Фиона работеше в барчето на една от големите градски болници. Винаги жизнерадостна и весела, тя беше дребно момиче с огромни очила, от които очите й изглеждаха извънредно големи, и връзваше косите си отзад с пандела.

В барчето беше топло, затова носеше тениски, на които бяха написани дните на седмицата.

— Разбирам кой ден сме само като погледна към гърдите на Фиона — подхвърляха редовните й клиенти. Фиона и нейните тениски винаги създаваха повод за разговор.

Понякога младата жена си мечтаеше как някой от красивите лекари ще спре, ще се вгледа в огромните й очи и ще разбере, че тя е момичето, което е търсил цял живот.

Но, уви, това все не се случваше. И надали изобщо някога щеше да се случи. Лекарите си имаха приятелки — самите те лекарки или лекарски дъщери, все умни особи. Нямаше да се вгледат в момичето, което разнасяше пластмасови чашки с кафе. „Стига си мечтала“ — повтаряше си тя.

Фиона беше на двайсет години, но вече беше изгубила всякакви илюзии за способността си да се запознава с мъже. Просто не я биваше. Приятелките й Граня и Бриджид Дън бяха съвсем друго нещо, веднага се запознаваха с някой и често прекарваха нощта при него, тъй като я молеха да им бъде параван.

„Ще спя при Фиона“ беше дежурното извинение.

Майката й нямаше представа за всичко това и нямаше да го одобри. Тя подкрепяше твърдо мнението, че „добрите момичета чакат, докато се омъжат“. Колкото до Фиона, тя нямаше твърда позиция по въпроса. Смяташе, че ако обичаш един мъж и той също те обича, би трябвало да не ограничаваш отношенията си с него. Положението около нея обаче беше такова, че никога не й се беше случило да приложи теорията на практика.

Понякога се взираше напрегнато в огледалото. Не изглеждаше зле. Може би беше прекалено дребна и може би очилата не правеха положението по-добро, но хората казваха, че я харесват. Дали просто не я потупваха покровителствено по главата? Дали не изглеждаше идиотски?

Граня Дън й беше казала да не й пука от нищо, тъй като изглеждала много добре. Но пък напоследък Граня беше толкова разсеяна. Беше си загубила ума по онзи старец, който беше връстник на баща й! Да й се чудиш на акъла при нейния богат избор!

Бриджид твърдеше, че Фиона изглежда страхотно и има великолепна фигура, за разлика от нея самата, която наддавала веднага, щом изяде дори един сандвич. Защо тогава обаче Бриджид не оставаше никога без приятел или без партньор, за каквото и да е? И това не бяха само хората, които срещаше в пътническата агенция. Бриджид казваше, че покрай работата си не е срещнала мъж, който да й хареса. Там ходели само тълпи от момичета, търсещи места, където да се пекат на слънце и да получат тен; възрастни жени, или пък младоженци, от чиито изисквания за някое „достатъчно усамотено място“ направо можело да ти се повдигне. И изобщо Граня и Бриджид не спяха с всеки, с когото се запознаеха.

Цялата сутрин имаха много работа и тя не насмогваше. Кошчето за боклук беше препълнено с пликчета от чай и опаковки от бисквити, трябваше да го изхвърли. Помъкна с усилие найлоновата торба към вратата. Един младеж се изправи и я пое от ръцете й.

— Оставете на мен — рече той.

Беше мургав и красив, с изключение на прекалено острата му коса. Под ръка държеше шлем на мотоциклетист, сякаш се страхуваше да го изпусне от погледа си. Фиона отвори вратата към площадката, където бяха наредени кофите за боклук и го изчака любезно да се върне.

— Беше много мило от ваша страна — усмихна се тя.

Младият мъж посочи към гърдите й.

— Giovedi — рече той.

— Моля?

— Четвъртък на италиански — обясни й той.

— О, вие говорите италиански?

— Два пъти седмично посещавам курс по италиански.

Този човек определено й харесваше и й се искаше да продължават да разговарят.

— Кого казахте, че сте довели тук? — попита тя.

Най-добре беше да си изясни положението от самото начало. Ако ставаше дума за съпруга или приятелка, нямаше смисъл да задълбочава интереса си към него.

— Майка ми — отговори той и лицето му помръкна.

— Злополука ли е претърпяла?

— Горе-долу.

Не желаеше да говори за нея. Фиона се върна към италианския и го попита къде се провежда курсът.

— В „Маунтинвю“.

— Какво съвпадение само! Бащата на най-добрата ми приятелка е учител там.

Вече се чувстваше свързана по някакъв начин с този човек.

— Светът наистина е малък — съгласи се той.

Усещаше, че му досажда, а и вече се беше събрала опашка.

— Благодаря ви, че ми помогнахте — усмихна се тя.

— Няма защо.

— Сигурна съм, че майка ви ще се оправи, в спешното отделение са превъзходни екипи.

— Дано — въздъхна той, окуражен от усмивката й. Фиона обслужваше клиентите и се питаше дали понякога не е твърде отегчителна? Това беше едно от нещата, които човек не можеше да разбере автоматично.

— Скучна ли съм? — попита тя същата вечер Бриджид.

— Не, супер си. Би трябвало да водиш собствено телевизионно предаване. — Бриджид гледаше с неудоволствие разпралия се цип на полата й. — Те просто не ги правят както трябва, не съм толкова дебела, че това нещо тук да се пръсне. Невъзможно е.

— Разбира се, че е невъзможно — излъга Фиона. Тогава осъзна, че най-вероятно и Бриджид току-що я беше излъгала. — Наистина ли мислиш, че не съм скучна?

— Фиона, ти си слаба, а точно това искат всички без изключение. И престани с тези приказки… Никога не си била скучна, преди да започнеш да твърдиш, че си скучна.

Бриджид не проявяваше особено търпение към оплакванията на своята приятелка, тъй като бе изправена пред къде-къде по-непоправимия според нея факт, че е наддала отново.

— Запознах се с един младеж, а той започна да се прозява и побърза да се отдалечи само две минути, след като се заговорихме.

Фиона изглеждаше наистина разстроена. Приятелката й омекна.

— Къде се запозна?

— На работата, майка му беше в спешното.

— И какво очакваш от него, да води светски разговор? Вземи се в ръце, Фиона, ама наистина го направи.

— Той учи италиански в училището на баща ти.

— Слава богу, че някой го прави, страхуваха се, че няма да съберат достатъчно хора. Цяло лято баща ми се оглеждаше като невестулка.

— Виня и моите родители, разбира се. Не бих могла да бъда нищо друго, освен скучна — те не говорят за нищо, вкъщи не се обсъждат никакви теми. Какво бих могла да кажа аз, след като съм живяла години наред в такава обстановка?

— О, ще млъкнеш ли, изобщо не си скучна! Моите не са провели един разговор от години. Татко отива в стаята си след вечеря и си остава там. Изненадана съм, че не спи там. Седи на малкото си бюро, загледан в книгите, италианските чинии и снимките по стената. През слънчевите вечери седи на дивана до прозореца и просто гледа пред себе си. Какво ще кажеш, не е ли тъпо?

— Какво да кажа, ако го видя отново?

— Баща ми ли?

— Не, момчето с острата коса.

— Ами би могла да го попиташ как е майка му.

— Баща ти има ли италиански речник?

— Поне двайсетина. Защо?

— Искам да видя дните на седмицата — загадъчно присви очи Фиона.

Мина повече от седмица, преди да го види отново.

— Как е майка ти? — попита го тя.

— Откъде научи за нея? — смръщи се той.

Толкова за страхотното предложение на Бриджид!

— Миналата седмица, когато ми помогна да изнеса навън торбата, ти ми каза, че майка ти е в спешното отделение.

Лицето му бавно се проясни.

— Да, разбира се, съжалявам. Ами, всъщност не е особено добре, направи го отново.

— Отново я блъсна кола?

— Не, изпи свръхдоза.

— О, съжалявам.

Последва мълчание. После тя посочи тениската си и заяви гордо:

— Venerdi. Така ли се произнася?

— И ти ли учиш италиански?

Фиона отговори, без да се замисли.

— Не, научих само дните на седмицата, в случай че те срещна отново.

Лицето й пламна и й се прииска да потъне в земята, но вече беше късно.

— Казвам се Бари — рече младежът. — Искаш ли да отидем на кино тази вечер?

Бари и Фиона се срещнаха на „О’Конъл стрийт“ и погледнаха към опашките пред кината.

— Какво би искала да гледаш? — попита я той.

— А ти?

— Нямам претенции, честно.

— Нито пък аз. — Наистина ли видя нетърпение по лицето му? — Може би този с най-късата опашка — предложи тя.

— Но там дават само бойни изкуства — възпротиви се Бари.

— Чудесно — отвърна глуповато тя.

— Харесваш бойните изкуства? — възкликна невярващо Бари.

— А ти харесваш ли ги?

Засега срещата не се отличаваше с особен успех. Гледаха филм, който не им хареса. След филма се появи нов проблем — какво да правят пък сега.

— Искаш ли пица? — предложи той.

Фиона закима ентусиазирано.

— Или предпочиташ да отидем в някое кафене?

— О, също ми допада.

— Нека да е пица — заяви той с тон на човек, свикнал да взема окончателните решения.

Седнаха и се спогледаха. Изборът на пица се превърна в истински кошмар. Фиона се съгласи с предложението и за pizza margherita, и за pizza napoletana, а в крайна сметка Бари поръча по една quatro stagioni и за двамата.

Разказа й, че на курса по италиански преподавателката Синьора веднъж донесла пици. Сигурно харчела всичко, което печелеше, за да им носи подаръци. Цялата група седяла, похапвала и повтаряла имената на пиците, изобщо било чудесно. Изглеждаше безкрайно ентусиазиран. На Фиона й се искаше и нейното сърце и лице да бъдат изпълнени с толкова живот. За всичко.

Това, разбира се, беше по вина на майка й и баща й. Те бяха мили и симпатични, но нямаха какво да си кажат един на друг. Баща й твърдеше, че „колкото по-малко се говори, толкова по-малко вреда се нанася“. Майка й пък стриктно спазваше правилото да не се увлича, независимо за какво ставаше дума. Вечно повтаряше на Фиона да не се увлича прекалено по ирландските танци или от почивката в Испания.

В крайна сметка Фиона се бе превърнала в човек, който не можеше да реши кой филм да гледа, каква пица да избере и какво да каже. Дали да заговори за опитите за самоубийство на майка му или той точно това се опитваше да забрави. Фиона се съсредоточи толкова силно, че несъзнателно смръщи вежди.

— Съжалявам, може би ставам досаден с моя курс по италиански.

— О, не, нищо подобно — извика тя. — Много ми е приятно да те слушам. Знаеш ли, иска ми се и аз да съм целенасочена като теб. Завиждам и на теб, и на другите за този курс. Чувствам се малко тъпа.

Често, когато най-малко го очакваше, Фиона казваше нещо приятно за събеседниците си. Бари се усмихна до ушите и я потупа по ръката.

— Изобщо не си тъпа и нищо не може да ти попречи и ти да ходиш, на какъвто и да е курс, нали?

— Вашата група пълна ли е?

Отново съжали, че не си сдържа езика зад зъбите. Прояви прекален ентусиазъм, направо го преследваше, сякаш говореха за единствения вечерен курс в Дъблин. Прехапа устни, когато той поклати глава.

— Няма смисъл да се включваш сега. Прекалено е късно, ние сме много напред — заяви гордо той. — Освен това всеки е дошъл поради някаква причина. На всеки италианският му трябва по една или друга причина.

