Алексей Пехов
Виелица на сенките (2)

Глава 2
Червената местност

— Какво е било тук преди, Кли-кли?

— Не виждаш ли руините? Град, разбира се!

Ние с гоблина лежахме, скрити зад купчина покрити с мъх сиви камъни. До нас се извисяваше висока колона от същия сив камък, който, както и целият град Чу, беше обрасъл с тъмен, плътен мъх. Между стволовете на златолисти и кедри се издигаха руините на древния град. Тук колона, там стена, малко по-нататък, до храсталака вълчи ягоди, арка с древни руни, още по-далече — огромно здание с пропаднал купол. И така докъдето стига поглед. Руините израстваха направо от мекия като килим мъх, изцяло покрити него, задушаваха се сред папратите и остролистите, умираха под корените на могъщите златолисти. Вероятно някога този град е бил велик и прекрасен, но от предишното му величие бяха останали само призраците на миналото. Сега беше просто мъртъв, прояден от времето камък.

— Наясно съм, че не е село. Питам що за град е бил?

— Аз откъде да знам? — сви рамене шутът. — Тези руини помнят заминаването на огрите в Безлюдните земи и пристигането на орки и елфи в Сиала. Не знам кой е живял тук в онези времена. Но повярвай ми, Чу е много красив. Е, или е бил много красив.

— Ти и тук ли си идвал?

— Не, разбира се. Просто Чу не е единственият изоставен град в Заграбия. Близо до мястото, където живее моето племе, има един, който много прилича на този тук. Наричаме го град Бу. Той е много по-добре запазен от Чу.

Свечеряваше се, слънцето потъваше зад хоризонта и вече не всички лъчи можеха да проникнат през клоните на дърветата. В гората стана сумрачно. Преместих миниатюрния си арбалет по-близо и за стотен път проверих дали е зареден. За голяма моя радост и за голямо неудовлетворение на Кли-кли, Алистан Маркауз ни остави тук, докато останалите се справят с орките. И съвсем правилно! Крадецът и шутът не са създадени за битки и сражения. Гоблинът имаше различно мнение, но след като помърмори малко, все пак реши да остане с мен.

— Кра-а-а! Кра-а-а! Кра-ра-ра!

Крясъкът на птиците се понесе като призрак над руините, отразяваше се в стените и нарушаваше покоя на това изоставено място. За миг над стърчащите колони и над дърветата блесна синкав отблясък от заклинание, създадено на около двеста ярда оттук. Блесна и изчезна, отстъпвайки място на обичайната тишина на мъртвия град.

— Започнаха — каза Кли-кли и се надигна. — Това е работа на Миралисса.

— Нищо не чувам.

— Така е по-добре. Означава, че и други няма да чуят нищо. Ще чакаме.

И ние зачакахме. Минутите се проточиха безкрайно дълго.

Плътният дебел килим на мъха заглушаваше стъпките и чухме бягащия едва когато беше на не повече от десет ярда от нас. Кли-кли ме сграбчи за ръката и кимна към колоната. Отначало помислих бягащия за Еграсса. Но защо елфът стискаше в ръка не познатия с’каш, а ятаган? Разбира се, това не беше елф, а орк. Двете раси си приличаха прекалено много, за да ги различиш на секундата. Първият бягаше от града, като непрекъснато се оглеждаше. Ние лежахме зад камъните и оркът не можеше да ни види, слава на Сагот.

— Какво чакаш? Ще избяга — прошепна Кли-кли и измъкна от колана два метателни ножа.

Шутът беше прав: ако Първият се скрие и избегне смъртта, ще предупреди своите и тогава жална ни майка. Разстоянието до бягащия беше съвсем малко и да пропусна щеше да е истинско чудо.

Щрак!

Болтът без усилие проби леката ризница и се заби в гърба на орка. Той се препъна и падна по лице. Не изпитах никакви угризения, че стрелям в гърба на бягащ. Ако Първият имаше възможност и време, без изобщо да се замисля щеше да убие както мен, така и Кли-кли.

— Уби ли го? — Кли-кли уплашено се прилепи до мен.

— Изглежда — казах неуверено, без да бързам да прибирам арбалета.

— Точно в това е въпросът, че е само изглежда. Може да се преструва! — гоблинът не бързаше да приближава тялото.

— Кли-кли, в гърба му има болт, забит почти до оперението. Как може да е жив?

— Въпреки това не бих се приближил до него — предупреди ме Кли-кли.

Страхът и съмнението винаги са заразителни. Сега и аз гледах неподвижния орк с известно притеснение. Ами ако Кли-кли е прав и Първият само се преструва на мъртъв? Във всеки случай все още стискаше ятагана в ръка.

— Добре — въздъхнах аз. — Имай предвид, че го правя само за твое успокоение.

Трябваше да приближа до тялото и да забия втори болт в гърба му. Но дори при такъв откровен садизъм то не трепна.

— Е, сега убеди ли се, че е по-мъртъв и от камък?

— Почти — шутът внимателно приближи до тялото и го срита с върха на ботуша си. — Слава на боговете, ти си го убил.

— Не са чак толкова страшни, а и умират не по-трудно от хората.

— Само ако ги изненадаш — гласът на Еграсса ме накара да се обърна рязко и да протегна арбалета.

— Късно е, Гарет. Ако на мое място беше орк, щеше вече да си мъртъв. Освен това арбалетът ти не е зареден. Какво става тук?

— Орк, едно от онези, които трябваше да убиете вие. Гарет го застреля, но аз го забелязах — изстреля Кли-кли, нямаше намерение да приписва цялата победа на мен.

— Не, Кли-кли, този не е от тях — елфът обърна тялото и се наведе над него, оглеждайки безстрастно лицето му. — Миралисса им хвърли Мрежа за неподвижност и ние ги убихме, преди да кажат и дума. Четирима край огъня и още един до ранения, общо петима здрави. Убихме ги.

