Алексей Пехов
Виелица на сенките (16)

Глава 16
Песента на флейтата

Нямах сили да бягам повече и просто рухнах на земята. Сега трябва да полежа, да си поема дъх, да събера сили. Но на мечтата ми не беше съдено да се осъществи. От двете страни ме сграбчиха под мишниците и рязко ме изправиха на крака.

— Ще настигнем… Ще убием… Ще настигнем! — пееха барабаните зад стената на мъглата.

— Бягай, Гарет! — изпъшка Змиорката.

— Само още малко! — подкрепи приятеля си Фенерджията. — Хайде, човече! Ще се справиш!

Кимнах, гълтайки отчаяно въздух. Отстрани болезнено ме прорязваше, но трябваше да бягам, нямах избор.

— Вземаме го! — изрева Змиорката и двамата с Мумр ме повлякоха напред.

Напрегнах всички сили, за да местя краката си. Халас и Делер последваха примера на Мумр и Змиорката и грабнаха уморената Кли-кли. Тя дори нямаше сили да се съпротивлява. Оказа се, че само аз и гоблинката не издържаме на двучасовото бягане. Воините също бяха уморени, а сега и ние им се увесихме като воденични камъни. В продължение на десет минути ползвах услугите на Змиорката и Фенерджията, след което хукнах сам.

— Ще можеш ли? — попита за всеки случай гаракецът. — Дай ми копието.

Съвсем леко поклатих глава и като стиснах зъби, се затичах.

— Ще настигнем… Ще убием…

Към обяд мъглата все още си стоеше. Заграбия сякаш беше решила да ни скрие завинаги от очите на целия свят в своите гъсти гори. Но точно сега ми беше все едно. Когато след цяла вечност Еграсса осъзна, че само той може да поддържа собственото си темпо, а на останалите им трябва спешна почивка, елфът заповяда да спрем. Където си стоях, там и се строполих.

— Как ти харесва тази гоненица? — задъхано изхриптя Кли-кли, докато гълташе въздух с широко отворена уста.

— Не съм свикнал да бягам на толкова дълги дистанции — отвърнах аз. — Ти как си?

— Добре. Но на Делер, който ме мъкнеше на гръб, последните четиридесет минути му бяха трудни.

— Не се притеснявай, приятелю, добре съм — Делер, както и всички останали, дишаше като пробит ковашки мях.

— Нещо не си личи — изсумтя Кли-кли. — Повече не прави така. И сам мога да бягам.

— Да не съм сляп? Мислиш, че не видях как ти се подкосяваха краката?

— Барабаните спряха! — включи се Змиорката в разговора ни. Той седеше, подпрял гръб на ствола на стар златолист.

Заслушах се внимателно в настъпилата тишина, но тежкото пъхтене на гнома зверски ми пречеше.

— Халас, престани да пъхтиш! — помоли Мумр.

Джуджето яростно изсумтя, но не каза нищо и се постара да диша по-тихо. Наистина, грохотът на оркските барабани, който ни обещаваше всички земни мъки, вече не се чуваше.

— Изостанали ли са? — облекчено попита Мумр.

На Фенерджията му беше най-тежко. Да тича през гората с биргризена и освен това да се грижи за мен не беше много лесна задача.

— Или Първите са решили да ни преследват мълчаливо, което за тях е съвсем нехарактерно, или гоблинът е успял да ги отклони от следата ни — замислено промърмори Еграсса. — Колко време ви трябва да си починете, милорд?

— А колко имаме?

— Малко повече от десет минути, след това трябва да продължим, ако не искаме оркските патрули да попаднат на нас. Ще вървим по потока, добре, че тече на север. Орките не са богове, напълно възможно е да загубят следите ни и ако побързаме, ще излезем от Златната гора след около седмица. А после ще ни трябва още седмица, за да излезем от Заграбия.

— Ние раздразнихме Първите, така че едва ли ще ни оставят на границата на Златната гора, Еграсса — възрази Змиорката.

— Може да си прав, а може и да не си — отвърна му тъмният елф. — Ако не вдигаме шум и не привличаме внимание към себе си, спокойно мога да ви изведа от Заграбия. Само, в името на всички богове, придвижвайте се много тихо. Мъглата е гъста, орките са близо и предпочитам не те първи да забележат нас, а ние да разберем за тяхното присъствие.

* * *

За мен осемте орки се движеха много тихо, но според Еграсса бяха прекалено шумни, така че не ни представляваше трудност да се скрием и да се нахвърлим върху тях всички вкупом. Не трябваше да ги пускаме, можеха да се натъкнат на нашите следи и, разбирайки, че сме ние, да се втурнат да ни преследват или още по-лошо — да предупредят приятелите си. В този случай целият ефект от изненадата щеше да бъде загубен и ние отново щяхме да се озовем в ролята на лисица, бягаща от глутница хрътки. Аз, разбира се, с радост бих си кротувал, но бяхме осем на осем и всяко острие имаше значение, така че трябваше да се включа в схватката наравно с другите.

Всичко свърши почти веднага. Орките не подозираха за нашата засада и ефектът от изненадата изигра фатална роля за тях. Кли-кли и Змиорката едновременно хвърлиха метателни ножове, а Еграсса стреля с лъка. Преди орките да разберат нещо, четирима от тях вече бяха мъртви, а другите четирима се хванаха за ятаганите. Единият се хвърли към Еграсса като най-опасен, но пътят му бе преграден от Мумр, на когото беше заповядано да защитава единствения ни стрелец с всички средства. Фенерджията посрещна Първия със стойка „глупак“^[1] и оркът се хвана на този хитър прийом. Мумр не възнамеряваше да вдига меча за удар, той просто „влезе“ и бързо мушна орка в слабините, веднага „излезе“ настрани, озова се зад противника си и с едно плавно движение му отряза крака. В тази кратка схватка не успях да взема участие. Алистан, стиснал батарското си оръжие с две ръце, се сблъска с друг орк, но противниците успяха да разменят само по един удар, преди Еграсса да забие стрела в гърба на Първия. Същата съдба сполетя и орка, нахвърлил се на Делер. Въпреки битката джуджето забеляза Еграсса, който вече дебнеше със стрела на тетивата. Делер реши да не се прави на герой и пъргаво отскочи настрани, давайки възможност на елфа да стреля без да се притеснява, че може да го улучи. Оркът получи стрела в окото и се свлече на земята. Последният от четворката свали Халас. Първият се опита да удари гнома с топор, но Щастливецът сграбчи дръжката на вражеския топор и удари орка с мотиката в крака, а когато Първият пусна оръжието си и започна да пада по гръб, джуджето прихвана топора и го стовари в главата на падналия враг. Цялата битка отне около двадесет секунди.

— Видя ли само как го подредих? — обърна се към Делер напъченият Халас.

— Не беше зле — похвали го джуджето и веднага добави малко горчилка. — Но какво щеше да стене, ако оркът беше малко по-пъргав и съобразителен?

— За какво говориш? — гневно се намръщи гномът.

— За това, че само глупаците хващат дръжката на топора в основата й. Ами ако Първият беше завъртял дръжката с другата ръка? Щеше да излетиш в храстите като тапа на газирано вино!

— Намерил кой да ме учи! Да не мислиш, че не видях как отскочи от орка?

— Стига, Халас — успокои разгневения гном Змиорката. — Важното е, че всички сме цели. Какво ще правим с телата, Еграсса?

— Ще ги скрием, може и да не ги намерят за известно време.

— Как само ги подредихме, а, Гарет? — приближи Кли-кли. — Точно като орехи. Видя ли как хвърлих ножовете?

— Не.

— Ех! Пропусна много — разочаровано въздъхна тя.

— Ти по-добре ми кажи кога ще се вдигне мъглата?

— Откъде да знам? Това е Заграбия, в края на октомври мъглите могат да се задържат и цяла седмица. Разбирам, че за нас това не е много добре, но тук вече каквото кажат горските духове.

— Кли-кли, извади ножовете си и моите стрели, а всички останали хващайте телата за ръцете и краката и ги издърпайте по-далеч от потока — заповяда елфът. — Ще рискувам да използвам малко магия, може да отклони орките от следата.

Скрихме телата между корените на два стари и почти сплели се помежду си дъба. Отгоре натрупахме цяла планина пожълтели листа. Змиорката и Халас още веднъж огледаха мястото на битката и се постараха да унищожат всички следи от кръв. Междувременно Еграсса правеше някакво заклинание на гроба.

— Излишни усилия — въздъхна Мумр, докато бършеше острието на меча си със сноп листа. — Тук е така отъпкано, все едно са минали стадо мамути. Не можеш да върнеш земята на място и да положиш листата обратно. Ех, ако лейди Миралисса беше тук…

— За това нищо не може да се направи, Мумр — съгласи се с него Кли-кли. — Аз бих опитал, но не съм сигурен, че моето шаманство няма да послужи като сигнална камбанка за всички шамани на орките.

— Дори не си го помисляй, Кли-кли! Малко са ни останалите проблеми, та и твоите фокуси. Още не съм забравил как изгори поддръжниците на Неназовимия и едва не изпече и нас! — изсумтя Делер. — Нека, докато има такава възможност, да си живеем без твоите заклинания.

— Моята работа е да предложа — Кли-кли изобщо не се обиди от думите на джуджето. — Тогава по-добре да изчезваме бързичко, докато не са ни открили.

— Мъдри думи, шуте — навъсено обади се Алистан Маркауз и прибра меча в ножницата си. — Тръгваме!

* * *

Боговете бяха милостиви и до края на деня никой не ни намери. Веднъж Еграсса се зачуди дали не чува далечен тътен на барабани, но се оказа вятърът, свирещ в клоните на оголените от листа дървета. Потокът, който ни съпровождаше през всичките тези два дни, нарасна до малка рекичка, която на свой ред се вля в едно голямо езеро, до което стигнахме привечер. Мъглата и настъпващата тъмнина си свършиха работата и срещуположният бряг на езерото не се виждаше.