— Каква е твоята?

Бари погледна някак смутено.

— Ами, свързана е с предишното ми ходене в Италия на световното по футбол. Чувствах се страшно глупаво, защото не можех да говоря техния език.

— Но първенството няма да бъде пак там, нали?

— Не, но бих искал да се върна там и да поговоря с приятелите ми.

Изражението му показваше, че е някъде далеч.

Фиона се чудеше дали да го попита за майка му, но в крайна сметка се отказа. Въпросът може би беше прекалено личен. Искаше да го види отново, но не знаеше как да му го каже. Как успяваха другите момичета? Дали говореха разни духовитости? Или изобщо не казваха нищо? Искаше й се да знае. Как й се искаше да каже нещо, което да помогне на това мило момче да разбере, че го харесва и би желала да му бъде приятелка. И дори нещо повече.

— Струва ми се, че трябва да тръгваме — рече Бари.

— О, да. Разбира се.

— Да те изпратя ли до автобуса?

— Би било чудесно, благодаря.

— Или предпочиташ да те закарам с мотоциклета?

— О, страхотно. — Осъзна, че се беше съгласила и с двете предложения. — Искам да кажа, че когато ми предложи да ме изпратиш до автобуса, не знаех за мотоциклета. Но предпочитам второто.

Смелостта й я шокира.

— Чудесно — каза той. — Но ще трябва да се държиш здраво за мен.

— Обещавам — отвърна Фиона и му се усмихна.

Помоли го да я остави в началото на улицата, тъй като мотоциклетите не спираха често пред тяхната къща. Дали щеше да й предложи да се видят отново? Молеше се лицето й да не издаде колко силно се надява.

— Е, може да се срещнем случайно в супермаркета — каза той.

— Какво? О, разбира се. Да. Без проблеми.

— Или в болницата? — добави той още една възможност.

— Да, да. Разбира се, ако минаваш оттам.

— Ще минавам всеки ден. Майка ми е там. Благодаря ти, че не ме пита за нея… Не исках да говорим…

Фиона затаи дъх от облекчение. Тъкмо се канеше да го пита как е тя.

— Лека нощ, Фиона.

— Лека нощ, Бари, и благодаря.

Бриджид мина покрай болницата, за да я види.

— Можеш ли да се отбиеш у нас тази вечер?

— Разбира се. Защо? — разтревожи се Фиона.

— Тази вечер е Великата вечер. Граня ще им съобщи за пенсионера. Ще лети пух и перушина.

— И какво ще помогна аз?

— Може би ще бъдат по-сдържани, ако в къщата има външен човек. Но само „може би“.

Бриджид очевидно се съмняваше.

— А пенсионерът…

— Той ще стои в колата си отвън, в случай че има нужда от него. Е, нали се сещаш, ако се наложи да бъде представен като зет или се втурне да спасява Граня, ако баща ни я пребие.

— Баща ти не би направил такова нещо! — ужаси се Фиона.

— Боже, ти приемаш всичко буквално. Нямаш ли капчица въображение?

— Не, не мисля, че имам — отговори тъжно девойката.

Същия ден Фиона поразпита за мисис Хили, майката на Бари. Познаваше Кити, една от сестрите в отделението, и от нея получи информацията. Бяха изпомпали съдържанието на стомаха й за втори път. Кити роптаеше — нека слагат край на живота си, след като толкова им се иска. Тя не изпитваше симпатия към самоубийците, но помоли Фиона да не казва на никого, за да не й излезе име, че е безчувствена. А и нали даваше на проклетата жена лекарствата й и се държеше с нея така мило, както и с всички останали пациенти?

— Как й е малкото име?

— Неса, струва ми се.

— Как изглежда? — попита я Фиона.

— О, не знам. Непрекъснато се взира към вратата в очакване съпругът й да влезе.

— И той дойде ли?

— Засега не. Синът й идва, но тя копнее за съпруга си. Затова го е направила.

— Откъде знаеш?

— Всички го правят заради това — отвърна мъдро Кити.

Семейство Дън беше насядало около кухненската маса. Уж вечеряха, но мисис Дън беше прегърнала поредния си булеварден роман. Както обикновено, Бриджид официално не ядеше нищо, но вземаше по малко от макароните със сирене и хапчици хляб с масло, за да попие разлетия сок, и в крайна сметка изяждаше повече, отколкото ако си сипваше разумна порция.

Граня беше пребледняла.

Мистър Дън се надигна, за да се оттегли в любимия си кабинет.

— Татко, почакай. — Искам да ти кажа нещо. Всъщност искам да го кажа на всички.

Майка й надигна поглед от книгата си. Бриджид беше вперила очи в масата. Фиона усети, че се изчервява и придобива виновно изражение.

— Да, разбира се.

Той седна отново, изненадан, но и доволен, че ще разговарят заедно.

— Знам, че ще ви бъде трудно да го приемете, затова ще се постарая да го обясня колкото се може по-просто. Обичам един мъж и искам да се оженим.

— Е, не е ли страхотно — усмихна се баща й.

— Да се ожените? — възкликна майка й, сякаш това беше най-неочакваното, което можеше да се случи между двама влюбени.

Бриджид и Фиона не казаха нищо, но изглеждаха очаровани от новината.

Граня побърза да продължи, преди баща й да попита кой е избраникът на сърцето й.

— Знам, че в началото няма да ви хареса и сигурно ще кажете, че е прекалено стар за мен, но… става дума за Тони О’Брайън.

Последвалото мълчание беше смразяващо.

— Шегуваш ли се?

— Не, татко.

— Тони О’Брайън! Ти… съпруга на директора, не какво да е — беше реакцията на майка й.

— Чувала съм, че е много симпатичен — заяви бодро Фиона.

— И от кого си го чувала?

Мистър Дън говореше като типичен учител.

— Ами, чувала съм го — отвърна неопределено тя.

— Той не е толкова лош, татко. Пък и Граня все трябва да се омъжи за някого — намеси се и Бриджид с надеждата да разведри обстановката.

— Е, ако мислиш, че Тони О’Брайън ще се ожени за теб, чака те неприятна изненада.

— Искаме да се оженим идния месец.

— Граня, този човек обещава поне на три момичета годишно да се ожени за тях. После ги води в бордея си и прави с тях каквото пожелае. Е, ти сигурно си ходила достатъчно често у тях, когато ни казваше, че си при Фиона.

Фиона едва не припадна от срам и притеснение.

— Не е така, татко. Спрях да се срещам с него, след като стана директор, защото мислех, че е измамил и мен, и теб. Той обаче каза, че не е мамил никого и сега вече нещата са наред. Той изпитва най-добри чувства към теб и ти се възхищава много, оценява начина, по който върви вечерният курс.

— Едно момче, което ходи на този курс, каза, че е страхотен — отново се обади Фиона, но от погледа на мистър Дън разбра, че е по-добре да замълчи.

— Аз бях на твоята страна татко и не исках да имам нищо общо с него. А той обясни, че тук няма страни — всички сте били еднакво засегнати поради една и съща причина…

— Виждам, че е успял да те убеди. Обикновено около три дни са му достатъчни, така казва той самият. Знаеш ли, той се хвали как закарва в леглото си млади момичета. Ето такъв човек управлява в момента „Маунтинвю“.

— Не и сега, татко. Вече не. Обзалагам се, че…

— Само защото вече не е един от нас в учителската стая, защото седи в малката си тронна зала, „кабинетът на директора“, както го нарича.

— Но, татко, тази стая винаги е била „кабинетът на директора“, още от времето на мистър Уолш?

— Мистър Уолш беше достоен за поста си.

— А нима Тони не е? Нима не осигури пребоядисване на училището, нима не се погрижи и не го стегна?

— О, добре те е надъхал.

— Ти какво мислиш — Граня внезапно се обърна към майка си.

— Какво значение има какво мисля? Така или иначе ти ще направиш това, което си решила.

— Искам да разберете, че и на него не му е лесно. Искаше да ти каже отдавна, не искаше да държим всичко в тайна, но аз не бях готова.

— О, боже, бедният човечец, бедната страдаща душа.

Никога не бяха виждали баща си толкова саркастичен и огорчен.

Граня изправи рамене.

— Както каза мама, аз съм пълнолетна и ще направя каквото искам, но се надявах на вашето насърчение.

— И къде е той, великият сър, който не се осмели да дойде с теб и лично да ни съобщи новината?

— Навън е, татко, в колата си. Казах му, че ще го поканя, ако обстановката е подходяща.

— Не е подходяща, Граня, аз няма да ти дам благословията или насърчението, които искаш. Както каза майка ти, ти тръгваш по своя път… какво можем да сторим ние?

Разгневен, той стана от масата, излезе от стаята и затръшна вратата на кабинета си.

Граня погледна към майка си. Нел Дън сви рамене.

— Ти какво очакваше? — попита тя.

— Тони ме обича.

— Може да те обича, а може и да не те обича. Но това няма значение за баща ти. Просто ти избра единствения мъж на Земята, с когото той никога няма да се сдобри. Никога.

— Но ти, ти разбираш ли?

Граня беше готова да се разплаче. Защо никой не я подкрепи?

— Разбирам, че той е това, което искаш в момента. Какво друго има за разбиране?

— Благодаря ти, мамо, много ми помогна — отсече тя. След това погледна към сестра си и приятелката си. — Благодаря и на вас за подкрепата.

— Божичко, какво можехме да направим — проплака Бриджид от несправедливото обвинение.

— Аз се опитах да кажа, че е добронамерен — измънка бедната Фиона.

Граня се изправи отривисто.

— Къде отиваш? Не отивай при татко, той няма да си промени мнението?

— Отивам да си приготвя багажа…

— Ако е толкова луд по теб, значи ще те чака и утре — вразуми я майка й.

— Не искам да стоя повече тук — отсече Граня. — Никога не съм била истински щастлива тук.

— Какво значи да си щастлив? — искрено се учуди Нел Дън.

— Ще те заведа вкъщи, скъпа — успокои я Тони О’Брайън, когато Граня излезе от къщата на родителите си.

А тя се разрида на рамото му. Някога, когато беше малка, така плачеше на рамото на баща си.

Фиона дълго размишлява за случилото се. Граня беше само с една година по-голяма от нея, но успя да се опълчи на родителите си? Сравнени с драмите в живота на Граня, нейните изглеждаха незначителни. Това, което трябваше да направи сега, беше да стабилизира връзката си с Бари.

Щеше да мисли утре, като отиде на работа.

В края на работния ден, когато цветята бяха по-евтини, Фиона купи букет фрезии и написа на тях: „Оправяй се бързо, Неса“. Издебна удобния момент и без да я забележат сестрите от отделението, изтича да ги остави. След това побърза да се върне в барчето.

Бари се появи два дни по-късно.

— Тя е много по-добре, прибира се вкъщи в края на седмицата — обяви той.

— О, значи го е преодоляла… каквото и да е било?

— Ами, заради баща ми е. Тя мисли… е, мислеше, че той няма да дойде да я види. Той заяви, че няма да позволи да бъде изнудван чрез тези опити за самоубийство. И в началото беше силно депресиран.

— Но сега?

— Изглежда се е предал. Изпратил й е цветя. Букет фрезии. И тя вече знае, че той не е безразличен към нея, затова се прибира вкъщи.

Фиона усети, че изстива.

— А той самият не се ли е появил… с цветята?

— Не, оставил ги е в отделението и си отишъл. Въпреки това номерът свърши работа.

