Алексей Пехов
Виелица на сенките (7)

Глава 7
Танцът на слънчевите зайчета

Но не успях да заблудя сам себе си да не заспя. Не знам колко време беше минало, но се събудих внезапно, сякаш някой с всички сили ме сръга с лакът в ребрата. Рязко отворих очи и, като дойдох не себе си, се вторачих в моста. Като че ли никой… Но нали някой се разхождаше по моста! Видях го!

След само няколко секунди започнах да осъзнавам, че „виденият“ човек се явяваше просто част от присънилия ми се кошмар. Сън. Просто един сън. Но в главата ми сякаш бяха налели олово, лепкавите пръсти на преживения ужас едва-едва се бяха отпуснали. Надигнах се със стон от каменния под и започнах да раздвижвам изтръпналите си крака и ръце, като от време на време притеснено поглеждах към Косата на Нирена, сякаш очаквах да видя завръщането на съня, вече съвсем реален. Но не, нищо подобно. Само магическите фенери мистериозно си примигваха един на друг, сякаш знаеха нещо… Какво? Това са само фенери, ако ще и тройно магически да са. Няма и помен от мисли или разум в тях. Бр-р-р! Стига съм се омагьосвал, че такива неща ще ми се привидят — и след десет години няма да ги забравя! Време беше да продължа, и така вече бях загубил няколко скъпоценни часа.

Добре де, просто си мрънкам, ако някой още не е разбрал. Разбира се, че сънят беше необходим и е грях да се оплаквам за дреболии. Ако не си починех сега, щеше да се наложи да го правя в лабиринта на Четиридесет и третата ръка. Да, да, и такова чудо има в Храд Спайн! Не знам какво се е случило с лабиринтите, разположени между Пети и Четиридесет и трети, но в картите лабиринтът, разположен срещу Петата ръка (т.е. на този „бряг“), беше указан като Четиридесет и трети.

* * *

И тук, точно както в Пети, горяха магически факли. И тук също беше задушно и тясно. И тук от време на време попадах на останки от заблудили се нещастници. Но обикалях из него доста по-малко време, отколкото в Петата ръка. Някак неусетно дори за самия мен след мрака го знае кой по ред завой в някакъв тесен и полутъмен коридор аз се измъкнах от заплетените обятия на лабиринта.

В картите мястото, където бях попаднал, беше отбелязано като осемдесет и шеста североизточна Стълбищна зала. Залата на черния оникс. Черният камък жадно поглъщаше светлината на моята „светлинка“ и видимостта беше почти никаква. Не рискувах да увелича яркостта, сега трябваше да пазя всяко свое вълшебно фенерче, да удължавам живота му колкото се може повече, за да ми стигнат до излизането навън.

Дори не ми се мислеше в каква бъркотия се бях забъркал. Там горе, в предишния живот, вярвах, че слизайки в Костните дворци, се вкарвам в най-голямата и опасна авантюра на столетието. Едва сега разбрах, че това е нещо много по-сериозно. Не мога да намеря думи, за да опиша подобаващо настоящата ситуация. Сам. Съвсем сам. В почти пълна тъмнина, спускащ се все по-дълбоко и по-дълбоко, с минимални запаси, изчезващи с катастрофална скорост, без Ключ, без никаква надежда да се измъкна навън и да преодолея Портите. На какво се надявах? Предполагам, само за чудо. На Много Голямо Божествено Чудо. Разбира се, боговете направо изгарят от желание да спасят някой си Гарет и дори са се наредили на опашка. Какво, не вярвате? И аз не вярвам. Ха-ха! Това е такава глупава шега. Но само почакайте да си изгубя ума в тази непрогледна утроба, тогава ще се наслаждаваме и ще се смеем. М-да… През последните дни настроението ми е от кофти по-кофти. Какво ли ще е по-нататък?

