Когато Констанс О’Конър навърши петнайсет години, майка й престана да сервира десерти вкъщи. С чая не се поднасяше кекс, на масата вместо масло се слагаше някакво бедно на мазнини подобие, а сладките и шоколадът изобщо не влизаха в дома им.

— Бедрата ти започват да се разширяват повече, отколкото трябва, скъпа — обясни майка й, когато тя се възпротиви. — И нито от уроците по тенис, нито от елегантните места, които посещаваме, няма да има никаква полза, ако задникът ти стане голям.

— За какво няма да има полза?

— За да привлечеш нужния съпруг — засмя се майка й. И преди Кони да успее да изрече собственото си мнение, добави: — Повярвай ми, знам какво говоря. Не казвам, че е справедливо, но нещата са такива. А щом знаем правилата, защо да не играем според тях?

— Правилата може да са били такива по твоето време, мамо, през четирийсетте години, но оттогава всичко се е променило.

— Повярвай ми. — Това бе една от любимите й типичните фрази; майка й обичаше да нарежда на хората около себе си и кой знае защо непременно държеше да й вярват. — Нищо не се е променило, независимо дали става дума за четирийсетте или шейсетте години — мъжете винаги са харесвали слаби жени. Така изглежда по-шик. Мъжете, които търсим ние, искат такива жени. Радвай се, че знаеш, тъй като много от твоите съученички не го знаят.

Кони попита баща си:

— Ти защо се ожени за мама? Защото беше слаба?

— Не, тя беше прелестна и чаровна, и топла, и се грижеше сама за себе си. Знаех, че след като се грижи за себе си, ще се грижи за мен и за теб, за нашия дом. Съвсем просто е.

Кони учеше в скъпо девическо училище. Майка й настояваше редовно да кани приятелките си на вечеря или за уикенда.

— Така и те ще те канят и ще се запознаеш с братята и приятелите им — напътстваше я тя.

— О, майко, звучи идиотски. Това да не е висше общество, където всички трябва да бъдем представени в кралския двор. Ще се срещам, с когото си искам, това е.

— Нещата не стават така.

А когато навърши осемнайсет години, Кони установи, че излиза с хората, които майка й би избрала за нея: лекарски и адвокатски синове, младежи, чиито бащи се радваха на успех в бизнеса. Някои от тях бяха забавни, други — глупави, но Кони знаеше, че всичко ще се оправи, когато влезе в университета. Тогава щеше да си създаде свои приятели, вместо да избира само от ограничения кръг, определен от майка й.

Записа се в „Юнивърсити Колидж“ в Дъблин непосредствено преди да навърши деветнайсет години. Няколко пъти беше обикаляла из студентското градче и посети две-три открити лекции, за да не се чувства неудобно, когато учебните занятия започнеха през октомври.

Но през септември се случи невероятното.

Баща й почина.

Един зъболекар, който прекарваше по-голямата част от времето си на игрището за голф, имаше успешна частна практика, беше съдружник във фирмата на чичо си, би трябвало да доживее стотния си рожден ден. Така казваха всички. Той не пушеше, пиеше само за компания, спортуваше много. Животът му беше лишен от всякакви стресови ситуации.

Но те, разбира се, не знаеха за хазарта. Никой не знаеше за дълговете му. Това се изясни по-късно. Къщата беше обявена за продан.

Майка й се държа леденостудено по този повод. На погребението беше безупречна, после покани роднините и приятелите да хапнат и пийнат за душата на покойника.

— Ричард щеше да иска да е така — твърдеше тя.

Слуховете вече започваха да се разпространяват, но тя държеше главата си високо вдигната. Едва когато остана насаме с Кони, махна маската си за пред хората.

— Ако не беше мъртъв, щях да го убия — повтаряше тя. — С голи ръце щях да го удуша, задето ни причини всички тия злини.

— Бедният татко. — Кони беше по-жалостива. — Сигурно е имал някакви психически проблеми, за да хвърли толкова пари по кучета и коне.

— Ако беше все още тук, за да застане пред мен, щеше да разбере какво е търсел — заяви майка й.

— Но ако беше жив, щеше да ни обясни, да спечели обратно парите може би, да ни каже…

Кони не искаше да опетни паметта на баща си, той беше мил и добродушен човек, не се суетеше колкото майка й, не създаваше толкова правила и закони.

— Не ставай глупава, Кони. Нямаме време сега. Единствената ни надежда е да се омъжиш добре.

— Майко! Що за идиотщина. Не мисля да се женя още. Ще завърша следването, после искам да пътувам. Ще изчакам да стана почти на трийсет, преди да се задомя.

Майка й я гледаше сурово.

— Нека се разберем още сега по този въпрос. Университет няма да има. Кой ще плаща таксите, кой ще плаща издръжката ти?

— А ти какво би искала да правя?

— Каквото е необходимо. Ще живееш със семейството на баща си, чичовците и братята му са много засрамени от слабостта на баща ти. Някои са знаели, други — не. Но ще те приемат при тях в Дъблин за една година, докато завършиш курсове за секретарка и по възможност — за още две-три други неща, след това ще си намериш работа и ще се омъжиш колкото се може по-скоро за подходящ мъж.

— Но, майко… Аз ще следвам, всичко е уредено, приета съм.

— Всичко пропадна.

— Не може да бъде, не е справедливо.

— Говори с покойния си баща, това е негово дело, а не мое.

— Не мога ли да работя и да следвам едновременно?

— Не виждам как ще стане. А и неговите роднини няма да те допуснат до себе си, ако работиш като чистачка или продавачка, а това е единственото, което можеш да си намериш.

Кони беше уплашена, когато отиде да живее при своите братовчеди, които не познаваше, докато майка й и близнаците се върнаха в провинцията, при нейните родители. Майка й казваше, че връщането в малкото градче, което беше напуснала триумфално преди години, е едно от най-трудните неща в човешкия живот.

— Но на тях ще им бъде жал за теб и затова ще бъдат мили — беше казала Кони.

— Не искам съжалението им, нито милостта им. Искам моята гордост. Той ми я отне. Ето това няма да му простя никога, до последния си час.

На курса за секретарки Кони срещна Вера, с която бяха съученички.

— Страшно съжалявам, че баща ти е изгубил парите си — заяви Вера и очите на Кони се напълниха със сълзи.

— Беше ужасно — призна тя. — Сякаш ставаше дума за друг човек, когото не сме познавали изобщо.

— О, вие сте го познавали, просто не сте знаели, че си пада по хазарта.

Кони беше очарована от отношението й. И макар да не бяха близки в училище, двете с Вера станаха приятелки.

„Вероятно не знаеш колко е хубаво да срещнеш някой изпълнен със симпатия човек — писа тя на майка си. — Действа като топла вана. Обзалагам се, че баба и дядо ще се държат по същия начин, ако споделиш с тях колко зле се чувстваш.“

Отговорът, който получи от майка си, беше остър и по същество.

„Ако обичаш, недей да плачеш пред всеки срещнат, за да получиш симпатията му. Нито съжалението, нито префинените мили думи са в състояние да ти помогнат. Достойнството и гордостта са единственото, което остава на човека на средна възраст. Моля се да не бъдеш лишена от тях, както бях лишена аз самата.“

Нито дума за липсата на баща й. За това колко мил съпруг и добър баща беше. Неговите снимки бяха свалени от стените. Рамките им — продадени на търг. Кони не смееше да попита дали снимките от детството й са запазени.

Кони и Вера се справяха много добре в курса за секретарки. Учеха стенография и машинопис, счетоводство и управление на офиса. Братовчедите, при които живееше, смутени от преживяната трагедия, й даваха по-голяма свобода от тази, която щеше да има, ако живееше с майка си.

Кони се наслаждаваше на младостта си в Дъблин. Двете с Вера ходеха на танци, където срещаха страхотни хора. Едно момче на име Джако харесваше Кони, приятелят му Кевин си падаше по Вера, така че четиримата често излизаха заедно. Но докато момичетата не гледаха сериозно на тази връзка, момчетата бяха съвсем сериозни. Натискът за правене на секс ставаше все по-силен. Кони отказваше, но Вера се съгласи.

— Защо го правиш, ако не ти доставя удоволствие, ако се страхуваш да не забременееш? — учуди се Кони.

— Не съм казала, че ни ми доставя удоволствие — възпротиви се Вера. — Казах, че не е чак толкова страхотно, колкото го представят, и не виждам защо е цялото това пъхтене. И не се страхувам, че ще забременея, тъй като вземам противозачатъчни хапчета.

Макар че средствата за предпазване от забременяване бяха забранени в Ирландия в началото на седемдесетте години, те масово се предписваха при нередовен цикъл. Затова нямаше нищо чудно, че голяма част от женското население страдаше от този проблем. Кони реши, че е добре да направи същото. Човек никога не знаеше в кой ден или час може да му се наложи да спи с някого.

Джако не знаеше нищо по въпроса. Той продължаваше да живее с надеждата, че един ден тя ще осъзнае, че двамата са създадени един за друг, също като Кевин и Вера. Идваха му все нови и нови идеи. Да пътуват заедно до Италия, преди това щяха да учат италиански в някой вечерен курс или по плочи. Той беше хубав младеж, хлътнал до уши по нея. Но Кони беше непреклонна. Нямаше да има връзка, нямаше да има истинско обвързване. Вземането на противозачатъчни таблетки беше следствие от практичната й натура.

Противозачатъчните, които вземаше Вера, не й понасяха, и когато се опита да ги смени с друг вид, неочаквано забременя.

Кевин беше на седмото небе.

— Така или иначе винаги сме смятали да се оженим — радваше се той.

— Исках първо да си поживея — плачеше Вера.

— Ние си поживяхме, сега вече ще живеем истински, тримата с теб и бебето.

Кевин преливаше от щастие — щяха да си имат свой дом.

Домът не се оказа особено удобен. Семейството на Вера беше крайно недоволно, че дъщеря им е захвърлила скъпото си, както смятаха те, образование и търговския курс, без да е работила и един ден в живота си. Не по-малко недоволни бяха и родителите на Кевин.

Не беше нужно Вера да обяснява цялата напрегната ситуация на своята приятелка, майката на Кони щеше да полудее при подобно стечение на обстоятелствата. Представяше си я как крещи:

— Баща му е бояджия! И той самият ще наследява бизнеса му!

Безполезно беше Вера да повтаря, че бащата на Кевин е собственик на малка фирма за строеж и декорация, която след време можеше да завоюва висока позиция.

Кевин работеше, откакто беше навършил седемнайсет години. Сега беше на двайсет и една и преливаше от гордост, че ще става баща. Беше боядисал с три слоя боя детската стая на малката къща с по две стаи на горния и на долния етаж. Искаше всичко да е безупречно, когато дойдеше бебето.

На сватбата на Вера, където двамата с Джако бяха кумове, Кони взе категорично решение.

— От днес нататък няма да излизаме заедно — обяви тя.

— Не говориш сериозно, нали? Какво съм направил?

— Нищо не си направил, Джако, освен че си мил и страхотен, но аз не искам да се женя, искам да работя и да ходя в чужбина.

На откритото му, честно лице се изписа смущение.

— Ще те оставя да работиш, всяка година ще те водя в Италия през отпуската.

— Не, Джако. Скъпи Джако, не.

— А аз се надявах, че тази вечер ще обявим нашия годеж — промълви с безкрайно разочарование той.

— Та ние почти не се познаваме.

— Познаваме се точно толкова, колкото и младоженците, на които кумуваме, а виж докъде стигнаха те.

В гласа му прозвуча копнеж и завист.

Кони беше убедена, че Вера постъпва неразумно, като подписва с Кевин, че много скоро приятелката й ще се умори от този живот. Вера със смеещите се тъмни очи и вечно падащия в тях бретон още от времето, когато ходеха на училище, само след няколко месеца щеше да стане майка. Беше успяла да се опълчи срещу неотстъпчивите си родители и ги принуди да се забавляват на сватбата й. Ето и сега, с вече порасналия си корем, водеше на пианото изпълнението на „Хей, Джуд“. Скоро присъстващите се присъединиха към нея.

Тя се закле пред Кони, че точно това е искала.

И в крайна сметка се оказа, че наистина именно това е искала. Вера довърши обучението си и заработи във фирмата на бащата на Кевин. За нула време реорганизира счетоводната им система. Сега вече в офиса имаше истинска кантонерка, книга за уговорените срещи, която всеки трябваше да попълва, а данъчните чиновници не ги изпълваха с предишния ужас. Вера бавно ги придвижваше към друга категория.

Бебето беше истинско ангелче, дребно, тъмнооко и с дълга черна коса като на Вера и Кевин. На кръщенето Кони за първи път усети лека завист. Двамата с Джако му станаха кръстници. Джако имаше вече друго момиче, дребно къдрокосо създание. Полата й беше прекалено къса, тоалетът — неподходящ за кръщене.

— Надявам се, че си щастлив — прошепна му Кони край купела.

— Само кажи и се връщам при теб още утре. Още тази вечер…

— Не е честно.

— Аз съм с нея само за да се опитам да се излекувам от теб — продължаваше да я моли той.

— Може и да успееш.

От враждебността, която проявяваше семейството на Вера към семейството на Кевин, не беше останала и следа. Както толкова често в подобни случаи, малкото невинно бебе, което си подаваха едни на други, беше изгладило всички недоразумения.

Момичетата не изгубиха връзка. Един ден Вера я попита:

— Знаеш ли колко силно копнее за теб Джако?

— Не, моля те. Нито дума по този въпрос.

— И какво да му кажа, ако ме попита дали се срещаш с някой друг?

— Кажи му истината: че се срещам от време на време, но не се интересувам чак толкова от мъже и особено — от задомяване.

— Добре — обеща Вера. — Но само на мен ми кажи дали след него си срещнала някого, по когото си падаш?

