Мейв Бинчи
Любов по италиански (4)

Кати

Кати Кларк беше едно от най-усилено учещите момичета в „Маунтинвю“. Дори в часовете смръщваше лице в старанието си да се концентрира повече и постоянно задаваше въпроси. В учителската стая често се шегуваха добродушно с нея. „Да се правиш на Кати Кларк“, означаваше да се взираш напрегнато, опитвайки се да разбереш за какво става дума.

Тя беше високо, непохватно момиче, морскосинята й пола беше прекалено длъжка, не носеше обици и евтини украшения като своите съученички. Не можеше да се каже, че е умна, но правеше всичко, което зависеше от нея, за да се справя добре. На родителските срещи обаче никой не можеше да си спомни кой идваше за нея.

— Баща й е водопроводчик — каза веднъж Ейдан Дън. — Преди години ни направи банята, страхотна работа свърши, но, разбира се, трябваше да платим в брой. Каза ми го едва накрая… едва не припадна, като видя чековата книжка.

— Помня, че майка й не си извади цигарата от устата по време на целия разговор — намеси се и Хелън, учителката по ирландски. — Само повтаряше, че от училището нямало да има никаква полза, че нямало да й осигури прехраната.

— Всички говорят едно и също — обади се примирен Тони О’Брайън.

Като директор на училището, той трябваше ежедневно да се справя с много по-сериозни проблеми. И не само на работното си място. След като цял живот беше сменял приятелките си една след друга, най-сетне срещна жена, с която желаеше да остане завинаги. Но тя се беше оказала дъщеря на бедния Ейдан Дън, който пък мечтаел за директорския пост. Недоразумението и объркването бяха достойни за мелодрама от викторианската епоха.

И сега Граня Дън не искаше да го вижда, обвиняваше го, че е унизил баща й, което беше абсолютно невярно, но момичето си вярваше. Беше оставил решението на нея и за първи път в живота си се зарече, че ще я чака, без да се свързва с друга жена, докато тя се върне при него. Почти монашеският живот, по-ранното лягане, по-малкото алкохол определено му се отразяваше добре. Дори беше намалил цигарите.

Да, малко време му оставаше да се тревожи за момичета като Кати Кларк. Тя щеше да завърши училище, да си намери работа, може би сестра й щеше да я уреди в супермаркета, където беше управител, но никога нямаше да завърши висше образование. Нямаше нито произхода, нито умствените възможности, но щеше да оцелее.

 

 

Никой не знаеше какво представлява животът на Кати Кларк в дома й. Предполагаха, че живее в една от множеството къщи в огромния квартал, където се гледаше прекалено много телевизия, храненето беше предимно в стила на заведенията за бързо хранене, мирът и спокойствието — прекалено малко, децата — прекалено много, а парите вечно не достигаха. Такава беше нормалната картина за квартала. Нямаше откъде да знаят, че Кати имаше в стаята си бюро и малка библиотека с книги, че голямата й сестра Фран седеше с нея по цяла вечер, докато тя приключеше с домашните си.

Родителите на Кати се смееха — всички останали деца си бяха приготвяли домашните на кухненската маса и нима им беше зле? Но Фран беше категорична. Тя самата беше напуснала училище на петнайсетгодишна възраст, без никаква квалификация, и й бяха необходими години, докато заеме този отговорен пост, а в образованието й все още имаше огромни пропуски. Братята й едвам успяха да завършат, двама работеха в Англия, един пътуваше като администратор на попгрупа. Фран силно желаеше Кати да постигне нещо повече!

Понякога на Кати й се струваше, че не оправдава грижите на сестра си.

— Виждаш ли, Фран, аз не съм кой знае колко умна. Нещата не ми се отдават, както на някои други в класа. Няма да повярваш колко е умна Хариет.

— Е, баща й е учител? — изсумтя Фран.

— Точно това имам предвид. Ти си толкова добра към мен. Вместо да отидеш на танци, ти оставаш вкъщи заради моите домашни. Страхувам се, че ще се проваля на изпитите.

— Не ми се танцува — въздишаше Фран.

— Но нали ти се ходи на дискотека?

Кати беше на шестнайсет, изтърсакът на семейството, а Фран — на трийсет и две, най-голямото от децата. Вече трябваше да е омъжена и да има свое семейство като приятелките си, но на Кати изобщо не й се искаше Фран да се омъжи. Не можеше да си представи къщата без нея. Майка им я нямаше по цял ден, „вършела си работата“, както обясняваше, а всъщност играеше с покер автоматите.

В тяхната къща нямаше да има никакви удобства, ако не беше Фран. Нямаше да има портокалов сок за закуска и топло ядене вечер. Фран купуваше училищните униформи на Кати и я учеше да си лъска обувките и да си пере блузите и бельото всяка вечер. Фран й обясняваше фактите от живота и й купи първия пакет дамски превръзки. Фран й обясняваше, че е по-добре да изчака, докато намери момче, което наистина харесва, отколкото да прави секс, с който и да е, просто защото „така се правело“.

— Ти намери ли твоето момче? — беше я попитала с интерес четиринайсетгодишната Кати.

— Най-добре е за това да не се говори, вълшебството като че ли отлита, щом заговориш за него.

И това беше всичко.

Фран я водеше на театър. Пак тя я развеждаше по „Графтън стрийт“, където разглеждаха елегантните магазини.

— Трябва да изглеждаме уверени — обясняваше й Фран. — В това е целият номер, а не смутени и притеснени, сякаш нямаме право да влизаме тук.

Никога не беше чула и една критична думичка от Фран за техните родители. Понякога Кати се оплакваше:

— Татко никога не ти благодари, когато му носиш бира от супермаркета. Той самият никога не ти носи подарък.

— Той не е от най-лошите бащи. Представи си само що за живот е неговият, ако по цял ден трябва да се завираш в разни тръби.

— Дали ще се омъжиш, как смяташ? — попита я веднъж Кати.

— Ще почакам, докато пораснеш, после ще видим — засмя се Фран.

— Няма ли да остарееш?

— Когато ти станеш на двайсет, аз ще съм на трийсет и шест години, в разцвета на силите си — увери я младата жена.

— Бях сигурна, че ще се омъжиш за Кен.

— Е, не го направих, а и той замина за Америка, така че вече е извън играта.

Очевидно искаше да приключи деликатната тема.

Кен също работеше в супермаркета и явно беше хлътнал по сестра й. Родителите им очакваха, че двамата ще се оженят. Кати обаче изпита огромно облекчение, когато Кен „излезе извън играта“.

Баща й не можеше да отиде на първата родителска среща преди започването на учебната година. Каза, че имал работа до късно вечерта.

— Моля ти се, татко, моля ти се. Учителите искат някой родител. Мама няма да дойде, тя никога не го прави.

— Божичко, Кати, там се чувствам толкова не на място.

— Но, татко, не съм направила нищо лошо и няма опасност да ти наговорят ужасни неща за мен, искам просто да си мислят, че всички вие се интересувате.

— И наистина се интересуваме, детето ми… но напоследък майка ти не прилича на себе си, а и знаеш какво е отношението им към пушенето, това я сащисва… може би Фран ще отиде и този път. И без това по-добре от нас знае какво да каже.

И така, Фран отиде и разговаря с учителите.

— Прекалено е сериозна — твърдяха те. — Старае се, но може би ще възприема по-добре, ако се отпусне.

— На нея й е много интересно, наистина й е интересно — протестираше Фран. — Стоим заедно, докато си подготвя домашните, никога не пренебрегва нито едно от своите задължения.

— Не мисля, че има смисъл да учи латински — заяви любезният мистър Дън.

Сърцето на Фран се сви.

— Но, мистър Дън, тя се старае толкова.

— Вижте, тя не разбира за какво става дума.

Бедният мистър Дън полагаше неимоверни усилия, за да не я обиди.

— Какво ще кажете за частни уроци? Би било чудесно да има латински език в дипломата си, той ще й даде възможност да кандидатства за ред специалности.

— Може да не събере нужните точки за университета.

— Но тя трябва да го направи. Никой от нас не е учил в университета, поне тя трябва да получи подходящ старт в живота.

— Вие имате хубава работа, мис Кларк. Често ви виждам в супермаркета. Не бихте ли могли да уредите нещо и за Кати?

— Кати никога няма да работи в супермаркет.

Очите на младата жена искряха.

— Съжалявам — промълви едва чуто той.

— Не, аз съжалявам, много мило е, че проявявате интерес. Моля ви, посъветвайте ме какво да направя?

— Би трябвало да се занимава с нещо, което й доставя удоволствие, нещо, за което да не се напряга — отговори мистър Дън. — Проявявала ли е интерес към музиката?

— Не — поклати глава Фран. — Нищо от този род. Всички сме глухи за музиката, дори и брат ми, който работи с попгрупа.

— А към рисуването?

— Аз лично не я виждам; според мен то само ще я напрегне, ще иска да знае дали онова, което прави, е правилно.

Ейдан се вгледа в момичето, което проявяваше по-голям интерес към сестра си, отколкото собствените й родители. Ужасно се чувстваше, когато трябваше да обяснява, че някое дете възприема по-бавно от другите, защото, честно казано, се чувстваше виновен за това. Винаги беше смятал, че ако училището разполагаше с по-добри условия и предлагаше допълнителни консултации, когато се налагат, проблемните ученици щяха да са значително по-малко. Беше обсъждал ситуацията със Синьора, докато планираха вечерните курсове.

Според нея положението в Италия било същото. Беше гледала как растат децата на местния хотелиер и неговата съпруга, как никой дори и не мислел, че те би трябвало да направят нещо повече от своите родители. Изучавали английски, колкото да разбират туристите и да ги обслужват като камериерки или сервитьори.

Бяха изпили безброй кафета заедно, докато планираха вечерните курсове. Тя беше чудесна компания, не задаваше въпроси за семейството му, не го занимаваше с хазяина си Джери Съливан. Той й беше казал даже за кабинета си.

