Мейв Бинчи
Любов по италиански (5)

Лу

Когато Лу беше на петнайсет години, трима мъже с тояги нахлуха в магазина на неговите родители, взеха всички цигари, съдържанието на касата и докато семейството стоеше страхливо зад щанда, внезапно се разнесе вой от полицейска сирена.

Бърз като стрела, Лу се обърна към най-едрия от тримата:

— Излезте отзад, прескочете стената.

— Каква е твоята печалба? — изсъска мъжът.

— Вземете цигарите, оставете парите. Вървете.

И те направиха точно така. Полицаите бяха бесни.

— Откъде са знаели, че има заден изход?

— Познавали са района — повдигна рамене Лу.

Баща му беше много ядосан.

— Пусна ги да си отидат, защо — крещеше той. — Ако не беше ти, щяха да ги пъхнат в затвора.

— Бъди реалист, татко. — Лу така или иначе винаги говореше като гангстер. — Какъв е смисълът? Затворите са пълни, ще ги осъдят условно и тогава ще се върнат и ще изпочупят всичко. А сега са ни задължени.

— Живеем в истинска джунгла — изпъшка баща му.

Но Лу беше сигурен, че е постъпил правилно. Майка му, макар и тайничко, беше съгласна с него. „Няма смисъл да си навличаме неприятности“, това беше нейният девиз. Да предадеш въоръжени с тояги крадци на полицията, означаваше да си навлечеш сам неприятности.

Шест седмици по-късно влезе някакъв мъж, за да си купи цигари. Около трийсетгодишен, широкоплещест, избръснат нула номер. Беше след учебните занятия и в магазина обслужваше Лу.

— Как се казваш? — попита мъжът.

Момчето го разпозна по гласа.

— Лу — отвърна той.

— Позна ли ме, Лу?

Юношата го погледна право в очите.

— Не — отговори той.

— Добър момък си ти, Лу, скоро ще получиш вест от нас.

И мъжът, който беше отмъкнал повече от петдесет пакета цигари преди шест седмици, размахвайки тояга в ръце, плати мирно и кротко един пакет цигари. Не след дълго се появи отново с найлонов плик.

— Агнешко бутче за майка ти, Лу — каза той и си тръгна.

— Няма да казваме на баща ти — съзаклятнически обяви майка му и сготви агнешкото за неделния обяд.

Двамата смятаха, че е по-лесно да не се задълбават прекалено много. Лу мислеше за едрия мъж като за Робин Худ и когато се случеше да го види отново, просто му кимваше:

— Здравей.

А мъжагата се засмиваше и питаше:

— Как вървят нещата, Лу?

В известен смисъл юношата се надяваше Робин да се свърже отново с него. Знаеше, че дългът е платен с агнешкото бутче. Но се вълнуваше от мисълта, че е толкова близък с човек от подземния свят. Искаше му се Робин да му даде някаква задача. Но не искаше да извърши нещо незаконно и да бъде арестуван. Нито пък да го преследва полицията. Но мечтаеше да бъде замесен в нещо вълнуващо.

 

 

Задачата не се появи, докато учеше. Лу не си падаше по учението, затова на шестнайсет години подаде документите си в център за безработни, без обаче да храни особени надежди. Един от първите, които видя, бе Робин; той се взираше в обявите върху дъската.

— Здравей, Робин — каза Лу, забравил, че той му беше измислил името.

— Какво значи това — Робин? — попита мъжът.

— Трябва да те наричам някак. Тъй като не ти знам името, реших да ти викам така.

— Да не би да е някаква лоша шега?

Изглеждаше сериозно ядосан.

— Не, идва от Робин Худ, нали си чувал за него…

Лу не довърши мисълта си, не искаше да споменава за веселите момчета, да не би Робин да си помисли, че намеква за някаква гей групичка, нито пък да изрича думата „банда“.

— Стига да не се намеква за ограбване на разни неща…

— О, боже, не — заяви убедено юношата.

— Добре тогава.

— А как е истинското ти име?

— Робин ще свърши чудесна работа, след като вече се изясни, че няма недоразумение.

— Не, не.

— Добре, как вървят нещата, Лу?

— Не особено, намерих работа в един склад, но имаха глупави правила за пушенето.

— Знам, навсякъде е едно и също. — Робин говореше със симпатия. Добре позната история — първата работа на едно момче, приключила само след седмица. Вероятно такава беше и неговата собствена история. — Виж, тук предлагат работа.

И посочи към обявата за чистач в някакво кино.

— Това е за момичета, нали?

— Не пише, днес е трудно да се разбере.

— Но това е място за отчаяни хора.

Лу беше разочарован, че Робин има толкова ниско мнение за него, след като насочва вниманието му към такава работа.

— Но си има компенсациите — обяви Робин, загледан в далечината.

— И какви са те?

— Например, да оставяш вратата отворена.

— Всяка нощ? Няма ли да ме хванат?

— Не, ако резето е дръпнато леко назад.

— И тогава?

— И тогава, ако други хора, да речем, поискат да влязат и след това — да излязат, ще имат цяла седмица, за да го направят.

— И после?

— Ами този, който е започнал да работи като чистач, ще може да си потърси нещо друго, не веднага, но след известно време. И ще открие, че онези хора са му много благодарни.

Лу беше толкова превъзбуден, че едвам си поемаше въздух. Робин го включваше в бандата си. Без да каже нито дума повече, той се приближи до гишето и попълни формуляра, за да кандидатства за онова място.

— Какво те накара да започнеш като чистач? — учуди се баща му.

— Все някой трябва да върши и тази работа — сви рамене момчето.

Започна да чисти седалките и да изхвърля боклука. Чистеше тоалетните и използваше специален препарат, за да трие надписите по стените. Всяка вечер разхлабваше резето на голямата задна врата. Даже не беше нужно да му обясняват за коя врата става дума — беше повече от очевидно, че това е единственият начин да се влезе.

Управителят беше нервен човечец и винаги успяваше да създаде суматоха около себе си. Той сподели и с Лу, че днешният свят е ужасен и няма нищо общо със света, в който той самият беше израснал.

— Така е — съгласи се юношата.

Не се впускаше обаче в разговори. Не желаеше да бъде запомнен по един или друг начин след събитието. А събитието се случи след четири дни. В киното проникнаха крадци, разбиха малката каса и се измъкнаха с приходите от вечерта. Очевидно бяха срязали резето през цепнатина във вратата. Полицаите попитаха има ли вероятност вратата нарочно да е оставена незаключена, но нервният управител, изпаднал в истерия и окончателно убеден, че светът се е превърнал в царство на злото, отхвърли предположението като абсурдно. Той винаги проверявал вратите, преди да си тръгне, а и защо крадците щяха да си играят и да режат резето, ако е била отворена. Лу си даде сметка, че бяха организирали нещата така, за да го предпазят. Никой не можеше да го заподозре.

Остана в киното още две седмици, като заключваше грижливо новото резе, за да покаже, че по никакъв начин не е свързан със случилото се. След това уведоми управителя, че си е намерил по-добра работа.

— Ти не беше от най-лошите — каза управителят и юношата усети срам, тъй като знаеше, че в известен смисъл беше най-лошият.

Сега трябваше да чака и да види какво ще стане по-нататък.

И ето какво стана: Робин дойде да си купи пакет цигари и му подаде някакъв плик. Тъй като баща му беше в магазина, Лу го пое безмълвно, без никакъв коментар. Едва когато остана сам, го отвори. Вътре имаше десет банкноти по десет лири. Сто лири, задето беше разхлабвал четири вечери подред някакво резе. Тези хора наистина му бяха благодарни.

 

 

Лу никога не помоли Робин за работа. Вършеше собствената си работа. Беше сигурен, че ще го потърсят, когато имат нужда от него. Но копнееше да срещне отново едрия мъж. Никога повече не го видя в центъра за безработни.

