Пол Андерсън
Последният бастион (11)

8.

Когато съобщението стигна до главния инженер Пиер Олар в неговата лаборатория на Л-5, той дълго остана замислен.

Беше пристигнало по отдавна утвърдената комуникационна линия на „Метеор“, секретна и независима от всяка друга мрежа и съответно защитена по всякакъв начин от прихващане на съобщенията. С кодовете за разшифроване разполагаха минимален брой хора, а именно свързаните с Енсън Гътри, най-старите му и доверени сътрудници. Макар и кратко, съобщението беше издържано в личния му стил, подобие, на който не се беше срещал от поколения, а сега му навя спомени за отминалите дни и предизвика мимолетна усмивка.

Съобщението гласеше:

„Перспективите са повече от обнадеждаващи, ако успеем да се справим, но ще бъде проблематично. Нуждая се от старата си камарила, бандата начело с теб. Заедно ще раздвижим нещата, както правехме, когато беше млад. Помниш ли? Не казвай нищо на никого, освен че изчезваш за известно време.“

Следваха инструкции за установяване на контакт.

Първото чувство беше неимоверно облекчение. Беше възразил бурно, когато Гътри предложи да се промъкне незабелязано в шантавата Северна Америка и да ръководи операциите срещу авантистите на място. Можеше да усетят присъствието му между тях, дори да го заловят. В сравнение с това пикникът му до Алфа Кентавър изглеждаше толкова благоразумен, та чак скучен. Гътри не го послуша и замина, а Олар намери спасение в работата си. Проблемите около проектирането на нови космически кораби си струваха човек да им посвети времето си без опасения. Дори безконечните незначителни задължения, с които непрекъснато се сблъскваше в качеството си на началник, неочаквано започнаха да му доставят едва ли не удоволствие.

Сега изглежда шефът се радваше на поне относителна безопасност и се подготвяше да нанесе сериозен ответен удар. Но как? И с какво би могъл да му помогне един застарял технолог? „Старата камарила“ — ами това означаваше Хуан Сантандер Конде, който се беше оттеглил с титлата заслужил директор. Боже мили, дали повиквателната беше стигнала и до Хуан в Кито? И до кого още?

Отново притеснен, Олар започна да си дава сметка колко слабо познава ситуацията. Никога не си беше падал по политиката или подобни безсмислени занимания. Положението на Земята го вбесяваше, но следеше събитията съвсем повърхностно. За да се опита да си ги изясни, той се приближи до компютъра и изтегли кратко резюме. Докато течеше върху екрана, той връщаше от време на време някои сведения по специфични аспекти. Накрая се облегна назад, притвори очи и подреди информацията в главата си.

… След като правителството на Съюза окупира и предприе обискиране на централните управления на „Метеор“ в Северна Америка, дейността беше възстановена под наблюдение. Отделите на компанията в другите части на страната функционираха почти както обикновено. Комуникациите и движението на екипи във вътрешността и в чужбина се осъществяваха в съответствие с необходимото. Междувременно откритият диспут между двете страни продължи. Същото важеше и за преговорите, без да бъдат отразявани подробно от медиите.

„Метеор“ настояваше милицията и агентите да напуснат незабавно и безусловно главните офиси. От своя страна правителството настояваше, че е предприело акцията с огромно нежелание и с удоволствие би я прекратило. Първо обаче, то трябвало да се увери, че в структурите на компанията не са проникнали опасни подривни елементи, вероятно терористи. Това не било идеологически въпрос, а предпазна мярка. В епохата на захранвани с разтопени сплави двигатели, молекулярно инженерство и потенциално смъртоносни промишлени материали фанатици с достъп до суровините на междупланетарна организация биха могли да предизвикат геноцид, било то съзнателно или несъзнателно. „Метеор“ не трябвало да възпрепятства разследването, а заради собствените си интереси да оказва сътрудничество. И тъй като нещата бяха стигнали до това критично положение, налагаше се още редица дълго отлагани проблеми да намерят своето разрешение… Разискванията се бяха проточили.

