След войната капитан Дефрегер постъпил в духовната семинария в Мюнхен. Както по-късно твърдяха някои влиятелни католически дейци, главен мотив за неговото решение били угризенията на съвестта, предизвикани от това, което станало във Филето. В областта на духовното пастирство бившият капитан също проявил способности и всеотдайност. Той се отличил до такава степен, че след като получил поста канцлер на курията в Мюнхен, ординаторът на диоцеза, кардинал Юлиус Дьопфнер, издигнал неговата кандидатура за помощник-ординатор. Като изпращал съответното предложение до Ватикана, не скрил военното минало на образцовия духовник, но също така не споменал за неговото участие в операцията във Филето.

Отношенията на кардинал Дьопфнер с Ватикана тогава не били най-добри. Нервният и болен църковен свещенослужител, изпълняващ функцията на ръководител на епископската конференция във ФРГ, се изказвал по различни поводи, включително на сесията на синода на епископите, в полза на дълбоки реформи в църквата, обявявал се за ограничаване ролята на папата и признаването на редица принципни привилегии на локалната църква. В тази ситуация, ако кандидатурата, издигната от кардинал Дьопфнер, не беше утвърдена, това би могло да бъде сметнато за шантаж или опит за натиск върху него. Така епископ Дефрегер получи номинацията и бе посветен през септември 1968 година. Една година по-късно италианската преса разкри неговата роля в масовото убийство в планинското селце в Абруца. Възникна скандал, за който полската преса също писа много. Диоцезът в Мюнхен изтъкваше в защита на своя епископ най-различни аргументи с ефект, обратен на този, към който се стремеше. Самият епископ Дефрегер пристигна в Рим и даже искаше да посети унищоженото преди 24 години селце, за да отслужи там литургия, която същевременно трябваше да бъде опрощение. Италианските църковни власти в последния момент го посъветваха да се откаже от това поклонение, като го предупредиха, че местното население би могло да го възприеме като провокация.

Епископ Дефрегер бе старателно скрит от диоцеза в някакъв манастир, където замина за продължителни размишления. Ватиканът не го защити и запази пълна неутралност по този въпрос. Ватиканското пресбюро все пак обясни на журналистите по косвен път, че диоцезът в Мюнхен, издигайки кандидатурата на Дефрегер за епископ, не е информирал римската курия за ужасяващите подробности от неговото минало.

Много наблюдатели, познаващи финеса на дипломатическите игри, провеждани зад Бронзовата порта, изразяват и изразяваха предположението, че тази информация е била точна само формално. Мюнхенската курия действително не бе споменавала за скандалната подробност в своето предложение. Въпреки това Конгрегацията по въпросите за епископите е знаела компрометиращите факти. Ватиканът има много начини, за да научи всичко, което засяга кандидатите за епископи. Дефрегер, като канцлер на курията в Мюнхен, бе потенциален кандидат в продължение на няколко години. Събирането на факти от живота на такива личности спада към задачите на папските нунции и техните сътрудници. Също и йезуитите провеждат по поръчение на своята генерална курия и съгласно с четиривековната традиция дискретни сондажи, чиито резултати по-късно се прибират в личните папки, намиращи се в огнеупорната каса на Държавния секретариат.

Следователно трябва да се предполага, че номинацията на Дефрегер е била съзнателно решение. Какъв е бил неговият смисъл? Нали Ватиканът се пази като от огън от скандали, засягащи личността на членовете на йерархията?

Изглежда, че отговорът на този въпрос е само един. Целта е била да се нанесе удар на кардинал Дьопфнер, да се покаже какви са последиците от прибързаните кадрови решения, вземани от епископа, стремящ се към децентрализация на властта в църквата и прехвърлянето на диоцезите, или локалните епископати, много от прерогативите на папата. Ако наистина това е била целта на цялата интрига, трябва да се признае, че тя бе осъществена с възможно най-голям размах. На следващата сесия на синода на епископите през 1974 г. кардинал Дьопфнер застана на диаметрално противоположна позиция и консервативно становище, а не — както преди — реформаторско по отношение на проблемите на църковната структура. Като твърдя това с пълна отговорност, трябва същевременно да призная, че няма каквито и да било доводи, които със сигурност да доказват, че описаната интрига действително се е състояла. Става въпрос единствено за предположения на опитни наблюдатели, познаващи добре механизмите на властта зад Бронзовата порта.

