Алексей Пехов
Виелица на сенките (5)

Глава 5
През дремещия мрак

Гръмкото ехо на стъпките ми отекваше в облицования с бели мраморни плочи под, след което като уплашен от светлината прилеп се устремяваше към тавана, където се отразяваше и множеше. Вървейки към Портите по осветената пътечка, започнах да се съмнявам, че плочите под краката ми са направени от обикновен мрамор. Доколкото знаех, в природата нямаше светещ мрамор. Бях изкушен да се махна от пътечката и да вървя в сенките, където щях да съм много по-незабележим, но, мракът да ме отнесе, нали светещата пътечка е била създадена специално, за да могат дошлите тук да минават по нея, и само Сагот знае какво ме очаква, ако направя крачка встрани. Портите приближаваха все по-близо, но аз почти не ги поглеждах. Много повече ме притесняваше това, че плочите, по които стъпвах, след мен потъмняваха и гаснеха. Зад гърба ми пристъпваше мракът. Не беше много приятно усещане. Стените на залата не се виждаха, те бяха някъде там — в черната кадифена мъгла, и бяха недостъпни за светлината, излъчвана от пътечката.

Точно пред Портите поне двадесет плочки светеха в неравномерен полукръг, оформяйки площадка с диаметър двадесетина ярда. Оттам вляво и вдясно от Портите тръгваха два коридора с високи тавани, където блещукаха малки светлини, пръскащи бледа синя светлина, която постепенно преминаваше в мъгла със същия цвят. Къде водеха тези два абсолютно идентични коридора, аз не знаех. В документите от старата кула на Ордена нямаше нито дума за тях.

Да вървят при Неназовимия тези коридори, нямах никакво намерение да се занимавам с тях, като ги проучвам, сега в целия свят съществувахме само аз и Портите, извисяващи се на височина седемнадесет ярда над мен. Свалих ръкавицата от ръката си и внимателно докоснах с длан повърхността им. Оказаха се топли, сякаш имаха някакъв вътрешен огън, и в същото време ледени, все едно са били изрязани от монолитен блок тъмен лед. И още — бяха много гладки. Дори не тръгнах да гадая от какъв материал са направени, но външно той много приличаше на черно непрозрачно стъкло. Готов бях да се обзаложа на печалбата си от сто бъдещи Поръчки, че дори тълпа великани или армия магове да блъскат по тях, те няма да мръднат. Елфите бяха сътворили нещо невероятно и за който не притежава Ключа, пътят по-нататък беше забранен (представям си как са се вбесили орките, когато са открили, че най-лекият и кратък път към гробовете на техните предци е заключен от елфите за вечни времена).

Сега Портите едва сияеха с тъмносиня светлина, но дори тя не можеше да ми помогне да открия мястото, където едното крило се допира до другото. Стоях в единия им край и като долепих длан до тях, извървях всичките десет ярда до другия край. Ни-що. Абсолютно равна и цяла повърхност, ако не броим изкусно изваяните по нея от майстори скулптори на светли и тъмни елфи образи, разказващи за борбата на техния народ с Първите. Изображенията впечатляваха със своята красота, изразителност и внимание към малките детайли. Ето тук елф, въоръжен със с"каш, е стъпил с крак върху тялото на победения противник. Създаваше се впечатление, сякаш всичко, изобразено от неизвестните скулптори, се случва пред очите ти. Фигурите изглеждаха като живи, виждаше се всеки косъм, всяка малка брънка от ризниците, всяка бръчка в ъглите на очите на вече немладия елф. А ето тук — исполински дъб. Можеше да се види всяко листенце, всяка пукнатина върху дебелата кора. Вързани орки висят от него с главата надолу, а в скосените им очи е застинал вселенски ужас. Отдолу стоят елфи. Много елфи. Доколкото познавах расата на Вторите, те се канеха да приложат върху орките Зеления лист.

Всичко това, разбира се, беше впечатляващо, но на Портите липсваше най-важното — ключалка, в която да вкарам носения от мен Ключ. Очите ми изтекоха да се взирам, два пъти минах от край до край, но не намерих и намек за нещо подобно. Не стига, че окръжаващият мрак на огромната зала и синята мъгла на двата коридора леко ме изнервяха, а сега и с Портите нещо не беше както трябва. Най-досадното, което изобщо не можех да разбера, беше какво така ме смущава още от момента, когато се приближих до тях. Това „нещо“ постоянно ми се изплъзваше, може би защото бях твърде развълнуван, намирайки се пред една от великите легенди на това хилядолетие.

Спокойно, Гарет, спокойно. Хайде трезво да прецениш ситуацията. Ключът е в теб, а той е създаден специално за отключване на тези Порти. Значи той ТРЯБВА да ги отвори, а ти просто трябва да поразмърдаш онова, което се намира в главата ти, и да намериш проклетата ключалка. Опитвах и така, и иначе, и оттук, и оттам… Нищо. Може пък да е някаква елфийска шега — да създадат неотварящи се Порти? Тогава за какъв мрак се надуват и се свързват с джуджетата, за да им направят Ключа? Едва ли ще е за собствено удоволствие, нали? Ако Миралисса беше жива, всичко щеше да бъде много по-лесно и по-просто. Елфийката можеше да знае нещо, което Еграсса не знае. Просто е пазила тайната до момента, в който стигнем до Храд Спайн, но така и не успя да я каже…

Все пак реших загадката. Криеше се във фигурите, изобразени на Портите, и по-скоро в една от тях. В долния ляв ъгъл беше изобразен висок елф. Дясната му ръка се протягаше напред, дланта беше отворена, а в нея, почти невидима заради цвета на материала — стъкло — вдлъбнатина. Дори не вдлъбнатина, а вдлъбнатинка, незабележима сред десетките изобразени в Портите фигури. Размерите на вдлъбнатината съвсем точно съвпадаха с размерите на Ключа.

Измъкнах верижката, на която на врата ми висеше тънкия и изящен ледено-кристален Ключ, и го поставих в ръката на елфа. Ключът примига във виолетово и цялата фигура на елфа за миг засия. От прозрачен Ключът стана с точно същия цвят като Портите. Артефактът на елфите се сля с тях в едно цяло. После точно по средата на огромните порти отдолу нагоре пробяга светеща виолетова линия и Портите бавно и абсолютно безшумно започнаха да се отварят в моята посока. Трябваше да отстъпя назад, за да не ме удари някоя от тях. Нещо тихо изпука в гърдите ми и осъзнах, че връзките, с които Миралисса ме беше свързала с Ключа, се скъсаха. Нищо изненадващо: аз отворих Портите и връзките вече не бяха нужни. Ключът беше свършил своята работа.

— Връзките бяха силни — прошепна Ключът. — Бягай!

Да бягам? Но те все още не са се отворили?

— Бягай! Миризмата на врага! Връзките бяха силни! — прошепна за последно Ключът и замлъкна.

Миризмата на врага? За какво говори?

Подуших във въздуха и усетих слаба миризма на ягоди. Лафреса!

— Убийте го! — извика от тъмното мъжки глас.

Може би понякога лошо съобразявам, може би съм тъп като доралисец, може би не владея меча, но едно не мога да отрека — когато съм притиснат до стената, мисля със скоростта на мълния, а бягам дори още по-бързо. Не ми вярвате? Е, тогава питайте доблестната стража на Вътрешния град колко пъти са успели да ме догонят. Не мисля, че ще ви отговорят истината, но така да бъде, ще ви кажа сам. Все още на никой не се е удавало да ме хване (с изключение на онзи паметен случай, когато самият барон Фраго Лантен се зае и впоследствие получих сегашната си Поръчка).

Когато граф Балистан Паргайд изкрещя заповедта си, аз вече се намирах далеч от Портите и с всички сили се носех по левия коридор. В далечината някой крещеше, че трябва да ме настигнат, а други настояваха да спра веднага или ще стане по-зле. Естествено, нямах никакво намерение да спирам. За мое щастие отрядът, който ме чакаше в засада да отворя Портите, беше без арбалети, в противен случай вече щях да съм се отправил в светлината. Сега им оставаше само едно — да ме настигнат и да ме накълцат. Естествено, аз нямах намерение да вземам участие в толкова неприятна процедура, и чувайки зад гърба си гласовете на преследвачите, се понесох още по-бързо напред. Имах леко предимство пред чакалите на Господаря — хукнах много по-рано от тях, а и да бягаш с меч и ризница си е доста по-трудно, отколкото без тях.

Аз се носех по безкрайния коридор, облят от синя светлина, молейки се на Сагот само за това да ме дари с пресечка, за да объркам преследвачите си. За съжаление, по пътя нямаше нито едно разклонение, единствено стените на коридора се отдалечиха настрани, таванът се издигна и всяка втора синя светлинка угасна. Стана още по-мрачно, видимостта се влоши, създаваше се усещането, че бягам в призрачен свят, окъпан в плътна синкава мъгла. Синята светлина предизвикваше усещане за нереалност на случващото се, сякаш бях попаднал в илюзорния мираж на сън, който изобщо не иска да свърши.

Фш-ш-ш… Фш-ш-ш… Ф-ш-ш-ш…

Светлинките под тавана прелитаха над мен като ярки размити петна. Подът тук, както и в залата с Портите, беше облицован с бели мраморни плочки със златни жилки, но, за щастие, не светеше. Тропотът на преследвачите, впрочем, както и войнствените им викове, се чуваше прекрасно. Идиотите все още не бяха разбрали, че да викаш в място като Храд Спайн е опасно за здравето. Имах преднина и си позволих да погледна назад, за да преценя шансовете си за оцеляване в днешната гонка. Коридорът беше залят с гъста синя мъгла и видимостта беше не повече от петдесет крачки. А аз се бях откъснал на доста по-голямо разстояние, така че в полезрението ми не се виждаше никой.

Нямах време да му мисля — псетата на Балистан Паргайд всеки момент щяха да са тук и тогава само чудо можеше да ме спаси. По стените на коридора имаше широки бордюри, от които ме се зъбеха каменни гаргойли, всеки висок два човешки ръста. Скулпторът беше изобразил съществата абсолютно еднакви — на всички главите им представляваха човешки черепи, а ръцете им бяха неестествено дълги и с по три пръста. Гаргойлите се надвесваха над пътеката и изглеждаше сякаш всеки момент някоя скулптура ще оживее и ще скочи долу. Това, което бях замислил, спокойно можеше да се получи.