— Тогава откъде се взе този? Или е плод на болното ми въображение? — недоволно попита Кли-кли.

— Просто вашето мръсно флини не е счело за нужно да съобщи за седмия — иззад стената се появи Халас. — От самото начало казвах, че не трябва да се доверяваме на тази летяща гадинка!

— Където има седми, може да има и осми — замислено каза Еграсса.

— Както и девети, и десети — гоблинът не пропусна да поръси сол в раната.

— Да отидем при другите, там ще решим какво да правим.

Тръгнахме след елфа, последен сумтеше Халас. Еграсса уверено ни поведе през лабиринта от покрити с мъх и растителност руини. Навсякъде властваше разруха и упадък, но в същото време мястото беше… някак красиво. Красиво с някаква собствена неразбираема и загадъчна хилядолетна красота. Колоните се издигаха на височината на златолистите или лежаха натрошени и обрасли с мъх. Стените на някога величествените сгради бяха покрити с бръшлян. Минахме и покрай статуя на пиедестал, толкова древна, че беше невъзможно да се познае кой е пред нас — човек, орк или някой, живял в Сиала преди Сивата епоха.

Четиримата орки, проснати до догарящия огън, бяха надупчени със стрели доста повече от необходимото, Миралисса и Еграсса се бяха престарали. Малко по-нататък, под стария кедър, лежаха още две тела. Мъртви.

Еграсса разказа накратко на милорд Алистан за орка, който бях убил.

— Флинито може да не го е видяло, ако Първият се е криел — Миралисса замислено опипваше ръкава на тъмнозелената си дреха.

— То просто не е искало да го види, милейди — Халас все още не можеше да забрави танца си за малкия разпространител на новини.

— Халас, Делер, Мумр, Змиорка! Разделете се по двойки и намерете къде се е крил този седмия.

Змиорката кимна за всички и Дивите изчезнаха сред руините.

— След час напълно ще се стъмни — милорд Алистан оглеждаше с присвити очи небето. — Тук ли ще останем или ще продължим?

— Всичко зависи от това какво ще намерят нашите воини — неохотно каза Миралисса. — Но аз съм за това да продължим. Сега има пълнолуние, светлината е достатъчна, до сутринта можем спокойно да вървим, а после кратка почивка — и ще сме пред Храд Спайн.

— Аз също мисля, че не трябва да спираме сега, братовчедке. Да преодолеем Червената местност и чак тогава да почиваме.

— Гарет, ела да огледаме труповете — извика ме Кли-кли.

— Не се интересувам от мъртъвци.

— Е, както искаш!

Докато гоблинът обикаляше сред труповете, аз презаредих арбалета, поставяйки в него два нови болта.

— Майсторски направено, лейди Миралисса. В най-добрите традиции на Зеления взвод! Оценявам го — каза на елфийката завърналият се Кли-кли.

— Е, щом дори ти оценяваш работата ми… — усмихна се тя.

— Не, сериозен съм. Хвърляте Мрежа за неподвижност, после имате пет секунди, за да ги надупчите със стрели. Мисля, че дори когато Мрежата се е разпаднала, останалите двама все още не са били разбрали какво се е случило и лесно сте ги убили. Кой е довършил ранения?

— Кли-кли — отвърна Алистан Маркауз. — А ти откъде знаеш за работата на диверсионните отряди на елфите?

— Аз съм всъщност полиглот — ни в клин, ни в ръкав гордо отвърна Кли-кли.

— Полета ще гълташ^[1] после — Делер беше чул само последната дума на шута. — Трябва да се махаме оттук, милорд Алистан. Изтървали сме един.

— Избягал е. Били са двама, ей там напред има нещо като кладенец. Стояли са в него. Единият, за негово нещастие, е хукнал към Гарет, но другият се е насочил на югозапад. Мислех да тръгна след него, милорд, но мъхът почти не запазва следите — лицето на Змиорката беше намръщено. — А и не съм следотърсач. Ако тук беше Котката, да пребъде в светлината…

— Какво са правили в този кладенец? — попита Алистан Маркауз и Мумр мълчаливо му подаде някакво парче плат. — Човек?

— Да, милорд, мъртъв, а лицето му цялото беше накълцано, но го разпознах по дрехите — кимна Фенерджията. — Този човек беше сред хората на Балистан Паргайд по време на двубоя.

— Всичко е ясно. Орките вече знаят, че в Златната гора има чужденци и този беглец не можем го догони — разочаровано каза Миралисса. — Трябва веднага да напуснем града, докато Първите още не са пристигнали. Единственият ни шанс е да стигнем до входа на Храд Спайн, преди орките да ни настигнат.

— Искате да се скрием от тях в Костните дворци ли, милейди?

— Не е задължително. Първите не са глупави. След като злото се пробуди на по-ниските нива на гробниците, те заобикалят това място поне на левга. Абсолютно нищо, дори близостта на елфи, няма да накара орките да вършат глупости и да приближат до Източната порта на Костните дворци.

— Тогава да не се бавим — Алистан Маркауз кимна на Еграсса да води.

Отрядът потъна в нощта.

