Пол Андерсън
Последният бастион (16)

13.

База данни

В свободен промеждутък на Луната между две мисии Кайра Дейвис хвана еднолинейката от Порт Боуен до Тихополис. Там можеше да се позабавлява. Астребург на Обратната страна беше прекалено сериозен, отдаден предимно на проучвания, а другите общности бяха станали чисто лунариански след независимостта. Достъпът за чужденци не беше забранен, но не се насърчаваше и гостите се оказваха толкова изолирани, че с удоволствие напускаха. Тихополис си оставаше търговски и културен посреднически център между Луната и останалата част от Слънчевата система.

Пътуването беше вълнуващо както винаги, докато прекосяваха пепеливите морета към високите планински местности. Докато влакът се носеше на юг, Земята се спускаше все по-ниско върху нощното небе, а сенките от синкаво белезникавото й сияние се издължиха, осеяни с безброй светлинни като белези от шарка. Трансмисионните чинии се извисяваха като скелети на фона на звездното небе. Вълните, които изпращаха към материнския свят, не се виждаха, но зърнеше ли ги понякога, в гръбнака на Кайра сякаш звънваше струна, мелодия от чиста и почти безгранична енергия, ода на триумфа.

Влакът изкачи околовръстната стена на Тихо, спусна се отново надолу, профуча по дъното на кратера и се мушна под повърхността близо до Скайвю тауър^[1]. Кайра остави куфара си в багажна кабинка на гарата. По-късно щеше да го отнесе в хотела, където си беше резервирала стая. Утре, универсално време, може да посети отново традиционните атракции. Най-много харесваше градините и зоологическите паркове с уникални форми на живот. Но разглеждането на забележителности и други подобни развлечения бяха по-приятни в компания. Първо щеше да потърси някой приятел, което пък на свой ред означаваше да пийнат по някоя и друга чашка.

Оставила претрупаните фрески на гарата зад гърба си, тя се изкачи на нивото на коридорите. Движението й доставяше радост с издължените крачки и безтегловни като на кенгуру подскоци, където позволяваше пространството — птичи полет в Ейвис парк. Липсата на лични превозни средства увеличаваше удоволствието. Нямаше причина да се притеснява заради негативните ефекти от ниската гравитация. Беше тук за кратко и не се налагаше да прекарва по няколко часа ежедневно в центрофугата.

На проспект Циолковски се наложи да забави крачка заради тълпите. Пасажът беше прав и обширен с павирани за скейтъри странични алеи, яркозелен и еластичен в централната лента. Трите нива от сводести галерии, прикрепени върху рехави колони, изобилстваха от магазинчета, кафенета, кръчми, увеселителни заведения с всевъзможни екзотични развлечения. Таванът най-отгоре представляваше единичен блестящ панел, по който подобно на облаци се носеха илюзии — дракон, експлозия от скъпоценни камъни, вълнообразно трептяща абстракция, — чиито сенки се влачеха под тях.

Уханията на храни, напитки, парфюми и странни пушеци се смесваха с музиката, която вибрираше, виеше, ромолеше приглушено тук-там из сводовете, невинаги приемлива. Глъчката и неспирното бърборене я заглушаваха. Повечето от половината блъскащи се в коридора бяха посетители, туристи, бизнесмени, журналисти, космонавти, курортисти от Астребург и Л-5. Тази гмеж от раси, одежди и маниери й заприлича на калейдоскоп.

Сред тях лунарианците не се отличаваха колкото би могло да се очаква. Вярно, всички бяха с тънки крайници, а повечето високи около или над два метра, но все пак не съвсем еднакви, а и не всички бяха стереотипно изтънчени. Мнозина бяха облечени в типичните пищни одежди в тъмни тонове в ренесансов стил, но други носеха делнични работни костюми или блузи и панталони. Мъжете нямаха бради и окосмяване по ръцете, жените бяха с малки гърди и стройни бедра, но не непременно дългокоси, с големи полегати очи или бледолики. Генетичните трансформации не бяха изтрили всички характерни наследствени особености. Това, което ги отличаваше, бяха преди всичко маниерите им. Придвижваха се през навалицата ловко, избягвайки контакта, сякаш чуждопланетните бяха неодушевени обекти. Движеха се поединично или на двойки и разговаряха тихо на мелодичния език, който си бяха създали.