Бяха настъпили сериозни усложнения. Обслужването на северноамериканци беше прекратено. Стоките се пренасочваха, предлагани договори, които при нормални условия се подписваха, отпадаха. В отговор на възникналите възражения беше заявено, че няма да е изненада, ако настоящите обстоятелства доведат до известно влошаване на ефикасността на услугите. Служителите на „Метеор“ в цялата страна обясняваха напълно откровено, че нямат никаква вина за всичко това. Те не работеха в стопанска корпорация, а в частна компания. Повечето от значимите отдели бяха филиали или независими партньори, но само формално. По традиция и повече емоционално, отколкото в съответствие с изричните си трудови договори, те се подчиняваха на абсолютно еднолично управление. Сеньор Гътри без никакво съмнение беше в състояние да предприема преки действия винаги когато пожелаеше. Но след като беше публикувал остро изявление в момента на окупирането, очевидно беше оставил проблема в ръцете на своите хора in situ^[1] и техните началници в Кито. Такава беше обичайната му практика: той не беше надзирател, а насърчаваше личната инициатива. От този момент се беше оттеглил и никой не беше чувал нищо за него. Координатите му бяха неизвестни. Това също не беше необичайно.

Когато разговаряха неофициално с правителствените агенти, представителите на компанията се усмихваха и казваха: „Естествено е, че оказва натиск върху вас. А вие какво очаквахте?“ Мерките бяха необичайно добре подбрани. Полицията за сигурност не успяваше да надуши източника на тези произволно издавани разпореждания. Комуникационните линии на „Метеор“ бяха изградени изключително ловко.

Надигаха се все повече гласове с настоявания за излизане от безизходното положение, дори ако евентуално споразумение би довело до преустановяване на контролирането на най-главните пунктове от страна на властите в Съюза. Гласовете бяха не само на бизнесмени, а и на обикновени граждани, понесли щети от причинените неудобства, а в няколко случая и финансови катастрофи. Изказваха се политици и високопоставени администратори. За разлика от обвиненията от страна на неговите противници и много от застъпниците му, авантизмът не се радваше на монолитна подкрепа. Това никога не се беше случвало. Ако не друго, мненията по интерпретацията и практическото приложение на уравненията на Ксуан много често се разграничаваха. Подобни спорове лесно биха могли да прераснат в борба за власт. С годините и при все по-разрастващото се разочарование — неосъществени цели, икономически трудности, корупция, брожения, открито противопоставяне, всеобща апатия, духовно разцепление — се задълбочаваха и раздорите. До този момент нито една обществена фигура със седалище в рамките на националните граници не беше предложила открито цялостно бракуване на системата, но нарастващ брой заявяваха повече или по-малко предпазливо, че изглежда е необходимо преустройство.

Постигането на мир с „Метеор“ би могло да спомогне за цялостно стабилизиране на външните отношения и по този начин да осигури възможност за вътрешни реформи. Трима конгресмени един след друг направиха подобни изявления, без да бъдат разобличени или арестувани.

Заседанията на Консултативния синод бяха закрити и въпреки това изтичаше информация, че някои негови членове подкрепят подобна политика…

Конюнктурата беше такава, извън делата на Гътри, каквито и да бяха те. Очевидно разпорежданията му от тайното убежище бяха осъществявани успешно. Дали в момента не подготвяше някаква зрелищна акция, която да донесе окончателната победа на „Метеор“?

Олар въздъхна, тръсна глава, изправи се и тръгна да се подготви. Същата вечер напусна орбиталната колония на борда на редовната совалка до космодрума Камехамеха. След като кацна, набра номера, посочен в съобщението, и получи в отговор адреса, където трябваше да се яви. Според указанията беше пътувал под чуждо име със съответните документи за самоличност, съхранявани за случай на евентуална необходимост. Излезе незабелязано от терминала, без да каже нито дума на тези, които го познаваха, и взе такси.

Петдесетина часа по-късно правителството на Съюза постави цялото имущество на „Метеор“ под своя юрисдикция и направи публично изявление, че нови разкрития за мащаба на опасността са наложили предприемането на тази мярка и други извънредни действия, и изрази убеждение, че кризата скоро ще бъде разрешена удовлетворително за двете страни и за човечеството като цяло.

* * *

На следващия ден трима офицери от Полицията за сигурност ескортираха Пиер Олар до един от секретните отдели в централното управление на Северозападния интеграт. Щом вратата в дъното на преддверието се плъзна встрани, те отстъпиха назад. Олар мина през открилия се вход и вратата зад него се затвори. Разбира се, че щяха да наблюдават какво се случва — зрително, ако не и слухово, — а апаратурата щеше да записва и най-незначителната подробност.

От стенния екран се разкриваше обширен изглед към града като видян от покрива. По небето прелитаха облаци, пришпорвани от вятъра, чиито пориви бе усетил още щом слезе от флитера. Под тях по улиците и по кулите препускаха слънчеви петна и сенки. Заливът блещукаше. В кабинета не проникваше никакъв шум и единствено вентилаторите раздвижваха въздуха, чиято температура беше толкова приятна, че не се усещаше нито жега, нито хлад, ни полъх дори. Олар огледа бегло панорамата, преди да насочи вниманието си към бюрото и онова, което беше поставено върху него.