— Ами той какво казва… по този въпрос?

Гласът на девойката почти не се чуваше.

— О, продължава да твърди, че никога не е изпращал цветя, но те си карат така от години.

— Всички родители са много странни, същото казваше и приятелката ми онзи ден. Изобщо не можеш да разбереш какво става в главите им.

— Ще излезем ли отново? — внезапно я попита Бари.

— С удоволствие — отвърна Фиона, а усмивката застина на лицето й, докато се молеше дано никой никога не открие истината за цветята.

Бари я заведе на футболен мач. Предварително й каза кой е добрият и кой — лошият отбор.

На стадиона срещнаха някакъв мургав, набит млад мъж.

— Как си, Луиджи, не знаех, че си от нашия отбор.

— Бартоломео, стари приятелю, та аз съм с тези момчета от самото начало.

И двамата преминаха на италиански, mi piace giocare a calcio. Започнаха да се смеят неудържимо, а Фиона ги последва, без да разбира за какво става дума.

— Това означава „обичам да играя футбол“ — обясни й Луиджи.

Фиона си мислеше точно същото, но не го показа.

— Чудесно се справяте с италианския — възхити се тя.

— О, извинявай. Луиджи, това е приятелката ми Фиона.

— Голям късметлия си, че приятелката ти ходи на мачове. Сузи казва, че предпочита да гледа как съхне боята.

Фиона се чудеше дали да обясни на този странен човек с дъблински акцент и италианско име, че всъщност не е приятелка на Бари, но реши да не се намесва. И защо той наричаше Бари с това странно име?

— Ако след мача ще се срещаш със Сузи, четиримата бихме могли да пийнем по нещо? — предложи Бари, а Луиджи прие без колебание.

Веднага избраха заведението, в което да отидат.

По време на целия мач Фиона полагаше неимоверни усилия, за да разбере какво се случва на игрището и да се вълнува в подходящия момент. В сърцето си смяташе, че това е чудесно, така правеха и другите момичета — ходеха на мачове с момчетата, там срещаха други момчета и после отиваха някъде с тях и с техните приятелки.

Чувстваше се прекрасно. Просто сега трябваше да запомни различните обстоятелства, които водеха до гол или корнер. И най-важното — да не пита Бари за майка му, баща му и загадъчния букет.

Сузи беше великолепна с червеникавите си коси и работеше в едно от елегантните заведения на „Темпъл бар“. Фиона й сподели, че сервира кафе в болницата.

Мъжете бяха щастливи, че момичетата се разговориха и веднага се възползваха от възможността да разнищят из основи мача. Постепенно двете стигнаха до предстоящото пътуване в Италия.

— Бартоломео говори ли денем и нощем за това viaggio? — поинтересува се Сузи.

— Защо го наричаш така? — прошепна Фиона.

— А как да го наричам?

— Ами, той всъщност е Бари.

— О, значи и това е дело на Синьора. Тя е невероятна. Наемателка е в къщата на майка ми. Управлява всичко и е прекръстила моя Лу на „Луиджи“. Понякога и аз го наричам така. Ти ще ходиш ли в Рим?

— Все още не познавам Бари чак толкова добре. Но ако нещата помежду ни потръгнат, може и да отида. Човек никога не знае.

— Започвай да спестяваш, ще бъде страшно забавно. Лу иска да прекараме там медения си месец.

И младата жена размаха ръка, за да покаже красивия си годежен пръстен.

— Великолепен е — възкликна Фиона.

— Не е истински, но Лу го изнамери чрез един приятел.

— Представи си само, меден месец в Рим — промълви с копнеж Фиона.

— Единственото неприятно е, че групата е от петдесет-шейсет души.

— Тогава ще го забавляваш само нощем, а не и денем.

— Да го забавлявам? Аз? Очаквам той да ме забавлява.

Фиона съжали, че не си замълча. Разбира се, че момиче като Сузи щеше да мисли така. Тя очакваше Луиджи да се старае. Но ако изглеждаш като Сузи с красивата й червена коса и ако работиш на такова елегантно място като нея, и ако мъжете се бият да ти подаряват страхотни пръстени… Фиона въздъхна дълбоко.

Сузи я изгледа със симпатия.

— Скучен ли беше мачът? — попита тя.

— Ами не знам. Никога досега не бях ходила. Не съм сигурна обаче, че разбрах какво е засада. Ти знаеш ли?

— За бога, не. И нямам никакво желание да разбера. Срещай се с тях след мачовете, такъв е моят девиз.

Сузи знаеше всичко. Фиона я гледаше с неприкрито възхищение и завист.

— Как си станала такава… нали се сещаш? Само защото изглеждаш добре ли?

Сузи я погледна с недоверие. Това момиче с огромните очила не я занасяше. Беше искрено.

— Нямам представа как изглеждам… Баща ми казва, че имам вид на мръсница и курва, майка ми — че имам вид на онези, действащи по бързата процедура; докато си търсех работа, ми подхвърляха, че нося прекалено много грим; момчетата, които искаха да легнат с мен, твърдяха, че изглеждам чудесно. Откъде да знае човек как изглежда?

— О, знам, знам — съгласи се Фиона.

Майка й също казваше, че изглежда глупаво с тениските, а в болницата ги харесваха. Според едни очилата й бяха актив — правеха очите й по-големи; други я питаха защо не си сложи контактни лещи. Тя самата понякога харесваше дългата си коса, а понякога се срамуваше, че прилича на престаряла ученичка.

— И така, в крайна сметка се убедих, че вече съм голяма и никога няма да се харесам на всички — продължи Сузи. — И реших да се харесвам на себе си: имам хубави крака, така че нося минижупи, но не глупави, гримът ми е леко по-приглушен. И щом престанах да се тревожа за тези неща, те вече не правят впечатление на никого.

— Как мислиш, да си отрежа ли косата? — попита я доверчиво Фиона.

— Не, не мисля, и не мисля също така, че трябва да я оставиш дълга. Това си е твоята коса и твоето лице и би трябвало да правиш с тях това, което ти смяташ за добро. Така че не търси моя съвет или съвета на Бартоломео, или на майка ти, иначе ще си останеш вечно дете. Аз поне така смятам.

О, колко лесно й беше на красивата Сузи.

Фиона се чувстваше като мишка с очила. Дългокоса мишка. Ако се отървеше от очилата и дългите коси, щеше да бъде просто премигваща мишка с къси коси. Как щеше да се превърне във възрастен човек, способен да взема решения като повечето хора? Може би нещо необичайно трябваше да се случи, нещо, което да я направи силна.

Бари остана много доволен от вечерта. Закара Фиона до вкъщи с мотора си. Докато го стискаше през кръста, тя се питаше какво да му отговори, ако я покани на друг мач. Дали да прояви смелост и да му обясни като Сузи, че предпочита да се видят след мача?

— Имаш страхотни приятели — обяви тя, като слезе от мотоциклета в началото на своята улица.

— Следващия път ще направим това, което ти избереш — рече той. — Ще мина да те видя утре. Утре ще водя майка си вкъщи.

— О, мислех, че вече се е прибрала.

— За съжаление депресията й се върна. Набила си е в главата, че баща ми й е изпратил цветя. А, разбира се, не го е направил той и когато тя осъзна истината, изпадна отново в предишното състояние.

На Фиона й стана едновременно горещо и студено.

— Какъв ужас — промълви тя. И попита с тънко гласче: — А защо е решила, че той го е направил?

Бари сви рамене.

— В отделението имаше букет цветя и етикет с нейното име. Но лекарите мислят, че си ги е купила сама.

— Защо?

— Защото никой друг не знаеше, че е там — въздъхна Бари.

Още една безсънна нощ за Фиона.

Прекалено много й се беше струпало днес. Мачът, правилата, запознанството с Луиджи и Сузи, вероятността за екскурзия до Италия, предположението на приятелите му, че е приятелка на Бари. И накрая ужасната история с нейните цветя, предизвикали състоянието на майка му. А си въобразяваше, че така ще й помогне.

Едва не закъсня за работа. А в суматохата се оказа, че е объркала тениската и сега на нея пишеше друг ден на седмицата. Посетителите я поднасяха, че явно се е обличала на тъмно. Една жена, видяла надписа „понеделник“, си тръгна преди уговорения час за преглед, тъй като реши, че е объркала деня. Фиона отиде в тоалетната и облече тениската си наопаки.

Бари се появи около обяд.

— Мис Кларк, управителката на супера, ме пусна за два часа. Тя също е в курса по италиански, там я наричам Франческа, но на работата е мис Кларк.

Фиона започваше да си мисли, че половин Дъблин е в този курс и участваше в италианския маскарад под фалшиво име. Имаше си обаче прекалено много грижи, за да завижда на тези хора, които си играеха детински игри в „Маунтинвю“. Непременно трябваше да разбере какво е станало с майка му, без да изглежда, че проявява прекалено любопитство.

— Всичко наред ли е?

— Не, не е. Тя не иска да се прибере вкъщи, но пък и не е достатъчно зле, за да я държат тук, затова я препращат към някое психиатрично заведение.

Изглеждаше смутен и объркан. Фиона, изморена от безсъние и тревоги, не знаеше как да го успокои.

— Е, все някак си ще се справя. Исках само да кажа… Нали предложих да излезем пак заедно и този път ти да избереш…

Фиона се паникьоса:

— Не съм решила точно какво…

— Имам предвид, че може да се наложи да го отложим, но не защото излизам с друго момиче или не искам да се виждаме… — заекна той.

Осъзна, че Бари наистина я харесваше. И тежестта, легнала върху сърцето й, мигом се изпари.

— Да, разбирам. Ще се обадиш, когато нещата се оправят.

Усмивката на лицето й беше двайсет и два карата. Беше забравила за клиентите, които чакаха за чай и кафе.

Фиона научи правилата за засадата, но така и не проумя как можеш да бъдеш сигурен, че между теб и голлинията винаги има двама души. Никой не й даде задоволителен отговор.

Позвъни на приятелката си Бриджид Дън. Вдигна бащата на Бриджид.

— О, Фиона. Опасявам се, че бях доста нелюбезен при последното ти идване у нас. Моля те да ми простиш.

— Вие бяхте разстроен… мистър Дън.

— Но това не оправдава лошото държание към един гост. Моля те, приеми извиненията ми.

Бриджид беше в превъзходно настроение. Беше отслабнала с един килограм, беше намерила сако, с което изглеждаше слаба и ръбеста и заминаваше на безплатна екскурзия до Прага, където нямаше ужасни нудистки плажове.

— Как е Граня?

— Нямам представа.

— Не си ходила да я видиш?

Фиона беше шокирана.

— Хей, това е добра идея. Защо да не посетим тази вечер улица „Прелюбодейна“? Може да заварим и нейния старец.

— Шшт, не я наричай така. Баща ти ще чуе.

— Но това е негов израз — разсмя се без капчица разкаяние Бриджид.

Граня, с джинси и дълъг черен пуловер, се изуми, като ги видя.

— Не мога да повярвам — възкликна щастлива тя. — Влизайте. Тони, имаме гости.

Той изглеждаше добре, но беше стар. Как Граня можеше да обвързва бъдещето си с него?

— Сестра ми Бриджид и приятелката ни Фиона — представи ги Граня.

— Влизайте, точно исках да отворя бутилка вино, а Граня казваше, че пием прекалено много, което означава, че аз пия прекалено много… но сега вече няма как, ще я отворим.

И ги поведе към някаква стая, пълна с книги, касети и компактдискове. Гръцката музика, която звучеше от уредбата, създаваше особено настроение — необичайно уютно и топло.

