Патриша Корнуел
Нощен патрул (9)

Глава девета

Чад Тили би могъл да използва още един погребален агент точно в този момент. Беше успял хитро да прекара смахнатия старец в доджа, който се полюляваше в такт с музиката. Този рунд бе спечелен без усилие от страна на директора на погребалното бюро, но опитът на Тили подсказваше, че когато си доволен и отпуснат, винаги съдбата те сритва по задника. Колата му се движеше спокойно напред, когато той реши да запали пура и в същото време да настрои радиото.

Тили не забеляза русото хлапе в полицейска униформа, но без оръжие, което внезапно спря процесията. Бог знае откъде на хоризонта се появи окичена платформа и избута водещата лимузина от пътя. Това беше невероятно. Мили боже, не можеше да е истина. Тили скочи на спирачките в същия момент, когато неспособността на помощника му да затвори задната врата на катафалката се превърна във фатален пропуск. Украсеният с меден обков и сатенена подплата ковчег падна от колата и се запързаля по асфалта, тъй като бяха стигнали до лек наклон.

 

 

Бразил не бе обучаван да се справя с подобни ситуации. Той грабна светкавично радиото си и в същия момент пред очите му се появи още една платформа. Пълен кошмар. Това беше неговото кръстовище. Щяха да го обвинят за всички недоразумения тук. Сърцето му заби лудо, под мишниците му се стекоха вади пот, докато се чудеше как да овладее бедствието. Мъже в тъмни костюми, окичени с пръстени и златни коронки по зъбите, гонеха по булеварда лъскав ковчег. Господи! Не! Бразил наду свирката си и спря цялото движение, включително и платформите. После се затича след ковчега, продължаващ самотното си пътешествие. Хората се вторачиха с интерес в пропускащото ченге и закрещяха насърчително.

— Ще го хвана — извика Анди към мъжете в костюми, когато префуча покрай тях.

Преследването приключи бързо и редът беше възстановен. Елегантен мъж, който се представи като господин Тили, благодари на Анди с официален тон.

— Мога ли да направя още нещо, за да помогна? — попита Бразил, винаги на разположение на обществеността.

— Да — отговори директорът на погребалното бюро. — Разкарай шибаните платформи от пътя ми.

Платформите бяха изтеглени встрани и в продължение на час нито една от тях не помръдна дори един сантиметър напред. Никой от зрителите не си отиде у дома, а други любопитни се стекоха към парада. Това се превърна в най-страхотния Ден на свободата в историята на Шарлът.

 

 

Гуди, началничката на патрулите, не споделяше същия ентусиазъм, тъй като движението из улиците бе най-основното й задължение, а ковчегът беглец не представляваше нещо, за което би искала да чуе по вечерните новини. Това бе проблем, който тя възнамеряваше да реши лично, но не и преди да се стъмни. Тогава тя взе елегантната си чанта от мека кожа и се отправи към паркинга, където градската управа плащаше деветнадесет долара всеки месец за запазеното й място. Гуди предпочиташе да шофира личната си кола, когато отива на работа, и сега бързо се качи в черната си миата.

После отвори чантата си, извади флакон „Обсешън“ и се парфюмира грижливо. Изчисти зъбите си със суха четка, пооправи косата си и запали колата. Потегли към „Майърс Парк“, най-богатия стар квартал, застроен с огромни палати с покриви от плочи.

Методистката църква в „Майърс Парк“ бе от сив камък и се издигаше на хоризонта като замък. Гуди никога не бе идвала тук на служба, но познаваше паркинга твърде добре, тъй като редовно го посещаваше. Брент Уеб използваше почивката си след новините в шест часа и поршето му вече бе паркирано под високото магнолиево дърво в далечния ъгъл на паркинга. Той загаси двигателя, излезе от колата, като се огледа и в двете посоки, сякаш щеше да пресича, и се пъхна в миатата на Гуди.