— Вещите не ме интересуват особено — изненада го Синьора. — Но една прекрасна тиха стая, огряна от светлина, и бюро от хубаво дърво, и всички спомени, книги и снимки по стените… това действително би ме изпълнило с огромно задоволство.

Беше й разказал за Кати Кларк, момичето с тревожно лице, което се стараеше толкова, защото сестра му очакваше много и го мислеше за умно. Може би Синьора щеше да измисли нещо, тя имаше талант в това отношение.

Наложи си да отклони мислите си и да се върне към настоящето. Очакваше го дълга вечер.

— Сигурен съм, че ще измислите как да постъпите, мис Кларк.

Погледна зад нея, към върволицата от родители, с които трябваше да се срещне тепърва.

— Много съм благодарна на всички тук. — Фран говореше искрено. — Вие отдавате безрезервно времето си и милеете за децата. Преди години, когато аз учех, нещата не стояха така.

Беше сериозна и бледа. Кати Кларк беше късметлийка, че има толкова загрижена сестра.

Фран тръгна към автобусната спирка. Мина покрай пристройката и тогава забеляза обявата за започващите през септември вечерни курсове по италиански. Курсът обещаваше, че ще запознае желаещите с цветовете, картините, музиката и езика на Италия. Само че беше прекалено скъп.

Не, трябваше да измисли нещо друго.

Фран въздъхна и продължи към спирката.

Там срещна Пеги Съливан, една от жените, които работеха на изхода в супермаркета.

— Човек може да се състари на тези родителски срещи? — усмихна й се мисис Съливан.

— Наистина е така, но е по-добре от времето, когато ние бяхме малки и никой не се интересуваше къде сме. Как се справя синът ти?

Като управителка Фран си беше поставила задачата да опознае по-отблизо персонала. Знаеше, че Пеги има две деца, че дъщеря й не се разбираше с баща си, а синът пък не желаеше да отвори никакъв учебник.

— Ами, не е за вярване, но учителите казват, че е започнал да се присъединява отново към човешкия род.

— Много добра новина.

— И всичко е благодарение на побърканата жена, която живее у нас. Не споменавайте пред други, мис Кларк, но си имаме наемателка, наполовина италианка, наполовина ирландка. Уж била омъжена за италианец и той умрял, но аз не й вярвам. Мисля, че е дегизирана монахиня. Но прояви невероятен интерес към Джери и успя да го промени.

И се впусна да й обяснява как Джери нямал понятие, че поезията би трябвало да означава нещо смислено, докато не се появила Синьора. Учителят по английски бил изненадващо доволен от него. Освен това не разбирал, че историята наистина отразява реално случили се събития.

Фран си мислеше с тъга как собствената й сестра, която обгръщаше с изключително внимание, все още не осъзнаваше, че латинският език се е говорел от живи хора. Може би тази Синьора щеше да успее да отвори вратите на познанието и за нея.

— С какво се занимава вашата наемателка? — заинтересува се тя.

— Шие по малко, работи в една болница, струва ми се, а сега ще води курс по италиански в училището и е страшно щастлива, сякаш е спечелила световното първенство по футбол. Цяло лято се подготвя за него. Най-добрата жена, която познавам, но, казвам ви, не е напълно с всичкия си.

Фран взе решението си именно в този момент. Щеше да се запише. И с Кати щяха да ходят всеки вторник и четвъртък, за да учат италиански заедно с побърканата жена. Може би тя щеше да помогне на нервната и пренапрегната Кати да се поотпусне, а на нея самата — да забрави Кен, заминал за Америка без нея.

 

 

— Казаха, че Кати е страхотно момиче — обяви гордо тя, когато се прибра вкъщи.

Майка й, претърпяла сериозни загуби на покер автомата, не успя да покаже особен ентусиазъм.

— Е, защо да не кажат? Тя наистина е страхотно момиче.

— Нищо лошо ли не казаха? — попита Кати.

— Казаха, че си ненадмината в домашните и е удоволствие да те учат.

— Ще ми се да бях там, детето ми, но не очаквах, че ще се освободя навреме.

Кати и Фран вече бяха простили на баща си.

— Имам нещо страхотно за теб, Кати — записваме се на курс по италиански. Ти и аз.

Семейство Кларк не биха се изненадали повече, ако им беше предложила да летят до луната. Кати се изчерви.

— Двете? — възкликна от изненада тя.

— Защо не? Винаги съм мечтала за Италия.

— Дали ще се справя?

— Разбира се, курсът е за глупаци като мен, които не са учили нищо, ти ще бъдеш най-добрата в групата. Още повече преподавателката смята да ни пуска опери, да ни показва картини. Ще бъде страхотно.

— Не е много скъпо, нали, Фран?

— Не, не е — отвърна уверено младата жена и се запита дали не започва да полудява, след като беше направила подобно изявление.

 

 

През лятото Кен се установи в едно градче в щата Ню Йорк. И отново писа на Фран: „Обичам те, винаги ще те обичам. Разбирам за Кати, но все пак не можеш ли да дойдеш тук? Ще я вземаме през ваканциите и ти пак ще я обучаваш. Моля те, кажи «да», преди да съм наел малък служебен апартамент. Кажи «да» и ще взема къщичка. Тя е на шестнайсет, Фран, не мога да те чакам още четири години“.

Фран плака над писмото, но не можеше да остави Кати точно сега. Все едно да зачеркне мечтата си, че ще види поне един от членовете на семейство Кларк в университета.

Кен й беше казал да почака, докато се родят техните деца; тогава можеха да планират от първия миг живота им, за да им дадат най-добрия шанс на света. Но тя беше вложила прекалено много в Кати. Момичето не беше интелектуален тип, но не беше и глупаво. Ако беше дете на богати родители, щеше да разполага с всички предимства, които да омекотят другите липси. И да стигне до университета.

Фран беше събудила надеждите на Кати. Не можеше да замине сега и да я остави на майка си, която вече не се интересуваше от нищо друго, освен от своите покер автомати, и на баща си — той беше добронамерен, но не виждаше по-далеч от следващата поръчка, която му осигуряваше дребните удобства в живота.

Кати щеше да потъне без нея.

 

 

Туристическият сезон в Ирландия беше в разгара си.

Фран заведе Кати в музея за съвременно изкуство, а в свободния й ден направиха тричасова обиколка с автобус из Дъблин. После й купи елегантна жълта рокля и се отбиха в един от модните фризьорски салони.

Фран беше забелязала, че Кати има приятелки, същите вечно хилещи се приятелки, каквито имаше и тя на нейната възраст, които в събота ходеха в една шумна дискотека, за която се говореше, че не се стопанисва добре и че наркотиците свободно се продават. Винаги се случваше да минава оттам в един часа сутринта, за да прибере сестра си. Молеше Бари, един от младите шофьори на вановете в супермаркета, да я закара до дискотеката. Той също й беше казал, че не е място за подрастващи.

— Какво да сторя? — сви рамене Фран. — Ако й кажа да не ходи, ще се почувства ощетена. Имам късмет, че мога да използвам теб като извинение и да я прибирам вкъщи.

Бари беше страхотно момче и използваше всяко предложение за допълнителна работа, тъй като искаше да си купи мотоциклет. Вече беше спестил една трета от необходимата сума и щом събереше половината, щеше да отиде и да го избере.

— И за какво ти е, Бари? — попита го Фран.

— За да се чувствам свободен, мис Кларк — отвърна той. — Нали разбирате, въздухът, който те брули от двете страни…

Фран се почувства безкрайно остаряла.

— Със сестра ми ще учим италиански — обяви тя една вечер, докато чакаха пред дискотеката и правеха все по-близка покупката на мотоциклета.

— О, страхотно, мис Кларк. Бих искал и аз да уча италиански. Ходих в Италия на световното първенство по футбол и си намерих страхотни приятели.

— Тогава се запиши на курса с нас.

— Щях да го направя, ако си бях купил мотора, защото едно от първите места, където ще го заведа, е Италия — рече младежът.

— Е, курсът се провежда в училище „Маунтинвю“ от началото на септември — обясни леко разсеяно тя, тъй като в този момент забеляза Кати, Хариет и приятелките им да излизат.

Приведе се и натисна клаксона.

 

 

Курсът по италиански започна в седем вечерта.

Същата сутрин беше получила писмо от Кен. Пишеше й, че се е настанил в малкия си апартамент. Съседите се държали приятелски, канели го на гости в домовете си. Скоро идвал и празникът на труда, с който щели да отбележат края на лятото. Фран му липсвала ужасно много. А той на нея?

В курса бяха трийсет човека. Всеки получи квадратен картон, на който да напише името си. Преподавателката им обаче заяви, че в часовете ще използват италианските варианти на имената си. Така Фран се превърна във Франческа, а Кати — в Катерина. Играеха страхотна игра, като се ръкуваха и се питаха за имената си. Кати очевидно се забавляваше. В крайна сметка може би щеше да се окаже, че си е заслужавало, реши Фран и прогони мисълта за Кен, който се готвеше да ходи на пикника в чест на празника на труда.

— Хей, Фран, виждаш ли онзи човек, който казва „Mi chiamo Bartolomeo“? Това не е ли Бари от вашия супермаркет?

Наистина беше той. На Фран й стана приятно; допълнителната работа очевидно му беше осигурила достатъчно пари, за да си купи мотоциклета. Двамата си махнаха приятелски.

Каква невероятна смесица от хора се беше събрала във вечерния курс по италиански. Ето например елегантната жена, която сигурно организираше представителни обяди в дома си. Какво, за Бога, правеше тя при тях? И красивото момиче със златни къдрици, Mi chiamo Elizabetta, и милият й уравновесен приятел в скъп костюм. И тъмнокосият Луиджи със смръщените вежди, и по-възрастният мъж, когото наричаха Лоренцо. Наистина изумителна смесица.

Синьора беше очарователна.

— Познавам хазяйката ви — обърна се към нея Фран, докато опитваха вкусните салами и сирена.