Прекарахме нощта на брега, като си направихме убежище в гъстите сухи тръстики. Мумр се отдалечи малко и подплаши самотна патица, но Еграсса дори и не помисли да я убива. Нямаше на какво да я сготвим, защото елфът ни забрани да палим огън. Трябваше да се задоволим с остатъците от оскъдните ни запаси. Халас мърмореше, че още два дни и ще трябва да се учим да ядем листа.

Нощта беше неспокойна и много студена. Студените пориви на вятъра, виещ в люлеещото се море от тръстики, пронизваха до кости и аз на няколко пъти се събуждах треперещ от студ. Зловещи звуци. После отново заспивах. Но веднага щом го направех, започвах да сънувам как през високите тръстики се промъкват орки и се канят да ни нападнат. Отново се събуждах и дълго гледах към поклащащата се стена от суха трева, докато накрая отново заспивах.

Милорд Алистан ни вдигна още по тъмно и обгърнати от гъстата мъгла, продължихме пътя си на север.

* * *

Докато стане светло, бяхме изминали доста голямо разстояние. Езерото остана далеч зад гърба ни, но проклетата мъгла нямаше никакво намерение да се разтваря под първите слънчеви лъчи и от това Заграбия изглеждаше като гора, извадена от приказка за призраци. Тъмните силуети на дървесните стволове изскачаха от млечната пелена. Изглеждаше, сякаш всичко наоколо е мъртво или се е скрило, очаквайки мъглата да се махне от гората. В Заграбия вече се бях сблъсквал с подобно мълчание — когато минавахме през Червения тракт. Още щом си помислих за това, което ни се случи в тракта, и сякаш тъпа игла се заби в сърцето ми. Потръпнах и се опитах да не мисля за неприятностите. Само това оставаше — да пророкувам Х"сан’кор да ни подгони. Но колкото повече се опитвах да не мисля за лошото, толкова повече неприятни мисли плъзваха в главата ми. Тъпата игла в сърцето не изчезна и аз се мръщех и съсках, когато следваше особено силно пробождане. Най-накрая не издържах и шепнешком попитах Кли-кли, която обикновено първа усещаше неприятностите:

— Кли-кли, нищо ли не те безпокои?

Тя спря, подуши въздуха и като помисли малко, отговори:

— Хремата.

— Не говоря за това! — малко се подразних от недосетливостта й. — Ти нали почувства нещо недобро в Червения тракт.

— Почувствах — съгласи се тя. — Но там имаше опасност. А тук не усещам нищо такова. Освен че гората спи, но така е винаги, когато има мъгла. Ако има опасност, то тя е най-обикновена, а такава не мога да усетя. Но виж ти… Ти си Танцуващ със сенки, може би затова… Делер, иди и кажи на Еграсса, че на нашия Гарет му е някак неспокойно. Сякаш е надвиснала беда.

Делер не каза нищо, дори не се изненада, само ме погледна внимателно изпод рижите си вежди и тръгна към крачещия отпред елф.

Джуджето така и не успя да предупреди никого. Всичко стана бързо и много неочаквано. От мъглата мълчаливо се появиха сенки с голи ятагани, други две или три скочиха от дърветата, намиращи се до нашата пътека, а за капак земята на две места избухна с фонтан от листа и от замаскираните ями излязоха няколко същества, много приличащи на кръстоска между маймуна и вълк. Засадата беше организира майсторски. Изглежда ни чакаха от много дълго време и този път не Първите, а ние бяхме изненаданите.

— Орки! — изкрещя Мумр и свали биргризена от рамото си.

— Лирде драаст! П"ун едрон! <Хванете ги живи! С изключение на елфа! (орк.)> — извика единият от орките.

Някой от Първите наду малък ловджийски рог и неочаквано силния звук се разнесе из цялата гора, пробивайки мъглата. В ръцете си Еграсса вече държеше лък и проклетият тръбач, забравил за рога си, сграбчи забитата в гърдите му стрела. Но беше късно — някъде далеч-далеч, на самата граница на чуваемостта, в отговор прозвуча друг рог. Преди битката да ме завърти в смъртоносния си вихър, успях да видя, че Змиорката задържа двама орки и не им позволява да се приближат до Еграсса. После вече не ми беше до това. Двамата с Кли-кли бяхме най-близо до ямите и маймуновълците с ръмжене се втурнаха към нас. Движеха се много бързо, но някак странично, като раци. Мършави, обрасли с мръсножълта козина на кафяви петна, внушителен набор вълчи зъби и масивни нашийници, обсипани с шипове.

— Грууни! — изписка Кли-кли и хвърли един от четирите си ножа в най-близката твар.

Ножът улучи грууна отстрани. Домашният любимец на орките изпищя, претърколи се през глава и се замята, риейки с лапи земя и листа. Останалите пет твари, без изобщо да се смутят от смъртта на приятелчето си, продължиха към нас.

Бум! — гръмна зад гърба ми.

Халас използва последния си пистолет. От неочаквания звук един от грууните спря като вкопан и Делер, който тъкмо се беше разправил със своя орк, хвърли в звяра малката брадва, която измъкна някъде иззад гърба си. С глух звук оръжието раздроби главата на грууна. Раздроби я, но не го уби. От болка и ярост кървящата твар явно загуби и последните остатъци от мозък и впи зъби в крака на най-близкия орк.

— Пази се! — изкрещя Кли-кли.

Съвсем машинално поставих кората пред себе си и грууна с цялата си маса се наниза на острието на копието. Кли-кли хвърли следващия нож, но този път не толкова успешно, и оръжието се заби в крака на съществото. Докато звярът пищеше и се въртеше на място, останалите живи се втурнаха към мен едновременно от двете страни. Отчаяно дръпнах кората към себе си, освобождавайки оръжието от увисналото на него тежко тяло. Единият от грууните скочи към гърлото ми, но получи стрела в ребрата. Благодаря, Еграсса. От инерцията създанието се блъсна в мен и двамата паднахме на земята. Аз бързо се претърколих настрани, като едва не изтървах копието си, а на мястото, където бях до преди миг, с четирите си лапи се стовари последният от грууните. Но разстоянието беше съвсем малко и звярът ме закачи с предната си лапа. Ноктите съвсем лесно разкъсаха куртката и ме спаси само това, че под нея се намираше така дразнещата ме ризница. Пренебрегвайки болката от удара, аз стоварих и двата си крака в муцуната на съществото. Груунът изпищя и изхвърча настрани, но успя да се приземи на лапи и пак се хвърли към мен. Но аз вече бях на крака и подготвен. Копието посрещна грууна във въздуха и Опушената стомана без усилие преряза маймуната на две половинки. Не почувствах никакво съпротивление. Междувременно Кли-кли довърши ранения груун и сега бързо вадеше ножовете си от труповете. Някъде отдясно свистеше мечът на милорд Алистан. Еграсса беше заменил лъка със с"каш и гръб в гръб със Змиорката отблъскваше атаките на атакуващите ги орки.

— Зад теб, Гарет! — изкрещя някой, май беше Мумр.

Незабавно отскочих встрани. Оркът, който се канеше да ми отсече главата, явно се разстрои до невъзможност и тръгна след мен. Изсвистя метателен нож, но за съжаление Кли-кли улучи Първия точно в центъра на щита, на който беше изобразена някаква странна птица. Копието ми беше по-дълго от ятагана, така че имах леко предимство и задържах орка на разстояние, докато Кли-кли не хвърли втори нож. Този път попадна в рамото. Попадна и отскочи. Явно под жълтата куртка на орка се криеха доспехи. Без никакво колебание замахнах с кората, оркът бързо се прикри с кръглия щит, но копието на Сивия с лекота го разсече, както и ръката на Първия. Завъртях се около оста си и оркът се лиши и от другата си ръка. Обичам магически играчки!

— Караде тиг су’ин тар! <Изпратете ги в мрака! (орк.)> — отново гракнаха на оркски.

Така, с тези е приключено, какво става при другите? Змиорката и Еграсса се държаха, Делер не се виждаше, Мумр успешно размахваше своето желязо едновременно срещу трима, Халас тъкмо довършваше своя Първи, разбивайки лицето му с мотиката, Кли-кли отиваше на помощ на Фенерджията… Но виж милорд Плъх нямаше да го бъде дълго, един нападател с копие се промъкваше зад него и сега ще го набучи на шиш. Закрещях, привличайки вниманието на орка, и като размахах копието, се хвърлих на помощ на Алистан Маркауз. Оркът прие предизвикателството и като хвана копието с две ръце в средата, тръгна към мен. Удряше ту с острието, ту с тъпото на копието и аз едва успявах да парирам ударите му. За никаква контраатака и дума не можеше да става. Само за оцеляване. Първият се оказа ужасно бърз, едва не заби дръжката на копието в лицето ми, и ме спаси само това, че се извих назад. Но правейки това, аз загубих стабилност и оркът ме атакува със средата на копието, намиращо се между ръцете му, като просто ме отблъсна от себе си. Едва се задържах на крака и с всичка сила ударих с дръжката на кората по пръстите му. Оркът изкрещя от болка, пусна копието с лявата си ръка и аз ударих Първия под коленете с тази част от дръжката, която беше по-далеч от острието. Противникът ми падна и аз, без да се замислям, го приковах към земята. Извадих кората и бързо се огледах.

Милорд Алистан довършваше последния от противниците си. Оркът отбиваше ударите на батарното острие с вече порядъчно накълцан щит, но минутите му бяха преброени. Кли-кли изглеждаше цяла. Еграсса и Змиорката бързаха да ни помогнат, вече се бяха разправили със своите противници. Халас, който беше най-далеч от мен, притискаше един орк. Гномът беше избил ятагана от ръцете на Първия и сега оркът се защитаваше само с кинжал. Халас направи крачка напред, за да приключи с противника си завинаги, но се препъна в тялото на мъртъв груун и за миг загуби равновесие. Първият веднага се възползва от грешката на гнома, пристъпи към него и като сграбчи брадата му, го придърпа към себе си и едновременно с това заби кинжала в незащитеното лице на гнома. Халас падна, а оркът вдигна оръжието си за довършващ удар. Аз се втурнах на помощ, макар да осъзнавах, че ще закъснея, но Делер ме изпревари. Той изрева и хвърли с две ръце ужасната си брадва към орка. Оръжието изсвистя във въздуха като размит сияещ кръг и се вряза в Първия, прерязвайки горната част на торса и главата.

