Винаги поглеждаше с надежда към il postino, когато минаваше по малката улица под горещото синьо небе. Но от Ирландия все не пристигаше вест, макар че тя самата редовно пишеше на всяко първо число от месеца, за да ги държи в течение за събитията в своя живот. Беше си купила и индиго — само като се сетеше колко трудно й беше първият път да обясни какво иска в магазинчето, където продаваха хартия за писане, химикалки и пликове.

Нора обаче имаше нужда да знае какво им беше разказала вече, за да не си противоречи в следващите писма. Тъй като целият описван от нея живот беше измислен, тя трябваше да продължава да разказва същата лъжа. Макар да не й отговаряха, те със сигурност четяха писмата й. Виждаше ги как си ги предават един на друг с тежка въздишка, отчаяни и безсилни пред твърдоглавието й. Бедната Нора, тя не можеше да разбере на каква глупачка се е направила, изглежда нямаше да признае, че е сгрешила и да се върне у дома.

— Невъзможно е да се разбереш с нея — твърдеше майка й.

— На това момиче никой не можеше да му помогне, а и не проявяваше ни най-малко разкаяние — беше мнението на баща й. Силно религиозен, в неговите очи грехът й да обича Марио извън брака беше по-голям, отколкото, че го последва до далечното селце Анунциата, и то след като Марио й каза, че не може да се ожени за нея.

Не предполагаше, че няма да й отговорят изобщо; иначе щеше да излъже, че са се оженили. Така поне старият й баща щеше да спи по-спокойно, без да потръпва от мисълта, че един ден ще трябва да застане пред Господ и да дава обяснение за смъртния грях на прелюбодеянието, извършено от дъщеря му.

Всъщност нямаше такава опасност, тъй като Марио беше откровен с тях в това отношение.

— Много бих искал да се оженя за дъщеря ви — беше заявил той, а големите му черни очи се местеха ту към майка й, ту към баща й. — Но за жалост, за огромна жалост, не е възможно. Семейството ми настоява да се оженя за Габриела, а нейното семейство също иска този брак. Ние сме сицилианци, няма как да не се подчиним. Сигурен съм, че положението е същото и в Ирландия.

Беше молил за разбиране и търпимост.

Беше живял с дъщеря им в продължение на две години в Лондон. Бяха отишли там, за да се срещнат с него. Той смяташе, че се е държал изключително честно и справедливо.

Какво повече можеха да искат от него?

Ами, те искаха да изчезне от живота на дъщеря им. Искаха Нора да се върне в Ирландия и да се моли никой да не научи за този нещастен епизод от живота й, защото шансовете й да се омъжи, които и без друго бяха намалели, щяха да се стопят окончателно.

Нора се опитваше да ги оправдае. Наистина беше 1969 година, но те пък живееха в забутано провинциално градче. За тях дори отиването в Дъблин беше изпитание. Как ли бяха преживели посещението си в Лондон, за да видят, че дъщеря им не само живее в грях, но и смята да последва този човек в Сицилия? Разтърсени до мозъка на костите си, те изобщо и не помисляха да отговарят на писмата й.

Нора можеше да им прости. Да, част от нея с готовност им прощаваше, но не можеше да прости на двете си сестри и двамата си братя. Те бяха млади; те трябваше да разбират какво е любов, въпреки че, ако се съдеше по хората, за които се бяха оженили и омъжили, нещата се усложняваха и като че ли се налагаше друг извод. Но нали бяха израснали заедно, нали всички се бореха, за да се измъкнат от затънтеното и отдалечено градче, където живееха. Заедно се бяха притеснявали заради операцията на майка им и падането на баща им, след което здравето му така и не се стабилизира. Колко пъти бяха разговаряли за бъдещето, за това какво ще стане, ако майка им или баща им останеше сам. Нито единият, нито другият нямаше да се справи сам. Единодушни бяха, че малката ферма трябва да бъде продадена и парите да се използват за купуването на малък апартамент в Дъблин, сравнително близо до техните жилища, където да се настани единият от родителите им.

Нора съзнаваше, че заминаването й за Сицилия не се вместваше в този план. Тъй като тя не беше омъжена, другите предполагаха, че тя сама ще поеме грижите за останалия жив родител. Вероятно именно поради това не й писаха нито веднъж. Но предполагаше, че все пак щяха да й съобщят, ако баща им или майка им се разболееха или се случеше най-лошото.

Понякога обаче се съмняваше дори и в това. Чувстваше се толкова отдалечена от тях, сякаш беше умряла. Затова разчиташе на една приятелка, добра, мила приятелка на име Бренда, с която някога бяха работили заедно. Бренда се отбиваше от време на време у семейство О’Донъху. И не й беше трудно да изтърпява безкрайните им монолози, породени от глупостта на дъщеря им Нора. Бренда й беше посветила цели денонощия, за да я увещава, да я предупреждава и дори да я заплашва, но така и не успя да убеди своята приятелка и тя последва Марио в неговото село Анунциата, навличайки си колективния гняв на двете семейства.

Бренда беше добре дошла в тяхната къща, тъй като никой не знаеше, че поддържа връзка с „емигрантката“, както я наричаха, и й докладва за всичко, което ставаше в дома на родителите й. Така Нора научаваше за новите си племенници и племеннички, за пристройката към старата къща във фермата, за продажбата на трите акра земя и малката каравана за семейния автомобил. Бренда й пишеше, че постоянно гледали телевизия, а за Коледа получили микровълнова фурна от децата си. По-точно от децата, които признаваха.

Бренда се опита да ги придума да й пишат. Обясняваше им колко щяла да се зарадва Нора, ако научи нещо за тях и колко самотна вероятно се чувства там. Те обаче се бяха изсмели с думите:

— О, не, лейди Нора изобщо не е самотна там, а си прекарва чудесно и цяла Анунциата клюкарства за нея; това момиче разсипа репутацията на всички ирландки пред онези хора.

Бренда беше омъжена за един човек, на когото преди години се бяха присмивали и го наричаха „Калъфката“, но поради каква причина — и двете бяха забравили. Нямаха деца и днес работеха в някакъв ресторант. Патрик, както тя наричаше сега „Калъфката“, беше главен готвач, а Бренда — управител. Собственикът живееше през повечето време в чужбина и беше изключително доволен, че се оправят с ресторанта му. Тя й пишеше, че имали пълна свобода на действие; все едно че заведението е тяхно, само дето си спестявали финансовите тревоги, но може би не казваше цялата истина.

Нора определено не беше разказала на Бренда как се бяха обърнали нещата в крайна сметка: за годините, преживени в забутаното селце, по-малко и от родното й градче в Ирландия, и за безумната си любов към мъжа, който живееше на другия край на малката piazza и който идваше да я види само след невероятни предохранителни мерки — с годините той правеше все по-малко усилия, за да идва при нея.

Нора пишеше за красивата Анунциата и белите й постройки с балкончета от ковано желязо, отрупани със здравец, не само една-две саксии като в Ирландия, а десетки на брой. И за възвишението край селото, където човек можеше да поседне и да си любува на долината. И за красивата керамика в църквата, на която посетителите не се уморяваха да въздишат от умиление и възхищение.

Марио и Габриела управляваха местния хотел и организираха за посетителите обеди, които се радваха на огромен успех. Всички в Анунциата бяха доволни, защото покрай гостите и другите жители припечелваха по нещо: прекрасната синьора Леоне продаваше пощенски картички и снимки на църквата, а приятелите на Нора, Паоло и Джанна, правеха керамични чинии и кани, върху които изписваха „Анунциата“. Други продаваха портокали и цветя в кошници.

И дори тя, Нора, имаше полза от туристите, тъй като им предлагаше поръбените от нея самата носни кърпички и покривки за маса, а понякога влизаше в ролята на екскурзовод за англоговорещите. Развеждаше ги из църквата, разказваше им нейната история и привличаше вниманието им към забележителностите в долината, известни с епичните си битки от времето на Римската империя.

Така и не сметна за необходимо да занимава Бренда с децата на Марио и Габриела, общо пет на брой, чиито големи тъмни очи я гледаха подозрително от другия край на пиацата. Прекалено малки, за да осъзнаят защо я мразеха, но и прекалено знаещи, за да се заблуждават, че тя е просто един от съседите и приятелите. Бренда и Калъфката нямаха деца и следователно нямаше да проявят интерес към тези красиви, неусмихващи се сицилианчета, които гледаха от стъпалата на семейния си хотел към стаичката, където Синьора седеше, шиеше и наблюдаваше всичко, което ставаше навън.

Точно така я наричаха в Анунциата — Синьора. Когато пристигна, обяви, че е вдовица, а и Синьора беше доста близо до собственото й име — Нора; така нещата се бяха подредили без сътресения и недомлъвки, сякаш някой ги направляваше свише.

Но дори да съществуваше човек, който наистина да я обича и да милее за нея, пак щеше да й бъде трудно да му обясни какво представляваше животът й в това село. Място, което не би погледнала втори път, ако се намираше в Ирландия, без кино, без дискотека, без супермаркет, с нередовен местен автобус, на който не можеше да се разчита.

Тя обаче обичаше всеки камък в селото, тъй като именно тук Марио живееше, работеше и пееше в своя хотел, тук отглеждаше своите дъщери и синове и й се усмихваше, докато тя седеше и бродираше край прозореца на своята стая. И тя му кимваше грациозно, без да забелязва как отминават годините.

Страстните години в Лондон, приключили през 1969 година, отдавна бяха забравени. Разбира се, Марио сигурно си спомняше за тях с любов, копнеж и съжаление, както си ги спомняше и тя самата, защо иначе щеше да се промъква от време на време посред нощ в леглото й, използвайки ключа, който му беше дала, докато съпругата му спеше. Знаеше, че никога не трябва да го очаква в лунна нощ. Прекалено много очи можеха да го зърнат и да разберат, че Марио лъже съпругата си с чужденката, странната чужденка с големите пламенни очи и дългата червена коса.

Понякога Синьора се питаше дали наистина не е луда, както мислеха в семейството й и както несъмнено смятаха жителите на Анунциата.

На нейно място другите жени сигурно щяха да поплачат за загубената си любов и да продължат живота си. През 1969 тя беше на двайсет и четири години, а сега бе преполовила трийсетте и все така шиеше и се усмихваше, и говореше на италиански, но никога на обществени места с мъжа, когото обичаше. През цялото време в Лондон, когато той я умоляваше да научи неговия език, обяснявайки й колко е красив, тя настояваше той да научи английски, да отворят в Ирландия хотел с дванайсет стаи и да забогатеят. И Марио всеки път се разсмиваше и казваше, че тя е неговата червенокоса principessa, най-прекрасното момиче на света.

Тя избягваше да се връща към спомените, които се открояваха особено ясно в паметта й.

Не мислеше за деня, когато го последва до Анунциата и слезе от автобуса. Веднага разпозна хотела на баща му, тъй като помнеше неговите описания. Лицето на Марио бе придобило странно изражение. Той мълчаливо й посочи към един паркиран навън ван и й направи знак да влезе в него. След това бясно подкара колата, вземайки завоите с ужасяваща скорост, а после внезапно се отби от пътя в някаква маслинова горичка, където не можеха да ги видят. Тя посегна към него, изпълнена със същия копнеж, който не й даваше мира, откакто се бяха разделили.

Той обаче я отблъсна и посочи към долината пред тях.

— Виждаш ли онези лозя, те принадлежат на бащата на Габриела, а другите ей там са на моя баща. Откакто се помня, се е знаело, че ще се оженим. Нямаш право да се появяваш тук и да объркваш всички.

— Имам право. Аз те обичам, ти ме обичаш.

Беше съвсем просто.