* * *

Нощем в гората притъмнява бързо и в същото време много неусетно. Докато си вървиш по тясна, едва различима пътечка, и миг по-късно тя вече е изчезнала в мрака, обгърнал гората. Дървета, клони и храсти се разтварят в паяжината на нощта, остава ти само спомена за тях (там например имаше бор, а ето там, където сега е плътна чернилка, се издигаше старичък клен) и само ако вдигнеш поглед към небето, може да видиш силуетите на преплетените клони, закриващи обсипалите небето безброй звезди. Няколко дълги и много мъчителни секунди едва пристъпяш, болезнено напрегнал очи да видиш каквото и да е в непрогледния мрак. След това с неохота от пазвата на боговете изплува луната. Прилича на тъмножълта пита исилийско сирене, дебела и плътна, а повърхността й, подобно на сиренето, е обсипана с тъмни дупки и белези. Луната ражда светлина, дарява я на нощната земя и този лунен дар залива спящата гора, лъчите се провират през клоните и стволовете на дремещите златолисти, отразяват майката-луна в сънно ромолящото поточе, танцуват по зараждащата се нощна мъгла, чийто бели струйки изплуват от мъха и се издигат нагоре. С лунната светлина гората става прекрасна и вълшебна като в приказките. Луната преобрази руините на древния град Чу. Светлината падаше върху разядените от времето лица на безименни идоли, даваше им някакво подобие на живот, вълнуваше въображението.

— У-у-ух-ху-ху-у-у! — бухането на сови или някакви други птици като плътни вълни се понесе по лъчите лунна светлина, отразявайки се в кедрите, златолистите и стените на мъртвите сгради.

Целият свят, цяла Заграбия сега дишаше сребърните нишки, струящи от диска на пълната луна. Стана светло като ден и само звездите бяха недоволни от пробудилата се луна. Те избледняха и дори се отдръпнаха по-далеч от земята, за да не попаднат под магията на лунната светлина.

Отрядът се придвижваше бързо и скоро идолите на град Чу, гледащи с укор гърбовете ни, останаха далеч назад. Пътечката криволичеше, като ту се появяваше, ту пак се губеше в храстите край нас. Час по-късно тя напълно изчезна и ние трябваше да се провираме през гъста елхова гора. Клоните им хищнически се протягаха към нашите лица, наложи се да се прикриваме с ръце и да се сгъваме на две. Докато лазех из тези бодливи и не много гостоприемни дървета, успях да прокълна всичко, за което се сетих. Мумр, който сега вървеше пред мен, изруга още по-цветисто и от мен. Змиорката твърде бързо беше пуснал клона и той удари Фенерджията по лицето. Не само аз въздъхнах с облекчение, когато пътечката се появи отново между дърветата.

Този път тръгнахме надолу и скоро елховата гора се смени с широколистна. Сега крачехме по ниски хълмове, обрасли с кленове и цъфнали храсти червен херминиум. Сигурно на слънчева светлина малките червени цветчета на храстите щяха да изглеждат като капчици кръв, но сега те, както и цялата гора, бяха сребърни от луната.

Минахме по брега на езеро, в чиято черна вода се отразяваха луната и звездите, изкачихме се по поредния хълм, после пак се спуснахме, прескачайки забързани по техните си работи потоци. Тук червения херминиум беше много по-голям, отколкото при езерото, и растеше накъдето и да отправях поглед, измествайки другите храсти и дори дърветата.

— Виж, все пак има един, който е останал — промърмори Кли-кли зад гърба ми.

— За какво говориш? — полюбопитствах аз.

— Ето го там, горският дух, между стеблата на червения херминиум, виждаш ли как светят очите му? А флинито каза, че са се махнали от Червената местност.

— Значи вече вървим през Червената местност?

— А ти къде мислиш, че сме? На улица Искра ли? — реагира доста враждебно Кли-кли. — Естествено, че сме в Червената местност.

— Нещо не е много червена, май пак се обърка, Кли-кли — недоверчиво се подсмихна Фенерджията.

— Отвори си очите, Мумр, сега е нощ! През деня, особено в началото на септември, тук всичко е червено от цветовете на херминиума.

— Това място сякаш не е по-различно от всяко друго — подкрепих аз Фенерджията.

— Глупаци! — нацупи се шутът и престана да разговаря с нас.

Тази нощ гоблинът не беше в настроение. По мое мнение прекалено се изнервяше от тази Червена местност.

Аз не усещах нищо, а и Валдер мълчеше. Вярно, той не се беше обаждал откакто сънувах затвора на Господаря. Може би най-сетне мъртвият архимаг ме е оставил на мира и си е отишъл? Ха! Надеждата за такъв изход беше много малка.

Кой е Валдер? Май вече ви казах. Валдер е магьосник, за съжаление починал заради Рога на дъгата още преди няколко века, но който се беше вселил в главата ми. Както и да е, това е дълга история, може би някой ден ще напиша мемоари и тогава ще узнаете всички подробности.

Пътечката се плъзгаше под краката, гърбът на Фенерджията се мержелееше пред мен. Крачка, крачка и пак крачка. Колко ли стотици крачки съм направил, откакто напуснахме руините на град Чу? Нощта отдавна беше преполовена, звездите плуваха в небето, луната светеше все по-ярко и по-ярко. Цялата гора беше залята с червени херминиуми, растяха едва ли не под всеки златолист. Изглеждаше, сякаш нямат край. Но най-много ни тормозеше киселият мирис, излъчван от тях. Вонята досадно проникваше през носа и за час и половина от нея главата направо щеше да се пръсне от болка и зверски ти се приисква да кихаш.

Колкото по-дълбоко навлизахме в Червената местност, толкова по-напрегната ставаше тишината. Нямаше ги привичният шепот на вятъра, шумоленето на клоните, писъците на нощните птици, звуците на нощните насекоми. Никаква светлина… дори горски духове не се виждаха. Единствено звуците на нашите стъпки тихо се разнасяха в нощта. Гората сякаш умираше, тишината потискаше и предизвикваше смътна тревога. Дори лунната светлина стана някак нежива и покриваше всичко с мъртвешка ръка.

Отзад долетя тихо изсъскване на оръжие, излизащо от ножница. Обърнах се. Милорд Алистан крачеше с изваден меч, лицето на графа беше мрачно и напрегнато.