Скочих на бордюра, стъпих на бедрото на гаргойла, надигнах се, вкопчих се в шията на статуята и се скрил между гърба и стената на коридора. Великолепно място. Първо, едва ли преследвачите ще тръгнат да гледат нагоре. Второ, не се виждах, и трето — аз самият перфектно виждах всичко.

За миг ми се стори, че каменният гръб на гаргойла едва забележимо потръпна. Пълна глупост, естествено, в тази синя мъгла всичко можеше да ти се привиди. Посегнах зад гърба си, извадих арбалета и зачаках гостите.

След десет дълги, но не и изтощителни секунди преследвачите се появиха. Граф Балистан Паргайд беше изпратил четирима. Тези воини изобщо не се различаваха от онези двамата, които се бяха изгубили в лабиринта на второ ниво. Брони, мечове и свирепо желание да догонят някой си Гарет, който преспокойно (лъжа) изчаква опасността на гърба на статуя. Както си и мислех, момчетата изобщо не си правеха труда да се оглеждат. Всичките им усилия бяха насочени да викат и да размахват мечове. Четворката притича покрай моето укритие и с победоносни викове се скри в синята мъгла. Е, нека си тичат, бягането, както казват, е полезно за здравето. А аз по-добре да поседя тук и да изчакам, докато се натичат и се отдалечат още повече.

Как майсторски само ме изпързаля тази Лафреса! Макар че всъщност сам си бях виновен — за пръв път подцених опасен противник. Хем знаех, че тя не е случайна фигура в играта на Господаря, а освен това е силна магьосница! Така че нищо изненадващо, че е успяла да намери пътя към Портите и да избегне капаните, а също така и да ми подготви приятно посрещане. Дори няма да предполагам как се е досетила, че и аз ще стигна до Портите, но заключенията слугинята на Господаря ги беше направила съвсем правилно. Без Ключа тя не можеше да отключи Портите, затова й оставаше само едно — да изчака, докато тъпака, свързан с Ключа, не отвори Портите за нея. Аз постъпих точно както е очаквала, и тогава вече в играта са се включили хората на Балистан Паргайд, жадуващи за кръвчицата ми. Да, вярно, около Портите витаеше слаб аромат на ягоди, който ме смущаваше, но аз не му обърнах внимание и ако не беше магическият ключ…

Дълъг и с нищо несравним вик на болка и ужас разтърси коридора, карайки ме уплашено да хлъцна. Неспокоен миг на тишина, а след това още един задавен вик. И още един. Косата на главата ми се размърда и се изправи. Колкото се може по-силно се притиснах към гърба на гаргойла, опитвайки се да се разтворя във въздуха.

— Спаси ме, Сагра! Спаси ме, Сагра!!! А-а-а-а!!! Спаси ме, Сагра!!!

С тези викове и молби от мъглата изскочи мъж. Единственият от четворката, която ме преследваше. Човекът беше хвърлил меча си и с всички сили се носеше обратно към залата с Портите, като призоваваше Сагра на помощ. Както и следваше да се очаква, богинята на войната не откликна на призива на човека. Затова пък откликна някой друг. Гаргойлът, намиращ се от другата страна на коридора точно срещу мен, завъртя глава към виковете на воина. Първоначално дори си помислих, че е оптическа измама, предизвикана от странната светлина, изпълнила коридора, но ето че пръстите му мръднаха, раменете потрепнаха, а когато човекът притича под оживелия гаргойл, каменното чудовище пъргаво скочи от бордюра и с цялата си тежест се стовари върху му.

Пляк!

От човека остана мокро място, той дори не разбра какво го уби. Дългите каменни ръце на чудовището хванаха тялото за краката, размахаха го и удариха главата в бордюра. Раздаде се звук на счупен орех. Камъкът се оцвети в тъмно. Все така мълчаливо гаргойлът се върна на мястото си и застина в предишната си поза, превръщайки се в безжизнен камък. Сякаш никога не е била онази ужасна картина, която видях преди миг. Опитах се да успокоя бясно блъскащото си сърце, но беше извън силите ми. Да ме пази Сагот, но не можех да откъсна поглед от чудовището, убило човека! Но съществото не мърдаше и не показваше признаци на живот. Да бе, вече не можеш да ме заблудиш!

Гърбът на гаргойла, зад който се криех през цялото това време, отново едва забележимо потръпна. Стига, сторило ми се е… Или НЕ ми се е сторило? Спрях да дишам. Главата на каменната шия започна да се движи…

Аз казах ли, че когато е притиснат до стената, старият Гарет съобразява по-бързо от мълния? А, да, казах! А случайно не казах ли, че и бягам много бързо? И това ли казах? Тогава защо по време на цялата тази работа успях да го забравя?!

И така, сега с всички сили се носех към залата с Портите, а някъде зад гърба ми гаргойлът се пробуждаше от дългия си сън. Разбира се, нямах никакво намерение да чакам пренеприятния момент на пълното пробуждане на каменното чудовище, така че тичах като за последно, преди да успее да ме хване.

Фш-ш-ш… Фш-ш-ш… Ф-ш-ш-ш…

Сините светлинки се сливаха в дълги линии. Сега бягах в обратна посока. Да вървят в мрака Лафреса и Балистан Паргайд с неговите хора! Ще се промъкна някак! В залата с Портите имах поне някакъв шанс, макар да трябваше да разчитам на изненадата и малко късмет, но пък да бягам в обратна посока означаваше гарантирано да отида в светлината. А и в главата ми се въртеше една глупава идея: изскачам при Портите, при което гаргойлът спокойно би могъл да насочи драгоценното си внимание към някой от хората на Паргайд и да забрави за мен. Малко егоистична постъпка, но ефективна, спор няма.

По коридора се чуваше стържене на каменни нокти. Нещо голямо и много недружелюбно се носеше след мен. Увеличих скоростта, за да не се окажа в каменната прегръдка на преследвача. Един гаргойл пред мен се изправи и започна да слиза от бордюра, но аз вече прелитах покрай него, без да давам време на поредното оживяло творение на мрака да се опомни. Изходът от коридора вече беше съвсем близко, когато трета твар ми прегради пътя. Гаргойлът с горящи сини въглени вместо очи беше застанал точно на пътя ми. Да спирам сега щеше да е огромна и непростима глупост, така че аз паднах на каменния под, плъзнах се по корем по мраморната плоча и минах между краката на създанието. То изобщо нямаше време да разбере какво става. Скочих на крака и хукнах. Зад гърба ми се раздаде ужасен рев — преследващото ме чудовище не беше успяло да спре и се беше врязало в гаргойла, под който така ловко се бях промушил.

Коридорът изплю моя бързонога милост обратно в залата на Портите. Светещ под в близост до Портите. Мрак в останалата част на залата. И никой друг. Така си и мислех: Балистан Паргайд не е имал намерение да чака, докато хората му ме убият, и беше тръгнал към трето ниво, нали за негов късмет един идиот му беше отключил Портите. От коридора се чу сподавено разочаровано стенание. Обърнах се.

Окъпан в лъчите на синята светлина, на границата на коридора и залата стоеше гаргойлът. Стоеше и ме гледаше. Гледаше ме с безсилната ярост на някой, който не може да получи плячката си, принадлежаща му по правото на силния. По правото на пазача. Секунда се гледахме, след което гаргойлът се обърна и тръгна обратно, без да посмее да прекрачи в синята светлина.

Изпухтях облекчено и се опитах да възстановя дишането си. Неслучайно в дневника на убития гвардеец пишеше, че синята светлина носи смърт. Уф! Така без време може да си отиде човек. Кли-кли ме предупреждаваше. Гоблинът често се подиграваше и казваше, че ако оцелея в Костните дворци, ще ги запомня най-вече с бягане. Бягаш от едно. После бягаш от друго. След това от трето. „Удивително“ нещо бяха тези Костни дворци!

Едва не пропуснах момента, в който Портите започнаха да се затварят. Всичко ставаше абсолютно безшумно и когато забелязах магическите порти, те вече бяха затворени на една четвърт. Да не се мотая повече тук! Втурнах се към тях, трескаво търсейки фигурата на елфа, в чиято ръка оставих Ключа. Портите продължаваха безмилостно да се затварят. Мрак! Ключът ми трябваше! Еграсса ще ме откъсне главата, ако се върна без елфийската реликва! Мрак! Мрак! Мрак! Мрак! Да ми изядат мозъка демоните на бездната дано! Дланта на елфа беше абсолютно празна! Проклетата Лафреса беше взела Ключа!

Не беше сега моментът да проклинам — отворът между Портите застрашително намаляваше и аз се втурнах напред. В противен случай, за да стигна до трето ниво, ще трябва със зъби да изгриза дупка в Портите.

Успях. Заплахата от премазване между движещите се Порти ме накара да се размърдам и аз изскочих от другата страна буквално като тапа от бутилка пенливо вино. Портите безшумно се затвориха зад мен, свеждайки до нула шанса ми да се върна по същия път. Сега или ще трябва да отнема ключа от Лафреса (което си е малко вероятно), или ще трябва да премина през бездната на ужасите и да намеря друг изход (което си е още по-малко вероятно). Оставаше ми един-единствен път — напред и само напред, надявайки се, че някоя добра душа ще светне магьосницата и аз ще сваля Ключа от тялото й.