Смутен, той замълча, после бавно продължи:

— Не можеш да кажеш, че съм бил непочтен, казах ти истината, казах я и на родителите ти. Винаги съм казвал, че съм обещан за съпруг на Габриела.

— Не, в леглото изобщо не е ставало дума за нея, не си споменавал за Габриела — беше промълвила тя.

— Никой не говори за друга жена в леглото, Нора. Бъди разумна, прибери се у дома, върни се в Ирландия.

— Не мога и не искам — беше отвърнала Нора. — Трябва да бъда там, където си ти. Нещата са такива, те не зависят от мен.

И точно така и направи.

Годините се нижеха и постепенно Синьора се превърна в част от живота на Анунциата. Не я приеха истински, тъй като никой не знаеше защо точно е тук, а обяснението й, че е влюбена в Италия, не сметнаха за сериозно. Живееше в две стаи в старата къща на площада. Наемът й беше нисък, тъй като наглеждаше възрастните собственици и всяка сутрин им носеше горещо кафе и пазаруваше вместо тях.

Не създаваше проблеми. Не спеше с местните мъже и не пиеше по баровете. Всеки петък преподаваше английски в малкото училище. Шиеше дребни красоти и на всеки два-три месеца ги носеше в някой по-голям град, за да ги продаде.

Учеше италиански от един малък учебник и повтаряше непохватно фразите, задаваше си въпроси и сама си отговаряше; постепенно нежният й ирландски глас овладяваше звуците на италианския език.

От прозореца на стаята си стана безмълвен свидетел на сватбата на Марио и Габриела. През цялото време не позволи нито една сълза да падне върху бродерията й. Беше й достатъчно, че той погледна към нея, когато камбаните на църквичката на площада забиха. Сицилианската традиция принуждаваше семействата да женят децата си, за да запазят земята, а това нямаше нищо общо с неговата любов към нея или с нейната — към него. Традицията не можеше да засегне любовта им.

След това Синьора наблюдаваше през прозореца как носеха децата му, за да ги кръщават. В тази част от света семействата имаха нужда от синове. Но децата му не я караха да страда. Знаеше, че ако нещата зависеха от него, тогава тя щеше да бъде неговата principessa irlandese за пред всички. Тя съзнаваше, че мнозина от мъжете в Анунциата усещаха, че между нея и Марио има нещо. Това обаче не ги притесняваше, нещо повече, Марио израсна в очите им като мъж. Смяташе, че жените в Анунциата не знаеха нищо за любовта им. Никога не й се стори странно, че не я канеха да ходят заедно на пазар, да берат грозде или да събират диви цветя за празниците. Бяха щастливи, защото тя шиеше красиви дрехи, с които обличаха статуята на Света Богородица.

Усмихваха й се през годините, когато в началото говореше със затруднение и запъване. После, когато овладя техния език, престанаха да я питат кога смята да се връща в своята родина, на своя остров. Тъй като не притесняваше никого, те постепенно я приеха и свикнаха с нея.

И след като изминаха дванайсет години, изведнъж сестрите й се сетиха за нея. И Рита, и Хелън започнаха да й пишат, без обаче да споменават за картичките, които им бе изпращала за рождените дни и за Коледа, както и за многобройните й писма до родителите им. Просто пишеха за своите семейства, за това колко трудни са времената и че всичко е скъпо, а напрежението огромно.

В началото Синьора сияеше от щастие. Най-сетне беше успяла да свърже по някакъв начин своите два свята. Писмата на Бренда бяха единственото изключение, но те не осъществяваха връзката с нейното минало, с живота на семейството й. И затова сега тя отговаряше развълнувано, разпитваше за родителите си, дали бяха приели ситуацията, търсеше мнението им по различни теми — от гладните стачки на привържениците на ИРА до избирането на Роналд Рейгън за президент на Съединените щати и годежа на принц Чарлз с лейди Ди. Така и не получи отговор на нито един от въпросите си и колкото и да им разказваше за Анунциата, не дочака коментар от тяхна страна.

Бренда й писа, че изобщо не е изненадана от поведението на Рита и Хелън.

„Очаквай всеки момент да се обадят и братята ти — пишеше тя. — Истината е, че здравословното състояние на баща ти е притесняващо. Възможно е да бъде приет за постоянно в болница и какво ще стане тогава с майка ти? Нора, казвам ти истината без увъртане, защото е неприятна и тъжна. Добре знаеш мнението ми: беше крайно глупаво да отидеш в онова забравено от Бога място сред планините и да гледаш как мъжът, който твърди, че те обича, се перчи със семейството си пред очите ти… но, за бога, в никакъв случай не се връщай тук, за да се грижиш за майка си, която не дава и пет пари за теб и даже не отговори на нито едно от писмата ти.“

Синьора прочете писмото с безкрайна тъга.

Бренда очевидно се лъжеше. Навярно беше изтълкувала погрешно ситуацията. Рита и Хелън й пишеха, защото искаха да възстановят връзката със сестра си. След това обаче пристигна писмото, в което й съобщаваха, че баща им постъпва в болница и питаха кога Нора смята да се прибере и да поеме нещата в свои ръце.

Беше пролет и Анунциата никога не беше изглеждала по-красива. Но Синьора беше бледа и тъжна. Дори хората, които не й вярваха и я гледаха с неодобрение, се притесниха.

Семейство Леоне, което продаваше пощенски картички и малки рисунки, намина да я навести. Донесоха й бульон с разбито яйце и лимонов сок. Тя им благодари, но лицето й остана изпито, а гласът й — безизразен. Те се разтревожиха не на шега.

Новината, че Синьора не е добре, прекоси пиацата и достигна до хотела и тъмнокосия красив Марио и солидната му, покорна съпруга Габриела. Може би трябваше да изпратят за dottore.

Братята на Габриела се намръщиха. Когато някоя жена в Анунциата започваше да се оплаква от мистериозно неразположение, това обикновено означаваше, че е бременна.

Същата мисъл порази и Марио. Но той срещна безстрастно погледите им.

— Не може да е от това, тя е почти на четирийсет години — рече той.

Все пак изчакаха лекаря с надеждата, че той ще им даде по-конкретна информация на чаша ракия, неговата малка слабост.

— Всичко е в главата й — заяви уверено лекарят. — Странна жена, никакви физически проблеми няма, само е безкрайно тъжна.

— Защо тогава не се прибере там, където е домът й? — попита най-големият брат на Габриела.

Той беше глава на семейството, откакто почина баща им, и естествено беше чул смущаващите, слухове за своя зет и Синьора. Но знаеше, че няма как да е вярно. Зет му не можеше да е толкова глупав, че да прави подобно нещо пред прага на къщата си.

Жителите на селото наблюдаваха как раменете на Синьора се привеждат и дори семейство Леоне не беше в състояние да хвърли светлина по този въпрос.

Бедната Синьора. Тя седеше безжизнено, а погледът й се рееше далече.

Една нощ, когато семейството му спеше, Марио се промъкна и изкачи стълбите до спалнята й.

— Какво се е случило? Всички говорят, че си болна и се побъркваш — каза той, като я прегърна и придърпа кувертюрата, която тя беше избродирала с имената на по-известните италиански градове — Флоренция, Неапол, Милано, Венеция, Генуа. Всяко с различни цветове и обградено с цветчета. Беше казала на Марио, че е творение на любовта. Докато бродираше, си мислеше каква щастливка е, след като живееше близо до мъжа, когото обичаше; съвсем не всички бяха късметлии като нея.

Тази нощ обаче тя въздишаше тежко и лежеше като олово на леглото, вместо да се обърне и да прегърне Марио. Не каза нищо.

— Синьора. — Той също я наричаше като всички останали. Щеше да се издаде, ако покажеше, че знае истинското й име. — Скъпа, скъпа Синьора, много, много пъти съм ти казвал да си вървиш оттук, че в Анунциата за теб няма живот. Но ти настояваш да стоиш. Хората започнаха да те опознават и да те харесват. Казаха ми, че е идвал лекар. Не искам да бъдеш тъжна, кажи ми какво се е случило.

— Ти знаеш какво се е случило.

— Не, какво се е случило?

— Ти повика лекаря. Видях го, че влиза в хотела, след като излезе оттук. Той ми каза, че умът ми е болен, това е всичко.

— Но защо? Защо сега? Ти си тук толкова отдавна, отмина времето, когато не знаеше италиански, когато не познаваше никого. Това бе времето за поболяване на ума, а не и сега, та ти вече от десет години си част от това село.

— Повече от единайсет години, Марио. Почти дванайсет.

— Да, няма значение колко точно са.

— Тъжна съм, защото мислех, че моето семейство ме обича и чувства липсата ми, но сега разбрах, че те искат да се прибера, за да стана болногледачка на старата ни майка.

Така и не се обърна да го погледне. Лежеше студена и мъртва, без да реагира на ласките му.

— Не искаш ли да бъдеш с мен? — изненада се той.

— Не, Марио, не и тази нощ.

Той стана от леглото и се обърна, за да я погледне по-добре. Запали свещта в керамичното свещниче. Бялото й лице се открояваше в мрака, дългите й червени коси бяха разпилени върху възглавницата, под абсурдната кувертюра с имената на градовете. Не знаеше какво да каже.

— Скоро ще трябва да сложиш имената на сицилианските градове — рече той. — Катания, Палермо, Агридженто…

Синьора въздъхна отново.

Марио си тръгна объркан.

Хълмовете около Анунциата с килимите от диви цветя имаха лечебна мощ. Синьора редовно се разхождаше сред тях, докато цветът на лицето й постепенно започна да се възвръща.

Семейство Леоне понякога й носеше кошничка с хляб, сирене и маслини, а Габриела, съпругата с каменно сърце, й даде бутилка марсала, като й обясни, че прочутото вино имало лечебна сила. Семейство Леоне я покани една неделя на обяд и я нагости със спагети „Норма“, гарнирани с патладжан и домати.

— Знаеш ли защо ги наричат „Норма“, Синьора?

— Не, синьора Леоне, не знам.

— Защото са толкова вкусни, че достигат същото съвършенство като операта „Норма“ от Белини.

— Който, между другото, е сицилианец — плахо се усмихна Синьора.

Те я потупаха приятелски по ръката. Тя знаеше толкова много за тяхната страна, за тяхното село. Кой нямаше да остане очарован от нея?

Паоло и Джанна, които притежаваха малкия магазин за керамични изделия, й направиха специална кана. На нея бяха написали Signora d’Irlanda. А върху каната поставиха парче тюл с мъниста по краищата, за да пази водата й прясна нощем.

Идваха и другите съседи и вършеха дребни неща за възрастната двойка, в чиято къща живееше тя, така че да не се тревожи за плащането на наема. Окъпана в това приятелство и неприкрита любов, тя се почувства отново здрава и силна. Тук я обичаха, за разлика от Дъблин, откъдето все по-често пристигаха писма, настояващи да разберат какви са плановете й.

Тя пишеше почти като насън отговорите си, в които разказваше за живота в Анунциата и колко нужна е тук, как старците на горния етаж разчитали на нея. И семейство Леоне също, те се карали толкова често и бурно, че се налагало да ходи на обяд при тях всяка неделя, за да се увери, че все още не са се избили. Пишеше за хотела на Марио и колко зависел той от туризма, затова всички в селото се мъчели да привличат посетители. Нейната задача била да ги развежда като екскурзовод из околностите, където беше открила едно чудесно място, естествена каменна тераса, с прекрасна гледка към долината и планината.

Беше предложила малкият брат на Марио да отвори кафене там. Наричаха го „Виста дел Монте“, гледка към планината. Наистина звучеше красиво на италиански, нали?