Десетки черни стълбища се издигаха нагоре или, усуквайки се в спирала, слизаха надолу. Сред тях нямаше никакво разнообразие, бяха абсолютно еднакви, сякаш архитектите са се подчинявали на някаква сурова и неразбираема за мен система. Много дълго време вървях покрай тях, като понякога докосвах с пръсти студения камък и се вслушвах в тишината. Ониксът поглъщаше всички звуци. Във всеки случай поне аз така си мислех, докато не чух вик. Даже не го чух, а по-скоро го почувствах. Викът беше кратък, спря секунда след като го чух, а и разстоянието беше твърде голямо. Спрях и се заслушах. Минутите минаваха, но повече викове не се чуха. Минах през цялата Стълбищна зала, после през още няколко зали, докато накрая се озовах пред вход на зала, където имаше светлина, и бързо изгасих моята „светлинка“. Кълна се във всички богове, но следващата зала не беше посочена в картите. Входът й по височина и ширина не отстъпваше на Портите. И отново, както при залите на Заспалото Ехо, ме посрещнаха две статуи. Отляво — елф, отдясно — орк. Двуръчният меч на орка беше счупен и Първият с безстрастна физиономия изваждаше със стилет дясното си око. На мястото на лявото вече зееше празно очно гнездо. Бях потресен — огромната, около пет човешки ръста, статуя изглеждаше като жива. Скулпторът (както, впрочем, и всички останали строители на Храд Спайн) е бил надарен с талант от самите богове. Елфът беше запазил меча си цял, но оръжието демонстративно лежеше в босите му крака, с дръжката към мен. Аз се подсмихнах (не всеки ден ще видиш как един елф доброволно се отказва от оръжието си!). Очите си елфът явно беше решил да ги запази и да не пъха в тях разни остри предмети, така че просто ги беше покрил с ръце. М-да… Иди разбери какво са искали да кажат строителите с тези статуи! На пода отново се виждаха надписи. Вече се канех да продължа, но издълбаните в плочките букви блеснаха със сива перлена светлина, сякаш ме зовяха да им обърна по-голямо внимание. Е, обърнах им.

Отначало това бяха оркски завъртулки, после те примигнаха, пръснаха се и се събраха в квадратчета, кръгчета и триъгълничета, каквито използваха за писменост джуджетата и гномите. Още няколко мига и гномските символи се смесиха помежду си и незнайно как се превърнаха в човешки букви, след което окончателно замряха, блещукайки като перли.

„Тук своя вечен сън спят шейсет и девет владетели на Дома на Белия лист. Ако си гном, джудже, човек или дете от друга раса и можеш да прочетеш тези редове, тогава ние те умоляваме — не безпокой онези, които пазят покоя на мъртвите и потърси друг път.

А ако си презрян орк или инатливец, който не иска да слуша гласа на разума, или просто си неграмотен невежа — влез и приеми предначертаната ти от боговете съдба, и не се оплаквай, че не си бил предупреден.“

Буквите блещукаха още няколко секунди, след което се превърнаха в оркски завъртулки и угаснаха, превръщайки се отново в съвсем обикновени букви, издълбани в плочките на пода. Може би за пръв път, откакто влязох в Храд Спайн, сериозно се замислих да плюя на всичко и да потърся друг път към шесто ниво. Аз съм от тези хора, които обикновено се вслушват във вътрешния си глас и затова живеят дълго и, доколкото е възможно, щастливо. Елфите няма ей така без никаква причина да предупреждават пътника за грозяща го опасност, особено като се има предвид, че по-рано пред капаните, които срещах, нямаше никакви предупредителни надписи. Струва си да съм по-предпазлив и да не влизам в гнездо на усойница без сериозно основание. До основния път, водещ към шесто ниво, оставаше да премина само още няколко зали, при това все направо, без да завивам никъде (освен ако картите не ме лъжеха). Обходният път щеше да ми отнеме още ден и половина обикаляне по стълби, коридори и зали, а точно тези допълнителни ден и половина аз ги нямах. И без това достатъчно много изоставах от графика. И всички срокове, отпуснати ми от милорд Алистан, летяха като бесни демони.

Явно все пак пребиваването в Костните дворци беше повлияло по най-неблагоприятен начин на мозъка ми. Как иначе да си обясня, че за мен стойността на времето беше станала по-висока от стойността на собствения ми живот (кажете го на някой от моите познати и няма да повярват!). В резултат на това в главата ми се получи мимолетно замъгляване на съзнанието и аз се опомних чак след като бях направил две дузини крачки през залата, където категорично ме съветваха да не влизам. Ето така се правят най-големите глупости във Вселената. Ама вижте сега, ама аз не го направих, ама не исках, ама то само се случи. Краката сами ме отведоха на грешното място, ръцете сами ръгаха с ножа, главата не е виновна, въпреки че сега тя ще трябва да отговаря за грешките на ръцете и краката.

Страхът в мен избухна като гейзерите на Острова на дракона. Аха-аха да прелее навън.

„Спокойно, без паника! — прошепна ми вътрешният глас. — Нищо страшно не се е случило, все още можеш да се върнеш. Опитай да се успокоиш. Огледай се!“

Най-накрая да ме посъветват нещо свястно. Няколко пъти си поех дълбоко въздух, опитвайки се да успокоя дишането си и блъскащото като барабан сърце. Действително, бях направил в забранената зала цели двайсет крачки и въпреки зловещите предупреждения на входа все още бях жив. Дали елфите не бяха решили просто да ме изплашат? Заслужаваше си да огледам и да реша дали да се връщам или да продължа напред.