Беше сигурен, че Робин е замесен в кражбата в супермаркета — бяха отмъкнати всички спиртни напитки. Охранителната фирма не можеше да повярва, че наистина се е случило. Нямаше доказателства, че някой е помагал отвътре.

Лу се чудеше как Робин е успял да се справи така майсторски и къде е замъкнал откраднатото. Очевидно разполагаше с база. Явно се беше издигнал в своя свят от времето, когато бяха нахлули в техния магазин. Тогава Лу беше само на петнайсет, а сега — на деветнайсет. И за цялото това време беше нает само веднъж от Робин.

 

 

Срещна го неочаквано в една дискотека. Вътре беше изключително шумно, освен това Лу не намери момиче, което да му допадне. Или по-точно — нито едно момиче, на което той самият да допадне. Не можеше да разбере защо ставаше така — беше изключително мил, усмихваше се, купуваше им пиене, но те избираха младежи със зъл вид, които се мръщеха и се зъбеха. Точно тогава видя Робин да танцува с едно изключително привлекателно момиче. Колкото повече му се усмихваше то, толкова по-мрачен и заплашителен вид придобиваше Робин. Може би там беше тайната. Лу започна да се упражнява, докато стоеше на бара и се мръщеше в насрещното огледало. В този момент Робин се появи зад гърба му.

— Добре изглеждаш, а, Лу?

— Радвам се да те видя отново, Робин.

— Харесвам те, Лу. Ти не си от онези, дето се навират нахално.

— Няма смисъл. Не насилвай нещата, така мисля аз.

— Чух, че онзи ден в магазина на родителите ти са се случили неприятни неща.

Откъде беше научил Робин?

— Някакви хлапетии.

— Е, справиха се с тях, смъкнаха им гърба от бой, няма да се доближат повече до това място. Едно обаждане до нашите приятели в полицията, за да им кажем къде са сложили стоката и въпросът би трябвало да се разреши още утре.

— Много мило от твоя страна, Робин, благодаря ти.

— Няма защо, за мен беше удоволствие — отвърна той. — Работиш ли нещо в момента?

— Нищо, което да не може да се смени, ако е необходимо.

— Тук има много народ, а?

Робин кимна към бара, където стояха. Банкноти от десет и двайсет лири непрекъснато разменяха притежателите си. Приходите на дискотеката бяха значителни.

— Да, но сигурно имат трима души, които ще отнесат парите до някой нощен сейф.

— Не правят така — обясни Робин. — Имат един ван, с който закарват сухото вкъщи около три сутринта, а последният, който си тръгва оттук, е управителят; той мята на гърба си платнена торба на пръв поглед уж с разни инструменти, но всъщност с приходите от нощта.

— И слага ли ги в някакъв сейф?

— Не, занася ги в дома си, малко по-късно идва друг, който ги кара в сейфа.

— Сложничко е.

— Така е, но този район си има своите проблеми, затова са възприели подобна тактика. — Робин поклати неодобрително глава. — Никой не би искал да кара ван на службите за сигурност тук, прекалено опасно е.

— И повечето хора не знаят за този сценарий с платнената торба?

— Не мисля, че е всеизвестен.

— Дори шофьорът на вана?

— Дори шофьорът.

— И какво ще бъде необходимо според теб?

— Някой, който да застане внезапно срещу вана и да не му позволи да тръгне за около пет минути. — Лу кимна. — Човек с кола и чиста шофьорска книжка, който идва редовно в дискотеката.

— Добра идея.

— Имаш ли кола?

— За жалост — не. Имам чиста шофьорска книжка, идвам редовно тук, но нямам кола.

— Смяташе ли да си купуваш?

— Смятах, нещо втора употреба… но все не успявах.

— Досега.

Робин вдигна чашата си към него.

— Досега — повтори Лу.

Знаеше, че не трябва да предприема нищо, докато не получи вест от Робин. Остана доволен от признанието му, че го харесва. Намръщи се на стоящото наблизо момиче и то го покани да танцува. Отдавна не се беше чувствал толкова добре.

На другия ден баща му съобщи невероятната вест, че полицаите намерили абсолютно всичко, откраднато от онези малчугани. Истинско чудо. Три дни по-късно пристигна писмо и споразумение за покупка на автомобил на изплащане. Мистър Лу Линч беше платил депозит от две хиляди лири и се съгласяваше да плаща и ежемесечна вноска. Автомобилът можеше да бъде взет, а договорът — подписан в рамките на следващите три дни.

— Мисля да си купя кола — съобщи Лу на родителите си.

— Страхотно — зарадва се майка му.

— Невероятно е какво могат да правят хората с помощите за безработни — каза баща му.

— По някаква случайност аз не съм безработен — засегна се Лу.

Той работеше в голям магазин за електроуреди и пренасяше хладилници и микровълнови печки до автомобилите на купувачите. И тайно се надяваше, че Робин ще го намери. Как можеше да предполага, че ще се срещнат в дискотеката?

Караше колата си с чувство на гордост. Една неделя закара майка си до морето и тя призна, че на млади години мечтаела да срещне младеж с кола, но така и не се случило подобно нещо.

— Е, сега вече се случи, мамо — успокои я той.

— Баща ти твърди, че не е възможно да си купиш кола с парите, които получаваш, Лу.

— А ти какво мислиш, мамо?

— Изобщо не мисля, синко.

— Нито пък аз, мамо.

След шест седмици срещна отново Робин. Той се отби в големия магазин за електроуреди и купи телевизор. Лу го занесе до колата му.

— Продължаваш ли да ходиш редовно в дискотеката?

— Два-три пъти седмично. Вече ме познават по име.

— Питах се дали ще ходиш и тази вечер?

— Със сигурност.

— И може би няма да пиеш нищо, защото ще шофираш.

— Мисля, че за всеки е добре от време на време да изкарва само на минерална вода.

— Какво ще кажеш, ако ти покажа едно хубаво място, където да паркираш колата си?

Около десет часа вечерта паркира колата така, че да запречи излаза от страничната към главната улица. Даваше си сметка, че всички във вана щяха да го виждат много добре. Дотогава обаче оставаха пет часа.

Влезе в дискотеката и на петнайсетата минута срещна Сузи — висока червенокоса хубавица, която му обясни, че идвала за първи път тук, но й станало непоносимо да си стои вкъщи и решила да излезе и да види какво ще й донесе вечерта.

И вечерта й донесе Лу. Танцуваха и разговаряха и тя му каза колко й харесва, че той пие само минерална вода; повечето мъже направо смърдяха на бира. А той й обясни, че също пие бира понякога, но не и в големи количества.

Тя сподели, че работи в едно кафене на „Темпъл бар“. Двамата харесваха едни и същи филми и певци, обичаха блюда с къри, нямаха нищо против да плуват в студеното море през лятото и всеки се надяваше един ден да замине за Америка. Човек наистина можеше да научи страшно много за другите в продължение на четири часа и половина, ако е трезвен. А всичко, което научи за Сузи, му хареса. При нормални обстоятелства щеше да я закара до дома й.

Но точно тази вечер обстоятелствата не бяха нормални. А единствената причина да има кола пък беше именно фактът, че не бяха нормални.

— Бих предложил да те закарам до вас, но по-късно имам среща тук с един човек.

Можеше ли да каже това или щеше да изглежда подозрително, ако по-късно го разпитваха? Защото със сигурност щяха да го разпитат. Дали да не я закара до тях и да се върне? Робин обаче искаше да се набие в очите на другите.

— Наистина бих искал да се видим отново, Сузи — рече той.

— Аз също.

— Да се уговорим за утре вечер? Тук или на някое по-тихо местенце?

— Значи тази вечер приключи? — попита момичето.

— За мен — да, но слушай, утре може да продължи толкова дълго, колкото ни се иска.

— Женен ли си?

— Не, разбира се, че не съм. Хей, та аз съм на двайсет години. Защо да съм женен?

— Някои се женят.

— Аз не. Ще те видя ли утре?