Беше робот с широко предназначение върху колелца. Четирите му крайника завършваха с подвижни ръце, но повечето му функции се задействаха от оформеното като кутия тяло или с външни приспособления. Куполът очевидно беше специално модифициран, тъй като се забелязваха следи от ръчна манипулация. Изскочиха очни стълбчета и роботът заговори — тембърът не беше стандартен тенор или сопрано, а дрезгав бас, английски език с архаичен американски акцент.

— Здравей, скъпи. Добре дошъл.

Изпънал ръце встрани, Олар стисна юмруци.

— Вие к’во сте? — изстреля той.

— Енсън Гътри — кой друг? В момента се помещавам в това шаси поради липса на нещо по-добро. Приятно ми е, че те виждам, момче. Едно питие? Поръчах уиски.

Роботът посочи към подноса върху бюрото. Олар поклати глава.

— Е, когато решиш, обслужи се. Сядай, хайде, и да поговорим.

Олар пристъпи към еластичното кресло. Роботът долови лекото му накуцване и възкликна.

— Да не са се държали зле с теб, а? Ако някой ти причини нещо, кажи ми и ще обесят кучия син за топките.

— Не. Причината е, че на тази възраст започвам да скрибуцам при земно притегляне. — Олар се настани. — Не оказах съпротива. Те имат оръжия и няма свидетели.

— Пиер, извини ме. Нямахме никакъв избор, но все пак ми е гадно, че те подложих на всичко това. Позволи ми да ти обясня, а после ще склоня глава, каквато нямам, за да те оставя сам да прецениш. Доволен ли си от покоите си?

Олар повдигна рамене.

— Колкото от затворническа килия.

— Слушай, мога да ти уредя самостоятелна къща — сред дървета, Пиер — с отлична храна и вино, всевъзможни развлечения и жени, ако искаш. Да, и оборудване, в рамките на разумното. Ще имаш възможност да работиш върху всичко, което те сърби. Никой и нищо няма да те безпокои.

— Защото съм откъснат от всеки и всичко, нали?

— Не за дълго. Изобщо няма да е за дълго.

Олар не отговори почти цяла минута, после повдигна побелялата си глава и запита с каменно изражение:

— Какво става със Сантандер?

— Ами…

Синтактичната сричка заглъхна. Самият робот изобщо не се развълнува.

— Ако не си подмамил и него тук, не имаш никаква полза от мен. Скоро заподозре и започне действа.

Последва дрезгав отговор:

— Да, естествено, докарахме го тук. Прав си, засега не можем да оставим да се разхожда на свобода никой, който знае… онова, което знаеш ти… за двамата ми Аз. Ако някой каже една дума, всичко ще се разчуе за нула време. Ще ти обясня защо и се надявам да се съгласиш с мен, че тази… ъъ… задкулисна операция беше необходима.

Олар се вторачи в лещите, сякаш бяха човешки очи.

— Нордберг мъртъв, Сантандер и аз затворници — каза той — но ти абсолютно сигурен, че няма друг? Един от нас може предвидил.

Тонът беше непоколебим.

— Никой не го е направил. Знам. Разпитаха Хуан подробно.

Олар се изправи. Кокалчетата на юмруците, с които стисна страничните облегалки на креслото, побеляха.

— Какво? — прошепна той. — Този хрисим старец, ти го упоил и пуснал пулсации в негов мозък?

— Аз не съм.

— Ти дал възможност!

— Чакай малко, Пиер. Аз… Полси свършиха тази работа. Сигурно са подложили Хуан на изпитание, защото са преценили, че ще е… по-лесен. Когато Саир, техният върховен шеф, ми се обади доволен, че тайната е съхранена, но искал да те прекара през месомелачката, за да се увери, аз забраних. За Бога, радвам се, че успях! Казах му с прости думички какви неприятности ще му създам, ако си позволи да ти причини това, и той склони. Но поначало не допусках, че действително… ще си позволи онова, което направи. Кълна се в… в името на Джулиана, че не допусках.

— Все пак колко съхранен този факт? — попита неумолимо Олар. — Много хора помнят, че има двама Гусри и един бил оставен на склад.

— Помнят смътно. А и не знаят къде. Няма никаква причина да предположат, че вече не е скрит. И твърде скоро, ако все пак възникне такъв въпрос, можем да го представим.