— Делер, отзад! — извика Змиорката, но твърде късно.

Появилият се зад джуджето орк заби в гърба му късото си широко острие, толкова различно от обичайните оркски ятагани. Ударът беше толкова силен, че острието на меча излезе от гърдите на воина. Дивият се олюля и падна на колене. Преди оркът да успее да освободи меча си, стрелите на Еграсса го превърнаха в игленик.

Всичко свърши. Оркът, който удари Делер, беше последният. Всички се втурнахме към Халас и Делер. Груунът, получил стрела в хълбока от Еграсса, все още беше жив и скимтейки, се опитваше да я извади със зъби. Забавих се, за да го довърша. Ловните рогове на орките прозвучаха отново, но този път много по-близо.

— О, светлина! — изстена Кли-кли и падна на колене до Халас. — Колко кръв! Колко кръв!

Тя продължи да повтаря за кръвта, а в очите й проблесна паника. За първи път виждах нашия шут в подобно състояние.

— О, светлина! Как така? — до гоблинката се търкаляше оркски нож с назъбено острие.

Погледнах гоблина и веднага разбрах, че работата е лоша. Ударът на оркския кинжал беше попаднал в дясната буза. От назъбеното острие раната се беше получила доста неравна. Цялата дясна половина на лицето на Халас представляваше една огромна рана. Оркът беше ударил с оръжието си от горе на долу и от това беше пострадало окото на Щастливеца. Сега на мястото му зееше кървава бразда. И навсякъде имаше кръв. Много кръв. Гномът все още беше жив, но изглеждаше в безсъзнание.

Еграсса безцеремонно изблъска Кли-кли настрана и започна да действа, шепнейки оркски заклинания и посипвайки отворената рана с някакъв жълт прах.

— Змиорка! Как е Делер? — извика суетящият се около Халас Фенерджия.

— Умира! — стигна до нас.

— О, мрак! О, мрак! Майната ви на всички! — изкрещя Мумр. — Гарет, иди при Змиорката, може би все още…

Без да слушам повече, аз се втурнах да помагам на Змиорката. Там вече беше и милорд Алистан. Гаракецът не смееше да извади меча от гърба на джуджето, това би засилило и без това силното кървене. Делер беше в съзнание и се опитваше да каже нещо, но само беззвучно мърдаше устни.

— Може ли да му се помогне? — попитах аз.

— Само чудо — навъсено подхвърли Алистан Маркауз.

Но чудото не се случи. След минута, така и без да каже нищо, рижото джудже умря.

— Да пребъдеш в светлината — промълви Змиорката и внимателно затвори очите му.

Как успяхме така да се насадим! Колко глупаво се получи! Делер е мъртъв, Халас е на прага на смъртта. Какво недогледахме?

— Гарет, после ще скърбим! — Змиорката яростно разтърси рамото ми. — Вземи се в ръце!

Гаракецът беше прав: сега не му беше времето. Мумр незнайно откъде беше извадил чисти парцали и превързваше раната на гнома. Парцалите веднага се напоиха с кръв, но след магическата помощ на Еграсса кръвта поне намаля.

Роговете на орките ни предупредиха, че Първите бързат към нас с всички сили, и изведнъж отдясно им отговориха.

— Времето ни е малко, Мумр.

— Знам! — изръмжа воинът, докато бинтоваше главата на гнома. — Почти приключвам!

— Делер? — попита елфът.

— Мъртъв.

Кли-кли изхълца и закри лицето си с ръце. Аз я потупах по рамото, опитвайки се някак да я утеша.

— Време е да тръгваме! Орките скоро ще са тук!

— Свърших! — ръцете на Фенерджията целите бяха в кръв. — Но няма да издържи дълго, страхувам се, че само отсрочихме края.

— Да се надяваме на най-доброто. Няма време да правим носилка, ще трябва да го носим — каза Алистан.

— Кли-кли — обърнах се аз към подсмърчащата гоблинка, — вземи кората.

На мен се налагаше да нося гнома, защото ако ни настигнат орките, воините трябва да са готови да отблъснат атаката.

— Няма да се справиш сам — спря ме Фенерджията. — Змиорка, вземи острието ми.

Гаракецът кимна и сложи биргризена на рамото си.

— Хайде, Гарет! И по-внимателно!

Ние предпазливо вдигнахме ранения гном.

— А Делер? — изхлипа Кли-кли. — Няма ли да го погребем?

— Нямаме време за това, гоблине. Горските духове ще се погрижат за тялото му — отвърна Еграсса.

Кли-кли неохотно кимна и някак си смали. Роговете на орките отекнаха в мъглата.

— Тръгваме, преди да е станало прекалено късно!

Напускайки бойното поле, хвърлих прощален поглед към Делер. Докато се опитвахме да спасим Халас, Змиорката се беше погрижил за мъртвия. Беше извадил оркския меч и положил секирата на гърдите на джуджето, след което беше сложил ръцете му върху дръжката й. Мумр в движение шепнеше думите на погребалната песен на Дивите сърца. Изминахме двадесет ярда, когато Кли-кли внезапно се обърна и се втурна назад.

— Спри, Кли-кли! — извиках аз, но тя продължи. — Спри, глупако!

— Какво прави той?! — изруга милорд Алистан. — Върни се, шуте!

— О, мрак! Само това ни липсваше!

Гоблинката се върна след минута. В ръцете си държеше шапката-котле на джуджето. Милорд Алистан изруга, но не тръгна да чете конско на Кли-кли, явно го отложи за по-подходящо време.

Не можеш да тичаш бързо с ранен гном, но ние някак си успявахме… засега. Когато ръцете ми бяха на път да се откъснат, Змиорката и Алистан Маркауз ни смениха. По пътя още два пъти се сменяхме и също толкова пъти спирахме, за да проверим състоянието на гнома. Излишно е да казвам, че Халас се държеше само като по чудо, а Еграсса огорчено поклати глава:

— Часовете му са преброени. Халас няма да преживее тази нощ.

— Ще видим! — изръмжа Змиорката, гневен на целия свят.

— Не можем да го носим вечно, от това само му става по-зле.

— Предлагаш да го зарежем ли?!

Жълтите очи на елфа светнаха гневно и той сложи ръка на дръжката на кривия си нож.

— Забравяш се — тонът на елфа беше много студен.

— Само дуел ми липсва сега! — разгневи се милорд Алистан. — Змиорка!

Змиорката стисна челюсти, но все пак каза:

— Прощавай, Еграсса, разгорещих се.

Тъмният елф едва забележимо кимна.

— Разбирам. Но не можем да бягаме вечно. Първите са на не повече от десет минути от нас. Втора такава битка няма да издържим, особено ако имат лъкове.

— Ще трябва да приемем боя — съгласи се гаракецът. — По-добре да го направим сега, докато още не сме паднали от умора.

— Тази битка ще ни е последната.

— Така да бъде, елфе. Така да бъде. Но нямам намерение да чакам да ме заколят и ще се постарая да надупча няколко Първи.

Еграсса се обърна към милорд Алистан.

— Милорд?

— Трябва ми минутка да помисля — сви дебелите си вежди капитанът на гвардията.

— Добре. Гарет, Кли-кли, останете близо до Халас. Змиорка, вдясно. Мумр, вляво. Опитайте се да ги задържите по-дълго и да не ги пропускате, докато не ми свършат стрелите. Виждате ли ей онзи златолист…

Елфът продължи да раздава заповеди, но аз вече не го слушах. Да ме отнесе Неназовимия! Дотук ли бяхме?!

— Само дано да няма стрелци — тихо прошепна Кли-кли.

Пръстите й играеха, отчаяно сплитайки някаква сложна фигура.

— Сигурна ли си какво правиш? — попитах я предпазливо.

— Никога не съм бил толкова сигурна, Танцуващ. Това, разбира се, не са Пчелите на възмездието, но и Прашен чук едва ли ще им е по вкуса.

— Колко са там?

— Колкото ни нападнаха преди. Не повече от седемнадесет.

— Седемнадесет орки са ни нападнали?!

— И пет кучета-грууни. Не забеляза ли? Ако не беше Еграсса с лъка, щяхме да пострадаме много повече.

— Чуйте ме! — неочаквано се обади мълчалият през цялото това време Алистан Маркауз. — Не трябва да започвате битка сега. Кли-кли, дръж!

Той хвърли нещо малко на гоблинката и тя ловко го хвана. Оказа се сребърен пръстен с личния герб на графа.

— Милорд, не бива! — уплашено възкликна Кли-кли.

— Трябва, шуте, това е единственият ви шанс. Ако се прибереш, дай го на сина ми.

— Какво става? — неразбиращо попита Мумр.

Впрочем, не само той нищо не разбираше. Не всички са толкова умни като Кли-кли или Змиорката.

— Сигурен ли сте, милорд? — попита гаракецът. — Може би ще е по-добре аз?

— Сигурен съм — отвърна капитанът на гвардията. — Шаманът го знаеше, затова даде това нещо на мен. Ще се опитам да ги отдалеча колкото се може по-далеч от вас. Еграсса, води отряда!

— Не се притеснявайте, милорд. Ще ги отведа до самия Авендум — тържествено кимна тъмният елф. — Ще вземете ли кората? С него ще издържите повече.

— Не, свикнал съм с меча. Гарет!

— Да, милорд? — устата ми по някаква причина пресъхна.

— Предай Рога на Арцивус, за да прокуди онази твар обратно в снега. Ако не го направиш, ще те докопам от оня свят!

Само кимнах. Графът извади подаръка на Гло-гло, смачка калната топка в юмрука си и веднага от въздуха се появиха наши призрачни двойници. Милорд Алистан се обърна и без да се оглежда, хукна на запад. Нашите двойници го последваха, оставяйки по земята съвсем истински следи.

— Еграсса, трябва да побързаме. Заклинанието на Гло-гло няма да трае вечно и скоро пак ще започнем да оставяме следи.

— Прав си, Кли-кли. Гарет, Мумр! Вдигайте гнома.