Залата се оказа не особено „голяма“. Само колкото поляна за рицарски турнир. Стените бяха изградени от огромни каменни блокове, всеки с размерите на малка карета. Като цяло доста груба архитектура, особено като се има предвид, че тук почиват шестдесет и девет владетели на един от Домовете на светлите елфи. Тази зала изобщо не можеше да се сравни с красотата, която ме посрещна на последните нива. Даже беше странно. Дали наистина елфийските крале са погребани тук или това си е поредната приказка за лековерни? Но сега нямаше как да се провери — нишите между каменните блокове много, много отдавна бяха зазидани, а и едва ли по някакви най-обикновени кости би могло да се определи дали покойникът е крал.

Абсолютно хаотично разположение на колоните. Тук три, после една, а там цели осем наведнъж. Осмостенни, високи и много тънки, зад такива едва ще се скриеш. Но най-странното в залата беше, че по пода бавно и хаотично пълзяха светлинни петна. Изглеждаше, че от тавана падат слънчеви лъчи, но, естествено, тук нямаше и помен нито от лъчи, нито от слънце. Ситуацията се получаваше доста странна и някак зловеща. Полутъмна зала, едва осветена от бледата светлина, излъчвана на стените, където всяка колона хвърля плътна, мастилено черна сянка, и четиридесетина слънчеви петна, които бавно, величествено и абсолютно безсистемно пълзят по пода. Всяко с големина около ярд и половина. Там, където стоях, нямаше никакви слънчеви зайчета, но напред… Това можеше да се нарече и стадо, и рояк. Имаше нещо нечисто тук, затова реших да се върна назад. Сега бях готов да загубя проклетите ден и половина, само и само да не минавам през тази зала. Да кажа, че неведомите светлинни петна, пълзящи по пода буквално като овце по ливада, събуждаха в мен неясни страхове, означаваше да не кажа нищо.

Да вървят при Неназовимия всички тези странности и загадки! Ще потърся друг път, няма да ми се изтъркат подметките! Обърнах се към изхода и тихо изругах. Незнайно откъде появили се осем слънчеви зайчета ми бяха преградили пътя и сега, за да напусна залата, трябваше да вървя право по тях. А да стъпвам по незнайно какво нямах никакво желание, така че ми оставаше само един изход — да прескачам петната, за мой късмет между „зайчетата“ имаше малки черни пролуки от чист под. Ярд и половина дори паралитик щеше да ги прескочи, ако има добра причина за такива скокове. Сякаш четейки моите мисли, петната започнаха да се движат и се сляха в едно голямо място.

— Гадини! — неволно се изтръгна от мен.

Петната, естествено, не разбраха и дори не трепнаха (да не говорим да се отдръпнат и да дадат път на човека). На пръв поглед, какво по-лесно от това, да ходиш по пода. Каква, строго погледнато, ще е разликата — осветен или потопен в сянка под? Като цяло никаква, но тези „зайчета“ и движението им ме смущаваха. Дори стрелях по петното с арбалета, надявайки се да има някакъв ефект, но нищо не се случи, болтът просто се удари глухо в пода.

— Няма да си тръгна пък, и това е. Няма да си тръгна, ако ще ме режете! — промърморих аз и обърнах гръб на изхода.

Ще трябва да прекося залата, все трябва да има някакъв път през това!

Спрях на самата граница на пълзящите петна. Засега не смеех да отида по-напред. Би трябвало да има някаква система в това привидно безсмислено брожение, но досега не можех да разбера принципа на движение на петната. Те пълзяха със скоростта на парализирани мамути и по-точно, малко по-бавно от скоростта на човек, който не бърза за никъде или просто се разхожда в градския парк. Каквото и да беше това, то не бързаше за никъде и си пълзеше за собствено удоволствие. Пълзеше от поне хилядолетие, бих отбелязал. Едни петна решаваха, че е най-добре да пълзят направо, други — наляво, трети — по диагонал, четвърти — по окръжност, пети — по спирала, шести — по само на тях известна крива линия. Понякога се застъпваха едно друго и за миг се сливаха в едно голямо място, след което отново се разделяха и си продължаваха по пътя. Но винаги между петната оставаха достатъчно големи разстояния, така че при подходяща ловкост можеше просто да се бяга между тях. В началото на залата петната не бяха чак толкова много, но към центъра й ставаха значително повече. Особено много бяха около някаква купчина, която се намираше на около осемдесет ярда от мен. Колкото и да напрягах взор, не можех да видя ясно какво лежи там. Да се опитам да мина залата, придържайки се към някоя от стените, не можеше и дума да става. В близост до стените „зайчетата“ бяха не по-малко, отколкото в центъра на залата.