— О, грешите, мисис Съливан ми е роднина, аз съм й роднина — отвърна нервно Синьора.

— Разбира се. Колко глупаво от моя страна, знам, че сте роднини. — Фран съжали, че предизвика безпокойство в тази мила жена. — Тя каза, че сте помогнали много на сина й.

Широка усмивка озари лицето на Синьора. Беше много красива, когато се усмихнеше. Явно Пеги Съливан грешеше — тази жена не можеше да е монахиня.

 

 

Двамата с мистър Дън очевидно се разбираха много добре.

— Може би са приятели — предположи Фран.

— Не, той си има съпруга и големи деца — обясни й Кати.

— Нищо не пречи да има съпруга и да й е приятел.

— Аз мисля, че той си пада по нея, двамата се усмихват по един особен начин. Хариет казва, че това винаги се усеща.

Хариет беше съученичка и приятелка на Кати и постоянно се интересуваше от секс.

 

 

Ейдан Дън наблюдаваше развитието на курса с възхищение. Всеки ден се срещаха със Синьора и обмисляха и обсъждаха всяка нейна стъпка. Така приготвиха книжните знаменца, които Синьора раздаде на всеки от групата и след това казваше на италиански цветовете. После всеки вдигаше своето знаменце, а другите произнасяха в хор цветовете. Бяха като деца, ентусиазирани, пламенни ученици. А след края на заниманията Луиджи, младежът с начумереното лице, редовно им помагаше да разтребят.

И всичко се дължеше на Синьора. Тя очакваше всеки да дава най-доброто от себе си и неизменно го получаваше. Беше го попитала даже дали може да му помогне за кабинета.

— Ела да видиш стаята — предложи й внезапно Ейдан.

— Кога? — неочаквано бързо се съгласи тя.

— В събота сутринта. Нямам часове. А ти свободна ли си?

— Мога да се освободя във всеки момент.

Тя дойде около обяд и донесе различни платове за мостра, тъй като искаше да му направи калъфки за декоративните възглавнички.

— Стори ми се, че това жълто би отивало — обясни тя, като му показваше плата със светещ топъл цвят. — Цената за метър е малко по-висока, но това е стая за цял живот, нали?

— Стая за цял живот — повтори Ейдан.

— Искаш ли да го покажеш на съпругата си, преди да започна?

— Не, не. Нел ще бъде доволна.

— Да, разбира се.

Тя никога не задаваше въпроси.

Тази сутрин нито Нел, нито дъщерите му си бяха вкъщи. Ейдан не им беше казал за посещението и остана доволен, че ги нямаше. Двамата със Синьора вдигнаха тост за успеха на курса и стаята за цял живот.

— Иска ми се да предаваше в училището — успяваш да създаваш невероятна атмосфера — заяви с възхищение той.

— О, така само изглежда, истината е, че те просто искат да учат.

— Но онова момиче, Кати Кларк, казват, че напоследък станала по-отворена и ведра благодарение на курса по италиански. Дори чух, че е забавлявала всички в класа си с истории за твоя курс, сега всички искат да се включат.

— Господи, не е ли чудесно? — възкликна Синьора.

И двамата обаче не знаеха, тъй като говореха зад гърба им, че той упорито я ухажва. Приятелката на Кати, Хариет, беше заявила, че винаги ги е подозирала. Тихите води винаги били най-дълбоки. Именно там се криела истинската страст и сладострастие.

 

 

Курсът сближи още повече Кати и Фран.

През есента Мат Кларк си дойде от Англия, за да съобщи, че ще се жени за Трейси от Ливърпул, но не искаха сватбено тържество — заминаваха за Канарските острови. Всички изпитаха облекчение, че не се налагаше да ходят в Англия и се посмяха, че меденият им месец е преди, а не след сватбата.

Мат смяташе, че така е най-разумно.

— Тя държи да има тен за сватбените снимки, освен това, ако се намразим още там, можем да анулираме събитието — заяви бодро той.

Младият мъж даде на майка си пари за покер машините и заведе баща си да изпият две-три бири.

— Какъв е този курс по италиански? — попита той.

— Не мога да ти кажа — отвърна баща му. — Нищо не разбирам. Фран е скапана от работата в супермаркета, отива рано сутрин, остава до късно вечерта. Момчето, с което ходеше, замина за Щатите. Нямам представа защо се натоварва допълнително, особено след като в училище казват, че Кати се справя добре. Но и двете са полудели и възнамеряват да ходят в Италия догодина. Да правят, каквото им харесва.

— Кати се превръща в голяма хубавица, а? — рече Мат.

А Кати наистина ставаше все по-привлекателна. Приятелката й Хариет също й подхвърли:

— Имаш ли си приятел в курса по италиански? Изглеждаш някак си по-различна.

— Не, но там е пълно с доста по-възрастни мъже — засмя се момичето. — Някои от тях са много стари. Трябва да сядаме по двойки и уж си уговаряме срещи. Страхотно забавно е. Аз например се паднах с Лоренцо, който е някъде към стоте. Мисля, че в живота го наричат Лади. Та Лоренцо ме пита: „E libera questa sera?“, върти очи и засуква въображаем мустак, а всички се попикават от смях.

— А учи ли ви наистина важни неща като „Какво ще кажеш да…“ и други от този род?

— Може да се каже. — Кати се замисли, опитвайки се да си спомни нужната фраза. — Учим неща като Vive solo или sola, т.е. сам или сама живееш. Имаше и още нещо, което не мога да се сетя… Deve rincasare questa notte? Трябва ли да се прибираш вкъщи тази нощ?

— И тя ли е същата стара жена, която виждаме понякога в библиотеката? Със странната коса?

— Да, Синьора.

— Не е за вярване — недоумяваше Хариет.

 

 

— Все още ли посещавате курса в „Маунтинвю“, мис Кларк?

Пеги Съливан отчиташе съдържанието на своята каса.

— Курсът е страхотен, мисис Съливан. Нали ще й предадете на Синьора? На всички им харесва и нито един не се е отказал.

— Тя също говори много за вас. Но, разбира се, е извънредно потаен човек, мис Кларк. Уж била омъжена за някакъв италианец двайсет и шест години и живели в някакво село… но не е получила нито едно писмо от Италия… нито сме видели негова снимка. И се оказва, че има голямо семейство в Дъблин, майка в онези скъпи апартаменти край морето, баща в луксозните старчески домове, братя и сестри.

— Ами, да…

Фран не желаеше да слуша нищо критично, свързано със Синьора.

— Просто се чудя защо живее под наем в нашия квартал, след като има толкова роднини?

— Може би не се разбира с тях.

— Ходи при майка си всеки понеделник, а баща си посещава два пъти седмично. Разхожда го в количка, така казала една от сестрите там на Сузи. Седи и му чете под някое дърво, а той само се взира напред, макар че разговарял с другите, които се появяват веднъж на високосна година.

— Бедната Синьора — заяви внезапно Фран. — Тя заслужава нещо по-добро.

— Така е, правилно казвате, мис Кларк — съгласи се Пеги Съливан.

 

 

Кати Кларк беше най-младата й курсистка. Момичето гореше от желание да учи и й задаваше въпроси за граматиката, които другите не знаеха или не ги притесняваха. Освен това беше и привлекателна, от типа с тъмни коси и сини очи, който не беше срещала в Италия. Там всички тъмнокоси хубавици имаха огромни кафяви очи.

Какво ли щеше да прави Кати, като завърши училище? Понякога я виждаше, че учи в библиотеката. Явно се надяваше да следва.

— Какво смята майка ти за теб, след като завършиш училище? — попита я Синьора една вечер, докато останалите подреждаха столовете.

Курсистите й все по-често оставаха да си побъбрят след края на часовете, никой не бързаше да се прибира.

— Майка ми ли? — изненада се Кати.

— Да, тя изглежда изпълнена с ентусиазъм…

— Не, тя не знае почти нищо за училището или за курса. Не излиза много, няма откъде да знае какво правя или уча.

— Но нали идва на курса с теб, нали работи в супермаркета? Мисис Съливан, у която живея, казва, че й е шефка.

— О, за Фран ли става дума. Тя ми е сестра — обясни момичето. — По-добре да не ви чува, че ще се ядоса.

— Съжалявам, аз все не разбирам нещо както трябва.

— Не, няма проблем. — Кати не искаше да притеснява Синьора. — Фран е най-голямото дете в семейството, а аз — най-малкото. Разбира се, че ще си помислите така.

Не спомена обаче пред Фран. Нямаше смисъл да я огорчава, че са я взели за майка й. Бедната Синьора наистина все не разбираше нещо както трябва. Но пък беше превъзходен учител. Всички в курса, включително Бартоломео, младежа с мотоциклета, я обичаха.

Кати харесваше Бартоломео, той имаше хубава усмивка и й обясняваше всичко за футбола. Попита я къде ходи да танцува и когато му каза за дискотеката, той й обеща за следващата ваканция някое по-хубаво място.

Тя сподели на другия ден с Хариет.

— Знаех си, че си се записала на този курс само заради секса — отсъди приятелката й.

 

 

През октомври се развихри силна буря и покривът на пристройката, където провеждаха заниманията, прокапа. Справиха се с проблема благодарение на невероятната си солидарност.

Кони, жената с бижутата, която според Луиджи щяла да купува жилищен блок, обяви, че може да закара четирима от тях. В красивото й беемве се натъпкаха Гулиелмо, милият младеж от банката, шеметната му приятелка Елизабета, Франческа и Катерина. Първо минаха покрай апартамента на Елизабета и след хорово изпълнение на ciao и arrivederci, двамата влюбени излязоха от колата и тичешком се запътиха под дъжда към къщата.

След това беше ред на семейство Кларк. Фран, която стоеше отпред, обясняваше накъде да карат. Кони нямаше как да познава района. Когато пристигнаха, Фран видя майка си, която изхвърляше боклука, все така с цигара в уста, въпреки че беше подгизнала от дъжда, с вечните си безформени чехли и увисналия пеньоар. Изпита срам от самата себе си, задето се засрами в първия момент от майка си. Майка й имаше труден живот и беше проявила великодушие и разбиране, когато тя самата имаше нужда от тях.