— Такива, по които си падам наполовина — да.

— И стигна ли до края с тях?

— Не мога да говоря с една уважавана омъжена жена и майка за такива неща.

— Това означава „не“ — заключи Вера и двете се разсмяха както някога, когато се учеха да пишат на машина.

Представителната външност и поведението на Кони бяха голям актив при явяването й на интервюта за работа. Никога не си позволяваше прекален ентусиазъм, но в никакъв случай не се държеше надменно. Отказа доста привлекателно място в една банка, тъй като постът беше временен.

Човекът, който я интервюира, беше изненадан и впечатлен.

— Защо кандидатствахте, след като не сте имали намерение да го вземете? — попита я той.

— От вашата обява изобщо не се разбира, че мястото е временно — обясни тя.

— Но стъпите ли веднъж с единия крак в банката, мис О’Конър, това несъмнено би било във ваша полза.

Кони не се смути ни най-малко.

— Ако трябва да влизам в банкерския бизнес, бих предпочела да стане чрез естествен прием и като част от системата.

Той я запомни и същата вечер спомена за нея на двама приятели, докато играеха голф.

— Помните ли Ричард О’Конър, зъболекаря, който изгуби и ризата от гърба си? Дъщеря му дойде да ме види, истинска малка Грейс Кели, нищо не може да я смути. Исках да й дам работа, заради бедния Ричард, но тя не я прие. Но е страшно умна.

Единият от мъжете притежаваше хотел.

— Подходяща ли е за рецепцията?

— Дори е прекалено висока класа за теб.

И така, на другия ден Кони беше повикана на друго интервю.

— Работата е съвсем проста, мис О’Конър — обясни й човекът.

— Да, но какво ще науча тогава? Не бих искала да правя нещо, което не изисква от мен усилия.

— Работата е в нов модерен хотел, от вас зависи как ще я устроите.

— Защо смятате, че съм подходяща за нея?

— Три причини: изглеждате както трябва, говорите добре и познавах баща ви.

— В това интервю не съм споменавала за покойния си баща.

— Така е, но аз знам кой беше той. И ви съветвам да приемете. Баща ви би искал някой да се погрижи за вас.

— Е, ако го е искал, приживе не направи кой знае колко по въпроса.

— Не говорете така, той ви обичаше всички…

— Откъде знаете?

— Често ни показваше снимки и на тримата, докато бяхме на игрището за голф. Най-умните деца на света, така ни казваше.

Кони усети парене в очите.

— Не искам да ми давате работа от съжаление, мистър Хейс.

— Бих искал и моята дъщеря да мисли така, но не и да издига гордостта на пиедестал. Знаете, че това е смъртен грях. Но и то не е толкова важно, колкото осъзнаването, че гордостта не е най-добрата компания в студените зимни вечери.

Мистър Хейс беше един от най-богатите мъже в Дъблин и в момента откровено споделяше възгледите си с нея.

— Благодаря ви, мистър Хейс. Мога ли да помисля над предложението ви?

— Бих искал да го приемете още сега. Десет млади жени чакат за него. Приемете го и го превърнете в нещо голямо.

Същата вечер Кони се обади на майка си.

— Започвам работа в хотел „Хейс“ от понеделник. Когато отворят хотела, ще ме представят като ръководител на рецепцията, избран измежду стотици кандидати. Така твърдят от рекламната агенция. Представи си само, ще публикуват снимката ми във вечерните вестници.

Младата жена беше силно развълнувана. Майка й обаче не се впечатли.

— Те искат да те превърнат в безмозъчна блондинка, усмихваща се глупаво пред фотографите.

Кони усети, че сърцето й се вкамени. Беше следвала указанията на майка си дословно, беше завършила курса за секретарки, беше живяла при братовчедите, беше си намерила работа. Нямаше да търпи да й говорят с такъв покровителствен тон.

— Ако си спомняш, майко, моето желание беше да уча право в университета. Тъй като не стана, аз правя най-доброто, което мога. Съжалявам, че имаш толкова ниско мнение за усилията ми; мислех, че ще си доволна.

Майка й се разкая веднага.

— Извинявай, наистина съжалявам. Ако знаеш само каква нетърпимост започвам да проявявам напоследък… Казват, че съм заприличала на лелята на майка ми, Кейти, а ти сигурно си спомняш в каква легенда се беше превърнала тя сред семейството.

— Всичко е наред, майко.

— Не, не е, срамувам се от постъпката си. И се гордея с теб. Говоря всички тези ужасни неща, защото не мога да понеса благодарността на хора като този Хейс, с когото баща ти играеше голф. Той сигурно знае, че си дъщеря на „бедния“ Ричард…

— Не, майко, не мисля, че знае — излъга хладнокръвно Кони.

— Имаш право, защо ще го прави? Оттогава минаха почти две години.

Гласът на майка й прозвуча тъжно.

— Ще ти се обадя, за да ти разкажа по-подробно, майко.

— Добре, скъпа Кони, и не ми обръщай внимание. Това е всичко, което ми е останало — моята гордост. Нямам намерение да се извинявам на всички наоколо, главата ми е високо вдигната както винаги.

— Радвам се, че си доволна заради мен. Предай целувки на близнаците.

Младата жена знаеше, че все повече се отчуждава от двете четиринайсетгодишни момчета, които ходеха в местното училище, ръководено от монаси, а не в частния йезуитски колеж, както беше планирано.

Баща й го нямаше, от майка си не можеше да очаква помощ. Разчиташе единствено на себе си. Щеше да направи, каквото й каза мистър Хейс. Щеше да превърне работата си в нещо наистина голямо, в първото си голямо завоевание в живота. В хотел „Хейс“ щяха да я запомнят като първата и най-добрата служителка на рецепцията.

Мистър Хейс беше изключително доволен от избора си. Кони наистина се справяше великолепно. И толкова приличаше на Грейс Кели. Питаше се колко ли време щеше да мине, преди да срещне своя принц.

Две години, както показаха събитията. Разбира се, Кони получаваше безкрайно много предложения от всякакъв характер. Отсядащите в хотела бизнесмени копнееха да придружат елегантната мис О’Конър в някой от най-хубавите ресторанти и нощни клубове, които никнеха из града. Но тя беше абсолютно недостъпна. Усмихваше им се и им обясняваше, че не смесва работата с удоволствието.

— Господи — възкликна в отчаянието си Теди О’Хара. — Виж, отсега нататък ще отсядам в друг хотел, ако излезеш с мен.

— Малко странна благодарност към хотел „Хейс“ за хубавата работа, която ми е дал — усмихна се Кони. — Да отпращам всичките му клиенти при конкуренцията.

Разказваше на Вера за тях. Всяка седмица ходеше в дома на Вера, Кевин и Дирдри, която скоро щеше да става кака.

— Теди О’Хара те е поканил да излезеш с него? — Очите на Вера се окръглиха. — О, моля те, омъжи се за него, Кони, тогава ще можем да сключим договор и да украсим всичките му магазини. Това ще ни подсигури за цял живот. Моля те, омъжи се за него заради нас.

Кони се засмя, но си даде сметка, че не осигурява никаква работа за своята приятелка, а трябваше да го прави. На другия ден каза на мистър Хейс, че знае една много добра фирма, осигуряваща бояджии и декоратори, и ако има нужда, би могъл да я добави към списъка с фирми, чиито услуги използва. Мистър Хейс отговори, че оставя тази работа на управителя на съответния хотел, но пък точно в момента ремонтирал собствения си дом.

Кевин и Вера не спираха да говорят с безкрайно възхищение за размерите и великолепието на къщата и за това колко симпатично било семейство Хейс, което също имало момиченце — Марина. Те никога не проявиха завист и й останаха вечно благодарни, задето ги въведе в тези среди. Мистър Хейс остана доволен от работата им и препоръча малката фирма на други. Скоро Кевин започна да кара по-елегантен ван, заговориха и за по-голяма къща след появата на второто бебе.

Все още бяха приятели и с Джако, който работеше в бизнеса с електроуреди. Кони се питаше дали би могла да му осигури и на него някаква допълнителна работа. Вера обеща да опипа почвата. А ето какъв беше отговорът на Джако:

— Можеш да кажеш на онази надменна кучка да си вземе услугите и да си ги завре отзад.

Но Вера, която беше изключително миролюбива, преиначи думите му:

— Не е навит.

И точно когато се роди новото бебе на Вера и Кевин — Чарли, Кони срещна Хари Кейн. Той бе най-красивият мъж, когото беше виждала, висок, с гъста кестенява коса, която се къдреше към раменете; изобщо нямаше вид на бизнесмен. Усмихваше се на всички, а цялото му държание показваше, че очаква и смята за напълно естествено всички да му обръщат внимание. Портиерите се втурваха да му отварят вратата, момичето в будката изоставяше останалите си клиенти, за да му подаде неговия вестник, и дори Кони, която знаеше, че гледат на нея като на леденостудена девственица, вдигаше очи и му се усмихваше гостоприемно.

Остана особено доволна, че той я видя как се справя с някои от особено трудните пътуващи бизнесмени.

— Истински дипломат сте, мис О’Конър — заяви възхитено той.

— Винаги ми е било приятно да ви видя тук, мистър Кейн. Всичко във вашата зала за срещи е готово.

Заедно с двамата си по-възрастни съдружници Хари Кейн ръководеше нова застрахователна компания. И отнемаше бизнеса на вече утвърдените компании. Някои хора гледаха на него с подозрение. „Разраства се прекалено бързо и прекалено много — казваха те. — Значи няма да мине без сериозни проблеми.“ Съдружниците работеха в Голуей и Корк и се срещаха всяка сряда в хотел „Хейс“. Работеха от девет до дванайсет и половина заедно с някаква секретарка в конферентната зала, след което водеха гостите си на обяд — министри, едри бизнесмени, партийни и профсъюзни лидери.

Кони се питаше защо не се срещаха в дъблинския им офис. Хари Кейн разполагаше с представителен офис в центъра на града, където работеха десетина души. Вероятно го правеха заради по-голямото уединение. Хотелът имаше строги указания никой да не бъде допускан до конферентната зала в сряда. Очевидно секретарката знаеше всичките им тайни. Кони я оглеждаше с интерес всяка седмица, когато влизаше и излизаше с тях. Тя носеше дипломатическо куфарче с документи и никога не отиваше да обядва със съдружниците. Но явно й имаха огромно доверие.

На Кони й се искаше да работи така за някого. Някой като Хари Кейн. Започна да разговаря със секретарката, като използваше целия си чар и умение.

— Всичко в залата задоволява ли ви, мис Кейси.

— Определено, мис О’Конър, в противен случай мистър Кейн щеше да ви уведоми.

— Току-що се снабдихме с ново аудио-визуално оборудване, в случай че ви потрябва…

— Благодаря ви, но нямаме нужда.

Мис Кейси винаги бързаше и като че ли нямаше търпение да си тръгне, сякаш в дипломатическото си куфарче пренасяше крадени пари. Кони и Вера обсъждаха с часове тайнствената ситуация.

— Тя очевидно е фетишистка — заяви Вера, докато люлееха малкия Чарли на коленете си и уверяваха Дирдри, че е много по-красива и обичана, отколкото Чарли.

— Какво?

Кони нямаше представа за какво говори приятелката й.

— Садомазохистка! И ги пребива почти до безсъзнание с камшик всяка сряда. Това е единственият начин, по който могат да съществуват. Ако питаш мен, точно това носи в куфарчето. Камшици!

Кони се смя до сълзи, като си я представи в тази роля. И странно защо, но за първи път изпита ревност при мисълта, че мълчаливата и елегантна мис Кейси може би има интимни отношения с Хари Кейн. Никога и към никого не беше чувствала подобно нещо.

— Ти не си безразлична към него — забеляза Вера.

— Само защото не ме поглежда. Знаеш, че винаги е така.

— Защо го харесваш, как смяташ?

— Напомня ми за баща ми — отвърна внезапно Кони, преди да осъзнае напълно думите си.

— В такъв случай, ето ти още една причина да внимаваш — рече Вера. Тя беше единственият човек, който имаше право да споменава за слабостта към хазарта на покойния Ричард О’Конър, без да бъде изпепелен с поглед от дъщеря му.

Кони дискретно проучи биографията на Хари Кейн. Той беше почти трийсетгодишен, ерген, родителите му живееха в провинцията, дребни фермери. Първият член на своето семейство, влязъл в големия бизнес. Живееше в ергенски апартамент с гледка към морето, често ходеше при откриването на заведения и галерии, но винаги с някаква компания.

Името му неизменно се споменаваше във вестниците и винаги — като добра партия за женитба. Слава богу, че дъщерята на мистър Хейс все още беше в трети клас, иначе щеше да е идеален избор за него.

— Майко, защо не дойдеш някоя сряда в Дъблин и да поканиш приятелките си на обяд в хотел „Хейс“? Аз ще се постарая да не забравят този обяд.

— Не са ми останали приятелки в Дъблин. А и не желая съжалението им.

— За какво съжаление става дума, след като ги каниш на изискан обяд? Хайде, опитай. Можеш да си вземеш билет отиване — връщане за един ден.

Майка й се съгласи неохотно.

Бяха седнали близо до компанията на мистър Кейн, която включваше главният редактор на известен вестник и двама министри от кабинета. Дамите останаха поразени от факта, че, както изглежда, на тях им обръщаха по-голямо внимание, отколкото на изумително важните особи наоколо.

Както се надяваше Кони, обядът бе обявен за много успешен и една от поканените заяви, че следващия път ще черпи тя. Спряха се отново на сряда, след един месец. Срещите, започнали уж случайно, постепенно се превърнаха в традиция. Майка й изглеждаше все по-уверена и жизнерадостна, тъй като никой не казваше за съпруга й друго, освен „бедния Ричард“, както биха казвали на която и да било вдовица.