— Не ми хар-р-рес-сва тази тишина — разтегляйки думата, прошепна Кли-кли, докато притеснено се оглеждаше на всички страни.

— Тишината още никого не е убила.

— Не ми говори, Гарет, много даже убива — отвърна нашият всезнайко.

В следващия половин час не си казахме нито дума. Всеки се вслушваше в разлялото се из Червената местност мълчание, надявайки се да улови какъвто и да е друг звук освен този, предизвикан от стъпките ни. Винаги е така. Никога не обръщаш внимание на постоянните звуци. Винаги ги приемаш като нещо подразбиращо се от самосебе си. Там чурулика птичка, там щурец скрибуца, тук шумолят листа. Но веднага щом изчезнат обичайните за ухото звуци и настъпи пълна, БЕЗМЪЛВНА тишина, ти осъзнаваш колко ти липсват всички тези постоянни и понякога ненужни чуруликания и скрибуцания.

— Дойдохме — прошепна Халас през стиснати зъби и хвана по-здраво бойната си мотика.

Пътечката стигаше до мост, който изглеждаше толкова стар, колкото и град Чу. Не бих се учудил, ако са го правили същите строители, построили и града. Но за разлика от града, мостът се оказа цял. Каменен, дълъг тридесет и широк два ярда. По него спокойно можеха да вървят едновременно двама души рамо до рамо. От двете страни, на височината на кръста, имаше правоъгълни греди, играещи ролята на парапет. На всеки пет ярда от перилата се издигаха колони, които стигаха на височина два човешки ръста. Вероятно по-рано са държали покрива на моста (сега го нямаше). А може никога да не е имало покрив и колоните да са били създадени просто за красота.

Мостът свързваше двете страни на някакво дере или пролом. Не знам как точно да го нарека, но стръмните му брегове рязко се спускаха в тъмнината и потъваха в издигащата се от невидимото в момента дъно сребърна мъгла.

— Тук е сърцето на Червената местност — съобщи ни Кли-кли.

— Ние по моста ли ще минаваме? Нещо не ми вдъхва особено доверие.

— Не се притеснявайте, милорд Алистан, мостът е по-здрав от скала, стоял е тук не едно хилядолетие — успокои капитана на гвардията Миралисса. — Ще продължим веднага.

— Чакайте — Змиорката вдигна ръка и внимателно огледа отсрещната страна. — Лейди Миралисса, Еграсса, вземете лъковете, а аз и Делер ще минем по моста.

— Змиорката е прав, ако оттатък има засада, всички ще ни отстрелят като пъдпъдъци — подкрепи го джуджето и смени любимата си шапка с шлем.

— Добре — леко кимна Алистан Маркауз. — Вървете.

Змиорката и Делер стъпиха на моста. Джуджето тичаше отпред, остриетата на секирата му страховито проблясваха на лунната светлина. Еграсса и Миралисса стояха с опънати лъкове. Воините стигнаха отсрещната страна и изчезнаха в храстите червен херминиум. Започнах да броя наум. Когато стигнах до шестнадесет, Змиорката се появи и ни махна с ръка. Беше наш ред да минем по моста. От тази страна останаха само Еграсса с все така опънат лък и Фенерджията, прикриващ елфа от възможна опасност в гръб.

— Тук дълбоко ли е? — обърнах се аз към гоблина в средата на моста.

— За първи път съм тук, точно като теб.

— Просто толкова добре познаваш тези места…

— Да познаваш някое място не означава да си бил там преди, Гарет. Как гномите и джуджетата се ориентират в подземните си лабиринти? Те са деца на планините и не е необходимо всеки път да им се казва къде е изток и къде — запад. Гоблини, дриади, елфи и орки — всички сме деца на Заграбия и никога няма да се загубим в нея. Винаги знаем къде сме, без значение в коя част от гората се намираме. На вас, хората, ви е прекалено сложно да го разберете.

Изчакахме Еграсса и Фенерджията и продължихме пътя си. Червеният херминиум започна да се разрежда. Ели и широколистни дървета изтласкаха храстите настрани, гадната миризма на цветчетата почти изчезна, но не и тишината. Отрядът все още беше в Червената местност.

Отново крачехме, крачехме и крачехме. Леката раница бавно започна да натежава, ризницата притискаше гърба ми и претърка раменете, краката ми постепенно се наливаха с умора и болка. Крайно време беше да направим почивка, не бяхме спирали от няколко часа, но Еграсса само увеличаваше темпото, опитвайки се колкото е възможно по-скоро да изведе отряда от Червената местност.

Първият, усетил нещо нередно, беше Кли-кли. Той се препъна, огледа се и вдъхна дълбоко нощният въздух.

— Кли-кли, не спирай — подкани го Халас.

— Нещо не е наред — притеснено каза гоблинът.

— Какво не е наред?

— Не знам — измърмори шутът и забърза напред.

После Еграсса спря и вдигна ръка, за да запазим тишина. Елфът дълго се вслушва в мрачното мълчание на нощната гора, а след това нещо каза на Миралисса на гърлено оркско наречие.

Тя му отговори на същия език и Еграсса отново ни поведе напред. Елфът и елфийката ежеминутно се оглеждаха. Аз също не устоях и се огледах, но зад нас бяха само тясната пътечка, посребрена от лунната светлина, и мрачните стени на елите, извисяващи се от двете й страни.

— Какво става? — попита Алистан Маркауз.

— Засега нищо, милорд, просто не изоставайте — елфът почти премина в бяг.

Миралисса мърмореше нещо под нос, понякога размахваше ръце. С ужас осъзнах, че тя трескаво подготвя някакво заклинание. Да ме погълне мракът, ще кажат ли какво става или не?!

Кли-кли подскачаше пред мен, раницата го блъскаше в гърба и късокракият гоблин едва успяваше да следва темпото на Еграсса. От време на време тихичко изскимтяваше. Отначало си помислих, че така си диша от усилието, но после осъзнах: Кли-кли скимтеше от страх. Тогава се изплаших и аз. Силно.