— Музиката от „Зорба гъркът“ ли е? — попита Фиона.

— Не, но е от същия композитор. Харесвате ли Теодоракис?

Очите му светнаха при мисълта, че може би е открил човек, харесващ музиката от неговото време.

— Кого? — попита Фиона и усмивката му се стопи.

Тони наля по чаша вино.

— Щастлив съм да ви видя, момичета, но ме чака работа в училище, затова ви оставям да си побъбрите.

— Не е нужно да излизаш, скъпи.

— Знам, че не е нужно, но се налага. — Той се обърна към Бриджид. — И ако говориш с баща си, кажи му… кажи му… — Бриджид го гледаше с очакване, но думите не идваха. — Кажи му… че тя е добре — довърши мъчително той и излезе.

— Е — рече Бриджид, — какво ще кажете?

— Той е отчаян и разстроен — обясни сестра й. — Татко не говори с него в училище, излиза, когато той влезе в същата стая. И на мен не ми е лесно, че не мога да си идвам вкъщи.

— Не можеш ли? — възкликна Фиона.

— Ами, ще последва сцена и дълга нравоучителна реч за дъщерята, която не би трябвало…

— Доста се е умълчал напоследък — промълви Бриджид. — Може би ще нарежда и ще вдига пара при първите няколко посещения, а след това ще се усмири.

— Не искам да го слушам, като ми говори срещу Тони.

Граня явно беше изпълнена със съмнения.

— Защото възстановява потресаващото му минало? — попита я Бриджид.

— Аз също имам своето минало.

— Късметлийка си — промълви с копнеж Фиона.

— О, млъкни, Фиона. Ти си слаба като вейка; сигурно и двете със сестра ми не можем да се мерим с твоето минало — сопна се Бриджид.

— Никога не съм спала с мъж, не съм го правила — измънка Фиона.

Двете сестри я изгледаха с интерес.

— Не е възможно — заяви Бриджид.

— Все щях да си спомням, ако го бях правила. Не съм, това е истината.

— Защо? — попита Граня.

— Не знам. Или се случваше той да се е напил и да е ужасен, или мястото беше неподходящо, или докато се реша да го направя, вече беше прекалено късно. Познавате ме. — Приятелките й като че ли бяха загубили способността си да говорят. — Но бих искала да го направя — заключи тя.

— Жалко, че изпуснахме жребеца на всички времена — изкикоти се Бриджид. — Той щеше да ни свърши тази услуга.

— Искам да знаеш, че не ми се струва ни най-малко смешно — настръхна сестра й.

— Нито пък на мен — допълни с неодобрителен тон Фиона. — Не съм искала да го направя, с който и да е, а с човек, когото обичам.

— О, моля, извинете ме — нацупи се Бриджид.

Граня им наля по още една чаша вино.

— Хайде да не се караме — рече тя.

— Кой се кара? — сопна се сестра й. — Помните ли как, докато бяхме ученички, играехме на „истина или предизвикателство“?

— Ти винаги избираше предизвикателството — загадъчно се усмихна Фиона.

— Но тази вечер нека да изберем истината.

— Какво би трябвало да направя, кажете ми вие двете — предложи им Граня.

— Трябва да си дойдеш вкъщи и да поговориш с татко. Липсваш му — рече Бриджид.

— Би трябвало да говорите за други неща, например за банката, за политика, за вечерния курс, а не за неща, които да му напомнят… — Фиона се притесни и не довърши мисълта си.

— А мама? Наистина ли не се вълнува?

— Не, казах го, за да те ядосам. Но нали я знаеш, има си нещо на ума, с работата ли е свързано или се дължи на менопаузата, един Господ знае, но ти не си за нея Големия въпрос, както е при татко.

— Изглежда справедливо — отсъди Граня. — Сега е ред на Бриджид.

— Мисля, че Бриджид трябва да престане да говори, че е дебела — каза Фиона.

— Защото не е дебела, а сексапилна. Огромен задник и големи цици, нали точно това обичат мъжете — допълни Граня.

— И много тънък кръст — напомни им гордо Бриджид.

— Но безкрайно скучен с вечното ти пресмятане на калориите — засмя се сестра й.

— Лесно ти е да говориш така, когато си слаба като четка за зъби.

— Скучна и секси, прекрасна комбинация — отговори й Граня.

И Бриджид усети, че се усмихва; очевидно те говореха сериозно.

— Добре. А сега — Фиона — рече тя, видимо ободрена.

Сестрите направиха пауза. По-лесно беше да атакуваш член от собственото си семейство.

— Чакайте да изпия още една чаша, за да се подготвя — заяви неочаквано приятелката им.

— Прекалено непретенциозна.

— Прекалено се извинява.

— Няма собствено мнение за нищо.

— Не е в състояние да реши каквото и да било.

— Така и не порасна и не осъзна, че всеки трябва сам да взема своите решения.

— Вероятно цял живот ще си остане дете.

— Кажи го пак — прекъсна ги Фиона.

Сестрите се спогледаха — не бяха ли прекалили?

— Работата е там, че си прекалено любезна с другите и никой не може да разбере какво смяташ наистина — обясни Граня.

— И дали изобщо мислиш — отсече Бриджид.

— За това, че съм дете — помоли ги приятелката им.

— Ами, имах предвид, че всеки сам трябва да взема решения, нали? Иначе другите ще ги вземат вместо нас и така се превръщаме в деца. Това е, което исках да кажа — обясни Граня; страхуваше се, че е обидила милата Фиона.

— Невероятно. Ти си вторият човек, който ми го казва. Онова момиче, Сузи, каза същото, когато я попитах дали да си отрежа косата.

— Е, мислиш ли, че ще го направиш? — попита я Бриджид.

— Какво да направя?

— Да вземаш решения навреме, да спиш с мъжа, когото харесваш, да си отрежеш косата, да имаш мнение?

— А ти ще спреш ли да мърмориш за твоите калории? — простреля я Фиона.

— Да, след като е толкова досадно.

— Добре тогава — съгласи се Фиона.

Граня предложи да купи нещо за ядене от близкия китайски ресторант, ако Фиона обещае да не се колебае два часа при избора си, а сестра й не се вайка, че храната е пържена и ужасно калорична. Двете отговориха, че са съгласни, ако тя самата се съгласи да отиде при баща си на другия ден.

Отвориха още една бутилка вино и се смяха, докато старецът се прибра и обясни, че на неговата възраст се нуждае от редовен режим и сън и затова се налага да ги изгони.

Но от начина, по който гледаше Граня, и двете разбраха, че не мислеше за спане.

— Страхотна беше идеята да отидем при тях — каза Бриджид.

— Тя изглежда щастлива — промълви Фиона.

— Той обаче е стар, нали?

— Може би, но тя го обича — отвърна твърдо Фиона. За нейна изненада Бриджид се съгласи.

За себе си беше решила да бъде съвсем друг човек, когато Бари Хили я покани да излязат.

Точно след една седмица Бари се появи отново.

— Добре ли вървят нещата вкъщи? — попита го тя.

— Не, не съвсем. Майка ми не се интересува от нищо, даже и не готви. Преди готвеше непрестанно и настояваше да ядем, а сега трябва да й купувам разни готови храни от супермаркета.

— Какво смяташ, че трябва да се направи? — попита Фиона, изпълнена със симпатия.

— Нямам представа. Честно казано, струва ми се, че полудявам и скоро ще я надмина. Слушай, реши ли къде да излезем?

— Бих искала да дойда за вечерния чай у вас.

— О, едва ли е най-добрата идея — измънка младият мъж, стъписан от внезапното й предложение.

— Ти ме попита и аз точно това искам. Майка ти ще трябва да приготви нещо в моя чест, ако й съобщиш, че ще водиш момиче за вечеря. Аз пък ще се постарая да бъда мила и жизнерадостна и да говоря нормално за нещата от живота.

— Не, Фиона, все още е рано…

— Точно сега е моментът. Как иначе ще си възвърне вярата в живота?

— Е, може би имаш право — отвърна той, все още изпълнен със съмнения. Надяваше се обаче Фиона да се разколебае в последния момент. Но за негова изненада тя обясни, че ще е уморена след дългия работен ден и би искала за вечеря спагети или овчарска баница. Бари беше смаян. Но все пак предаде посланието.

— Не мога да ги направя — отвърна майка му.

— Разбира се, че можеш, мамо, та ти си страхотна готвачка.

— Баща ти не смята така.

Очевидно посещението на Фиона нямаше да е достатъчно, за да извади майка му от кризата. Искаше му се да не е единствено дете, а да има няколко братя и сестри, с които да сподели този товар. Искаше му се баща му да изрече проклетите думи, които майка му настояваше да чуе: че я обича, че няма да я остави заради друга. Все пак баща му почти петдесетгодишен, разбира се, че нямаше да остави майка му заради друга жена. А и коя би го взела? Толкова ли не можеше да изрече думите, които щяха да й доставят удоволствие?

— Е, добре, тогава сам ще опитам да приготвя нещо. И ще кажа, че ти си го направила. Все пак не бих искал тя да си помисли, че не е добре дошла у нас.

— Аз ще сготвя — отсече майка му. — Ти не би могъл да приготвиш ядене дори за Каскарино.

Каскарино беше големият им едноок котарак. Бяха го кръстили на Тони Каскарино, известния футболист от националния отбор.

Фиона се появи в уречения час и донесе елегантна кутия шоколадови бонбони.

— О, не трябваше, от тях само ще наддам още — отвърна майка му. Изглеждаше бледа, с уморени очи и с безвкусна кафява рокля, а косата й — сплескана и безжизнена.

— Мисис Хили, вие не сте пълна. Имате прекрасни скули. Така се разбира дали човек е склонен към напълняване, по скулите.

Бари видя как майка му докосна с известно недоверие бузите си.

— Сигурна ли сте? — промълви тя.

— О, това е доказано, вижте филмовите звезди, които имат хубави скули…

И започнаха да изреждат — Одри Хепбърн, която не беше наддала и килограм, Ава Гарднър, Мерил Стрийп, след това преминаха към така наречените „хубави жени“, чиито скули не бяха изпъкнали.

Бари не беше виждал майка си по-оживена от седмици. И тогава Фиона заговори за Мерилин Монро, която може би нямаше да издържи проверката на времето, ако си беше дала възможност да остарее. Как пък завъртя разговора точно към нея, нали се беше самоубила? Майка му, естествено, веднага се хвана за темата.

— Но тя, разбира се, не се уби заради скулите си.

Фиона се изчерви, но продължи невъзмутимо:

— Не, вероятно го е направила, защото е смятала, че не е обичана достатъчно. Боже, добре че и останалите хора не постъпваме по този начин, иначе земята съвсем скоро щеше да се обезлюди.

Говореше непринудено и с лекота на тази деликатна и болна тема. Бари затаи дъх от напрежение. Но най-неочаквано майка му отговори със съвсем нормален глас.

— Може би се е надявала, че онзи, когото е обичала, ще я съжали.

— Ако питате мен, той само се е ядосал на глупостта й — отвърна бодро девойката.

Бари я съзерцаваше с възхищение. Днес беше много по-решителна от обикновено, не чакаше да разбере първо мнението на другите. Наистина превъзходна идея, че настоя за тази вечеря. И представяш ли си, точно Фиона да казва на майка му, че има хубави скули.

Всичко се развиваше добре, той усети, че започна да се отпуска и се запита за какво ли ще говорят после, след като, бяха преминали успешно минното поле за самоубийството на Мерилин Монро.