Магазинерите и туристическите водачи бяха по-общителни. Кайра подозираше, че в повечето случаи това е само за показ. Повечето, разбира се, бяха надменно вежливи и създаваха впечатлението, че ти оказват изключителна чест, като ти вземат парите. Това не я дразнеше. Колкото по-голямо разнообразие се срещаше в космоса, толкова по-добре, а и това си беше техният свят. Наистина се питаше дали имат право коментаторите, които твърдяха, че лунарианците са диаметрално различни както мисловно, така и телесно. Възможно ли беше да се промени човешката ДНК толкова радикално, че нейните носители да прекарват живота си и да създават деца тук, без да се отчуждят духовно от Земята?

Преминаха група музиканти в пъстри шутовски костюми. Подскачаха, жестикулираха, надуваха блещукащи като полумесец ловджийски рогове и блъскаха барабани. Лицата на всички бяха покрити с маски на фантастични животни. Изпълнението им не беше предназначено за подаяния. Беше традиционен ритуал, субсидиран от местни сеньори. (Традиционен? Най-много от петдесет години. Но очевидно щом промениш организма, той бързо открива собствените си модели.)

Проспектът се вливаше в площад Хидра. Паважът под краката на Кайра вече беше прозрачен — покрив на аквариум, в чиито дълбини проблясваха многоцветни риби сред лъкатушещи водорасли. Водната струя на фонтана в центъра се издигаше почти до тавана, бяла и шумна. Каскадите пулсираха в мимолетни змийски извивки. От едната страна на площада се намираха заведенията за обслужване, полицията, работилници, болница, спасителните служби. От другите три бяха музеите. Историческият музей е изключително интересен, спомни си Кайра. Сред експонатите имаше изображения на Тихополис преди независимостта, когато всеки е можел да влиза в жилищните квартали.

От площада тръгна по пасаж Оберт. Движението беше далеч по-малко. Зад затворените врати размишляваха компютри и наносистеми отглеждаха своите продукти. Заслужаваше си да се разходиш из това място, тъй като всеки имот беше обозначен с отличителен герб. Беше странно изкуство, което не наподобяваше особено нито европейската хералдика, нито китайската калиграфия — беше някак подвластно на извивките на аналитичната геометрия.

От Оберт продължаваше алея Елипса. На петдесет метра след сводестия й вход забеляза онова, което търсеше. Светлинният надпис оповестяваше СТАПЕЛЪТ. Тя влезе.

— Кайра!

Ниска фигура се притисна към нея. Обгърнаха я две ръце.

Тя премигна и се взря, опитвайки се да свикне със сумрака в бара. За момент се изненада. Еико? После различи чертите и позна Консуело Поне. Блестящият раменен пластир от Л-5 я беше подвел. Пък и Еико никога не би се натруфила по подобен начин, ако изобщо напуснеше дома си.

Младата жена се дръпна назад и се ухили срещу Кайра.

— Каква приятна изненада! — възкликна тя.

В английския й се долавяше лек очарователен тагалогски акцент. Не беше се родила в космоса, където живееше.

— Последно чух за теб — продължи Консуело — че пренасяш лед на Марс.

— Bueno, помогнах да го избутаме обратно в точната траектория, тъй като се беше отклонил — отговори Кайра. — Как, в името на Маккенън, разбра за това?

Познанството им беше инцидентно, тъй като Консуело беше цитомедик.

— О, следя ненаситно всички новини за вас, космическите пилоти. Не останахте много, а? — Забелязала стиснатите устни на Кайра, тя побърза да добави: — Дойдох на конференция за терапия на радиационни увреждания в Астребург, но преди това исках да разбера кои съдружници са тук. Може ли да поговорим по-късно?