* * *

Звуците на роговете отдавна бяха утихнали, а ние бягахме ли бягахме. На душата ми беше пусто — бяхме живи само благодарение на това, че милорд Алистан отведе орките. С ума си разбирах, че никой от нас няма да го види отново, поне не и в този живот… но в сърцето ми все още имаше надежда. Може би ще се отърве? Може би ще му се удаде да заблуди орките, а след това да ни настигне?

— Докато не видя тялото му, ще считам милорда за жив — сякаш прочела мислите ми, тихо прошепна тичащата до мен Кли-кли. — Какво ще кажа сега на краля?

Въпросът й остана без отговор.

— Трябва да спрем — изпръхтя Мумр. — Отново започна да кърви.

Погледнах Халас. Наистина, изпод превръзката избиваше кръв.

— Еграсса! Змиорка! — извика към вървящите отпред воини Кли-кли. — Трябва да спрем.

— Не сега — отсече Еграсса.

— Ако не спрем кървенето, Халас ще умре!

— Добре, но действайте бързо. Ловните отряди са загубили следите ни, но това е само отсрочка.

Положихме Халас на килима есенни листа и Кли-кли и Змиорката започнаха да се суетят над ранения гном.

— Гарет, Мумр, елате за минутка — извика ни елфът. — Аз ще разузная, а вие намерете два дълги пръта. Докато още има време, ще се опитаме да направим носилка.

— Два пръта не са достатъчни, треш Еграсса — избъбрих аз.

— Знам, ще сложим между тях плащ от дрокр. Тъканта трябва да издържи. И не се бавете, наистина нямаме време.

Мумр измъкна мотиката на Халас от пояса си, сложи я до кората и хвана двуръчния меч. Не ни трябваше много време, за да намерим търсеното. Фенерджията просто отсече две млади дръвчета, окастри ги от клоните и вече имахме два пръта. Занесохме ги до мястото, където Кли-кли продължаваше да се грижи за гнома, и от елфийските плащове и прътовете стъкмихме съвсем сносна носилка, на която положихме Халас.

— Как е той? — обърнах се аз към Кли-кли.

— Зле. Не успях да спра кръвта. Ако Миралисса беше тук…

— Миралисса вече я няма, Кли-кли — безмилостно го прекъсна Еграсса. — Уповавай се на боговете, не на мъртвите. Животът на гнома е в техните ръце. Змиорка, вдигаме го.

Сега елфът и гаракецът понесоха гнома, Кли-кли водеше отпред, а ние с Фенерджията вървяхме зад носилката. След час аз смених Змиорката, а Мумр — Еграсса. Да го носим на носилката се оказа много по-удобно, отколкото на ръце. Придвижвахме се по-бързо, а и Кли-кли ни изведе на широка животинска пътека, която водеше право на север. В следобедните часове заваля ситен есенен дъждец и аз покрих Халас с плаща си, тъй като куртката на покойния Фагред ми беше достатъчна. Сега нашият доста оредял отряд се водеше от Еграсса, а освободената от почетната длъжност на водач Кли-кли се въртеше около нас и следеше за състоянието на Халас. Понякога гномът започваше да стене, при което гоблинката хващаше ръката му и тихо започваше да шепне нещо под нос. Когато гномът се успокоеше, Кли-кли просто мълчаливо вървеше до него, като от време на време се озърташе назад. Разбира се, и тя подобно на мен се надяваше, че милорд Алистан ще се върне. Кли-кли забеляза бързия ми поглед:

— Забеляза ли, Танцуващ, че мъглата се разсейва?

Е, чак пък разсейва. Видимостта, разбира се, беше станала по-добра, но дърветата все още бяха увити в мъгла.

— Малко — съгласих се с нея аз. — Сигурно е заради дъжда.

Кли-кли тихо изсумтя, но не каза нищо.

— Колко време още ще вървим през Златната гора?

— Ако Халас е жив, тогава около седмица и половина, може и повече. А ако… — тя направи пауза — ако не оживее, една седмица.

Това е житейската истина — раненият гном забавяше придвижването ни. Разбира се, изобщо и дума не можеше да става да зарежем Халас, но… Еграсса можеше да настоява за това, ако ни притиснат много силно. А ако трябва да избира между приятелския дълг и дълга пред целия останал свят, аз бях сигурен, че елфът ще избере по-малкото зло, поне според него, а това нямаше да се понрави на Змиорката. Опитвах се да не мисля какво ще се случи след това.

В продължение на два часа вървяхме през студената дъждовна гора. Слава на боговете, че това беше южната част на Валиостр. В северната част на кралството първите замръзвания отдавна би трябвало да са започнали, а сутрин локвите най-вероятно са покрити с тънка ледена кора. Добре щеше да е да се измъкнем от Заграбия преди началото на ноември, когато тук става много студено и неприятно. Халас вече не стенеше. Цветът на лицето му можеше да се конкурира със снега в Гигантската пустош. Нито Кли-кли, нито Еграсса можеха да му помогнат. Всички отдавна знаехме, че гномът няма да преживее нощта, но упорито продължавахме да носим носилката, сякаш се опитвахме да изпреварим самата смърт.

— Бум-бум! Бум-бум! Бум-бум! Бум! Бум-бум!

— Орки! Много близо! — възкликна Кли-кли и веднага хвана ножовете.

— Мракът да ги отнесе! — изплю Фенерджията.

О, мрак! Изглеждаше, че оркските барабани са зад онези златолисти. Близо. Много близо. Еграсса направи познатия ми трик с прослушването на земята. Когато елфът се изправи, лицето му не изразяваше нищо добро.

— Първите са на не повече от петнадесет минути тичане. И са много.

— Колко много? — реших да задам въпроса, който вълнуваше всички.

— Повече от четиридесет. Сега сме в земите на клана на Груунските ухорези.

Фенерджията витиевато спомена всички оркски майки. На никого нямаше нужда да се обяснява, че срещу толкова много Първи не можем да устоим. Какви ти четиридесет! Дори петнадесет орки щяха да са достатъчни, за да ни пратят в светлината. Прекалено уморени бяхме от безкрайната гонитба из Заграбия.

— Трябва ми поляна! — неочаквано каза Кли-кли. — Еграсса, трябва ми голяма поляна!

— Какво си намислил?

— Подготвил съм Прашен чук, остава ми само да нарисувам активиращата руна. Сега заклинанието е единственият ни шанс да оцелеем! За да се получи обаче добре, наоколо не трябва да има дървета, трябва ни поляна, при това възможно по-голяма.

— Кли-кли, сигурен ли си в твоето заклинание?

— Да ме вземат горските духове — да! Този път ще трябва да ми се доверите. Или заклинанието, или мечовете! Аз бих заложил на заклинанието.

— Нека да е на твоето, Кли-кли. Казваш, значи, поляна?

Барабаните бумтяха като демонски сърца. Кли-кли тичаше пред нас, а ние четиримата носехме носилките. Тичахме с всички сили, но пътеката се виеше напред и за съжаление никаква полянка или пространство без дървета не се появяваше.

— Стой, Кли-кли! — извика Еграсса. — Махаме се от пътеката! Наляво!

Не знам какво беше почувствал елфът, но гоблинката незабавно последваха съвета му и се хвърли в гъстата смърчова гора. За нас стана по-сложно — с носилка в гъста гора не се стига далече.

— Оставете го! — заповяда Змиорката.

Спуснахме носилката на земята и гаракецът с пъшкане взе гнома в ръце.

* * *

— Напред! Махнете клоните от пътя, нищо не виждам!

Еграсса посегна към с"каша, но аз му подадох кората. Магическото копие на Сивия режеше елховите клони като трева, елфът съвсем лесно ни оформи просека в гъстата смърчова горичка, без да се притеснява, че орките ще открият пътечката ни. Във всеки случай нас щяха да ни намерят.

Бум-бум! Бум! Бум-бум!

Елшакът свърши и се озовахме на голяма черна поляна, едва покрита с трептяща мъгла.

— Как разбра? — възкликна Фенерджията.

— Подуших я — елфът неочаквано се усмихна. — Мисля, че и Кли-кли също. Тук е имало пожар. Виждате ли как са обгорели дърветата?

Под ботушите ни се разнесе мляскащ звук от черната мръсотия, образувана от смесването на дъжда, пепелта и почвата. Беше хлъзгава, което означаваше, че и за сражение щеше да е сложно. Пък и този дъжд. Спряхме в средата на поляната, оттук заобикалящите я дървета изглеждаха като черни призраци, криещи се в мъглата. Не стига мъглата, а и този дъжд… Нищо не се виждаше. Мумр хвърли плаща на земята и Змиорката положи Халас на него.

— Когато всичко започне, стойте зад гърба ми и не минавайте напред, докато не ви кажа. Разбрахте ли? — обърна се към нас Кли-кли, докато припряно рисуваше с пръст в мръсотията нещо подобно на гъста гъсеница с крила.

— Да. А когато ти приключиш, отиди при Халас и не минавай напред — Еграсса смени тетивата на страховития си лък. — Змиорка, прикривай ме колкото можеш. Мумр, Гарет, на фланговете. Не пристъпвай напред, крадецо.

— И през ум не ми минава — дрезгаво отговорих аз.

Бум-бум! Бум! Бум-бум! Бум-бум!

— Близо са. Готов ли си, Кли-кли?

— Всичко е готово — с подсмърчане отвърна гоблинката, след което махна качулката от главата си. — Сега е моментът да започнем да се молим.

— Не сте избрали най-подходящото време. Особено за такава магия.

Звънкият младежки глас, раздал се зад гърбовете ни, прозвуча абсолютно неочаквано. Дори ми се стори, че за момент този глас заглуши рева на барабаните. Еграсса рязко се извъртя. Стрелата беше готова всеки момент да се откъсне от тетивата на лъка. Напускайки ножницата, изсвистяха „братът“ и „сестрата“ на Змиорката, а биргризенът на Фенерджията се завъртя над главата му. Кли-кли се откъсна от рисунката си и тихо изписка. Бяхме изненадани по най-банален начин, а чувствителният гоблин и опитният елф не усетиха нищо.