И тогава видях нещо, на което преди не бях обърнал внимание. Не, разбира се, не разгадах принципа на пълзене на петната по пода, но пък видях места, където те категорично отказваха да пълзят. Сенките от колоните! Те лежаха на пода като дълги тъмни линии и нито едно петно не рискуваше да пресече тази преграда. Може да беше просто техен каприз, но можеше и всичко да е в резултат на това, че колоните бяха покрити с малки руни. Сенките бяха един вид малки островчета в изпълнения с движения под. Значи имах добра възможност да прекося залата, движейки се от сянка до сянка, като така избегна петната. Единственият проблем беше, че сенките от колоните се оказаха разположени под съвсем различни ъгли, сякаш в полутъмната зала има много източници на светлина, каращи сенките да падат както си искат. Е, дори и такива малки островчета бяха по-добре от нищо. По принцип, цялото това недоверие към светлинните петна можеше да се окаже просто една много голяма глупост, но нали неслучайно на входа на залата имаше предупреждение, а и това, че блокираха пътя ми назад подсказваше, че не си струва да рискувам да се разхождам, все едно съм на улица Нагледна.

Добре, така или иначе няма да стоя вечно тук. Помогни ми, Сагот!

Пристъпих границата веднага щом поредното петно мина покрай мен. Скок! Още един! И още един! И още един! Спиране. Две петна се движеха срещу мен, аз отскочих назад, като едва не настъпих трето. Вляво! Вдясно! Направо! С три скока преодолях разстоянието, което ме отделяше от първата сянка, и когато се озовах в безопасност, облекчено въздъхнах. Като цяло не беше чак толкова трудно, най-важното е да не се зазяпвам и да оставам концентриран, за да не би случайно да настъпя някое петно.

До следващата сянка имаше осем ярда празно пространство. Напред!

Бягах буквално като заек, надяващ се да оплете следите си и така да се откъсне от своите преследвачи. През цялото време се налагаше да спирам, да пропускам петна, да скачам настрани, да прескачам през две петна наведнъж или да бягам в обратна посока. Изведнъж, без никаква причина, ме заболя лявата ръка. Болката беше тъпа и при резките движения неволно се мръщех. Напълно възможно беше да съм настинал. Спането на студен каменен под още на никого не е било от полза.

Дали петната разбраха, че скачам като пиян доралисец между тях, или просто решиха малко да се позабавляват, но започнаха да се плъзгат много по-бързо и по-хаотично, така че до петата сянка се добрах доста потен и задъхан, сякаш съм изорал цял Валиостр. Освен това на три пъти едва не се провалих, като само по чудо успявах да не стъпя върху „зайче“. Болката в лявата ръка започна съвсем осезаемо да гризе костта. Трябваше да се облегна с гръб на колоната, да седна на пода и да поровя в чантата, за да намеря нещо подходящо от магическите еликсири. По време на подскачането през залата цялото съдържание на отделението, където съхранявах флаконите, незнайно как се беше разбъркало. Изругах и започнах да подреждам, проклинайки бъркотията. Няколко нищо не значещи флакона напъхах по джобовете на куртката. Да си стоят там, докато им намеря свободно място. Подреждането ми отне около две минути, а в същото време петната изобщо не помислиха да спират, дори засилиха темпото още повече. Флаконът с лечебно съдържание, който уж трябваше да убие всяка болка, изобщо не подейства и аз от все сърце проклех Хонхел, който ми беше продал некачествена стока. Не мога да кажа, че движенията с лявата ръка ме причиняваха кой знае каква болка, но непрекъснатият сърбеж определено си беше неудобство.

Продължих и петната буквално полудяха, а на едно място пред мен образуваха плътен поток. Трябваше да реагирам светкавично и направих един от най-добрите скокове в живота си. Нататък стана по-лесно. Сенките от колоните се припокриваха една друга и следващите двайсетина ярда минах по начупена черна пътечка. Болката в ръката се засили и стана почти непоносима, трябваше да стисна зъби. Но накрая пътечката, очертана от сенките, свърши. Оттук до средата на залата нямаше повече от десетина ярда, а до следващата спасителна сянка — към тридесет. И разстоянието, което ме разделяше от нея, беше изпълнено с пълзящи петна, при това толкова много, че черни части на пода практически не се виждаха. Ето това вече беше предизвикателство! Я опитай да преодолееш такъв участък, при това без да докосваш „зайчетата“.