Изрази симпатията си към своя баща, който сега прекарваше повечето си време в болницата. Бяха постъпили правилно, че са продали фермата и са се преместили в Дъблин. А майка им сигурно полагаше огромни усилия, за да свикне с апартамента. Тя редовно разпитваше за здравето на родителите си и изразяваше учудването си от пощенските служби, тъй като от 1969 година им пишеше, а те така и не й бяха отговорили. Единственото обяснение беше, че писмата й се губеха някъде по пътя.

Бренда изрази бурно одобрението си.

„Добро момиче. Напълно си ги объркала. До един месец ще получиш писмо и от майка си. Но не се размеквай. Не се връщай заради нея. Тя нямаше да ти пише, ако не й се налагаше.“

Писмото пристигна и сърцето на Синьора спря да бие за момент при вида на познатия почерк на майка й. Знаеше, че всяка дума й е била продиктувана от Хелън и Рита.

Писмото прескачаше дванайсет години на мълчание, на упорит отказ да отговорят на молбите на самотната си дъщеря от другата страна на морето. Вината се прехвърляше на „доктриналното отношение на баща ти към морала“. Синьора се усмихна слабо, като прочете тази фраза. Майка й никога нямаше да успее да измъдри подобен израз.

А ето какво гласеше последният абзац: „Моля те, Нора, прибери се у дома. Прибери се и живей с нас. Няма да ти се месим в живота, но имаме нужда от теб, иначе нямаше да молим“.

„И нямаше да пишете“ — отново се усмихна тя. Изненада се, че обидата не изплува в душата й; очевидно всичко вече беше отминало, когато Бренда й намекна, че тя изобщо не ги интересува като човек, а само като гледачка на болните си родители. И внезапно изпита съжаление към тях. В сравнение с това, на което тя се радваше в живота, нейните роднини нямаха нищо. Написа им внимателно, че не може да се прибере. Ако бяха прочели писмата й, щяха да са наясно колко нужна е тук. И, разбира се, ако още в началото й бяха дали да разбере, че искат и тя да е част от живота им, тогава нямаше да се ангажира толкова с живота на Анунциата.

Откъде можеше да предполага, че ще я повикат? Не бяха поддържали връзка, затова беше сигурна, че ще я разберат.

Годините продължаваха да се нижат една след друга.

В червените коси на Синьора се появиха сиви нишки. За разлика обаче от тъмнокосите и смугли жени край нея, те като че ли не я състаряваха. Тя изглеждаше просто изсветляла от слънцето.

Сега вече Габриела имаше вид на матрона. Седеше на рецепцията на хотела, с натежало и позакръглено лице, очите й изглеждаха много по-присвити от времето, когато святкаха ревниво от другия край на piazza. Синовете й бяха високи и вироглави, нямаха нищо общо с тъмнокосите ангелчета, които някога правеха, каквото ги помолят.

Марио също беше остарял, но Синьора като че ли не забелязваше промяната, настъпила с годините. Той идваше в стаята й само за да полежи и да я подържи в обятията си.

По кувертюрата нямаше повече място за други градове. Синьора беше добавила имената на малки селища, които й допаднаха.

— Не трябваше да слагаш Джардини-Наксос, той е съвсем незначително градче — рече Марио.

— Не, не съм съгласна. Когато ходих в Таормина, минах оттам с автобуса, Джардини-Наксос се оказа прелестно… със своя атмосфера, с характер, с усилен туризъм. Не, не, определено заслужава място.

Друг път Марио въздишаше, сякаш го бяха затрупали прекалено тежки проблеми. Той споделяше с нея тревогите си. Вторият му син бил неуправляем. Смятал да замине за Ню Йорк, а беше едва двайсетгодишен. Беше прекалено млад и със сигурност щеше да попадне на неподходящи хора. Нищо хубаво нямаше да излезе от това начинание.

— Той и тук общува с неподходящи хора — успокои го Синьора. — Може би в Ню Йорк ще се чувства по-неуверен, по-плах. Пусни го с твоята благословия, тъй като и без друго ще замине.

— Ти си много, много мъдра, Синьора — промълви той, облегнал глава на рамото й.

Тя лежеше с отворени очи, взираше се в тъмния таван и мислеше за всички случаи, когато й беше казвал в същата тази стая, че е глупава, най-глупавата жена на света, задето го е последвала. Тук нямаше бъдеще за нея. А ето че годините бяха превърнали глупостта в мъдрост. Колко странен беше светът.

А след това дъщерята на Марио забременя. Момчето изобщо не беше съпругът, който те биха искали за нея, момче от близките села, което миеше съдове в кухнята на хотела от другата страна на piazza. Марио плака в стаята й, плака от мъка за дъщеря си, която щеше да има дете, а самата тя още беше дете. И заради опозоряването, заради срама.

Синьора му напомни, че е 1994 година. Дори в Ирландия подобни неща вече не се смятаха за срамни и позорни. Такъв беше животът. Може би трябваше да вземе момчето във „Виста дел Монте“, а след това да видят как да създаде нещо свое.

Това беше петдесетият й рожден ден, но тя не каза на Марио, не каза на никого. Избродира си малка калъфка за възглавница с BUON COMPLEANNO, честит рожден ден. Направи го, след като Марио си тръгна, пресушил сълзите за дъщеря си. „Дали наистина не съм луда, както се опасявах през всички тези години?“ — помисли си тя.

Синьора видя през прозореца си сватбата на младата Мария с момчето, което работеше в кухнята, така както навремето бе гледала Марио и Габриела, тържествено пристъпващи към църквата. Камбаните бяха същите, а песента им се носеше над планината.

Не можеше да повярва, че навършва петдесет години. Не се чувстваше нито ден по-стара от мига, в който пристигна. И не съжаляваше. Колко бяха хората — тук или където и да било другаде, които можеха да кажат същото?

И, разбира се, се оказа права в предположенията си. Мария се омъжи за човека, който не беше достоен за нея и нейното семейство, но загубата бе компенсирана донякъде, тъй като той започна да работи денонощно във „Виста дел Монте“. Хората клюкарстваха за случилото се, но като всяко чудо приказките не продължиха дълго.

А вторият син на Марио, неуправляемият, замина за Ню Йорк и се промени коренно. Работеше в trattoria-та на своя братовчед и всяка седмица спестяваше, за да може да си купи един ден свое заведение в родната Сицилия.

Синьора винаги спеше с леко открехнат прозорец, затова бе една от първите, дочули новината, когато братята на Габриела, тежки, набити мъже, вече на средна възраст, изтичаха припряно от колите си. Първо ги чу, че будят лекаря в дома му. Случило се беше нещо неприятно.

Взираше се напрегнато, но така и не разбра какво е станало. Боже мили, моля те, нека не е нещо с техните деца. И без това вече имаха предостатъчно проблеми.

После видя солидната фигура на Габриела пред дома й, по нощница, наметнала тежък шал върху раменете. Дланите покриваха лицето й, виковете й раздираха небето:

— Марио, Марио…

Не знаеше колко време стоя до прозореца. Но когато осветеният от луната площад се изпълни с негови роднини, приятели и съседи, незнайно как тя се озова сред тях, а сълзите се стичаха по лицето й, без да ги усеща. Видя окървавеното му, разранено лице. Прибирал се от съседното село, беше изпуснал някакъв завой и колата се преобърнала многократно.

Разбра, че трябва да докосне лицето му. Нищо на този свят нямаше да остане на мястото си, ако не го докоснеше, ако не го целунеше, както правеха неговите деца, сестрите му и съпругата му. Тръгна към него, без да се интересува от погледите върху себе си, забравила напълно за изпълнените с тайнственост години и непрестанното криене.

Когато вече беше съвсем близо, усети как нечии ръце се протегнаха и я дръпнаха назад. Синьора Леоне, приятелите й Паоло и Джанна, и колкото и странно да й се струваше всеки път, когато се сетеше след това — двама от братята на Габриела. Те просто я отместиха по-далеч от мястото, където очите на Анунциата щяха да видят оголената й мъка и в паметта на селото щеше да се запечата още едно изумително събитие, нощта, когато Signora Irlandese не беше издържала и публично беше признала любовта си към мъжа, управлявал хотела.

Тази нощ тя прекара в съседните къщи, където не бе стъпвала никога досега, дадоха й силно бренди, някой я галеше по ръката. Чуваше протяжния плач на опечалените и молитвите, идващи отвън, и понякога ставаше, за да отиде и заеме полагащото й се по право място, но винаги се намираха нежни ръце, които да я възпрат.

В деня на погребението му стоеше бледа и спокойна на прозореца. Сведе глава, когато изнесоха ковчега от хотела и го понесоха през площада към църквата с фреските и керамиките. Камбаната биеше жално и самотно. Никой не погледна към прозореца й. Никой не видя сълзите, които се стичаха по лицето й и капеха върху бродерията в скута й.

А след погребението всички решиха, че тя ще си тръгне, че най-после е настъпил моментът да се прибере в своята страна.

Синьора Леоне например каза:

— Преди да се върнеш, хубаво е да дойдеш веднъж с мен на голямата процесия в родния ми град Трапани… после ще разказваш на приятелите си в Ирландия.

А Паоло и Джанна й дадоха голяма чиния, направена специално за нейното завръщане.

— В нея ще можеш да слагаш всички плодове, които растат в Ирландия, за да ти напомня за времето в Анунциата.

Очевидно мислеха, че тя се готви да се прибере на своя остров.

Но Синьора нямаше дом, в който да се върне, нямаше желание да ходи, където и да било. Беше на петдесет и живееше тук от двайсет и четвъртата си година. Тук щеше да умре. Един ден камбаната на църквата щеше да забие и за нейното погребение, предварително беше отделила пари за него в една кутия с изящна дърворезба.

Затова не обръщаше сериозно внимание на все по-очевидните намеци и на съветите, с които я обгръщаха съседи и приятели.

Всичко се промени, когато Габриела дойде да я навести.

Тя прекоси площада в тъмните си жалейни дрехи. Лицето й изглеждаше старо, набраздено от мъка. Никога досега не беше посещавала Синьора. Почука на вратата, а Синьора се засуети, за да покаже на гостенката си, че е добре дошла, и й предложи плодов сок и бисквити. Седна и зачака.

Габриела огледа двете стаички. Опипа кувертюрата с избродираните имена на градовете.

— Прекрасно е — рече тя.

— Много сте мила, синьора Габриела.

После настъпи дълго мълчание.

— Ще се връщате ли във вашата страна? — попита я най-сетне Габриела.

— Няма при кого да се върна там — отвърна простичко Синьора.

— Но тук няма никой, никой, заради когото да останете. Вече няма.

Габриела също беше пряма и директна.

Синьора кимна.

— В Ирландия, синьора Габриела, няма абсолютно никой. Дойдох тук, когато бях момиче, сега съм жена на средна възраст, наближавам старостта. Мислех да остана тук.

Погледите им се срещнаха.

— Тук нямате приятели, нямате истински живот, Синьора.

— Имам повече, отколкото в Ирландия.

— В Ирландия можете да започнете живота си отново. Вашите приятели са там, роднините ви, те ще бъдат щастливи, че сте се върнали.

— Искате да си отида от Анунциата, така ли, синьора Габриела?

Въпросът беше съвсем директен. Тя искаше да знае.

— Той винаги казваше, че ще си отидете, ако умре. Казваше, че ще се върнете при вашите хора и ще ме оставите тук с моите хора да го оплаквам.

Синьора я изгледа изумена. Марио беше обещал от нейно име, без да я пита.

— Казвал ли е, че съм съгласна?

— Каза, че точно това ще се случи. И ако умра първо аз, Габриела, няма да се ожени за вас, тъй като ще предизвика скандал и името ми ще пострада. Всички ще помислят, че винаги е искал да се ожени за вас.

— И това понрави ли ви се?