Те рядко си говореха, освен ако Гуди имаше да му съобщи някоя интересна новина. Устните им се притиснаха, ръцете им се сключиха. Всеки път страстта им ставаше все по-бурна и примитивна, а желанието им един към друг — още по-лудо. Уеб тайно си представяше как Гуди, издокарана в униформа, го приковава с белезници. Тя пък обичаше да седи сама у дома и да го гледа по телевизията, възхищавайки се на всяка негова дума.

— Предполагам, че знаеш за историята с ковчега — едва промълви Гуди.

— Чий ковчег? — попита Уеб, който никога не знаеше нищо, освен ако информацията не бе открадната.

— Няма значение.

По радиото гърмеше парче на „Пойнтър Систърс“, а двамата в колата дишаха тежко. Прегръщаха се страстно, като се мъчеха да избягнат лоста за скоростите, доколкото можеха. През предното стъкло се виждаше небостъргачът на ЮЕС Банк. Уеб разкопча сутиена на Гуди, макар никога да не можеше да си отговори защо въобще си губи времето с това. После си представи униформата и полицейския й колан и възбудата му нарасна.

 

 

Полицай Джени Франкъл беше млада и все още ентусиаст в работата си. Тя не само не избягваше проблемите, но ги търсеше, дори се молеше за тях, затова, когато видя двете коли, паркирани в далечния ъгъл на методистката църква в „Майърс Парк“, реши да провери какво става. Първо, репетицията на църковния хор бе вчера, а групата на „Анонимните алкохолици“ се събираше чак в четвъртък. Освен това търговците на наркотици бяха навсякъде, готови да завземат града. Джени никога нямаше да допусне това. Тя щеше да направи всичко възможно да върне града на свестните, трудолюбиви мъже и жени дори ако това бе последното действие и живота й.

Тя се приближи към сянката и спря. Вече бе достатъчно близо, за да забележи движение на предната седалка на новата черна миата, която й изглеждаше странно позната. Франкъл заподозря, че силуетите принадлежат на мъже, като съдеше по прическите им. Тя вкара регистрационните номера на колите им в подвижния информационен терминал и търпеливо зачака, загледана в мъжете, които се целуваха и прегръщаха, слепи за околния свят. Когато на монитора се появиха имената на Гуди и Брент Уеб, Джени бързо напусна района. С изключение на сержанта от нейния отдел, с когото пиеше бира няколко пъти седмично, тя не довери на никого какво бе видяла вечерта. Сержантът също спомена само на един човек и така слухът дискретно се разпространи нататък.

 

 

Бразил изкара дълъг и изморителен ден, но не му се искаше да се прибира у дома. След дежурството като регулировчик той се преоблече и изкара осем часа в „Обзървър“. Сега бе почти един през нощта. Вечерната смяна бе преминала вяло. Известно време Анди се мота из печатарската зала, като наблюдаваше вестниците, отправящи се към крайното си местоназначение — палетите, с които ги изпращаха навън или контейнерите за вторични суровини. Младежът стоеше пред тях като омагьосан. Този път не търсеше заглавието на своята статия, тъй като единствената му информация бе за прегазен на „Минт Хил“ пешеходец. Жертвата бе известен пияница и редакторът Кътлър не смяташе, че историята заслужава повече от пет-шест реда.

Бразил се качи в БМВ-то си и се отправи обратно към улица „Трейд“. Това не беше особено разумно и безопасно и той го знаеше. Анди профуча покрай електростанцията и стадиона и спря в задънената улица, където старата, рушаща се сграда изглеждаше още по-зловеща и опасна в този час. Загледа се в нея и си представи убийството. Твърдо вярваше, че някой е чул изстрелите и вероятно е видял пръскането с оранжевия спрей. Някъде съществуваше човек, който знаеше за това. Бразил остави двигателя на колата да работи и сложи пистолета между предните седалки, където лесно можеше да го достигне.