— Кли-кли! — извиках му. — Веднага си дай раницата, ще ти е по-леко да вървиш!

Шутът ме погледна. Сините очи бяха изпълнени с първичен животински ужас. Трябваше да повторя предложението си два пъти, преди да осъзнае какво искам от него. След което веднага ми подаде малката раничка с вещите си.

— Какво става? — попитах го аз.

— Флейта! — изписка шутът.

— Каква, да я отнесе мракът, флейта?!

— Просто върви по-бързо, става ли?

И това беше всичко.

А после чух това. Чух го и в първата секунда дори не повярвах, че такова нещо е възможно. Тишината беше разкъсана от чист кристален звук на флейта. Едва доловим звук. Разстоянието до неизвестния флейтист, излязъл да посвири в нощната гора, беше доста голямо. Флейтата толкова неочаквано беше разцепила покоя на нощта, че аз спрях като вкопан и миг по-късно Делер се блъсна в мен.

— Размърдай се, Гарет, ако искаш да живееш! Не знам какво е това зад нас, но чувствам, че от него нищо приятно не можем да очакваме!

Еграсса премина в бяг. Отново се раздаде звукът на флейтата, но сега беше много по-близо от последния път, и тогава разбрах кой приближава към нас. Само едно същество издаваше звуци, толкова приличащи на флейта. Орките бяха нарекли това чудовище Ужасната флейта или Х’сан’кор.

— Спаси ни нас всичките, Сагот! — изтръгна се от гърдите ми.

— Това е малко вероятно! Просто тичай, Гарет!

И ние хукнахме. Всеки път трелите се чуваха все по-близо и по-силно. Звуците на флейта ни пришпорваха не по-лошо от боен камшик. Каквато и да беше тази твар, с чието име ни плашеха нощем като деца, със сигурност бягаше много по-бързо от нас.

— Аз… мислех… че… те… всички… отдавна… са… измрели… или… са… измислица — задъхано изхриптя Фенерджията.

Мумр хвърли раницата си, сега му остана само биргризена. Но от всички най-тежко му беше на Алистан Маркауз. Накрая капитанът на гвардията не издържа, хвърли шлема настрани, после щита, накрая дойде ред и на малкия боздуган. От оръжията на Алистан Маркауз останаха само меч и кама.

— Както… виждаш… не… всички… — отвърна Кли-кли на Мумр. — Този… е доста… жив… и гладен. Той… не е… измислица…

— Защо… бягаме? — изпъшках аз. Още три минути такова тичане и ще се разпадна на хиляди малки Гаретчета.

— За… да… не… ни… изяде… глупако! Чакаме… кога… Миралисса… ще направи заклинанието!

„Дано да е по-скоро! — помислих си аз. — Сагот, ако ме чуваш, накарай я да побърза!“

Дърветата се сляха в тъмна проблясваща маса. Светът се сви до тясната пътечка, гърбът на Кли-кли, хриптенето, изтръгващо се от гърдите ми, мърморенето на Миралисса и воплите на излезлия да ловува Х’сан’кор. Потта се стичаше в очите, косата ми залепна за челото, идваше ми да спра, да падна и да умра на място. Но всички бягаха и не ми оставаше нищо друго, освен да бягам с тях.

— Хвърли… раницата… и двете — с хриптене ме посъветва Кли-кли.

Аз с облекчение хвърлих раницата му настрани, после свалих от гърба си и моята и веднага ми стана по-лесно да бягам. Бих хвърлил и ризницата, но за това трябваше да спра, а спирането в този момент си беше директен път към стомаха на звяра.

Звук на флейта… и точно секунда по-късно й отговори друга.

— Те са две! — изпищя Кли-кли.

Точно в този миг Миралисса завърши заклинанието и храстите вдясно от пътя се раздвижиха, отваряйки проход.

— Насам! — извика елфийката.

Нямаше нужда да ни уговаря втори път. Веднага щом се махнахме от пътеката, храстите се затвориха зад нас, а стъпканата трева като с магия се изправи, сякаш никой никога не е стъпвал отгоре й. Отрядът се оказа в елхова гора, където бяхме заобиколени от непрогледна тъмнина. Примигна розова светлина и по цялото ми тяло пробягаха мравки.

— Сега сме невидими, но да не рискуваме, легнете! — заповяда Миралисса. — Кли-кли, твоят народ знае защитни заклинания, на Х’сан’кор магията на елфите не действа. Помагай!

— Не мога — изхленчи уплашеният гоблин. — Знам съвсем малко, само каквото ме е научил дядо!

— Просто направи това, което можеш! — яростно изсъска елфийката и разпиля във въздуха някакъв прах.

Кли-кли кимна и се завъртя. Изминаха десет дълги секунди и Кли-кли рухна на тревата, а светът за миг светна в розово. Не знам какво беше това, но Миралисса кимна одобрително.

— Добре, а сега не мърдайте и дори не дишайте. В момента за Флейтите вие сте само корени на дървета. Поне за минута…

Последните думи ги прошепна съвсем тихо.