— Не, тези неща не ми се понравиха, Синьора. Не исках да мисля за смърт, на Марио или моята. Но, струва ми се, това ми даде достойнството, което ми беше нужно. Вече не се страхувах от вас. Вие не бихте останали тук против местната традиция, за да участвате в оплакването на починалия мъж.

Отвън на площада колата на доставчиците на месо шумно спря пред хотела, поредният товар глина беше доставен пред грънчарницата, деца се смееха и си подвикваха, лаеха кучета.

Марио й беше разказвал за достойнството и традицията и колко важни бяха те за него и семейството му. Все едно сега й говореше от гроба и отново я молеше да се прибере в Ирландия.

— В края на месеца, синьора Габриела — бавно промълви Синьора. — В края на месеца ще си тръгна за Ирландия.

Очите на събеседничката й светнаха от благодарност и облекчение. Тя протегна и двете си ръце и хвана дланите на Синьора.

— Сигурна съм, че ще бъдете по-щастлива и ще намерите покой.

— Да, да — промълви замислено Синьора. Думите й увиснаха в следобедната глъчка, която идваше от площада.

Парите й стигнаха точно за един билет. Приятелите й сякаш се бяха наговорили и се изредиха един след друг. Синьора Леоне дойде и притисна в дланта й пачка лири.

— Моля те, Синьора. Моля те. Благодарение на теб печеля добре, моля те, вземи ги.

Същото беше и с Паоло и Джанна. Бизнесът им с керамичните съдове изобщо нямаше да потръгне, ако не беше Синьора.

— Приеми го като незначителна комисионна.

А старата двойка, нейните хазяи, в чиято къща беше прекарала по-голямата част от живота си, каза, че е подобрила изключително много имота и заслужава сериозна компенсация.

В деня, в който автобусът дойде, за да я отведе с вещите й до най-близкото летище, Габриела се появи на стъпалата пред дома си. Нито тя, нито Синьора изрекоха нещо, но и двете се поклониха една на друга. Лицата им бяха сериозни и изпълнени с уважение. Неколцината свидетели на площада разбраха какво си казваха.

Едната благодареше на другата от цялото си сърце по начин, който не би могъл да се изрази с думи, и й пожелаваше късмет в новия й живот, който я очакваше занапред.

Градът беше шумен и многолюден, на летището цареше невероятна суетня, всички бързаха презглава, без да срещат погледите си. В Дъблин несъмнено щеше да завари същото, но Синьора предпочиташе да не мисли отсега за Ирландия.

Нямаше никакви планове, просто щеше да прави това, което й се стори правилно, след като пристигне. Нямаше смисъл да разваля пътуването си с планиране на неща, които нямаше как да бъдат планирани. Не беше уведомила никой за пристигането си. Нито семейството си, нито дори Бренда. Щеше да намери някоя стая и да се грижи за себе си, както беше постъпвала винаги, а после да реши как да действа по-нататък.

В самолета се заговори с някакво момче. То беше около десетгодишно, на възрастта на най-малкия син на Марио и Габриела, Енрико. Заговори му на италиански, но то я погледна с недоумение.

Загледа се през прозореца. Никога нямаше да разбере какво ще стане с Енрико или с брат му в Америка, или със сестра му, която се бе омъжила за помощника в кухнята на хотела. Нямаше да узнае кой е новият квартирант в стаята й. И този, който щеше да живее там, никога нямаше да научи за дългите години, които беше прекарала в Анунциата, нито защо ги бе прекарала в това затънтено сицилианско селце. Все едно да плуваш из морето, без да знаеш какво ще се случи там, откъдето си тръгнал, нито там, където ще пристигнеш.

В Лондон смени самолета. Нямаше желание да прекара нито час в огромния град. Нито да посети квартирата, където беше живяла с Марио в един друг живот. Нито да се срещне с отдавна забравените хора или местата, за които почти не си спомняше.

Не, щеше да отлети веднага за Дъблин.

В Дъблин всичко се беше променило. Градът изглеждаше по-голям, отколкото си го спомняше. Когато замина, повечето международни полети се осъществяваха от летище „Шанън“. Нямаше представа, че нещата са се променили толкова. Както и пътят към летището. Когато заминаваше, автобусът бе лъкатушил из жилищни комплекси; сега летеше по магистрала с цветя от двете страни. Божичко, Ирландия наистина вървеше в крак с времето!

В автобуса една американка я попита къде е отседнала.

— Не съм сигурна — обясни Синьора. — Все ще намеря нещо.

— Вие ирландка ли сте или посетителка?

— Оттук съм, но не съм си идвала от години — отвърна Синьора.

— Аз също… търся предшествениците си.

Американката бе видимо доволна. Беше си дала цяла седмица, за да открие корените си и смяташе, че това е достатъчно дълъг период.

— О, да — отговори Синьора и осъзна, че не намери веднага правилния отговор на английски.

За малко да каже certo. Как ли щеше да прозвучи, ако заговореше изведнъж на италиански; щяха да помислят, че се прави на интересна. Трябваше да внимава.

Слезе от автобуса и тръгна по кея към моста „О’Конъл“. Около нея се движеха млади хора, високи, уверени, смеещи се, на групички. Помнеше, че някъде беше чела за преобладаващото младежко население — половината страна беше под двайсет и четири години! Но не очакваше да види такова ярко доказателство.

Преди да замине да работи в Англия, Дъблин беше сив и неподдържан град. Сега повечето от сградите бяха почистени, по улиците се движеха елегантни и скъпи коли. Тя си спомняше най-вече велосипедите и автомобилите втора ръка.

Живописните магазини привличаха погледите. По кориците на списанията виждаше едрогърди момичета, строго забранени по времето, когато бе идвала за последен път тук.

Кой знае защо продължи да върви по „Лифи“ и след моста „О’Конъл“. Струваше й се, че следва посоката на останалите пешеходци и именно те я отведоха до „Темпъл бар“. Кафенето й напомни за левия бряг на Сена от времето, когато беше ходила с Марио за три дни в Париж. Павирани улици, открити кафенета, пълни с младежи, които си подвикваха и махаха на познатите си.

Никой не й беше казал, че Дъблин е заприличал на европейска столица. Приятелката й Бренда, която беше омъжена за Калъфката и работеше в заведение за по-улегнали хора, дали изобщо беше посещавала тези улици? Нейните сестри и трудните им съпрузи, двамата й братя и инертните им съпруги… не, те не бяха от хората, които биха открили „Темпъл бар“. Ако все пак знаеха за него, единствената им реакция несъмнено щеше да бъде само недоволно поклащане на главата.

На Синьора той й се стори прекрасен. Цял нов свят, не можеше да му се насити. Най-накрая седна да изпие чаша кафе. Сервира й го момиче на около осемнайсет години, с дълга червена коса, също като нейната преди години.

— От къде идвате? — попита бавно тя, като изговаряше ясно всеки звук.

— Сицилия, Италия — отговори Синьора.

— Красива страна, но, казвам ви, няма да отида там, преди да науча езика.

— И защо?

— Ами, бих искала да знам какво си говорят хората. Имам предвид, че човек не знае в какво се забърква, ако не разбира езика.

— Аз изобщо не говорех италиански, когато отидох там, и определено не знаех в какво се забърквам — рече Синьора. — Но в крайна сметка всичко се получи добре… не, повече от добре. Беше прекрасно.

— Колко останахте?

— Дълго. Двайсет и шест години.

Момичето, което очевидно не е било родено, когато тя се беше впуснала в тази авантюра, я изгледа смаяно.

— Сигурно много ви е харесало.

— О, да, хареса ми.

— И кога се върнахте?

— Днес — въздъхна Синьора и усети, че момичето я изгледа някак си по-различно. — Извинете, тази част на Дъблин е толкова приятна. Как мислите, дали бих могла да намеря стая под наем? — Сега вече момичето явно си помисли, че наистина е странна. Може би вече не ги наричаха „стаи“? Дали не трябваше да каже „апартамент“? „Място за отсядане?“ — Нещо съвсем простичко — усмихна се тя.

Обясниха й, че кварталът е най-модният, всички искали да живеят тук. Имаше апартаменти с огромни тераси, попзвезди купуваха хотели, бизнесмени инвестираха в нови къщи. Ресторантите никнели като гъби. Изобщо — последната дума на модата в момента.

— Ясно. А къде човек може да отседне за добра цена, някъде, където не е последната дума на модата?

Трудно беше да се каже. Момичето като че ли се опитваше да прецени с какви пари разполага странната особа.

— Имам достатъчно пари за спане и закуска за цяла седмица, но все пак за някое евтино местенце и някъде, където да върша някаква работа… може би да гледам деца.

— Обикновено търсят млади хора за гледане на деца — рече то.

— О, тогава в някой ресторант?

— Не, не бих казала, че имате големи шансове… всички търсим подобни места. Затова се намират трудно.

Момичето я изгледа със съжаление, но на Синьора щеше да й се налага тепърва да свиква с това. Реши да бъде енергична и да прикрие объркването си, за да изглежда по-приемлива и да не прилича на изкуфяла стара дама.

— Това на престилката името ти ли е? Сузи?

— Да. Майка ми е била фен на Сузи Куатро. — Тъй като Синьора я гледаше неразбиращо, тя поясни: — Певицата, не се ли сещате? Преди години е била много популярна, но може би не и в Италия.

— Сигурна съм, че е била, просто тогава аз не слушах такава музика. Виж, Сузи, съвестно ми е да ти отнемам времето с моите проблеми, но ако можеш да ми отделиш половин минута, препоръчай ми от кой район да започна.

Сузи изброи имената на отделни квартали, които някога, в младостта на Синьора, бяха незначителни предградия или села, намиращи се извън града, но сега очевидно бяха обширни работнически квартали. Може би половината от техните жители щяха да вземат наемател, ако децата им вече бяха напуснали семейното огнище. Стига да се плаща в брой. Нямаше да е разумно да споменава, че тя самата е в притеснено положение.

— Много си добра с мен, Сузи. Откъде си научила всички тези неща на твоята възраст?

— Ами, аз самата съм израснала там, сцената ми е позната.

Синьора знаеше, че не е прилично да злоупотребява с търпението й. Посегна към чантичката си, за да извади пари за кафето.

— Много ти благодаря за помощта. И ако се настаня, ще дойда отново и ще ти донеса някакъв подарък.

Видя как Сузи застина и прехапа устни.

— Как се казвате? — попита тя.

— Знам, че звучи смешно, но името ми е Синьора. Не се държа официално, просто така ме наричаха и така ми харесва да ме наричат.

— Сериозно ли нямате нищо против какво ще е мястото?

— Абсолютно.

— Слушайте. Аз самата не се разбирам със семейството си, затова вече не живея вкъщи. Само преди две седмици те говореха, че биха искали да вземат наемател за моята стая. Тя и без това стои празна, а и допълнителните лири няма да им бъдат излишни… но трябва да бъдат в брой, нали разбирате, и ще трябва да казвате, че сте тяхна приятелка, ако някой ви попита… заради данъка върху приходите.

— Мислите ли, че бих могла?

— Слушайте. — Сузи не искаше да има никакви недоразумения. — Говорим за една съвсем обикновена къща в обикновен квартал… Телевизорът им е включен през цялото време, крещят си един на друг, за да го надвикат, при тях е и брат ми Джери. Той е на четиринайсет години и е ужасен.

— На мен ми е нужна стая, където да отседна. Сигурна съм, че ще е прекрасно.

Сузи написа адреса и й обясни кой автобус да вземе.

— Защо не тръгнете по тяхната улица и не попитате неколцина от съседите, които знам със сигурност, че няма как да ви приемат, а след това уж случайно да се отбиете и у нас. Споменете първо за парите и кажете, че няма да останете дълго. Ще им харесате, защото сте по-възрастна, почтена, биха казали те. Ще ви вземат, но не споменавайте, че знаете от мен.