Кайра се поколеба. Консуело беше приятна личност, но ужасяваща бърборана. А и след пътуването не предпочиташе дамска компания. Все пак…

— Защо не веднага? Само да си взема една бира.

Младата жена помръкна, надигна се на пръсти и зашепна на фона на шума и глъчката от разговорите:

— Не мога точно сега да изоставя онзи нещастник ей там. Тъкмо се връщам при него след посещение до тоалетната. Позволи ми да се освободя деликатно.

Кайра проследи дискретния жест на Консуело. Мъжът беше сравнително млад, беше си пуснал мустаци, носеше тюрбан върху тъмната глава и бяла туника с търговската марка на „Махараштра Дайнемикс“. Отпуснал рамене, той се взираше в чашата пред себе си.

— Не го познавам — каза Кайра.

— Аз също, но беше толкова печален, че… Работата става сериозна, когато персиец се напие. Има нужда от съчувстващ слушател.

— Какъв му е проблемът?

— Бил инженер минералог и се занимавал с метеоритни руди. Компанията кибернетизирала работата му. Има нова работа, но знае, че е временна. Гордостта, смисълът — не е останал и помен от тях.

— Добре е, че проявяваш такава грижа, Консуело — подкрепи я Кайра. — Да, непременно ще се срещнем по-късно. И при мен може да възникне някакъв ангажимент, но… Утре? Да, да, ще поддържаме връзка.

Неприлично доволна, че се е отървала, тя се приближи до бара. „Стапелът“ беше точно толкова старовремски, колкото подсказваше името, със струпаните едни до други маси и столове, таблото за стрелички, всевъзможни сувенири от космически пътувания, наблъскани по прашните лавици, плътно покрилите стените пожълтели с времето снимки и картички. От мултивизора звучеше хромокинетичек акомпанимент на една тиха интерпретация на Петата на Бетховен. Тук никой не идваше, за да зяпа в мултито, а да се срещне с колегите си. Никой не разказваше за това местенце на земляни, нито обръщаше особено внимание на случайно попаднали туристи. Традиционните клиенти бяха космонавти от всевъзможни професии и колегите им на Земята. Затова повечето бяха от „Метеор“, включително, разбира се, тези от Л-5, независимо от специалния им статут, а останалите — от половин дузина по-дребни организации.

Няколко души познаха Кайра и й подвикнаха приветствия. Тя им отвърна и притисна корем в бара.

— Добре дошла у дома, чаровнице — изчурулика иззад плота Рори Донован. — Нямаше те безотговорно дълго, наистина. Какви са желанията ти, скъпа, както обикновено?

— Да, gracias, наливна Кеплербрау. А, и за начало едно шотче лунна вода, ледена.

Човек можеше да си донесе вода отвън, ако искаше да си я плати, но тукашната беше добра.

Барманът се зае с поръчката.

— Кога и къде е следващият ти полет? — попита той. Явно знаеше за последния. В Тихополис информацията достигаше от всички кътчета на системата — по лазера, ако не с някой кораб. — В далечното бъдеще, да се надяваме.

— Още не са решили — отговори тя. — Нещо интересно тук?

— Момиче като теб не трябва да пита или да го търси. То ще те намери. Заповядай. За сметка на заведението.

На благодарностите й той отвърна:

— Не, не, аз съм ти длъжник, защото си светлина за сърцето ми.

— Казваш го на всяка жена, която влезе тук, Рори. Това ни харесва.

Той се усмихна и се зае с нова поръчка. Нито един робот не беше в състояние да го замени, докато можеше да работи. Беше грозен като авантизма, но нямаше нужда да премоделира лицето си, тъй като беше гениален ласкател.

Би могъл да го направи на млади години, помисли си Кайра. Тогава със сигурност му се е искало да предложи на момичетата повече неща от ласкателства. Така или иначе, неговото тяло… Външно не беше деформиран. Беше нещо отвътре. Здравословното състояние му позволяваше да живее единствено тук, тъй като не би издържал дори едно завъртане на Земята, без да е включен в машини и химически апаратури. Не беше метаморф, а останка от неуспешен експеримент. Гените за слабо притегляне не бяха вътрешни, а прибавени след раждането му и не бяха се смесили с неговите според очакванията. Такива като него почти не оцеляваха. Тя така и не можеше да разбере дали жизнерадостта му е откровена или прикритие.