С пълна сигурност може да се твърди, че както кадровите промени във Ватикана, така и целокупността на неговата политика в държавната и международната сфера се характеризират от прагматизъм, нелишен от елементи на студена калкулация.

За това може да свидетелствува, макар и само въпросът за дипломатическото представителство на нашата страна при апостолската столица. През 1938 г. тогавашният министър на външните работи Юзеф Бек гостува заедно със съпругата си на официално посещение в Рим. Въпреки традицията и обичая той не бе приет на аудиенция при папата. По този начин Ватиканът изрази своето неодобрение към семейното положение на министъра, който се бе развел и оженил повторно. Цивилният развод бе непознат в предвоенна Полша, така че разводът бе възможен единствено чрез формална промяна на вероизповеданието. Изискванията на Ватикана бяха толкова по-безпредметни, тъй като Бек бе атеист, но въпреки това шарже д’афер на Република Полша при Ватикана К. Янковски, който не съумя да предпази своя министър от неприятната критика, бе отзован. На неговото място бе назначен проф. Кажимеж Папе, сръчен чиновник, който дълги години бе ръководил полския комисариат в свободния град Гданск.

Животът на проф. Папе на новото място не бе лек. Скоро след като Полша бе заета от войските на Третия райх, на 5 декември 1939 г., Ватиканът назначи за епископ-администратор на Хелмския диоцез немец — полски палач, гданския епископ Сплет. Този акт открито противоречеше на духа и буквата на конкордата с Полша. Както е известно, конкордатът предвиждаше ръководители на диоцезите на терена на Полша да бъдат полски граждани, определени със съгласието на правителството на Република Полша. При тези условия номинацията на Сплет бе равнозначна на скъсване на конкордата. Проф. Папе връчи протест, който остана без всякакъв резултат. По-късно той протестира още двайсетина пъти. Бе считан за най-неприятния дипломат във Ватикана. Като се има предвид, че тогава Рим бе столица на първия съюзник на хитлеристка Германия, а през последния период от войната бе окупиран от немските войски, докато проф. Папе представляваше правителството на страна, водеща с Германия и Италия война, трудността на неговото положение ставаше съвсем очевидна.

През 1944 г., след възникването на правителството на народното единство, народна Полша бе призната от три западни държави, които установиха с нея дипломатически отношения, като същевременно отказаха да признаят лондонското правителство в емиграция. Тази операция в западните столици предизвика много усложнения. Така например в края на 1944 г. посланик на лондонското правителство в Париж бе Кайетан Джежикрай-Моравски — чичо на пишещия тези редове, — акредитиран при генерал Де Гол като един от първите дипломати — още в Алжир. По правото на старшинството в периода след освобождението на Франция той бе доайен на дипломатическото тяло в Париж. Според обичая доайенът поднасяше на държавния глава новогодишни поздравления на 1 януари. Още в края на декември 1944 г. френските власти счетоха за необходимо да признаят правителството на народна Полша и в бъдеще да предоставят на неговия посланик ролята на представител на нашата страна в Париж. При тези обстоятелства новогодишното послание на Моравски би било за Франция неудобно от политическа гледна точка.

На Ке д’Орсе търсеха изход от създаденото положение. То бе намерено буквално в последния момент с помощта на Ватикана. На 31 декември в Париж пристигна новият папски нунций, архиепископ Анджело Джузепе Ронкали, бъдещият папа Йоан ХХШ. Още същия ден държавният глава прие от него акредитивните писма. На следващия ден сутринта посланикът Ронкали, а не Моравски поднесе на генерал Де Гол новогодишните поздравления. Това бе напълно съвместимо с принципите на протокола, предвиждащи, че папският нунций автоматично става доайен на дипломатическия корпус.

Също и във Ватикана се търсеше начин за това без много шум да се ликвидира представителството на емиграционното лондонско правителство и да се открие път за отношения с нововъзникналото правителство във Варшава. На никого зад Бронзовата порта, включително на папа Пий XII, известен със своя отявлен антикомунизъм, не му хрумна с цената на запазване на емиграционното посолство да се лиши от възможността да установи нормални отношения с правителството, упражняващо властта в страна като Полша.

За съжаление, няма документи, които биха потвърдили съществуването на такива намерения. Обаче зная от лица, които през описвания период са заемали високи постове във Ватикана, че тогавашният заместник държавен секретар архиепископ Тардини е наредил на своите подчинени да намерят „правни и морални основания“ за ликвидирането на представителството, ръководено от проф. Кажимеж Папе.