Заразхожда се наоколо, светейки с фенер. Очите му се стрелкаха нервно, сякаш се страхуваше, че някой го наблюдава. Кръвта по асфалта изглеждаше черна и един опосум я душеше любопитно. Светлината на фенерчето го обля, той се уплаши и изчезна забързано. В гората се чуваше жуженето на безброй насекоми и проблясваха светулки. По отдалечените ръждясали релси прогърмя влак. Бразил настръхна и се огледа нервно. Усещаше убийството. Чувстваше някаква зловеща енергия, притаена като свита на кълбо змия, която чака следващата си жертва. Тези убийства бяха извършени от жесток и хладнокръвен човек. Анди вярваше, че чудовището бе познато на хората, които бродеха нощем из квартала, но страхът от него ги караше да крият самоличността му.

Репортерът смяташе проституцията за нещо нередно. Мислеше, че никой не би трябвало да плаща за такова нещо. Също така вярваше, че никой не би трябвало да продава подобно нещо. Това бе ужасно потискащо. Опита се да си представи себе си като обикновен мъж на средна възраст, готов да приеме, че никоя жена няма да го иска без портфейла му. Поставяше се на мястото на нещастницата, която се тревожи как да обслужи следващия си клиент, за да изхрани себе си или детето си, или пък за да избегне поредния побой от страна на сводника си. Това беше ужасно робство, жестоко и трудно за възприемане. В момента Анди изпитваше силно разочарование от цялото човешко съсловие, което не се бе подобрило още от самото сътворение на света. Струваше му се, че единствената промяна бе начинът, по който хората комуникираха, и размера на оръжията, които използваха един срещу друг.

На шосе 277 той видя едно от тези тъжни същества, което се разхождаше лениво встрани от пътя, стегнато в тесни джинси и бяла плетена блуза, без сутиен, с изпъчени напред гърди. Младата проститутка беше покрита с татуировки. Анди намали и срещна погледа на дръзките, присмехулни очи, които не познаваха страха. Момичето беше на неговата възраст, но повечето от предните му зъби липсваха. Бразил се опита да си представи как я заговаря или я качва в колата си. Зачуди се дали привлекателността на проститутките не бе просто някакъв мит, извратена тръпка, която караше мъжете да се чувстват силни, макар и само за кратък, унизителен миг. Представи си как момичето се надсмива над клиентите си и ги мрази със същата сила, с която мразеше себе си и целия свят. Той я загледа в огледалото за обратно виждане, а тя се вторачи в него с лека усмивка, чакайки го да вземе решение. Анди си помисли, че някога в миналото сигурно е била хубаво момиче. После изфуча напред, а някакъв пикап приближи до нея и спря.

 

 

На следващата вечер Бразил бе отново на улицата. Действителността около него изглеждаше различна и странна и отначало той си помисли, че въображението му е виновно за това. От момента, когато тръгна от „Обзървър“ в БМВ-то си, той виждаше ченгета навсякъде около себе си, седнали в лъскавите си бели патрулни коли. Наблюдаваха го и го следваха. Той си каза, че това не е възможно и просто му се привижда, тъй като е изморен и с прекалено развинтена фантазия. Вечерта се точеше бавно. Нямаше никакви интересни новини от полицията, освен ако Уеб вече не ги бе откраднал. По радиото също почти нямаше повиквания, докато накрая съобщиха за някакъв пожар. Бразил не губи време. Огромни пламъци се издигаха в нощното небе близо до кръстовището на „Нейшънс Форд“ и „Йорк“. Адреналинът на Анди се покачи и го изпълни с нервна енергия. Той се отправи бързо към мястото на пожара, като внимаваше да не обърка пътя и да се загуби. Внезапно зад него прозвуча полицейска сирена и той погледна в огледалото.

— По дяволите — изруга репортерът.

След секунди вече седеше в патрулната кола и чакаше да получи акта за превишена скорост, а пожарът бушуваше без него.