Кони винаги нареждаше нещата така, че да мине покрай масата им и да им предложи по чаша портвайн заедно със своите комплименти. И непременно изпращаше ослепителна усмивка и към масата на Кейн.

След четвъртата среща разбра, че той наистина я беше забелязал.

— Много сте мила към тези жени, мис О’Конър — каза той.

— Това е майка ми и няколко от нейните приятелки. Обядът тук е истинска радост за тях, освен това ми е приятно да я виждам, тя живее в провинцията.

— А вие къде живеете?

Беше неин ред да каже: „Сама“ или „Имам свой апартамент“. Кони обаче се беше подготвила:

— Живея в Дъблин, разбира се, мистър Кейн, но се надявам един ден да пътувам; много бих искала да видя други големи градове.

Не издаде никаква информация за себе си. На лицето му прочете още по-жив интерес.

— Точно така би трябвало да направите, мис О’Конър. Ходили ли сте в Париж?

— За жалост още не.

— Аз отивам идния уикенд, бихте ли искали да дойдете с мен?

Кони се засмя любезно, сякаш се смееше с него, а не на него.

— Би било чудесно! Но и дума не може да става за такова нещо, страхувам се. Надявам се, че ще прекарате добре.

— Какво ще кажете да ви поканя на вечеря, когато се върна, и да ви разкажа за пътуването си?

— Този вариант действително ми допада повече.

Така започна ухажването между Кони О’Конър и Хари Кейн. И през целия период на нея й беше ясно, че мис Кейси я мрази. Опитваха се да опазят в тайна своята връзка, но не беше лесно. Когато го канеха на опера, той искаше да отиде с нея, а не с друга компания. Не след дълго всички започнаха да свързват имената им. Един от журналистите я описа като неговата „русокоса компаньонка“.

— Не ми харесва — заяви тя, като го прочете в един от неделните вестници. — Звучи безвкусно и евтино, прекалено е мелодраматично и булевардно.

— Защото си моя компаньонка? — повдигна вежди той.

— Знаеш какво имам предвид и за какво намеква думата „компаньонка“.

— Е, аз не съм виновен, че не са прави…

От известно време той се опитваше да я вкара в леглото си, но тя отказваше.

— Мисля, че трябва да престанем да се виждаме, Хари.

— Не говориш сериозно.

— Не го искам, но така ще е най-добре. Виж, нямам намерение да изкарам един флирт с теб и след това да бъда захвърлена. Сериозно, Хари, прекалено много те харесвам. Мисля за теб през цялото време.

— И аз — за теб.

— В такъв случай не е ли по-добре да спрем сега?

— Не знам как се казваше…

— Да се измъкнем навреме — усмихна се Кони.

— Аз не искам да се измъквам.

— Нито пък аз, но после ще бъде още по-трудно.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита я Хари.

— Не, не става дума за женитба, не съм ти допряла пистолет до главата. Това не е ултиматум. Правя го за собственото ни добро.

— Аз пък съм допрял пистолет до твоята глава. Омъжи се за мен.

— Защо?

— Обичам те.

Сватбата щеше да се състои в хотел „Хейс“. Всички настояваха, мистър Кейн беше постоянен клиент, а мис О’Конър — сърцето на хотела от самото му откриване.

Майката на Кони не трябваше да плаща за нищо друго, освен за тоалета си. Покани приятелките си, с които беше възстановила връзките си. Покани даже някои от старите си врагове. Близнаците бяха шафери на най-елегантната венчавка, състояла се в Дъблин от години насам, дъщеря й беше истинска красавица, младоженецът — най-ухажваният ерген в Ирландия. През този ден майка й почти прости на покойния Ричард. Ако в този момент се появеше жив и здрав, може би нямаше да го удуши със собствените си ръце. Беше доволна от последните карти, които й беше раздала съдбата.

Двете с Кони спаха в една стая в хотела в нощта преди сватбата.

— Нямаш представа колко съм щастлива — каза тя на дъщеря си.

— Благодаря ти, майко, знам, че винаги си искала най-доброто за мен.

Кони беше изключително спокойна. На сутринта щяха да дойдат фризьор и козметик, за да се погрижат за нея, за майка й и за Вера. Вера беше потресена и изумена от цялото великолепие.

— Нали си щастлива? — внезапно я попита майка й.

— О, майко, за бога. — Младата жена се опита да овладее гнева си. Нима имаше повод или церемония, която тя да не развали? Но тогава се вгледа в загриженото й лице. — Много, много съм щастлива. Но се страхувам, че може да не се окажа достатъчна за него. Той е преуспяващ мъж, не знам дали ще се справя.

— Засега се справяш превъзходно — отвърна остро майка й.

— Благодарение на моята тактика: не съм спала с него, както правят всички останали, доколкото чувам. Не се предадох лесно, може да не е същото, след като се оженим.

Майка й запали нова цигара.

— Запомни това, което ти казвам тази вечер. Никога повече не го споменавай, но го помни. Направи всичко, за да ти дава пари за теб самата. Инвестирай ги, притежавай ги. И тогава, каквото и да се случи в крайна сметка, няма да бъде чак толкова лошо.

— О, майко. — Очите й бяха изпълнени с нежност и съжаление към нея. — Нима парите биха могли да променят толкова много нещата?

— Нямаш представа колко много означават парите. И тази нощ се моля никога да не ти се налага да го разбереш.

— Ще помисля върху това — обеща й Кони.

Една изключително полезна фраза; използваше я често в работата си, когато не желаеше да разговаря повече с някой досадник.

Сватбата беше истински триумф.

Двамата съдружници на Хари и техните съпруги заявиха, че е най-хубавата сватба, на която са присъствали някога. Мистър Хейс подчерта, че тъй като бащата на булката, за жалост, вече не е между тях, той си позволяваше да каже от негово име колко щастлив и горд щеше да е днес, ако можеше да види красивата си дъщеря. А за хотелската верига „Хейс“ беше късмет, че Кони Кейн ще продължи да работи за тях, докато има възможност.

Прекараха медения си месец на Бахамите. Кони си мечтаеше, че ще са най-хубавите дни в живота й. Обичаше да разговаря и да се смее с Хари. Обичаше да се разхожда по плажа с него, да строи пясъчни кули на утринното слънце до самата вода, обичаше, хванати за ръце, да отиват да вечерят и да танцуват.

Никак не й беше приятно обаче да бъде в леглото с него. Това беше последното, което очакваше. Той беше груб и нетърпелив. И дори когато осъзна какво би му харесало и се преструваше на възбудена, макар да не чувстваше нищо подобно, той винаги усещаше истината.

— О, Кони, престани с това нелепо пъшкане и тежко дишане.

Никога не се беше чувствала по-самотна. Опитваше всичко, за да му даде това, което му се полагаше. Той беше нежен, мил и ласкав, но винаги, когато се стигнеше до проникването, тя се стягаше и сякаш се съпротивляваше, колкото и да си повтаряше, че го искаха и двамата.

Понякога лежеше будна в топлата нощ и се вслушваше в непознатите и непривични звуци на Карибите в далечината. Всички жени ли се чувстваха така? Може би това беше някаква огромна конспирация, поддържана от столетия, според която те се преструваха, че им харесва, докато всъщност искаха само деца и сигурност? Това ли имаше предвид майка й, когато й каза да изисква сигурност? В днешния свят, света на седемдесетте години на XX век, сигурността не беше гарантирана за жените. Мъжете вече можеха да напуснат дома си, без да бъдат смятани за негодници, можеха да пръснат всичките си спестявания за хазарт като баща й и пак да бъдат запомнени като добри и почтени.

В тези дълги, топли и безсънни нощи, когато не смееше да се обърне от страх да не го събуди и целият ужас да започне отново, Кони размишляваше и над думите на Вера.

— Давай, Кони, спи с него отсега, за бога. Виж дали ще ти хареса. Представи си, че не ти хареса… представяш ли си как ще живееш после?

Не се беше съгласила, предпочиташе да запази секса като награда за след сватбата. Той беше уважил желанието й. През последните месеци се беше случвало да се чувства възбудена от него. Защо не го бе направила тогава, вместо да чака първата брачна нощ, която се превърна в истинска катастрофа и разочарование, което щеше да остави и на двама им белези за цял живот.

След осем дни и нощи, които трябваше да бъдат изпълнени с блаженство за двамата младоженци, но се оказаха пълен кошмар, изтъкан от неразбиране и чувство на безсилие, тя реши да се превърне в предишната Кони, която нищо не можеше да извади от равновесие, жената, която го беше привлякла толкова силно. Облечена в най-хубавата си рокля, седнала на балкона край фруктиерата с плодове и порцелановия сервиз за кафе, тя го извика:

— Хари, стани и си вземи душ. Искам да поговорим.

— Това е единственото, което искаш — измърмори той във възглавницата си.

— Побързай, Хари, кафето изстива.

За нейна изненада той се подчини и се появи за закуска, разчорлен и красив в белия си халат. Истински грях беше, мислеше си тя, че не може да достави удоволствие на този мъж и да му позволи и той да й достави удоволствие. Непременно трябваше да вземат мерки по този въпрос.

След втората чаша кафе Кони заяви:

— В Дъблин, и на твоето, и на моето работно място, когато възникне някакъв проблем, се събираме и го обсъждаме, нали така?

— Накъде биеш?

По всичко личеше, че той нямаше намерение да играе нейната игра.

— Ти ми разказа за съпругата на твоя съдружник, която прекалявала с пиенето и разправяла наляво и надясно за вашия бизнес, как сте взели нужните мерки, за да не е повече в течение на вашите дела, поне на по-важните. Такава е била вашата стратегия… всички сте й казвали само маловажни неща в замяна на обещанието й да ги пази в най-дълбока тайна. И тя е била щастлива и все още е щастлива. И тримата сте действали в изпълнение на вашата стратегия. Седнали сте да поговорите и сте решили, че не искате да я нараните, но и не можете да я държите в течение, затова сте предприели друг начин на действие. И сте разрешили проблема.

— Да?

Хари не проумяваше накъде водеше цялото това предисловие.

— А ние в хотела пък имахме проблем с племенника на мистър Хейс. Беше невероятно тъп… а го бяха подготвяли да властва. Никой обаче не можеше да го подготви за това. Как да кажем на мистър Хейс? С още двама души се опитахме да си отговорим на въпроса какво да правим. Открихме, че хлапето иска да е музикант, а не управител на хотел. Наехме го да свири на пиано в едно от заведенията, той доведе всичките си богати приятели, всичко стана така, както не бяхме и мечтали.

— И така, за какво ми разказваш всичко това, Кони?

— Двамата с теб имаме проблем. Не мога да си го обясня. Ти си прекрасен, опитен любовник, аз те обичам. Вината трябва да е в мен, следователно се налага да отида на лекар или психотерапевт. Искам да решим този проблем. Можем ли да разговаряме за него, без да се караме, без да се цупим или разстройваме?

Тя изглеждаше толкова хубава и изпълнена с пламенно желание да обясни тези трудни за обяснение и неприятни дори за изговаряне неща, че той се напрегна какво да й отговори.

— Кажи нещо, Хари, кажи, че няма да се откажем след осем дни и нощи. Че ме очаква щастието, че всичко ще бъде наред. — Отново й отвърна пълно мълчание. Не обвинително, а объркано. — Кажи нещо. Кажи ми просто какво искаш.

— Искам бебе от медения месец, Кони. Аз съм на трийсет години, искам син, който да поеме бизнеса от мен, когато навърша петдесет и пет. Искам през следващите години да създадем семейство, да има при кого да се прибирам. Но ти знаеш всичко това. Двамата с теб сме разговаряли безкрайно за нашите цели и мечти, нощ след нощ, преди да разбера…

Младият мъж не довърши мисълта си.

— Продължавай — настоя едва чуто тя.

— Е, добре тогава, преди да разбера, че си фригидна. — Последва мълчание. — Е, накара ме да го кажа. Аз лично не виждам смисъл да се говори за тези неща.

Кони беше все така спокойна.

— Имаш право, аз те накарах да го кажеш. И наистина ли съм такава, така ли смяташ?

— Ами, ти самата каза, че може би ще имаш нужда от психотерапевт. Може би причината е някъде в твоето минало. Боже, не знам. И съжалявам страшно, защото си толкова красива, защото и двамата губим много.

Младата жена твърдо беше решила да не плаче, да не крещи, да не си тръгва, да не прави нито едно от нещата, които й се искаха. Беше се научила да запазва спокойствие, трябваше да продължава да действа по този начин.

— Значи в много отношения искаме едно и също — каза тя. — Аз също искам бебе от медения месец. Хайде, не е толкова трудно. Много хора го правят, нека да продължаваме с опитите.

И тя го дари с най-неискрената усмивка в живота си и го поведе обратно към спалнята.

Когато се върнаха в Дъблин, Кони го увери, че ще се заеме с въпроса. Като продължаваше да се усмихва смело, обясни, че решението им било напълно разумно, затова щяла да се консултира със съответните специалисти.

Първо си запази час при един водещ гинеколог. Той беше изключително любезен и чаровен мъж, показа й чертеж на женските органи и посочи местата, където би могло да има някакви запушвания или блокажи. Младата жена изучаваше чертежите с интерес. Като нищо можеше да ги обърка с плановете за новата климатична система на хотела. Кимаше, докато слушаше обясненията, успокоена от естественото му държание и дискретното намекване, че почти всеки човек на света има подобни проблеми.

