Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Сиала (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Вьюга теней, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Начална корекция
proffessore (2019 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2019 г.)

Издание:

Автор: Алексей Пехов

Заглавие: Виелица на сенките

Преводач: Пламен Панайотов

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: руски

Издател: Читанка

Тип: роман

Националност: руска

Коректор: proffessore

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7997

История

  1. — Добавяне

Епилог

Пчеличка ме позна и като изпръхтя радостно, се протегна за лакомство. Дадох й предварително подготвената ябълка и я потупах по шията. Аз също се радвах да я видя. Оказа се, че когато Медения тръгвал от Кукувица към Авендум, беше взел именно моя кон, за което не спирах да го превъзнасям. Конярят вече я беше оседлал и на мен ми оставаше само да напълня чантите по седлото и да поема на път.

След случилото се в кулата на Ордена останах на легло до средата на пролетта. Не знам какво ме беше спасило в онази ужасна нощ — силата на Валдер или просто късмета — но пристигналите „на пожар“ магове били много изненадани, когато намерили проснат до разрушената кула мъж, стиснал в ръце Рога на дъгата.

През цялото време, което прекарах в безсъзнание, бях заобиколен от грижи и внимание. Като цяло, когато се събудих в началото на пролетта, маговете, оказали се до леглото ми, първо ме попитаха какво се е случило в кулата и как е здравето ми. Именно в тази последователност. Слава на Сагот, Кли-кли беше разказала на Ордена почти всичко, което знаеше, и мен не ме притесняваха много. Маговете бяха прекалено заети да спасяват репутацията на Ордена и да възстановяват кулата, за да разпитват някакъв крадец. Така че почти повярваха в моето предположение, че Арцивус е сгрешил заклинанието и поради това се е получила магическата експлозия. Що се отнася до Рога, то аз наистина не знаех как се е озовал в моите ръце. Много добре си спомнях, че преди да загубя съзнание, го хвърлих надалеч.

Оставиха ме на мира. Във всеки случай, поне засега.

Да лежа през цялото време в леглото беше ужасно скучно. В допълнение, нямах и посещения, дори Кли-кли, която в началото не се отделяше от леглото ми, във връзка с някакви дворцови неуредици на практика престана да идва при мен. А ако случайно все пак дойдеше, беше само за миг и веднага изчезваше, без дори да сподели новините с мен.

— Все пак се реши, а?

Обърнах се. Незнайно как оказалата се в конюшнята Кли-кли гризеше морков, облегната на стената. На рамото й седеше Непобедимия.

— Аха — смутих се аз. — Време е. Стига съм отлагал.

— Значи възнамеряваше да се измъкнеш от града, без дори да се сбогуваш? — намръщи се тя.

— Опитах се да те намеря.

Това беше вярно, но в двореца не ме пускаха и в течение на цяла седмица не можех да се свържа с гоблинката. Сякаш беше потънала вдън земя.

— Знам — въздъхна тя. — Прощавай, но доста неща се случиха. Чу ли, че имаме нов крал?

— Да, целият град говори за това — усмихнах се аз.

Сталкон Лишения от короната внезапно беше възвърнал разсъдъка си и тъй като той беше най-големият син на Сталкон Девети, правата му за короната бяха по-големи от тези на Пролетен жасмин.

— И как гледа на това Пролетен жасмин?

— Дори се радва. Той никога не се е стремил към властта и с радост предаде короната на брат си. Знаеш ли, мисля, че Арцивус е виновен за това, че принцът беше изгубил ума си.

— И аз си мисля същото, Кли-кли. Целият въпрос е защо му е трябвало на магистъра да го прави?

— Кой може да разбере Играча? Макар да си мисля, че принцът някак е узнал, че Арцивус не е чак толкова добър, за колкото се представя. И на мага му се е наложило… Не е посмял да убие човек с кралска кръв, затова го е превърнал в глупак. А когато умря, заклинанието се е разпаднало.