С подготовката на това действие тогавашната ватиканска дипломация, опитваща се на всяка цена да изтрие близкото минало от периода на войната и неизбежните последици от своята угодническа политика пред хитлеристка Германия, разчиташе, че Полша ще премине към нормализация, без да придава значение на многобройните факти на очевидно нарушение на конкордата, регулиращ нейните отношения с Ватикана. Зад Бронзовата порта смятаха, че установяването на дипломатически отношения с полското правителство на народното единство, без да се държи сметка за миналото, с правителството на страна, в най-голяма степен засегната от варварството на хитлеризма, страна, която първа падна жертва на хитлеристкото нашествие, окупация и екстерминация на народа, би било стъпка, правеща възможно прикриването или, макар и само забравянето, на грозната страница от военния период.

Тези намерения бяха очевидно нереални. През септември 1945 г. правителството на народна Полша издаде декларация, с която се установяваше, че конкордатът с Ватикана бе едностранно нарушаван от апостолската столица. Тази декларация не бе отказ от конкордата, а единствено констатация, че този договор бе нарушен от Ватикана и следователно не може да се счита за задължителен. Ватиканът никога не взе официално становище към тази декларация. Това би направило необходима критичната оценка на своята дейност през периода на Втората световна война.

Вместо това бе предпочетено и занапред да се признава „лондонското правителство“, което не се поколеба да премине към нормални отношения, независимо от нарушението на конкордата, против което самото то бе протестирало по време на войната. Недълго след това настъпиха годините на студената война. Външната политика на папа Пий XII бе открито ориентирана към Атлантическия пакт. Тогавашният папа изцяло поддържаше надпреварата във въоръжаването, ремилитаризацията на Западна Германия и всички западни инициативи под лозунга за защита на човечеството от „комунистическата заплаха“, позовавайки се на принципите на християнския морал.

Така конфронтацията в областта на светогледа и идеологията, представляваща естествено явление, бе пренесена и в сферата на политиката, започвайки борба със социалистическия строй, и се идентифицираше църквата и нейната обществена доктрина с капиталистическия строй и още по-точно с икономическата, обществената и политическата реалност на водещите империалистически страни. Тази концепция, будеща впрочем възраженията и на някои прогресивни католически центрове, които изобщо не възприеха логиката на студената война и забелязваха дълбокото противоречие между евангелските заповеди и реализираните в капиталистическите страни принципи, бе използувана за поддържането на фиктивното посолство на „лондонското правителство“. Неговото съществуване престана да създава неприятности и стана удобно.

От друга страна, в страните на социалистическия лагер през същия период се появиха явления и факти, окачествени на XX конгрес на КПСС най-общо като грешки и изопачения, които обективно се отразиха на отношенията между другото между църквата и държавата също и в нашата страна. Съществуването на тези явления, така както и техните практически и морални последствия, бе вода в кладенеца на някои емигрантски, да не говорим за диверсионните центрове.

Целият този възел от факти и обстоятелства стана причина някои следи от „посолството на лондонското правителство“ при Ватикана да просъществуват до 15 октомври 1972 г.

На този ден от вратата на обширния апартамент на ул. „Сан Панкрацио“ в Рим изчезна бронзовата табелка с надпис „Посолство на Република Полша при Апостолската столица“. Мебелите бяха изнесени, а наемателят, тогава 83-годишният Кажимеж Папе, се пренесе в малко жилище в покрайнините на Рим.

Начинът, по който това представителство бе ликвидирано, е много характерен за методите, използувани от ватиканската дипломация.

Проф. Папе, опитен дипломат, преди това висш комисар на полското правителство в Гданск, а също един от участниците в преговорите и създателите на конкордата, остана посланик на „английското правителство“ до 1958 г. Тогава Йоан XXIII се реши да премахне тази фикция. В официалния списък на шефовете на дипломатическите представителства при Ватикана вместо името на посланика се появи многоточие. Проф. Папе според същия списък стана „администратор по въпросите на посолството“. В разговорите си с представителите на полските власти ватиканските дипломати дълго преди окончателното ликвидиране на тази поредна фикция твърдяха, че проф. Папе е просто администратор на резиденцията и архива на бившето правителство.