Проблемите обаче започнаха по време на прегледа. Беше толкова напрегната, че лекарят изобщо не можеше да я прегледа. Той стоеше отчаян с ръка в найлоновата ръкавица, изражението му беше едновременно мило и безлично. Тя не го чувстваше като заплаха, напротив, щеше да изпита безкрайно облекчение, ако се окажеше, че проблемът се дължи на някаква лесна за отстраняване мембрана, но тялото й не се подчиняваше, просто всяко мускулче в нея се стягаше.

— Мисля, че би трябвало да направим прегледа под упойка — заяви най-накрая той. — Ще бъде по-лесно за всички, а след това най-вероятно ще се стигне и до кюртаж. И после ще бъдете като нова.

Запази си час за следващата седмица. Хари неизменно я подкрепяше. Заведе я до клиниката.

— Ти си всичко, което има значение за мен. Никога не съм срещал друга като теб.

— Бас държа, че не си — пошегува се Кони.

— Кони, всичко ще бъде наред.

Беше толкова мил, загрижен и красив. Ако не можеше да прояви любов към мъж като него, за нея наистина нямаше никаква надежда. Ами ако се беше поддала на увещанията на мъжете преди него, например на Джако, щеше ли сега да бъде по-различно? Едва ли някога щеше да разбере.

Прегледът показа, че мисис Кейн няма никакви проблеми от физическо естество. От работата си Кони беше научила, че ако тръгнеш по една улица и тя се окажеше задънена, трябва да се върнеш там, откъдето си тръгнал и да се насочиш към друга. Уговори си среща с психиатър. Много приятна жена с истинска усмивка и невъзмутим подход. С нея се говореше лесно, тя задаваше кратки въпроси и очакваше дълги отговори. Кони беше свикнала предимно да слуша, но постепенно започна да отговаря на въпросите й, които не изглеждаха натрапчиви.

Кони увери събеседничката си, че в миналото й не е имало неприятни сексуални преживявания, просто защото нямаше абсолютно никакви преживявания от този род. Не, не се беше чувствала лишена, или любопитна, или нещастна, защото не беше правила секс. Не, никога не беше изпитвала влечение към представителка на собствения си пол, нито пък толкова силна емоционална връзка, която да засенчи всяка евентуална хетеросексуална връзка.

Разказа на психиатърката за голямото си приятелство с Вера, но добави напълно искрено, че в него няма и намек за сексуалност или емоционална зависимост. И как бяха започнали: просто Вера беше единственият човек, отнасящ се към станалото с баща й като към нещо нормално, което можеше да се случи с всеки друг.

Психиатърката беше изпълнена с разбиране и симпатия и задаваше нови и нови въпроси за бащата на Кони и разочарованието, настъпило след смъртта му.

— Струва ми се, че отделяте прекалено голямо внимание на баща ми — заяви по едно време Кони.

— Напълно е възможно. Разкажете ми какво правехте, като се прибирахте всеки ден от училище. Той участваше ли при подготовката на домашните ви работи например?

— Знам какво се опитвате да кажете: че може би се е намесил по някакъв по-особен начин в живота ми, но изобщо не беше така.

— Не, изобщо нямам това предвид. Защо мислите така? Въртяха се в кръг. По някое време Кони възкликна:

— Чувствам се безкрайно нелоялна, като говоря така за баща си.

— Но вие не сте казали нищо срещу него, а само колко мил, добър и любящ е бил и как е показвал снимката ви на приятелите си на игрището за голф.

— Струва ми се обаче, че го обвинявам за нещо друго, например защо не съм добра в леглото.

— Не сте го обвинявали в подобно нещо.

— Знам, но го усещам, че виси във въздуха.

— И защо, според вас?

— Нямам представа. Вероятно защото се чувствах предадена. Заради него се наложи да пренапиша отново живота си. Той не ни е обичал изобщо. Как може да ни е обичал, след като се е интересувал повече от коне и кучета?

— Така ли ви изглежда случилото се сега?

— Никога не ме е пипвал, мога да ви го повтарям до утре. И не мислете, че съм потиснала случилото се.

— Но той ви е предал, разочаровал ви е.

— Не може да е от това, нали? Защото един мъж ни е предал като семейство, аз да се страхувам от всички мъже?

— Толкова ли е невероятно?

— По цял ден работя с мъже. Никога не съм се страхувала от тях.

— Но и не сте позволили на нито един от тях да се доближи до вас.

— Ще помисля върху това — обеща младата жена.

— Помислете върху това, което вие казвате — отговори психиатърката.

— Тя откри ли нещо?

На лицето му беше изписана надежда.

— Куп глупости. Тъй като на баща ми не е можело да се разчита, аз мисля, че на нито един мъж не може да се разчита.

Кони се изсмя пренебрежително.

— Възможно е да е вярно — заяви за нейна изненада Хари.

— Хари, чуваш ли се какво говориш? Двамата сме толкова открити един към друг, ти никога не би ме предал.

— Надявам се — отвърна той толкова искрено, че съпругата му усети как ледена тръпка премина през гърба й.

Дните минаваха. Положението не се подобряваше, но Кони се беше вкопчила в него и го умоляваше:

— Моля те, не се отказвай от мен, моля те, Хари. Обичам те, толкова много искам нашето дете. Може би, след като се роди, ще се отпусна и това ще започне да ми харесва.

— Шшт, шшт! — успокояваше я той и заглаждаше с милувки тревожните линии по лицето й.

И това вече не й се струваше отблъскващо или болезнено, беше просто много трудно. А вече определено бяха правили достатъчно секс, за да е забременяла. Колко хора забременяваха, макар да правеха всичко възможно, за да го предотвратят. В безсънните си нощи Кони се питаше възможно ли беше съдбата да е решила на всичкото отгоре да е и безплодна. Тогава менструацията й закъсня. Без да смее да се надява, тя изчака, докато се увери, че е бременна. И му съобщи новината.

Лицето му светна.

— Не можеше да ме направиш по-щастлив — възкликна той. — Аз никога няма да те предам.

— Знам — промълви тя.

Но всъщност не знаеше, тъй като никога нямаше да може да сподели с него цяла част от живота му и рано или късно той щеше да подели тази част с друга жена. Но междувременно трябваше да направи всичко възможно да укрепи частите, които можеше да споделя.

Заедно посещаваха безброй обществени мероприятия и навсякъде Кони настояваше да бъде представяна като мисис Кейн от хотел „Хейс“ вместо само като съпруга на Хари. Събираше средства за две благотворителни организации заедно със съпругите на други бизнесмени. Посрещаше гости в новия си великолепен дом, чиято декорация беше изпълнена изцяло от семейството на Кевин.

Не каза на майка си за проблемите в семейния си живот. Затова пък споделяше с Вера всичко.

— Когато бебето се роди — посъветва я тя, — отиди и си намери някой, който ти допада. Тогава онази работа може да ти хареса и спокойно ще можеш да я вършиш и с Хари.

— Ще помисля върху това — отвърна Кони.

Стаята на бебето беше готова. Кони напусна рецепцията в хотел „Хейс“.

— Няма ли надежда да се върнеш при нас, поне на почасова работа, когато бебето порасне достатъчно, за да го оставяш на гледачка? — попита с умолителен тон мистър Хейс.

— Ще видим.

„По-спокойна и уравновесена е от когато и да било“ — помисли си мистър Хейс. Бракът с непреклонен човек като Хари Кейн не я беше пречупил.

Кони си беше поставила за цел да поддържа връзка със семейството на Хари. За една година ги посети много повече, отколкото синът им през последните десет. Информираше ги за всички подробности около бременността си; това щеше да бъде първото им внуче, важен жалон в живота на всеки човек, твърдеше тя. Те бяха тихи хора, изпълнени със страхопочитание към огромния успех на сина си. Бяха щастливи и смутени, че тя ги включва в събитията и търси мнението им при избора на име за бебето.

Кони се погрижи също така да спечели на своя страна и съдружниците му с техните съпруги. Организираше леки вечери в дома си всяка сряда. Тъй като неизменно похапваха и пийваха добре по време на обяда след ежеседмичната си среща, съдружниците не се нуждаеха от обилна вечеря. Но всяка сряда ги чакаше нещо наистина вкусно. Не особено калорично, тъй като едната от съпругите беше вечно на диета, и без много алкохол, тъй като другата си падаше по бутилката.

Кони задаваше въпроси и изслушваше отговорите. Даваше им да разберат, че изключително високото мнение на Хари за съпрузите им почти я караше да ревнува. Помнеше и най-досадните подробности за прегледите на децата им, за подобренията, направени в домовете им, за почивките и новите тоалети. Те бяха с почти двайсет години по-възрастни от нея. В началото, изпълнени с подозрения, само шест месеца след сватбата те се превърнаха в нейни предани робини. Убеждаваха съпрузите си, че Хари Кейн не можеше да си намери по-подходяща жена и беше прекрасно, че не се е оженил за мис Кейси със суровото лице, която хранеше такива големи надежди.

Съдружниците не бяха склонни да се каже и една дума срещу възхитителната секретарка. Дискретността и мъжката солидарност не им позволяваха да обяснят, че макар големите надежди на мис Кейси да не бяха завършили с брак, романтичното увлечение, съществувало някога между нея и Хари, очевидно се беше възобновило. И двамата му партньори не можеха да го разберат. Ако човек имаше в дома си прекрасна съпруга като Кони, защо му трябваше да кръшка?

Когато осъзна, че мъжът й спи със секретарката, Кони преживя ужасен шок. Не беше очаквала толкова скорошна изневяра. Не му беше необходимо много време, за да я предаде. Не беше дал особено голям шанс на съвместния им живот.

Бяха женени от седем месеца, тя беше бременна в третия и беше удържала безупречно своята част от сделката. Никой друг мъж нямаше по-добра компаньонка и не се радваше на по-комфортен живот.

Кони използваше забележителните си познания в областта на хотелиерската индустрия за изграждането на своя дом. Той беше елегантен и удобен. Беше пълен с хора, цветя и празнично настроение, когато той поискаше. И тих и спокоен, когато това беше желанието му. Но той искаше още.

Вероятно щеше да се примири с изневярата му, ако ставаше въпрос за нещо еднократно, по време на някоя конференция или пътуване в чужбина. Но тази жена, която очевидно винаги го беше желала! Колко унизително, че беше успяла да си го върне. И то толкова бързо.

Извиненията му даже не бяха особено изкусни.

— В понеделник заминавам за Корк, вероятно ще остана и през нощта — беше казал той, но се случи така, че съдружникът от Корк го потърси по телефона.

Значи изобщо не беше ходил в Корк. Кони привидно приемаше непринудените и лъжливи обяснения на Хари.

— Този човек няма да си спомни даже собственото си име, ако не е написано на дипломатическото му куфарче. Казах му сигурно три пъти, че ще прекарам нощта в хотела. Ето какво прави възрастта.

А малко след тази случка, когато Хари щеше да заминава за Челтнъм, пътническата агенция изпрати билета му вкъщи и Кони видя, че има запазено място и за мис Кейси.

— Нямах представа, че ще идва и тя — подхвърли тя.

Съпругът й повдигна рамене.

— Отиваме да сключваме договори, да се срещаме с хора. Някой трябва да остане трезвен и да записва всичко.

А след това той започна да отсъства от къщи поне веднъж седмично. И поне две нощи се прибираше много късно и ставаше ясно, че е бил с друга. Предложи й да спят в отделни стаи, за да не я смущава в нейното състояние. Кони се чувстваше все по-самотна.

С всяка следваща седмица общуваха все по-малко. Той беше винаги любезен и я обсипваше с похвали. Особено за вечерите, които даваше в сряда. Те наистина бяха подпомогнали „циментирането на съдружието“, така твърдеше той. Това означаваше също така, че той прекарваше вечерта у дома. Кони обаче не призна, че точно това пък е нейната цел. Тя уреждаше също така таксита да закарват партньорите му и техните съпруги в хотел „Хейс“, където използваха специално намаление.

След като си тръгнеха, тя говореше с Хари за бизнеса, но често се питаше дали той седеше по същия начин в апартамента на своята секретарка и обсъждаше своите успехи и провали. Или и двамата изпитваха такава похот, че се разсъбличаха още щом минеха през входната врата, и го правеха на килима пред камината, тъй като не можеха да издържат, докато стигнат до спалнята?

Една сряда Хари погали големия й корем и очите му се напълниха със сълзи.

— Толкова съжалявам — промълви той.

— За какво? — Той като че ли се колебаеше дали да й каже или не, затова тя побърза да заговори. Не искаше никакви признания. — За какво съжаляваш? Ние имаме всичко, почти всичко, а това, което все още ни липсва, ще го постигнем след време.

— Да, да, разбира се — отвърна той. Тази отсрочка му даде възможност да се овладее.

— И скоро бебето ни ще се роди — успокои го тя.

— И ние ще бъдем щастливи — добави той.

Синът им се появи на бял свят след осемнайсетчасово раждане. Съвършено здраво дете. Кръстиха го Ричард — на бащата на Хари и на нейния баща, така обясни Кони. Фактът, че мистър Кейн-старши беше наричан през целия си живот Сони, изобщо не бе споменат.

Тържеството в дома им беше елегантно и семпло. Кони приветстваше гостите, отново слаба само седмица след раждането, майка й беше облечена официално и преливаше от щастие, децата на приятелката й Вера — Дирдри и Чарли, бяха почетни гости.

Свещеникът беше приятел с Кони. Той стоеше гордо в гостната — защо всичките му енориаши не бяха толкова великодушни и очарователни като тази млада жена? Сред гостите беше и един адвокат на средна възраст, приятел на баща й, изтъкнат член на адвокатската общност, с висока репутация. Не беше известно някога да е губил дело.

Докато Кони стоеше между свещеника и адвоката в елегантната си тъмносиня копринена рокля с бяла гарнитура, на ръце с мъничкия Ричард, Хари изведнъж беше обзет от неясна тревога. Приближи се към тях, почти против волята си.