— Ето я майка ми, мокра от дъжда. Изхвърлянето на боклука не можеше ли да почака до сутринта? — рече Фран.

— Хайде, Кати, баба ти държи вратата отворена заради теб — обади се Кони.

— Това е майка ми — обясни момичето. Но никой не й обърна внимание.

Щом влезе вкъщи, мисис Кларк погледна с изненада и отвращение мократа си цигара.

— Измокрих се до кости, докато ви изчакам да излезете от лимузината.

— Боже, я да си направим по чаша чай — възкликна Фран.

Кати се отпусна на стола до кухненската маса.

— Хайде, Кати — обяви с най-добрия си италиански Фран. — Con latte? Con zucchero?

— Знаеш, че не слагам нито захар, нито мляко. Момичето изглеждаше бледо и някак си отнесено. Мисис Кларк заяви, че няма смисъл да стои, ако това е единственото, което ще чуе. И тръгна към стаята си, като кашляше и си мърмореше под носа, а стълбите скърцаха под стъпките й.

— Какво има, Кати?

Момичето вдигна поглед.

— Ти майка ли си ми, Фран?

В кухнята настъпи мълчание.

— Защо ме питаш сега?

— Искам да знам.

— Знаеш, че съм ти майка, Кати.

Последва дълго мълчание.

— Не, не знаех. — Фран тръгна към нея. — Не, не се доближавай. Не искам да ме докосваш.

— Кати, ти знаеше, чувстваше го, нямаше нужда да се изрича. Мислех, че знаеш.

— Всички други ли знаят?

— Какво разбираш под „всички други“? Хората, които трябва, знаят. Ти знаеш, че те обичам, че ще направя всичко за теб, за да ти осигуря най-доброто, което мога.

— Освен баща, име и дом.

— Ти имаш име, имаш и дом, имаш баща и майка в лицето на мама и татко.

— Не, аз съм родено от теб копеле и ти не си ми казала досега.

— Няма вече такава дума като „копеле“, както добре знаеш. Вече няма и такова нещо като „незаконно дете“. Ти си законна част от този дом от деня, в който се роди. Това е твоят дом.

— Как можа… — заекна дъщеря й.

— Кати, какво имаш предвид? Може би трябваше да те дам, за да те осиновят непознати хора и да изчакам да станеш на осемнайсет години, за да се запозная с теб, ако ме потърсиш?

— И през цялото това време ме остави да мисля, че баба е майка ми. Не мога да повярвам.

Момичето разтърси глава, сякаш искаше да прогони от ума си тази нова, плашеща мисъл.

— Мама беше майка и за теб, и за мен. Тя те прие с отворени обятия от деня, в който научи за теб. Каза: „Няма ли да бъде страхотно, ако имаме още едно бебе вкъщи?“. Точно така каза. А аз наистина мислех, че знаеш.

— Откъде можех да знам? И двете наричахме мама и татко „мама“ и „татко“. Хората казваха, че ти си ми сестра, а Мат, Джо и Шон са ми братя. Как можех да знам?

— Е, разликата не беше кой знае каква. Всички живеехме в тази къща, ти беше само със седем години по-малка от Джо.

— Всички съседи ли знаят?

— Някои от тях… може и да са забравили.

— И кой е баща ми? Истинският ми баща?

— Татко е истинският ти баща, защото той те отгледа и се грижеше и за двете ни.

— Ще ми кажеш ли?

— Беше едно момче, което учеше в богато училище и родителите му не искаха той да се ожени за мен.

— Защо казваш „беше“? Да не би да е умрял?

— Не, не е умрял, но не е част от живота ни.

— Не е част от твоя живот, но може да е част от моя.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Няма значение какво мислиш ти. Където и да е, той е мой баща. Имам право да го познавам, да се запозная с него, да му кажа, че аз съм Кати и съществувам заради него.

— Моля те, пий чай. Или поне ме остави аз да пия.

— Не те спирам.

Погледът й беше студен.

Фран усещаше, че трябва да прояви по-голям такт и дипломатичност.

— Ще ти кажа абсолютно всичко, което искаш да знаеш. Всичко — повтори тя със спокоен глас. — И предлагам да се преместим в твоята стая, татко ще се прибере всеки момент.

Стаята на Кати беше по-голяма и по-добре подредена от тази на Фран.

— Направила си всичко от чувство за вина, нали? Хубавата стая, униформите и допълнителните джобни пари, дори курса по италиански.

— Нито един ден не съм се чувствала виновна — обясни й спокойно Фран. Звучеше толкова уверено, че усмири леко истеричния тон на дъщеря си. — Не, понякога ми е било тъжно за теб, защото учиш усилено и се надявах, че ще съм в състояние да ти осигуря добър старт в живота. Работех здраво, за да ти осигуря що-годе добри условия. Всяка седмица, без изключение, съм спестявала по нещичко в едно строително дружество, не много, но достатъчно, за да ти даде независимост. Обичала съм те всеки ден от живота си и честно казано, някак си вече те чувствах и като дъщеря, и като сестра. Ти си просто Кати и аз искам най, най-доброто за теб. Уверявам те, каквото и да чувствам, то определено не е вина.

Очите на момичето се напълниха със сълзи. Фран протегна колебливо ръка и я потупа по дланта.

— Знам, че не трябваше да го казвам — промълви Кати. — Преживях шок.

— Всичко е наред. Питай каквото искаш.

— Как се казва?

— Пол. Пол Малоун.

— Кати Малоун? — повтори неуверено момичето.

— Не, Кати Кларк.

— И на колко години беше той?

— На шестнайсет. Аз бях на петнайсет и половина.

— Като си помисля за всички наставления за секса, които си ми давала, и как съм те слушала…

— Спомни си точно какво съм ти казвала и ще се убедиш, че наистина спазвам същите изисквания.

— Значи си го обичала?

— Да, много. Наистина много. Бях млада, но мислех, че знам какво е любовта, както и той, затова не мога да кажа, че беше някаква глупост. Не беше глупост.

— И къде се запознахте?

— На един концерт. Разбирахме се толкова добре, че понякога се измъквах от училище, за да се срещам с него, и ходехме на кино. Бяха прекрасни, щастливи времена.

— А после?

— После разбрах, че съм бременна, Пол каза на своите родители, аз казах на мама и татко и тогава настана истински ад.

— Някой спомена ли изобщо за женитба?

— Не, никой. Мислила съм много за това в стаята, която сега е твоя. Мечтаех си как един ден Пол ще се появи на вратата с букет цветя и ще каже, че ще се оженим още щом навърша шестнайсет години.

— Но очевидно не се е появил?

— Не.

— А защо той не пожела да бъде край теб и да те подкрепя, макар и да не сте женени?

— Това беше част от сделката?

— Каква сделката?

— Родителите му казаха, че тъй като връзката ни няма бъдеще, най-добре е да се прережат всякакви връзки. Това бяха думите им. Да се прережат всички връзки.

— Ужасни ли бяха?

— Не знам. Никога не ги бях виждала преди това, както и Пол не беше виждал мама и татко.

— Значи сделката беше той да си отиде, след като е създал дете и никога да не го види.

— Те дадоха четири хиляди лири, Кати, това бяха много пари тогава.

— Купили са ви!

— Не, не разсъждавахме така. Аз вложих две хиляди от тях в едно строително дружество. Те се увеличиха значително както от лихвите, така и от това, което съм внасяла през годините, а останалите две хиляди дадохме на мама и татко, тъй като те щяха да те отгледат.

— И Пол Малоун си е въобразявал, че това решение е справедливо? Да даде четири хиляди лири, за да се отърве от мен?

— Той не те познаваше. Послуша родителите си. Те обясниха, че на шестнайсет години човек е прекалено млад, за да става баща, че тепърва трябва да гради кариера, че е било грешка и затова трябва да изпълни сделката с мен. Те така виждаха нещата.

— И изгради ли кариера?

— Да, счетоводител е. После се ожени и вече има деца, има свое семейство.

— Искаш да кажеш, че има други деца? — вирна брадичка момичето.

— Да, точно така. Две, струва ми се.

— Откъде знаеш?

— Неотдавна видях в едно списание статия, посветена за него, за живота на богатите и известните.

— Той известен ли е?

— Съпругата му се казва Мариан Хейс.

Фран изчака да види какъв ефект ще предизвикат думите й.

— Баща ми е женен за една от най-богатите жени в Ирландия?

— Да.

— И е дал някакви си скапани четири хиляди лири, за да се отърве от мен.

— Не става дума за това. Тогава той не беше женен за нея.

— Точно за това става дума. Сега е богат, би трябвало да даде нещо.

— Ти имаш достатъчно, Кати, ние имаме всичко, което искаме.

— Не, разбира се, че нямам всичко, което искам, нито пък ти — каза Кати и изведнъж сълзите й, които беше сдържала до този момент, рукнаха, и тя се разплака, докато Фран, която смяташе за своя сестра, я галеше и успокояваше с цялата любов, на която е способна една майка.

На другата сутрин баща й страдаше от махмурлук.

— Ще ми дадеш ли кутия студена кола от хладилника, Кати, като добро момиче? Днес ме чака много работа в едно село, а ванът ще пристигне всеки момент да ме вземе.

— Ти си по-близо от мен до хладилника — отвърна Кати.

— Така ли ще ми отговаряш? — попита той.

— Не, просто казвам един факт.

— Е, никое от моите деца не казва факти с такъв тон — избухна той с пламнало от гняв лице.

— Аз не съм твое дете — заяви момичето.

Дядо й и баба й даже не се изненадаха. Старците, които мислеше за свои родители. Баба й продължи да си чете невъзмутимо списанието и да пуши, дядо й — да сумти.