Притиснал гръб към гладката черна повърхност, аз се взирах в тъмнината. Пред самите Порти все още имаше някаква слаба светлина, но нататък… След трийсет крачки вече нищо не се виждаше. Плътен кадифен мрак. Стоях на едва осветена гранитна площадка с ширина малко по-голяма от тази на Портите и дължина около петнадесет крачки. Цялата площадка беше осеяна с огромно количество кости. Отляво и отдясно подът преминаваше в стени на пещера, потънала в мрак. Таванът не се виждаше, беше прекалено, направо чудовищно висок и отсъствието на ярка светлина надеждно го скриваше от очите ми. Отпред площадката с неравни, назъбени краища се сриваше в бездна, пълна с празнота. Изглежда Портите ме пуснаха в невероятно огромна естествена пещера, открита от строителите на Храд Спайн преди хилядолетия. Трето ниво беше много по-ниско от мястото, където се намирах сега, и към него водеше каменен мост, който започваше от магическите порти и завършваше някъде там. Ще трябва да прекося пещерата по моста пред мен. М-да… Не много обнадеждаваща перспектива, особено като се отчете, че мостът е само четири стъпки широк и няма каквото и да е подобие на парапет. Ако падна, ще си летя надолу, докато не умра от глад. Не навреме пробуденото ми любопитство ме накара да вдигна от камъните нещо, което преди е било раменна кост, и да го хвърля в бездната. Веднага съжалих за моментния си импулс — знае ли човек кого може да притесни хвърлената кост. Съжалих, но да броя не забравих — поне да разбера дълбочината на бездънната пещера. Престанах да броя на деветдесет и три, осъзнавайки, че няма да чуя нищо. Дори и да падне вече костта, разстоянието ще е твърде голямо, за да чуя звука от удара.

Минаха повече от петнадесет минути от затварянето на Портите и беше време да тръгвам, оставяйки за известно време мислите как ще се измъквам обратно. Сега просто протаках и не бързах да стъпвам на моста. Готов съм да заложа цяла златна, че мостът е по-дълъг от живота на огр, а в същото време не виждах никакви опори под него, които да го поддържат. На какво се държеше цялата тази тежест? Каква магия беше заставила камъка да се превърне в тесен мост? А и слугите на Господаря все още можеха да са някъде наблизо, а срещата с тях на платформа с ширина четири стъпки ще е фатална за здравето. Лафреса, Балистан Паргайд, Бледния и още сума ти хора. Мисля, че те като никога ще се радват да ме видят. От една страна, натъкна ли се на тях, неприятностите са гарантирани. От друга страна, ако ги изпусна сега и се изгубят в лабиринта от дворци и зали, тогава и за Ключа мога да забравя. Както и за шанса да се върна от дълбините към слънчевите лъчи. Нямаше какво да му мисля! Трябва да се действа! Как се казваше там в стиха-загадка?

А нататък — върви де! През отворените Порти

В покоя на залата на Заспалия шепот иди.

Тук мозъкът човешки, и елфийски, и оркски

В безумие гасне… Ще угасне и твоят.

Много обнадеждаваща перспектива, особено като се има предвид, че Портите изобщо не са отворени, а до залата на Заспалия шепот ми предстои дълъг многодневен път по тясна каменна ивица, протегнала се между мрака и бездната.

Отхвърлих колебанията си, запалих „светлинка“ и като стъпих на моста, продължих напред. Опитвайки се да вървя в средата и да не поглеждам надолу, аз държах магическия фенер на една ръка разстояние и тайно се надявах, че моята светлина няма да привлече вниманието на недружелюбни личности, каквито спокойно биха могли да живеят тук. Мостът беше прав като струна и като цяло нямаше проблем да се върви по него, просто трябва да забравя къде бях захвърлен и да не приближавам до ръба. Тишина и мрак. Мрак и тишина. Как бих описал Костните дворци, ако изхвърля думите мрак, тишина и полумрак? Никак. Защото Храд Спайн е точно това — подземен мрак, тишината на древните гробове и полумрак, властващ в мрачните зали, понякога незнайно как осветени.

Сега с всяка частичка на тялото си усещах неизмеримия натиск на мрака, тишината и няколкото левги камъни, земя и Сагот само знае какво още. „Светлинката“ едва-едва успяваше да прогони мрака и осветяваше моста на не повече от седем крачки напред и седем крачки назад. Съвсем недостатъчно, и аз се чувствах като самотна буболечка, озовала се в пазвата на демон. Мостът имаше едва забележим наклон и постепенно се спускаше надолу и все по-надолу. Тук беше по-хладно, отколкото на предните две нива, но в коридорите и залите често се усещаха незнайно откъде взели се мимолетни въздушни течения, докато в пещерата нямаше и най-малък полъх.

Далеч, далеч напред се появи бърза серия млечнобели светкавици. Оттук примигванията изглеждаха като мигане на миниатюрни нажежени песъчинки. Но това се оказа напълно достатъчно, за да спра като вкопан и да стисна „светлинката“ с двете си ръце, така че светлината му да не се вижда. Сега лъчите едва пробиваха през пръстите ми и осветяваха ръцете и лицето ми с бледорозова светлина. Още една поредица от млечнобели искри. Оттук до тях имаше повече от хиляда ярда. Три дълги изморителни минути аз сляпо се вглеждах в мрака, но избухвания повече не се появиха. Каквото и да беше намислила Лафреса (а аз бях сигурен, че това е нейна работа), всичко приключи. Седнах, кръстосах крака и за всеки случай изчаках още десет минути, оставяйки отряда пред мен да се отдалечи. Това не беше излишна предпазливост, въпреки че слугите на Господаря не подозираха за присъствието ми и вярваха, че съм останал някъде зад Портите. Аз изобщо не се притеснявах, че са видели светлината на „светлинката“ — прекалено голямо беше разстоянието между мен и компанията на Балистан Паргайд. „Светлинката“ в сравнение с блясъците от магията на Лафреса беше все едно да сравняваш жар от огнище с пламъците на горски пожар.

Около двайсет минути по-късно чух тих равномерен тътен. Така жужат разтревожените пчели в кошера, така бучи водата, когато пада от голяма височина. Но до източника на странния шум трябваше да се върви доста и аз вървях, вървях и вървях. Все по-надолу, по-надолу и по-надолу. Правият мост, незнайно как оцелял през хилядолетията, едва забележимо се спускаше, вече бях на около триста ярда по-ниско от Портите. Колкото по-дълго вървях, толкова по-силен ставаше неизвестният тътен.

Тялото на един от воините на Балистан Паргайд лежеше напряко на пътя, цялата повърхност на камъка бе щедро залята с прясна кръв. Главата на покойника липсваше. На моста също не я виждах, от което заключих, че е паднала в бездната. Нямаше смисъл да се чудя защо човекът е загубил главата си. Явно твърде разпаленият граф я е отсякъл от небързащ да изпълнява заповедите слуга. Вярно, това не подхождаше особено на Паргайд. Не беше в негов стил. По-скоро тук се беше развихрил приятелчето ми Бледния. Мръщейки се като от зъбобол, аз стъпих в кръвта и прекрачих мъртвеца. Сега ще трябва да потърся вода, за да си измия обувките. Много същества надушват мечтания аромат на кръвта от цяла левга и нямаше смисъл излишно да привличам вниманието им към себе си.

Хвърлих неволен поглед към мъртвеца и замръзнах. Що за меч беше отнесъл главата на нещастника? Ако е било меч — ще да е бил най-тъпият в целия свят. Разрезът се оказа неравен, кожата висеше на парцали, месото на места беше като откъснато, прешлените… Всичко беше раздърпано, сякаш някой просто ей така беше откъснал главата на мъжа. Наведох се над тялото и поднесох отгоре му „светлинката“, за да разгледам по-добре раната. Точно това ме спаси.

От мрака изскочи нещо, изсвистя над мен и отново изчезна в тъмното. От изненадата едва не паднах от моста. Изправих се и се огледах, размахвайки уплашено „светлинката“ наляво и надясно в отчаян опит да разпръсна тъмнината. Този път чух шума на крилата и навреме отскочих встрани. Ужасните нокти, канещи се да ми откъснат главата, загребаха въздух. Съществото издаде разочарован писък и отново се скри в мрака. Аз хвърлих източника си на светлина на моста и като седнах на земята, трескаво започнах да издърпвам арбалета. Арбалетът, разбира се, не ти е магията на Лафреса…

Сега то ме нападна отгоре, надавайки победен писък. Бързо се претърколих встрани, почти падайки от моста. Съществото отчаяно запляска с крила, за да не се блъсне в твърдата повърхност, и аз незабавно стрелях. Естествено, пропуснах, а създанието се плъзна някъде надолу.

Докато се разправях с първото, второ същество се появи в кръга на светлината и аз трябваше да скоча напред, за да избегна срещата с ноктите му. Отново разочарован писък. Само си представете какво е да правиш акробатични скокове на тясна площадка. Мястото едва-едва стигаше да се размина с летящите твари. Грабнах „светлинката“ и хукнах напред, надявайки се, че създанията ще ме оставят на мира. Да бе! Мечтател!

Шумът на крила зад мен ме предупреди за приближаването на преследвача. Пльоснах се на моста и създанието прелетя над мен, усетих полъха на крилата му. Преди да излезе от кръга на светлината, вторият ми болт се заби в него. Съществото изпищя болезнено, падна на моста и започна да блъска с крила. Забравяйки за мен, второто същество се стовари върху доскорошното си приятелче и започна да къса огромни парчета месо от него. Без да се замислям, аз извадих два къси болта, поставих ги в арбалета, издърпах лоста, опъващ тетивите, прицелих се и ги вкарах в главата на съществото. То незабавно издъхна, за което побързах да изкажа на Сагот горещата си благодарност.

Всъщност летящите същества не бяха чак толкова големи. По-скоро приличаха на прилепи, с дълги ципести крила, малки тела, глава с извит като подкова нос, големи уши и огромни черни очи. Затова пък ноктите на задните крака спокойно можеха да се конкурират с големи кинжали. Всяко създание на размер беше колкото средно голямо куче. Но най-изненадващо беше, че прилепите се оказаха най-обикновени живи същества, без никакъв магически примес. Зачудих се с какво ли се хранят, когато по моста не минават хора? В края на краищата, не всеки век ще имат късмета да откъснат главата на нищо неподозиращ пътешественик?

Мръщейки се гнусливо, аз изритах двете създания в бездната и забързах напред, стиснал арбалета в ръка. Предполагам, че Лафреса се беше развихрила тук и по-голяма част от пърхащите в непрогледната тъмнина гадинки вече бяха изпържени, но нямаше смисъл да се задържам повече, знам ли колко от тях са оцелели и дали няма да им се прииска прясно месо. Така че отново закрачих по моста с мисълта, че и той все някога ще трябва да свърши.