— Къде отиваш сега?

— В тоалетната.

— Да не използваш наркотици, Лу?

— Боже, не. Това разпит ли е?

— Ами цяла вечер ходиш до тоалетната.

Целта беше да се набие в очи, да бъде забелязан и запомнен.

— Не, не се занимавам с такива неща. Утре с теб ще си прекараме страхотно, ще отидем, където искаш, сериозно говоря.

— Да, бе.

— Не, не „да, бе“… Напълно съм сериозен.

— Лека нощ, Лу.

Сузи си взе якето и изчезна в нощта, обидена и раздразнена. Искаше да изтича след нея, но не можеше. Злощастното съвпадение изглеждаше невероятно несправедливо.

 

 

Минутите се точеха мъчително, докато наближи времето да действа. Тогава отиде до колата, беше последният, който напусна дискотеката. Изчака ванът да запали фаровете и точно в този момент даде на заден и му препречи пътя. След това форсира мотора и го задави, за да е сигурен, че няма да запали скоро.

Всичко вървеше по план. Лу съзнателно не поглеждаше наоколо и продължаваше да форсира двигателя, но все пак забеляза, че някакви хора се изкачиха по стената и изчезнаха, а после видя как почервенелият като рак управител се развика за помощ.

Лу седеше безпомощен в колата си.

— Не мога да се измъкна оттук, опитвам.

— Той е от тях — изкрещя някой и в същия миг го притиснаха от всички страни, докато не го разпознаха.

— Хей, та това е Лу Линч.

— Какво има? Първо колата ми не тръгва, после се нахвърляте отгоре ми? Какво става?

— Отмъкнаха приходите, ето това става.

Управителят беше наясно, че с кариерата му е приключено, че тепърва му предстоят дълги часове в компанията на полицията. Както и на останалите.

Един от полицаите разпозна адреса на Лу.

— Бях там неотдавна, група хлапета влезли и отмъкнали всичко от магазина.

— Знам, и родителите ми са благодарни, че успяхте да им върнете стоката.

Полицаят се възгордя от похвалата — какво значение имаше в крайна сметка, че бяха намерили откраднатото благодарение на някакво обаждане. На инцидента с Лу погледнаха като на злощастно съвпадение. Персоналът им обясни, че той е добър младеж и не може да е замесен в такова нещо. Потвърдиха го и в магазина за електроуреди, където работеше, плащаше навреме вноските си за колата, освен това нямаше алкохол в кръвта. Лу Линч беше чист.

Той обаче не прекара целия следващ ден в размисли за Робин и за следващия плик, който го очакваше. Налагаше се да излъже красивата Сузи Съливан и да я запознае с официалната версия на случилото се. През обедната си почивка отиде в нейното заведение с една червена роза в ръка.

— Благодаря ти за снощи.

— Не беше кой знае какво — оплака се Сузи. — Ти се държа като някоя Пепеляшка и на всички ни се наложи да се приберем рано.

— Тази вечер ще е различна.

— Ще видим — изгледа го мрачно младата жена.

 

 

Срещаха се почти всяка вечер.

Лу искаше да се върнат в дискотеката, където се бяха запознали. Обясни, че желанието му е продиктувано от сантиментални причини. Всъщност не искаше персоналът да помисли, че след обира не се е появил нито веднъж повече.

Научи всичко за него. Четирима въоръжени мъже влезли във вана, наредили на присъстващите да налягат, взели чантите им и след секунди буквално се изпарили. На Лу му прилоша, като чу, че са били въоръжени. Кой знае защо смяташе, че Робин и неговите хора действат все още с тояги. Но, разбира се, оттогава бяха минали цели пет години, а светът не стоеше на едно място.

Три седмици по-късно, когато си тръгваше от работа, видя Робин на паркинга. Лу получи отново плик. И отново го пъхна в джоба си, без да погледне съдържанието му.

— Няма ли да видиш какво има в него?

Робин изглеждаше разочарован.

— Не е нужно. Винаги досега си се отнасял добре към мен.

— Там има хиляда лири — обяви гордо Робин.

Лу отвори плика и видя банкнотите.

— Страхотно — прошепна той.

— Ти си добър човек, Лу, харесваш ми — каза Робин и запали мотора.

С хиляда лири в джоба и с мисълта, че го очаква най-красивата червенокоса жена, Лу Линч беше убеден, че е най-щастливият мъж на Земята.

 

 

Романсът му със Сузи все повече се задълбочаваше. Можеше да й купува хубави неща и да я води на добри места, но тя като че ли се стряскаше, като го видеше да вади банкноти от двайсет лири.

— Хей, Лу, откъде вземаш такива пари, щом ги хвърляш така лесно?

— Нали работя?

— Да бе, и знам какво ти плащат. Това е третата банкнота от двайсет лири, която разваляш тази седмица.

— Ти да не ме наблюдаваш?

— Харесвам те, разбира се, че ще те наблюдавам.

— И какво търсиш?

— Надявам се да не открия, че си престъпник — заяви без заобикалки тя.

— Приличам ли ти на престъпник?

— Това не е нито „да“, нито „не“.

— Има въпроси, на които не може да се отговори с „да“ или „не“.

— Окей, тогава те питам следното: в момента замесен ли си в нещо?

— Не — отговори той.

— А планираш ли да го правиш пак? — Настъпи мълчание. — Това не ни е нужно, Лу, ти имаш работа, аз имам работа. Нека не се захващаме с нечисти неща.

— Добре, няма да се замесвам отново — отговори младият мъж.

А Сузи прояви благоразумие и приключи разговора дотук. Не му зададе въпроси за миналото. Седмиците минаваха и те се виждаха неуморно. Една неделя тя го заведе при родителите си.

Той се изненада, като видя къде живеят.

— Мислех, че е някое по-така място — каза той, след като си тръгнаха и се запътиха към автобусната спирка.

— Постарах се да изглеждам по-така, за да получа мястото в ресторанта.

Баща й съвсем не се беше държал толкова зле, колкото го беше описала; той поддържаше подходящия футболен отбор и беше заредил хладилника с бира.

Майка й работеше в супермаркета, в който Робин и неговите хора бяха направили удар неотдавна. Тя им разказа за случилото се и за убедеността на мис Кларк, управителката, че някой от служителите е оставил вратата отворена, но така и не разбрали кой е.

Робин явно имаше хора из целия град, които не дърпаха както трябва резетата и паркираха колите си на стратегически места. Лу обаче не можеше да отдели очи от Сузи. И за първи път го обзе желанието Робин да не го търси повече.

 

 

— Харесаха те — заяви Сузи на другия ден, донякъде изненадана от реакцията на родителите си.

— Че защо да не ме харесат? Аз съм си готин.

— Брат ми каза, че си се мръщел страховито. Аз му обясних обаче, че е нервен тик.

— Не е нервен тик, а умишлен опит да си придавам важност — отвърна ядосано Лу.

— Каквото и да е, но това беше единственият недостатък, който ти намериха; наистина съм впечатлена. Кога ще се запозная с вашите?

— Следващата седмица.

Баща му и майка му се стреснаха, когато им съобщи, че ще доведе Сузи на обяд.

— Бременна ли е? — ококори се баща му.

— Не е и се надявам да не говорите подобни неща пред нея.

— Какво обича да яде?

Майка му беше изпълнена със съмнения. Младият мъж се опита да си припомни какво бяха обядвали в семейство Съливан.

— Харесаха те — заяви след посещението й той, като вложи в гласа си същата нотка на изненада.

— Това е добре.

Сузи се престори на безразлична, но й личеше, че е доволна.

— Ти си първата, нали разбираш?

— Нима?

— Не, имам предвид първата, която водя вкъщи.

Сузи го потупа по главата. Наистина беше невероятен късметлия, че се влюби в момиче като нея.

 

 

В началото на септември срещна Робин. Разбира се, че не беше случайно. Робин беше паркирал до магазина на родителите му и щом го видя, излезе от колата.