Когато видях говорещия, може би… може би се изненадах. Очаквах да видя каквото и да е, чак до Х"сан"кор с ботуши, но четири малки момичета на такова място… Това умът ми не го побираше! Бяха четири и много си приличаха. Като сестри. В главата ми проблесна мисълта: „Как така четири дванайсетгодишни момичета са стигнали толкова далеч в гората и къде гледат родителите им?“

Бяха още деца. Невисоки. С къси черни коси, мокри от дъжда. Очите… големи, кръгли, като копчета. Изцяло черни. Тези очи някак си приличаха на очи на Продалите се, но за разлика от слугите на Господаря, чийто зеници бяха по-мъртви и от най-черния кехлибар, очите на нелепата четворка бяха живи. Бих казал дори — безумно живи. На лявата буза на всяка от непознатите с червена боя беше нарисувана пречупена линия, приличаща на мълния. Всъщност само три от момичетата имаха по една „мълния“ — тези, който стояха малко зад четвъртата. На четвъртата, който ни говореше, мълниите бяха и на двете бузи, а и под очите й бяха очертани две тънки червени линии. Означаваше ли това, че тя е по-старша от другите три? Момичетата бяха облечени в нещо като ризи. Кожа, вълна. Къси полички, състоящи се от дълги кожени лентички. Никакви обувки. Есенният студ и дъждът очевидно не ги притесняваха. Макар че аз бих се замислил да ходя бос в такова време. За украшения имаха единствено тънки огърлици с карнеоли и гривни от същите камъни. За оръжия — прави кинжали с широка основа и тясно острие.

Еграсса отпусна лъка и неочаквано коленичи. Кли-кли направи много почтителен поклон. Аз, Змиорката и Фенерджията изглеждахме малко изненадани. За Кли-кли както и да е, но това елф от кралско потекло да коленичи пред някакви си малки момиченца! Имаше на какво да се изненадваме.

— Синът на дома на Черната луна приветства Дъщерите на гората! — произнесе Еграсса.

Опулих очи. Дъщери на гората! Така елфите и орките наричаха дриадите! Нима сега пред мен стоеше поредната приказка на Заграбските гори? Много неща говореха за дриадите, но малко хора бяха стигали до среща с Дъщерите на гората, между другото елфи, орки и гоблини не бяха по̀ късметлии от нас. Тези, в чиито вени пее кръвта на Заграбия, никога не бързат да се показват пред очите на други раси. Елфите и орките смятат, че са едва ли не господари на Заграбия, но те са само едни от многото, които обитават горите на Кралството. Дриадите — ето кои живееха в Заграбия и я управляваха. Те търпят присъствието на другите в своята гора, а Младите раси разбират това и се стараят да не притесняват дриадите. Дори гордите и непреклонни орки склоняват глава пред Дъщерите на гората. Във всеки случай, така се говореше. Дриадите не се интересуват от кавгите между орки и елфи, стига да не причиняват вреда на гората. Още по-малко се интересуват от делата на хората. Дриадите повече са загрижени за това как живее Заграбия. Те наблюдават гората и й помагат, започвайки с нощните пеперуди и потомството на ливадните мишки и завършвайки със семейството глигани и горичката златолисти. И си представях всичко друго, но не и че дриадите ще се окажат толкова подобни на човешки деца.

— Черната луна… — стоящата отпред дриада се усмихна. — Горди като пламък и избухливи като вода^[2]. Как е твоето име, елфе?

— Еграсса, госпожо. На вашите услуги.

— Услуги? Ние не се нуждаем от ничии услуги. На нас гората ни помага. Но аз забравих добрите маниери, простете ми. Казвам се Звънък ручей — малкото момиче погледна елфа с необичайна сериозност.

Той само склони глава още по-ниско.

— Радваме се да се срещнем с Владетелката на дриадите — тихо изписка Кли-кли.

Уау! Изглежда се бяхме сблъскали с някаква важна клечка. Барабаните думкаха зад гърбовете ни и Мумр, неспособен да се въздържи, погледна назад. Звънкия ручей забеляза това и каза:

— Не се притеснявай, човеко. Имаме малко време, преди да се случи това, което е предопределено. Стани, елфе, не бива крал да стои на колене даже и пред Владетелката на дриадите.

— Госпожата греши, аз не съм крал — сдържано каза Еграсса и се изправи.

— Госпожата само избързва със събитията — влезе му в тона дриадата. — Аз гледам в бъдещето, макар да виждам малко. Всичко е покрито с вълни и причината е, че този човек носи в себе си виелица.

Звънък ручей ме погледна:

— Ти взе от Люлката на мъртвите това, което не трябва да се взима, и сега то е в моята гора. По-рано, когато беше в елфите, аз си затварях очите, но сега, когато силата му отслабва, не искам гибелта на Заграбия. Трябва да напуснете гората и то възможно най-скоро.

— Повярвайте ми, госпожо — смирено отвърна Кли-кли, — и ние това искаме. Дори не сме си помисляли да причиняваме вреда на гората.

— И това го казва тази, която едва не направи бойно заклинание, способно да превърне горичката златолисти в трески — поклати глава Звънък ручей, но за щастие на гоблинката никой от отряда не обърна внимание на тези думи на Владетелката на друидите. — Виждам, че приятелят ви е ранен.

— Орки.

— Орки — тя кимна тъжно. — Флинито ми разказа какво се случва, но едва сега успях да дойда. Слънчево зайче ще се погрижи за вашия приятел.

Една от трите мълчаливи дриади се наведе над ранения, но аз си мислех за флинито. Дребосъкът ми беше обещал, че ще предупреди когото трябва, но и идея си нямах, че става дума за дриадите!

Барабаните продължаваха да бият.

— Орките са горди и упорити — въздъхна Звънък ручей. — Рогът ги е заслепил. Те не искаха да слушат дриадите и да оставят артефакта на съдбата му.

— Орките се осмеляват да не се подчиняват? — ужасено прошепна Кли-кли. — Но…

— Но те се канят да дойдат тук и да вземат Рога — сурово каза дриадата. — За това Първите не са получили заповед от дриадите.

— Но нали госпожата няма да допусне Първите да завладеят Рога? — жално каза Кли-кли, слушайки барабаните.

— Няма да го допусна, въпреки че бих искала Рогът никога да не беше напускал мрачните дълбини на Люлката на мъртвите. Първите направиха своя избор, а аз — моя. Гората е над всичко и аз ще ви изведа от Заграбия.

— Простете, че се намесвам. Не си мислете нищо лошо, аз съм прост човек — обади се Фенерджията. — Но как четири малки дриади с кинжали могат да спрат Първите?

Кли-кли зашепна през стиснати зъби, но дриадата само тъжно се усмихна:

— Там, където стоманата не помага, ще помогне гората, човеко.

Зад дърветата се раздаде оглушителен трясък и Змиорката отново сграбчи острието.

— Прибери си оръжието! — студено заповяда на гаракеца една от дриадите.

Змиорката хвърли въпросителен поглед към елфа. Еграсса, без да откъсва поглед от дърветата, едва забележимо кимна. През гората към нас се придвижваше нещо голямо. На устните на Звънък ручей застина загадъчна усмивка. Храстите по края на поляната се залюляха и шумно рухнаха. От мъглата се появиха огромни сенки.

— Спаси ни, Сагра! — хлъцна Змиорката. — Това…

— Това са Гръм, Смерч, Градушка, Ураган и Грохот — в гласа на Звънък ручей се долавяше гордост. — Те се съгласиха да ми помогнат.

Изобщо не забелязах кога Кли-кли ме е хванала за ръката. Изглежда беше изплашена не по-малко от мен. А имаше от какво да се плаши!

Когато отрядът влезе в Заграбия, ние се сблъскахме с един глиган. Беше здрав, достигнал разцвета на силите си секач и аз си помислих, че това е кралят на глиганите и да се намери по-голям звяр е просто невъзможно. Оказа се, че съм грешал. И то съм грешал много. Този глиган изобщо не можеше да се сравнява с петте, застинали пред нас. Тези бяха боговете на гората. Кралете на глиганите. Всеки се извисяваше на повече от четири ярда височина, а дори не можех да си представя теглото им. Бяха чудовищно огромни, толкова огромни, че пред тях всички ние изглеждахме като жалки буболечки. Издължени масивни муцуни, огромни тъмножълти глиги, способни с един удар да разпорят корема на мамут, кафява блестяща четина, интелигентни черни очи. Вероятно до края на живота си няма да забравя величието на тези красиви животни. Те застанаха в полукръг пред нас и зачакаха заповедите на Владетелката на дриадите.

— Ние не заповядваме, човеко — Звънък ручей ме погледна в очите. — Не ни е в силите да заповядваме на гората. Ние просто молим за помощ. Поведи воините си, Грохот!

Един от глиганите отвори страховитата си уста и изрева толкова силно, че едва не оглушах, след което се втурна към звука на оркските барабани. Четворката глигани с войнствено ръмжене последва своя водач. Петте горски богове стигнаха до дърветата и като трошаха гъстия храсталак, изчезнаха.

— Грохот и неговите воини ще спрат Първите. Едва ли някой ще се изплъзне от техните глиги и копита, така че имате няколко дни.

— Благодаря, Владетелко — каза Еграсса, притискайки дясната си ръка към сърцето. — Моят дом е в неизмерим дълг към теб.

— Ще запомня твоите думи, елфе, и ще те помоля да върнеш дълга, когато му дойде времето — сериозно кимна дриадата.

— Госпожо, ако орките открият телата на другарите си, ще разберат какво се е случило и отново ще започнат да ни преследват.

— Няма да намерят тела — каза Слънчево зайче, отдръпвайки се от Халас. — Воините на Грохот винаги изяждат враговете си.

Достатъчно беше да си представя как гигантите поглъщат труповете на орките и по гърба ми пробягаха мравки. Точно в този момент барабаните на орките млъкнаха. След секунда прозвуча звук на рог. Орките вдигаха тревога. Но едва започнал, звукът прекъсна и в гората се възцари тишина.

— Това е всичко, сега е време да тръгвате — обърна се дриадата към елфа. — Слънчево зайче?

— Сериозна рана, Владетелко. Направих всичко, което можах.

— Той ще оживее ли? — изтръгна се от Фенерджията.

— Да. Сега има треска, но след два дни ще може да стои на крака. За съжаление не успях да спася окото му.