Бари се опитваше да измисли следваща тема за разговор — не можеше да каже, че Фиона работи в болницата; нито да заговори изведнъж за курса по италиански, за супермаркета или за мотоциклета си, защото щяха да разберат, че иска да смени темата с друга, по-безопасна. Ако беше сигурен, че Фиона няма да се разсърди, щеше да каже на майка си за нейните тениски; тази вечер обаче тя се беше облякла официално за срещата и може би щеше да я изложи.

В този момент се появи котаракът и впери здравото си око в гостенката.

— Бих искал да те представя на Каскарино — размърда се Бари.

Молеше се само големият сърдит котарак да не одере Фиона или да не реши да оближе района между задните си крака пред очите на всички. Животното обаче се намести в скута й и замърка.

— Вие имате ли си котка вкъщи? — попита майка му.

— Не, много бих искала, но баща ми казва, че човек никога не знаел какви неприятности могат да му докарат.

— Жалко, според мен котките са голяма утеха. Каскарино може да не изглежда особено привлекателен, но за мъжкар е изпълнен с разбиране.

— Знам — съгласи се младата й гостенка. — Не е ли странно, че мъжете са толкова трудни. Не смятам, че го правят нарочно, просто така са създадени.

— Създадени са без сърца — заяви мисис Хили и очите й заблестяха опасно. — Е, имат нещо, което бие в гърдите им и изтласква кръвта из тялото, но то не е сърце. Виж бащата на Бари — той не е тук дори тази вечер, макар да знае, че синът му е поканил приятелка на вечеря. Знаеше и въпреки това го няма.

Бари отново затаи дъх. Е, сега вече чашата беше преляла и кризата можеше да връхлети всеки миг. Но за негово изумление Фиона се справи безпроблемно със ситуацията.

— Такива са мъжете. Когато аз заведа Бари у нас, баща ми със сигурност също ще ме издъни. О, ще си бъде вкъщи, той винаги си е вкъщи. Обзалагам се обаче, че преди да минат пет минути, ще започне да обяснява на Бари колко е опасно да кара мотоциклет, да не говорим за вана на супермаркета, колко е глупаво да се ходи на футболни мачове. Ако се сети за нещо нередно, свързано с изучаването на италианския, ще каже и него. Той вижда само това, което не е наред, но не и това, което е хубаво. Наистина е депресиращо.

— И какво казва майка ти?

Мисис Хили, заинтересувана от ситуацията, беше изоставила атаката срещу своя съпруг.

— Ами, с годините започна да се съгласява с него. Те са стари, мисис Хили, много по-стари, отколкото сте вие и бащата на Бари. Аз съм най-малкото дете в едно голямо семейство. Имат си вече затвърдени навици и тепърва едва ли ще ги променят.

Изглеждаше убедителна и уверена в думите си с блестящите стъкла на очилата си и голямата розова пандела, придържаща лъскавите й коси отзад. Всяка майка би била щастлива, ако синът й избереше такова топло и сърдечно момиче.

Бари забеляза, че майка му се отпусна.

— Бари, ще отидеш ли в кухнята да сложиш пая във фурната?

Той излезе и се добра шумно до кухнята, след това се върна крадешком до вратата, за да разбере какво става в негово отсъствие. Двете жени разговаряха тихо и той не успя да чуе нищо. Боже, дано само Фиона не каже нещо глупаво. И дано майка му не сподели всичките си фантазии за това как баща му уж си имал друга. Върна се в кухнята и приготви масата за тримата. Беше ядосан на баща си. Можеше и той да направи някакво усилие. Нима не виждаше, че с глупавия си инат сам наливаше масло в подозренията на майка му? Можеше да се прибере и поне за една вечер да си изиграе ролята. Защото майка му все пак беше приготвила пай с пиле и ябълков сладкиш за десерт.

Вечерята мина по-добре, отколкото се надяваше. Фиона изяде всичко и само дето не си облиза чинията. Заяви, че би искала да знае как се приготвят тестени изделия. Не я бивало в готвенето. И тогава й дойде гениална идея.

— Точно така, ще тръгна на курс по готварство — извика тя. — Бари все ме питаше с какво бих искала да се занимавам и сега, след като опитах тези вкуснотии, разбрах кое би ми доставило удоволствие.

— Добра идея — отговори Бари, щастлив от похвалата за готварските умения на майка му.

— Трябва да попаднеш на можещ човек, тази работа изисква лека ръка — посъветва я мисис Хили.

— Да, така е, а и вече е средата на срока. Слушайте… не, не мога да искам такова нещо… но може би…

Погледна пламенно към майката на Бари.

— Продължавайте, за какво става дума?

— Ами например във вторник и четвъртък, когато Бари е на курс, бихте ли ми показвали, така де, да ми давате някои насоки? — Събеседничката й мълчеше. Фиона май беше прехвърлила границата на допустимото. — Съжалявам, съвсем в мой стил е първо да си отворя устата, преди да помисля какво ще кажа.

— Ще бъда щастлива, Фиона — изненада я на свой ред майката на Бари. — Да започнем още следващия вторник, с хляб и кифлички.

— Да накараш майка му да ти преподава уроци по готвене, ето това се казва умен ход, — заяви Бриджид Дън, впечатлена от напредъка на Фиона.

— Ами, получи се някак си естествено, просто го казах.

Самата Фиона беше не по-малко изумена от дързостта си.

— Уж не те бивало с мъжете. Кога ще се запознаем с Бари?

— Не искам да го запознавам изведнъж с всичките си приятелки, особено със сексапилните и свръхсамоуверените като теб.

— Променила си се, Фиона — промълви Бриджид.

— Граня? Фиона е.

— О, чудесно. Мислех, че се обаждат от държавния съвет. Как си? Направи ли го вече?

— Какво?

— Знаеш какво — отвърна Граня.

— Не, още не, но всичко върви по план. Обаждам се, за да ти благодаря.

— За какво?

— Защото каза, че съм малко скучна.

— Никога не съм казвала такова нещо, Фиона — възпротиви се приятелката й.

— Не, но каза да се взема в ръце и да започна да действам като възрастна. Получи се нещо чудесно. Той е луд по мен. Майка му — също.

— Много се радвам.

— Обадих се да питам дали изпълняваш твоята част от договорката. Видя ли се с баща си?

— Не. Опитах, но в последния момент изгубих кураж.

— Граня! — извика строго Фиона.

— Хей, точно ти ли ще ми изнасяш лекция сега.

— Не помниш ли какво си обещахме онази вечер?

— Помня, разбира се.

— Бриджид оттогава не е споменавала за нискокалорични подсладители, аз пък съм смела като тигър.

— О, по дяволите, Фиона. Ще отида тази вечер — отсече Граня.

Граня си пое дълбоко въздух и почука на вратата.

— Все още имаш ключ, не е нужно друг да ти отваря — рече баща й.

— Не исках да влизам така, сякаш все още живея тук.

— Никой не е казвал, че не можеш да живееш тук.

— Знам, татко. — И двамата стояха в коридора. — Къде са другите? Всички ли са вкъщи?

— Не знам — изсумтя баща й.

— Хайде де, не се дръж така.

— Не знам. Майка ти може би чете в кухнята, Бриджид може би е в стаята си горе. Аз бях в моята стая.

— Ще ми я покажеш ли?

— Разбира се.

Въведе я в стаята си и тя едва не извика от удивление. Вечерното слънце надничаше през прозореца, жълтите и златните цветове около него улавяха светлината, а завесите в пурпурно и златно бяха ушити като че ли за театрална сцена. Полиците бяха пълни с книги и орнаменти, малкото бюро блестеше на вечерната светлина.

— Татко, прекрасно е. Никога не съм допускала, че можеш да направиш нещо подобно.

Ентусиазмът й беше толкова искрен, че той не можеше да остане равнодушен.

— Аз винаги съм си бил глупав мечтател, Граня.

— Значи съм наследила това качество от теб.

— Не, не мисля, че си го наследила.

— Не бих могла да създам една толкова красива стая, но аз също имам своите мечти.

— Те не са подходящи, Граня.

— Ето какво ще ти кажа: никога досега не съм обичала, освен теб и мама, честно казано — теб повече. Сега вече знам какво е любов. Любовта е да искаш най-доброто за човека до теб, да искаш да бъде по-щастлив от теб, нали?

— Да — неохотно се съгласи баща й.

— И ти си чувствал някога същото към мама, нали? Искам да кажа, вероятно все още го чувстваш.

— С възрастта чувствата се променят.

— Но нашата връзка няма да има кога да остарее. Вие с мама сте имали почти двайсет и пет години, Тони отдавна ще е умрял. Той пуши и пие и е безнадежден в това отношение. Но ти го знаеш. Ако имаме десет хубави години, ще бъда късметлийка.

— Граня, ти имаш толкова други възможности.

— Кое може да бъде по-добро от това да бъдеш обичана от човека, когото обичаш, татко? Не си ли съгласен?

— На него не може да се разчита.

— Аз разчитам безусловно на него, татко. Бих му поверила живота си.

— Почакай, докато те остави с дете без баща. Тогава ще си спомниш думите ми.

— Повече от всичко на света бих искала да имам дете от него.

— Е, давай тогава. Няма какво да те спре.

Граня се приведе и се вгледа в цветята на малката масичка.

— Ти ли ги купуваш?

— Кой друг според теб ще ги купи?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Аз бих ги купувала за теб, ако ми позволиш. Ще идвам в тази стая и ако имам дете, ще водя и него.

— Искаш да кажеш, че си бременна, така ли?

— Не, не съм. Няма да забременея, преди да бъда сигурна, че детето ще бъде посрещнато добре от всички.

— В такъв случай ще се наложи да чакаш дълго — промълви той.

Но тя забеляза, че и неговите очи бяха насълзени.

— Татко — рече Граня и беше трудно да се каже кой от двамата тръгна пръв към другия.

Бриджид и Фиона отидоха на кино.

— Спа ли с него?

— Защо да бързам, всичко се движи по план — отвърна Фиона.

— Най-дългият план в човешката история.

— Повярвай ми, знам какво правя.

— Радвам се, че някой знае. Татко и Граня са станали едни емоционални. Тя стои в стаята му и говори с него, сякаш никога не са се карали. Истинска мистерия.

— А какво казва майка ти?

— Нищо. И това е другата мистерия. Преди си мислех, че сме най-обикновеното и най-безинтересно семейство в западния свят. Сега ми се струва, че живея в лудница. Мислех, че странната си ти, Фиона. Но ето че ти се превърна в любимка на къщата, вземаш уроци по висша кулинария от майката и възнамеряваш да легнеш със сина.

Бриджид мразеше мистериите и се чувстваше объркана от необичайното развитие на живота около себе си.

Уроците по готварство се радваха на огромен успех.

Понякога бащата на Бари си беше вкъщи. Висок и мургав, той изглеждаше много по-млад от своята съпруга. Работеше в голяма фирма, доставяща зеленчуци и цветя на различни хотели и ресторанти из града. Държеше се безупречно към Фиона, но не гореше от ентусиазъм. Не проявяваше любопитство спрямо нея и създаваше странното впечатление, че не живее в тази къща, а по-скоро само се е отбил за малко и всеки миг отново ще замине.

Постепенно Фиона добиваше представа за Голямата изневяра. В началото се опитваше да не слуша.

— Не ми казвайте всичко, мисис Хили, после, когато отношенията ви с мистър Хили се оправят, ще съжалявате.