— Какво ще кажеш за една бира? — предложи той и наклони глава към близкия пъб.

— Чудесно — отговори с престорен ентусиазъм Лу.

— Как вървят делата?

— Страхотно, запознах се с едно невероятно момиче.

— Виждам, виждам, наистина изглежда добре.

Робин го удари с юмрук по ръката. Уж беше приятелски жест, но му причини болка.

— Значи скоро ще плащаш депозит за покупка на къща? — ухили се той.

— Все още не бързаме, тя има страхотна боксониера.

— Но все някой ден?

Робин не приемаше никакви други доводи.

— Е, да, по някое време.

Настъпи мълчание. Дали Робин се досещаше, че Лу шикалкави и се опитва да се измъкне?

— Лу, както знаеш, винаги съм казвал, че те харесвам.

— Да, и аз също. Чувството беше взаимно. И е взаимно — побърза да добави той.

— Добре, добре — кимна Робин. — Това, което търся в момента, е място.

— Място за живеене?

— Не, не. Имам къде да живея, но там нашите приятели полицаите редовно го преобръщат с главата надолу. Те гледат на претърсването му като на част от обичайната си ежеседмична програма.

— Това си е чиста проба тормоз.

— И те също го знаят. Никога не намират нищо, затова няма как да не знаят, че не е нищо повече, освен тормоз.

— В такъв случай…

Лу недоумяваше какво точно иска от него Робин.

— Това означава, че нещата трябва да се съхраняват другаде, а намирането на подходящо място става все по-трудно. Добре е два-три пъти седмично да има голяма активност, за да не прави впечатление, че влизат и излизат хора.

— Като магазина, където работя ли? — попита нервно младият мъж.

— Не, там има стабилна осигурителна система.

— Колко голямо трябва да е?

— Достатъчно, колкото за… представи си пет-шест каси вино — горе-долу толкова големи пакети.

— Намирането не би трябвало да е трудно, Робин.

— Следят ме неотстъпно. Губя седмици, за да разговарям с всички, които познавам и които нямат досие в полицията, само и само да ги обърквам. Но подготвяме нещо за близко бъдеще и наистина се нуждая от това място.

Лу погледна притеснено към магазина на своите родители.

— Не мисля, че ще е подходящ.

— Нямам предвид такова място. Там трябва непрекъснато да влизат и излизат много хора.

— Ще помисля — обеща Лу.

— Добре, Лу. Помисли си през седмицата, докато получиш инструкциите. Много е лесно, няма каране на коли или нещо подобно.

— Виж, Робин, исках да обсъдим. Мислех… да не участвам повече.

Робин смръщи лице.

— Влезеш ли веднъж в играта, няма излизане — заяви той. Лу мълчеше. — Такива са правилата.

— Разбирам — промълви Лу и на свой ред се намръщи здраво, за да покаже, че е приел сериозно думите му.

 

 

Същата вечер Сузи обяви, че е заета, била обещала на побърканата стара италианка, квартирантката на нейните родители, да подготви пристройката към училище „Маунтинвю“ за започването на курсовете по италиански.

— Защо ти трябва? — изпъшка Лу.

Надяваше се да отидат на кино, после да хапнат някъде чипс и да се върнат заедно в боксониерата на Сузи. Не искаше да остава сам и да мисли как веднъж влезеш ли в онази игра, не можеш повече да се откопчиш.

— Ела с мен — предложи Сузи. — Тъкмо ще свършим по-бързо.

Пристройката имаше отделен вход, фоайе, голяма класна стая, две тоалетни и малко кухненско помещение. От фоайето се влизаше в малък килер, в който бяха изхвърлени празни кашони.

— Трябва да подредим всичко, така че, когато курсът започне, помещенията да изглеждат по-празнично — обясни побърканата особа, която наричаха „Синьора“.

Беше безобидна и странна, с чудноват цвят на косата и му напомняше шарена кобила.

— Ще изхвърлим ли кутиите? — попита я Сузи.

— По-добре да ги подредим — предложи Лу. — Човек никога не знае кога може да му потрябват.

— За курса по италиански? — учуди се Сузи.

— Не, той е прав. Ще ги използваме вместо маси, когато учим какво и как да си поръчаме в италиански ресторант…

Лицето й засия при мисълта за предстоящия курс. Лу я изгледа изумен. Тази жена явно не беше с всичкия си, но в момента кутиите му вършеха чудесна работа.

— Абсолютно вярно, Синьора — подкрепи я той и се зае да ги подрежда.

 

 

Не се изненада, когато Робин му се обади в работата.

— Не искам да идвам при теб. Любителите на играта на войници направо са се побъркали от няколко дни. Не мога да направя и крачка без тях.

— Намерих мястото — заяви Лу и му обясни къде се намира.

— Фантастично — зарадва се Робин. — Ти записа ли се?

— На какво?

— За курса, разбира се.

— О, боже, Робин, та аз едвам говоря английски, какъв италиански ще уча?

— Разчитам на теб — заяви Робин и затвори телефона.

Когато вечерта се прибра вкъщи, вече го чакаше плик. В него намери петстотин лири и бележка: „За покриване на разходите при изучаването на чужд език“.

 

 

— Сузи, нали именно ти казваше, че трябва да се усъвършенствам?

— Имах предвид да поумнееш, да се обличаш по-елегантно, да си намериш по-добре платена работа. Не съм имала предвид да учиш чужд език. — Тя беше силно изумена. — Лу, да не си паднал върху главата си? Този курс струва доста. Бедната Синьора се опасява, че ще е прекалено скъп, а ти най-неочаквано решаваш да се запишеш.

Той се намръщи с всички сили и не отстъпи.

Отиде на първия час по италиански с усещания, подобни на осъдения на смърт, когото повеждат към бесилката. Годините, които бе прекарал в класната стая, не бяха окуражаващи. Сега се налагаше отново да преживее същото унижение. Но курсът се оказа изненадващо приятен. Първо лудата Синьора се запозна с имената им и им раздаде смехотворни цветни картончета, на които да напишат италианските им варианти.

Така Лу стана Луиджи. В известен смисъл това му допадна. Звучеше някак си значимо.

— Mi chiamo Luigi — казваше той на своите съкурсисти и смръщваше здраво вежди, от което те видимо се впечатляваха.

Бяха странна смесица. Една от жените, натежала от бижута, идваше в училището със собствено беемве. Лу се надяваше приятелите на Робин да не го откраднат. Оказа се, че неговата собственичка е приятна и забавна, освен това имаше безкрайно тъжни очи.

Имаше също така един много мил старец, портиер на хотел, на име Лади, макар че на баджа му пишеше Лоренцо, една майка и дъщеря, една шеметна блондинка на име Елизабета със сериозен приятел с вратовръзка и сако и още десетина особи, които човек никога не би очаквал, че ще види в „Маунтинвю“. Лу се надяваше, че неговото собствено присъствие не им изглежда странно.

В продължение на две седмици той самият си задаваше многократно този въпрос. След това се обади Робин. Във вторник пристигали някакви кутии, точно към седем и половина, обикновено тогава се появяваха и съкурсистите му. Щеше да е чудесно, ако успее да ги складира в килера на фоайето.

Не познаваше мъжа с анорака. Той просто гледаше от прозореца на своя ван. Точно по това време паркира дамата с беемвето, паркираха мотоциклети, велосипеди, две жени с „Тойота Старлет“… ванът не правеше впечатление.

Кутиите бяха четири, внесе ги за секунда.

В четвъртък ги предаде без проблеми. Приключи с цялата работа за броени секунди. На всичкото отгоре се превърна в любимец на преподавателката си, задето помагаше при подреждането на кутиите. Понякога ги застилаха с червена хартия и поставяха прибори върху тях.

— Quanto costa ilpiatto del giorno? — питаше Синьора и те повтаряха десетки пъти, докато се научиха да питат за всяко нещо, да вдигнат, например ножа, и да възкликнат:

— Ecco il coltello!