После си позволих да обърна внимание на купчината в центъра, която сега беше на не повече от петнадесет крачки от мен. Това, което отдалеч изглеждаше неразбираемо, отблизо се оказа струпани едно върху друго човешки тела. Хората на Балистан Паргайд. Разбира се, за Лафреса и за Бледния място сред мъртвите не се беше намерило. Седем трупа лежаха на пода в пози, които никой нормален човек не би могъл да си представи. „Нелепи“ и „неестествени“ — това бяха може би най-приличните думи, които да опишат това, което видях тук. Създаваше се впечатление, сякаш мъртвите никога не са имали кости. На единия вратът беше обърнат под такъв ъгъл, че тилът му гледаше напред, а лицето — назад. В допълнение, лактите и коленете му бяха свити в съвсем противоположни посоки, а не както им повелява майката природа, от което човекът приличаше на странна пародия на паяк. Друг труп просто беше вързан на възел, на трети краката бяха така преплетени, че да ти стане страшно. Многобройни кървави ивици по пода свидетелстваха, че смъртта е застигнала нещастниците в различни точки на залата и едва след това труповете са били събрани в центъра й. Някой дори се беше опитал да се бие, на земята се търкаляше меч, но явно неуспешно — никъде не се виждаше трупа на унищожилото хората същество.

Лошо. Много лошо. Гарет, както винаги, се беше забъркал в нещо мно-ого гадно. Сега най-важното беше да разгадая що за „гадно“ е това преди то да ми откъсне главата. Защото дори непълната информация за врага е вече половин победа. В това съм се убеждавал достатъчно често при набезите си в Авендум. Дай на информатор сребърна монета — и вече имаш най-подробния план на къщата до точката, в която бъдещата жертва крие ковчежето със семейните бижута. Но всъщност сега не ставаше дума за това…

Най-малкото, докато внимателно оглеждах струпаните мъртъвци, никой не бързаше да се разправи с мен. В залата нищо не се беше променило, само локвата кръв под телата стана малко по-голяма.

* * *

И тогава прозрението ме озари…

— Ама че си тъп, братче Гарет! — изръмжах аз и ядосано се плеснах по челото.

Ето къде се криеше истината! Нали не случайно, да ме отнесе мракът, пред входа пишеше: „Не безпокой онези, които защитават покоя на мъртвите“! И статуите не гледаха, а се преструваха на слепи. Слепи стражи, вечно пазещи спокойствието на елфийски владетели! Та нали в пътеводното стихотворение имаше стих, за който толкова не навреме си позволих да забравя! И неслучайно толкова ме боли ръката, на която беше гривната от червеникава мед, дадена ми от Еграсса! Именно от стражите на тази зала ме защитава тя сега — нищо, че защитата означава и болка.

Всички тези мисли преминаха през главата ми със скоростта на мълния. Вече наистина не знаех какво да правя. Да се страхувам ли от това, което може да се случи, или да се радвам, че все още съм жив. Много дълго време идвах на себе си. Мислех. Потръпвах от страх. Не се решавах отново да тръгна между слънчевите петна. Изчаквах. Хвърлях погледи към телата на нещастниците (което изобщо не увеличаваше смелостта и оптимизма ми). Най-накрая събрах кураж, пратих всичко и всички при Неназовимия, втурнах се напред, преодолях средата на залата, без дори да погледна към мъртъвците, отскочих от безшумно приближаващото се зад мен петно, направих умопомрачително салто, опитвайки се да размина едновременно с три петна, движещи се точно към мен. До разпрострялата се по пода сянка оставаха не повече от пет крачки, аз вече пресмятах как ще продължа нататък и… И в крайна сметка не видях самотното „зайче“ и го настъпих със самия край на подметката.

Да кажа, че за един удар на сърцето се озовах на безопасното островче… значи все едно нищо да не кажа. Какъв ти, да го отнесе Х’сан’кор, удар на сърцето! Бях пет, десет, сто пъти по-бърз!

Арбалетът сам се озова в ръцете ми, медната гривна ми причиняваше изгаряща болка, но и през ум не ми мина да сваля амулета на тъмните елфи. Сега гривната беше единствената защита, единственото спасение срещу стражите, пазещи праха на мъртвите тук. Светлите петна в цялата зала спряха, а после над петното, в което толкова глупаво стъпих, започнаха да се появяват малки златни искрици. Отначало една, после десетина наведнъж, после сто… Искрите се появяваха направо във въздуха, за миг светваха с ослепителна златна светлина и после започваха да пулсират в такт с ударите на моето сърце! Ставаха все по-повече и по-повече и ето че вече можеше да се забележи нечий все още неясен силует. Още миг, и пред мен стоеше блестящо златно същество, състоящо се от милион малки искрици.

Кайю. Най-големият мит на елфите, най-големият ужас на орките. Преди две хиляди години, когато в Костните дворци елфи и орки се вкопчили едни в други и в залите-гробници кръвта на воюващите роднини започнала да се лее като река, се случило нещо, което изобщо не трябвало да се случва. За отмъщение орките започнали да разрушават гробове на елфи, при това избирали само гробове на висшите родове, разпръсквайки останките на мъртвите из залите. Първите посегнали на най-важното нещо за всеки елф — на честта на Дома и на паметта на предците им. Елфите опитвали да се бият, опитвали да поставят охрана до гробовете, слагали капани, шепнели заклинания… Но на всяка защита има адекватен отговор, всяка охрана все някога се уморява, всеки капан може да бъде обезвреден и всяко заклинание може да бъде преодоляно с друго заклинание. Унищожаването на гробовете продължило и тогава някой от елфийските домове решил да призове от други светове същите тези Кайю, за да пазят гробовете от оскверняване. Това, което се случило впоследствие, може да се намери в легендите на орки и елфи, разказвани по време на особено тъмни нощи. Но оттогава никой орк не смеел да унищожава елфийски гробове.