Синьора я изгледа продължително.

— Да не би да не харесват приятеля ти?

— Приятелите ми — поправи я Сузи. — Баща ми казва, че съм пачавра, но моля ви, не спорете с него, когато го заяви и пред вас, така ще се издадете, че ме познавате.

Момичето изглеждаше непреклонно.

Синьора се запита дали и нейното собствено лице е изглеждало така непреклонно, когато тръгваше за Сицилия преди двадесет и шест години.

Първо се отби в къщите, както й предложи Сузи. И неизменно й отговаряха, че домовете им са пълни и се нуждаят от всеки квадратен метър в тях.

— Можете ли да ми предложите някого? — попита тя.

— Опитайте у семейство Съливан — посъветваха я в последната къща.

Сега вече имаше нужното извинение.

Джери отвори вратата с пълна уста. Имаше червени коси и лунички и ядеше сандвич.

— Да? — изгледа я той.

— Може ли да говоря с баща ти или майка ти?

— За какво? — Очевидно беше пускал непознати, които не е трябвало да пуска.

— Ами, исках да разбера дали давате стая под наем?

Отвътре намалиха телевизора, за да разберат какво става на вратата.

— Стая под наем у нас?

Недоверието на Джери я разколеба, но все пак тя настоя:

— Бих искала да поговоря с тях?

Бащата на момчето се приближи до вратата. Едър мъж, някъде на нейната възраст, с червендалесто лице. Той бършеше ръце отстрани на панталоните си, сякаш възнамеряваше да се ръкува.

— Мога ли да ви помогна? — попита подозрително той.

Синьора обясни, че търси стая под наем и че семейство Куин от номер двайсет и две й препоръчали да попита и тук.

— Пеги, ще дойдеш ли? — провикна се мъжът.

Пеги имаше тъмни сенки под очите и права коса, едновременно пушеше и кашляше.

— Какво има? — попита негостоприемно тя.

Не звучеше особено обещаващо, но Синьора разказа отново историята си.

— И какво ви накара да търсите стая в този квартал?

— Напуснах Ирландия отдавна и нямах представа, че всичко е поскъпнало толкова… ами… дойдох на вашата улица, защото оттук се вижда планината.

Несвързаното й обяснение като че ли им допадна.

— Никога не сме имали наематели — притеснено изрече жената.

— Няма да създавам никакви проблеми, ще си стоя в стаята.

— Не искате ли да се храните с нас?

Мъжът посочи към масата, върху която беше останала чиния с дебели сандвичи и бутилка прясно мляко.

— Не, благодаря ви. Мога да си взема електрически чайник, ям предимно салати. И котлон, за да си затоплям супите.

— Още даже не сте видели стаята — обади се жената.

— Бих искала да ми я покажете?

Гласът й беше тих, но властен.

Изкачиха заедно стълбите, докато Джери ги наблюдаваше отдолу. Стаята беше малка, със самостоятелна мивка. И гардеробът, и библиотечката зееха празни, по стените нямаше нито картини, нито снимки. Нищо не напомняше за красивата и жизнена Сузи с дългите червеникави коси и блестящи очи.

— Много красива гледка — Синьора посочи към планината отсреща. — Живях години наред в Италия и там щяха да нарекат това място „Виста дел Монте“, планинска гледка.

— Така се казва училището, където ходи синът ни — „Маунтинвю“ — отвърна високият мъж.

— Ако сте съгласни да ме вземете, мисис Съливан, мистър Съливан… аз лично смятам, че мястото е прекрасно.

Двамата се спогледаха, питайки се безмълвно да не би посетителката им да е побъркана и дали ще е разумно, ако я пуснат в дома си.

Стояха на долния етаж и разговаряха и като че ли нейната любезност някак си ги принуждаваше и те да се държат малко по-възпитано. Мъжът разчисти масата от храната, жената извади цигарата от устата си и изгаси телевизора. Момчето се отдалечи в ъгъла и ги наблюдаваше с интерес.

Обясниха й, че от другата страна на улицата живеела двойка, която си изкарвала прехраната, като информирала данъчните власти за хорските проблеми, така че, ако я приемеха, трябваше да се представя за тяхна роднина, а не за квартирантка.

Мисълта за измамата като че ли я развълнува силно. Разказа им, че е живяла дълги години в Италия. Съпругът й, който бил италианец, починал неотдавна и затова се върнала в Ирландия.

— Нямате ли семейство тук?

— Имам роднини, но ще ги потърся по-късно — отвърна Синьора.

Те й обясниха, че времената са тежки, Джими работел като шофьор на свободна практика, а Пеги — в местния супермаркет. След това разговорът отново се върна към малката стая на горния етаж.

— Някой друг от семейството ли е живял в нея? — попита любезно Синьора.

Тогава й казаха за дъщеря им, която предпочитала да е по-близо до центъра. После стана дума за пари и тя им показа портфейла си. Имаше да плати наема за пет седмици. Попита ги — искат ли да плати предварително за един месец?

Съпрузите се спогледаха разтревожени. Хора като нея, които сякаш не бяха от този свят и показваха съдържанието на целия си портфейл, ги изпълваха с подозрение.

— Това ли е всичко, с което разполагате?

— Това е всичко, което имам сега, но ще имам повече, като си намеря работа.

Тази мисъл явно не притесняваше Синьора. Те обаче още повече се смутиха. После тя ги остави насаме, за да обсъдят на спокойствие ситуацията.

Излезе в задния двор и се загледа в далечните планини. Не бяха назъбени, остри и сини като планините в Сицилия. Дали в Анунциата все още си спомняха за нея?

Семейство Съливан се появи на вратата. Решението беше взето.

— Предполагам, че след като сте така натясно с парите, ще искате да останете веднага — започна без заобикалки Джими Съливан.

— О, би било чудесно.

— Ами, можете да останете за една седмица и ако ни харесате и ние харесаме вас, тогава ще поговорим за по-нататък — рече Пеги.

Погледът на Синьора светна.

— Grazie, grazie — възкликна тя, но веднага осъзна, че е проговорила на италиански и побърза да им се извини.

Те не изглеждаха озадачени, очевидно бяха решили, че са попаднали на безобидна ексцентричка.

— Елате да оправим леглото ви — подкани я Пеги.

Момчето ги следеше безмълвно с поглед.

— Няма да създавам проблеми, Джери — обърна се към него Синьора.

— Откъде знаете, че се казвам Джери? — учуди се той.

— Защото това е името ти — отвърна простичко тя.

Този отговор изглежда го задоволи.

Вече в нейната стая, докато Синьора се оглеждаше с любопитство, Пеги побърза да извади одеяла и чаршафи.

— Сузи имаше бродирана кувертюра, но си я взе — обясни тя.

— Липсва ли ви?

— Отбива се веднъж седмично, когато баща й не е тук. Те никога не са гледали на света по един и същи начин. Жалко, но такова е положението. За нея е по-добре да живее отделно, вместо вечно да се спречкват.

Синьора извади кувертюрата с избродираните италиански градове. Беше я увила в тънка хартия и в нея беше поставила каната, за да я предпази. Беше взела съвсем малко неща, но сега беше щастлива да ги разопакова, за да види Пеги Съливан колко безупречен и невинен живот води.

Пеги се ококори изумено.

— Къде, за Бога, намерихте тази кувертюра? Много е красива.

— Аз я направих, като през годините все добавях по някое име. Вижте, това е Рим, а това е Анунциата, мястото, където живях.

Очите на Пеги се напълниха със сълзи.

— И вие сте лежали под нея със съпруга си… колко тъжно, че е умрял.

— Да, така е.

— Дълго ли боледува той?

— Не, загина при автомобилна катастрофа.

— Имате ли негова снимка, за да я поставите на скрина?

— Не, образът му е скътан в сърцето ми.

Пеги Съливан реши да смени темата.

— След като шиете така, лесно ще си намерите работа. Всеки би ви взел. Всъщност, какви са ви намеренията? Може би ще търсите нещо по-специално?

Погледът на Синьора витаеше някъде далече.

— Може би да преподавам или… екскурзовод. В Сицилия продавах на туристите дребни бродирани неща. Не мислех, че ще ги търсят и тук.

— Бихте могли да бродирате детелини и арфи — подхвърли Пеги. Но идеята не допадна особено и на двете.

Приключиха с подредбата на стаята. Синьора окачи дрехите си в гардероба и се огледа доволна.

— Благодаря ви, че ме приехте във вашия дом. Казах на сина ви, че няма да създавам проблеми.

— Не му се сърдете, той е достатъчно голям проблем за всички ни, мързелив е до мозъка на костите си. Сузи поне е умна, а това момче ще свърши на улицата.

— Сигурна съм, че положението не е чак толкова безнадеждно.

Синьора разговаряше по същия начин и с Марио за неговите синове — успокояващо, оптимистично. Това искаха да чуват родителите.

— Слушайте, ще слезете ли да пийнете нещо с нас преди лягане?

— Не, благодаря ви. Уморена съм. Ще си легна веднага.

— Но вие нямате дори чайник, за да си направите чаша чай.

— Благодаря ви, всичко е наред.

Пеги я остави и слезе на долния етаж. Съпругът й гледаше някакво спортно предаване.

— Намали звука, Джими. Жената е уморена, пътувала е цял ден.

— Боже всемогъщи, нима отново ще трябва да живеем така, както когато тези двамата бяха бебета — намали това и намали онова?

— Не, няма да е точно така, а и ти не по-малко от мен искаш парите й.

— Тя е странна птица. Научи ли нещо?

— Казва, че била омъжена и съпругът й загинал при катастрофа. Така казва.

— А ти защо не й вярваш?

— Ами, няма негова снимка. Не прилича на омъжена. На леглото си постила една много странна кувертюра, напомня на свещеническа одежда. Омъжена жена никога не би имала време да ушие подобно нещо.

— Четеш прекалено много книги и гледаш прекалено много филми, това ти е проблемът на теб.

— Джими, тя определено не е с всичкия си.

— Но надали е убийца, нали?

— Прилича на монахиня, излъчва едно такова спокойствие. Ако питаш мен, точно такава е била. И даже още е. Човек никога не знае в наши дни.

— Възможно е — промълви замислено Джими. — Е, ако се окаже монахиня, не й разказвай всичко за Сузи. Ще избяга като дявол от тамян, ако научи как се държи момичето, което сме отгледали с теб.

Синьора стоеше край прозореца и гледаше към планината.

Нима това беше новият й дом?

Нямаше ли да отстъпи, когато види баща си и майка си и да им прости студенината и безразличието, след като двамата разбраха, че няма да се завтече послушно в Ирландия и да изпълни дълга си към тях? Или щеше да остане в тази занемарена къщичка с шумните й собственици, да се опита да сдобри бащата и дъщерята, да намери начин и да пробуди интереса на начумереното момче, да поръби завесите, да закърпи оръфаните възглавници в дневната и да поръби хавлиите в банята. Щеше да го направи постепенно, а не веднага. Годините, прекарани в Анунциата, я бяха научили на търпение.

Нямаше да отиде още утре при майка си или в старческия дом, където живееше баща й. Щеше да се отбие при Бренда и Калъфката, когото вече наричаха Патрик. Те щяха да се зарадват, че си е намерила квартира и си търси работа. Нищо чудно, ако й предложеха нещо в техния ресторант. Можеше например да мие и приготвя зеленчуците в кухнята, както правеше момчето, за което се омъжи дъщерята на Марио.

Синьора се изми и облече бялата нощница с малките розички, избродирани около яката. Марио я харесваше много, помнеше как дланите му галеха розичките, преди да започнат да галят нея самата…

Марио, който сега спеше в гроба, гледащ към планината и долините. Той знаеше, че тя ще последва съвета му след неговата смърт, макар да не го беше направила, докато беше жив. Въпреки това вероятно е бил горд, че беше останала в неговото село цели двайсет и шест години, и че си тръгна оттам, спазвайки последното му желание, за да спаси достойнството на Габриела — неговата вдовица.