Колкото и детинско да изглеждаше, на Лу курсът му допадаше все повече, дори вече си представяше как двамата със Сузи отиват в Италия и той й поръчва съвсем свободно bicchiere di vino rosso.

Веднъж Синьора вдигна една от пълните кутии. Сърцето му се преобърна и той побърза да се обади:

— Слушайте, Синьора, оставете аз да вдигам тези неща, ние имаме нужда от празните.

— Но с какво е пълна тази? Толкова е тежка…

— Знае ли човек с какво ги пълнят в едно училище? Ето, така добре ли е? Какво ще бъдат днес?

— Ще бъдат хотели, alberghi. Albergho di prima categoria, di seconda categoria.

На Лу му беше приятно, че всичко разбира.

— Може би не съм бил просто глупав — сподели един ден със Сузи той. — Може би просто са ме учили зле.

— Възможно е — отвърна тя.

Беше угрижена. Имаха проблеми с Джери, директорът беше повикал родителите й.

 

 

Работата в заведение си имаше и своите очарователни предимства. Сузи твърдеше, че може да напише книга за Дъблин само от откъслечните разговори, които дочуваше между посетителите.

Така например веднъж дойдоха мъж на средна възраст и неговата дъщеря, добре изглеждащо русокосо момиче с униформа на банкова служителка. Мъжът беше с по-дълга коса от обичайното; трудно беше да се определи с какво се занимава, може би беше журналист или поет. Двамата изглеждаха скарани.

— Съгласих се да се видим, само защото е близо до моята работа и предпочитам чаша хубаво кафе, а не мръсната вода, която предлагат в нашето барче — заяви момичето.

— Вкъщи те чака нова кафемашина и четири вида кафе, от теб зависи дали да си дойдеш — отвърна той.

Не звучеше като баща, по-скоро — като любовник. Но беше старичък. Сузи продължи да лъска съседната маса, любопитна да чуе как ще се развие разговорът им.

— Искаш да кажеш, че си я използвал?

— Упражнявам се, докато очаквам деня, когато ще се върнеш и ще мога да ти направя „Блу Маунтин“ или „Коста Рика“.

— Ще има да чакаш дълго.

— Моля те, защо не поговорим? — изрече умолително той. Наистина красив стар мъж — реши Сузи.

— Точно това правим в момента, Тони.

— Мисля, че те обичам.

— Не, не ме обичаш, обичаш само спомена за мен и ти е непоносимо, че не те преследвам като останалите.

— Вече няма останали. — Последва мълчание. — Никога преди не съм казвал на друга жена, че я обичам.

— Ти не каза, че ме обичаш; мислел си, че ме обичаш, ето това каза. А това са различни неща.

— Дай ми възможност да разбера — усмихна й се той.

— Искаш да се върнем в леглото, за да изпробваш? Тя говореше с горчивина, едва сдържаше сълзите си.

— Не, нищо подобно не съм имал предвид. Нека да вечеряме някъде и да поговорим, както правехме преди.

— Докато стане време за лягане и тогава ще дойде ред на: „Хайде да си легнем, както правехме преди“.

— Правили сме го само веднъж, Граня. Не става дума само за това.

Сега вече Сузи окончателно беше покорена. Той беше мил старец, тази Граня трябваше да му даде шанс, поне за вечерята. Изгаряше от желание да се намеси.

— Само за вечеря в такъв случай — съгласи се Граня.

 

 

Всеки път и колата, и мъжът, и аноракът бяха различни. Контактът помежду им — минимален, а бързината, с която действаха — впечатляваща.

Днес беше мрачно и дъждовно и Лу специално донесе закачалка, за да не си слагат мокрите палта и якета в килера на фоайето.

— Не искам да измокрят кутиите на Синьора — обясни той. Вече седмици наред внасяше кутии във вторниците и ги изнасяше в четвъртъците. Не искаше да мисли какво има в тях. Със сигурност не бяха бутилки. Не можеше да се самозаблуждава повече. Явно ставаше дума за наркотици. Защо иначе Робин щеше да се притеснява толкова? Кое друго изискваше един да носи стоката, а друг да я взема? Но, боже всемогъщи, наркотици в училище! Робин очевидно беше полудял.

А и тази история с братчето на Сузи, червенокосо момче с дръзко лице. Бяха го открили сред по-големите момчета в навеса за велосипеди. Джери се беше заклел, че само им услужил и им занесъл стоката, която го помолили да вземе при входа на училището, тъй като директорът ги следял. Но същият мистър О’Брайън, който ги изпълваше с такъв ужас, изправи на нокти и цялото семейство на Сузи.

Само молбите на Синьора спасиха Джери от изключване. Все още беше малък, а родителите му гарантираха, че ще се погрижат да се прибира веднага след учебните занятия. И Джери наистина се беше спасил, защото напоследък показваше завиден напредък.

По-големите момчета обаче бяха изключени още същия ден. Тони О’Брайън беше казал, че не дава и пет пари за бъдещето им. И без това не ги очакваше нищо добро.

Лу не смееше да си помисли какъв ад щеше да настъпи, ако се разкриеше, че училищната пристройка е превърната в склад за наркотици. Може би младият Джери Съливан, бъдещият му шурей, беше пренесъл част от тези пратки.

Двамата със Сузи най-после решиха, че ще се оженят идната година.

— Никога няма да харесам друг мъж, освен теб — обяви Сузи.

— Ако те слуша човек, ще реши, че аз съм просто най-доброто, което си намерила сред една не особено обещаваща група хора — каза Лу.

— Не, не е вярно. — Беше го обикнала още повече, откакто се залови с италианския. Синьора не можеше да се нахвали с него. „Той определено е пълен с изненади“ — беше отвърнала Сузи.

И наистина беше така. Често го чуваше как си повтаря урока по италиански: частите на тялото, дните на седмицата. Беше се заел толкова искрено, че й приличаше на малко момче. Добро малко момче.

 

 

Готвеше да купи пръстен на Сузи, когато се обади Робин.

— Какво ще кажеш за едно качествено бижу за червенокосата ти приятелка — предложи той.

Лу не знаеше дали ще му бъде платено за работата в училището. В известен смисъл тя беше толкова проста, че нямаше за какво да му се плаща. От друга страна обаче рискът беше огромен.

— Исках да ти кажа, че ако отидеш в голямата бижутерия на ъгъла на „Графтън стрийт“ и й избереш пръстен, ще оставиш само депозит за него, останалото ще бъде платено.

— Тя ще разбере, Робин. Не съм й казвал нищо.

Робин се усмихна.

— Знам, че не си й казвал, Лу, и тя няма да разбере. Продавачът ще ти покаже наистина хубави неща, без да споменава за цените, и след това тя цял живот ще носи нещо наистина ценно. Платено легално, тъй като остатъкът от парите е наша грижа.

— Слушай, все пак смятам…

— Помисли, когато ти се роди и второто дете и нещата станат наистина сложни. Тогава ще се радваш, че някога си срещнал един човек на име Робин и си направил депозит за къща, а съпругата ти носи бижу, което струва десет хиляди.

Десет хиляди лири!

Лу усети, че му се завива свят. И освен това споменаваше за депозит за къща. Трябваше да е побъркан, за да рита срещу такова предложение.

Отидоха в бижутерския магазин и попитаха за някой си Джордж, както го беше инструктирал Робин.

Джордж донесе кутия с пръстени.

— Тези са в рамките на вашата цена — любезно им обясни той.

— Но те са огромни — прошепна Сузи. — Лу, не можем да си позволим от тях.

— Моля те, не ми отнемай удоволствието.

— Лу, двамата спестяваме по двайсет и пет на седмица и пак ни е трудно. Тези пръстени сигурно струват най-малко двеста и петдесет, спестяванията от десет седмици. Предлагам да купим нещо по-евтино.