— Гората не е всесилна — въздъхна Звънък ручей. — Важното е, че ще оцелее.

Гората не е всесилна? Много се съмнявам. Във всеки случай и най-изкусният лечител не би могъл да направи това, което направи дриадата. Не всеки маг на Ордена би могъл да излекува такава рана и да измъкне гнома от здравите обятия на красавицата-смърт. А тази дриада с вид на дванайсетгодишно момиче успя.

— Мумр, вземи Гарет и идете за носилката — тихо каза Еграсса.

— Няма нужда — спря ни Звънък ручей. — Нямам намерение да търпя Рога в своята гора повече, отколкото е необходимо.

— Какво означава това, госпожо?

— Означава, че пеша ще излизате от Заграбия твърде дълго. Това не устройва гората. Ако силата напусне Рога, ужасни неща ще се случат близо до Люлката на мъртвите. Така че колкото по-далеч се окажете от мястото, наречено Храд Спайн, толкова по-добре за гората. Няма да се налага да се забърквам още по-силно с делата на хора и елфи.

Дриадата въздъхна. Очевидно не й харесваше това, което се канеше да направи.

— Ще ни дадете коне? — удивих се аз.

— Коне? Не. Конете не могат да се придвижват толкова бързо през гората. За вас имам нещо друго. Пухкаво облаче?

Дриадата, застанала до Слънчево зайче, кимна и остро изсвири. На поляната излязоха четири лоса. Лосовете приближиха и замряха до дриадите.

— Благодаря, че отговори на нашата молба, Бягащ-на-лунна-светлина — поклони се Звънък ручей. — Тези пришълци трябва да бъдат откарани до земите на хората възможно най-бързо.

Кафявите очи на лоса внимателно ни погледнаха. После красивото животно склони рогатата си глава и изсумтя в знак на съгласие.

— Благодаря ти, приятелю. Не се бави, Еграсса от дома на Черната луна. Ти и твоите хора трябва да тръгвате.

— Как да седим на тях и да ги управляваме? — Фенерджията с недоверие и лек страх погледна към лосовете.

— Те не се нуждаят от управление. Пухкаво облаче и Слънчево зайче ще дойдат с вас, така че няма нужда да се притеснявате.

Мумр отново погледна замрелият пред него лос, преглътна конвулсивно, но така и не каза нищо. Качихме се на лосовете в пълна тишина. Първи на гърба на най-близкото животно скочи Змиорката. После протегна ръка на Мумр и му помогна да се настани зад него. На мен се падна лос, чиито размери по нищо не отстъпваха на Бягащ-на-лунна-светлина. Докато се чудех как да се кача, животното ме избави от всякакви проблеми, като се отпусна на колене. Бързо се настаних на мокрия от дъжда гръб. Кли-кли, която нямаше намерение да ме пуска, седна зад мен и се вкопчи в куртката ми. Лосът плавно изправи крака и за да не би случайно да падна, аз се хванах с една ръка (другата държеше кората) за рогата му. Звярът като че ли не възразяваше на тази фамилиарност. С помощта на елфа дриадите качиха Халас на третия лос. С гнома остана Слънчево зайче, която здраво обгърна ранения през талията. Върху Бягащ-на-лунна-светлина се качиха Еграсса и Пухкаво облаче.

— Още веднъж ви благодаря, Владетелко, за помощта, която ни оказахте — произнесе на прощаване Еграсса. — Вратите на моя дом са винаги отворени за Дъщерите на гората и нищо не ги заплашва там. Кълна се в честта на своя род.

— Благодари не на мен, кралю. Благодари на гората — малкото момиче с мъдрите очи погледна към извисяващия се над нея Еграсса. — Може би ще намеря време да дойда в твоя Дом, когато настане мир и нищо не застрашава равновесието. Надявам се на това. Но стига, вече чувам как Грохот и неговите воини идват насам. Трябва да се махате, след битка те винаги искат да ядат, а орките не са били достатъчно, за да наситят Децата на гората. Ако решат да ви изядат, дори и аз не мога да ги спра. Така че по-добре тръгвайте.

Звънък ручей се извърна от нас, махна с ръка за сбогом и Бягащ-на-лунна-светлина, възприел нейния жест като заповед, се стрелна с бодър тръс към потъналите в мъгла дървета.

* * *

Звънък ручей беше права — лосовете се оказаха много по-добри и от най-прекрасните коне. До падането на нощта четирите животни тичаха без прекъсване през Заграбия. Там, където конете отдавна биха паднали със счупени крака или просто не биха могли да минат, лосовете продължаваха напред. Бягащ-на-лунна-светлина водеше напряко и мощните му копита мачкаха храстите. Блатистите горски низини, наводнени от непрекъснатия дъжд, и дървесните отломки бяха преодолявани на бегом или с уверени мощни скокове. Лосовете бяха неуморни и за половин ден преодоляхме разстояние, което коне щяха да изминат за ден и половина, и то в най-добрия случай. Отначало се страхувах да не падна от лоса, но всичките ми страхове се оказаха напразни. Звярът, въпреки непроходимите гъсталаци, се носеше толкова гладко, че ако го видеха кралските парадни коне, просто щяха да умрат от завист.

Когато започна да се смрачава, Пухкаво облаче помоли Бягащ-на-лунна-светлина да спре и леко скочи на земята. Ние последвахме примера й, после свалихме Халас от лоса. Гномът така и не бе дошъл в съзнание, но сега поне не беше толкова блед, както сутринта. Халас тихо изстена.

— Има треска — каза Слънчево зайче, скачайки от лоса. — Раната вече е почти заздравяла, но той все още е слаб.

— Това магия на гората ли е? — поинтересува се Кли-кли. — Никога не съм чувала рани да зарастват само за половин ден.

— Гората няма магия, гората има сила и я споделя с нас. Прощавай, но не мога да го обясня. Занесете гнома при златолиста, преди да заспим, ще го прегледам още веднъж.

— Да запаля огън? — обърна се Змиорката към Еграсса.

Гаракецът с поглед посочи към дриадите, но Еграсса само поклати глава.

— Те нямат нищо против огъня.

Въпреки дъжда и влажната дървесина, Дивият много бързо успя да го запали. Вярно, че от огъня нямаше голяма полза — само дим. Лосовете се скриха в гората, а Пухкаво облаче каза, че ще се върнат на зазоряване. Слънчево зайче се зае с Халас. Кли-кли се въртеше наблизо. Пухкаво облаче ни раздаде пресен хляб или по-скоро питки. Така че не гладувахме. После дриадата се приближи до златолиста, притисна длан към дървесния ствол и помоли дървото да ни предпази от дъжда. Кълна се в първата си Поръчка — дървото й се подчини! То сякаш се надвеси над нас и клоните му се преплетоха в нещо като огромен чадър. Стана много по-приятно (водата вече не се стичаше във вратовете ни). Пухкаво облаче ни препоръча да заспиваме.

— Утре ще е тежък ден — каза тя. — Трябва да поспите, ако не искате да изпопадате от своите коне.

Еграсса се канеше да назначи часови за нощта, но дриадата направи презрителна физиономия:

— Спете спокойно. Докато сме с вас, нищо не ви заплашва.

— А Първите?

— Няма да посмеят да нападнат Дъщери на гората. Не се страхувайте.

Еграсса изглежда остана напълно удовлетворен от думите на дриадата и веднага заспа. Змиорката последва примера му. Мумр поседя още малко до огъня, въздъхна, след което си легна.

— А ти, Гарет? — попита ме Кли-кли.

— Не ми се спи — излъгах аз. — Но ти заспивай, не се притеснявай. Аз ще постоя още малко.

— И на мен не ми се спи — отсече гоблинката и остана до мен.

Слънчево зайче седеше срещу мен и без да мига, гледаше танцуващите езици на огъня. Пухкаво облаче изчезна в тъмнината на гората. Къде отиде, не знаех. Всички мълчахме и постепенно Кли-кли започна да клюма. После сънят обори внучката на Гло-гло и тя се сви, облегната на рамото ми. Дори започна да похърква. Уморена, което не беше изненадващо — днес всички бяхме много уморени. Тежък ден. Неприятен ден. Черен ден. Същият като много други през последните месеци. Отрядът понесе непоправими загуби. Все още не можех да повярвам, че рижото джудже, което още от ранна утрин започваше спорове с гнома, сега е мъртво и е оставено на милостта на горските духове. Делер плати с живота си за живота на Халас, и тази ужасна цена щеше да е напразна, ако не бяха дриадите. Как ще живее сега гномът без своя партньор и приятел? Делер вече го няма, както впрочем и много други от нашето малко братство, които тръгнаха на път с мен за Рога на дъгата. Алистан потъна в мъглата, увличайки орките със себе си, и изчезна. Най-лошото беше, че никога няма да разберем какво се е случило с графа, как е умрял. Умрял? Рано погребвах капитана на кралската гвардия. В крайна сметка не съм видял тялото му, тоест за мен той ще си остане жив. А може би наистина е жив? Може би милорд Алистан е успял да се измъкне от Първите и сега върви сам-самичък през Заграбия?

Почувствах погледа и погледнах Дъщерята на гората.

— Той няма да се върне, човеко. — Дриадата тъжно въздъхна.

— Откъде знаеш… знаете, госпожо?

— Гората и горските духове ми казаха. Ти не чуваш… Повярвай ми, много съжалявам, че не успяхме да дойдем по-рано.

— Как… — в гърлото ми внезапно заседна буца. — Как е умрял?

— Наистина ли искаш да знаеш? — пламъкът на огъня се отразяваше в големите й черни очи. — Защо ти е тази болка? Той е мъртъв, това не е ли достатъчно?

— За мен, не.

— Добре тогава, виж. И не казвай после, че не съм те предупредила.

Черните й очи внезапно просветнаха в наситено зелено и преди да разбера какво се случва, светът потъна в мрак.