* * *

Бученето се превърна в гръмотевично бумтене, бумтенето се смени с грохот, грохотът премина в рев. Във въздуха витаеше свежест и почти неосезаем воден прах. Сега вече знаех какво имаше пред мен. Водопад. Нямах нито време, нито желание да разбера откъде се е взел. Много неусетно започна да просветлява. От призрачната тъмнина се появиха стени. Те съвсем слабо сияеха с мъртвешка бледозелена светлина. Стените на пещерата се приближиха, някъде високо-високо заискри неравен таван. Ревът стана неописуем, стените се приближиха още повече, от моста до тях имаше около четиридесет ярда. Влагата, увиснала във въздуха, покриваше дрехите с роса и охлаждаше кожата. От тътена на падащата вода главата ми заплашваше да се разцепи. Мостът стана мокър и камъкът блестеше в светлината на „светлинката“. Слава на Сагот, че тук не е хлъзгаво, иначе като нищо ще се зазяпам и ще полетя надолу. Още двеста ярда и ето ги и тях — водопадите. От лявата и дясната стена се появиха огромни, поне трийсет ярда големи, гротескни глави на полуптици-полумечки. Устите им бяха широко отворени и от тях с рев изригваха потоци вода. Водопад отдясно и водопад отляво. Черната вода, едва различима в светлозелената светлина, царяща в пещерата, ревеше, бушуваше и се носеше някъде надолу. Изравних се с главите в стените и само за няколко секунди станах мокър до кости (и глух също). Откъде тук вода? Някакъв подземен приток на Иселина или нещо съвсем различно? Веднага си спомних легендата за Реката на мъртвите, течаща в мрачните дълбини на земята и пренасяща душите на грешниците в мрака.

Сагот! Когато минах покрай ревящите като сто хиляди демона бездни на водопадите, ме беше страх, че или ще оглушея завинаги (да се защитя с тапи за уши изобщо не се сетих), или ще ме отнесе водната стихия. Изглеждаше, че само да протегна ръка и ще докосна някой от двата водопада. А и главите на птицемечките, които за пореден път виждах, заплашваха да поразят натрапника или поне да го изплашат до подмокряне. Впрочем моите гащи вече си бяха мокри, както и всичките ми други дрехи.

Водопадите на подземната река останаха назад, изпращайки ме със затихващо бучене. Стените отново се отдръпнаха, бледозелената им светлина угасна, приканвайки тъмнината да се върне (последната не пропусна да се възползва от поканата и веднага се появи).

Ако ще мракът да ме отнесе, но бях зверски уморен и затова реших да похапна, разполагайки се директно на моста. Същевременно трябваше да се съблека и да изцедя мокрите си дрехи. Бях настръхнал и леко треперех след неволното къпане в пръските на водопада. После, привел вече гардероба си в повече или по-малко изряден вид, трябваше да обърна внимание и на стомаха си, при което го дарих с доволно мокър сухар. „Светлинката“ примигна за последен път и угасна. Изругах и запалих нова. От колко време се спусках по моста? По мои сметки бяха минали почти три дни, откакто влязох в Храд Спайн, а все още бях някъде между второ и трето ниво.

След кратката почивка продължих. По това време мостът престана да бъде прав и започна да се върти в спирала, ускорявайки спускането ми. Изведнъж спиралата прекъсна. Нямаше мост. По-точно имаше, но чак след два ярда, а между двата ръба нямаше нищо. Трябваше да отстъпя назад и да щурмувам малката пропаст със скок. Миг, и мярналата се под мен бездна отстъпи място на твърда повърхност. Още на пет места мостът прекъсваше, но самите прекъсвания бяха широки не повече от половин ярд и аз с лекота ги преодолявах. Много странно, че мостът е прекъснат, но още по-странно беше, че отделните части си висяха във въздуха без никакви подпори, все едно са заковани с невидими пирони.

След цяла вечност стените се събраха отново, мостът направи последен завой и пред мен се появи изходът или по-скоро входът към трето ниво.

* * *

Зала. Думи не мога да намеря да опиша какво освети „светлинката“. Трябваше само да дам съответната заповед и кръгът на светлината се разшири до четиридесет стъпки (всичко се виждаше съвършено ясно, но животът на магическия фенер се съкращаваше до няколко часа). Видяното досега от мен в Храд Спайн изобщо не можеше да се сравнява с първата зала от трето ниво — пред мен лежеше нивото на елфи и орки, човешки ръце не бяха участвали в създаването му. Къде е напуканият камък? Къде са базалтът и гранитът? Къде са обикновената архитектура и непретенциозната декорация на стените? Къде се дянаха грубите статуи и едва изсечените ковчези? Всичко това остана горе, а тук… Тук имаше потресаваща и с нищо несравнима красота.

Залата беше цялата в черно, примесено с яркочервено. Много красиво съчетание, ако се вгледаш внимателно. Черни стени с червени ивици и петна, изящни черни полуарки с червени орнаменти, много приличащи на оркски букви, таван, по който червени линии и жилки се сливаха помежду си в изображение на огромна паяжина. Подът беше облицован с черни матови плочки със същите червени жилки, както на тавана. Между всяка плочка имаше тънък червен междинен слой. Светлината, падайки върху червеното, караше залата да искри и придаваше на това място съвършено магически и приказен вид.

В гърдите ми неприятно натежа и аз осъзнах, че съм спрял да дишам от момента, в който бях влязъл в залата. Наистина се озовах в Дворците, славата за тяхната красота се носеше из цяла Сиала и дори гномове и джуджета са идвали в Храд Спайн, за да се им насладят. Но тези времена отдавна бяха потънали в забвение заедно с Епохата на Постиженията. Храд Спайн престанал да бъде безопасен, пътят до него бил изоставен и вече рядко някой се решавал да дойде тук. Елфи и орки, джуджета и гноми, хора и гоблини. Всички те помнят какво се крие под зеления балдахин на Заграбските гори, всички разказват на внуците си легенди, предания, митове и истории от миналото величие на подземните дворци. Откакто на ниските нива се пробудило злото от костите на огрите и още незнайно кой, всичко си отишло, всичко загинало, всичко изчезнало.

По някаква причина на трето ниво цареше непрогледна тъмнина. Нямаше ги вече станалите привични магически светещи стени и ако не бяха „светлинките“, щях да се придвижвам през залите като сляпа къртица (с единственото уточнение, че за разлика от къртицата аз нямаше да стигна далече). Стъпките ми почти не се чуваха, но въпреки това аз се стараех да вървя предпазливо и намалих светлината до нейната обичайна сила. Нямаше смисъл да се правя на слънце, момчетата на Балистан Паргайд можеше да се окажат наблизо.

Черно-червената зала се смени с абсолютно същата, а от нея имаше три прохода към други три зали, напълно еднакви с първата. А от тях към още три. И така до безкрайност. Лабиринтът по своята обърканост не отстъпваше на горните нива.

Навсякъде, във всяка зала замръзналата черно-алена красота се мяркаше за миг в края на светлината на фенера и отново изчезваше, потъвайки в мрака. Застинала колона там, изящна арка тук. Колко ли зали видях за тези часове? Ако нямах картите от изоставената кула на Ордена, отдавна щях да съм се загубил в този сложен лабиринт. Предполагам, че точно това се беше случило и с изпреварилите ме с около час и половина слуги на Господаря. Ако не беше присъствието на Лафреса, веднага щях да запиша момчетата като кандидати за пътници към мрака. Но синеоката жена с някакво вътрешно усещане, без да има никаква карта, намираше правилния път в лабиринта на Костните дворци.

Всяка зала на трето ниво представляваше огромен гроб. На трето ниво се намираха най-пресните погребения на елфи и орки. Тук са погребвали в последните години на Мъртвото примирие, което и двете раси запазили в продължение на хилядолетия. По време на примирието нито Първите, нито елфите са посягали един на друг в Костните дворци, но на всичко все някога му идва края. Проляла се кръв и примирието се разпаднало. После елфите сложили Портите и така блокирали лесния път на Първите (както и на самите себе си) към гробовете на предците.

За разлика от хората старшите раси не слагали надгробни плочи, а просто зазиждали своите мъртъвци (или прахът им) в стените, и то така, че клетките на гробовете не се забелязвали и който не знаел за тях, никога дори не би предположил, че зад изкусната мазилка, или рисунка, или колона лежат костите на починали преди столетия, че дори и преди хилядолетия орки и елфи.

* * *

Трето ниво, после четвърто. И всичко това в пълна, абсолютна тъмнина. Бях в Храд Спайн вече шест дни. Ядях, спях и продължавах нататък. Минавах през зали, коридори и галерии. Все по-надалече, все по-надълбоко… И навсякъде ни една душа. Нищо плашещо или зъбато. Каквито и същества да бяха живели тук преди векове, явно отдавна бяха починали или отишли на по-дълбоките нива. Нито едно видимо присъствие на човек или каквото и да е друго създание.

Само на четвърто ниво се натъкнах на зала с нещо малко по-различно от всичко, видяно през последните два дни. Тук липсваше безкрайното спокойствие — съвсем осезаемо лъхаше на смърт. Стените на залата бяха покрити с материал, наподобяващ дъбова кора, таванът — от преплетени каменни клони, а подът — замръзнала в мрамор трева. Ухаеше на странно съчетание от рози, канела, кардамон, джинджифил, шипка и гнилоч.