Страхотно се прецакахме. За Х’сан’кор практически нищо не се знае, което е съвсем естествено — тези, които са ги срещали, обикновено на никого нищо не казват (поради внезапната си смърт). Така че всичко, което знаем за Ужасните флейти, го знаем от страховитите легенди на елфите и гоблините за тайнствени горски чудовища, както и няколко гравюри с трупове на Флейти (аз лично все още нямах представа как изглежда тази твар). Двете намерени тела на Х’сан’кор, от особено смели трапери, навлезли в дълбините на Златната гора, били продадени за луди пари (едното тяло го взел Ордена, а другото го купил някакъв колекционер). Също така, преди около триста години, един особено смел и глупав барон от Пограничната зона организирал лов за Х’сан’кор. Половината отряд загинали, но накрая успели да хванат създанието живо. Докато маговете на Ордена бързали с потекли лиги към барона, Флейтата не стояла със скръстени ръце, а счупила клетката, където била затворена, след което избила всичко живо в замъка и в съседното село. А после изчакала маговете и убила почти всички. Оказало се, че бойната магия изобщо не й действа, така че загубите били трима адепти и седем помощника. За щастие, сред представителите на Ордена имало и един архимаг, който убил чудовището, като му стоварил на главата близката мелница.

Но това бяха стари истории. С нас нямаше нито находчив архимаг, нито мелница. Сега лежахме на земята, без да мърдаме и почти без да дишаме. Отново прозвуча флейтата. Ох, колко близо, мракът да ме погълне! Втората флейта веднага отговори на първата.

— Аз съм дърво, аз съм невидим — зашепнах тихичко. Усетих как от страх косата на главата ми се изправя.

Кли-кли болезнено ме ритна с крак и сложи пръст на устните си. Мигнах с очи, за да му покажа, че съм разбрал, и млъкнах.

От нашето откритие се откриваше великолепна гледка към обляната в лунна светлина пътека. Мълчанието на нощта беше прекъсвано от трелите на флейтите и всичко, което ни оставаше, беше да се молим на Сагот да не ни забележат.

— Те гонят някого! — изсъска Мумр и незабавно си спечели болезнен удар от Змиорката.

Това, което видях след това, остана в паметта ми завинаги. По пътечката тичаше мъж. Дори не точно тичаше, а направо летеше, напрягайки всичките си сили. Неизвестният едва докосваше земята с крака, бягаше с огромни скокове от преследващите го чудовища. Ето тук ботушът му докосва земята, тласък, човек прелита около три ярда, отново докосва земята, и отново дълъг скок. Обзалагам се, че при добро желание човекът беше способен да тича наравно с кон. Сивият плащ се развяваше зад гърба му като криле на нощна птица, лицето му беше покрито с качулка. В ръцете си държеше копие с черна дръжка и много широк листовиден връх.

За четири секунди човекът се появи, изтича покрай нас и изчезна зад дърветата. А после се появиха те. Отново запя флейта и зад завоя изскочи едно същество. Бягаше толкова бързо, че не успях да го разгледам — просто размазано червено-черно-зелено петно с абсурдно дълги крака и ръце. Миг, и създанието изчезна. Х’сан’кор дотолкова беше погълнат от преследването на плячката, че не ни забеляза, освен това благодарение на Миралисса и Кли-кли за известно време бяхме станали невидими за погледа му.

Отново прозвуча флейта, съобщавайки, че вече е близо, и притичалият покрай нас Х’сан’кор й отговори. Второто същество скочи на пътя, неочаквано се препъна и спря точно пред мястото, където се криехме. Очите, горящи с пурпурен огън, се обърнаха към нас. Аз се притиснах към земята. Сега можех да го разгледам много по-добре.

Високата около два човешки ръста фигура изглеждаше абсурдно мършава, с дълги крака и ръце, главата стоеше на също толкова мършава шия. Самата глава на Х’сан’кор приличаше на причудлив жабешки череп, покрит с кожа. По тялото нямаше никакви косми или люспи, цялата кожа на Флейтата беше на червено-черно-зелени ивици. Носът — черна вдлъбнатина, в средата на муцуната огромните очища блестяха с пурпурен пламък, на главата — къси извити рога, а устата… По някаква причина си мислех, че в нея трябва да има много зъби, но когато създанието разтегли устни и се озъби, аз с изненада открих, че в пастта му нямаше повече от пет криви жълти зъба. Никаква броня или дрехи, затова пък в дясната ноктеста лапа се виждаше нещо, приличащо на тояга с шипове, а в лявата… в лявата Х’сан’кор държеше захвърлената от мен преди по-малко от пет минути раница.

Ледени червеи се загърчиха в стомаха ми. То не може да ни види! То не трябва да ни види!

Съществото поднесе раницата към носа си, подуши я, изсумтя и я хвърли настрани. Някъде в далечината прозвуча триумфалната мелодия на флейтата, очевидно първото същество най-сетне беше настигнало човека. Х’сан’корът, който в това време душеше въздуха, трепна, сведе глава на една страна и се заслуша в зова на приятелчето си. Триумфалната мелодия премина в болезнен рев, а след това в нощната гора се възцари оглушителна тишина. Чувах как блъска сърцето на лежащия до мен Фенерджия. В главата ми имаше само един въпрос: защо първото същество беше изревало болезнено? Очевидно този въпрос измъчваше не само мен, Х’сан’корът направи няколко неуверени крачки по пътеката в посока рева.

Светът отново примигна в розово, безспирно бягащите по тялото ми мравки изчезнаха, заклинанията на Миралисса и Кли-кли изтекоха и чудовището ни видя. После със заплашително ръмжене се втурна напред, чупейки храстите.

— Пръснете се! — Миралисса вече беше на крака. — Ще го атакуваме от всички страни, веднага!

Е, определено се уплаших в този момент! Елфийката пееше заклинание, воините отстъпиха назад, примамвайки Х"сан"кор, а аз гледах как това приличащо на оживяла смърт същество ни приближава. Пурпурният пламък в очите на Флейтата гореше с гладен огън.

Изсвистя стрела, изстреляна от Еграсса, и аз дойдох на себе си.

— Стреляй, Гарет! — извика някой.