Замълчахме. Проверих чантите, а Кли-кли гризеше моркова. Непобедимият размърда розовия си нос.

— Виждам, че си се сприятелила с линга.

— Аха. Медения реши, че за мишката ще е по-добре да е на кралска трапеза. А аз нямам нищо против зверчето.

— Дълго ли ще се задържиш в Авендум?

— Не знам. Все още съм нужна тук. Във всеки случай ще остана, докато не се успокои всичко. След това ще се върна у дома. Трябва да помагам на дядо.

— Да шаманстваш? — усмихнах се аз.

— Да шаманствам — усмихна се тя в отговор. — Може би и ти не трябва да заминаваш?

— Трябва — въздъхнах аз. — Сега нищо не ме задържа в Авендум. Вече приключих с всичките си дела, а и маговете… Струва си да тръгна, докато не са си спомнили за мен и за Рога на дъгата. Господарят, въпреки всичко, спечели тази Игра.

— Ще има и други Игри. Дори да е след триста години, ако маговете отново заровят Рога, Валиостр го очакват неприятности.

— Няма да живея толкова много. Ще трябва да си търсят друг глупак, който да им вади Рога — подсмихнах се аз.

— Ще живееш и още как — тя ме погледна сериозно. — Нали си Танцуващ.

— Какво се чува за Шдуъйрук? — попитах аз, сменяйки темата на разговора.

— Изчезна вдън земя. Мисля, че ще създаде много проблеми на Ордена. Демонолозите са нащрек, но засега не са открили никаква следа.

М-да. Шдуъйрук си е проблем. Да се надяваме, че няма да си спомни за мен.

— Как са нашите?

За голямо съжаление така и не бях успял да ги видя.

— Еграсса е в Заграбия. Той сега е глава на дом. Мисля, че при нашия елф всичко е наред, орките бяха доста посмачкани от тъмните. А и се планира женитба с наследницата на Черния пламък. Говорят за обединение на тъмните домове. Току-виж Еграсса стане най-главния в Черната гора! — тя изсумтя от възторг. — Момчетата се върнаха в Самотния великан. Наредиха ми да ти предам поздравите им, просто не можеха да стоят повече тук. Преди да напусне, Халас продаде рога на Х’сан’кор на Ордена за цяла планина злато. Купи си, както се канеха с Делер, цял керван с вино и каквото друго се сетиш, докато изхарчи всичкото злато. Чу ли, че вече възстановяват Самотния великан?

— Жалко, че не можах да се сбогувам с тях — огорчих се аз.

— Жалко. Между другото, Змиорката ме помоли да ти го предам — тя ми подаде дълъг вързоп.

— Какво е това?

— Откъде да знам? Да не мислиш, че ще ровя в чужди вещи?

Аз учтиво премълчах и разгънах вързопа. Както и предполагах — „братът“ и „сестрата“ на Змиорката.

— Гаракецът каза, че знаеш какво да правиш с остриетата.

— Знам. А как ще кара без тях?

— Кралят подари на всички нови оръжия. По-добри от предишните.

Завих остриетата обратно и ги закрепих на седлото до чантите.

— Ако видиш Змиорката, кажи му, че ще направя всичко, както той поиска.

— Добре. Слушай, по повод Поръчката…

— Да?

— Ами, нали разбираш, че няма да ти платят петдесет хиляди? Поръчката е анулирана.

— Не се притеснявай, Кли-кли, разбирам.

— Но кралят, след като узна какво се е случило, реши, че това не е много справедливо, особено по отношение на кралското семейство.

— И? — подканих я аз.

— Ами ето ти кралско помилване — тя ми подаде свита на тръба грамота. — Короната ти прощава всички прегрешения. Така че Фраго Лантен сега може да си ухапе лактите. А ето и парите ти. Доколкото могат…

— И колко могат? — попитах аз, вземайки от ръцете на гоблинката тежка чанта.