— Аз не съм по-лош от всеки друг баща. Хайде, дете, дай ми колата, за да не ставам.

И Кати осъзна, че те не правеха опити да крият нещо или да се преструват. Също като Фран, и те бяха смятали, че тя е наясно с истинското положение. Погледна към Фран, която стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Добре, татко — отговори тя и му даде кутията и една чаша, за да си налее.

— Добро момиче — рече той и й се усмихна, както винаги. За него нищо не се беше променило.

 

 

— Какво би направила, ако откриеш, че не си дете на твоите родители?

— Звучи очарователно — възхити се Хариет.

— Защо?

— Защото, като порасна, няма да имам ужасната брадичка на майка си, няма да се налага да слушам вечното мърморене на баща си, че трябва да изкарам високи оценки на матурата.

Бащата на Хариет беше учител и хранеше големи надежди, че един ден дъщеря му ще стане лекарка. Тя обаче желаеше да притежава нощен клуб.

— Какво знаеш за Мариан Хейс? — попита я след известно време Кати.

— Май е най-богатата жена в Ирландия или може би в Дъблин? И освен това изглежда добре. Предполагам, че си е купила всички тези неща — хубави зъби, слънчев загар, лъскави коси.

— Да, сигурна съм, че ги е купила.

— Защо се интересуваш от нея?

— Сънувах я снощи.

И това беше самата истина.

— Аз пък сънувах, че правя секс с един великолепен екземпляр. Мисля, че вече трябва да започваме, все пак сме на шестнайсет.

— Нали казваше, че трябва да се концентрираме върху учението.

— Да, но това беше преди този сън. Изглеждаш ужасно бледа, уморена и стара, не сънувай повече Мариан Хейс, не ти се отразява добре.

— Определено — съгласи се Кати и в съзнанието й изплува бледото лице на Фран, с бръчки под очите, без слънчев загар и почивки в чужбина.

Мислеше си как ли Фран е спестявала всяка седмица в продължение на шестнайсет години. Спомни си как приятелят й Кен беше заминал за Америка. И той ли си е намерил някоя богата жена? Която не е дъщеря на водопроводчик, не си е пробивала бавно път до ръководството на един нищо и никакъв супермаркет и не води борба, за да издържа незаконното си дете.

Кен знаеше за нея. Изглежда Фран не беше полагала особени усилия, за да пази в тайна младежкото си прегрешение.

На три пъти през този ден я смъмриха, че не внимава. Но Кати Кларк беше изгубила интерес към учението. Тя кроеше планове как да се свърже с Пол Малоун.

 

 

— Нека да поговорим — предложи й същата вечер Фран.

— За какво? Ти каза, че няма за какво повече да говорим.

— Значи нищо не се е променило?

Погледът й беше тревожен. Фран нямаше скъпи кремове, с които да заличава бръчките от лицето си. Никога не бе имало кой да й помага при отглеждането на детето й. Затова пък Мариан Хейс сигурно получаваше помощ на всяка крачка. Бебегледачки, детегледачки, гувернантки, шофьори, треньори по тенис.

Кати се взря в майка си.

— Не, Фран — излъга тя. — Нищо не се е променило.

 

 

Не беше трудно да разбере къде живеят Пол и Мариан.

Почти всяка седмица вестниците и списанията пишеха за тях. Всички бяха чували за къщата им. Но Кати не искаше да се срещне с него у тях. Трябваше да отиде в офиса му и да разговарят бизнесменски. Нямаше смисъл да намесва и съпругата му.

Въоръжена с фонокарта, тя започна да се обажда в големите счетоводни фирми. При второто обаждане узна името на компанията, в която работеше. Беше чувала за нея — тя осигуряваше счетоводители предимно за филмовите звезди и шоубизнеса. Значи той имаше не само колкото си иска пари, ами и дори се забавляваше в работата си.

На два пъти отиде дотам и на два пъти смелостта й изневери в последния момент. Сградата беше огромна. Знаеше, че се помещават само на петия и шестия етаж, но все не й достигаше увереност. Влезеше ли веднъж, щеше да говори с него, да му каже коя е, как майка й беше работила и пестила.

Нямаше да моли за нищо.

Щеше да наблегне върху несправедливостта в цялата тази история, нищо повече. Но мястото наистина беше впечатляващо и я изпълваше със страхопочитание. Униформеният портиер във фоайето, момичетата на информацията, които се обаждаха, за да разберат дали посетителят ще получи достъп до престижните офиси на горните етажи.

Трябваше да изглежда по-различно, за да мине покрай тези издокарани кукли, ако искаше да се срещне с Пол Малоун. Те нямаше да допуснат някаква ученичка с морскосиня пола до един от главните счетоводители.

Обади се на Хариет.

— Можеш ли утре да донесеш някои от по-елегантните дрехи на майка си?

— Само ако ми кажеш защо.

— Готвя се за една авантюра.

— Сексуална?

— Възможно е.

— Искаш ли нощница и пликчета?

Както винаги Хариет беше много практична.

— Не, но не бих отказала сако. И дори ръкавици.

— Боже всемогъщи — възкликна приятелката й. — Звучи наистина вълнуващо.

На другия ден дрехите пристигнаха, леко измачкани, в спортен сак. Кати ги пробва в дамската тоалетна. Сакото беше добро, но полата не беше съвсем наред.

— И къде е авантюрата?

Хариет не можеше да си намери място от вълнение.

— В един офис, в един елегантен офис.

— Можеш да подгънеш твоята пола, училищната. Ще изглежда добре, но този модел просто не може да бъде скъсен. Той ли ще те съблича или ще го направиш сама?

— Какво? О, сама ще го направя.

С общи усилия придадоха на Кати вид, с който щяха да я пуснат навсякъде. Тя беше донесла сенките и червилото на Фран.

— Не слагай всичко това отсега? — прошепна Хариет.

— Защо?

— Ами ще влизаш в час.

— Ще кажеш, че имам грип.

— Не. Не мога да повярвам.

— Хайде, Хариет. Аз направих същото за теб, когато отиде при онези попзвезди.

— Но ти къде ще ходиш в девет сутринта?

— В офиса.

— Невероятна си — възхити й се Хариет.

Този път Кати не се разколеба.

— Добро утро. Мистър Пол Малоун, ако обичате.

— Вашето име?

— Името ми не означава нищо за него, но му кажете, че Катрин Кларк иска да го види във връзка с Франсис Кларк, една отдавнашна клиентка.

Момичето усещаше, че тук се дават целите имена, не само Кати и Фран.

— Ще говоря със секретарката му. Мистър Малоун не приема без предварителна уговорка.

— Можете да й кажете, че ще изчакам, докато той се освободи.

Спокойната решимост, с която говореше Кати, имаше по-силен ефект от опитите й да се облече подходящо за случая. Стори й се, че едното от великолепните момичета на рецепцията сви рамене, докато колежката й се обаждаше по телефона.

— Мис Кларк, бихте ли говорили със секретарката на мистър Малоун? — попита накрая тя.

— Разбира се.

Кати се приближи, като се надяваше, че училищната й пола не се вижда под сакото.

— Пени е на телефона. С какво мога да ви помогна?

— Дадоха ли ви съответните имена? — попита момичето. Чудесно, че се сети за тази дума — „съответните“.

— Ами, да… но работата всъщност не е там.

— Мисля, че имената са от съществено значение. Моля ви, кажете ги на мистър Малоун и добавете, че срещата няма да му отнеме много време. Максимум десет минути, а аз ще чакам тук, докато може да ме приеме.

— Не уреждаме така срещи.

— Моля ви, дайте му имената.

На Кати й се струваше, че й се вие свят от превъзбуда. Изчака любезно още три минути, след което телефонът иззвъня.

— Секретарката на мистър Малоун ще ви посрещне на шестия етаж — обяви една от богините на рецепцията.

— Много ви благодаря — възкликна Кати Кларк, подръпна училищната си пола и се запъти към асансьора, който щеше да я отведе при баща й.

— Мис Кларк? — посрещна я Пени.

Тя приличаше на участничка в конкурс за красота. Беше с елегантен кремав костюм и черни обувки с много високи токчета. На врата й висеше черна огърлица.

— Точно така.

На Кати й се искаше да беше по-хубава, по-голяма и по-добре облечена.

— Елате насам, ако обичате. Мистър Малоун ще ви приеме в заседателната зала. Кафе?

— Би било чудесно, благодаря ви.

Въведоха я в помещение със светла дървена маса, около която бяха наредени осем стола. По стените висяха картини, не репродукции, каквито имаха в училище, а истински картини в рамки.

Момичето седна и зачака.

Той влезе, млад, красив, по-млад от Фран, поне така й се стори в първия момент.

— Здравей — рече той с широка усмивка.

— Здравей — отвърна тя.

Настъпи мълчание. В този момент пристигна Пени с кафето.

— Да го оставя ли? — попита тя, очевидно умираше от желание да остане тя самата.

— Да, Пен, благодаря — отвърна той.

— Знаете ли коя съм аз? — попита го тя, когато отново останаха сами.

— Да — отговори Пол.

— Очаквахте ли ме?

— Не толкова рано. Може би след две-три години, честно казано.

Усмивката му беше привлекателна.

— И какво щяхте да направите тогава?

— Това, което ще направя и сега — ще слушам.

Умни думи, така оставяше топката в нея.

— Ами, исках просто да дойда и да ви видя — започна малко несигурно тя.

— Разбира се.

— Да разбера как изглеждате.

— И сега разбра. — Тонът му, цялото му поведение беше топло и приветливо. — Какво мислиш?

— Изглеждате много добре — отвърна неохотно Кати.

— Ти също — много, много добре.

— Аз всъщност току-що разбрах за вас — обясни тя.

— Да, предполагам.

— И затова трябваше на всяка цена да дойда и да поговоря с вас.

— Разбира се.

Беше налял кафето, остави на нея да си сложи захар и мляко, ако желаеше.