Толкова често го беше правила щастлив под същата тази кувертюра и със същата тази нощница, докато изслушваше притесненията му и внимателно го съветваше как да постъпи. Вслушваше се в лая на непознатите кучета и виковете на играещите деца.

Скоро щеше да заспи, а от утре започваше новият й живот.

Както винаги по обяд, Бренда оглеждаше внимателно всяка маса. Сервитьорите знаеха, че изискванията й са високи и се стараеха да се съобразяват с тях. Мистър Куентин, който живееше на континента, признаваше, че заведението се ползва с добро име в цял Дъблин благодарение на Бренда и Патрик, а тя държеше на всяка цена да запази репутацията му.

Намести цветята на една от масите до прозореца и чу отварянето на вратата. Дъблинчани обядваха късно и най-ранният клиент в „Куентин“ не се появяваше преди дванайсет и половина. Учудена, тя се обърна към входа.

Жената влезе неуверено. Беше на около петдесет години, дългите й коси бяха посивели, осеяни с червеникави нишки и завързани отзад с многоцветен шал. Кафявата й пола стигаше почти до глезените, сакото й беше старомодно, в стила на седемдесетте години. Не беше небрежно или елегантно облечена, беше просто напълно различна. Приближи се до Нел Дън на касата и тогава Бренда изведнъж я позна.

— Нора О’Донъху! — извика възбудено тя. Не беше виждала приятелката си от цяла вечност. Младите сервитьори и мисис Дън на касата с изненада установиха как Бренда, безупречната Бренда Бренан, се завтече да прегърне новодошлата. — Боже мой, ти наистина остави онова място, взе самолета и се прибра.

— Прибрах се, да — отвърна Синьора.

Бренда я огледа разтревожено.

— Да не би… Искам да кажа, баща ти не е починал, нали?

— Аз поне не знам.

— Значи не си се върнала при тях?

— О, не. В никакъв случай.

— Чудесно, знаех си, че няма да се предадеш. А как е любовта на твоя живот?

Лицето на Синьора се промени.

— Той е мъртъв, Бренда. Марио умря. Загина при автомобилна злополука и сега почива в гробището на Анунциата.

Дори само тези думи бяха достатъчни, за да изцедят силите й; изглеждаше така, сякаш ще изгуби съзнание, а след четирийсет минути заведението щеше да се напълни с посетители. Бренда Бренан, лицето на „Куентин“, трябваше да е сред тях, а не да плаче с приятелката си за загубената й любов. Умът й препускаше. Имаше едно сепаре, което обикновено пазеше за влюбени или за хора, желаещи да хапнат дискретно. Щеше да го заеме за Нора.

Поведе я към масата и поръча голямо бренди и чаша леденостудена вода. Ако не едното, поне другото със сигурност щеше да помогне. С опитна ръка смени списъка с резервациите и помоли Нел Дън да копира новия вариант.

— Има ли нещо, с което да помогна, мисис Бренан?

— Да, Нел. Копирай новия план за резервацията на местата, раздай го на сервитьорите и остави един екземпляр и в кухнята.

Говореше енергично и нелюбезно. Понякога Нел й беше неприятна, макар да не знаеше точно защо.

И едва след това Бренда Бренан, известна сред персонала и клиентелата като „Ледената Мадона“, отиде в сепарето и плака със своята приятелка за смъртта на онзи Марио, чиято съпруга беше прекосила площада, за да каже на Нора да си върви в своята страна, където й беше мястото.

Истински кошмар и в същото време каква безумна любовна история! Бренда си мислеше с копнеж какво ли е да обичаш така, толкова безрезервно и без да се интересуваш от последствията, без да правиш планове за бъдещето.

Гостите нямаше да видят Синьора в това сепаре, така както не бяха виждали нито премиер-министъра и неговата приятелка, нито търсачите на мозъци, поканили на обяд евентуалния кандидат от друга компания. Беше безопасно да я остави сама.

Бренда избърса очи, пооправи грима си, намести якичката и се върна към обичайните си задължения. Синьора, която надничаше от време на време, гледаше изумена как приятелката й придружава богати и уверени люде до масите, разпитва ги за семействата им, за бизнес сделките… А цените в менюто! С тези пари едно семейство в Анунциата щеше да преживее цяла седмица.

— Днес главният готвач е приготвил пресен калкан, който препоръчва горещо, заедно с миш-маш от гъби… но ще ви оставя да огледате менюто. Чарлз ще вземе поръчката ви, когато сте готови.

От къде Бренда се беше научила да говори така? Споменаваше за Калъфката като за главния готвач и то с такова благоговение, стоеше изправена и уверена.

Ето това трябваше да научи в новия си живот. Ако искаше да оцелее.

Синьора се поизправи над масата, не се взираше вече уплашено в менюто. Поръча си доматена салата и говеждо. От дълго време не беше яла месо. Бюджетът й не го позволяваше. Затвори очи с усещането, че ей сега ще изгуби съзнание при мисълта за цените в менюто, но Бренда беше настояла да си избере, каквото й хареса, това щял да бъде обядът й за добре дошла. Появи се бутилка кианти, която не беше поръчвала. Синьора си наложи да не гледа цената му в менюто.

Щом започна да се храни, осъзна колко е била гладна. В самолета не беше яла почти нищо, прекалено неспокойна беше. Снощи у Съливанови също не хапна. Доматената салата беше превъзходна, обилно поръсена с пресен босилек. Откога в Ирландия използваха тези подправки? Говеждото беше алангле, зеленчуците — хрупкави и твърди.

Когато се нахрани, Синьора се почувства много по-силна.

— Всичко е наред, повече няма да плача — обяви тя, когато обедната навалица намаля и Бренда се плъзна на мястото срещу нея.

— Не трябва да се връщаш при майка си, Нора. Не искам да заставам между теб и семейството ти, но тя никога не ти е била истинска майка, когато си имала нужда от нея, защо тогава ти да й бъдеш дъщеря, когато тя се нуждае от теб?

— И аз така разсъждавам.

— Слава богу! — промълви с облекчение Бренда.

— Но ще трябва да работя, за да се издържам. Имаш ли нужда от някой, който да бели картофи и да чисти?

Бренда й обясни внимателно, че от това няма да излезе нищо, че вече наемаха млади хора за обучение. Те самите бяха започнали като тях, като стажанти, преди много години. Преди всичко да се промени.

— Освен това, Нора, ти си прекалено стара за подобна работа, а и прекалено обучена. Можеш да правиш толкова други неща, да работиш в офис, да преподаваш италиански.

— Прекалено съм стара, там е проблемът. Никога не съм използвала пишеща машина, да не говорим за компютър. Нямам нужната квалификация, за да преподавам.

— При всяко положение е по-добре да се регистрираш, за да получаваш някакви пари.

— За какво да се регистрирам?

— За получаване на помощи за безработни.

— Не мога да постъпя така, нямам право.

— Напротив, имаш. Ти си ирландка.

— Но живях в чужбина, не съм допринесла с нищо за страната.

Синьора беше непреклонна. Бренда я погледна с изненада и тревога.

— Тук не можеш да се държиш като майка Тереза. Тук е реалният свят, трябва да се грижиш за себе си и да вземаш това, което ти се предлага.

— Бренда, не се притеснявай за мен, аз винаги оцелявам. Виж какво издържах в продължение на четвърт век. Повечето хора не биха постъпили така. Намерих къде да живея броени часове след пристигането си в Дъблин. Ще си намеря и работа.

Накрая Бренда въведе приятелката си в кухнята, за да се срещне с Калъфката, който тя успя да нарече Патрик с голямо затруднение. Той беше любезен и сериозен, когато я приветства с добре дошла, и изрази официално съболезнованията си по повод смъртта на съпруга й. Наистина ли мислеше, че Марио й е бил съпруг, или говореше така само за пред младите хора, които го наблюдаваха почтително?

Синьора им благодари за прекрасния обяд и каза, че отново ще ги посети в ресторанта, но вече на свои разноски.

— Скоро ще правим сезон на италианската кухня. Може би ще ни преведеш менюто? — предложи Патрик.

— О, ще бъда щастлива.

— Всичко ще е официално, срещу заплащане и както си му е редът — настоя Патрик.

Колко изтънчени и дипломатични бяха станали семейство Бренан? Предлагаха й пари, без да изглежда, че всъщност са милостиня.

— Е, ще го обсъдим по-късно. Няма да ви задържам; ще се обадя идната седмица, за да ви уведомя докъде съм стигнала.

Тръгна си без продължителни сбогувания. Това бе едно от нещата, които научи през годините, прекарани в селото. Хората те обичаха повече, ако не стоиш безкрайно дълго, ако са наясно, че разговорът ще има край.

На връщане, докато се прибираше в новата си квартира, Синьора си купи чай, бисквити и един тоалетен сапун. Попита в няколко ресторанта дали има място за кухненски работник, но навсякъде й отказаха любезно. В супермаркета не я приеха да реди стока по етажерките, не я приеха и да продава по вестникарските щандове или да отваря купищата вестници и списания.

Усещаше, че всички я гледат учудено. Понякога я питаха защо не действа чрез Центъра за намиране на работа, а тя на свой ред ги изглеждаше неразбиращо, което засилваше подозренията им, че нещо не е наред.

Но не се отказваше. Търси работа до пет часа. След това взе автобус до жилището на майка си. Апартаментите бяха собствени, с добре оформени цветни лехи пред входните врати. Бяха построени специално за нуждите на възрастните.

Синьора стоеше неподвижно, скрита зад едно голямо дърво. Държеше в скута си хартиената торба с покупките и наблюдаваше пътеката, водеща към номер двайсет и три. Беше свикнала да стои неподвижно и не забелязваше как минава времето. Никога не носеше часовник и щеше да стои тук, докато види майка си, ако не днес, някой друг ден, а веднъж щом я видеше, щеше да разбере какво да прави. Нямаше да вземе решение, докато не я види.

Тази вечер обаче никой не влезе, нито излезе от номер двайсет и три. В десет часа Синьора изостави поста си и хвана автобуса до Съливанови. Влезе тихо в къщата и се качи на горния етаж, като извика „лека нощ“ към стаята, откъдето ехтеше телевизорът. Цялото семейство седеше и гледаше. Нищо чудно, че Джери не обръщаше особено внимание на училищните си занимания, ако до късно гледаше уестърни.

Бяха й оставили електрически котлон и стар чайник. Направи си чай и се загледа към планината. Само трийсет и шест часа след нейното пристигане над спомена за Анунциата и пътя, водещ към „Виста дел Монте“, вече беше паднал лек воал. Дали Габриела съжаляваше, че я беше отпратила? Дали синьора Леоне се питаше как се справя приятелката й от другата страна на морето? После се изми с хубавия сапун, ухаещ на сандалово дърво, легна и заспа.

Когато се събуди, къщата беше празна и Синьора се отправи на поредното си пътешествие. Този път щеше да бди още от сутринта пред дома на майка си. По-късно щеше да си търси работа. Настани се отново зад познатото дърво.

Не се наложи да чака дълго. Малък автомобил спря пред номер двайсет и три и от него излезе натежала жена, със ситно накъдрени червени коси.

Синьора едва разпозна по-малката си сестра Рита. Изглеждаше толкова старомодна, макар да беше само на четирийсет и шест години. Рита беше момиче, когато Синьора напусна дома си, а през изминалите двайсет и шест години никой не й беше изпращал снимки. Дори не й писаха, освен когато имаха нужда от нея, когато удобството на собствения им живот им се стори по-важно и надделя над предразсъдъците им и те решиха да се свържат с нея, опозорената и лудата, която беше заминала за Сицилия, следвайки любовта си към Марио.