— Изглеждате много добре — заяви той с характерния си непринуден тон. — Синът ми, заобиколен от Духовенството и Закона в деня на своето кръщене, какво повече му е нужно за старт в свещена Ирландия?

Тримата се усмихнаха и Кони рече:

— Точно разказвах на отец О’Хара и мистър Мърфи, че днес би трябвало да си щастлив. Споделих с тях една твоя мисъл, която ми каза осем дни след нашата сватба.

— О, така ли?

— Тогава каза, че искаш бебе от медения месец, което да поеме в свои ръце бизнеса ти, когато станеш на петдесет и пет години, и семейство, което да бъде до теб, когато имаш нужда от него.

Не предполагаше, че тя е запомнила тези думи. И че е възможно да ги повтори публично. Какво му намекваше? Това заплаха ли беше?

— Сигурен съм, че съм го казал по-любящо, Кони — усмихна се той. — Това стана на Бахамите, бяхме младоженци.

— Надявам се да не изглежда като предизвикателство към съдбата, но засега се движим повече или по-малко в тази посока.

— Да се надяваме, че застрахователната индустрия ще допадне на Ричард.

Вече беше убеден, че тя го заплашваше, но не си даваше ясна сметка какво точно означаваха думите й.

Бяха изминали няколко месеца от този случай, когато един нотариус го покани на консултация в кантората си.

— Да не би да подготвяте корпоративен застрахователен план? — попита го Хари.

— Не, става дума за нещо съвсем лично, въпросът е напълно личен. Ще дойде и адвокат.

В кантората завари Т. Мърфи, приятеля на бащата на Кони. Усмихнат и очарователен, той слушаше мълчаливо, докато нотариусът му обясняваше, че е нает от мисис Кейн, за да уреди разделянето на общото им имущество в съгласие със закона за имуществото на омъжените жени.

— Но тя знае, че половината от всичко мое е нейно.

Никога не беше преживявал подобен шок. Беше се случвало да го изненадат при бизнес сделки, но не и до такава степен.

— Да, но трябва да се вземат предвид и други фактори — отговори нотариусът.

Прочутият адвокат все така не казваше нищо, само местеше поглед от единия към другия.

— Като?

— Като елемента на риск във вашия бизнес, мистър Кейн.

— Във всеки скапан бизнес има елемент на риск, в това число и във вашия — сопна се Хари.

— Трябва да признаете, че вашата компания започна много бързо, разрасна се много бързо, някои от активите й може да не са толкова стабилни, колкото изглеждат на хартия.

Дяволите да я вземат, беше казала на адвокатите за онази потайна група, единственото, което тревожеше и него самия, и съдружниците му. Нямаше откъде другаде да знаят.

— Ако е говорила нещо срещу нашата компания, за да си присвои част от нея, ще трябва да отговаря за това — каза той, изгубил самоконтрол.

В този момент адвокатът се приведе напред и заговори с кадифения си глас.

— Скъпи мистър Кейн, шокирате ни с това неразбиране на загрижеността на вашата съпруга за вас самия. Вие сте запознат с нейното минало. Инвестициите на баща й се оказаха недостатъчни за семейството му, когато…

— Това е напълно различно. Той е бил побъркан стар зъболекар, заложил всичко на разни кучета и коне. — Последвалото мълчание го накара да осъзнае, че по този начин само си вреди. Двамата адвокати се спогледаха. — Все пак е бил почтен човек — добави неохотно той.

— Да, много почтен човек, както казахте. Един от най-близките ми приятели в продължение на много години — отвърна Т. Мърфи.

— Да. Да, разбира се.

— И от мисис Кейн разбрахме, че след няколко месеца очаквате второ дете? — заговори нотариусът, без да вдига поглед от книжата си.

— Да, така е. И двамата сме изключително радостни.

— И мисис Кейн, разбира се, се отказа от успешната си кариера в хотел „Хейс“, за да се грижи за тези и другите деца, които може би ще имате.

— Слушайте, става дума за нищо и никаква работа на рецепцията. Това не е кариера. Тя е омъжена за мен, може да има всичко, което иска. Нима съм й отказал нещо? Споменава ли това в списъка си от оплаквания?

— Наистина се радвам, че мисис Кейн не е тук, за да чуе думите ви — обади се Т. Мърфи. — Ако знаете колко погрешно тълкувате положението. Няма никакъв списък от оплаквания, има само огромна загриженост от нейна страна за вас, вашата компания и семейството, което искате да създадете. Всичките й притеснения са единствено заради вас. Тя се страхува, че ако нещо се случи с компанията, ще останете без нещата, за които сте работили и продължавате да работите усилено и заради които пътувате и отсъствате толкова много от своето семейство.

— И какво предлага тя?

Най-после бяха стигнали до същината на въпроса.

Адвокатите на Кони искаха почти всичко да бъде записано на нейно име плюс къщата и доста голям процент от чистата печалба, преди облагането й с данъци. Щеше да създаде компания под свое ръководство. Двамата адвокати разгръщаха някакви листа, очевидно имената на хората вече бяха написани на местата им.

— Не мога да направя това.

Хари Кейн беше стигнал дотам, където се намираше в момента, защото винаги действаше направо и по същество.

— Защо, мистър Кейн?

— Какво ще означава тази ситуация за двамата ми съдружници, хората, с които създадохме компанията? Нима трябва да им кажа: „Слушайте, момчета, малко съм притеснен от рисковете в занаята, затова записвам моя дял на името на съпругата си; така няма да можете да ме докоснете, ако нещата не се развият, както искаме“. Как ще им се стори то? Прекрасен вот на доверие в това, което правим?

Т. Мърфи отново заговори:

— Сигурен съм, че нямате никакви забележки относно начина, по който двамата ви съдружници харчат своята част от печалбата, мистър Кейн. Единият например може да иска да влага всичко във ферма за отглеждане на расови коне, другият — да купува произведения на изкуството и да кани филмови и медийни звезди. Вие изобщо не се намесвате в това. Защо тогава те ще ви питат за причината, поради която инвестирате в компанията на вашата съпруга?

Кони им беше казала всичко! Откъде впрочем тя знаеше? Ами да, нали съпругите им идваха у тях всяка сряда… Е, щеше да сложи край на вечерните сбирки.

— А ако откажа?

— Сигурен съм, че няма да го направите. Както знаете, имаме съдилища по семейно право и съм убеден, че този, който представя мисис Кейн, ще й уреди огромна издръжка. Проблемът, разбира се, е публичността на делото, а застрахователният бизнес е силно зависим от доверието на хората като цяло…

Той умишлено не довърши мисълта си.

Хари Кейн подписа документите.

От кантората се прибра направо в големия си удобен дом. Всеки ден у тях идваше градинар, който сега отново засаждаше някакви растения.

Хари влезе в къщата и погледна свежите цветя във вестибюла, чистите прясно боядисани стени и висящите по тях картини, които бяха избирали заедно. Погледна голямата дневна, която можеше да побере четирийсет човека, без да се отварят двойните врати към трапезарията. Шкафовете бяха от уотърфордско дърво. В трапезарията имаше само сушени цветя; в нея се хранеха само когато организираха парти с вечеря. В слънчевата кухня Кони слагаше в устата на малкия Ричард лъжичка след лъжичка ябълково пюре и му се смееше щастливо. Носеше красива рокля на цветчета с бяла якичка. От горния етаж се чуваше шум от прахосмукачка. Скоро щеше да пристигне колата за доставка на храни от супермаркета.

Домът му се управляваше безупречно по всички стандарти. Домакинските проблеми никога не достигаха до него. Прислугата се грижеше за дрехите му, които винаги си бяха по местата. Не се налагаше да си купува нови чорапи и бельо, избираше сам единствено новите си костюми, ризи и вратовръзки.

Стоеше и съзерцаваше красивата си съпруга и очарователния си син. Скоро щеше да им се роди друго дете. Тя беше спазила напълно своята част от уговорката. В известен смисъл имаше право да защитава своите инвестиции. Кони не го видя, че е влязъл, и когато той се раздвижи, тя подскочи на стола си. Забеляза, че първата й реакция беше на приятна изненада.

— О, чудесно. Успял си да се измъкнеш и да се прибереш. Искаш ли кафе?

— Видях се с тях?

— С кого?

— С твоя екип от адвокати.

Отривистият му тон не я смути.

— По-лесно е да оставим на тях да се справят с документацията. Ти самият винаги си казвал: „Не си губи времето, плащай на специалисти“.

— Явно ще платим на Т. Мърфи добре, ако се съди по кройката на костюмите му и часовника, който носи.

— Познавам го отдавна.

— Да, разбрах.

Кони погъделичка Ричард по брадичката.

— Кажи „Добър ден“ на татко, Ричард. Той не се прибира често денем, за да може да те види.

— Винаги ли ще има хапливи забележки, че не си стоя вкъщи? Нима и него, и следващото дете ще отгледаш с приказките за лошия татко, който пренебрегва семейството си… Така ли ще бъде?

Тя го погледна с разкаяние. И му се стори искрена, ако изобщо я познаваше.

— Хари, моля те, не бъди такъв. Толкова си добър с мен, живеем толкова добре. Не можем ли да извлечем най-доброто от това, да се радваме, вместо да бъдем непрестанно нащрек?

— Не ме попита дали подписах — рече той.

Кони се отдръпна.

— Знам, че си подписал.

— И откъде знаеш? Нима ти се обадиха вече?

— Не, разбира се, че не са се обадили.

— Защо, свършиха работата.

— Ти подписа, защото беше справедливо и защото си даде сметка, че в крайна сметка е за твое добро — отговори младата жена.

Тогава той я привлече към себе си и усети наедрелия й корем. Още едно дете, още един Кейн за династията.

— Иска ми се да ме обичаше — промълви той.

— Обичам те.

— Не и по начина, който има значение.

Гласът му беше безкрайно тъжен.

— Опитвам се, знаеш, че съм на разположение всяка нощ, когато ме пожелаеш. Искам да спим в една стая и на едно легло; ти си този, който предложи да сме разделени.

— Прибрах се вкъщи, Кони, за да ти кажа, че само една мръсница може да направи всичко това зад гърба на мъжа си, да му отнеме и последното пени. Исках да ти кажа… — Тя го слушаше. — Че ти също допусна грешка. Ти си също толкова нещастна като мен.

— По-скоро съм самотна, отколкото нещастна.

— Наричай го както искаш — сви рамене младият мъж. — По-малко самотна ли ще бъдеш сега, след като получи парите?

— Предполагам… по-малко уплашена.

— И от какво беше уплашена? Че ще загубя всичко като баща ти и отново ще бъдеш бедна?

— Погрешно си разбрал. — Кони говореше с абсолютна яснота и той разбра, че му казваше истината. — Никога не съм имала нищо против да съм бедна. Аз мога да работя, за да се изхранвам, нещо, което майка ми не можеше да прави. Страхувах се обаче да не се изпълня с безкрайна горчивина като нея, страхувах се да не те намразя, ако се наложи да се върна на работата, която ти ме накара да оставя и да се озова отново на изходната си позиция. Не бих могла да понеса децата ми да пораснат с едни очаквания, а да получат нещо съвсем друго. Знам всички тези неща от личен опит, затова се страхувам… Ние с теб имаме толкова предимства спрямо останалите, подхождаме си в толкова много неща, във всичко, освен в леглото. Исках доброто да продължи, докато умрем.

— Разбирам.

— Не можеш ли да ми бъдеш приятел, Хари? Аз те обичам и ти желая най-доброто, дори да не съм способна да го покажа.

— Не знам — рече той и нервно извади ключовете на колата си, готов да излезе отново. — Не знам. Иска ми се да ти бъда приятел, но не мисля, че мога да ти имам доверие, а човек трябва да вярва на приятелите си. — След това се обърна към ломотещия нещо от високия си стол Ричард. — Слушай мама, момченце, може да изглежда, че на нея всичко й е лесно и приятно, но знай от баща си, че и при нея нещата не са чак толкова страхотни.

Второто бебе беше момиченце. Нарекоха го Вероника, а година по-късно се родиха близнаците. Когато изследването на видеозона показа два зародиша, Кони се зарадва много. Мислеше, че и Хари също ще бъде щастлив.

— Виждам, че си доволна — заяви хладно той. — Така децата стават четири. Сделката е изпълнена. Дърпаме завесите за тази противна, мръсна работа. Какво облекчение, нали?

— Защо си толкова жесток — промълви Кони.

Разбира се, за останалия свят те бяха съвършената двойка. Мистър Хейс, чиято дъщеря Мариан се превръщаше в хубавица, неотстъпно преследвана от търсачите на богатства, запази приятелството с Кони и често се консултираше с нея по въпросите на хотелиерството. Но дори и да подозираше, че понякога погледът й е тъжен, той не казваше нищо.

До него също бяха достигали слуховете, че Хари Кейн не е верен съпруг. Бяха го виждали в компанията на други жени, а вярната му секретарка продължаваше да го следва навсякъде по петите. Но с напредването на годините наблюдателният мистър Хейс стигна до извода, че двойката е постигнала споразумение по този деликатен въпрос.

Най-голямото дете, Ричард, се справяше добре в училище и беше превъзходен ръгбист, дъщерята Вероника беше решила да следва медицина, а близнаците бяха чудесни, буйни момчета.

Семейство Кейн продължаваше да организира превъзходни партита и редовно се появяваше на обществени места. Кони премина шеметно през трийсетте си години. Тя като че ли не отделяше особено много време за модните тенденции и дизайнерските тоалети, но винаги се появяваше с артистично направен грим, прическа и тоалет.

Но не беше щастлива.