По дяволите, защо се поддава на мрачни мисли? Опита вкуса на ликьора и огледа искрящата бира.

— О, пилот Дейвис! Добра среща.

Тя се обърна. Застаналият до нея мъж беше рус, добре облечен, привлекателен.

— Вероятно не ме помните — добави той. Английският му беше гърлен. — Ханс Гислър. Запознахме се миналата година на един купон в Хайделберг.

Спомни си го. Беше от „Метеор“, аналитик по символика, техно-икономически интерфейс. Бяха разговаряли за пътувания. Беше й препоръчал няколко местенца в Европа, които действително се оказаха приятни. Имаше хубава усмивка. Когато се ръкуваха, усети прямото му ръкостискане.

— Какво те води на Луната? — попита тя.

— Донякъде ексцентрична мисия. Извини ме. Барман, още една чаша бургундско. Мога ли да допълня твоите, пилот Дейвис?

— Чакай малко, току-що започвам — разсмя се тя.

— Надявам се, че не съм… anmaßend^[2]… нахален. Истината е, че се чувствах малко самотен след един тежък ден, а ти си първият човек тук, когото познавам.

Кайра се настани на столчето.

— Bueno, би трябвало да обиколя, за да поздравя приятелите, но очевидно са ангажирани в момента.

— Така или иначе сами ще ти се обадят. Докато все още имам шанса — как се справяш?

— Muy bien, gracias. — Любопитството я глождеше. — Каква е тази твоя мистериозна мисия?

— Нищо секретно, макар да не я разгласяваме. Със сигурност ти е известно, че компанията би искала да пусне трети сателит в лунна орбита. Селенархите отказват. Изтъкват всевъзможни възражения, но подозираме, че не желаят разширяване на нашия контрол и поддържащ персонал на Луната. Програмирах и проведох проучване, според което облагите за тях ще превишат създадените от нас главоболия. Прегледаха го, казаха, че не са убедени, но поканиха „Метеор“ да изпрати представител. Поради някаква причина — не само времевото забавяне — предпочитат директните преговори. Прекарах часове наред с Риндалир и неговите подчинени.

Кайра свирна с уста.

— Риндалир? Доколкото съм наясно, започнал си почти от върха. Как мина?

— О, бяха покъртително благосклонни, но постоянно долавям подмолната им непреклонност и… Mutwilligkeit^[3]?… хитрост, лукавство? Не, това не е точната дума. Стомана, да, но и живак, а и в тях протича електричество…

Нечий глас прониза шума, сякаш наточено острие разцепи парче плат. Беше мелодичен баритон, резониращ от едва доловими обертонове, а акцентът в английския му не се срещаше никъде на Земята.

— Ханс Гислър от стопанска корпорация „Метеор“!

По дяволите! Погледите на всички се заковаха в мултито. Цилиндърът беше достатъчно голям, за да излъчи холограма на глава и горната част на тялото. Лицето беше мраморнобяло с една синя веничка на шията. Над високите скули гледаха леденосиви очи. Ноздрите на правия нос потрепваха, устните бяха женствено плътни над заострената брадичка. Сребристата коса падаше върху раменете, чиято извивка не беше нормална за човек. Златиста лента препасваше челото, а черната туника трептеше от многобагрени нюанси.

— Исусе, Марио и Йосифе — прошепна Рори — самият той.

Риндалир, позна го Кайра. Рядко беше виждала изображения на лунариански благородници и знатни дами, тъй като избягваха да се показват пред публика, но изражението на Гислер беше красноречиво.

— Свързах се с моите колеги — заромоли гласът. — Имаме желание да продължим да обсъждаме въпросите, които повдигнахте. Моля, върнете се незабавно в хотела. Транспортът за вас и вещите ви чака. Моля да извините припряността ни. Възникнаха неотложни обстоятелства. Благодаря.