— Разбирате ли, до тази седмица мислех, че съм дъщеря на мама и татко. Беше голям шок.

— Фран не ти ли беше казала, че ти е майка?

— Не.

— Е, докато си била по-малка — разбирам, но след като си пораснала…

— Не, тя си е мислела, че аз съм разбрала, но аз не бях разбрала абсолютно нищо. Живеех с представата, че тя ми е по-голямата сестра. Не е било много умно от моя страна.

— На мен ми изглеждаш хубава и умна.

Той като че ли искрено й се възхищаваше.

— Но всъщност не съм. Работя до изнемога и в крайна сметка ще завърша, но не разбирам нещата бързо като приятелката си Хариет. Малко си падам зубрачка.

— Аз също. В такъв случай значи приличаш на мен.

Правилно ли беше чула? Той признаваше, че й е баща. Почти й се зави свят. Нямаше представа какво да говори по-нататък. Той й беше отнел всички доводи. Беше си мислила, че ще отрича и ще се оправдава. Но той не направи нищо подобно.

— Едва ли щяхте да имате такава работа, ако бяхте просто зубрач.

— Съпругата ми е много богата, аз съм очарователен зубрач, не разстройвам никого. Това в известен смисъл обяснява защо съм тук.

— Но сте били счетоводител и преди да я срещнете, нали?

— Да, така е, но не и тук. И се надявам един ден да се запознаеш със съпругата ми, Катрин. Ще ти хареса — тя е много мила.

— Наричат ме Кати и едва ли ще ми хареса. Сигурна съм, че е мила, но няма да пожелае да се запознае с мен.

— Ще пожелае, ако й кажа, че това би ми харесало. И двамата правим неща, за да доставим удоволствие на другия; аз например също бих се срещнал с някой, за да й доставя удоволствие.

— Но тя не знае за моето съществуване.

— Знае. Казах й и то много отдавна. Не знаех името ти, но знаех, че имам дъщеря, която не съм виждал, но с която вероятно ще се запозная, когато порасне.

— Не сте знаели името ми?

— Когато се случи всичко, Фран ми каза, че ще ме уведоми само дали детето е момче или момиче и нищо повече.

— Такава ли е била сделката? — попита Кати.

— Да, такава беше.

— Тя се изказа много мило за вас. Държали сте се чудесно.

— А на мен какво послание ми изпраща сега?

Попита я съвсем естествено и мило, не можеше да се каже, че е напрегнат или недоволен от внезапната й поява.

— Тя не знае къде съм.

— А къде мисли, че си?

— В моето училище. „Маунтинвю“.

— „Маунтинвю“? Там ли учиш?

— От четирите хиляди лири отпреди шестнайсет години не са останали много, за да ме изпратят в някое изискано училище — отвърна момичето.

— Тя ли каза така?

— Не. Действителността е такава, тя не е казвала нищо подобно.

— Съжалявам. Навярно си се почувствало доста мрачно, като си го научила.

Кати го погледна. Точно така се беше почувствала. Мрачно. Беше си мислила за несправедливостта на сделката. Майка й беше бедна. Баща й беше син на привилегировани хора и не трябваше да плаща за своето удоволствие. Системата винаги е била и винаги щеше да си остане без капчица снизходителност към хора като нея и Фран. Странното беше, че той я разбираше.

— Да, така се почувствах. Така се чувствам.

— Добре, кажи ми какво искаш от мен. Кажи и ще го обсъдим.

Беше се готвила да изисква всичко под слънцето за себе си и за Фран. Директно да му каже, че живееха в края на XX век и богатите вече не можеха да се измъкват безнаказано. Не беше лесно обаче да каже всичко това на човека, който седеше непринудено насреща й и реагираше така топло, сякаш беше щастлив, че я вижда.

— Още не съм сигурна какво искам. Прекалено скоро научих.

— Предполагам. Все още не си имала време да осъзнаеш цялата ситуация.

Не забеляза някакво видимо облекчение в него, по-скоро говореше със симпатия.

— Все още ми е трудно да повярвам.

— И на мен.

Той се поставяше от нейната страна на барикадата.

— Не сте ли недоволен, че дойдох?

— Точно обратното, радвам се, че дойде да ме видиш. Съжалявам само, че животът ти е бил труден и положението се е влошило още повече заради шока.

Кати усети буца в гърлото си. Той нямаше нищо общо с човека, който си беше представяла. Възможно ли беше този мъж да е баща й? Ако с Фран тогава се бяха оженили, сега тя щеше да е най-голямото им дете?

Той извади визитна картичка и написа някакъв номер на нея.

— Това е директният ми телефон. Избирай него, за да не се налага да преминаваш през цялата тази система — каза той.

Дали не го правеше нарочно, за да не дава обяснения, така че в работата му да не научат за неприятната му тайничка?

— Не се ли страхувате, че ще се обадя у вас? — попита го тя.

Съжали, че нарушаваше милата атмосфера, която беше създал той; искаше обаче Пол да знае, че не може да я баламоса.

— Точно пишех и домашния си номер. Можеш да ми се обаждаш по всяко време.

— Ами съпругата ви?

— Мариан ще бъде щастлива да поговори с теб. Тази вечер ще й кажа, че си дошла да ме видиш.

— Нищо ли не може да ви изкара от равновесие? — произнесе Кати със смесица от възхищение и недоволство.

— Външно може би изглеждам спокоен, но вътрешно съм развълнуван. И как иначе? За първи път виждам вече порасналата си красива дъщеря!

— А сещате ли се понякога за майка ми?

— Човек трудно забравя първата си любов. Но в крайна сметка постепенно започнах да мисля за други неща и други хора.

— Как да ви наричам? — попита внезапно тя.

— Щом наричаш майка си Фран, наричай ме Пол?

— Ще дойда пак, Пол — рече тя и се изправи да си върви.

— Всеки път, когато пожелаеш да ме видиш, ще бъда тук, Кати — отговори баща й.

Протегнаха ръце да се ръкуват, но щом дланите им се докоснаха, той я придърпа към себе си и я прегърна.

— Отсега нататък ще бъде различно, Кати — промълви Пол. — Различно и по-добре.

Докато пътуваше в автобуса към училище, Кати избърса червилото и сенките си. Прибра сакото в спортния сак и влезе с класа си за следващия час.

— Е? — прошепна Хариет.

— Нищо.

— Какво значи „нищо“?

— Нищо не се случи.

— Искаш да кажеш, че ти взе цялата тази екипировка и отиде в офиса му, а той не те докосна?

— Е, прегърна ме, нещо такова.

— Предполагам, че е импотентен — обясни мъдро Хариет. — В списанията жените вечно пишат за това, изглежда има много импотентни.

— Възможно е — отвърна Кати и извади учебника си по география.

Мистър О’Брайън, който продължаваше да преподава на големите, я изгледа над очилата си.

— Какво става с грипа? Да не би да се е оправил? — попита подозрително той.

— Да, слава богу, мистър О’Брайън.

Не му отговори неучтиво или предизвикателно, но определено се обърна към него като равна, а не като ученичка.

Това дете беше направило невероятен напредък от началото на срока. Мистър О’Брайън се чудеше дали положителната промяна е свързана с курса по италиански, който, по някакво чудо, се беше увенчал с успех, вместо с пълен провал, както предвиждаха всички, включително и той самият.

 

 

Майка й беше при бинго автоматите, баща й — в кръчмата. Фран си беше вкъщи, в кухнята.

— Закъсня, Кати. Всичко наред ли е?

— Разбира се, просто повървях пеш. Научих всички части на тялото за курса тази вечер. Тя ще ни раздели на двойки и ще попита „Dov’e il gomito?“, а всеки ще трябва да докосне лакътя на своя партньор.

Фран беше доволна, че Кати е толкова щастлива.

— Какво ще кажеш за по един сандвич?

— Супер. Знаеш ли как е стъпало?

— I piedi. Научих си думите в обедната почивка — усмихна се Фран. — Двете с теб ще заслужим похвала тази вечер.

— Днес ходих да го видя.

— Кого?

— Пол Малоун.

Фран седна.

— Беше много мил, уверявам те. Даде ми визитката си. Виж, написа ми директния и домашния си номер.

— Не си постъпила разумно — заяви най-сетне Фран.

— Е, той пък ми изглеждаше много доволен. Даже каза, че се радва, задето съм отишла.

— Така ли каза?

— Каза още, че мога да ходя по всяко време и дори да отида в дома му и да се запозная със съпругата му, ако искам. — Внезапно лицето на Фран като че ли се превърна в безжизнена маска. Кати я изгледа озадачена. — Е, не си ли доволна? Нямаше скандали и сцени, беше съвсем нормално и естествено, както ти каза, че е било и преди. Той разбра, че тази новина ме е шокирала и каза, че отсега нататък ще бъде различно. „Различно и по-добро“, това бяха думите му.

Фран кимна мълчаливо.

— Защо не се радваш? Мислех, че точно това искаш.

— Ти имаш пълното право да се свържеш с него и да бъдеш част от неговия живот. Никога не съм смятала да ти го отнема.

— Не става въпрос за това.

— Напротив, точно за това става въпрос. Имаш право да се чувстваш измамена, след като видиш, че човек като него има всичко — тенискортове, басейни, шофьори.

— Не съм търсила подобни неща — започна момичето.

— А след това се връщаш в къща като тази, ходиш в училище като „Маунтинвю“ и от теб се очаква да мислиш, че е кой знае каква награда вечерният курс по италиански, за който аз едвам успявам да събера пари. Нищо чудно, че се надяваш нещата да бъдат… по-добри и по-различни?

Кати я гледаше ужасена. Фран мислеше, че предпочита Пол Малоун пред нея. Че е омагьосана от една-единствена среща с баща си, за когото само допреди няколко дни изобщо не беше подозирала.

— По-добре е само защото сега знам. Нищо друго няма да се промени — опита се да се защити тя.

— Разбира се.