Тази двузначна ситуация продължи още 14 години. В края на шестдесетте и в началото на седемдесетте години първоначално тайните, а после официални контакти между Ватикана и държавните власти на нашата страна зачестиха. Политиката на Йоан XXIII и Павел VI бе насочена към постепенно нормализиране на отношенията със социалистическите страни. Тази концепция със сигурност бе резултат от дълбоките промени, които настъпиха във вътрешния живот на църквата и в неговите отношения със света след Втория ватикански събор.

Тя бе резултат преди всичко от успехите на разведряването и мирното съвместно съществуване в Европа и в света. Нима можеше Ватиканът да упорствува 20 години след войната и да не признава съществуващата европейска действителност в ситуация, когато всички, също и капиталистическите правителства на нашия континент я бяха признали.

Как бе възможно зад Бронзовата порта да продължи да се отрича окончателният характер на границата по Одер и Ниса след сключването през 1970 г. на договори между ФРГ последователно със Съветския съюз и Полша?

Християндемокрацията, която управляваше в Бон в продължение на 20 години, и в периода на студената война успешно използува становището на Ватикана за своята политика, отхвърляща трайността на границите в Европа и факта за съществуването на две германски държави, загуби изборите и премина в опозиция. Причина за загубата бе до голяма степен становището на тази партия относно разведряването в Европа и съществуването на две германски държави. С други думи, самото общество във ФРГ, въпреки дългогодишната реваншистка пропаганда, водена от християндемокрацията не без поддръжката на значителна част от клира и католическата йерархия, отхвърли гледището, според което земите на изток от Одер и Ниса, влизащи през 1937 г. в границите на Третия райх, трябваше да бъдат „области под временно полско управление“, а правителството в Бон — „представител на цяла Германия“, т.е. също на Германската демократическа република.

Можеше ли да не се направят изводи от тези промени?

Най-сетне как бе възможно да се говори за мир с условия, ако по германския въпрос, решаващ фактор за утвърждаването на този мир в Европа, би било заемано и занапред становище, окачествено навсякъде, също и в международните договори, сключени от ФРГ, за противоречащо с интересите на мира на нашия континент?

Опитите за нормализация на отношенията със социалистическите страни, а преди всичко с Полша бяха следователно резултат от своего рода политическа необходимост, наложена от променящата се в резултат на разведряването международна ситуация. Признаването на границите на Одер и Ниса от Ватикана и нормализирането на статута на църковната администрация в нашите западни и северни райони отстраняваха последната правно-политическа пречка по пътя към институционализиране на отношенията с Полша, което, както помним, се осъществи две години по-късно със създаването на постоянна работна група на Полша при Ватикана и подобна група по полските въпроси в рамките на ватиканския съвет по обществените въпроси на църквата, т.е. папското министерство на външните работи.

Едва под натиска на ситуацията, развиваща се необратимо в тази посока, бе взето решение дискретно да се ликвидират всички остатъци на емиграционното правителство. Все пак би било погрешно да се предполага, че е издадено комюнике за връщането на акредитацията на проф. Папе. Официално Ватиканът не направи подобна стъпка. Учреждението при виа Сан Панкрацио бе ликвидирано по повод липса на средства за изплащане наема на заеманото от „посолството“ помещение.

Проф. Папе заедно със своята канцелария, секретариат, служебен Мерцедес и шофьор бе издържан вече от години от една известна американска католическа организация.

По секретна молба на Ватикана тази организация изтегли помощта си. Без материалната възможност да продължи каквато и да било дейност старият и болен човек, какъвто по това време бе вече проф. Папе, след 27 години безнадеждна борба с действителността, можеше само да се оттегли.

Полският журналист, акредитиран във Ватикана, научи за необходимостта от затваряне на „учреждението“ на проф. Папе много преди това да стане. Когато с очите си се убедих, че табелката с надпис „посолство“ е снета от вратата, на която е била закована преди много години, се отправих към един висш чиновник от комисията по папските средства за обществена информация с молба да ми изясни обстоятелствата около неговото ликвидиране. С идеално изиграно учудване този италиански духовник отговори, че не знае нищо и че от страна на Ватикана не са направени никакви стъпки по този въпрос.

Трябваше да изчакам до февруари следващата година, за да намеря някаква официална следа от факта, че ликвидирането е забелязано в апостолската столица. В „Ануарио Понтифичо“ за 1973 г., в списъка на посолствата и другите дипломатически служби при Ватикана под надписа Полша вместо адреса и телефона на виа Сан Панкрацио и името на „администратора по въпросите на посолството“ се появи само многоточие, означаващо, че „дипломатическото“ представителство на емиграцията е престанало да съществува.