Мъртъвци. Много, повече от три дузини. Сега представляваха скелети, покрити с жълта, подобна на пергамент кожа, в стоманени брони, преливащи в небесносиньо, и с криви мечове — с’каш. Елфи. В центъра на залата останките бяха особено много. Светлината на моята „светлинка“ изтръгна от мрака лежащ на една страна ковчег от черен заграбски дъб. Ковчегът беше обърнат с дъното към мен. Стараейки се да не притеснявам костите на починалите елфи, аз заобиколих през залата, за да видя кой лежи в ковчега. Вероятно когато елфите са били нападнати изненадващо, тези, които са го носили, са го изпуснали и при удара в пода ковчегът се е отворил. Елфите са се изправили да защитят мъртвия, но самите те са загинали. От гледна точка на повечето хора, да умираш заради мъртвец си е най-глупавата постъпка, но за елфите всичко е съвсем различно. За глигестите същества думата „Дом“ и думата „Род“ са много по-ценни от собствения живот. Капакът на ковчега беше излетял на цял ярд встрани и покойникът наполовина се беше изсипал от последния си пристан. Чудя се дали духът на елфа е видял как умират онези, които са го носили? На главата на елфа имаше корона. Платинен обков и черни диаманти, редуващи се с изкусно изработени рози от потъмнено сребро. Пред мен лежеше владетелят на някой от тъмните елфийски домове. Хвърлих бърз поглед на доспехите на лежащия вляво от мен воин — върху нагръдника му беше гравирана Черна роза. В една от книгите в Кралската библиотека имаше кратка история за опит отпреди четиридесет години да се закара тялото на починал владетел до дванадесето ниво. Тъмните не успели, прекалено яростно са били притиснати, и елфите оставили тялото на владетеля си на четвърто ниво, а те самите се оттеглили, понасяйки огромни загуби. Само една съвсем малка част от близо двеста влезли под земята тъмни успяла да се измъкне от Костните дворци.

Странно е всичко това. Много, много странно…

Какво е странното? Това, че са убили елфите без проблем, както, между другото, и втората експедиция на крал Сталкон, а мен най-безсрамно ме игнорират. Не че се оплаквам — за мен е най-добре да не срещам никой — но все пак липсата в по-ниските нива на повече или по-малко ужасните същества, за които толкова обича да разказва мълвата, ми навяваше неясни страхове. Къде са се дянали?

Стоп! Това вече не е моя работа! Ако ще и в мрака да са се провалили, главното е, че не ме закачат.

Сагот само знае какво ме подтикна, но направих (дори и по моите стандарти) глупава постъпка. Приближих до останките на краля, положих ги обратно на мястото им, след което се напънах и претърколих внезапно натежалия ковчег в нормалното му положение. По време на тези манипулации короната, стояла повече от четиридесет години на главата на мъртвия крал, падна на пода. Вдигнах я и на светлината черните диаманти изведнъж заиграха и заживяха нов живот. Не можах да потисна възклицанието на неволно възхищение. Сагот! Тази игра, тези преливания бяха изключително красиви. Представям си какво ще стане, ако изкарам камъните на слънчева светлина. Короната на второ ниво, която беше разтопена от падналия от тавана лъч, по никакъв начин не можеше да се сравни с короната на главата на Дома на Черната роза. Нима може да се сравнява конско изпражнение с нектара на боговете? За няколко секунди застинах, борейки се със собственото си „аз“. Част от мен предлагаше да взема безценната вещ, нали на мъртвеца тя вече не му трябва, а на мен ще ми донесе баснословни пари. Но другото ми „аз“ пронизително призоваваше към благоразумие и към факта, че още никой не е успял да ограби елф от управляващо семейство, без значение дали е жив или мъртъв.

Този път алчността разочаровано въздъхна и отстъпи. Мракът да ме отнесе, да вървят при Сагот тези диаманти! Елфите са отмъстителни дори след смъртта. Аз без никакво съжаление за извършваната глупост внимателно поставих черния обръч на главата на мъртвеца. Почивай в мир, кралю, и забрави, че неволно те обезпокоих.

Погледът ми попадна на с’каш с нефритена дръжка. Острието се търкаляше на земята пред мен. Наведох се, за да го вдигна, и металът с вълнообразна шарка смътно проблесна в светлината на магическия фенер. Острие, достойно за господаря на дома. Поставих кривия меч на елфа на гърдите му, в ноздрите ме блъсна едва доловимата миризма на дива роза. Сгънах ръцете върху дръжката на меча. Първо лявата, после дясната. Но дясната китка на мъртвия внезапно се огъна и дланта му легна върху моята, след което се отпусна, обливайки ме в хлад. После ръката на елфа падна върху с"каша, преди да се досетя уплашено да измъкна своята. Дръпнах я и я притиснах към себе си, все още не вярвайки, че така леко съм се отървал. Мъртвият елф ме държа само за част от секундата, но ръката му все още ме изгаряше с леденото си докосване. Отстъпвайки уплашено от гроба, с крайчеца на съзнанието си отбелязах, че инстинктивно съм стиснал юмрука си, в който мъртвецът беше успял да сложи нещо. Ужасено разтворих длан, сякаш в нея се криеше разгневен отровен скорпион.

Мимолетно проблесна дъгата на падаща звезда. Успях да забележа, че звездата е черна. После звездата падна на пода и се раздаде едва доловим звук. Наведох се и вдигнах падналата красота. Вече не студена, а топла. Не можах да удържа поредното си възклицание на възхищение.

На дланта ми лежеше пръстен, неотстъпващ по изящество на короната на владетеля на Дома на Черната роза. Тялото на пръстена представляваше преплетени нишки черно сребро и платина, а сърцето — черен диамант. Нямаше да се изненадам, ако камъкът притежава магия — по страните му, разбудени от светлината на моята „светлинка“, танцуваше целият спектър от цветове на дъгата. Разбира се, стойността на пръстена не можеше да се сравнява с тази на короната, но и този черен диамант беше достатъчен за осемгодишно безгрижно съществуване в собствен малък дворец.

Въртях пръстена в ръцете си и се чудех как така се появи. В главата ми се блъскаше една и съща мисъл: мъртвият крал сам го сложи в ръката ми. Но как?! Не, не съм чак толкова изненадан, че духът на мъртвец изведнъж се е изпълнил с благодарност към човека и му е дал ценната вещ. Да върви в мрака изненадата! В нашия свят и по-странни неща са се случвали! Мъртвите, благодарение на неизчезналата от Сиала Кронк-а-Мор, доста често оживяваха, макар че обикновено не ги движеха благородни подбуди. Такива твари се стремяха да ти изтръгнат сърцето, а не да ти подарят пръстен. Тук се беше случило нещо съвсем различно. Не Кронк-а-Мор възкреси за миг елфа, а друга, съвършено различна магия. Но сега ме интересуваше съвсем друг въпрос: откъде се взе този пръстен в мъртвия? Много ясно си спомнях, че отначало на пръстите на елфа нямаше нищо.

Пристъпих към ковчега, без да откъсвам поглед от изсушеното лице с хлътнал нос и потънали очи. Играта на светлината и сенките направи лицето на мъртвия почти живо, почти одухотворено, но и много, много старо. Слаба миризмата на рози погъделичка ноздрите ми, аз хвърлих последен поглед към покойния крал и отстъпих назад, здраво стиснал пръстена в ръка и с ясното съзнание, че това е дар. Не очакван от елфийския народ, но все пак дар. Свалих ръкавицата на дясната си ръка и сложих пръстена, вглеждайки се в диаманта. В дълбините му внезапно се зароди златна искра, избухна, угасна и отново избухна. Избухване. Тъмнина. Избухване. Искрата едва туптеше — бавно, лениво, равномерно, сякаш в диаманта имаше затворено съвсем истинско сърце.

Прозрението както винаги идва неочаквано. М-да. Ама че си тъп, братче Гарет! Чудя се кой ли е по-глупав — аз или доралисците? Моето сърце биеше със същия ритъм като камъка. По-точно, камъкът мигаше в такт с ударите на сърцето ми. Не знам що за пръстен имах на ръката си сега и какви ще са последствията от носенето му, но разбирах, или по-скоро усещах връзки на единение с него, точно същите като онези с Ключа. Усещах себе си в камъка и камъка в себе си. Беше нещо като гъделичкане и продължи не повече от три секунди, след което пулсирането на камъка избледня и диамантът отново стана обикновен диамант. Сложих ръкавицата на ръката си, скривайки безценната вещ под нея. Реших да се заема с пръстена по-късно, когато се измъкна от Костните дворци (по-точно, ако се измъкна). Хвърлих последен поглед на залата-дърво, наметнах качулката на черната си куртка и следвайки пътя си, оставих така и непогребания елф в отново сгъстилия се мрак.

* * *

Мъртва тишина, разбудена от звука на моите стъпки. Не ми стигат думите, за да опиша цялата красота на подземните дворци. Черно и червено, оранжево и златно, синьо и цветът на морски вълни, наситено пурпурно и бледа охра, студът на синия мрамор и жарта на огнения гранит. Искрящи от слюда стени и величествени колони от чист кехлибар, извисяващи се на огромна височина. Статуи на орки и елфи с омайваща красота, басейни с течаща вода и дъно, облицовано с тюркоаз, оформящ причудливи плетеници от приказни цветове. Въздушни стълби с тънки перила, които сякаш бяха създадени от изкусен майстор от един-единствен зелен планински кристал и балкони, изтъкани от тънки нишки непознат за мен метал, които опасваха стените на залите. Проблясъците на обсипаните с черно сребро стени и тавани, красотата на късна есен във всеки жест, във всяка поза на статуите, тихото, едва доловимо „хм-м-м-ммм“ — песента на залите, пазещи покоя на мъртвите. Без каквото и да е движение на въздуха, без какъвто и да е звук, с изключение на песента на залите, без шепот, без лъч светлина. Каквато и магия да беше осветявала тези места, явно беше умряла заедно със заминаването на елфи и орки от Храд Спайн. Спусках се все по-дълбоко и по-дълбоко под земята и дори не ми се мислеше колко левги камъни лежаха сега над главата ми. Кой, с какво чудо, с какви сили беше успял да създаде такова застинало великолепие на такава непостижима за разума дълбочина? И това беше едва четвърто ниво, а съществуват четиридесет и осмо плюс Безименните, в които не бяха посмели да се спуснат дори огрите, и то в разцвета и величието на своята раса. Този, който беше създал Храд Спайн в зората на времето, вероятно е бил равен на боговете, а може и да ги е превъзхождал.

Мракът дремеше, мъртъвците спяха вечния си сън в нишите на древните гробове, само аз не знаех покой и без да обръщам внимание на красотата на подземните дворци, вървях и вървях напред, като с всяка секунда, с всяка крачка се приближавах към своята цел, своята Поръчка — към Рога на дъгата.