Фран се държеше затворено и рязко. Сложи сирене върху две филии хляб с по два резена домат и го пъхна в парти грила; вършеше всичко като робот.

— Фран, не искам нищо от онези неща. Нима не разбираш? Трябваше да го видя. Ти се оказа права — той не е чудовище, много е мил.

— Радвам се, че ти казах.

— Но разбра всичко не както трябва. Слушай, обади му се ти, попитай го. Не става дума за това, че бих предпочела да бъда с него вместо с теб. Искам просто да го виждам от време на време. Нищо повече. Говори с него по телефона и ще се убедиш.

— Не.

— Защо? Защо не? Сега, след като аз, така да се каже, павирах пътя.

— Преди шестнайсет години аз се споразумях с него. И му обещах повече никога да не го търся.

— Но аз не съм правила подобна сделка.

— Казах, че имаш пълното право. Нима не казах така?

Фран сервира готовите сандвичи и наля по чаша мляко.

Кати се почувства необяснимо тъжна. Майка й беше работила като робиня заради нея, за да й осигури всичко, от което се нуждаеше. Ако не беше Фран, в хладилника едва ли щеше да има прясно мляко или топла вечеря. А сега дори се изтърва колко трудно осигурява парите за курса по италиански. Беше обидена и разстроена, че след всички тези жертви Кати може да забрави за годините на обич и себеотдаване, заслепена от примамливия блясък на луксозните коли и охолния живот.

— Трябва да хващаме автобуса — напомни тя.

— Разбира се, ако искаш.

— Разбира се, че искам.

— Добре тогава.

Фран си облече палтото и си извади новите обувки, които не бяха чак толкова хубави. Кати си спомни меките италиански мокасини от естествена кожа, които носеше Пол Малоун. Знаеше, че са безумно скъпи.

— Avanti — каза тя.

И двете затичаха към спирката.

 

 

Фран беше определена да бъде двойка с Луиджи. Тази вечер тъмните му смръщени вежди изглеждаха по-заплашителни от когато и да било.

— Dov’e il cuore? — запита той. Дъблинският му акцент беше толкова силен, че беше почти невъзможно да се разбере за коя част на тялото говори. — Il cuore — повтори с досада Луиджи. — Il cuore, най-важната част на тялото, за бога.

Фран го гледаше неразбиращо.

— Non so — отговори тя.

— Разбира се, че знаеш къде е проклетото ти „куоре“.

Луиджи ставаше с всеки следващ момент все по-неприятен. Синьора веднага се намеси.

— Con calma per favore — каза тя. След това вдигна ръката на Фран и я постави върху сърцето й. — Ecco il cuore.

— Доста време ти беше необходимо, докато го намериш — изръмжа Луиджи.

Синьора погледна към Фран. Обикновено тя участваше във всичко и насърчаваше и Катерина да се включва, но тази вечер изглеждаше странно апатична.

Синьора беше направила справка при Пеги Съливан.

— Ти ли ми каза, че мис Кларк е майка на шестнайсетгодишното момиче? — попита я тя.

— Да, роди я, когато тя самата беше на същата възраст. Майка й отгледа момичето, но всички знаят, че е дете на Фран.

 

 

Кати изчака цяла седмица, преди да се обади на Пол Малоун.

— Подходящ ли е моментът? — попита го тя.

— При мен има човек, би ли изчакала за секунда, ако обичаш? — Чу го как си взема довиждане с някого. Може би важна клечка. Дори известна личност. — Кати?

Гласът му беше топъл и приветлив.

— Сериозно ли говореше, че искаш да се видим на по-спокойно място, а не както стана в офиса ти?

— Разбира се, че говорех сериозно. Ще обядваш ли с мен?

— Кога?

— Утре. Знаеш ли къде е „Куентин“?

— Знам.

— Чудесно. Какво ще кажеш за един часа? Не искам обаче да е за сметка на училищните ти занимания?

— Ще направя така, че да се вмести в тях.

Усмихна се до уши, усети, че и той също се усмихна.

— Не бих искал да си създаваш неприятности.

— Не, всичко ще е наред.

— Радвам се, че се обади — рече Пол.

Същата вечер Кати си изми косата, изпра най-хубавата си училищна блуза и изчисти със специален препарат петънцето от блейзъра си.

— Утре ще се срещаш с него, нали? — Фран я наблюдаваше как си лъска обувките.

— Винаги съм казвала, че трябва да работиш за Интерпол — пошегува се момичето.

— Не, никога не си го казвала.

— Само за обяд.

— Казах ти, това е твое право, ако искаш. Къде ще ходите?

— В „Куентин“.

Трябваше да й каже истината. Фран щеше да разбере рано или късно. Искаше й се заведението да не е толкова луксозно, но Пол го предложи, а тя не можа да му откаже.

— Е, ще бъде приятно, пожелавам ти да прекараш добре — насърчи я Фран.

Кати осъзна колко незначително участие заемаха в живота им мама и татко; те просто бяха някъде отзад, като фон.

Винаги ли е било така или чисто и просто едва сега забелязваше тези неща? На другия ден каза на дежурния учител, че има час при зъболекаря.

— Трябва да донесеш бележка — обясни учителят.

— Знам, но бях толкова уплашена, че забравих за нея. Може ли да ви я донеса утре?

— Добре, добре.

В продължение на години тя беше прилежна и трудолюбива ученичка и никой не се съмняваше в думите й. Не беше от децата, които създаваха проблеми в училище. Затова можеше да се измъкне така лесно.

Естествено, каза на Хариет, че ще избяга от часовете.

— Къде отиваш пък сега?

— На обяд в „Куентин“ — отвърна гордо Кати.

Приятелката й зяпна от изненада.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко, днес следобед ще ти донеса менюто за доказателство.

— Ти водиш най-вълнуващият сексуален живот от всичките ми познати — заяви със завист Хариет.

 

 

Беше дискретно, тъмно и прохладно. Елегантна жена я посрещна на входа.

— Добър ден, аз съм Бренда Бренан и вие сте добре дошли. Имате ли среща с някого?

На Кати й се прииска да бъде като нея, прииска й се и Фран да бъде като нея. Уверена и хладнокръвна. Може би съпругата на баща й беше такава. Изглежда някои неща бяха вродени, но все пак човек можеше да се научи да се преструва, че е самоуверен.

— Имам среща с мистър Пол Малоун. Той каза, че ще резервира маса за един часа. Аз пристигнах по-рано.

— Ще ви заведа до масата на мистър Малоун. Ще вземете ли нещо за пиене, докато чакате?

Кати си поръча диетична кола. Поднесоха й я в кристална чаша с лед и резенчета лимон. Трябваше да запомни всеки миг заради Хариет.

Той се появи, като кимаше и се усмихваше към съседните маси. Някакъв мъж се изправи, за да се ръкува с него. Докато стигне до нея, се поздрави с половината заведение.

— Изглеждаш по-различна, прелестна — заяви Пол.

— Е, поне не нося чуждо сако и един тон грим, за да мина покрай рецепцията — засмя се момичето.

— Да поръчваме ли? Бързаш ли да се върнеш в училище?

— Не, аз съм на зъболекар. А ти бързаш ли?

— Не, ни най-малко.

Взеха менюто и мис Бренан дойде да им обясни блюдата за деня.

— Имаме хубава insalata di mare — каза тя.

— Gamberi, calamari? — попита Кати, без да успее да се сдържи. Едва предишната вечер бяха взели морските храни…

— Gamberi, скариди, calamari, сепия…

И Пол, и Бренда я изгледаха изненадано.

— Фукам се. Ходя на вечерен курс по италиански.

— И аз щях да се фукам, ако знаех наименованията им — отвърна мис Бренан. — Трябваше да ги науча от приятелката си Нора, която ни помага за менюто, когато предлагаме италиански блюда.

И двамата я гледаха с възхищение. Или може би си въобразяваше?

Пол поръча обичайното си питие — вино, смесено с минерална вода.

— Не беше нужно да ме водиш на толкова елегантно място — рече момичето.

— Гордея се с теб, искам да се изфукам.

— Да, само дето Фран си мисли… С нея никога не ходим другаде, освен в „Кей Еф Си“ и „Макдоналдс“.

— Тя ще разбере. Исках просто да те заведа на хубаво място, за да отпразнуваме срещата ни.

— Тя казва, че това е мое право и ми пожела да прекарам добре. Каза ми го тази сутрин, но ми се струва, че вътре в себе си е разстроена.

— Тя има ли си някой, приятел, гадже? — Кати вдигна изненадано глава. — Искам да кажа… не е моя работа, разбира се, но се надявам да си има. Надявах се, че се е омъжила и те е дарила с братчета и сестрички. Но ако не искаш да говориш за това, недей…

— Имаше си Кен.

— И сериозно ли беше?

— Човек няма как да разбере. Но двамата ходиха много време и тя винаги се смееше, когато той идваше да я вземе от къщи с колата си.

— И къде е той сега?

— Замина за Америка.

— Тя съжалява ли, как мислиш?

— И това не знам. Той й пише от време на време. Напоследък не толкова често, но през лятото пишеше много.

— Тя можеше ли да замине също?

— Странно, че го казваш… веднъж ме попита дали бих искала да замина и да живея в малко градче на гърба на географията в Америка. Не в Ню Йорк или нещо подобно. А аз й отговорих: „Боже, не, искам си Дъблин, той поне е столица.“

— Смяташ ли, че не е заминала заради теб?

— Никога не съм се замисляла. Нали през цялото време я мислех за моя сестра.

Изглеждаше смутена и виновна.

— Стига си се притеснявала, ако някой е виновен, това съм аз.

Все едно беше прочел мислите й.

— Помолих я да ти се обади, но тя не го направи.

— Защо? Изтъкна ли някаква причина?

— Каза, че било заради сделката… тя щяла да изпълни своята част от сделката, а ти — твоята.

— Винаги е била невероятно праволинейна — промълви Пол.

— Така че, както изглежда, вие двамата никога няма да разговаряте.