* * *

Ловните рогове победно ечаха зад гърба му, но все още имаше достатъчно сили, за да продължи да бяга и да отведе орките по-далеч от отряда. Много се надяваше, че Еграсса ще успее да изведе хората от проклетата гора, тогава и за Валиостр ще има надежда. Призраците, създадени от заклинанието на стария шаман, мълчаливо крачеха зад гърба му и съвестно оставяха следи по земята и по листата. Тичаше бързо, но в същото време се стараеше и да пести сили за предстоящата битка. Граф Алистан Маркауз не хранеше никакви илюзии за спасение. Знаеше, че Първите рано или късно ще го настигнат, както и че едва ли ще се справи с тях. Можеше да бяга още най-много пет минути — след това всяка следваща крачка, всеки ярд щеше да изцежда силите му и колкото по-дълго бяга, толкова по-лесно Първите ще го заловят жив. А жив при орките граф Алистан Маркауз не искаше да попада. Гората се простираше навсякъде, не се виждаше никаква пролука или проблясък между дърветата, само плътна мъгла. Продължителното бягане до предела на силите вече не решаваше нищо. Време беше да потърси място, където да умре. Никога не си беше представял, че ще свърши така, сред дъжд, мъгла и мрачна есенна гора. От смъртта той не се страхуваше, Алистан Маркауз я бе виждал достатъчно много през живота си, най-много се страхуваше, че никой няма да разбере как е умрял. Като малък мечтаеше да умре като герой на бойното поле, защитавайки знамето или закривайки с тяло тогава още младия крал. Красива смърт, достойна за песен. Но смъртта не се избира — тя е тази, която прави своя избор кога да дойде при някого и да го отведе в светлината. Или в мрака. Краят винаги е един и каква е разликата къде ще умреш — в разгара на битка или в мъглива гора? Но той ще организира на Първите една малка война и ще продаде живота си скъпо, само дано орките не решат да използват лъковете си, а да влязат в бой. Разбира се, той можеше и да не поема тази задача, а да натовари с нея или Змиорката, или Фенерджията, но ще може ли после да спи нормално, знаейки, че вместо себе си е изпратил друг в обятията на смъртта? Свикнал бе първи да влиза в битка, първи да насочва коня си към вражеските копиеносци. Винаги първи, винаги на върха на атаката. За това го и уважаваха воините.

Роговете отново прозвучаха и графът изруга. Първите бяха скъсили разстоянието и трябваше да побърза, ако, разбира се, не иска да приеме боя, облегнал гръб на някое дърво. Алистан Маркауз никога не се беше обръщал към боговете с молби, смятайки, че не трябва да бъдат притеснявани за дреболии. Той пазеше единствената си молитва, пазеше я за случай, когато си струва да се обърне към Сагра. И сега от цялото си сърце помоли ужасната богиня на войната да му дари място за боя, така че тя, след като види малката му война, най-важната битка в живота му, да кимне одобрително. И богинята чу графа. Кленовете останаха назад, гората се раздели и милорд Алистан Маркауз се озова пред дълбока клисура, чието дъно беше скрито от гъста мъгла. Над нея минаваше мост. Малко напомняше на моста в Червената местност. Също така стар и също така удобен за отбрана. Каменен, дълъг десетина ярда и широк два. При добро желание по него спокойно можеха да вървят двама, но да се развърти за нормална атака можеше само един. От двете страни имаше високи до кръста правоъгълни бариери, играещи ролята на перила. А на всеки пет ярда от тях излизаха колони, които достигаха на височина два човешки ръста. Десет ярда не беше кой знае какво разстояние, затова въпреки мъглата отсрещният бряг се виждаше много добре. Там имаше древен и почти недокоснат от времето град. Стените вървяха покрай ръба на клисурата, а мостът опираше в каменни порти, които сега, уви, бяха затворени. Прекрасно, ще мине моста и ще изчака Първите. Имаше дори няколко минути да си почине. Трябва да застане в края на моста и тогава боят ще е един срещу един, орките просто няма да имат място за атака или за обход по фланговете, а ако все пак намерят, портата на два метра от ръба на клисурата ще пази гърба му.

Той бавно премина моста и когато се обърна с лице към звучащите иззад дърветата песни на враговете, призраците изчезнаха. Заклинанието на Гло-гло беше престанало да действа. Какво път, то свърши своята работа, сега графът трябваше да свърши своята.

Оставаше единствено да чака орките да се появят. За миг капитанът на гвардията съжали, че е само с лека броня, а не с прочутите си доспехи. Но какъв смисъл да съжаляваш сега? Нито шлем, нито щит, благодарение на които би могъл да издържи много по-дълго. От оръжията разполагаше само с меч и кинжал. Въпреки дъжда, графът свали плаща и го хвърли под краката си. Сега няма да ограничава движенията му, а и плащът ще покрива мократа земя и ще му попречи да се подхлъзне. Милорд Алистан хвърли ножницата настрани и стисна с две ръце батарското си острие. Мечът беше малко по-дълъг от обичайните остриета — разбира се, той отстъпваше по размери и на биргризените, и на еспадроните, и на биденхандерите, но беше напълно достатъчен за това втората ръка да намери място на дръжката. Беше готов. Оставаше му само да чака.

Рогът запя съвсем близо, а после от пелената на мъглата се появиха орките. Шест, десет, петнадесет, седемнадесет. Седемнадесет Първи. Орките забелязаха Алистан Маркауз и един от тях вдигна стиснат юмрук. Преследвачите забавиха темпото и преминаха на ходом, оглеждайки подозрително наоколо, очевидно се страхуваха от засада. Графът се ухили. Първите спряха до самия мост.

— Къде са твоите спътници, човеко?! — извика един от тях.

— Далече — тихо каза графът, но те го чуха.

— Предай се, иначе ще умреш!

Милорд Плъх едва забележимо поклати глава. Двама орки пристъпиха напред и графът осъзна, че всичко се развива не както се надяваше. Срещу стрелци с лък той беше уязвим и нямаше да издържи дори минута.

— Какво, Първи, уплашихте ли се?! — с всички сили извика Алистан Маркауз и гласът му отекна над клисурата и изоставения град. — Или вие не сте орки?! Онези, които считат себе си за висша раса, се уплашиха от маймуна?! Какви ги вършите, Първи?! Нямате ли смелост да излезете срещу мен с ятагани, а не с оръжия за деца и страхливци?! Вие сте седемнайсет, а аз съм сам! Хайде, орки! Докажете на глупавата маймуна, че вие наистина сте Първи! Просто трябва да извадите ятагани и да преминете моста!

Капитанът на гвардията искаше да играе по оркската гордост и му се получи. Във всеки случай, един от орките спря стрелците и започна да се съветва с другите воини. Графът чакаше. Чакаше и се молеше. А после усети поглед, който пробиваше гърба му, и рязко се обърна.

Тя стоеше зад него. Жената беше облечена в проста рокля без ръкави, пищната бяла коса падаше по голите й рамене, а лицето й беше скрито от полумаска-череп. В ръцете си непознатата държеше букет бели нарциси и неотлъчно гледаше в Алистан Маркауз с празните си очни дупки.

— Не!!! — той гневно и яростно поклати глава. — Не! Само не така! Не от стрели!

Тя мълчеше.

— Трябва ми време! Съвсем малко! А после ще тръгна с теб! Дай ми само няколко минути, в името на Сагра! Ще взема със себе си колкото се може повече!

За миг му се стори, че Смъртта ще откаже, но тя замислено откъсна листо от нарциса и безшумно отстъпи назад, към портите.

„Ще почакам, но не за дълго.“

Той по-скоро усети, отколкото чу думите й, и като стисна още по-здраво дръжката на меча си, изръмжа, предвкусвайки предстоящата битка. Орките спряха да се съвещават и един от тях отзова стрелците.

— За последен път ти предлагаме да се предадеш, плъх!

Плъх? Какво пък, той наистина беше Плъх. Имаше честта да го носи на герба си. „Не притискай плъха в ъгъла“ — това беше девизът на рода му. Орките просто не знаят колко опасен е плъхът, когато е притиснат в ъгъла. Няма какво да губи и ще продаде живота си скъпо.

— Хайде, Първи! Ще ви покажа на какво са способни плъховете!

Това реши въпроса. Орките стъпиха на моста и без да бързат, започнаха да се приближават. Отпред крачеше висок орк, въоръжен с ятаган и кръгъл щит. Добро оръжие, но врагът нямаше дори ризница, само куртка от дебела груба кожа и лек полушлем. Алистан Маркауз тръгна срещу тях. По-добре беше да се срещнат в средата на моста, така ще има къде да отстъпва.

По някаква причина в този момент милорд Алистан си спомни детството. За пръв път хвана меч на девет години, но фехтовалната наука не се отдаваше на младия граф. Не можеше да усети ритъма, музиката, танца на меча. Това продължи чак докато учителят не реши да донесе флейта на Оръжейния двор. Старият воин свиреше добре, флейтата направо пееше в ръцете му, и музиката, лееща се из целия двор, помогна на деветгодишното момче да усети оръжието. Музиката го водеше заедно с меча, подсказваше кога трябва да удари, кога да смени стойката или да блокира удар. Старият Майстор беше доволен от сина на своя господар. Минаха години, на гроба на първия учител на Алистан Маркауз отдавна бяха израснали цветя, но песента на флейтата остана завинаги в сърцето на графа. Само трябваше да хване дръжката на меча и победната песен на флейтата се пробуждаше, пееше в ушите му, помагаше му както в битки, така и в турнирни двубои. Вероятно точно благодарение на песента на флейтата той в крайна сметка се превърна в един от най-добрите мечове на Валиостр.

Ето и сега флейтата му пееше, пееше за последен път. Веселата, дръзка мелодия подхвана Алистан Маркауз и го хвърли в битката.

Пей, флейта! Пей!

Той посрещна първия орк със „среден глигански зъб“ и без да изчака атаката, удари пръв. Противникът, за негово нещастие, беше в лява позиция и държеше щита пред себе си. Левият му крак се оказа апетитна хапка и батарното острие проблесна като розова светкавица и се стовари надолу, срязвайки кости и плът. Оркът закрещя и падна. Милорд Алистан нанесе няколко бързи и силни удара по шлема му. Мечът, сблъсквайки се с метала на шлема, издаваше звън на камбанки, а флейтата пееше заедно с него.

Пей, флейта! Пей!