Вероятно така живееха повечето хора и всички тези приказки за щастието бяха въздух под налягане. Беше работила в хотел „Хейс“ достатъчно дълго, за да е наясно, че повечето от посетителите му се чувстваха самотни и се измъчваха от усещането, че все нещо не им достига. А влиятелните особи в различните благотворителни комитети, в които неизменно участваше, предлагаха все повече и повече сутрешни кафе срещи, защото нямаше с какво друго да запълнят живота си.

Четеше много книги, гледаше всяка пиеса, пътуваше за по няколко дни до Лондон или на юг до Кери. Хари никога нямаше време за семейните ваканции, така казваше. Кони се питаше дали децата си даваха сметка, че неговите съдружници ходеха на почивка със семействата си. Повечето жени пътуваха в чужбина със съпрузите си, но Хари никога не я покани. Било свързано с работата му, така обясняваше. Кони се питаше каква работа имаше неговата инвестиционна компания в южната част на Испания или на някой наскоро разработен курорт на гръцките острови. Но не казваше нищо.

Хари се държеше така заради секса. Обичаше го. Тя не беше успяла да му го даде, не беше справедливо да го лишава от възможността да го получи другаде. И не изпитваше никаква ревност към неговата секретарка и другите жени в живота му. Една от приятелките й веднъж беше плакала дни наред заради изневярата на съпруга си. Самата мисъл, че той прави това, което прави с нея, и с някоя друга, я поболявала, направо я влудявала. Тази мисъл обаче изобщо не смущаваше Кони.

Това, което на нея би й допаднало, беше той да си взема тази част от нещата извън дома и да бъде любящ приятел с него. Щеше да е щастлива, ако споделяше с него спалнята, плановете, мечтите и надеждите си. Толкова ли немислимо беше? Доста сурово наказание й се струваше да й бъде отказано всичко, защото не можеше да прави секс с него по начин, който му доставяше удоволствие. Все пак го беше дарила с четири чудесни деца, а това определено означаваше нещо и в неговата ценностна система.

Някои от близките й смятаха, че би трябвало да напусне Хари. Вера например. Не го казваше направо, но го загатваше. Както и мистър Хейс. И двамата предполагаха, че стои при него единствено заради сигурността. Нямаха представа колко добре бяха организирани финансите й и че можеше да напусне къщата още в този момент, без стандартът й да пострада.

Защо тогава стоеше?

Защото беше по-добре за семейството. Защото децата имаха нужда от двама родители. Защото промяната щеше да изисква огромни усилия, а нямаше гаранция, че ще е по-щастлива другаде. А и не можеше да се каже, че животът й беше лош. Хари беше приятен и любезен, когато се прибереше у дома. А тя имаше предостатъчно работа, не беше трудно да запълва часовете, които преминаваха в седмици, месеци и години.

Посещаваше майка си и родителите на Хари. Продължаваше да кани съдружниците му и техните съпруги. Осигуряваше приятна обстановка за приятелите на своите деца. Младите обичаха да идват у тях, тъй като мисис Кейн не се суетеше, а мистър Кейн никога не си беше вкъщи.

И тогава, когато Ричард направи деветнайсет години, същата възраст, на която беше Кони, когато баща й почина и ги остави без пукнат грош, Хари Кейн се прибра вкъщи и обяви края на мечтата. Компанията затваряше врати с грандиозен скандал и минимални ресурси. Щяха да оставят лоши дългове из цялата страна и хора, изгубили своите инвестиции и спестявания. Едвам бяха удържали единия съдружник да не се самоубие, а другия — да не избяга от страната.

Седяха в трапезарията: Кони, Ричард и Вероника. Близнаците бяха на екскурзия с класа. Седяха смълчани, докато Хари Кейн им обясняваше как ще бъде отсега нататък. Щяха да пишат за тях по вестниците. На вратата да ги причакват репортери и фотографи, които да запечатат луксозния живот на човека, изиграл страната. Щяха да се появят имената на политиците, които ги бяха подкрепяли, подробности за пътуванията в чужбина. Големи имена, свързани някога с тях, сега щяха да отричат, че ги познават.

— Налага ли се да продадем къщата? — попита Ричард.

Последва мълчание.

— Ще има ли пари за университета? — поиска да разбере Вероника.

Ново мълчание.

Най-после Хари проговори:

— Тук трябва да кажа и на двама ви следното: майка ви винаги ме беше предупреждавала, че това може да се случи. Предупреждаваше ме, но аз не слушах. Затова винаги, когато се сещате за този ден, помнете това.

— О, татко, то няма значение — възкликна Вероника със същия тон, който щеше да използва и Кони, ако баща й беше жив, когато върху семейството им връхлетя финансовата катастрофа.

Видя как очите на Хари се напълниха със сълзи.

— Това може да се случи с всеки — заяви смело Ричард. — Такъв е бизнесът.

Сърцето на Кони пееше. Бяха отгледали великодушни деца, а не някакви разглезени създания, които приемаха всичко за гарантирано. Беше време да се намеси и тя.

— Щом баща ви понечи да ме запознае с тази лоша вест, аз го помолих да ви изчака; исках да я чуем заедно и да реагираме като семейство. В известен смисъл е по-добре, че близнаците не са тук, ще се оправя с тях след това. Сега ще напуснем къщата, още тази вечер. Ще приготвим малко багаж, колкото за една седмица. Ще помоля Вера и Кевин да ни изпратят вановете си, които да ни вземат, така че ако навън вече има журналисти, да не ни видят, като влизаме в колите си. На телефонния секретар ще оставим съобщение всички запитвания да бъдат адресирани към мис Кейси. Предполагам така е добре, Хари?

Той кимна учудено:

— Да.

— Ти ще отидеш при майка ми в провинцията. Никой не знае къде живее тя. Използвай нейния телефон, за да се обадиш на приятелите си и им кажи, че в крайна сметка всичко ще се нареди, но временно ще се скриеш от погледите на хората, докато вълнението около случилото се позатихне. Кажи, че ще се върнеш след десет дни. Нито една история не продължава толкова дълго.

И тримата я гледаха стъписани.

— Разбира се, и вие двамата, и близнаците ще следвате. И вероятно ще продадем тази къща, но не веднага, за да не зависим от капризите на някоя банка.

— Но няма ли да платим това, което дължим? — попита Ричард.

— Тази къща не принадлежи на баща ви — каза простичко Кони.

— Но дори да е твоя, няма ли да…

— Не, не е моя. Отдавна беше купена от друга компания, на която аз съм директор.

— О, татко, колко си умен! — възкликна Ричард.

— Да, баща ти е изключителен бизнесмен и когато се договори за нещо, удържа на думата си. Той няма да позволи хората да останат без парите си; уверена съм, че няма да се окажем злосторниците в цялата тази история. Но за момента няма да ни бъде никак леко.

По-нататък вечерта премина в трескаво приготвяне на багаж и телефонни обаждания. Измъкнаха се от къщата незабелязано.

Вера и Кевин ги посрещнаха. Нямаше време за общи приказки, нито за изказване или приемане на симпатии, затова се отправиха към стаята, която беше приготвена за тях — най-хубавата стая за гости с голямо двойно легло. На масичката бяха оставени чиния със студена вечеря и купа с гореща супа.

— До утре — каза Вера.

— Как знаят какво точно да кажат? — учуди се Хари.

Кони му сипа малка купичка супа. Той поклати глава.

— Цялата застраховка на Кевин ли е вързана с нас?

— Не, нито пени — отговори спокойно Кони.

— Как така?

— Помолих ги да не го правят, за всеки случай.

— Какво ще правя, Кони?

— Щя трябва да посрещнеш случилото се. Кажи, че не си искал да се случи, че ще останеш в страната и ще се постараеш да направиш каквото можеш.

— Те ще ме разкъсат на парчета.

— Само за известно време. После ще дойде ред на следващата история.

— Ами ти?

— Аз ще се върна на работа.

— А парите, които всички тези адвокати измъкнаха за теб?

— Ще задържа толкова, колкото са необходими, за да бъдат задоволени нуждите на децата, с останалото ще платя на хората, загубили спестяванията си.

— Боже, сега няма да ми се правиш на християнска мъченица, нали?

— Ти какво предлагаш? — изгледа го строго тя.

— Задръж ги и благодари на щастливата си звезда, че си ги спестила, вместо да ги разпиляваш.

— Ще обсъдим въпроса утре.

— Това е бизнес, а не джентълменска игра на крикет. В това именно е смисълът да имаш компания с ограничена отговорност, която връща само това, с което разполага. Ти си взе твоята част, какъв е смисълът, за бога, ако ще я изхвърлиш отново?

— Утре — настоя тя.

— Не ме гледай с тази физиономия, Кони, и бъди нормална поне веднъж в живота си. Престани да играеш поне за пет минути и нека не отделяме толкова време на набожните бръщолевения за връщане на парите на бедните инвеститори. Те знаеха какво правят, както знаеше всеки един. Както твоят баща е знаел какво прави, когато е заложил таксата ти за университета на кон, който продължава да препуска.

Лицето й беше пребледняло. Тя се изправи и тръгна към вратата.

— Олеле, колко сме величествени. Давай, тръгни си, вместо да поговорим. Отиди да обсъдиш с приятелката си Вера колко са лоши мъжете. Може би трябваше да живееш с Вера? Възможно ли е да ти е била нужна жена?

Удари го през лицето, макар че нямаше такова намерение. Удари го, защото крещеше всички тези неща за Вера в собствената й къща, защото именно Вера и Кевин ги бяха спасили, без да задават въпроси. Хари приличаше на подивяло животно.

Пръстените й раздраха бузата му, образува се дълга кървава ивица. И за своя изненада, тя не се шокира от кръвта, не се засрами от това, което беше направила.

Затвори вратата и слезе на първия етаж. Събралите се около кухненската маса очевидно бяха чули виковете им горе, може би дори и думите, които беше изрекъл. Кони, която беше толкова спокойна и се владееше така добре през последните няколко часа, огледа малката група — Дирдри, красивата тъмноока дъщеря на Вера, която работеше в моден бутик, Чарли, който се бе присъединил към семейния бизнес и също се занимаваше с боядисване и декориране.

Между Кевин и Вера, пред бутилка уиски, седеше Джако.

Джако, с разкопчана яка и безумен поглед в зачервените очи. Беше плакал и пил и очевидно все още не беше приключил и с двете. Кони разбра веднага, че той е изгубил всичките си пари в компанията за инвестиране на съпруга й. Първият й приятел, който я беше обичал простичко и без усложнения, който беше стоял пред църквата в деня, в който се омъжи за Хари, с надеждата, че все пак няма да го направи, сега стоеше пред масата на нейните приятели, оплаквайки банкрута си. „Как е станало това?“ — питаше се Кони, докато стоеше с длан върху гърлото, както й се стори, цяла вечност.

Не можеше да остане в тази стая.

Не можеше и да се върне горе, където Хари вилнееше като разярен лъв, готов да изсипе върху й още обвинения.

Не можеше да излезе навън — никога вече нямаше да бъде в състояние да го направи и да погледне хората в очите.

Нима имаше хора, които привличат нещастието и насърчават другите да се държат зле? Според нея вероятността и баща ти, и съпругът ти да загубят всичко, беше много малка, освен ако нещо в собствената ти личност не те привлича точно към същата слабост.

Внезапно се сети за психиатърката, която й беше задала всички онези въпроси за баща й. Нима съмненията й ще се окажат верни? Струваше й се, че стои пред Кевин и Вера доста време, без те да помръднат, а в действителност може би бяха изминали само няколко секунди.

Тогава Джако проговори завалено:

— Надявам се, че сега си задоволена.

Другите мълчаха.

С ясен и сигурен глас Кони отговори:

— Не, Джако, може да ти прозвучи странно, но никога не съм била задоволена, нито веднъж в целия си живот. — Очите й като че ли гледаха някъде далече. — Живях двайсет години в охолство, което би трябвало да ме направи щастлива. Честно казано, не ме направи. Бях самотна и през по-голямата част играех някаква роля. Но това няма да ти помогне сега.

— Не, няма.

Той беше сърдит и мрачен, но все още красив и пламенен. Бракът му се беше провалил, знаеше го от Вера, съпругата му беше взела момчето, което Джако обичал много. Бизнесът бил всичко за него. А сега и той беше съсипан.

— Ще си получиш всичко обратно — обяви Кони.

— О, нима?

Смехът му прозвуча по-скоро като лай.

— Да, има достатъчно пари.

— Обзалагам се, че има, в Джърси или на Каймановите острови, или може би на името на съпругата — изсумтя презрително Джако.

— Много от парите наистина са на съпругата — съгласи се тя.

Вера и Кевин я гледаха зяпнали.

— Значи имам късмет, че съм бивш приятел на съпругата, това ли се опитваш да ми кажеш?

— Казвам ти, че доста хора ще имат късмет благодарение на съпругата. Ако на сутринта той е във форма, ще го заведа в банката преди пресконференцията.

— След като са твои, защо не ги задържиш?

— Защото не съм негодницата, за каквато ме смяташ. Вера, мога ли да спя някъде другаде, например на дивана в стаята с телевизора?

Вера я придружи.

— Ти си най-силната жена, която съм срещала — рече тя.

— Ти си най-добрият ми приятел — отговори й Кони.

Хубаво ли щеше да бъде, ако се бяха влюбили с Вера?

Ако живееха заедно години наред с отрупани с цветя градини и някакъв малък бизнес, свързан с един или друг занаят. Усмихна се с копнеж при тази мисъл.

— Какво те накара да се усмихнеш? — попита я разтревожена Вера.

— Напомни ми да ти кажа някой ден, няма да повярваш — махна с ръка Кони, изрита обувките от краката си и шумно се отпусна на дивана.

И заспа.

Събуди се от потракването на кафена чаша в чинийката под нея. Беше Хари, блед като платно, с дълъг, тъмночервен белег на бузата. Беше забравила спречкването им от предишната вечер.