— Да. Друго копие от друго място. — Олар се замисли. — Ще има софтуера на онзи, който влязъл в този склад, току-що завърналия се от Алфа Кентавър, който не знае нищо за случилото се в негово отсъствие. — Той се усмихна накриво.

— Така то ще бъде истинското Енсън Гусри.

— Не, това съм аз.

— Енсън Гусри никога не предаде, както предал ти. Много хора го наричали дявол, но никой не го наричал Юда.

Гласът не прозвуча съвсем спокойно.

— Пиер, ти знаеш отлично. Самоличността е цялост, нали?

Аз съм точно толкова себе си, колкото всеки друг. — Гласът се повиши: — Откъде можеш да знаеш, че аз, хардуерът в това тяло, не съм същият физически обект, който се промъкна в тази страна, за да смаже авантистите?

Олар отново помръдна рамене.

— Може да си. Това без значение. Ясно е да разбера, че теб препрограмирали. Кастрирали. Дори след като станал призрак, Енсън Гусри бил мъж.

Роботът остана безмълвен няколко секунди, после промълви:

— Нараняваш ме, Пиер. — И след нова кратка пауза, добави: — Но ти грешиш. Те вкараха нови данни. Научих повече, отколкото знаех, и това промени мнението ми за някои неща. Това е всичко.

Олар се загледа в небето.

— Аз лично мисля ти не онзи, с когото последно говорил — промълви бавно той. — В тази удобна затворническа килия имах време да мисля. Какво случило изглежда доста ясно. Но кажи къде истински Гусри?

— Точно тук, по дяволите! — Пауза. — Но ако настояваш, добре. Моят хардуер тук замина за Деметра. — По-тихо: — Благодарение на теб, amigo viejo^[2].

— Много благодаря!

— Казах ти, че съжалявам. Не съм се променил, не особено. Не съм забравил нищо, включително приятелите си. Аз съм си аз, Пиер. Помня — може би по-добре от теб след всичките тези години, — помня онази нощ, когато получихме първата трансмисия от сондата Епсилон Еридани от вътрешността на странната планета, която ти откри, и всички се напиха. Аз също можех да се напия, а ти пусна онази преводаческа програма, за да разберем думите на старата мръснишка френска песен за тримата златари…

Олар разсече въздуха с ръка.

— Аз все още съм твой приятел, Пиер.

Олар отново се втренчи в лещите.

— А какво кажеш за Хуан Сантандер?

Подобен съскащ звук би произвела извадена от ножницата сабя.

Мълчание.

Олар се приведе напред.

— Eh, bien?

Съвсем тихо прозвуча:

— Съжалявам. Беше по-възрастен от теб, както знаеш.

Оказа се по-крехък, отколкото изглеждаше. Разпитът го уби.

Олар се отпусна назад в креслото.

— Убиец!

— Не! Нещастен случай! Чуй ме, Саир искаше да го съживи, но това е другото, което забраних. Прецених, че мозъкът му е по-тежко увреден, отколкото… Затова го оставих на мира, Пиер, и ми се искаше тези мои очи да могат да заплачат.

Олар се надигна и отново атакува.

— А какво ще кажеш за онзи друг теб? Той къде?

Гътри се окопити.

— По-добре да не знаеш.

— Унищожен? Обезобразен като теб? Или… bon Dieu^[3], дано останал на свобода. Дано теб унищожи!

— Това едва ли е възможно. — Раздразнението се стопи. — Виж, накарах да те доведат в този офис, защото искам да разбереш истината. Времената безспорно са мъчителни и много от случилото се винаги ще ме преследва, но се намираме в кризисен момент. Цялата човешка раса го изпитва на гърба си. Нека ти разкажа плановете си и защо искам да ги осъществя. Имам нужда от помощта ти, от съветите ти, за да направим онова, което е добре за всички.

— Ти доказа какво си — прекъсна го Олар. — Енсън Гусри понякога бил копеле, но никога не бил лицемер.

Грубо:

— Не си играй с търпението ми, стари приятелю. Вече съм на ръба.

— Да играя? Нямам никакво желание дори разговарям с теб. Оставѝ ме да вървя.

Лещите го огледаха внимателно, софтуерът направи преценка.

— Наистина ли го искаш? Добре. Ще се свържем по-късно. Междувременно следѝ новините. Обмислѝ ги.

— Добре, щом трябва. Сега ме остави да вървя! Навсякъде, където не си.

Олар се изправи и закуцука към вратата. Тя се плъзна и офицерите отвън скочиха да го пресрещнат.

— Върнете го обратно — разпореди роботът. — Отнасяйте се вежливо.

Лещите продължиха да го гледат втренчено, докато вратата се затвори.