— Не, няма да съжалявам, ти си ми приятелка. Накълцай ги по-ситно, Фиона, не е хубаво да бъдат на едри парчета. Трябва да знаеш какво представлява бащата на Бари.

Всичко било нормално допреди две години. Е, и тогава работното му време било неприятно, но вече била свикнала. Понякога трябвало да бъде на линия още в четири и половина сутринта, друг път се налагало да закъснява до късно вечерта. Но естествено имал и свободно време, понякога и през деня. Бяха ходили на кино от два следобед например и съседките и приятелките й страшно й завиждали. Никоя от тях не ходела на кино със съпруга си денем. Той настоявал тя да не работи. Твърдял, че носи достатъчно за тях двамата и детето. От нея се искало да поддържа дома, да готви и да бъде на разположение, когато не е на работа. Така имали възможност да се радват на добър живот.

Но преди две години всичко се променило. Той срещнал някаква жена и започнал връзка с нея.

— Откъде сте сигурна, мисис Хили — възкликна Фиона, докато отмерваше стафидите за кекса. — Впечатленията ви може да са погрешни… с неговото работно време, а и по-натовареното движение в пиковите часове, когато всички се разбързват нанякъде.

— Какъв пиков час в четири сутринта, когато се прибира? — мрачно възропта майката на Бари.

— Но това са ужасни часове за работа, нали?

— Проверих в неговата компания — той работи по двайсет и осем часа седмично. А оттук отсъства почти двойно повече.

— Ами пътуването, нали постоянно е в движение?

Фиона полагаше отчаяни усилия, за да тушира напрежението и неизбежната криза, която щеше да последва.

— Работата му е на десетина минути оттук.

— Възможно е просто да иска известно усамотение.

— И това не му липсва тук — спи в стаята за гости.

— Може би не желае да ви събужда?

— По-скоро, за да не е близо до мен.

— А коя е тя, ако изобщо съществува? — прошепна Фиона.

— Не знам, но ще разбера.

— Може би е негова колежка?

— Не, познавам ги всичките. Тя е жена, с която се среща служебно, а това може да е половин Дъблин.

Наистина ли подозренията й бяха плод единствено на болното й въображение, както твърдеше Бари?

Бари и Фиона се виждаха редовно. Ходеха на футболни мачове и на кино, а когато времето се затопли, тръгнаха с мотоциклета по екскурзии в околностите на Дъблин.

Той обаче не я покани за пътуването до Рим, viaggio, както го наричаха помежду си курсистите. Фиона се надяваше и за всеки случай беше подала документи за международен паспорт.

Понякога излизаха със Сузи и Луиджи, които ги бяха поканили на сватбата си в Дъблин в средата на юни. Сузи сподели, че, слава богу, идеята за женитба в Рим е изоставена. И родителите им, и приятелите им твърдяха, че са си изгубили ума. Така че viaggio щеше да е сватбеното им пътешествие.

— А ти учиш ли италиански? — попита я Фиона.

— Ако те искат да говорят с мен, да научат моя език — заяви красивата и самоуверена Сузи.

След това дойде ред на голямото парти за набиране на средства за пътуването. Напитките бяха осигурени от няколко магазина за продажба на алкохол и от супермаркета. Някой познаваше група, която се съгласи да свири безплатно, ако снимката им бъде публикувана в местния вестник. От всеки курсист се очакваше да покани поне пет човека, всеки от които да плати пет лири за партито. Така щяха да съберат седемстотин и петдесет лири за viaggio, освен това организираха лотария.

Бари събираше своите пет човека за партито.

— Бих искал да дойдеш, татко — каза той. — И не забравяй, че с мама винаги сме идвали на мероприятията в работата ти.

— Не съм сигурен, че ще бъда свободен, синко. Не мога да ти кажа от сега.

Освен него Бари беше поканил Фиона, майка си, един колега и един съсед. Фиона покани Бриджид и Граня, но те така или иначе щяха да ходят заради баща си. Сузи пък щеше да отиде заради Луиджи. Очертаваше се страхотно парти.

Уроците по готварство продължаваха. Фиона и мисис Хили смятаха да приготвят един екзотичен десерт за партито, наречен „cannoli“, с много плодове, ядки и сирене „Рикота“.

И продължаваха да си доверяват тайните си.

Девойката сподели, че наистина харесвала Бари, но не искала да го кара да бърза, тъй като според нея още не бил готов да се задоми.

А майката на Бари пък сподели, че не можела да се откаже от съпруга си. Имало време, когато била в състояние да се откаже, но не и сега.

— И защо? — полюбопитства Фиона.

— Когато бях в болницата, той ми донесе цветя. Един мъж не прави подобен жест, ако е безразличен. Донесъл букет фрезии и ги оставил при сестрите. Разбира се, сега твърди, че не е носил нищо, но мене не може да ме излъже. Въпреки всичките си заявления, че няма да позволи да бъде изнудван, той ме обича, Фиона. Ето за това се държа.

Девойката я слушаше и се проклинаше заради собствената си глупост. Знаеше, че ако смяташе да говори, трябва да го направи още в тази минута. Но когато се вгледа в лицето й и видя сълзите в очите й, осъзна, че не можеше да й каже истината. Нямаше право да отнема и последната надежда на тази жена, която продължаваше да й обяснява, че любовта не може да е мъртва, щом си изпратил цветя.

Сузи може би знаеше какво трябва да се направи, но нямаше как да я попита. Сузи щеше да каже на Луиджи, а Луиджи на стария си приятел Бартоломео, както той упорито наричаше Бари. Освен това Сузи щеше да се изпълни с презрение към нея, а това беше последното й желание.

Бриджид и Граня също не можеха да й помогнат в тази ситуация. Щяха да кажат, че се връща към старите си навици и прави от мухата слон. Една тяхна учителка беше използвала същия израз. „Не правете от мухата слон, момичета“ — обичаше да казва тя, а те едва се сдържаха, за да задушат смеха си. Години по-късно Бриджид и Граня заявиха, че тази мисъл чудесно изразявала темперамента на Фиона, която обичала да създава проблеми от нищо. Не можеше да им обясни колко е уплашена и разстроена. Щяха да й отговорят, че единствено тя самата си е виновна. И, разбира се, щяха да бъдат абсолютно прави.

— Чувстваш ли ме близка, Фиона? — попита я мисис Хили, след като приготвиха лимоновия пай.

— И то много — отвърна пламенно девойката.

— И ще ми кажеш ли истината?

— О, да.

Гласът й прозвуча изненадващо пискливо. Тя очакваше удара. Кой знае как, но очевидно връзката й с букета от фрезии беше установена. Може би така беше най-добре, примири се тя, готова да понесе всички упреци и обвинения на мисис Хили.

— Мислиш ли, че трябва да отида да ми установят цветовете?

— Цветовете ли?

— Да. Отиваш при консултант, който определя кои цветове ти отиват и кои те правят безцветна. Подходът изглежда е научен.

— И колко струва?

— О, имам парите.

— Е, мен самата не ме бива особено за тези неща, но имам една приятелка, ще я попитам.

Сузи каза, че идеята е блестяща.

— Кога отиваш? — попита тя.

Фиона не намери смелост и да признае, че няма предвид себе си. Освен това се разстрои от факта, че според Сузи имаше нужда от подобна консултация. Но от известно време полагаше огромни усилия да действа като възрастен човек и да не се колебае непрекъснато, затова й обясни, че действително мислела да направи нещо такова.

Неса Хили беше щастлива, че идеята й е одобрена.

— Знаеш ли още какво би трябвало да направим според мен? — заяви с поверителен тон тя. — Трябва да отидем при някой скъп стилист и да си направим съвсем нови прически.

На девойката й прилоша. Всичките пари, които спестяваше с такива усилия за viaggio, ако изобщо някога тръгнеше на него, щяха да отидат за тези невероятни подобрения на външния й вид, които възнамеряваха да направят с майката на Бари.

Сузи обаче я спаси, тъй като й препоръча едно училище за фризьори.

А мисис Хили все по-рядко обличаше кафяви дрехи. Поразрови се из гардеробите си и извади тоалети в светли тонове, които съчетаваше с красиви шалове в тъмни цветове. Боядиса си косата и я отряза, и видимо се подмлади.

Фиона отряза съвсем късо тъмната си лъскава коса, остави я права и всички й казаха, че изглеждала страхотно. Носеше дрехи в яркочервено и жълто и един-двама от хирурзите в болницата й направиха комплименти, на които тя просто се позасмя добродушно. А само допреди няколко месеца щеше да реши, че й правят предложение за женитба.

А бащата на Бари взе да се застоява вкъщи и изглеждаше наистина доволен, когато завареше Фиона в дома си. Но нито новите цветове, нито новата прическа щяха да го спечелят окончателно, така че нещата да се върнат в старото си положение, отпреди любовната връзка.

— Ти си много добра с майка ми, тя изглежда страхотно — сподели с нея Бари.

— Аз не изглеждам ли страхотно?

— Ти винаги си изглеждала страхотно, Фиона. Слушай, не позволявай да разбере, че съм ти казал за самоубийството. Често ме моли да се закълна, че не съм ти казвал.

Фиона преглътна мъчително. И тя никога нямаше да може да каже на Бари за букета от фрезии. Излизаше, че цял живот трябваше да премълчава тази малка лъжа, довела до такива фалшиви надежди.

Нищо не я беше подготвило за откритието, което се стовари върху нея на следващия ден, докато отделяха жълтъци от белтъци и ги разбиваха, за да залеят с тях поредния сладкиш.

— Открих къде работи.

— Кой?

— Любовницата му.

Мисис Хили говореше с видимо удовлетворение, като истински детектив.

— И къде работи?

— В един от най-елегантните ресторанти на Дъблин, както се оказа. В „Куентин“, представяш ли си. Чувала ли си за него?

— Да, често го споменават по вестниците.

— И най-вероятно ще пишат отново — мрачно заяви майката на Бари.

Фиона все пак се надяваше, че тя нямаше да отиде в „Куентин“ и да направи сцена? Или точно това искаше да каже?

— Откъде си толкова сигурна, че е там?

— Проследих го — отвърна тя.

— Проследила си го? — не скри изумлението си Фиона.

— Снощи той тръгна с вана си. Често го прави в сряда. Стои тук, гледа телевизия и след полунощ заявява, че трябва да излезе, тъй като имал работа. Аз знам, че ме лъже, тъй като излиза добре облечен, слага чиста риза, мие си зъбите. Това говори достатъчно.

— Но как успя да го проследиш?

— Бях извикала такси, което чакаше със загасени фарове, така че тръгнахме веднага след него.

— Таксито е чакало през цялото време? Докато той излезе?

— Знаех, че ще тръгне около полунощ, затова го извиках петнайсет минути по-рано, за всеки случай. След това го проследих.

— А какво си помисли таксиметровият шофьор, за бога?

— За хубавата сума, която навърташе апаратът му, ето за какво мислеше.

— И какво стана?

— Ами, ванът зави по улицата зад „Куентин“.

Мисис Хили направи пауза. Не изглеждаше особено разстроена. Многократно я беше виждала далеч по-напрегната и стресирана.

— И после?

— Е, после зачакахме. Искам да кажа, че чакаше и той, и ние с таксиметровия шофьор. Излезе някаква жена. Не можах да я видя в тъмното. Тя се качи направо при него и потеглиха толкова бързо, че ги изгубихме.

Фиона изпита огромно облекчение. Но мисис Хили беше практична.

— Следващата сряда няма да ги изгубим — заяви решително тя.