Бюстът се стопи. Цветомузиката се върна на мястото си. Всички останаха безмълвни още няколко секунди.

Гислър тръсна глава като замаян.

— Такова… не ми се е случвало — измърмори той. — Как е разбрал къде съм? Как е избрал този приемник? Или са го излъчили навсякъде?

— Какво ще правиш? — попита зашеметена Кайра.

Гислър се надигна.

— Отивам. Какво друго? Не смея да рискувам да ги засегна.

Рори сграбчи ръкава му и извиси глас над възобновилата се глъчка:

— Изчакай секундичка, момче. Не бих се изненадал никак — ама никак — ако тези вагабонти са решили да те изтощят и да постигнат по-добра сделка, отколкото заслужават.

— Мога само да преговарям.

Гислър се опита да се освободи.

— Дори да е така, не успя да вечеряш, а се обзалагам, че ще мине много време преди да ти предложат да се подкрепиш. Нека ти приготвя сандвич за из път до хотела ти. Ще ми отнеме по-малко от минутка.

— Добра идея — подкрепи го Кайра.

Гислър кимна припряно. След това му се наложи да отговаря на въпросите на скупчилите се наоколо. Врявата го проследи чак до вратата.

Кайра знаеше, че никой не изпитва враждебност към Селенархията. Лунарианците може и да не бяха най-приятните създания във вселената, но тук човек беше предпазен от престъпления, не обръщаха внимание, ако ти не им обръщаш внимание, и по свой си начин също бяха космически поданици. Нормално е било за поколението на родителите й да ликува, когато Луната се е обявила за суверенна нация. Но сега беше нормално да се надява, че „Метеор“ ще удържи успех.

Сензационната случка беше разтурила оформилите се преди това групички. Сега Кайра се оказа заобиколена от познати. Настъпи трескаво оживление. Питиетата се поръчваха и изпиваха едно след друго като внезапно излял се порой. Вместо да излезе някъде за вечеря, групичката предпочете монументалните сандвичи на Рори. Накрая започнаха да пеят все по-стари космонавтски песни, за да стигнат до:

Маккенън беше празноскитащ „метеорец“ със мераци

и в орбита излиташе поне с бъчонка бира.

Уискито, което предпочиташе, не беше за слабаци —

ако не си шотландец, ти ще опереш пешкира.

 

Маккенън беше мъж пичага, побойник, скандалджия.

На бой налиташе със каска и юмруци.

Приятелките му се надпреварваха да охкат и да пъшкат

и си споделяха интимности за слонските размери.

 

Запалеше ли пурата зловонна,

забулваше се в сернокиселинни облаци

и задушлив двуокис, та на човек му се приискваше

да си поеме дъх сред атмосферата отровна на Венера.

 

На път със корабчето си из пустошта вселенска

веднъж се сдърли с един астероид огромен

кой пръв да мине, а в свободното си време

се упражняваше в изкуството да стреля по комети.

 

Веднъж самият Сатана почука по люка и каза:

„Дойде часът да пукнеш, тръгвай с мен.“

А той в окото му изхрачи смърдяща на уиски слюнка

и със свистене го запрати в пъкъла обратно.

 

Решил, че корабчето му едва-едва се тътри,

казан със боб свари и го излапа за вечеря.

В кушетката след туй захърка в стихналия космос,

а от пръдните му совалката в светлинна полетя.

 

Така убийствената гравитация на Юпитер

помръдна само космите в носа му,

а щом се вряза в атмосферата ни земна,

влетя сред глетчерите мразовити в Антарктика.

 

В обсадата на похотливите пингвини,

останал без уиски и за комка, подпали огъня сигнален

и окади с проклетите си пури небосвода

по-плътно от вулканите на Марс…

Баладата нямаше край, едновременно вулгарна и детинска, а за Кайра, която беше зърнала провалилия кариерата си мъж — и безнадеждно предизвикателна.