И ето че един от тези неподкупни, безжалостни, безсмъртни слепи стражи стоеше на пет ярда от мен. Кайю изглеждаше съставен от хиляди трептящи искри, беше невъзможно да се гледа в него дълго време — от яркия златист блясък очите започваха да сълзят, фигурата на бездушния страж се размазваше и трептеше като мараня по време на много горещ ден. Можех да разгледам само силуета му. Съществото се оказа с една глава по-ниско то мен. Две ръце, два крака, глава. Никакви опашки, рога или зъби. Какви ти зъби! Съществото дори уста нямаше! Във всеки случай, сред искрящата глава не виждах никакво подобие на уста. Но виж очите… В Кайю на мястото, където трябваше да са разположени очите, зееха две големи празни дупки. Съществото се оказа напълно сляпо.

Е, сляпо не сляпо, но местоположението ми определи без грешка. Или поне се отправи в моята посока, при това изобщо не бързаше, сякаш беше убедено, че няма къде да избягам от него. Паникьосах се и изстрелях два арбалетни болта в Кайю. Те изсвистяха, минаха през тялото на създанието, без да му причинят никаква вреда (с изключение на това, че искрите в мястото на удара за миг се отдръпнаха встрани, правейки път на болтовете) и се удариха някъде в полумрака на далечната стена. Съществото с неуловимо движение се оказа на крачка от мен и замахна с ръка, при което аз уплашено изкрещях, осъзнавайки, че това е краят, но ръката на Кайю загреба въздух само до ухото ми, а после стражът мина покрай мен и спря, предоставяйки ми изглед към гърба му. Наистина не знам кой от нас беше по-изненадан — аз или той. Кайю замръзна за секунда, очевидно се чудеше защо още съм жив, след което опита отново. Същият резултат. Сякаш някаква сила издигаше преграда между нас. Пазачът ме виждаше (колкото и странно да звучи), но не можеше да ми навреди. Благодарение на Еграсса и гривната му!

Междувременно Кайю пристъпи в най-близкото светлинно петно и искрите, изграждащи тялото му, като златен дъжд се посипаха на пода и се разтвориха в петното. Всички петна в залата отново се раздвижиха. Как да го разбирам това? Означаваше ли, че са решили да ме пуснат, или нещо друго?

Гривната изгаряше ръката ми все по-силно и по-силно и наближаваше моментът, когато болката щеше да е толкова непоносима, че да трябва да сваля защитния амулет (ако не загубя съзнание преди това). Трябваше да рискувам и да се добера до изхода, преди да е станало прекалено късно. Не си заслужаваше да си играя със съдбата и да изчаквам повече, Кайю като нищо можеше да ми поднесе някой мръсен номер.

Без да обръщам никакво внимание на петната, аз с бързи крачки (но не бегом!) се насочих към изхода. Веднага щом кракът ми докосна първото петно, Кайю отново се появи. Но този път златните искри много по-бързо се оформиха във фигурата на стража. Съществото не се опита да атакува. Аз настъпих още едно петно, после още едно… Не от всяко петно се появяваше Кайю, ако се беше случило — цялата зала щеше да е претъпкана с тях. Общо се появиха петима пазачи. И сега те, оформили полукръг, ме следваха. Приказно красива и в същото време страшна гледка. Пет златни създания „гледат“ към мен, после се разпадат в искри, разтварят се в най-близкото петно, изчезват за части от секундата и отново се появяват, но вече от петното, в което току-що съм стъпил. Така минахме през цялата зала. Аз — с бързи крачки, оглеждайки се постоянно през рамо, и петте същества на четири крачки зад мен. Веднага щом излязох от залата, Кайю спряха преследването. Аз гледах тях, те — мен. После играта на гледане им омръзна и пазителите на праха на елфийските владетели се разпаднаха на избледняващи искри. Петната на пода се задвижиха и зачакаха нов гост, който да стъпи тук след мрака само знае колко столетия. Болката в ръката ми бавно утихна, защитаващият ме амулет се успокои и пак стана обикновена и незабележима медна гривна.

Минах през залата на Кайю и останах жив. Това трябваше да се отпразнува, което аз всъщност веднага и направих. Вярно, че вместо вино трябваше да се задоволя с обикновена вода от подземна река, а вместо пъдпъдъци — с половинка сухар.