Вторият орк, въпреки смъртта на другаря си, се втурна напред. „Дясностоящ бик“, бързо промушване, оркът се прикри с щита и незабавно нанесе ответен удар. Ятаганът с неприятно изсвистяване проряза въздуха и се натъкна на „корона“. Батарното острие, подложено от графа, спокойно прие удара, изтласка ятагана от себе си, насочи се към лицето, измести се леко и удари в щита.

Пей, флейта! Пей!

Оркът се отдръпна, препъна се в трупа на своя другар и веднага се прости с ятагана и дясната си ръка.

Пей, флейта! Пей!

Но не успя да довърши Първия. Поредният орк прескочи над ранения си другар и се хвърли в яростна атака. В ръцете си държеше ятаган и дълъг кинжал. Другите Първи отнесоха безръкия орк далеч от ожесточената схватка. Този път графът попадна на опитен противник, а липсата на щит не го правеше по-уязвим. Ятаганът и кинжалът изписваха сложна сребриста плетеница пред орка, която изглеждаше невъзможна за пробиване. Сблъсък. Още един. И още. Всеки път, когато се срещаше с вражеската стомана, батарното острие яростно пищеше, а флейтата откликваше.

Пей, флейта! Пей!

Оркът премина в атака и замахна с ятагана отгоре надолу, но беше посрещнат с „прозорец“, веднага опита да го заобиколи, и в този момент Алистан Маркауз завъртя вражеското острие, оттласна го надясно и „влезе“ напред, като с всички сили стовари дръжката на меча под брадичката на орка.

Пей, флейта! Пей!

Тежката метална топка, с която завършваше дръжката на меча, раздроби костта и оркът, губейки съзнание от ужасната болка, се свлече на земята. Алистан Маркауз не възнамеряваше да оставя противника си жив. Сега не беше времето за благородни рицарски постъпки, сега целта му беше само една — да вземе със себе си колкото е възможно повече Първи. Тежкото батарно острие се завъртя около дясната му китка, сякаш беше перце, след което графът прихвана меча с две ръце и го заби в лежащия противник.

Пей, флейта! Пей!

Още не е време за умиране! Още малко танци и песни!

После трябваше да отскочи назад, като размаха острието пред себе си, за да не допусне следващия нападател до себе си. Нямаше време да хване меча в по-удобен хват, но за да задържи орка на разстояние, и сегашният ставаше. Мощните замахвания отдолу нагоре бяха твърде опасни за гмуркане под тях. Така че оркът трябваше да изчака и като се прикрива с щита, бавно да се придвижва напред.

Пей, флейта! Пей!

Първият не беше глупак и осъзна, че с такова бясно темпо човекът няма да издържи дълго. Оставаше му само да изчака момента, в който врагът ще се разкрие, и да го довърши. Но оркът не дочака този момент. Батарното острие се издигна уж за удар, но с неочаквано завъртане рицарят промени захвата и застина в „гневна позиция“^[3].

Пей, флейта! Пей!

Оркът спря. Сега нямаше никаква възможност да приближи към графа, освен ако не иска да се наниже на острието.

— Какво става, маймунке? Сам ни извика, а сега се криеш!

Алистан Маркауз не отговори. Досега всичко се развиваше в негова полза, но така не можеше да продължава дълго. По някаква причина лявата му буза беше влажна, а от брадичката му противно капеше. Пот? Бързо сведе поглед — цялата му куртка беше покрита с кръв. О, мрак! Значи оркът с кинжала се беше оказал прекалено бърз. Графът дори не беше забелязал кога Първият го е ранил. Странно, че не чувстваше никаква болка. Без съмнение лявата половина на лицето му беше срязана. Слава на Сагра, че ударът е попаднал под нивото на очите, в противен случай течащата от челото кръв щеше да пречи на битката.

Това беше. Стига е чакал! Сега!

Пей, флейта! Пей!

Флейтата пееше, мечът й пригласяше. Ятаганът разсичаше въздуха, щитът поемаше мощните вертикални удари. Когато батарното острие отново се стовари, оркът промени тактиката и вместо тъпо да подложи щит, леко го отдръпна към себе си, като по този начин омекоти удара. Мечът се заби в щита и Първият ликуващо замахна с ятагана и се откри. Неочаквано появилият се в лявата ръка на Алистан Маркауз кинжал се устреми в пролуката и пробивайки с лекота оркската куртка, се заби в мястото, което воините наричат „кървава ябълка“. Оркът изхриптя, пусна ятагана, вкопчи се в дръжката на кинжала, която стърчеше между ключиците му, а графът отскочи назад и с рязко завъртане освободи меча си.

Пей, флейта! Пей!

Бузата му гори, сякаш палачите са зашили в нея шепа горящи въглени, но сега не му беше до болката, срещу него се насочваха двама противника едновременно. Първият, с копие, се засили напред като глиган. Вторият, с топор, ловко скочи на лявото перило на моста и замахна отгоре. Алистан Маркауз се плъзна под падащия топор и с всички сили блъсна орка с лакът през краката. Нападателят загуби равновесие и полетя в оврага.

Пей, флейта! Пей!

Остра болка в дясната ръка. Копиеносецът не губеше време и заби дръжката на копието си в предмишницата. Първият разчиташе, че ръката на човека ще изтръпне и той ще изпусне меча. Но не му се получи. Алистан Маркауз хвана острието с лявата си ръка и ритна приближилия на опасно разстояние орк в корема. Първият падна на гръб, претърколи се през глава, скочи и сякаш нищо не се е случило, отново се хвърли към капитана на гвардията.

Пей, флейта! Пей!

Като държеше оръжието с две ръце над главата си, сякаш това не беше копие, а някаква бойна кука, оркът започна яростно да мушка към шията и гърдите на Алистан Маркауз. Графът успяваше, макар и с големи усилия, да отбива ударите.

Пей, флейта! Пей!

Пот се стичаше по лицето му и се смесваше с кръвта, изтичаща от раната. Ушите му звъняха, краката му се наливаха с олово, въздухът не достигаше. Вече не знаеше от колко време се бие на моста. Цялото внимание на графа беше съсредоточено върху златистите очи на противника. Върхът на копието описваше кръгове, после се втурваше към рамото, променяше посоката си, насочваше се към коляното, политаше към брадичката. Беше му все по-трудно и по-трудно да отбива ударите. Всичко, което можеше да прави, беше да го отклонява наляво или надясно от себе си. Да счупи оркското оръжие и дума не можеше да става — почти една четвърт от дръжката беше обкована с желязо.

Пей, флейта! Пей!

Всеки чакаше кога противникът му ще направи грешка, кога ще се открие, зазяпа, препъне или просто няма да успее да се прикрие от удара. Мечът в ръцете на Алистан Маркауз с всяка секунда ставаше все по-тежък и по-тежък. Тук той едва успя да отблъсне удара на копието надясно, след това продължи движението на острието и премина в посичащ удар, опитвайки да достигне Първия…

Оркът се оказа по-бърз. Той практически легна на земята и с две ръце изхвърли късото си копие напред. Тесният четириъгълен връх проби ризницата на Алистан Маркауз и удари графа в десния хълбок. И отново той не почувства болка. Само чувството, че са го ударили с чук.

Пей, флейта! Пей!

В разгара на битката никога не усещаш болка, едва по-късно, когато битката е свършила, умората те наляга. Сега действаше така, както трябва. Хвана забитото в него копие с лявата си ръка и с рязко усилие го извади от себе си. Зарадва се, че дръжката удари изненадания от такъв обрат на събитията орк в гърдите, и хвърли копието надясно, осигурявайки си възможност да приближи до шокирания враг.

Пей, флейта! Пей!

Първият се сбогува с буйната си глава, а графът притисна лявата си ръка към десния хълбок. После вдигна ръкавицата към очите си. Кръвта имаше нереално черен цвят. Лоша работа. Графът много добре знаеше какво се случва, когато стомана пробие черния дроб. Това е краят.

Ръце с тънки, изящни пръсти настойчиво легнаха на раменете му. Той яростно закрещя, разтърси рамене, отхвърли ръцете и накара Смъртта да отстъпи назад.

— Не още! Ще успея да взема още един!

Пей, флейта! Пей!

Мостът свърши и веднага двама Първи се хвърлиха към него. Трети се опита да заобиколи Алистан Маркауз по фланга. Наложи се да държи меча с една ръка, а другата да притиска към ранения хълбок. Това щеше да забави поне за малко кръвта и да му осигури допълнителна минута.

Пей, флейта! Пей!

Забавлявай Смъртта! Радвай я със своята песен, да запомни тази битка завинаги! Колко жалко, че освен нея и жълтооките твари никой друг няма да види най-добрата му битка!

И флейтата пееше, а мечът от Пееща стомана повтаряше след нея яростно и отчаяно. Отдръпни се, удари, прихвани контраудара, отстъпи настрани. Още един удар. И още. Притисни гръб към портата. Удари. Прикрий се.

Пей, флейта! Пей!

Той изхвърли лявата си ръка напред и кръвта от ръкавицата попадна в очите на орка. Жълтоокият за миг загуби темпо и графът, като хвана меча с две ръце (вече не му пукаше за раната), отряза краката му и мина през него.

Пей, флейта! Пей!

Песента на флейтата гърмеше над Заграбия, разнасяше се по света. Интересно дали отрядът чува как пее флейтата? Вероятно не, сега те са далеч. Много далеч. Графът се усмихна победоносно.

Пред очите му тъмнееше, в ушите му бучеше и кой знае защо главата му се въртеше. Той замахваше на сляпо, действайки интуитивно, предугаждайки всеки следващ удар. Да, още малко!

Пей, флейта! Пей!

Острието се сблъсква с нещо твърдо, спира за миг, дръжката на меча едва не излита от ръцете му, а след това се чува нечий кратък бълбукащ вик.

Пей, флейта! Пей!

Е, Смърт, видя ли? Това е много по-добре от стрелите. Той ще повоюва още. Орките ще запомнят тази битка и ще разказват за нея на внуците си. Защо е толкова тъмно? Защо е толкова тежко? Това пак твоите ръце ли са, Смърт? Не още! Не още! Чуваш ли как пее флейтата?! Чуваш ли музиката?!

Пей, флейта! Пе…