Рита изглеждаше напрегната и скована и й напомняше за майката на Габриела, дребна гневна жена, чиито вечно недоволни очи се стрелкаха във всички посоки.

Синьора я наблюдаваше ужасена иззад дървото. Вратата на колата беше отворена, тя явно щеше да отиде и да посрещне майка им. Приготви се за поредния шок. Ако Рита й се стори стара, как ли изглеждаше майка й?

Беше добре запазена за своите седемдесет и седем години. С кафява рокля и кафява жилетка. Косата й както винаги бе прибрана назад в старомоден кок, по повод, на който Марио възропта още тогава, когато я видя за първи път.

Не й се вярваше, че тогава майка й е била малко по-възрастна, отколкото беше сега Синьора. Толкова непреклонна, толкова закоравяла в схващанията си, вечно готова да следва религиозните догми, макар да не ги чувстваше в сърцето си. Ако тогава се беше застъпила за нея, нещата щяха да бъдат съвсем различни и през всичките тези години Синьора щеше да поддържа връзка с дома си, а може би щеше да се върне и да се грижи за тях дори на село, в малката ферма, която толкова не им се искаше да напуснат.

Но сега? Те бяха само на метри от нея… достатъчно беше да извика и щяха да я чуят. Видя как Рита се скова от раздразнение и недоволство, когато майка им замърмори:

— Добре, добре. Влизам, не е нужно да ми даваш зор. Ти също ще остарееш един ден.

Нищо чудно, че искаха да се върне от Италия. Синьора се чудеше как изобщо се бе научила да обича толкова силно, след като произлизаше от подобно семейство? Тази сцена обаче й помогна да вземе решение.

Излезе от спретнато поддържаната градина, вдигнала високо глава. Всичко й беше ясно. Нямаше да изпитва никакво съжаление или чувство за вина.

Опитите да си намери работа през този следобед отново се оказаха несполучливи. Когато се озова до река Лифи, потърси кафе-сладкарницата, където работеше Сузи. Момичето вдигна поглед, видимо доволно.

— Значи наистина отиде при тях! Мама ми каза, че най-неочаквано се сдобили с наемателка.

— Много е хубаво, исках да ти благодаря.

— Не е много хубаво, но дано ти свърши работа.

— От стаята ти виждам планината.

— Да, и няколко блока в строеж.

— Точно това е, от което имам нужда. Благодаря ти отново.

— Те мислят, че може би си монахиня. Така ли е?

— Не, не. Доста съм далеч от монахините.

— Мама каза, че съпругът ти е починал.

— В известен смисъл е точно така.

— В известен смисъл е умрял… това ли имаш предвид?

— Не, имах предвид, че в известен смисъл ми беше съпруг, но не исках да обяснявам всичко на майка ти и баща ти.

— Изобщо няма нужда и е много по-разумно — обяви Сузи и й наля кафе. — За сметка на заведението — прошепна тя.

Синьора се усмихна на себе си; ако използваше правилно картите си, скоро може би щеше да се храни безплатно из цял Дъблин.

— Обядвах безплатно в „Куентин“, справям се добре, нали? — сподели тя.

— Ето къде бих искала да работя — призна момичето. — Ще се обличам официално с черни панталони като сервитьорите им. Ще бъда единствената жена, освен мисис Бренан.

— Познаваш ли я?

— Та тя е легенда. Искам да работя с нея в продължение на три години, да науча всичко, а после да отворя свое заведение.

— Кажи ми, защо не мога да си намеря работа, най-обикновена работа като чистачка или миячка? Какво не ми достига? Или съм прекалено стара?

Сузи прехапа устни.

— Струва ми се, че изглеждаш прекалено добре за работата, която търсиш. Нали разбираш, изглеждаш прекалено умна, за да стоиш в дома на родителите ми, караш хората да се чувстват неудобно. Усещането е странно.

— Какво би трябвало да правя, как смяташ?

— Да се целиш в нещо по-високо… Мама каза, че имаш бродирана кувертюра, от която не можеш да си отделиш очите. Защо не я занесеш в някой магазин? В подходящ магазин, разбира се.

— Нямам нужната увереност.

— След като си живяла в Италия с мъж, който не ти е бил съпруг, значи имаш необходимата увереност.

Направиха списък на дизайнерските и модните магазини, където висококачествената бродерия би могла да намери пазар. И докато обсъждаха различните варианти, Сузи й подхвърли:

— Една приятелка работи в моден салон и през вечерите за обучение си търсят морски свинчета. Защо не отидеш? Ще те подстрижат страхотно само за две лири. Иначе ще ти струва двайсет-трийсет пъти повече.

Наистина ли хората плащаха по шейсет лири, за да се подстрижат? Светът явно се беше побъркал. Марио харесваше дългата й коса, но Марио беше мъртъв. Беше й изпратил послание, за да й каже да се върне в Ирландия и следователно едва ли щеше да е против, ако Синьора подкъсеше косата си.

— Къде е този салон? — попита тя и си записа адреса.

— Джими, отрязала си е косата — прошепна Пеги Съливан.

Съпругът й слушаше някакъв футболен мениджър по телевизията.

— Добре, супер — отвърна разсеяно той.

— Не, честно ти казвам, тя не е това, за което се представя. Няма да я познаеш, изглежда с двайсет години по-млада.

— Добре, добре.

Той увеличи звука, но съпругата му пое контрола в свои ръце и веднага го намали.

— Имай малко уважение. Вземаме парите на жената, не е нужно и да я оглушаваме.

— Добре де, но престани да говориш.

Пеги се замисли. Наемателката им наистина беше странна птица. Невъзможно беше да си чистосърдечен и откровен като нея и да оцелееш в този свят. Кой можеше да си позволи прическа, която струваше цяло състояние? Пеги не обичаше мистериите, а Синьора определено беше голяма мистерия.

— Не се притеснявайте, ако днес взема кувертюрата. Не си изнасям нещата — обясни на другата сутрин Синьора. — Струва ми се, че хората се чувстват леко объркани от мен. Трябва да им покажа, че мога да върша някаква работа. Подстригах се в един салон, където търсят доброволци, за да се обучават. Мислите ли, че изглеждам по-обикновена?

— Наистина е хубава прическа — отвърна Джими.

— И доста скъпа — додаде Пеги.

— Косата ти боядисана ли е? — попита с интерес Джери.

— Не, къносана е, но те казаха, че цветът й и без нея е необичаен, като на диво животно — топло се усмихна Синьора, без да се обиди ни най-малко от въпроса на момчето.

В специализираните магазини харесаха работата й, възхищаваха се на изкусния шев и изпълненото с въображение ръкоделие, но нямаха свободни работни места. Обещаваха, че ще запишат името й и неизменно оставаха изненадани от адреса, сякаш не вярваха, че живее в подобен квартал.

И този ден беше изпълнен с откази, но като че ли ги изричаха с по-голямо уважение. Модните дизайнери в бутиците и в двете театрални компании оглеждаха с истински интерес ръкоделието й. Сузи имаше право, че трябва да се цели по-нависоко. Може би трябваше да си потърси място като учителка или екскурзоводка, нали с това се беше занимавала през по-голямата част от съзнателния си живот в малкото сицилианско село?

Вечер разговаряше с Джери.

— Заета ли сте, мисис Синьора? — невинно питаше той, застанал на вратата.

— Не, Джери, влизай. Приятно ми е в твоята компания.

— Бихте могли да слизате долу, нали знаете? Те нямат нищо против.

— Не, не. Аз наех една стая от твоите родители, не искам да им досаждам.

— Какво правите, мисис Синьора?

— Шия бебешки дрешки за един бутик. Казаха, че биха взели четири. Трябва да станат наистина хубави, тъй като похарчих част от спестяванията си за плата и другите материали, затова не мога да си позволя да не ги приемат.

— Вие бедна ли сте, мисис Синьора?

— Не точно, но нямам много пари. — Отговорът изглеждаше съвсем естествен и разумен. Той задоволи напълно момчето. — Защо не си донесеш домашните тук, Джери? — предложи тя. — Тогава ще си правим компания взаимно, а аз ще ти помагам, с каквото мога.

Така общуваха с лекота през целия май. Джери я посъветва да ушие пет бебешки дрешки под предлог, че е разбрала погрешно. Съветът се оказа страхотен, тъй като бутикът взе и петте и поръча още.

Синьора проявяваше огромен интерес към домашните на Джери.

— Прочети ми отново онова стихотворение.

— То е някакво старо стихотворение, мисис Синьора.

— Знам, но нека се опитаме да разберем какво е искал да каже поетът. Нека да помислим.

И двамата зарецитираха заедно:

— „Девет реда боб ще засадя тук.“ Интересно защо е искал да бъдат девет?

— Това е просто един стар поет, мисис Синьора. Предполагам, че не е знаел какво иска.

— „И да живея сам на любимата на пчелите поляна.“ Представяш ли си, Джери? Искал е да чува само жуженето на пчелите около себе си, но не и градската шумотевица.

— Бил е стар, разбира се — повтори отново момчето.

— Кой?

— Йейтс, авторът на стихотворението.

Малко по малко тя успя да го заинтригува. Преструваше се, че паметта й изневерява. Докато шиеше, го молеше да й повтаря многократно това, което учеше. Така Джери Съливан научаваше стихотворенията, пишеше есета, започна да отделя повече време и по математика. Единственото, което досега го беше интересувало, беше географията и то заради учителя — мистър О’Брайън.

— Той ще става директор — обясни й Джери.

— О! И в „Маунтинвю“ доволни ли са?

— Да, старият Уолш е ужасен задръстеняк.

Тя го погледна, сякаш не знаеше значението на думата. Всеки път мълчаливият й укор даваше нужния резултат.

— Мистър Уолш, старецът, който е директор в момента, изобщо не го бива.

— А, разбирам.

— Езикът на Джери се е подобрил неузнаваемо — докладва й Сузи. И допълни: — Те трябва да ти плащат. Ти си му като частна гувернантка. Жалко, че не можа да си намериш работа като учителка.

— Майка ти ме кани на чай в четвъртък, за да се запозная с теб — обясни й Синьора. — Мисля, че ще бъде й учителят на Джери. Вероятно е искала да има някаква подкрепа.

— Тони О’Брайън е любимец на жените. Чувала съм някоя и друга приказка, по-добре внимавай с него, Синьора. С тази нова прическа той може да прояви интерес към теб.

— Аз никога вече няма да проявя интерес към мъжете.

— О, и аз така казах след втория си приятел, но внезапно интересът ми се възвърна.

Чаеното парти започна сковано.

Пеги Съливан беше смутена и объркана и затова Синьора пое в свои ръце разговора. Говореше внимателно за промените в Ирландия.

— Днес училищата са толкова светли и променени, а Джери ми разказа за страхотните проекти в часовете по география. Когато аз ходех на училище, нямаше нищо подобно.

Постепенно атмосферата се затопли. Пеги Съливан очакваше, че посещението на учителя е свързано с оплаквания от сина й. Не се надяваше, че дъщеря й и Синьора ще си паснат толкова. Или че Джери ще разкаже на мистър О’Брайън за проекта си, чиято цел бе да разбере на кого са наречени различните улици в квартала.

Разговаряха като нормално семейство. А Тони О’Брайън предварително беше причислил Джери Съливан към групата на безнадеждните. Но тази странна жена, която очевидно беше поела контрола над семейството, въздействаше положително и на момчето.

— Италия сигурно ви е харесала, щом сте останали толкова дълго.

— Наистина ми хареса много, изключително много.

— Аз самият никога не съм ходил, но един от колегите ми в училище, Ейдан Дън, ако го оставят, може да говори и мечтае само за Италия.