Девойката тотално се провали в опитите си да я откаже от втората среднощна екскурзия.

— Кой знае колко ти струва? Можеше да си купиш прекрасна вълнена пола за парите, които си платила на шофьора.

— Те са от парите ми за домакинството, Фиона. Ще ги харча за това, което ми доставя удоволствие.

— Ами ако той те види и те разкрие?

— Не съм аз тази, която прави нещо нередно; просто съм отишла да се повозя с такси.

— Но дори и да я видиш? С какво ще промениш ситуацията?

— Ще знам как изглежда жената, която той си въобразява, че обича.

Очевидно беше напълно убедена, че съпругът й Дан Хили само се заблуждава, че е влюбен в друга. Кръвта на Фиона се смрази.

— Майка ти не работи ли в „Куентин“? — попита Фиона.

— Да, защо? — поинтересува се Бриджид.

— Значи добре познава хората, които работят там, например сервитьорките, по-младите?

— Предполагам, че ги познава. Защо?

— Ако ти дам едно име, би ли могла да я разпиташ, но без да обясняваш защо го правиш?

— Възможно е. Защо?

— Непрестанно питаш защо?

— Аз не правя нищо, без да питам защо — обясни Бриджид.

— Добре тогава, забрави — отвърна решително Фиона.

— Не, не съм казала, че няма да го направя.

— Забрави.

— Окей, ще направя справката. За твоя Бари ли става дума? Да не мислиш, че си има друга?

— Не точно.

— Бих могла да я попитам, разбира се.

— Не, ти задаваш прекалено много въпроси. По-добре да се откажем, ще издадеш всичко.

— О, Фиона, ти пък, приятелки сме от цяла вечност. Ти прикриваш нас, а ние — теб. Само ми дай името и ще разпитам майка си по най-безобидния начин.

— Може би.

— Та как й е името?

— Не знам още, но скоро ще разбера — отвърна Фиона.

— Как ще научим името й? — попита Фиона.

— Не знам — отговори мисис Хили. — Трябва ни очна ставка.

— Не, имам предвид, че ще имаме предимство, ако знаем името й. Може да не се наложи да се изправяме лице в лице срещу нея.

— Не виждам как би могло да стане иначе.

Неса Хили беше объркана. Двете потънаха в мълчание.

— Да предположим следното — започна девойката. — Защо не му кажеш, че го е търсила някаква жена от „Куентин“ и е помолила той да й се обади, като се върне, но не си е оставила името, тъй като той щял да се досети кой го търси. И тогава ще подслушаме кого ще потърси той.

— Фиона, защо си пилееш таланта в онази болница — възкликна майката на Бари. — Ти си родена за частен детектив.

Още същата вечер, след като поднесоха на Дан току-що изпечения сладкиш, тя му предаде „съобщението“.

Той излезе във вестибюла да се обади, а Фиона включи миксера на най-високата му скорост. Майката на Бари се промъкна след него до вратата.

И двете вече смесваха отделните съставки, когато Дан Хили се върна в кухнята.

— Сигурна ли си, че е казала „Куентин“?

— Да, точно така каза.

— Току-що ми обясниха, че никой не ме е търсил.

Съпругата му сви рамене. Което означаваше, че не я засяга. Видимо смутен, той се качи в стаята си.

Мисис Хили веднага кимна на Фиона, очите й блестяха трескаво.

— Вече знам името й. Той говори с нея.

— И какво е то?

— Ами, не знам кой вдигна телефона, но той рече: „Божичко, Нел, защо си се обаждала вкъщи?“. Ето това каза. Значи тя се казва Нел.

— Какво?

— Кучка такава, себична и безразсъдна крава. Е, няма как да си мисли, че той я обича; да беше чула само как й се скара.

— Да — отвърна безизразно Фиона.

— И така, вече знаем името й.

Девойката не отговори.

Нел беше майката на Бриджид и Граня. Нел Дън работеше на касата в „Куентин“ и вдигаше телефона. Бащата на Бари имаше връзка с майката на нейните приятелки. Не с някакво глупаво момиченце, търсещо единствено начин да си прекара добре, а с връстничка на Неса Хили. Жена със съпруг и големи дъщери.

Фиона се запита дали усложненията в живота й щяха да свършат някога.

— Фиона? Бриджид е.

— Знаеш, че не е редно да ми звънят на работа.

— Ако си беше взела матурите и си беше намерила работа като хората, сега щяхме да ти се обаждаме без проблеми — оплака се приятелката й.

— Е, да, не го направих. Какво има, Бриджид? Тук ме чака цяла тълпа от клиенти.

В действителност нямаше никой, но тя се чувстваше безкрайно неудобно, след като знаеше такава ужасна тайна за нейното семейство.

— Онази птица, по която според теб си пада Бари и която работела в „Куентин“… щеше да ми казваш името й?

— Не! — почти изпищя Фиона.

— Хей, нали ти ме помоли.

— Промених си намеренията.

— Ако той си има нещо настрани, редно е да знаеш. Всеки човек има право да знае. Ако той ти казва, че те обича, и същевременно го казва и на нея, тогава, за бога…

— Но положението не е точно такова.

— Той не ти ли казва, че те обича?

— О, по-добре да върви по дяволите!

— Фиона?

— Да?

— Започваш да полудяваш. Мисля, че трябва да го знаеш.

— Разбира се, Бриджид — отвърна Фиона, за първи път през живота си доволна, че я смятаха за човек, който прави от мухата слон.

— Кое би било по-неприятно — ако тя е млада или ако е стара? — попита Фиона.

— Нел ли? Трябва да е млада, защо иначе ще кръшка с нея? — отговори майката на Бари.

— Мъжете невинаги могат да бъдат разбрани, всички го казват. Тя може и да е стара.

Неса Хили беше спокойна.

— Ако е свърнал встрани, то е само защото някое младо момиче се е хвърлило на врата му. Мъжете обичат да ги ласкаят. Но той обича мен. Винаги е било от ясно по-ясно. Когато бях в болницата онзи път, за който съм ти разказвала, той дошъл, докато спях, и ми оставил цветя. Това вече е солидна основа, за която да се държиш.

Бари се прибра развълнуван. За партито в четвъртък се записали толкова много хора, направо не било за вярване. Очертаваше се да бъде фантастично. Magnifico. Мистър Дън заявил, че благодарение на успеха на вечерния курс догодина ще организира цяла образователна програма за възрастни.

— Мистър Дън ли? — попита глухо Фиона.

— Той е организаторът и голям приятел на Синьора. Нали спомена, че познаваш дъщерите му.

— Да, познавам ги.

Девойката продължаваше да говори все така глухо.

— Та той е очарован от успеха…

— Той ще бъде ли там?

— Хей, Фиона, спиш ли? Нали ти ми каза, че не можем да продадем билети на дъщерите му, защото ще отидат с него?

— Така ли съм казала?

Сигурно беше така, но то се беше случило преди цяла вечност, преди да научи всички ужасни неща, които знаеше сега.

— А съпругата му ще дойде ли?

— Естествено. Всеки от нас е длъжен да осигури повече хора.

— И баща ти ли ще дойде?

— Днес потвърди със сигурност — отвърна той, щастлив, че беше успял да събере добър отбор.

Всички очакваха трепетно вечерта на festa-та в „Маунтинвю“.

Синьора мислеше да си купи нова рокля, но в последния момент реши да даде парите за цветното осветление във фоайето на училището.

— О, хайде де, Синьора — възкликна Сузи Съливан. — Избрала съм ти страхотна рокля. Остави ги да използват старото осветление, с което разполагат.

— Искам да запомнят тази вечер. Ако има цветни светлини, обстановката ще е по-романтична… Какво го интересува някой, че съм похарчила четирийсет лири за рокля?

— Ако ти осигуря светлините, ще си купиш ли роклята?

— Нали не искаш да кажеш, че Луиджи…

— Не, кълна се, че няма да му позволя да се свърже отново с онези хора. Доста време ми беше нужно, докато го измъкна оттам. Не, става дума за един познат на нашия Лади. Да ти го изпратя ли?

— Ами, Сузи…

— И ако той свърши работата евтино, ще си купиш роклята, нали?

— Разбира се — отвърна Синьора.

Джако дойде да огледа фоайето на училището.

— Построено е като хамбар — изсумтя той.

— Мислех си, че ако поставим три-четири редици цветни крушки, нещо като коледни светлини…

— Ще изглежда жалко — заяви Джако.

— Е, нямаме пари за повече — обясни отчаяно Синьора.

— Кой е споменавал, че трябва да се купува нещо? Ще донеса необходимите неща и ще превърна сградата в дискотека. Ще инсталирам всичко за вечерта, а на другия ден ще си взема обратно такъмите.

— Колко ще струва?

— След като е само за една вечер, ще бъде безплатно.

— Но от къде на къде ще правите всичко това за нас?

— Искам само малко табло, рекламиращо фирмата ми за електроуреди и електрически услуги — усмихна се до уши Джако.

— Ще позволите ли да ви дам два билета, в случай че искате да доведете някого?

— Не, напоследък съм все сам, Синьора — усмихна се той. — Но пък човек не знае какво би могъл да намери на партито. Грижата по осветлението няма да отнеме цялото ми време.

Бил Бърк и Лизи Дъфи трябваше да доведат общо десет души, но Бил откри, че е невъзможно да продаде билети в банката, тъй като Граня Дън го беше изпреварила. Случи се така, че майката на Лизи пристигаше в Дъблин същата вечер.

— Да я поканим ли? — попита Бил.

— Кое е най-лошото, което би могла да направи? — промълви замислено Лизи.

— Да се напие и да започне да пее? — предположи той.

— Не, като се напие, тя обяснява на всички какво копеле е баща ми.

— Музиката ще е достатъчно силна, кой ще я чуе — отсъди младият мъж. — Давай да я каним.

Констанца можеше да купи всички билети, но целта не беше тази.

Вероника щеше да дойде, разбира се, и да доведе приятел от службата си. Дъщерите й бяха чудесни. По-нерешително попита сина си Ричард дали ще доведе приятелката си и за нейна изненада той прояви неочакван ентусиазъм. Децата наистина бяха голямата й опора след делото и издаването на присъдата. Както беше предвидила, Хари щеше да излежи минимална присъда. Всяка седмица четирите й деца идваха да я навестят в малкия й апартамент на брега на морето или се обаждаха по телефона. Все пак явно беше свършила нещо както трябва.

— Няма да повярваш — позвъни й след няколко дни Ричард. — Става дума за италианската festa в „Маунтинвю“. Мистър Малоун, шефът ми, също ще ходи.

— Колко е малък светът — възкликна Кони. — Може би в такъв случай трябва да поканя тъст му. Пол със съпругата си ли ще дойде?

— Предполагам — отговори Ричард. — По-възрастните винаги го правят.

Кони се зачуди кой от курсистите беше поканил Пол Малоун.

Гъс и Маги казаха на Лади, че, разбира се, ще дойдат на festa-та. Нищо нямаше да ги спре. Щяха да поканят и техния приятел, управителя на заведението за чипс, за да му благодарят за преводите, бяха осигурили и награди за томболата, включващи вечеря в хотела.

Джери Съливан поиска да знае каква е долната възрастова граница.

— Шестнайсет, Джери. Казах ти го вече поне десетина пъти — отвърна Синьора. Знаеше, че учениците проявяваха необичаен интерес към организираното парти с диско осветление.