Тя нямаше представа, че пред нея стояха истински бижута.

— Кой ти харесва най-много?

— Това не е истински смарагд, нали, Лу?

— Имитация е — отвърна сериозно той.

Сузи размаха длан напред-назад, камъкът улови светлината и блесна. Тя се засмя щастливо.

— Боже, като истински е — каза тя на Джордж.

Лу се уедини с магазинера, плати му повече от двеста и петдесет лири и се увери, че вече бяха дадени девет хиляди и петстотин лири за покупката на пръстен от мистър Лу Линч през същия този ден.

— Желая ви щастие, сър — каза Джордж, без да промени изражението си.

Какво знаеше той? Дали някога също беше участвал в играта и сега не можеше да излезе от нея?

 

 

Пръстенът на Сузи възхити Синьора.

— Много е красив, много — възкликна тя.

— Но е просто стъкло, Синьора, а човек ще каже, че е смарагд, нали?

Синьора, която имаше слабост към бижутата, макар да не притежаваше нито едно, беше убедена, че е смарагд. С превъзходна обработка. Започваше да се притеснява за Луиджи.

 

 

Сузи видя, че хубавата русокоса Граня влиза в бистрото. Как ли беше минала вечерята с възрастния мъж? Както обикновено, изгаряше от желание да попита.

— Маса за двама? — попита любезно тя.

— Да, имам среща с една приятелка.

Сузи съжали, че не чакаше възрастния мъж. Приятелката й се оказа дребно момиче с огромни очила. Очевидно бяха стари приятелки.

— Държа да ти обясня, Фиона, че нищо не е уредено, изобщо нищо. Но през идните седмици сигурно ще ти се обаждам, за да ти кажа, че ще нощувам у вас, сещаш се какво имам предвид.

— Знам прекалено добре, от цяла вечност и двете ме използвате като алиби.

— Е, просто този човек… абе, историята е дълга. Наистина го харесвам, но има проблеми.

— Защото е стогодишен, нали? — попита я Фиона в желанието си да й помогне.

— О, Фиона, този е най-малкият проблем.

— Вие от семейство Дън водите много тайнствен живот — заяви искрено учудена Фиона. — Ти ходиш с някакъв пенсионер и не забелязваш на колко години е. Бриджид се е вманиачила на тема размерите на бедрата си, а те са съвсем обикновени.

— Всичко стана заради онази почивка. Тогава ходили на нудистки плаж — обясни й Граня. — Някакъв глупак заявил, че ако задържиш молив под гърдите си, без да падне, значи са ти прекалено увиснали и не трябва да ходиш на плажа без горнище.

— И…?

— Бриджид каза, че можела да задържи под гърдите си телефонен указател, без да падне.

И двете се изкискаха.

— Е, след като го е казала сама — промълви Фиона.

— Да, ужасното обаче е, че никой не го е отрекъл, и сега тя има комплекс с размерите на къща. — Сузи положи доста усилия, за да не се изхили на глас. Предложи им още кафе. — Хей, какъв красив пръстен — възкликна Граня.

— Току-що се сгодих — обясни гордо Сузи.

Момичетата я поздравиха и го пробваха.

— Смарагдът истински ли е?

— Надали. Бедният Лу разнася покупките на клиентите в магазин за електроуреди. Не е истински, но е страхотна имитация, нали?

— Великолепен е. Откъде го купихте?

Сузи им каза името на магазина.

Когато тя се отдалечи достатъчно, Граня се сниши към приятелката си:

— В този магазин продават само скъпоценни камъни. Знам, защото имат сметка при нас. Бас държа, че е истински.

 

 

Наближаваше Коледното парти, след което нямаше да се виждат цели две седмици. Синьора помоли всеки да донесе по нещо за последното занимание, за да си направят празненство. В класната стая висяха огромни надписи Buon Natale и поздравления за Нова година. Всички се бяха облекли празнично. Дори Бил, сериозният младеж от банката или Гулиелмо, както го наричаха, беше се поддал на всеобщото настроение и донесе хартиени шапки.

Кони, жената с беемвето и бижутата, донесе шест бутилки фраскати, като им обясни, че ги намерила в автомобила на съпруга си и решила да ги вземе, тъй като иначе той щял да ги занесе на секретарката си. Никой не прие думите й сериозно, освен това нали уж беше забранено внасянето на алкохол в училището. Но Синьора каза, че въпросът бил изяснен с директора мистър О’Брайън.

— Какво прави миналата Коледа? — попита я Луиджи, тъй като седеше до нея, когато от всички страни се разнесоха възгласи „salute“, „molto grazie“, „va bene“.

— Миналата година бях на среднощната коледна служба и наблюдавах съпруга си Марио и неговите деца от задната част на църквата — отвърна Синьора.

— И защо не стоеше с тях? — учуди се младият мъж.

Тя се усмихна.

— Нямаше да е благоприлично.

— А след това той умря — додаде Лу.

Сузи го беше информирала, че Синьора е вдовица, макар майка й да смяташе, че е монахиня.

— Точно така, Лу, умря.

— Mi dispiace — каза Лу. — Troppo triste, Синьора.

— Така е, Лу, но животът никога не е бил лесен за никого.

Той се канеше да й отвърне, когато го порази една ужасяваща мисъл.

Беше четвъртък и не се беше появил човекът с анорака. Нито пък ванът. А училището щеше да бъде заключено за цели две седмици. Какво щеше да прави сега, за бога?

Синьора им беше донесла „Тиха нощ, свята нощ“ на италиански. Празничната вечер беше към края си. Лу беше отчаян. Не беше с колата, но дори да успееше да вземе такси, как щеше да обясни защо отнася четири тежки кутии от училищния килер? Не можеше да припари тук преди първата седмица на януари. Робин щеше да го убие.

Но всъщност грешката беше грешка на Робин. Не му беше дал никакъв телефонен номер за контакт, никаква възможност за обратна връзка. Нещо навярно се беше случило с човека, който трябваше да вземе стоката. Ето го слабото звено. Вината не беше на Лу. Никой не можеше да го обвини. Но пък плащаха, и то много добре, за да мисли и съобразява бързо и да запазва самообладание. Какво да прави сега?

Започна разчистването и подреждането. Курсистите шумно си вземаха довиждане.

Лу предложи да разчисти боклуците.

— Не мога да те оставя сам, Луиджи, и без това правиш прекалено много и си безкрайно добър — заяви Синьора.

Гулиелмо и Бартоломео му помогнаха. Заедно изнесоха черните найлонови торби с отпадъци.

— Невероятна е Синьора, нали? — рече Бартоломео.

— Лизи мисли, че тя има нещо с мистър Дън — прошепна Гулиелмо.

Лу се изуми.

— Е, не е ли чудесно, ако е истина? — намеси се той.

— Но на тяхната възраст…

Гулиелмо поклати глава.

— И ние като станем на техните години, ще си мислим, че това е най-естественото нещо на света.

Сърцето на Лу все още препускаше лудо заради кутиите. Знаеше, че ще се наложи да направи нещо страшно неприятно — трябваше да излъже милата Синьора.

— Как ще се прибирате, мистър Дън ли ще ви придружи? — попита я непринудено той.

— Да, каза, че ще ме придружи.

Стори му се, че тя се изчерви и смути. От виното, от успеха на вечерта и директния му въпрос.

След като и Луиджи, който съвсем не беше от най-умните й ученици, е забелязал нещо в отношенията й с Ейдан Дън, значи историята беше добре позната на целия курс. А отношенията им с Ейдан бяха чудесни, но само приятелски. Ами ако клюката достигнеше до съпругата му или двете му дъщери? Или до мисис Съливан, чиято дъщеря беше сгодена за Луиджи?

Той я гледаше озадачено.

— Е, да заключа ли вместо вас? Вие тръгнете, а аз ще ви настигна. Тази вечер всички позакъсняхме.