* * *

Беше вторият ден от пътуването ми по четвърто ниво и седмия ден в Храд Спайн. Седмицата мина и аз бях много изненадан, че още не бях полудял от потискащото усещане за самота.

Седмица. Цяла седмица, прекарана Сагот знае къде. Половината път беше изминат, оставаха само още четири нива. Ха! Само! Все още не бях стигнал до местата, споменати в пътеводния стих. Седмицата отмина като объркан и едва запомнящ се кошмар. О, мрак! Вече едва ли ще успея да се върна в срок и милорд Алистан ще трябва сам да слиза тук. От първоначалното количество сухари и „светлинки“ ми бяха останали някъде към половината и аз постепенно започнах да се притеснявам, че скоро ще трябва да намаля порциона си, да затягам колана и да се науча да бродя в непрогледен мрак. Освен това на всички нива липсваше вода и се налагаше зверски да икономисвам малкото останала, която сега се плискаше на дъното на манерката. Отчаяно ме сърбеше лицето — едноседмичната четина напомняше за себе си.

Отдавна вече трябваше да съм стигнал до стълбището към пето ниво, но стълбище нямаше, сякаш демон го беше отнесъл. Започнах да се притеснявам, че някъде съм завил в грешната посока и съм се изгубил. Картата почти не помагаше. По нея можех да определя къде е изходът, но нямах никакви шансове да разбера къде точно съм в момента. Всички зали в този сектор много си приличаха — индигото и охрата по стените се преплитаха със седефените колони и тюркоазения под (ужасна за очите комбинация). Сега търсех една-единствена зала. Залата, където имаше вход към дълга и абсолютно права галерия, която трябваше да ме отведе до търсеното стълбище. Търсех я вече четвърти час. Търсех и не можех да я намеря.

Късметът ме споходи неочаквано (ако, разбира се, езикът се обърне да го нарече късмет).

Това място не беше като всички предишни. Малка стаичка със затворена желязна врата на отсрещната стена и тесен люк в пода, покрит със стоманена решетка. Пристъпих към вратата, докато отчаяно съобразявах защо на някой му е притрябвало да слага преграда тук, особено като се има предвид, че досега в Храд Спайн не бях забелязал изобилие от врати. Осъзнавайки, че съм пропуснал завой и съм се насочил в грешна посока, аз тръгнах да излизам от стаята, но на половината път ме чакаше великолепна и мно-ого неочаквана изненада. Стената се задвижи, буквално като жива, и затвори изхода, затваряйки ме в помещението.

— Не разбирам — доволно тъпо заявих аз в мрака.

Отговори ми стържещ звук от тавана. Бързо заповядах на „светлинката“ да светне на пълна мощност и се обърнах към боговете с крайно нелицеприятна за техните уши фраза. Богохулство? И то какво! Но в този конкретен случай изобщо не ми пукаше. Таванът се движеше! При това се движеше в моята посока, заплашвайки само след няколко минути да наниже Гарет на стърчащите от него двуярдови шипове, на които биха завидели всички таралежи в Сиала.

Преодолявайки вцепенението си, се хвърлих към желязната врата и бързо я огледах. Ключалка… Има! Ръцете ми леко трепереха, таванът бавно и неотвратимо се спускаше. На един от шиповете висеше човешки череп. Някой преди двеста години е имал късмета, също като мен, да свърне в грешната зала. Шперцът ми влезе в ключалката, издаде извинително „дзън!“ и се счупи. Тъпо се втренчих в парчето, останало в ключалката. Ето ти на! Яростно захвърлих настрани счупения шперц и ударих вратата с рамо, след което изсъсках от болка. Вратата дори не помисли да поддава. По-скоро ще се счупя аз, отколкото тя! Направена беше солидно и дори някой като Медения нямаше да се справи с нея. За такава врата великолепно решение ще е някой стабилен таран, който да я изкърти от пантите.

Таран аз, естествено, не носех, някак си не се сетих, че ще ми потрябва, така че трябваше отчаяно да се оглеждам в търсене на спасение. Таванът беше преодолял половината път и сякаш още повече ускори движението си. Погледът ми попадна на люка в пода. Сграбчих с две ръце решетката, задърпах с всички сили и едва не се повредих. Решетката, както и следваше да се очаква, изобщо не помръдна. Логично беше да се предположи, че след толкова столетия тук и е време да ръждяса, но не! За проклетото желязо законът на времето се оказа непознат.

Трябваше да се действа, при това да се действа бързо, иначе няма да изляза жив от този капан! Неизвестните строители, неизвестно защо построили този неизвестен люк, ми предоставяха шанс да избегна смъртта и аз нямах намерение да го изпускам. Извадих от чантата шепа флакони, избрах този, на който имаше нарисуван череп в огън, а останалите пуснах обратно. Хвърлих магическата стъкленица на решетката, стъклото звънна и се счупи, а аз изхвърчах на максимално безопасно разстояние. Ярко избухване и огън! Пропълзях на четири крака до люка, молейки се на Сагот всичко да се е получило както трябва. Шиповете от тавана почти докосваха гърба ми. Около люка остро миришеше на момина сълза и пепел, искаше ми се да кихна, очите ужасно ме боляха, а „светлинката“, изтощена от усилието да осветява цялата стая, едва мъждукаше. Решетката, покриваща люка в пода, беше изчезнала. Без да мисля за последствията, аз се напъхах вътре. Секунда полет и се ударих в каменен под, съскащ от болка.

Стържещ звук някъде отгоре подсказа, че шиповете от тавана са се срещнали с пода. „Светлинката“ прощално примигна, за миг грейна с предишната сила и угасна. Великолепно! Мястото, където попаднах, беше толкова тясно, че трябваше да покажа чудеса на ловкост, само за да се добера до чантата на пояса. С два пръста измъкнах от вътрешния джоб нов фенер, замижах, запалих го и като изчаках няколко секунди, започнах да оглеждам своето неволно убежище.

Оказа се мизерна квадратна кутийка, от която тръгваше идеално кръгъл каменен тунел, в който аз едва-едва можех да вляза. Усуках се максимално и погледнах нагоре. Квадратният люк, през който се озовах тук, беше запушен от тавана с хищно зъбещите ми се шипове.

Та-ка-а-а! Вел-ликолепно! Пътят назад е блокиран, освен ако таванът не благоволи да се издигне и да застане на своето законно и подходящо за природата му място. Погледнах го с надежда, но той дори не помръдна. Ясно. Какво остава? Правилно! Каменният тунел.

Сгънах се още по-силно, на практика легнах, и осветих в прохода. Видимостта беше не повече от пет ярда, а нататък — абсолютен мрак. Е, какво? Разбира се, можеше просто да си умра като плъх, хванат в капан, но на мен много-много не ми се искаше да се отправям толкова рано в светлината. Така че ще трябва да пълзя в тесния проход и да се надявам, че няма да се стесни до широчината на иглено ухо. Свалих арбалета и чантата с магическите играчки, после втората чанта, платнената, където държах топлия пуловер и която бях приготвил за Рога на дъгата. Освободих ремъка, който придържаше ножа на крака ми. Поставих върху платнената чанта всички неща и я пъхнах в тръбата. Ще я бутам пред себе си, че ако, да не дава Сагот, се заклещя заради арбалета по средата на пътя, като нищо ще си умра от глад. Поставих „светлинката“ отгоре на цялата купчина, за да ми осветява пътя напред.

После легнах по корем и запълзях, бутайки багажа пред себе си. Трябваше да се извивам като змия и да работя с лакти и колене, за да се придвижвам с възможно най-голяма скорост. „Светлинката“ ми светеше право в очите и се наложи да я намаля до най-ниската възможна степен. Пълзях, извивах се и се промъквах, жулейки колене и лакти. В тунела дори глава не можех да вдигна — таванът беше плътно над мен.

Не искам да мисля колко ярда пропълзях така. Парлива пот се стичаше в очите, багажът, който бутах пред себе си, ставаше все по-тежък. Безброй пъти проклинах мрака и своята глупост, която ме накара да вляза в каменния капан. Трябваше просто да си седя и да чакам таванът да се вдигне, а не да си пъхам главата в устата на смъртта! Камъкът ме смазваше от всички страни, предизвиквайки пристъпи на страх, които заплашваха да ме потопят в бездната на паниката. Имах усещането, че въздухът се сгъстява и става толкова твърд, колкото и заобикалящият ме камък, и става много, много трудно да се диша. В такива моменти трябваше да спирам, да затварям очи и да броя наум, докато кръвта престане да блъска в ушите. След около седемдесет ярда, когато стана вече абсолютно непоносимо, а стените се свиха до такава степен, че трябваше да се извивам между тях като някакъв тирбушон, отпред се мярна едва забележима приглушена светлина. С още по-голяма жар и усърдие започнах да се придвижвам напред, към неочаквания дар на боговете — светлината. Последните шест ярда се оказаха особено трудни и ми струваха огромни усилия. Едва не си счупих ноктите, докато забивах пръсти в скалата, за да се пропълзя още малко. Дори не искам да мисля за това кой и защо е прахосал ценното си време, за да издълбае този ужасен проход в земното тяло.

Накрая стигнах до разклонение. Точно пред мен имаше неравно отверстие, водещо към мястото, откъдето идваше светлината, докато самият тунел завиваше наляво и продължаваше още по-надълбоко, като стените му се свиваха и ставаше толкова тесен, че дори не всяка хлебарка щеше да се провре, какво да кажа за мен?

От дупката, водеща към залата, до пода имаше не повече от два ярда. Първо надолу полетяха всичките ми вещи, а после и самият аз. Трябваше доста пъргаво да се извъртя, за да се приземя на крака, а не на глава, но аз успешно се справих с тази малка задачка и се озовах в ярко осветено помещение.

Нямах време да се оглеждам — бързах да събера търкалящите се по пода вещи. Чантата през рамо, другата на пояса, ножът — на бедрото, по-здраво да стегна ремъците, арбалета — на гърба. Май това беше всичко. Сега вече можех и да се огледам наоколо, все пак за първи път на това ниво попадах на ярко (именно ярко) осветена зала. Доста нелепа за елфи и орки архитектура — някак излишно праволинейна, груба и неизпипана. На всяка от стените имаше голяма каменна глава на полуптица-полумечка. Муцуните на това скулптурно творчество както винаги бяха недружелюбни, очите им ярко горяха в светлината на магическите светилници. Самите светилници доста наподобяваха моите „светлинки“, но значително по-големи.