— Донесох ти кафе — обяви той.

— Благодаря.

Не помръдна, за да го вземе.

— Съжалявам за…

— Да.

— Божичко, Кони, снощи просто си изгубих ума. Единственото, Което съм искал, е да бъда нещо, и точно преди да го постигна, се провалих.

Беше се облякъл грижливо, готов за най-дългия ден през живота си. Тя го гледаше така, сякаш го виждаше за първи път, така, както щяха да го видят хората по телевизията, непознатите, изгубили спестяванията си, и другите, които го бяха срещали по работа или по светски събития.

И внезапно осъзна, че той плачеше.

— Отчаяно се нуждая от теб, Кони. Винаги си играла някаква роля с мен, можеш ли да продължиш да я играеш още малко и да се преструваш, че си ми простила? Моля те, Кони, имам нужда от теб. Ти единствена можеш да ми помогнеш.

Отпусна лицето си, обезобразено от пурпурния белег, върху коленете й и зарида като дете.

Кони не можеше да си спомни ясно този ден. Все едно да сглобиш впечатленията си от филм на ужасите, по време на който си закривал очите си с ръце, или от кошмар, от който не можеш да се освободиш.

Част от деня премина в кантората на нотариуса, където обясниха на Хари условията за теглене на парите, свързани с обучението на децата. Парите бяха добре инвестирани. Бяха предостатъчно. Останалата част, нейната, също беше на сигурно място. Констанс Кейн беше много богата.

Тя усещаше неодобрението на нотариуса към съпруга й. Той почти не се стараеше да го прикрива. Старият приятел на баща й, Т. Мърфи, също присъстваше, по-мълчалив и посивял от когато и да било. На срещата присъстваха и един счетоводител и един мениджър по инвестициите. Те говореха пред великия Хари Кейн така, сякаш се намираха в компанията на най-обикновен мошеник. И той беше точно такъв в техните очи.

По същото това време предишния ден същите тези хора щяха да се отнасят с уважение към него, мислеше си Кони. Колко бързо се променяха нещата в света на бизнеса.

След това отидоха в банката. Банкерите никога не бяха преживявали по-голяма изненада от тази, която ги споходи, когато видяха как се появиха пари буквално от никъде. Кони и Хари слушаха мълчаливо, докато техните съветници обясняваха на банката, че нито едно пени от тези пари не е нужно да бъде възстановено и щяха да ги дадат само ако банката обещае специален пакет от действия за спасяване на инвеститорите.

По обяд вече се бяха договорили. Повикаха съдружниците на Хари и се уговориха с тях да мълчат по време на пресконференцията в хотел „Хейс“. Споразумяха се съпругите им да не присъстват. Те наблюдаваха пресконференцията по телевизията в една от хотелските стаи. Името на Кони не беше споменато. Просто обявиха, че са били заделени средства за спешен случай като този.

В един часа новината, разпространена от сутрешните вестници, вече беше остаряла. Един от журналистите попита Хари Кейн дали раната на лицето му не е причинена от неговите кредитори.

— Беше един човек, който не разбираше какво става, който не съзнаваше, че ще направим всичко възможно, за да запазим хората, които ни се довериха — заяви пред камерите Хари.

На Кони й стана ужасно неприятно, усети, че й се догади. След като той лъжеше така нагло, значи можеше да очаква всичко от него.

Зърна мис Кейси сред присъстващите в голямата зала на хотела, където се провеждаше пресконференцията. Доколко тази жена беше запозната със случилото се и дали от сметката на Кони щяха да изтеглят пари и за нейната издръжка. Беше уверила банката, че, тъй като всичко щеше да се ръководи от тях, нямаше нужда от вземане на полицейски мерки от нейна страна. Знаеше, че парите ще бъдат разпределени справедливо и мъдро. Не можеше да каже акциите на секретарката да не се осребряват, защото спеше с шефа си.

Най-сетне се върнаха в дома си. След седмица всички започнаха да дишат по-леко. След три месеца нещата почти се нормализираха.

От време на време Вероника го питаше за белега на лицето му.

— О, той ще си остане вечно, за да напомня на баща ти какъв глупак е — отговаряше й той.

Ричард също изпитваше към баща си възхищение. И двете деца смятаха, че той е израснал и помъдрял след тежкото изпитание.

— Той прекарва много повече време вкъщи, нали, мамо? — питаше Вероника, сякаш търсеше одобрението й.

— Така е наистина — съгласяваше се Кони.

Хари прекарваше всяка седмица една нощ извън дома си и през още две-три вечери се прибираше по-късно. Очевидно това щеше да е схемата на общото им бъдеще.

Нещо в Кони желаеше то да се промени, но се чувстваше безкрайно уморена от годините, изпълнени с преструвки и лъжи. Просто вече не си спомняше друг начин на живот.

Един ден позвъни на Джако на работното му място.

— Трябва ли да падна на колене пред нейно превъзходителство, за да й благодаря за връщането на парите?

— Не, Джако. Помислих си, че може би искаш да се видим.

— За какво?

— Не знам… да поговорим, да отидем на кино. Научи ли италиански?

— Бях прекалено зает с изкарването на прехраната. — Тя мълчеше. Изглежда го беше накарала да се почувства виновен. — А ти научи ли го?

— Не, бях прекалено заета, макар че не си изкарвах прехраната.

Джако се засмя.

— Боже, Кони, срещата ни ще е напълно безсмислена. Само ще се влюбя отново в теб и ще започна да ти досаждам да легнеш с мен, както правех преди години.

— Искаш да кажеш, че все още се занимаваш с тази работа?

— Разбира се. И защо не? Нима не съм в разцвета на силите си?

— Така е, така е.

— Кони?

— Да?

— Исках да знаеш. Благодаря ти. Сега знаеш.

— Знам, Джако.

Месеците минаваха. Нищо не се беше променило особено, но ако човек се вгледаше внимателно, щеше да разбере, че Кони е отпаднала духом.

Кевин и Вера бяха сред малцината, които знаеха как тя беше спасила съпруга си. И се възмущаваха, че той не проявяваше и капка благодарност и продължаваше да се появява на публични места с някогашната си лична секретарка, загадъчната мис Кейси, която сега беше директор на компанията. Майката на Кони се опита да я ободри:

— Злото, което той ти причини, не беше като в моя случай. За разлика от баща ти той все пак беше подготвил онзи фонд за спешни случаи.

Кони така й не й каза истината. И заради някаква лоялност към Хари, но най-вече не искаше да признае, че майка й е била права през всички тези години, настоявайки да се отдели финансово от съпруга си и да получи независимост.

Децата не забелязваха нищо. Майка им си беше същата — чудесна и винаги насреща, когато имаха нужда от нея. Изглеждаше им щастлива.

Ричард завърши счетоводство и мистър Хейс му намери чудесна работа във фирмата на зет си. Любимата му единствена дъщеря Мариан се беше омъжила за красивия и очарователен Пол Малоун. Парите на семейство Хейс и собствената му личност му бяха помогнали да се изкачи високо. Ричард се чувстваше щастлив, че работи в мощната счетоводна къща.

Вероника следваше медицина. Смяташе да специализира психиатрия, тъй като беше убедена, че повечето от проблемите на хората се намират в главите им или в миналото.

Близнаците най-после се бяха обособили като отделни личности, единият се насочваше към изкуството, а другият — към държавната администрация. Голямата им къща все още беше на името на Кони. Не се наложи да я продадат, когато събираха пари за спасителния пакет. Адвокатите на Кони обаче продължаваха да настояват да бъде изготвен друг официален документ, който, подобно на първия, да й гарантира част от печалбата, но на нея не й се искаше.

— Тогава трябваше да осигуря бъдещето на децата — възрази им тя.

— Пак трябва да го направиш. Ако възникне проблем, съдът почти сигурно би решил в твоя полза, но…

— Какъв проблем би могъл да изникне сега? Адвокатът, който често беше виждал мистър Кейн да вечеря в „Куентин“ с една и съща жена, която обаче не беше мисис Кейн, отвърна само:

— Предпочитам да го направите.

— Добре, но без особен драматизъм за него. Миналото си е минало.

— С минимален драматизъм, мисис Кейн — обеща адвокатът.

Така и стана. Документите бяха изпратени в офиса на Хари за подпис. Изражението му остана сурово през целия ден, в който подписа. Кони го познаваше много добре и отгатна настроението му. Нямаше да й каже веднага, най-вероятно щеше да се опита да я накаже.

— Ще отсъствам няколко дни — обяви същата вечер той.

Никакви обяснения или преструвки. Тя тъкмо приготвяше вечерята, но разбра, че той нямаше да остане при нея. Навикът обаче беше втора природа. Кони беше свикнала да се преструва, че всичко е наред, дори когато не беше. Продължи да разбърква грижливо доматената салата с копър, като че ли тази дейност изискваше изключително внимание и концентрация.

— Ще бъде ли уморително? — попита тя, като се стараеше да не се изпусне и да зададе въпроса къде, защо и с кого отива.

— Не съвсем. — Тонът му беше рязък. — Реших да съчетая пътуването с неколкодневна почивка.

— Така е по-добре.

— На Бахамските острови е.

Мълчанието увисна във въздуха помежду им.

— О — рече най-сетне тя.

— Някакви възражения? Искам да кажа, не ги смяташ за нашето специално място или нещо от този род? — Тя не отговори, внимателно извади топлия бекон от фурната. — Е, разбира се, ти ще имаш твоите инвестиции, твоя дял от всичко, който да те утешава, докато ме няма.

Беше толкова ядосан, че едвам говореше.

Само преди няколко години беше плакал на коленете й от благодарност, беше заявил, че не я заслужава, беше се заклел, че никога повече нямаше да я оставя самотна. Сега устните му бяха побелели от гняв, задето тя продължаваше да защитава своите вложения.

— Знаеш, че е само формалност — отговори спокойно Кони.

На лицето му се изписа подигравателна усмивка.

— И моята командировка, на която отивам, е формалност.

И се качи на горния етаж, за да си приготви багажа.

Кони осъзна, че тази вечер той щеше да преспи в апартамента на своята секретарка; щяха да заминат утре. Седна да вечеря. Беше свикнала да се храни сама. Беше краят на лятото, чуваше птиците в градината, приглушения шум от улицата зад високата градинска стена. Имаше поне десетина места, където можеше да отиде тази вечер, стига да пожелаеше.

Искаше й се да се види с Джако и да отидат заедно на кино. Да постоят на улицата и да разгледат какво дават по кината, да поспорят кой филм да изберат. Той наистина имаше право: нямаше какво да си кажат. Щеше да бъде нещо като игра, ако отидеше в работническия квартал, където живееше той и натиснеше клаксона на своето беемве пред дома му. Щеше ли да е по-щастлива, ако се беше омъжила за Джако? Най-вероятно и с него щеше да й бъде неприятно, но може би нямаше да е толкова самотна.

Четеше вечерния вестник, когато Хари слезе с два куфара. Очевидно смяташе да си направи сериозна ваканция на Бахамските острови. Изглеждаше едновременно засегнат и облекчен, че тръгването му няма да предизвика сцена.

Тя вдигна поглед и се усмихна над очилата си.

— Кога да кажа, че се прибираш?

— Да кажеш ли? На кого е нужно да казваш?

— Ами, на децата ти на първо място, но съм сигурна, че сам ще им съобщиш, освен това на приятелите и на хората от офиса или банката.

— В офиса ще знаят.

— Чудесно, тогава ще мога да ги препращам към твоята секретарка.

Изражението й беше невинно.

— Тя също ще ходи на Бахамските острови, както знаеш.

— Тогава към кого да ги препращам?

— Изобщо нямаше да замина, Кони, ако се държеше разумно, а не като някой данъчен инспектор, който ме ограничава непрекъснато.

— Как така, нали става дума за служебно пътуване? — учуди се тя и той напусна къщата, тръшвайки вратата след себе си.

Продължи да разглежда вестника. Беше преживяла прекалено много подобни сцени, при които той заминаваше, а тя оставаше — самотна и разплакана.

Попадна на интервю с някакъв директор, който организираше вечерен курс по италиански в голямото общинско училище, „Маунтинвю“. Това беше районът на Джако. Един от преподавателите в него, мистър Ейдан Дън, смяташе, че жителите на квартала ще проявят интерес към езика и културата на Италия. Дъблинчани проявяваха голям интерес към тази страна, откакто в нея беше проведено световното първенство по футбол. Смятаха да предложат разнообразна програма.

Кони прочете отново статията. Напълно възможно беше Джако също да се запише. Дори и да не се запишеше, тя щеше да има повод да ходи два пъти седмично в неговия квартал. Реши да се запише веднага, преди да се е разколебала.

Разбира се, Джако не се беше записал за курса. Тези неща се случваха само във фантазиите. Но на Кони й хареса атмосферата. Синьора, не много по-възрастна от нея самата, притежаваше талант на учител. Не повишаваше глас, но успяваше да прикове вниманието. Никога не критикуваше, но очакваше хората да научат това, което им каже.

— Констанца… Страхувам се, че не знаеш както трябва часовете, знаеш само sono le due, sono le tre… Всичко щеше да бъде наред, ако часовете бяха винаги цели, но се налага да научите и как е половина или без петнайсет.

— Съжалявам, Синьора — отговаряше сконфузено Констанс Кейн. — Не успях да ги науча.

— Другата седмица ще ги знаете превъзходно — обявяваше Синьора и Кони използваше всяка възможност, за да запуши уши и да започне да си повтаря sono le sei e venti.

Как беше станало така, че се озова в това полусрутено училище на километри от жилището си и седеше в класната стая заедно с трийсетина непознати, с които заедно повтаряха до безсъзнание думи и изрази, пееха или разпознаваха велики картини, статуи и сгради, опитваха италианска храна и слушаха опери? И което беше още по-важно — всичко това й доставяше безкрайно удоволствие.