— Grazie, Luigi. Troppo gentile. Но заключи непременно. Нали знаеш, че след един час, след като си тръгнем, идва пазачът. Мистър О’Брайън държи изключително на правилата. Засега не сме забравяли да заключим. Не искам да се изложим накрая.

Значи не можеше да остави отворено и да се върне по-късно. Трябваше да заключи проклетата пристройка. Взе ключа. Беше поставен на голям тежък ключодържател във формата на бухал. Глупав детински ключодържател, но затова пък — достатъчно голям, така че никой нямаше да го забрави или да помисли неоснователно, че го е сложил в чантата си.

Бърз като светкавица, той сложи един от своите ключове на глупавия бухал и взе ключа на Синьора. После заключи училището, хукна след нея и пусна ключа в чантата й. Той щеше да й потрябва едва през следващия срок, но дори да се окажеше нужен и преди това, все щеше да измисли нещо и да върне истинския ключ в чантата й. Главното сега беше Синьора да си тръгне, убедена, че ключът е в нея.

Тази вечер не забеляза дали мистър Дън я хвана под ръка, но щеше да бъде невероятно, ако се окажеше, че е истина. Трябваше да каже на Сузи. Което му напомни, че по-добре беше да остане при нея. Току-що беше сложил в чантата на Синьора ключа за къщата на своите родители.

 

 

— Тази вечер ще остана при Фиона — съобщи Граня.

Бриджид вдигна очи от доматите в своята чиния.

Нел Дън не отмести поглед от книгата, която четеше.

— Добре — каза тя.

— Значи ще се видим утре вечер — продължи Граня.

— Чудесно.

Майка й все така не вдигаше очи от книгата си.

— Наистина е чудесно — обади се кисело Бриджид.

— Ти също можеш да излезеш, ако искаш, Бриджид. Не е нужно да стоиш тук и да въздишаш над тези домати. Има предостатъчно места, където би могла да отидеш, а после да прекараш нощта при Фиона.

— Да, тя има цял палат, който ще стигне за всички ни — сопна се шепнешком Бриджид.

— Хайде, Бриджид, утре е Бъдни вечер. Развесели се.

— Мога да се развеселя и без да легна с някого — отвърна все така шепнешком сестра й.

Граня погледна към майка си, но Нел не беше чула нищо.

— Да, всички го можем — отвърна й тихо Граня. — Но не нападаме всеки заради размерите на бедрата си, които са си съвсем нормални.

— Кой е споменавал пред теб за бедрата ми? — попита подозрително сестра й.

— Днес през банката минаха стотици хора, за да протестират заради тях. О, Бриджид, защо не спреш с твоите глупости, страхотна си.

— Изведнъж станахме мили и весели, защото любовникът ни се материализира отново — изсмя се Бриджид.

— Кой е любовник, а? Кажи де, кой? Ти не знаеш нищо.

— Знам как охкаше. А говориш, че аз съм въздишала над доматите. Чуй се само как въздишаш ти — направо заглушаваш вятъра и подскачаш два метра над земята, щом звънне телефонът. Който и да е той, явно е женен. Държиш се страшно гузно.

— Няма нито едно нещо, което да не си объркала, откакто си се родила — заяви Граня. — Но въпреки това никога досега не си грешила чак толкова. Той не е женен и съм готова да се обзаложа с теб, че никога няма да се ожени.

— Точно такива глупости плещят тези, които умират за годежен пръстен.

— Аз тръгвам — надигна се сестра й. — Кажи на татко, че няма да се прибирам, за да заключи вратата.

Баща им вече рядко вечеряше в кухнята. Той беше или в стаята си, където планираше цветовете й и какви картини да сложи на стените, или в училището заради вечерните курсове.

 

 

Ейдан Дън искаше да я види преди Коледа, за да й поднесе скромния си подарък. Беше намерил медальон с образа на Леонардо да Винчи. Не беше скъп, но в магазина го опаковаха в златна хартия, на която беше изписано Buon Natale.

Училището обаче беше заключено.

Веднъж тя му беше споменала, че в края на нейната улица имало градинка и тя понякога сядала в нея и гледала към планината, като си мислела колко много се е променил животът й.

Тя седеше там, неподвижна и замислена, сякаш го очакваше. И като че ли не се изненада изобщо. Той седна до нея.

— Донесох ти коледен подарък — рече Ейдан.

— А аз нося твоя — отговори тя.

— Сега ли ще ги отворим?

Той нямаше търпение.

Разопаковаха медальона и голямата италианска чиния в жълто, златно и пурпурно, очевидно избирана за неговата стая. Благодариха си, похвалиха подаръците. Седяха като тийнейджъри, които нямаше къде да отидат.

Ставаше студено и, кой знае защо, изведнъж и двамата се изправиха едновременно.

— Buon natale, Синьора.

Ейдан я целуна по бузата.

— Buon natale, Ейдан, caro mio — каза тя.

 

 

В навечерието на Бъдни вечер беше страшно напрегнато в магазина за електроуреди. Лу не подгъна крак цял ден. Точно преди да затворят, се появи Робин с фактура в ръка. Едва сега Лу си даде сметка, че тайно се надяваше той да се появи отнякъде.

— Весела Коледа, Лу.

— Buon natale, Робин.

— Какво значи това?

— Италианският, който ме накара да уча. Вече почти не мисля на английски.

— Е, дойдох да ти кажа, че можеш да се откажеш, когато пожелаеш.

— Какво?

— Да, намерихме друго място, но хората са ти много благодарни за безпроблемния начин, по който ставаше всичко на твоето място.

— А последната пратка?

— Не разбирам.

— Още е там.

— Шегуваш ли се с мен?

В този момент пазачът на магазина ги предупреди, че работното време е към края си.

— Дай ми фактурата — прошепна Лу.

— Това е телевизор за вас със Сузи.

— Не мога да го взема — отвърна Лу. — Ще разбере, че работата не е чиста.

— Как да не е чиста? Нали съм го платил?

— Така е, но знаеш какво имам предвид. Ще го занеса в колата ти.

Оказа се, както и предполагаше Лу, най-скъпият телевизор в целия магазин. Последна дума на техниката. Сузи никога нямаше да приеме каквото и да е обяснение.

— Слушай, имаме много по-големи проблеми от телевизора. Почакай да си взема надницата и после ще видим какво да правим с училището.

— Предполагам, че си предприел нещо.

— Да, но може да не се окаже правилно.

Заедно с надниците дадоха на Лу и другите момчета премия и почерпка за празника. Стори му се, че мина цяла вечност, преди да се върне в паркинга, където Робин го очакваше в автомобила си с огромния телевизор в багажника.

— Сдобих се с ключ за училището, но един Господ знае какви са пазачите, които обикалят и пробват вратите по всяко време. Директорът му е истински маниак на тази тема.

Извади ключа, с който не се разделяше, откакто го беше взел от Синьора.

— Умно момче си, Лу.

— По-умно от онези, които не ми казаха какво да правя, ако проклетият човек с анорака не се появи.

Беше ядосан и уплашен. Седеше с престъпник в паркинга на магазина, в който работеше, с гигантски телевизор, който не можеше да приеме. Беше откраднал ключ и оставил пратка наркотици в „Маунтинвю“. Не се чувстваше като умен човек, а като пълен глупак.

— Е, винаги има проблеми с хората — каза Робин. — Все ще се намери някой, който да те издъни. Някой не е оправдал доверието ни. И няма да работи повече за нас.

— Какво ще стане с него? — попита страхливо Лу.

Привиждаше му се как виновният свършва на дъното на реката.

— Както казах, той никога повече няма да работи за нас.

Значи това трябваше да направи, за да се отърве от хорото, за което се беше хванал. Просто да провали някоя от възложените му задачи. Ако знаеше предварително, щеше да е толкова лесно… Този път обаче Лу бе взел ключа и най-вероятно беше спасил положението. Щеше да го направи следващия път.

— Робин, това ли е твоята кола?