Мистър О’Брайън обаче, директорът, не беше съгласен да присъстват дори по-големите деца. През последните дни беше в ужасно настроение. За да достави удоволствие на Граня Дън, любовта на своя живот, той се беше отказал от цигарите и не можеше да си намери място. Но Граня беше направила чудо заради него, затова беше справедливо и той на свой ред да направи нещо. Тя се беше видяла с баща си и го беше спечелила на тяхна страна.

Така и не разбра как се е справила, но на другия ден Ейдан Дън влезе в кабинета му с протегната ръка.

— Държах се като баща от викторианска мелодрама — рече той. — Дъщеря ми е достатъчно голяма, за да знае какво върши и ако я направиш щастлива, друго не се иска.

Тони едва не падна от стола си.

— Водил съм разгулен живот, Ейдан, както добре знаеш, но, честно, Граня е повратната точка за мен. Твоята дъщеря ме кара да се чувствам добър, изпълнен с надежди и щастие. Никога няма да я предам.

Приятелите на Синьора, Бренда и Патрик Бренан, също бяха поканени на партито. Какъв смисъл имаше да си успял, ако не можеш да повериш задълженията си на друг? Имаха помощник главен готвач, друг човек, който да посреща и настанява гостите; заведението трябваше да оцелее една вечер и без тях. И, разбира се, Нел Дън от касата също щеше да отиде на партито, така че „Куентин“ наистина оставаше в ръцете на „резервния отбор“.

— Не знам защо изобщо отиваме всички, сигурно сме полудели — подхвърли снизходително Нел Дън.

— За да изразим своята солидарност и подкрепа, разбира се, за какво друго? — отвърна Бренда Бренан и я изгледа странно.

Нел усети, и то не за първи път, че Бренда Бренан не я харесваше. А въпросът й беше напълно разумен. Елегантни люде като тях, а и тя самата, която всяка вечер седеше като царица в черната си рокля и жълт шал зад касата в „Куентин“, да ходят в онова третокласно училище, където Ейдан се трепеше вече толкова години и то за нищо.

Въпреки това съжали, че се обади. Кой знае защо явно падна в очите на семейство Бренан.

Щом щяха да ходят те, тогава щеше да отиде и тя. Дан беше зает тази вечер — трябвало да ходи някъде със сина си, така каза, а и нейните дъщери толкова настояваха.

Щеше да бъде сиво и безинтересно, както всичко останало в това училище. Но поне нямаше да си прави труда да се облича официално. Пет лири за парче пица и някаква група, която да ги оглуши с италиански песни. Боже мили, на какво само се подлагаше заради своето семейство!

Граня и Бриджид се приготвяха за festa-та.

— Надявам се, всичко да мине добре — рече Граня.

— Татко може да понесе всичко, след като прие, че спиш с шефа му. Сега вече нищо не може да го изкара от равновесие.

Бриджид се решеше пред огледалото в дневната.

— Защо все наблягаш върху спането — попита с досада сестра й. — С Тони ни свързват и други неща.

— На неговата възраст той няма ли да се изтощи — изкиска се Бриджид.

— Ако бях от хората, които обичат да говорят за тези неща, щях да те накарам да позеленееш от завист — отвърна Граня, докато си слагаше сенките. В този момент влезе майка им. — Хей, мамо, размърдай се — излизаме след няколко минути.

— Аз съм готова.

Двете се вгледаха в майка си: беше без грим, с всекидневна рокля и широка жилетка върху нея. Сестрите се спогледаха без коментар.

— Добре тогава — обади се Граня, — да тръгваме.

Партито беше първото развлечение за Неса Хили, откакто се прибра от болницата. Специалистката, която я съветваше за цветовете, наистина беше свършила чудесна работа.

Бари си мислеше, че майка му не е изглеждала така добре от години. Нямаше съмнение, че Фиона й влияеше чудесно. Питаше се дали да я покани на пътуването до Италия, което означаваше много неща, в това число и че за първи път ще спят в една стая.

Баща му изглеждаше смутен.

— Какви хора ще има там, синко?

— Всички от курса и тези, които са успели да докарат. Ще бъде чудесно, честна дума.

— Да, сигурен съм.

— Мис Кларк каза, че ми предоставя вана на супермаркета. Така че ще мога да докарам теб или мама до вкъщи, ако се изморите или ви доскучае.

Младият мъж изглеждаше толкова ентусиазиран и благодарен, че баща му се засрами.

— Кога Дан Хили си е тръгвал от някое парти, след като има още пиене на масата? — попита той.

— С Фиона ще се видим направо там.

Мисис Хили беше щастлива, че може да разчита на това сърдечно момиче, към което се беше привързала толкова силно. Фиона я беше накарала да обещае, че ще изчака, преди да направи очна ставка с Нел. Само една седмица. И макар и неохотно, Неса Хили се съгласи.

Сеньора стоеше в обширния коридор, осветен от мигащите светлинки, украсен с афиши и снимки, оживен от записите на италиански песни, които щяха да звучат до пристигането на групата. Бяха решили „Несун Дорма“, „Воларе“ и „Ариведерчи Рома“ да се повтарят често. Искаше песните да бъдат по-познати.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря — промълви Ейдан Дън.

— Аз съм тази, която трябва да ти благодари, Ейдан. Единствено той от хората, свързани с курса, нямаше италиански вариант на името си. Това го правеше по-специален.

— Напрегната ли си?

— Малко, макар да не виждам причина — нали ще бъдем с приятели? Всички са с нас, нито един не е срещу нас.

Синьора се усмихна. Никой от нейното семейство нямаше да дойде, за да я подкрепи тази вечер. Беше ги поканила мило, но без да ги моли. Щеше да бъде толкова хубаво поне веднъж да каже пред хората:

— Това е сестра ми. Това е майка ми.

— Изглеждаш страхотно, Нора.

Никога досега не я беше наричал Нора. Но нямаше време да размишлява над думите му, тъй като вече започнаха да пристигат. На вратата една приятелка на Констанца, изключително оправна жена на име Вера, проверяваше билетите.

Директорът Тони О’Брайън препращаше комплиментите към тях.

— Аз нямам нищо общо, всичко е дело на мистър Дън, автора на проекта, и на Синьора.

Двамата стояха като младоженци и приемаха поздравления.

Фиона видя Граня и Бриджид още като влязоха с майка си. И хлъцна. Беше виждала неведнъж мисис Дън, но тази вечер едва я позна — тя изглеждаше ужасно.

„Добре“ — помисли си мрачно Фиона. Имаше ужасно усещане в гърдите, сякаш беше глътнала нещо, което не мърдаше нито нагоре, нито надолу, като парче недоварен картоф или суров керевиз. Знаеше, че е от страх.

Фиона, мишлето с очила, щеше да се намеси в живота на всички около себе си. Щеше да наговори лъжи на доста хора и да ги изплаши до смърт. Дали щеше да се справи или щеше да се строполи на пода в безсъзнание и да влоши още повече положението?

Разбира се, че ще се справи. Трябваше само да си спомни вечерта, когато старият мъж на Граня излезе, а самата Граня беше отишла да купи китайска храна. В този момент Фиона бе променила из основи живота си. Лично беше убедила Неса Хили да се облече официално за партито. Това не беше поведение на очилата мишка. Беше стигнала толкова далеч, нямаше връщане назад, трябваше да преодолее и последното препятствие. И да сложи край на връзката, разбила толкова много сърца. И веднага след това да се заеме със своята собствена връзка.

Фиона се оглеждаше и се усмихваше уверено. Щеше да изчака хората да се поотпуснат.

Гостите разговаряха оживено, чуваше се звън на чаши, скоро пристигнаха и музикантите. Танците започнаха с музика от шейсетте, което устройваше всички възрастови групи.

Фиона се приближи до Нел Дън, която стоеше самотна и гледаше неодобрително.

— Помните ли ме, мисис Дън?

— О, Фиона?

Тя като че ли си спомни името й с известно затруднение и без особен интерес.

— Вие винаги сте била мила към мен, когато бях малка, мисис Дън, спомням си много добре.

— Мила ли съм била?

— Да, когато идвах на чай. Не ми се иска да се озовете в ролята на глупачката.

— И защо ще се озова в тази роля?

— Дан, мъжът ей там.

— Какво?

Нел погледна натам, накъдето й сочеха.

— Както знаете, той разправя наляво и надясно, че съпругата му не приличала на нищо, че вечно правела опити за самоубийство, че нямал търпение да я напусне. Но той разправя все същото на всички жени, с които ходи.

— Не знам за какво говориш.

— А вие вероятно сте… жената за сряда вечер и за още един ден в седмицата евентуално. Той действа по този начин.

Нел Дън погледна към елегантната жена до Дан Хили, която се смееше. Не можеше да е неговата съпруга, за която й беше говорил.

— И какво те кара да мислиш, че знаеш нещо за него? — обърна се тя към Фиона.

— Много просто. Майка ми беше една от неговите любовници. Отиваше да я взема след работа с вана си. Беше хлътнала по него.

— Защо ми разказваш всичко това?

Очите на Нел гледаха диво, гласът й звучеше приглушено.

— Ами, той кара плодове и зеленчуци там, където работя, и вечно се хвали със своите жени, дори с вас, и как всички сте били луди за онази работа. „Елегантната дама от «Куентин»“, така ви нарича. И тогава осъзнах, че става дума за майката на Граня и Бриджид, също както някога ставаше дума за моята майка… и ми призля.

— Не ти вярвам. Ти си едно опасно и побъркано момиче — заяви Нел Дън, присвила очи.

Луиджи танцуваше с Катерина от курса. Катерина и Хариет бяха приключили засега със задълженията си около гардероба и наваксваха изгубеното време.

— Извинете ме.

Фиона издърпа Луиджи от дансинга.

— Какво има. Сузи няма нищо против, харесва й, че танцувам.

Той я гледаше възмутено.

— Направи ми една услуга — помоли го Фиона. — Но без да задаваш никакви въпроси.

— Казвай.

— Отиди при онзи мургав мъж до вратата и му кажи, че за него ще е най-добре, ако остави на мира дамата от сряда вечер.

— Но…

— Обеща да не питаш защо!

— Не питам защо, питам само дали ще ме удари.

— Не, няма. Луиджи?

— Да?

— Още две неща. Не казвай нито на Сузи, нито на Бартоломео.

— Смятай, че е сторено.

— И му го кажи с по-страховит вид?

— Ще опитам — отвърна младият мъж.

Нел Дън се готвеше да заговори Дан. Той тъкмо беседваше с някакъв набит, привлекателен мъж. Мислеше да мине покрай него и да му покаже с ъгълчето на устата си, че иска да поговорят. И да кимне към коридора.

Защо не й беше споменал, че ще идва? Толкова потаен беше. Нищо чудно наистина да не знаеше много неща за него. Но точно преди да се приближи, той вдигна поглед и я видя, а на лицето му се изписа страх. Побърза да се отдалечи. Сграбчи ръката на съпругата си и я покани на танц.

— Ti amo, Фиона, carissima Фиона — прошепна Бари, докато се носеха във вихъра на танца.

— Anch’io — отговори тя.

— Какво?

— Anch’io. Означава „аз също“. Аз също те обичам. Ti amo da morire.

— Откъде го научи? — възкликна той.

— Попитах Синьора. Упражнявах се. В случай че го кажеш, за да знам какво да ти отговоря.

Към следващата част или към съдържанието

Мейв Бинчи Любов по италиански (8)

Метаданни

Данни

Любов по италиански

Информация

История

Сваляне / Връзки

Фиона

Мейв Бинчи
Любов по италиански (8)