Горящите очи привлякоха моето внимание. Привлякоха го и не го пуснаха. На първата муцуна очите бяха зелени, на втората — огнено червени, на третата — наситено жълти, а на четвъртата — с дълбокия цвят на небето преди буря. Дланите на ръцете ми веднага се изпотиха, защото очите не бяха нищо друго, а скъпоценни камъни, всеки от които по размер почти не отстъпваше на юмрука ми. Ако ги съберях всичките, спокойно можех повече да не работя. Щях да забогатея за сто години напред, а цената на Поръчката, онези петдесет хиляди, които Сталкон ми обеща, ако занеса на Ордена Рога на дъгата, щеше да изглежда просто смехотворна. Да, за един такъв камък джуджетата ще ми продадат половината от планините си!

Този път дори не се замислих и като извадих ножа, пристъпих към най-близката до мен зеленоока муцуна. Поставяйки острието между скъпоценния и обикновения камък, аз започнах да действам с ножа все едно е лост, за да размърдам гигантския изумруд. Бижуто неочаквано леко поддаде и падна в ръката ми, а от празната очна дупка към пода се посипа зелен водопад. Останах с отворена уста. В рамките на десет секунди на пода се изсипа цяло състояние от малки (т.е. сега, след камъка-око, малки) изумруди. Разпръснаха се като просо по гладкия под и заблещукаха като зелени капчици в светлината на фенерите. Пъхнах окото-изумруд в чантата и с треперещи ръце започнах да събирам малките му братя. Не ме напускаше трескавата мисъл, че щом изчистя всички очни отвори от скритите в тях съкровища, щях да стана по-богат от някои крале. Притесняваше ме само фактът, че преди мен никой не се е сетил да изпразни тази зала. Нима преминаващите оттук не са се заинтересували от камъните? Не можех да повярвам! От друга страна, попаднах в съкровищницата по тесен каменен тунел, а и залата се намираше малко по-ниско от пето ниво. Може би просто никой не е попадал тук?

Близо до главата с жълтите очи започваше дървена стълба, водеща право към тавана, където имаше люк. Именно така можеше да се излезе от залата. От събирането на изумрудите ме откъсна израснала зад гърба ми сянка. Аз абсолютно неизящно, както си бях на четири крака, отскочих настрани и на мястото, където бях до преди миг, се стовари ятаган, който оглушително звънна в мраморната плоча на пода. Обърнах се, видях моя почти убиец и се стреснах — на три метра от мен стоеше съвсем истински скелет. Скелетът не беше човешки — това го разбрах веднага. Най-вероятно на орк — прекалено широк скелет, а и глигите бяха със съответстващ размер. В дясната си ръка стискаше ятаган, в лявата — малък кръгъл щит, а в черните дупки на очите горяха милиарди пурпурни искри на пробудилата се магия. Мракът знае с какво се държаха костите му, но създанието се хвърли към мен, отчаяно размахвайки ятагана. Никога не съм мислил, че скелетите са толкова пъргави. Нападателят не ми отстъпваше по скорост, ятаганът се превърна в едно размазано петно. Доколкото схванах, незнайно откъде появилият се пазач възнамеряваше да накълца Гарет на стотина малки парченца. За съпротива и дума не можеше да става — как да убиеш мъртви кости? Скелетът едва не ме заклещи в ъгъла, но за мое щастие там беше стълбата и аз започнах да се катеря с максимална скорост по нея. Сега не ми беше до скъпоценните камъчета — трябваше да спасявам живота си. След като преодолях една четвърт от общо единадесетте ярда, които отделяха тавана от пода, почувствах, че стълбата потрепери. Хвърлих бърз поглед надолу и започнах да движа ръце и крака с удвоена скорост. Скелетът нямаше намерение да се отказва по средата. Хвърлил щита настрана и стиснал ятагана със зъби (каква гледка само!), мъртвецът пъргаво се катереше след мен. И трябва да призная, че се придвижваше много по-бързо, отколкото аз. На девет ярда от пода ме настигна. Нямах друг избор, освен да прибягна до отчаяни мерки. Стиснах здраво с две ръце горното стъпало, свих крака и като изчаках разстоянието между нас да стане съвсем мизерно, с всички сили стоварих двата си ботуша в жълтия череп. Скелетът изскърца като скакалец, попаднал в огъня, разтвори пръсти и полетя надолу. Прелетя деветте ярда безмълвно и, удряйки се в пода, се разлетя на парченца. Черепът полетя на една страна, ребрата — на друга, прешлените — на трета. Е, дотук беше с катеренето му!

От тази височина виждах цялата зала като на длан, и на мястото на главата, от която изчоплих скъпоценния камък, имаше огромна дупка. Самата глава някак си се беше изместила встрани. Няма да се изненадам, ако, вземайки изумруда, съм пробудил за живот спящия в нищата пазач. Така че и дума не можеше да става да се спусна обратно и да взема камъните от другите глави — животът си ми беше по-скъп. Вероятно зад всяка глава имаше скелет и изобщо не бях сигурен, че ще мога да повторя номера със стълбата втори път. След преживяното нямах желание дори за втория смарагд. Ами ако ме чака още някоя изненада? Не, наистина! Дотук бях! Фор винаги ми казваше — задоволявай се с малко и никога не поставяй парите над собствения си живот. Старият крадец и жрец на Сагот, както винаги, беше прав. Предпочитах да последвам съвета му и да се задоволя с това, което лежеше в чантата ми.

Минута по-късно се оказах във вече познатата тъмнина на пурпурно-сребърните зали на пето ниво. Наложи се да запаля нова „светлинка“. Огледах мястото, където се озовах, и се ухилих. Всичко се нареждаше идеално. Точно от залата, в която попаднах, тръгваше галерията, водеща към стълбите за пето ниво.

* * *

Знаех си, че стихът-загадка на маговете, скрили Рога на дъгата в гроба на Грок, ще се окаже неточен. Бях останал с впечатлението, че залите на Заспалия шепот ще започнат веднага след като отворя Портите, т.е. точно както се казваше в стиха, но действителността се оказа къде-къде по-лоша. Когато след Портите не попаднах в залите на Шепота и преспокойно си минах през трето и четвърто ниво, аз напълно забравих да мисля за стиховете. Малко ли неща може да са се привидели на маговете на Ордена при спускането им в Костните дворци? Естествено, и идея си нямах, че съвсем неочаквано ще попадна в залите на Шепота, които се оказаха съвсем не зали, а точно същата галерия, която водеше към пето ниво. Казах, че маговете на Ордена имат странно чувство за хумор и още по-странни асоциации. Да нарече галерията зали не всеки идиот би дръзнал. Разбира се, мен никой не ме предупреди за това КЪДЕ се намирам, а и на картите просто беше посочена галерия, без каквито и да са имена или уточнения. Но да не бързам, ще ви разкажа всичко поред.

Строго погледнато, от залата в галерията влязох в доста приповдигнато настроение. Бях намерил изхода от четвърто ниво, при това го намерих съвсем неочаквано, след близо четири часа безуспешни лутания. Как да не се радвам?! Като цяло, с бодри крачки, осветявайки пътя си със „светлинката“, аз излязох от залата и тръгнах…

Когато отпред се запали фенер, аз осъзнах, че тук нещо не е както трябва. След тъмните пространства и зали някак си започнах да се притеснявам от всякакви неочаквани прояви на благосклонност от страна на боговете. Спрях и присвих очи, опитвайки се да видя какъв е този път източникът на светлина, но разстоянието беше твърде голямо и разбрах единствено, че светлината стои неподвижна и не се движи. За всеки случай изгасих своят фенер. Докато се приближавах, малко по-далече от първата светлина се запали втора, последвана от трета, а после се появи цяла верига. Вече бях толкова близо, че видях висящи на стената факли, точно същите като тези на първо ниво. Факли, горящи от хилядолетия. Галерията беше изцяло облицована с черен мрамор на бели петънца. Мраморен под, мраморни стени, мраморни колони на балкона от дясната ми страна. Отидох до ръба и погледнах надолу. Светлина едва достигаше до пода на намиращата се под галерията зала.

— Ш-ш-ш-ш… — дочух отнякъде.

Спрях и се заслушах. Да, ушите не ме лъжеха, в галерията се носеше странно шептене. Огледах се, но наблизо нямаше източник на звук, сякаш шептенето се раздаваше в самата ми глава. Странно. Отдадох неочаквания звук на прекалено развихрилото се въображение и като престанах да му обръщам внимание, продължих напред.

След стотина крачки започна да ми се струва, че между „ш-ш-ш-ш“ започват да се прокрадват едва различими думи, но колкото и да напрягах слух, така и не успявах да уловя смисъла им. Може би това бяха някакви странни шегички на строителите? Надупчили са стените и като стане течение, те си съскат като беззъби демони, болни от бронхит, или като змии, сгазени от каруца.

На мъртвеца се натъкнах след около двадесет крачки. Купчина кости, това беше всичко, останало от човека. Макар че чакайте, на човек не му израстват глиги от долната челюст. Подобно на скелета, който едва не ме накълца на ситно, това е било или елф, или орк, но за мое щастие, този тук не се канеше да ме напада. Шепотът в това време се промени на напълно неразбираемо мърморене, сякаш говорещият си е натъпкал устата с гореща каша. Нов покойник ме чакаше след двадесет ярда, а за следващите пет минути преброих двадесет и шест скелета, незнайно от какво умрели и незнайно как оказали се тук. Бръщолевенето сега вече настойчиво блъскаше в съзнанието ми и усещането беше все едно някой мръсник е натъпкал в главата ми цял кошер с ядосани пчели, при това говорещи. От нестройното мърморене успях да уловя отделни думи като „кръв“, „смърт“, „умри“, „мозъци“ и други подобни в същия дух. Нека просто кажем, че не чувах думи, които биха ме зарадвали. Това мърморене и зачестилите „находки“ започнаха забележимо да ме изнервят, предизвикваха в мен желание да пратя всичко на Х’сан’кор и да потърся обходен път. Но в близките десетина левги нямаше никакви обходни пътища и ща не ща трябваше да продължа напред, полагайки максимални усилия да не обръщам внимание на настойчиво звучащите в главата ми гласове. Не се получаваше, да ме отнесе мракът! Запях простичка песен, опитвайки се да изтласкам гласовете, но ефектът беше минимален.