— Не, разбира се, че не е. Знаеш каква е моята. Тази я взех от един приятел, за да докарам телевизора за вас със Сузи.

— Полицията няма да те търси в нея — рече Лу. — Имам идея. Може да не излезе нищо, но е единственото, за което се сещам.

— Кажи за какво става дума.

И Лу му каза.

Беше към полунощ, когато Лу спря колата пред училището. Обърна задната й част към пристройката и след като се огледа, влезе в „Маунтинвю“.

Отиде до килера, като едвам се осмеляваше да диша — четирите кутии си бяха по местата. Внимателно ги изнесе една по една, после внесе огромния телевизор в класната стая. Вече беше направил надписа с цветни моливи, купени от един нощен магазин: „Buon natale a Lei, Signora, e a tutti“.

Училището се беше сдобило с телевизор. Кутиите бяха спасени. Щеше да ги закара с колата на Робин до предварително определеното място, където друг човек щеше да ги вземе от него.

Какво ли щеше да каже Синьора? Или побърканият Тони О’Брайън, който денонощно витаеше из училището. Никога нямаше да разберат как е попаднал този телевизор при тях. Бяха му изтрили номера. Кутията не разкриваше нищо за произхода му. Проучванията щяха да ги уверят, че не е бил откраднат.

А Лу щеше да провали следващата поръчка на Робин. И тогава щяха да му кажат, че няма да работят повече с него и най-после той щеше да заживее спокойно със Сузи.

 

 

На другия ден след Коледа отидоха със Сузи в дома на родителите й. Синьора също беше там и играеше на шах с Джери.

— Шах! — прошепна изумена Сузи. — Брат ми е успял да проумее правилата в шаха! Чудесата наистина нямат край.

— Синьора! — възкликна Лу.

— Луиджи.

Тя изглеждаше щастлива, че го вижда.

— Знаете ли, подариха ми също като вашия ключодържател.

— Като моето бухалче.

Синьора беше неизменно любезна и винаги откликваше, когато се обръщаха към нея.

— Да, мога ли да видя дали наистина са еднакви?

Тя извади ключодържателя от чантата си и младият мъж се престори, че ги сравнява, но всъщност ги размени. Сега вече и двамата бяха в безопасност. Никой нямаше да си спомни за този безобиден кратък разговор.

 

 

— Божичко, мислех си, че Лу няма да спре през цялата вечер — рече Пеги Съливан, докато двете със Синьора разтребваха дневната. — Помниш ли как казваха преди за бъбривците, че са ваксинирани с грамофонна игличка.

— Спомням си израза. Веднъж дори се опитах да го обясня на Марио, но, както толкова много други неща, смисълът му се изгуби в превода и той така и не разбра какво имам предвид.

 

 

Курсът започна отново през първия вторник на януари. Беше студена вечер, но не отсъстваше нито един от трийсетимата, които се бяха записали през септември.

Тежката артилерия също присъстваше в пълен състав: директорът Тони О’Брайън и мистър Ейдан Дън. Беше се случило нещо невероятно. Курсът беше получил подарък. Синьора беше като дете — само дето не пляскаше с ръце.

Кой можеше да е? Някой от присъстващите? Щеше ли да си признае, за да му благодарят? Всички бяха озадачени, но и единодушни, че приятната изненада е дело на Кони.

— Не, макар да ми се иска да бях аз. Просто не съм се сетила.

Кони изглеждаше смутена, че не е тя.

Директорът каза, че е много щастлив, но се притеснява заради сигурността. Ако никой от присъстващите не го е направил, щеше да се наложи да сменят ключа на бравата.

— Банката не би разсъждавала по този начин — обади се Гулиелмо. — Там биха оставили всичко, както си е сега, тъй като идната седмица същият доброжелател може да ни подари уредба например.

Лоренцо или портиерът Лади обясни, че човек би останал изумен, ако знаеше колко от ключовете в Дъблин стават за едни и същи врати.

И изведнъж Синьора вдигна очи и погледна към Луиджи, но той отмести поглед.

„Моля те, Боже, нека не казва нищо — трескаво мислеше той. — Моля те, нека разбере, че от това няма да излезе нищо добро, че само ще навреди.“

Молитвите му изглежда бяха чути — Синьора също отмести поглед.

Часът започна. Правеха преговор. Синьора каза, че са забравили доста неща и им предстои сериозно учене, ако искаха всички да отидат на екскурзията до Италия. Засрамени, те започнаха да се борят отново с фразите, които не им бяха създавали никакви проблеми само преди две седмици.

Лу се опита да се измъкне веднага след края на часа.

— Няма ли да ми помогнеш за кутиите, Луиджи?

Гледаше го, без да мигне.

— Scusi, Signora, къде са те? Забравих.

Внесоха ги в безупречния килер, който никога вече нямаше да съхранява нещо опасно.

— Мистър… мистър Дън ще ви изпрати ли до вкъщи, Синьора?

— Не, Луиджи, но ти от своя страна ходиш със Сузи, дъщерята на семейството, при което живея.

Изглеждаше ядосана.

— Но ние сме сгодени, Синьора.

— Да, точно това исках да обсъдя с теб, годежа и пръстена. Un anello di fidanzamento, така се нарича на италиански.

— Да, да, пръстен за годеницата — отвърна пламенно Лу.

— Но обикновено не е със смарагд, Луиджи. Не и с истински смарагд. Ето това е странното.

— Синьора, какво говорите? Истински смарагд? Сигурно се шегувате. Пълна имитация.

— Смарагд е, uno smeraldo. Познавам ги. Обичам да ги докосвам.

— Правят все по-добри и по-добри имитации, Синьора, никой не може да различи истинските скъпоценни камъни от фалшивите.

— Този струва хиляди, Луиджи.

— Синьора, чуйте ме…

— Както и телевизора…

— Какво искате да кажете?

— А ти какво искаш да ми кажеш?

Нито един учител, нито майка му и баща му бяха успели да го накарат да си признае нещо. И ето че сега беше засрамен и обзет от ужас да не изгуби уважението на тази странна жена…

— Искам да кажа… — започна той. — Искам да кажа, че с това е приключено, каквото и да е било.

— А тези неща откраднати ли са: красивият смарагд и великолепният телевизор?

— Не, не са. За тях е платено, не точно от мен, но от други хора, за които работех.

— И за които вече няма да работиш?

— Не, няма, кълна се.

Отчаяно искаше тя да му повярва.

— Значи край на порнографията. Аз, разбира се, отворих онези кутии, Луиджи. Толкова се притеснявах заради наркотиците в училището и малкия Джери, братчето на Сузи… Страхувах се, да не би да съхраняваш наркотици в килера.

— И не бяха ли наркотици?

— Знаеш, че не бяха. Бяха някакви абсурдни мръсни неща, ако се съди по картините на касетите. Такава суетня да ги вкарваш и изкарваш оттук, толкова глупаво, а за младите впечатлителни хора — вероятно изключително вредно.

— Вие сте ги гледали, Синьора?

— Казах ти, че не съм ги гледала, нямам видео, но дори и да имах…

— И не сте казали нищо?

— Години наред съм живяла в мълчание, така че…

— А знаехте ли за ключа?

— Не и до тази вечер, тогава си спомних онази глупост с ключодържателя. Защо ти беше пък той?

— По една случайност точно преди Коледа останаха няколко кутии…

— Не можеше ли да ги оставиш тук, Луиджи, вместо да крадеш ключове и да ги връщаш?

— Тази работа винаги е била сложна — отвърна разкаяно той.

— Ами телевизорът?

— Това е дълга история.

— Разкажи ми за нея.

— Ами, дадоха ми го като подарък за… съхраняването на… касетите. Не исках да го дам на Сузи, защото… ами, тя щеше да разбере, щеше да се досети.

— Но сега вече няма какво да разбере.

— Няма, Синьора.

— Да тръгваме, Луиджи — каза Синьора и заключи вратата зад тях.