Пол Андерсън
Последният бастион (49)

46.

В наблюдателните уреди, които щяха да я следят, докато излезе от обхвата им, многостепенната „Джулиана Гътри II“ приличаше на кула, съградена за щурм срещу небесата. Степените проблясваха, омотани в намотките и мрежите на нискотемпературните вериги, стените се стесняваха нагоре чак до куполообразния деускорител на върха, над който се издигаше малкият предизвикателен „ветропоказател“ — модулът с полезния товар. Звездите блестяха изцъклено върху нощното небе, в което се издигаше. Източеният силует разцепи Млечния път на две.

В същия момент тягата се включи и започна да я ускорява — мъчително бавно поради огромното й тегло — в разширяваща се спирала. Когато я освободиха близо до Юпитер, беше се превърнала в дребна тресчица на фона на поясите, зоните и чудовищните урагани на краля на планетите. Неговата гравитация я отмести от елиптичната равнина и я насочи към мястото на срещата. Последната степен на кораба се събуди, материята и антиматерията избухнаха в енергия, плазмата се спусна в поройни залпове от силови полета. Реката се изливаше хладна и почти невидима в продължение на стотици километри, преди да изгуби сцепление, а от бледия топящ се метеор извираше твърда радиация.

Отначало дори този най-мощен изстрелван някога факлокораб не можеше да ускори достатъчно. И все пак секунда след секунда, час след час, ден след ден масата се топеше и ускорението нарастваше. Когато достигнеше проектираната траектория и се понесеше свободно, корабът щеше да лети с половината от скоростта на светлината. Апаратурата щеше да отчита странните небеса, свитото пространство и забързаното време. Към края на пътуването корабът щеше да започне да забавя ход към целта си в продължение на няколко седмици. Съзнанията на борда щяха да имат бегла представа от всичките тези години. Ако не изчезнеха в пустотата, щяха да почиват в безопасно безсъзнание.

В небитие — беше всеобщата натрапчива мисъл.

Не, няма да се различава по нищо от безмълвието на студената смърт, обгърнало другата ми Аз. Или ще се различава? Не особено. Ние сме тези, които сме различни. Тя не може да остане непроменена в продължение на векове като мен. Тя не може да бъде блокирана, а само забавена, защото е органична, уязвима, смъртна. Тя е жива. А аз съм мрежа и програма.

Аз съм свързана. Мога да използвам системите на кораба. Виж там далеч как свети слънцето, голямо почти колкото останалите звезди. Как ликувах, носейки се с „Керкенез“ из тези ширини! Къде е Алфа Кентавър? Аха, ето го. Веднага го познах. Компютърът ми го подсказва точно толкова лесно, колкото едно време ръката ми подсказваше къде се намира дланта ми. Да увеличим. Диамантената А, златната Б, далечното въгленче Проксима. Често ги гледах със собствените си очи и бленувах. След няколко години ще бъда при тях. Само че няма да съм аз самата. Вече съм поела по пътя, но нямам нито уста, за да се усмихна, нито плът, за да почувствам.

Стига вече! Знаех много добре в какво се впускам. Или си представях, че знам. Изглеждаше ми като подхвърляне на монета, шанс петдесет на петдесет да продължа живота си по същия начин, горда, че съм извършила услуга, която е необходима, но и която не е влизала в задълженията ми. И разбира се, познах на коя страна ще падне монетата. Позна тази от мен, която остана на Земята. А тази тук е обвързана с дадените обещания. Някак си не успях да проумея, а сега вече е прекалено късно.

Няма смисъл да хленча. И без това не мога. Не трябва да ми липсват любовта, дишането, гладът, ходенето на бос крак по оросена трева при изгрев, нали? Онова тяло вече не формира личността ми. Аз изоставих неговите нужди и желания, сълзи и успехи, нежности. Мен ме очакват видения, които биха го заслепили, приключения, които биха го убили. Трябва да се упражнявам да бъда машина.

Когато работата на тази машина приключи, ще се самотерминирам.

„Кайра?“

Jefe?

„Знаеш, че скоро се изключваме. Свързах се с останалите, един по един, да си побъбрим. Те искат да направим едно общо събиране, преди да си пожелаем «лека нощ». «Събрание» ми звучи прекалено помпозно. Нека го наречем купон. Искаш ли да се присъединиш?“

Аз… Не, мисля, че не, gracias.

„Сигурна ли си? Би трябвало да е от полза. Ние, киберкопията, сме самотни създания, в най-добрия случай.“

О, Господи, така е!

„Кайра, querida!“

?

„Душата ти е в мрак, прав ли съм?“

Ще се оправя.

„Почакай. Не ме изключвай още. Моля те. Нямам намерение да нарушавам усамотението ти. Запазила си представата си за усамотение, нали? Ти — личност, свободна да отдава и да се въздържа. Но ти вече нямаш кожа, с която да покриеш голотата си. Зная, зная. Не се опитвай да се затваряш в себе си. Така ще съхраниш само болката. Отвори се колкото може повече — повече, отколкото смееш. Бъди едно с вселената.“

Ти едно ли си с нея?

„Не. Опитах да го направя веднъж много отдавна и не успях. Нека ти споделя личния си опит. Един идеал, който да ти служи за мярка, до който можеш да се приближиш поне малко, придава смисъл на съществуванието.“

При липсата на всичко останало.

„Да, схващам. Кайра, няма да ти дрънкам глупости. Бил съм жив и съм това, което съм в момента, а да си жив е по-хубаво. За теб би трябвало да е още по-тежко. Аз бях дърт и изтощен. Всичко беше зад гърба ми. Ти беше млада и пълнокръвна. Ти се лиши от предстоящите дни, които ти принадлежаха. Но сега имаш други дни. И те няма да са просто поредица от неща за вършене, сместени сред мрачна тъга по миналото; което ще става все по-нереално и по-нереално. Ще се научиш как да си това, което си, и това да ти носи наслада.“

Така ми обеща.

„Не съм те излъгал. Не бих го направил, не и с теб. Заедно преминахме през достатъчно препятствия, нали? И ни чакат още много.“

Аз… предполагам не би трябвало да се чувствам депресирана. С какво бих могла да усещам?

„Добро момиче. Можеш и да се шегуваш по малко. В действителност ще разбереш, че чувствата не са само в жлезите. Казвам ти, ще се научиш.“

Ти вече си го направил.

„Ей, нека разпуснем малко. Имаме няколко часа. Послушай историите ми, които може да са истински или не, а пък аз ще чуя това, което имаш за разказване, и ще погледнем към миналото, но и към бъдещето и може би накрая ще изпеем «Маккенън» заедно. Какво ще кажеш, а?“

Чудя се дали любовта все още е възможна в някаква форма.