Опита се да сподели впечатленията си с Хари, когато той се върна загорял от слънцето и не толкова язвителен. Но той не прояви интерес.

— Какво те е прихванало, че ходиш на това загубено място? Внимавай да ни ти изчезнат джантите на колата — беше единственият му коментар.

На Вера също не й допадна.

— Изкушаваш съдбата с хубавата си кола. И Господ. Кони, моля те, махни поне златния си часовник.

— Няма да гледам на това място като на гето.

— Не знам изобщо какво правиш там. Няма ли други курсове по-близо до вас, където да учиш италиански?

— Там ми харесва, освен това се надявам някой ден да срещна Джако — усмихна се дяволито Кони.

— Боже всемогъщи, нима всички неприятности не ти стигат за цял живот, че си търсиш нови? — възкликна приятелката й.

Тя самата имаше предостатъчно грижи, все още се занимаваше с офиса на Кевин и същевременно се грижеше за внука си. Дирдри беше родила огромно, великолепно бебе, но заявила категорично, че не желае да бъде окована от остарели идеи като брак и робство.

Кони харесваше другите от курса, сериозният Бил Бърк, Гулиелмо и драматичната му приятелка Елизабета. Той работеше в банката, сглобила спасителния пакет за Хари и неговите съдружници, обаче беше прекалено млад, за да знае за сложната операция. Но дори и да знаеше, как щеше да я познае? И двете млади жени Катерина и Франческа; трудно беше да се разбере дали са сестри или майка и дъщеря, но определено бяха добра компания.

А едрият почтен Лоренцо с ръце като лопати играеше ролята на гост в ресторанта, където Кони беше сервитьорка.

— Una tavola vicina alla finestra — казваше той и Кони преместваше картонената кутия до нарисувания прозорец, настаняваше го там и изчакваше, докато Лоренцо измисли какво да поръча. Лоренцо изучаваше всевъзможни видове нови блюда като змиорка, гъши дроб и морски таралеж, а Синьора го мъмреше и му казваше, че трябва да учи само нещата от нейния списък.

— Вие не разбирате, Синьора, хората, с които ще се срещна в Италия, са от класа, те няма да ядат пица.

В курса им беше и плашещият Луиджи с мрачно смръщените вежди и особеният начин, по който насичаше италианския език. Той определено беше от хората, които иначе нямаше къде да срещне, но понякога й ставаше партньор, като например в случая, когато играха на лекари и медицински сестри с имитации на слушалки, като си казваха един на друг да дишат по-дълбоко.

— Respiri profondamente per favore, Signora — извикваше Луиджи, наострил уши към единия край на гумената тръбичка.

— Non mi sento bene — отговаряше Кони.

И постепенно всички се обединяваха около идеята за съвместно пътуване до Италия през следващото лято. Кони, която можеше да плати самолетните билети на всичките си съкурсисти, се включи ентусиазирано в намирането на спонсори, в намаляването на цената и резервирането на чартърен полет за групата. Щеше непременно да замине.

Кони забелязваше, че състоянието на училището се подобряваше с всяка следваща седмица. Все едно че му бяха направили козметична операция — сградата и оградата бяха боядисани, дворът — почистен и засаден с дървета. На мястото на срутения навес за велосипеди вече се издигаше нов.

— Наистина вършите страхотна работа тук — обърна се тя към директора мистър О’Брайън, който идваше от време на време, за да похвали начина, по който се водеше курсът по италиански.

— Много трудна работа, мисис Кейн. Ако можете да кажете някоя дума на финансистите, с които се срещате вие и вашият съпруг, ще ви бъдем благодарни.

Явно той знаеше коя я тя, не я наричаше Констанца като другите. Но не проявяваше любопитство за причината, поради която учеше италиански в „Маунтинвю“.

— Те са хора без сърца, мистър О’Брайън. Не разбират, че училищата са бъдещето на страната.

— На мен ли го казвате — въздъхна той. — Половината ми живот премина в проклетите банки и в попълване на формуляри. Забравих как се преподава.

— А имате ли съпруга и семейство, мистър О’Брайън?

Не знаеше защо му зададе такъв личен въпрос. Не беше в характера й. Хотелиерският бизнес я беше научил повече да слуша, отколкото да пита.

— Не, нямам.

— Така е по-добре, предполагам, че сте се оженили за вашето училище. Моят съпруг е чудесен пример в това отношение.

Събеседникът й повдигна вежди. Кони осъзна, че беше прехвърлила границите на любезния светски разговор.

— Съжалявам — засмя се тя. — Не исках да се представям за самотна съпруга.

— Аз бих искал да съм женен. — Беше мило от негова страна, че споделяше на свой ред нещо лично. Бяха му подали ръка, учтиво беше и той да подаде своята в отговор. — Проблемът е там, че така и не срещнах жена, за която да пожелая да се оженя, докато не остарях прекалено.

— Но вие определено не сте стар!

— Стар съм, защото тя е почти дете. Дъщерята на мистър Дън — добави Тони О’Брайън и посочи с глава към училището, където Ейдан и Синьора си вземаха довиждане с курсистите.

— А тя обича ли ви?

— Надявам се, че ме обича, но съм прекалено стар. Изобщо не съм подходящ за нея. На всичкото отгоре има и други проблеми.

— Какво мисли мистър Дън?

— Той не знае, мис Кейн.

— Разбирам — въздъхна тя и му кимна за довиждане.

Той се усмихна, благодарен, че не го попита нищо повече.

— Съпругът ви е луд, че се е оженил за бизнеса си — извика след нея той.

— Благодаря ви, мистър О’Брайън.

Качи се в колата си и потегли. Откакто ходеше на този курс, непрекъснато научаваше най-невероятни неща за хората.

Изумителното момиче с къдриците, Елизабета, й беше казало, че Гулиелмо ще ръководи някаква банка в Италия през следващата година, когато овладее езика; страховитият Луиджи я беше попитал дали обикновен човек би познал, ако един пръстен струва дванайсет бона; Ейдан Дън — дали знае къде се продават килими в ярки цветове втора ръка. Бартоломео искаше да знае дали познава хора, опитали да се самоубият, и дали винаги правели следващ опит. И беше побързал да й обясни, че питал заради един приятел. Катерина, която беше или сестра, или дъщеря на Франческа, невъзможно беше да се разбере, й обясни, че един ден обядвала в „Куентин“ и ангинарите били страхотни. Лоренцо повтаряше, че семейството, при което щял да отиде в Италия, било много богато и се надявал да не се изложи. А сега пък мистър О’Брайън сподели, че е влюбен в дъщерята на мистър Дън.

А само допреди няколко месеца не познаваше нито един от тях.

Когато валеше, Кони караше съкурсистите си по домовете, но не го правеше редовно, за да не се превърне в нерегистрирана таксиметрова служба. Имаше обаче слабост към Лоренцо, който трябваше да смени два автобуса, за да се върне в хотела на своя племенник. Той живееше там и беше нощен портиер. Всички останали след курса се прибираха вкъщи, за да си легнат или да се настанят пред телевизора. Единствен Лоренцо отиваше на работа. Той беше признал колко го улеснява Кони, затова тя продължаваше да го кара редовно до хотела на племенника му.

Научи, че истинското му име е Лади. Всички обаче използваха италианските варианти на имената си. Та Лоренцо говореше за племенника си Гъс, сина на сестра му, който работел непрекъснато, и сега, когато най-после имал възможност да се утвърди, щял да си загуби хотела.

Преди години вече имало подобен случай, когато една компания за застраховки и инвестиции се провалила. Но в последния момент всичко се оправило и те си получили обратно парите. Сестрата на Лоренцо по онова време била в приют и едва не получила удар. Но Господ бил добър, тя живяла достатъчно дълго, за да разбере, че единственият й син Гъс не е банкрутирал. И умряла щастлива. Кони слушаше историята, прехапала устни. Ето това бяха хората, които Хари щеше да смачка.

Та какъв бил новият проблем, поинтересува се тя. Оказа се, че бил част от стария. Компанията, която имала проблеми и в крайна сметка покрила дълговете си, ги беше накарала да инвестират отново и то доста солидни суми. Нещо като благодарност към нея, защото не ги изоставила тогава, когато те имали нужда. Лоренцо не разбираше нищо от цялата тази история, но тревогата му беше огромна. Гъс бил на края на силите си, опитал вече всички възможности. Хотелът се нуждаел от солидни подобрения, отговорните власти се опасявали, че е абсолютно беззащитен в случай на пожар, а не разполагали със средства. Всичко, което имали, отишло в тази огромна инвестиция и нямало как да си получат обратно парите. Очевидно на Бахамските острови имало някакъв закон, според който…

Кони отби колата встрани.

— Би ли ми разказал всичко отново, Лоренцо?

Лицето й беше пребледняло.

— Но аз не съм финансов експерт, Констанца.

— Искам да разговарям с племенника ти. Моля те…

— Едва ли ще му хареса, че съм говорил за неговите работи…

Лоренцо вече съжаляваше, че се беше доверил на тази мила жена.

— Моля те, Лоренцо.

По време на разговора си с разтревожения Гъс, Кони помоли за бренди. Историята беше безкрайно мръсна и долнопробна. През последните пет години, откакто бяха спасени вложенията им, Гъс и вероятно още много като него бяха убедени да инвестират в две напълно разделени компании, базирани във Фрийпорт и Насау. Със сълзи на очите Кони прочете, че директорите са Харолд Кейн и мис Кейси.

Гъс и Лоренцо я гледаха неразбиращо. Първо тя отвори чантата си и му написа чек за значителна сума, след това му даде адреса на свои приятели, които се занимаваха със строителство и декориране. Написа им също така името на една фирма за електроуреди, но ги посъветва в този случай да не споменават името й.

— Но защо правите всичко това, Констанца?

Гъс беше напълно объркан. Кони посочи имената в документацията.

— Този човек е мой съпруг, а онази жена — негова любовница. От години се правя, че не забелязвам връзката им. Не ми пука, че спи с нея, но съвсем не съм безразлична, че използва моите пари, за да мами почтените хора.

Знаеше, че в техните очи навярно изглежда напълно побъркана.

— Не мога да взема парите ви, мисис Кейн — отвърна меко Гъс. — Не мога. Прекалено много са.

— До вторник, Лоренцо — каза Кони и си тръгна.

Първо Кони се обади на стария приятел на баща си, адвоката Т. Мърфи. След това позвъни на нотариуса. Уговориха си среща за следващата сутрин. Нямаше нито обвинения, нито извинения. Когато приключи разговора си с тях, беше единайсет вечерта.

— Какво ще правиш сега? — попита тя нотариуса.

— Ще се обадя в отдела за разследване на опитите за измама — отговори лаконично той.

Хари не се прибра цялата нощ, а Кони не успя да заспи и реши, че е абсурдно да пази толкова дълго тази огромна къща. Децата й живееха в самостоятелни апартаменти. На другия ден, пребледняла като платно, паркира в центъра на града. Пое си дълбоко въздух и заизкачва стълбите към офиса на съпруга си.

Двамата адвокати й бяха казали, че случаят ще се разгласи и ще има много кал, част от която неминуемо щеше да полепне и по нея самата. Предложиха й да си намери друго място, където да живее. Преди години Кони беше купила малък апартамент, в случай че майка й пожелае да се върне в Дъблин. Беше на партера, близо до морето. Щеше да й свърши чудесна работа.

— Имай предвид, че разполагаш наистина само с броени часове — предупредиха я те.

По нейна молба първо се видя с него насаме. Той седеше в офиса си и гледаше как отнасят папки и документи.

— Единственото, което исках, е да бъда някой — посрещна я той.

— Вече си ми го казвал и преди.

— Да, и ти го казвам отново. Повтарянето на дадено нещо не означава, че не е вярно.

— Ти беше някой, винаги си бил някой. Но ти искаше да притежаваш всичко, абсолютно всичко.

— Не трябваше да го правиш, но ти си беше и все още си напрегната, ревнива, фригидна мръсница.

— Никога не съм ревнувала заради това, което твоята секретарка можеше да ти даде, никога — отвърна простичко Кони.

— Защо тогава го направи?

— Защото не беше честно. Веднъж вече получи предупреждение, беше спасен, нима не е достатъчно?

— Ти не познаваш мъжете. Изобщо. — Той почти изплюваше думите. — Не само не знаеш как да им доставяш удоволствие; ти наистина мислиш, че един мъж може да бъде истински мъж и да приема твоите пари и потупвания по главата.

— Щеше да помогнеш, ако беше силен заради децата.

— Излез оттук, Кони.

— Те всички те обичаха безрезервно последния път, наистина те обичаха. Те си имат свой живот, но ти си техният баща. На теб не ти пукаше особено за твоя баща, но повечето хора обичат бащите си.

— Ти наистина ме мразиш, нали, и ще се радваш, когато ме натикат в затвора.

— Най-вероятно няма да лежиш дълго, ако изобщо влезеш. Ще съумееш да се отървеш, винаги си успявал.

И тя излезе от офиса.

Видя името на мис Кейси, написано върху медната плочка на съседната врата. От нейния кабинет също изнасяха папки; Тя очевидно нямаше роднини или приятели, които да я подкрепят и седеше сред банкерите, инспекторите от отдела за борба с престъпността и адвокатите.

Кони излезе с твърда стъпка навън и в движение натисна бутона на дистанционното управление, което отваряше вратите на колата й. След това влезе и подкара към новия си апартамент край морето.

Към следващата част или към съдържанието

Мейв Бинчи Любов по италиански (6)

Метаданни

Данни

Любов по италиански

Информация

История

Сваляне / Връзки

Кони

Мейв Бинчи
Любов по италиански (6)