Улучих, болтовете попаднаха точно в гърдите на горското чудовище, и веднага започнах да презареждам, сега вече с огнени, защото от обикновените нямаше никаква полза. Съществото дори не ги усети, както, впрочем, и стрелите на елфа. В тялото му вече имаше шест от тях, но то не изпитваше никакво видимо неудобство. Пред Х"сан"кор светна зелена стена (точно същата като онази, която Миралисса създаде в гнездото на слугите на Неназовимия). Х"сан"кор спря, изрева така, че щеше да ми спука тъпанчетата, и удари с тоягата по магическата преграда. Явно тоягата на съществото не беше обикновена, защото стената доста забележимо се огъна.

— Няма да го удържа още дълго! — извика елфийката. — Еграсса, Гарет! В очите! Целете се в очите!

По това време по Х"сан"кор вече нямаше празно място, елфът го беше надупчил със стрели от главата до петите. Чудовището направи крачка назад, а след това с рев отново атакува стената. Елфийката изстена от напрежение, опитвайки се да удържи преградата. Аз изпразних арбалета в съществото, огнените болтове се взривиха и веднага угаснаха, без да му причинят никаква вреда.

— На него бойната магия не му действа! — Кли-кли хвърли първата двойка метателни ножове. — С обикновени! В очите!

— Стрелите ми свършиха! — извика Еграсса.

Отново рев, удар, проблясване на стената и приглушеният стон на Миралисса.

— Вземи моите! — елфийката отчаяно шепнеше ново заклинание.

Еграсса се втурна към нея, Кли-кли се раздели с още един нож, а Халас правеше някакви заклинания над набързо стъкмен огън. Какви са тези глупости, да го отнесе мракът?!

Презареждане, издърпване на ръчката, прицелване в пурпурния пламък… Изглежда, че Х"сан"кор прекрасно разбираше човешката реч. Той видя, че се целя в най-уязвимото му място, прекъсна атаката към стената, отделяща го от нас, и в момента, в който натиснах двата спусъка, прикри очите си с ръка.

Пляк! Пляк! И двата болта попаднаха в ръката. Съществото погледна лошо към мен, сякаш ми обещаваше хилядолетни мъчения веднага след като ме докопа, и хладнокръвно стовари тоягата в стената. Тя от своя страна жалостиво изстена, но издържа и този път.

Дзън, дзън! Тетивата на елфийския лък отново запя. Една стрела попадна в устата, друга се заби в главата и само като по някакво чудо пропусна окото. Съществото бръкна с ръка в устата си, издърпа стрелата и изрече някаква мръсотия на тромав и абсолютно неразбираем език. Следващата стрела, пусната от Еграсса, изгоря във въздуха, без да успее да достигне целта си. Същата съдба постигна и моят болт. Тази гадина и магии ли може да прави?!

— Безполезно е! — елфът прибра лъка и изтегли с"каша.

Кли-кли виеше и се въртеше, май правеше заклинание. Миралисса завърши своето заклинание и под светлината на луната и отблясъците на гномския огън цялата трева наоколо се издигна във въздуха, събра се в едно, след което прие формата на огромен нож и удари в гърдите на Флейтата.

Не подейства. Ножът падна и се разсипа на безобидна трева. Алистан Маркауз изруга, а чудовището нададе победен кикот и стовари тоягата си върху едва държащата се стена.

Бум-бум! Двата изстрела от пистолетите се сляха в един и разсеяха Кли-кли от заклинанието.

Халас беше обвит в миризлив сив дим. Лявото око на създанието избухна и угасна. В последвалия рев се смесваха болка и ярост. Вторият изстрел беше попаднал малко по-ниско, куршумът прониза врата му. Тялото на Х"сан"кор и така беше вече черно от течащата от десетките рани кръв, а сега от врата му с ритмични тласъци изтичаше живота. Браво на гнома, навреме беше съобразил, че направеното от Флейтата заклинание може и да действа на стрели и арбалетни болтове, но гюлленцата, или куршумите, както ги наричаше Халас, може да преминат магическата преграда. Както се и случи.

Бум!

Гномът превъзходно владееше оръжието си — угасна и дясното око на чудовището. Но, противно на моите очаквания, Х"сан"кор все още здраво стоеше на крака. Ослепял и виещ като сто грешника в адския казан, той се хвърли върху стената. Стената примигна за последен път и избухна, разпилявайки се на хиляди зелени парченца. Помислих, че от звъна главата ми ще се пръсне. Миралисса беззвучно се свлече на земята. Трите ели, намиращи се до разрушената стена, пламнаха в зелени пламъци. Дърветата горяха от земята до самия връх, осветявайки гората със зелена светлина. Делер запищя и се затъркаля по земята, куртката му се беше запалила. Змиорката се втурна към него и започна да гаси зеления пламък от гърба му. Огънят ревеше и поглъщаше дърветата, Х’сан’кор пронизително пищеше и сляпо размахваше тоягата пред себе си, надявайки се да закачи някой от нас.

— Всички назад! Махайте се оттук, бързо! — изкрещя Халас.

Змиорката помогна на Делер да се изправи и двамата хукнаха навътре в гората. Алистан и Еграсса вдигнаха лежащата Миралисса и я завлякоха по-далеч от чудовището. Аз се втурнах след тях, сега не беше време да разсъждавам кой крив, кой прав — гномът сигурно беше приготвил поредната си изненада.

— На земята! — чухме вика на Халас и всички като един послушно паднахме.

— Ела при мен, гадинке! Ела насам! — до виещия Х’сан’кор гномът изглеждаше като малка буболечка.

Съществото удряше на сляпо по земята с тоягата си и пристъпваше към гласа.

— Е? Аз съм тук! Хвани ме, рогата гадино!

Х’сан’кор изръмжа нещо и оръжието му пръсна близката ела на милион трески. Когато Флейтата се изравни със запаления от гнома огън, Халас хвърли нещо в него и с цялата бързина, на която беше способен с късите си крачета, се втурна да бяга. От ослепителната светкавица, озарила гората, за миг престанах да виждам каквото и да е. После се раздаде оглушителен взрив, пламъците се издигнаха до самото небе и земята осезаемо се разтресе.