От залата, гмуркайки се рязко надолу, тръгваше широк коридор. След четиридесет крачки се появиха отклонения и аз започнах да ги броя, за да не пропусна това, което ми трябваше. На осемнадесетото отклонение спрях и завих надясно, оставяйки централния коридор. Там напред той преминаваше в стълбище, водещо към шесто ниво и аз изобщо не се съмнявах, че Лафреса с останалите хора на Балистан Паргайд е тръгнала именно по този път. Но аз смятах да постъпя по-хитро и да се отклоня от главния път. Към шесто ниво водеха много пътища и този, указан в пътеводното стихотворение, беше много по-къс от пътя, избран от слугинята на Господаря (макар и по-опасен). Така ще скъся разстоянието четворно и ще се озова в средата на нужния ми сектор от шесто ниво, докато скъпата Лафреса ще трябва да го обикаля от самото начало и да загуби почти два дни. По този начин значително ще изпреваря съперниците си. Ами ако успея да подготвя подобаващо посрещане и да си върна Ключа обратно? Почти всички (ако не и всички) спътници на Лафреса бяха загинали в Костните дворци и така шансовете ми за победа бяха нараснали многократно. Главното е „светлинките“ и храната да ми стигнат за обратния път. Накрая влязох в зала.

Тук ме чакаха великаните, чийто „поглед изпепелява“. Разбира се, не истински великани от тундрата на Безлюдните земи, а само статуи, които изобщо не приличат на великаните, но пък са с великански размери! Всяка висока тридесет ярда! Великаните стояха един срещу друг, стискайки каменни чукове в коравите си възлести ръце. С такъв чук можете да отнесете стена на замък, при условие, че в Сиала се намери същество, способно да го вдигне. От великаните лъхаше на древност и скрита заплаха. Чие длето беше създало тези каменни колоси? Как са ги докарали на такава дълбочина и най-важното — за какво? Вместо лица статуите имаха гладката повърхност на плътен шлем с висок гребен и тесен процеп за очите. И двете статуи гледаха надолу към краката си. Между двата колоса имаше нещо като басейн, макар че от мястото, където стоях, не се виждаше никаква вода.

Под погледа на Великаните, изпепеляващи всичко,

Към гробницата на Великите, загинали в бой…

Може би басейнът не беше нищо друго освен вход към сектора на Героите на шесто ниво. Всъщност точно там трябваше да отида, но фразата, че исполините съвсем лесно превръщат в пепел всеки, осмелил се да попадне под погледите им, ме караше да съм предпазлив. Влизайки в залата, аз се постарах да не продължавам напред, а да потърся решение на загадката, сгушен до стената. А решение трябваше да има, нито един глупак не би построил вход, ако е невъзможно да се ползва. Значи, за да се добера до басейна, великаните ще трябва да затворят за известно време очи. Но как да ги накарам да го направят? Те са статуи! Някакъв механизъм? На пръв поглед нищо подобно не се виждаше. Признавам си честно, този път ми се наложи здраво да си поблъскам главата. Но нищо свястно не ми идваше на ум. Статуите изглеждаха монолитни и неподвижни. Някаква подла мисличка ми прошепна:

— Ами ако всички тези приказки за изпепеляване са глупости? За да може някои дървени философи да си постоят така, да се помъчат и да се върнат с празни ръце.

Прогоних далеч подлото гласче. Да бе! Глупости! Предупреждението пред залата с Кайю също уж беше глупост. Докато не настъпи момента. Само това ми липсваше, да се пъхна там, без да проверя. Така че ще направя малък експеримент и ще сложа пред погледите на гигантите нещо друго. Цялата беда беше в това, че наоколо не виждах никакво „нещо“, което да хвърля в краката на великаните. От своите вещи нямах нищо излишно — всичко, което носех със себе си, беше прекалено важно и ценно. Дори болт не ми се прахосваше, не бяха останали чак толкова много. Но все пак трябваше да проверя „огнения“ поглед, така че пъхнах ръка в чантата и извадих най-малкия от изумрудите. Какви времена настанаха. Ако преди две седмици някой ми беше казал, че съм готов да пожертвам цял изумруд заради някакъв си скапан арбалетен болт, щях само да завъртя пръст в слепоочието, мълчаливо подсказвайки на този откачалник, че отдавна му е време да се върне в болница „Десетте мъченика“ и по-точно — в стаята с меките стени. Това какъв психо трябва да си, за да се лишиш от скъпоценен камък, а да оставиш евтин болт?!

Поставих изумруда на гладкия под, а после ловко го ритнах с крак. Камъчето проблесна прощално като зелена звездичка, плъзна се по пода, попадна под погледа на великаните и изчезна с ослепително избухване.

— Ах, ти!