— Никога няма да излизаме заедно и да се разхождаме на светлината на залязващото слънце, това е сигурно, защото и двамата вече сме различни хора. Аз обичам Мариан, а тя може би обича, а може и да не обича Кен, или може би ще обикне някой друг. Но ще разговаряме, аз ще се погрижа за това. А сега с теб ще си хапнем хубаво, няма само да разрешаваме световните проблеми.

Беше абсолютно прав — нямаше какво повече да се каже по този въпрос. Говориха за училището и за шоубизнеса, за прекрасния курс по италиански, за двете му деца, които бяха на седем и на шест години.

Когато плащаха сметката, жената пред касата я погледна с интерес.

— Извинете, това блейзърът на училище „Маунтинвю“ ли е? — Кати я погледна виновно. — Съпругът ми преподава там, затова го познах — продължи тя.

— О, така ли. Как се казва?

— Ейдан Дън.

— О, мистър Дън е много мил, той преподава латински и уреди курса по италиански — обясни момичето на Пол.

— А вашето име… — попита жената зад касата.

— Ще си остане вечно загадка. Момичетата, които излизат от училище, за да обядват, не искат до учителите им да достигат разни приказки.

Усмивката на Пол Малоун беше очарователна, но тонът му беше твърд като стомана. Нел Дън усети, че е задала нетактичен въпрос. Дано Бренда Бренан не е чула разговора им.

 

 

— Не ми показвай менюто — прозя се Хариет. — Яли сте стриди и хайвер.

— Не. Аз си поръчах carciofi и агнешко. На касата работеше съпругата на мистър Дън, тя позна блейзъра ми.

— Сега се нареди — заяви с доволна усмивка Хариет.

— Нищо подобно — не й казах коя съм.

— Ще разбере. Ще те хванат.

— Стига си го повтаряла, ти не искаш да ме хванат, а искаш да продължавам с тези авантюри.

— Кати, казвам ти, дори да ме бяха изгорили на клада, пак щях да твърдя, че ти си последният човек на Земята, който би се захванал с разни авантюри.

— Така върви светът — отвърна бодро Кати.

 

 

— Мис Кларк на трета линия, по личен въпрос — разнесе се от високоговорителя.

Фран вдигна изненадано очи. Влезе в специалното помещение, откъдето можеха да наблюдават пазаруващите, без да бъдат виждани от тях. Натисна бутона и се включи в трета линия.

— Мис Кларк, контрольор — каза тя.

— Обажда се Пол Малоун.

— Да?

— Бих искал да поговорим. Предполагам, че не желаеш да се срещнем?

— Прав си, Пол. Никаква горчивина, просто няма смисъл.

— Фран, удобно ли е да говорим по телефона?

— Имам работа в момента.

— Работливите винаги имат много работа.

— Да, така е.

— Но нима има нещо по-важно от Кати?

— За мен — нищо.

— Тя е изключително важна и за мен, но…

— Но не искаш да се замесваш прекалено.

— Нищо подобно. Искам да се намеся, но ти си тази, която я отгледа, ти я направи това, което е, ти си човекът, който се грижи и милее за нея най-много на света. Не искам да нахлувам изведнъж. Ще ми се да ми кажеш кое би било най-доброто за Кати.

— Как бих могла да знам? Искам най-доброто за нея, но не мога да й го осигуря. Ако ти можеш, тогава направи го, дай й го.

— Тя има страхотно мнение за теб, Фран.

— Ти също си й направил впечатление.

— Тя ме познава само от една-две седмици, а теб…

— Не й разбивай сърцето, Пол. Тя е страхотно момиче, преживя голям шок. Мислех, че се досеща. Подобно положение тук не е нещо необичайно. Но очевидно съм се излъгала.

— Тя обаче се справи превъзходно със ситуацията. Има твоите гени.

— Както и твоите — много е смела.

— И така, какво ще правим, Фран?

— Нека я оставим сама да реши.

— Може да ме има толкова, колкото иска, но ти обещавам, че няма да ти я отнема.

— Знам.

Последва мълчание.

— А нещата… добре ли са?

— Да… добре са.

— Тя ми каза, че и двете учите италиански и дори говори на италиански днес в ресторанта… Все пак не се ли справихме добре, Фран?

— Определено — отвърна тя и затвори телефона, преди да избухне в сълзи.

 

 

— Какво е carciofi, Синьора? — попита Кати на курса по италиански.

— Ангинар, Катерина. Защо питаш?

— Ходих в един ресторант и те го предлагаха в менюто.

— Аз написах това меню за приятелката си Бренда Бренан — заяви Синьора. — Била си в „Куентин“, нали?

— Точно така, но не казвайте на мистър Дън. Съпругата му работи там, малко префърцунена ми се стори.

— И аз така мисля.

— О, между другото, Синьора, нали преди известно време ме попитахте дали Фран ми е майка, а аз отговорих, че ми е сестра?

— Да, да…

Синьора беше готова да се извини.

— Оказахте се напълно права, аз не бях разбрала — рече Кати, сякаш това беше най-естествената грешка на света.

— Е, слава богу, че всичко се е изяснило. Тя е толкова млада и толкова мила, и ще бъде до теб още много години, много по-дълго, отколкото ако беше по-възрастна.

— Иска ми се да се беше омъжила, тогава нямаше да се чувствам така…

— Може да го направи след време.

— Тя май пропусна шанса си, защото Кен замина за Америка. Изглежда остана тук заради мен.

— Би могла да му пишеш — посъветва я Синьора.

 

 

На Бренда Бренан й беше приятно, че курсът на приятелката й вървеше добре.

— Онзи ден тук беше една от твоите малки курсистки. Носеше блейзър на „Маунтинвю“ и каза, че учи италиански.

— Ангинар ли яде?

— Откъде знаеш, да не си ясновидка!

— Това е Кати Кларк… Тя е единственото дете в групата, всички останали са големи. Тя каза, че съпругата на Ейдан Дън работела тук. Вярно ли е?

— О, това ли е Ейдан, за когото говориш толкова много? Да, Нел е нашата касиерка. Странна жена, честно казано.

— Какво имаш предвид?

— Ами, изключително експедитивна, честна, пъргава. Приятна механична усмивка пред клиентите, помни имената им. Но е на километри оттук.

— Защо?

— Струва ми се, че има любовник — отвърна след дълго мълчание Бренда.

— Не може да бъде. И кой е той?

— Не знам, много е потайна, но след работа често се срещат. Така че, ако имаш някакви намерения към съпруга й, давай; не може да те обвини в нещо, което прави самата тя.

— Божичко, Бренда, що за идея. На моята възраст. Кажи ми, с кого обядва Кати Кларк в твоя елегантен ресторант?

— С Пол Малоун, нали го знаеш, не, едва ли го познаваш, много моден счетоводител, женен за всичките пари на фамилията Хейс. Прелива от чар.

— И Кати е била с него?

— Да, макар че тя би могла да му бъде дъщеря — измърмори Бренда. — Но, честно казано, колкото по-дълго работя в този бизнес, толкова по-малко се изненадвам от каквото и да било.

 

 

— Пол?

— Кати, измина цяла вечност.

— Ще дойдеш ли да обядваш с мен? Аз черпя, но не в „Куентин“.

— Разбира се, къде предлагаш?

— Спечелих ваучер на курса по италиански — обяд за двама плюс вино.

— Не може вечно да отсъстваш от училище заради мен.

— Е, мислех да предложа събота, ако не ти е проблем.

— Никога не е проблем, казах ти.

 

 

Показа му наградата, която беше спечелила на курса по италиански. Пол Малоун каза, че е страшно доволен, задето го е избрала за свой гост.

— Искам да говоря за нещо с теб. Свързано е с пари, но не е просене.

— Карай направо.

Кати му разказа за полета до Ню Йорк по коледните празници. Кен щеше да плати по-голямата част, но просто засега нямаше цялата сума и не можеше да взема заем оттам.

— Обясни ми малко по-подробно — помоли Пол Малоун.

— Той се зарадва много, когато му писах, за да му кажа, че вече знам всичко и страшно съжалявам, ако съм застанала на пътя им. Отговори ми веднага, че обича Фран до полуда и смятал да се върне в Ирландия заради нея, само че се страхувал да не оплеска напълно нещата. Пол, не мога да ти покажа писмото, защото е лично, но то щеше да ти хареса, наистина щеше да бъдеш много доволен заради нея.

— Да, предполагам.

— И така, ще ти кажа точно за каква сума става дума — около триста лири. Знам, че са страшно много пари. Но знам и за спестяванията, които Фран ми прави в онова строително дружество, така че, както виждаш, става дума за заем. След като ги съберем, ще ги върна веднага.

— Как да направим така, че да не се разбере кой ги дава?

— Ти ще го направиш.

— Бих ти дал всичко, Кати, на теб и на майка ти. Но не можем да отнемем гордостта на хората.

— Какво ще кажеш, ако ги изпратим на Кен?

— Не можем да лишим и него от гордостта му.

Последва мълчание. Сервитьорът се приближи и попита дали храната им е харесала.

— Benissimo — отвърна Кати.

— Моята… моята млада приятелка ме доведе тук с един ваучер, който е спечелила на курс по италиански — обясни Пол Малоун.

— Сигурно сте прилежна ученичка — заключи сервитьорът.

— Не, просто ме бива да печеля разни неща — отговори Кати.

Пол я погледна така, сякаш току-що му беше дошла идеята, която му беше необходима.

— Точно така — усмихна се той. — Можеш да спечелиш два самолетни билета.

— Как?

— Е, нали спечели обяд за двама?

— Защото Синьора организира някой от курса да спечели наградата.

— Е, аз пък ще организирам някой да спечели два самолетни билета.

— Това ще бъде измама.

— Но е по-добре от покровителстване.

— И ще кажем ли на Кен?

— Не мисля — отговори Пол. — Ти как смяташ?

— Не е нужно да знае целия сценарий — отговори Кати.

Хариет често използваше тази фраза.