Когато ярките петна изчезнаха от очите ми, видях картината на унищожението, причинено от неизвестното оръжие на Халас. Елите все така продължаваха да горят и светлината им беше предостатъчна, за да видя всичко случващо се около нас. Халас стоеше на четири крака и отчаяно тръскаше глава. Лицето на гнома беше покрито с кръв, а брадата му — опърлена. На мястото, където доскоро гореше огъня, сега имаше плитка яма. Непосредствено до нея лежеше Х’сан’кор, взривът му беше откъснал двата крака, но въпреки това съществото се опитваше да стигне с лапа до тоягата си.

— Жив е още гадината! — произнесе Мумр и хвана по-удобно дръжката на меча.

— Отрежи му главата! — извика някъде отзад Еграсса.

— Гарет, погрижи се за Халас! — заповяда Делер и вдигна секирата.

Змиорката, Делер, Алистан Маркауз и Фенерджията се втурнаха към Х’сан’кор.

— Халас, добре ли си? — аз помогнах на гнома да се изправи.

— Нищо не чувам, Гарет! — извика джуджето и поклати глава. — Нито звук! Къде ме влачиш?!

— По-далеч!

— Какво?! Говори по-силно!

— По-далеч оттук!

— Мога и сам да вървя!

— Лицето ти е цялото покрито с кръв!

— Какво?! А! Закачи ме! Една треска!

Междувременно Алистан подскочи към чудовището и с всички сили заби меча си в гърдите му. То изрева и замахна сляпо с ръка. Ударът попадна в нагръдника на милорд Алистан и го събори на земята. Мумр бързо завъртя биргризена и спря повторно спускащата се към графа ръка. Мечът сряза китката на Х’сан’кор и тя увисна, държейки се само на кожата. В същото време Змиорката заби „брата“ и „сестрата“ в другата ръка и я прикова към земята, а Делер замахна широко и сърпообразното острие на секирата му се вряза в челото на Х’сан’кор. Съществото ревеше, виеше и махаше с чуканчето на свободната си ръка, от което хвърчеше кръв. Мумр пристъпи към обездвижената от Змиорката ръка и с три удара я отсече от рамото.

— Умри! Умри! Умри най-сетне, гадино! — джуджето обсипа главата на Х’сан’кор с градушка от удари.

Тежкото оръжие режеше плътта и чупеше костите. Флейтата се мяташе, хриптеше и… продължаваше да живее. Който и да беше създал това същество в зората на времето, го беше дарил с невероятна жизненост, всеки х’вар би се пръснал от завист. Гърдите на Х’сан’кор клокочеха, Алистан Маркауз беше решил да не се церемони повече и го беше направил на решето. От устата на чудовището долетяха хрипове и неразбираеми части от фрази. Според мен то беше решило да ни ощастливи с ново заклинание. Така мислех не само аз.

— Отрежете му най-сетне главата! — пронизително изкрещя Кли-кли.

— Гарет, къде ми е мотиката? — Халас притисна порязаната си вежда с лявата ръка, а с дясната се опита да ме отблъсне.

— Успокой се, те ще се справят сами!

— Да бе, ще се справят! Свалете му главата, глупаци!

— Делер, отдясно! — извика Мумр, развъртайки биргризена над главата си. — Змиорка, милорд! Отрежете му чуканчето, да не се мята! Започваме! И е-е-ех!

Биргризенът се стовари в шията на чудовището. После секирата. После отново двуръчника. Джуджето и човекът действаха като истински дървосекачи. Накрая, когато Делер за трети път стовари секирата си, Х’сан’кор замлъкна. Този път завинаги.

— Штихс фаста райк! — изруга на гномски Делер и изтри с ръкав потта от челото си. — Изпотих се! Халас, как си?

— Какво?! Жив. А твоят гръб?

— Куртката изгоря — намръщи се джуджето и метна секирата на рамо. — Добре, че Змиорката я угаси бързо.

Елите все така продължаваха да горят, но зеленият пламък вече се бе променил на обикновен, немагичен.

— Кажи ми, приятелю Халас, какво хвърли в огъня? — замислено попита Кли-кли, докато разглеждаше ямата, образувана в земята.

— По-силно говори!

— Какво хвърли в огъня?!

— Ако знаеш много — ще умреш бързо — отряза го гномът. — Рога с барут, ето какво! Заради тази страховита гадина сега ми остана зареден само един пистолет! Както и да е… Майната му и на барута, и на пистолетите! Важното е, че всички са живи. Като кажа на момчетата във Великана, че съм убил Х’сан’кор, няма да ми повярват!

— Ти ли си го убил? Ако ние с Фенерджията не му бяхме отрязали главата, тогава щеше да види изгорялата ти брада! — Делер не възнамеряваше да стои далеч от подобен подвиг.

— Да не забравихте за първото чудовище, милорд? — обърнах се аз към Алистан Маркауз. — То е някъде там, напред, и е точно същото като това тук, но за разлика от него, е съвсем живо!

— Мисля, че за тази Флейта не трябва да се притесняваме, Гарет — тихо промълви Еграсса. — Ако Х’сан’кор беше жив, отдавна щеше да се е върнал, особено след като вдигнахме толкова много шум тук.

— Да не искаш да кажеш, че човекът го е убил? — Халас не можеше да повярва.

— Очевидно, да.

— Значи той е по-опасен и от Флейта — заключи Змиорката. — Какво става с лейди Миралисса?

Въпросът на гаракеца увисна във въздуха, всички погледнаха към елфа, който през цялото време стоеше до елфийката.

— Сега вече нищо — отвърна тъмният и прибра с’каша зад гърба си.