Трябваше пак да се заема с насъщния проблем с проникването на шесто ниво. Прерових всички документи, взети от Закритата територия. Особено внимание обърнах на частта, която преди това изглеждаше ненужна и я носех само за пълнота. Представляваше голям брой от неясни скици, изобразяващи архитектурата на конкретни зали, неразбираема върволица от знаци, подредени във верижки, още някакви глупости… М-да. И в документите ударих на камък. Скапана идея беше. Но решението витаеше някъде тук! Усещах го!

Когато внимателно приближавах към великаните, едва не си спечелих прощален поглед и изпържен мозък. С едното око се стараех да гледам главите на статуите и мислено прекарвах по пода границата на действието на огнения им поглед. С другото се опитвах да открия някаква следа, която да ми помогне в намирането на решение. Накрая трябваше да спра, в противен случай ме заплашваше изпържване с последващо изгаряне. Сега бях съвсем близо до великаните и от мястото, където бях спрял, съвсем ясно се виждаше, че статуите не са чак толкова съвършени и длетото на майстора беше обработвало камъка съвсем грубо. А също така забелязах още нещо, точно онова, заради което си заслужаваше да си докарам огнен поглед и дори хемороиди. Всеки от великаните стоеше на доста висок кръгъл пиедестал. По принцип нищо особено — пиедестал, какво толкова? Готов съм да присъствам на изваждането на още един гномски зъб, че тези пиедестали ще се завъртят настрани при подходящо изказано желание (заедно с великаните, естествено)! Във всеки случай, обиграният поглед на опитен човек веднага ще забележи скрития механизъм. Ненапразно старият Фор ми набиваше в главата азбучни истини! Остава само да разбера как се активира механизмът и работата е опечена.

Отново подложих на щателна проверка цялата зала. Търсех нещо като лост или някаква изпъкналост, но нищо подобно не се забелязваше. После погледът ми падна на пода, плъзна се по гладките кафяви плочи, накрая спря на завъртулките и знаците на неизвестната ми азбука (ако, разбира се, това беше азбука, а не художественото творчество на някой психо). Някъде вече бях виждал подобни завъртулки. Ами да, разбира се! В „ненужната“ част на документите! Точно сред рисунките и неясните скици имаше документ с низ от подобни символи. Отново извадих увитите в дрокра документи от джоба си и започнах да ровя в тях. Ето го! Паметта наистина не ме беше подвела. Буквите бяха същите, както на пода. Някой съвестен беше съставил ключ, но пък беше забравил да спомене кога и как да се използва.

Наведох се и като намерих плочката със символа, изобразен първи на документа, я натиснах. Тя без никакви възражения пропадна с инч надолу. Всичко се оказа просто до безобразие (особено когато в ръцете си държиш описание на ключа). Като цяло трябваше последователно да се натиснат четиринадесет от общо седемдесетте представени тук символа. Още щом и последната плочка пропадна, в залата се раздаде тихо скърцане, сякаш някъде под пода са се задвижили противотежести, след което великаните започнаха бавно да се завъртат с гръб към мен, а огнените им погледи се насочиха към далечната стена.

Нададох победен вик, сякаш бях намерил под леглото си съкровищата на династията на Сталконите.

Пътят беше свободен, страшните гиганти вече не гледаха към басейна и аз с бавни крачки на Горда и Много Доволна от Своята Неподражаема Гениалност Персона на Победител се отправих в нужната посока. Отново се раздаде скърцане, пиедесталите трепнаха и започнаха бавно да се завъртат в обратна посока. Гордата и Много Доволна Персона бързо се втурна напред, опитвайки се да преодолее разстоянието до басейна преди погледите на великаните да подновят смъртоносната си жътва и без да се замисля, скочи в черната дупка, сякаш е вода.

— А-а-а-а-а, мра-а-а-к! — изкрещях уплашено, осъзнавайки, че в най-близко време няма да мога да докосна пода с крака.

Дупката изглеждаше необятна и много дълбока. Първите двадесет ярда прелетях като камък. Вече започвах да се сбогувам с живота, когато въздухът се сгъсти, падането ми се забави и започна едно меко, плавно спускане. Стигна ми смелостта и умът да спра да крещя и да запаля „светлинка“. Бавно падах в тясна шахта. Стените й се носеха покрай мен и изчезваха някъде нагоре. Ако имах желание, лесно щях да ги стигна с ръка. Само по някакъв каприз на боговете не си бях разбил главата в самото начало на падането. Един път покрай мен премина черният отвор на някакъв тунел. Премина и се скри в мрака — нямах време да умувам дали да „се махна“ от сегашния си „път“. Така че продължих. Краката ми висяха над бездната и не се чувствах много удобно. След около двеста ярда падането се забави още повече и изведнъж се оказах в една от залите на шесто ниво, в самото сърце на сектора на Героите.