— Мистър Дън преподава латински — обяви мрачно Джери.

— Латински? — Очите на Синьора светнаха. — Можеш да учиш латински, Джери.

— О, той е само за умните, дето ще следват в университета за адвокати, лекари и тем подобни.

— Не, не е само за тях — отвърнаха в един глас Синьора и Тони О’Брайън.

— Моля ви… — подкани я любезно той.

— Иска ми се да бях учила латински, тъй като той е в основата на останалите европейски езици, например френски, испански, италиански. Ако знаеш латинската дума, всичко ще ти бъде ясно.

— Наистина трябва да се запознаете с Ейдан Дън — възторжено я прекъсна Тони О’Брайън, — той точно това твърди от години. Аз искам децата да учат латински, защото е логичен. Като решаването на кръстословици, провокира ги да мислят, а и няма проблеми с произношението.

След като учителят си тръгна, те продължиха да разговарят. Синьора знаеше, че отсега нататък Сузи ще си идва вкъщи по-редовно и няма да избягва баща си. Незнайно как преградите бяха паднали.

На следващия ден Синьора се срещна с Бренда в градинката „Сейнт Стивън“. Бренда донесе хляб за патиците и двете започнаха да ги хранят.

— Ходя при майка ти всеки месец, да й кажа ли, че си тук? — попита я приятелката й.

— Ти как мислиш?

— Мисля да не й казвам. Все още се страхувам, че ще отидеш да живееш при нея.

— Тя харесва ли ти като човек? Ама честно.

— Не, не особено. В началото ходех заради теб, а после вече я съжалявах, изглеждаше толкова нещастна и непрекъснато се оплакваше от Хелън и Рита и „ужасните снахи“, както ги нарича.

— Ще отида да я видя. Не бих искала да ме прикриваш.

— Не отивай, ще се предадеш, Нора.

— Повярвай ми, няма подобна опасност.

Отиде при майка си същия следобед и без колебание позвъни на номер двайсет и три. Майка й я посрещна объркана, не можеше да повярва на очите си.

— Аз съм Нора, майко. Дойдох да те видя.

Нито усмивка, нито протегнати за прегръдка ръце. В малките й кафяви очи проблясваше неприязън и враждебност. Стояха като замръзнали пред прага. Майка й не й направи път, за да влезе, Нора не я попита.

След първоначалното вцепенение заговориха отново.

— Дойдох да видя как си, да попитам дали татко е добре. Искам да направя това, което е най-добро за всички.

Майка й присви устни.

— Че кога си искала да направиш нещо, което е добро за друг, освен за теб самата? Влез, щом си дошла дотук — предложи й нелюбезно тя.

Синьора разпозна някои от старите им мебели. Например шкафа, където държаха порцелановите и сребърните съдове. По стените нямаше картини, на етажерките нямаше книги. В стаята доминираше големият телевизор, на масата за хранене стоеше метален поднос с кутия портокалов сок. Не се виждаха цветя.

Майка й не й предложи място, затова Синьора седна на един от столовете край масата за хранене.

— Предполагам, че ще опушиш цялата къща.

— Никога не съм пушила.

— Откъде да знам какво правиш и какво не правиш?

— Наистина, майко, откъде би могла да знаеш?

Гласът й беше спокоен и отмерен.

— На почивка ли си тук или какво?

С равномерния тон, който влудяваше майка й, Синьора обясни, че се е прибрала в Ирландия, че си е намерила стая под наем и дребни поръчки за шиене. Не обърна внимание на пренебрежителното й изсумтяване, когато спомена в кой квартал живее.

— Той най-накрая те изхвърли, твоят Марио или както там му беше името?

— Знаеш, че името му е Марио, майко. Запозна се с него. Не, не ме е изхвърлил. Ако беше жив и сега щях да съм при него. Загина при автомобилна злополука на един планински път. След погребението реших да се прибера и да заживея в Ирландия.

— Предполагам, не са те искали повече по ония места, след като него вече го е нямало да те защити, така ли стана?

— Не, лъжеш се. Те искаха това, което е най-доброто за мен, всички го искаха.

Майка й изсумтя отново. Мълчанието помежду им се проточи.

— И какво, значи смяташ да живееш в онзи просташки квартал, пълен с безработни и престъпници, вместо със собствената си плът и кръв. Това ли да очакваме сега?

— Много мило, че ми предлагаш дом, майко, но ние сме си чужди от доста години. Аз имам своите навици, ти — твоите. Ти не искаше да научиш нищо за живота ми, така че само ще те отегчавам, ако говоря за него. Но можем да се виждаме от време на време, както и с татко, ако той пожелае.

— О, вземи си всичките приказки за посещение с теб, когато си тръгваш. Никой от нас не те иска, това е повече от сигурно.

— Постарах се да запазя връзката си с всеки един от вас. Писах писмо след писмо. Не знам нищо за шестте си племенници и петимата племенника. Сега, след като вече съм си у дома, бих искала да ги опозная.

— Е, никой от тях не желае да има нищо общо с теб, можеш да ми вярваш; явно не си с всичкия си, щом смяташ, че е достатъчно да се появиш и всичко да продължи постарому, сякаш не се е случило нищо. А от теб можеше да излезе нещо.

Виж приятелката си Бренда, хубава, елегантна, омъжена, с добра работа. Тя е момичето, което всяка майка би искала за дъщеря.

— Имаш Хелън и Рита — намеси се Синьора. — Така че, може би от време на време ще мога да те извеждам на обяд или на следобеден чай. И ще разпитам в старческия дом дали баща ми би искал да го посетя.

Отново настъпи мълчание. Майка й я гледаше изумено. Изглежда, все още не можеше да повярва, че Нора се е върнала. Синьора не й даде адреса си, само квартала. Сестрите й нямаше как да я открият. И не изпитваше угризения. Тази жена не я беше съжалила в нито един миг от дългите години, през които я беше молила за приятелство и връзка.

Изправи се, за да си ходи.

— О, колко сме високомерни и самоуверени. Но ти си жена на средна възраст, не мисли, че някой мъж в Дъблин би те взел след всичко, през което си минала.

— И по-добре, майко, тъй като нямам никакви планове в тази посока. Ще ти пиша и ще дойда да те видя след няколко седмици.

— Няколко седмици? — не скри изненадата си майка й.

— Точно така, и може би ще донеса кекс или друг сладкиш, за да си направим чай. Но дотогава има време. И предай най-топлите ми пожелания на Хелън и Рита, ще пиша и на тях.

Тръгна си, преди майка й да осъзнае какво става. Знаеше, че ще се обади веднага на някоя от сестрите й.

Не изпитваше тъга. Беше я преживяла преди години. Единствената й отговорност сега беше да се поддържа жива и здрава и да си осигури работа. Не трябваше да е зависима от семейство Съливан, колкото и да я привличаше красивата им дъщеря и начумереният им син. Нито пък да се превръща в бреме за Бренда и Патрик, които очевидно бяха олицетворение за успеха на своето поколение в Дъблин. Не можеше да разчита и на бутиците, които не даваха гаранции, че ще продават сложните й бродерии.

Трябваше да си намери учителска работа. Нямаше значение, че е без нужната квалификация, поне знаеше как да преподава италиански на начинаещи. Нали беше научила самата себе си? Може би онзи човек в училището на Джери, за когото Тони О’Брайън каза, че е поклонник на Италия… Може би той познаваше някоя група или неголяма организация, която се занимаваше с уроци по италиански.

Как му беше името? Мистър Дън? Точно така. Мистър Ейдан Дън.

Синьора взе автобуса за училището, решена на всяка цена да го открие.

— Потърсете го в учителската стая — отговори й групичката ученици, когато попита къде да намери учителя по латински.

Отвори й мъж на средна възраст, с редееща кестенява коса и тревожни очи. Беше по риза, но сакото му висеше на облегалката на стола зад него. Беше дошла в обедната почивка и очевидно останалите учители бяха излезли. Кой знае защо беше решила, че мистър Дън ще е старец. Той обаче изглеждаше неин връстник.

— Дойдох да поговорим за италианския, мистър Дън — започна направо тя.

— Знаете ли, бях убеден, че някой ден някой ще почука на вратата и ще ми каже точно тези думи — отвърна Ейдан Дън.

Двамата се усмихнаха един на друг, сякаш усетиха взаимна симпатия. Седяха в учителската стая и разговаряха така, сякаш се познаваха открай време. Ейдан Дън й обясни идеята си за вечерните курсове и че едва тази сутрин е научил ужасната и неприятна новина. Властите не се бяха съгласили да ги финансират, което означаваше, че не могат да наемат квалифициран преподавател. Новият директор обещал известна сума от собствения си фонд, но тя била предвидена за подготовката на класната стая. Ейдан Дън сподели пред нея, че едва ли не цялата идея е пред провал, но сега, след нейната поява, отново усетил проблясък на надежда.

Синьора му разказа за дългите си години, прекарани в Сицилия, че би могла да преподава не само езика, но и нещо за културата. Наистина можеше да се добави толкова много към изучаването на езика и граматиката, към разговорните и празничните фрази.

Ейдан чуваше гласовете на децата из коридорите. Обедната почивка беше към края си. Другите учители щяха да влязат всеки момент, магията щеше да приключи. Тя очевидно разбра, че той е притеснен и трябва да привършва.

— Прекалено се застоях, а вас ви чака работа. Кога бихме могли да поговорим отново?

— Приключваме в четири следобед. Ох, извинете, говоря също като децата.

Синьора се усмихна.

— Точно това е прекрасното на учителската професия — човек си остава винаги млад и мисли като децата.

— Ще ми се винаги да ставаше така.

Той я погледна с възхищение, докато си обличаше сакото, за да се върне в класната стая. Синьора отдавна не беше усещала подобен поглед. В Анунциата я уважаваха по някакъв странен начин. Разбира се, Марио я обичаше, за това и дума не можеше да става, но никога не й се беше възхищавал. Идваше при нея по тъмно, притискаше тялото й към себе си и споделяше с нея своите тревоги, но в очите му никога не беше виждала възхищение.

— Да ви изчакам ли извън училището? — попита тя.

— Не бих искал да ви задържам.

— Нямам друга работа.

Тази жена определено не си придаваше важност.

— Какво ще кажете, ако ме изчакате в нашата библиотека? — предложи й Ейдан.

— С огромно удоволствие.

Той я придружи по коридора, около тях децата се блъскаха и викаха. В едно голямо училище винаги идваха непознати, новото лице не им беше достатъчно интересно, за да ги накара да погледнат втори път към него. Освен, разбира се, за Джери Съливан.

— Боже, Синьора… — промълви смаяно той.

— Здравей, Джери — тя го поздрави любезно, сякаш беше нормално и естествено, че се виждаха в неговото училище.

В библиотеката прегледа книгите, посветени на италианския език и култура, най-вероятно купувани с личните средства на Ейдан Дън. Той беше толкова мил човек, може би щеше да й помогне. И тя на него.

За първи път, откакто се върна в Ирландия, Синьора се почувства окрилена и вдъхновена.

Беше убедена, че двамата с мистър Дън ще преподават италиански. Двамата с Ейдан. Отърси се. Не трябваше да се отдава на фантазии. Те я проваляха. Главата й беше пълна с луди идеи, заради тях не виждаше реалността.

Двата часа явно бяха минали, тъй като Ейдан Дън се появи на прага на библиотеката.

— Нямам кола — обяви с усмивка той. — Предполагам, че и вие нямате.

— Имам един или два автобусни билета — отвърна Синьора.

Към следващата част или към съдържанието

Мейв Бинчи Любов по италиански (2)

Метаданни

Данни

Любов по италиански

Информация

История

Сваляне / Връзки

Синьора

Мейв Бинчи
Любов по италиански (2)