Следващият покойник ме изненада неимоверно. Това не бяха стари кости, а съвсем пресен труп. Готов бях да заложа душата си, че този човек само преди няколко часа е бил жив и не е имал никакво намерение да умира. Защо реших така ли? Ами защото го бях видял в Къртичи замък заедно с Балистан Паргайд. Оттук можеше да се заключи, че Лафреса със спътниците си вече беше минала по тази галерия и ми водеше с няколко часа. Умна кучка! Губиш състезанието, Гарет!

Но поне с този мъртвец всичко беше повече или по-малко разбираемо. Дори на тъп доралисец щеше да стане ясно от какво е умрял човекът. Той просто няколко пъти беше вкарал педя желязо в гърдите си, т.е. се беше самоубил. Ръката му все още стискаше дръжката на забития в гърдите кинжал. Макар че от друга страна може и да са го убили със собственото му оръжие. Но ако съм прав и това е самоубийство… Доста странен начин да си уредиш сметките с живота, особено без уважителна причина, не мислите ли? Както и да е, това не беше моя работа.

Мърморенето пулсираше в главата ми и предизвикваше тъпа болка, аз се мръщех, стисках зъби и не можех да проумея що за напаст ми се беше стоварила на главата. Обяснението се появи малко по-късно, когато от полумрака, разпрострял се между две факли, върху мен скочи някаква фигура и сграбчи вашия покорен слуга за реверите на куртката. Дори нямах време да се уплаша подобаващо.

Беше човек. Жив, но виж с главата си имаше очевидни проблеми. Както казва незабравимият Кли-кли, горният му етаж се е изнесъл. Този също беше от хората на Паргайд, макар да не го бях виждал преди. Разчорлена коса, очи, в които плиска цял океан от безумие, челюстта се тресе нагоре-надолу, ръцете треперят неконтролируемо.

— Ъ-ъ-ъ-ъ! Ти-и-и-и! Спас-и-и-и-и ме-е-е! Зло! Там има зло! То чака! Ъ-ъ-ъ-ъ! Ще ме хване! — човекът виеше и лигите му се точеха.

Опитах се да се откача ръцете му от куртката си, но безуспешно — беше се вкопчил в мен като гладен кърлеж.

— А-а-а! — завика пак. — Значи си от тях! И ти ли искаш смъртта ми?! Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ!!!

И започна да ме тласка към ръба на балкона, а аз, естествено, започнах да се съпротивлявам. Застинахме един срещу друг и се борехме отчаяно. Това лудо копеле виеше като тълпа побъркани демони. Забих чело в носа му. От изненада той охлаби хватката си, аз се извъртях настрани, завъртях го и го бутнах. Сагот ми е свидетел, не мислех, че ще стане така, но лудият отстъпи, направи няколко крачки назад, замря на ръба на балкона, олюля се, опитвайки да запази равновесие, и с отчаян вик полетя надолу. Чу се удар. Изтичах до ръба и погледнах. Разпереното тяло на безумеца лежеше на пода, а под него се образуваше тъмно петно кръв. Мъртъв. О, мрак! Единият сам си забива нож, другият напълно се побърква. Какво изобщо става тук?

Още пет крачки, и шепотът триумфално закрещя в главата ми, карайки ме да падна на колене и да я стисна с ръце. Заля ме вълна от гнусотии и парализиращ ужас. Вече чувах не само думи. Нима думите могат така да замъглят ума? Тук имаше всичко — видения едно от друго по-страшни, миризма на разлагащи се трупове, вкус на гробищни червеи в устата, чувството, сякаш се ровя в корема на мъртвец. Гласовете изискваха, призоваха към себе си и пееха песен, принуждаваща ме да вия от ужас и да се треса от болка. Всичките ми сетива се смесиха, но всичко и всички крещяха и жадуваха смъртта ми, призоваваха да извадя ножа и да го забия в гърлото си. Песента гърмеше, кънтеше и с меки хлъзгави пръсти настойчиво човъркаше в ума ми. С всяка дума, с всеки акорд на пробудилия се шепот все повече и повече ужаси проникваха в ушите ми, изправяха се пред очите ми, усещаха се на езика ми…

Чак сега осъзнах, че съм попаднал в залите на Заспалия шепот, но вече не можех да направя нищо. Гласовете бяха по-силни от мен и аз бавно и необратимо се побърквах. Искаше ми се да направя няколко крачки и да скоча от балкона долу, или да разбия главата си в стената, или да хвана ножа. Да направя каквото и да е, но да спра ТОВА! Ръката сама, против моята воля и едва мъждукащото ми съзнание, посегна към дръжката на ножа. Сагот ми е свидетел, че опитвах да се боря, но тази борба беше равносилна на опит да се счупи масивен каменен блок с клонка. Гласовете ИЗИСКВАХА да умра и не можех да не им се подчиня.

Както и в Харгановата пустош, Валдер едва чуто прошепна:

— Ще ти помогна!

Гласовете изкрещяха в унисон с леещата се песен и изведнъж се отдръпнаха на границата на чуваемостта. Ръката ми отново стана послушна.

* * *

— По-бързо, Гарет, мога да ти осигуря само минута! Повече сега не ми е по силите! — раздаде се гласът на мъртвия архимаг.

И аз се задействах. Скочих на крака и бързо отстъпих назад, там, където гласовете все още нямаха власт над мен. Ръцете ми трепереха, но въпреки това успях бързо да измъкна от чантата предварително приготвените памучни тапи и да ги натъпча в ушите си. Мърморенето отново приближи и стана почти различимо. Още десет драгоценни секунди ми трябваха, за да извадя стъкленицата с течността, която неутрализира враждебна магия за няколко минути (най-малкото на мен така ми бяха казали). Не знам дали това щеше да ми помогне, но нямах време да умувам, така че счупих печата със зъби и изсипах съдържанието на стъкленицата в устата си. В устата ми се разля горчивина, стомахът ми запротестира и се сгърчи, като едва не ме накара да върна всичко обратно. Трябваше да положа усилия, за да задържа изпитата гадост в себе си.

— Край, не мога повече! — прошепна Валдер и преградата, създадена от него, потрепери и рухна.

Гласовете се върнаха, но сега те бяха само гласове, които говореха гнусотии, които не бяха подкрепени от видения. Горчивата течност действаше, но докога ли? Отхвърлих всички съмнения и колебания и се втурнах напред, надявайки се да пробягам галерията преди защитната магия да отслабне дотолкова, че шепотът на гласовете отново да си възвърне силата.

— Убий се! Иди в мрака! Умри! Умри! Умри! Убий! Кръв! Убий! — в безсилна ярост шептяха гласовете. — Спри! Чакай! Умри, толкова е лесно!

Не обръщах внимание на шепота и стиснал зъби, се носех напред и само напред. Факлите като светулки профучаваха край мен. Непрекъснато трябваше да прескачам търкалящите се на пода кости. Бях се натъкнал на двама от хората на Балистан Паргайд, но къде бяха останалите? Защо не виждах труповете им? Нима Лафреса беше успяла да се справи и с Шепота?

Гласовете усетиха шанса си, приближиха и зашепнаха, заплашвайки с всякакви кошмари и цялата болка на света. Трябваше да положа усилие, за да не спра, а да продължа да бягам. Горчилката на езика ми постепенно намаляваше и с изчезването й шепотът и песента се завърнаха. Последните пет ярда на галерията прелетях с три огромни скока, вече без каквато й да е защита от магии. Гласовете завиха триумфално, впиха се в мозъка ми, но аз вече преодолявах последния ярд и шепотът не успя да скове разума ми в мрежата на лудостта.

Изхвърчах от галерията и гласовете веднага млъкнаха. Медальонът на Кли-кли изгори кожата ми със студ и аз, преди да успея да осъзная какво точно се случва с мен, се блъснах в граф Балистан Паргайд.

Известно време просто лежах, гълтайки въздух с уста и изчаквайки искрите да изчезнат от очите ми. Сблъсъкът ми изкара въздуха и ме накара да падна на пода. Проклетият Балистан Паргайд, толкова ненавреме ми се изпречи!

СТО-О-ОП! Балистан Паргайд?!

Прозрението, че до мен е жадуващият кръвта ми граф ме накара да скоча от пода и да хвана арбалета. Точно така. Самият граф Балистан Паргайд, както и един от воините му, стояха и ме гледаха. Гледаха ме с мъртвите си очи. С бясно блъскащо сърце, без да пускам арбалета, аз огледах застиналите хора.

Граф Балистан Паргайд беше замрял с вдигнат във въздуха крак. Воинът от отряда на графа навеки беше замръзнал с опулени от изненада очи и увиснала челюст. На светлината на факлите и двамата изглеждаха като изсечени от мътен лед, обилно покрит със скреж. Очевидно вече не представляваха опасност, но аз не бързах да прибирам оръжието си. Приближих до воина и внимателно докоснах ръката му. Пръстите ми се опариха от студа. Наистина бяха от лед. Нечия любезна шегичка беше превърнала слугите на Господаря в ледени статуи. М-да… Нелеп, но абсолютно заслужен край за един от най-могъщите лордове на Валиостр и слуга на Господаря. Чудех се каква ли магия беше направила такова чудо с тези двамата? Шамански капан? Това ще обясни защо медальонът-капчица на Кли-кли внезапно стана по-студен от лед.

Днес ми беше провървяло двойно. Първо, неочаквано напомнилият за себе си Валдер ми спаси кожата в галерията, и второ — медальонът, намерен от гоблина в Харгановата пустош, беше неутрализирал смъртоносен капан. Хвала на Сагот за всичко добро, което прави за мен!

Заради Балистан Паргайд не веднага обърнах внимание на извитото стълбище, потъващо в пода в посока към пето ниво. Е, поредният етап от пътя беше преодолян.