— Нали разбираш, че след края на войната хазната е съвсем празна — предпазливо започна Кли-кли.

— Хей, не може ли просто да кажеш, а?

— Сто и петдесет златни. Ще ти стигнат на първо време.

— Какво пък — кимнах аз. — Изобщо не е зле.

Прибирайки парите си помислих, че освен тези сто и петдесет имах още около двеста от тези, които взех от тайника на Фор. Старият учител беше оставил този резерв специално за мен. Така че разполагах със съвсем прилично състояние.

— Има и още нещо. Еграсса ме помоли да ти дам това.

Кли-кли сложи в ръката ми наниз от опушено-жълти топази. Същите, които бяха на Миралисса по време на приема при Балистан Паргайд. Поех си шумно въздух. Тези камъни бяха скъпи. МНОГО скъпи.

— Страхувам се, че никога няма да се реша да ги продам, Кли-кли.

— Знам — усмихна се тя. — Мисля, че и Еграсса го знае. Между другото, той каза, че вратите на дома на Черната луна за теб са винаги отворени.

— Едва ли отново ще отида в Заграбия. Но за поканата благодаря.

Ние отново млъкнахме. Време беше да тръгвам и всеки от нас го разбираше.

— И накъде сега?

— Първо до Исилия, оттам с кораб до Гарак. Ще потърся Фор — той сега е в Хозг, а и молбата на Змиорката трябва да изпълня. А там… Там ще видим. Може би към Низините.

Тя едва забележимо кимна.

— Време ли е?

— Да.

— Наведи се.

— Какво?

— Наведи се, глупчо!

Аз послушно се наведох и тя ме целуна по бузата:

— Сега вече можеш да тръгваш.

Аз скочих на седлото.

— Довиждане, Кли-кли.

— Не — тъжно поклати глава тя. — Не довиждане. Едва ли някога ще се срещнем пак, а мисля, че и ти го разбираш не по-зле от мен.

— Е, може би някога — промълвих неловко.

— „Някога“ и „никога“ са много сходни. Светът е твърде голям, за да се срещнем, а и ти все някога ще отидеш при сенките. Знам това. Така че не довиждане. Сбогом, Танцуващ със сенки.

— Сбогом — въздъхнах аз. — Ще ми липсваш.

— И ти на мен — тя прочисти гърлото си. — Само когато тръгнеш, не се обръщай чак до градските порти. При нас, гоблините, това е лоша поличба.

Кимнах, погледнах я за последен път и сръгах с пети Пчеличка. Спазих думата си и нито веднъж не се обърнах. Макар че много ми се искаше.

* * *

Въпреки ранната сутрин, Пилешката порта, водеща от града на запад, беше широко отворена. Стражите играеха на зарове и не обърнаха никакво внимание на самотния пътник, скимнало му да напуска Авендум толкова рано сутрин. Впрочем, нашите славни служители на закона не обръщаха внимание и на просяка, застанал с глинена чаша за милостиня до самата порта. Скитникът беше увит в опърпан плащ с качулка. Седеше право на земята, с кръстосани крака в мръсни обувки и, забелязвайки ме, протегна празната си чаша. Спрях Пчеличка, бръкнах в чантичката и хвърлих на просяка цяла златна, заслужаваше си я. Получил монетата, просякът ми кимна с достойнство, аз му кимнах в отговор и продължих.

След като се отдалечих на четвърт левга от Авендум, аз изхвърлих грамотата с кралското помилване в крайпътната канавка. Живял съм толкова години без нея и още толкова ще живея. Обърнах се. Стените на Авендум бяха покрити с лека сутрешна мъгла. Вдъхнах с пълни гърди хладния въздух. Сагот да ме отнесе, колко хубаво беше! Пролет е все пак!

— Напред, Пчеличке — казах аз и повече не се обърнах.

 

Септември 2002 — март 2003 г.