— Скоростомерът ми е счупен — опита да се оправдае той.

— Поправи го — посъветва го полицайката, която се държеше недружелюбно и никак не бързаше.

— Бихте ли побързали с писането, госпожо? — учтиво помоли той. — Ще изпусна новината си.

— Трябваше да помислиш за това, преди да нарушиш закона — грубо отговори тя.

Половин час по-късно Бразил говореше по радиото и се оттегляше от мястото на пожара, където изоставената сграда все още гореше. По покрива танцуваха пламъци, а покачените на стълба пожарникари насочваха силни струи вода през счупените прозорци. Хеликоптерите на пресата кръжаха над тях. Анди обясняваше на редактора какво бе открил.

— Изоставена сграда, стар склад. Няма ранени — каза той в микрофона.

Погледна в огледалото и забеляза, че отново го следва полицейска кола. Друго ченге го наблюдаваше внимателно.

— Драсни само няколко реда — посъветва го редакторът.

Анди така и смяташе да направи, но в момента мислите му бяха заети с по-важни неща. Заплахата не бе въображаема, а той не можеше да си позволи да получи повече глоби или наказателни точки в досието. Подкара колата така, както играеше тенис. Реагираше бързо и използваше свободните места, изпращаше топката над главата на противника си. Задник, помисли си той, когато полицейската кола се лепна плътно зад него. Ченгето прекали и Анди не можеше да търпи повече.

— Дотук беше — извика той вбесено.

Патрулната кола се движеше зад него в дясната лента. Анди продължи и зави наляво по „Рънимейд“. Ченгето остана плътно зад него. Намалиха, наближавайки червен светофар. Бразил не показа с нищо, че е осъзнал проблема. Седеше спокойно на седалката и си играеше с радиото, което мълчеше от години. В последната секунда отби в лявата лента, а ченгето бързо отби до него и го погледна с ледена усмивка, която Бразил му върна. Картите бяха на масата и всичко бе ясно. Това бе война. Нямаше връщане назад. Анди мислеше бързо. Полицай Мартин нямаше нужда да мисли.

Светофарът светна зелено и Бразил форсира двигателя, сякаш бе готов да излети. Полицаят се хвана на въдицата, натисна газта и потегли стремително напред. Мощният му форд бе стигнал до средата на кръстовището, когато Анди бързо зави в обратната посока и профуча по „Баркли“. После зави по „Морисън“ и накрая се озова в малка тъмна алея, до контейнер за боклук, зад универсалния магазин „Саутпарк“.

Сърцето му биеше лудо. Той загаси фаровете и се замисли трескаво. Опитваше се да си представи какво можеше да стане, ако ченгето го откриеше. Щеше ли да го арестува за опит за бягство или за съпротива при арест? Или пък да дойде заедно с още няколко ченгета и да го пребият от бой в тази тъмна алея, където надали щеше да се появи някой съзнателен гражданин с видеокамера в ръка.

Бразил възкликна стреснато, когато внезапно изпищя някаква аларма и наруши пълната тишина. Отначало си помисли, че е полицейска сирена, но после задната врата на магазина се отвори и двама млади мъже изтичаха навън, натоварени с електроника, открадната току-що от „Радио Шак“.

— 911! — извика Бразил в микрофона, който го свързваше с новинарската зала.

След това отвратено промърмори на себе си:

— Е, това беше адски умно!

— Какво става? — запита някой от репортерите.

Бразил запали фаровете и се спусна да преследва крадците, за които бе доста трудно да се движат бързо, без да изтърват плячката си. Първо паднаха малките кутии, които съдържаха уокмени, компютърни модеми и касетофони. Бразил си помисли, че младежите щяха да пазят стереоуредбите и телевизорите до края. Той отново се обади по радиото и накара редактора да звънне в полицията и да сложи телефона до радиото, така че полицейският диспечер да чува думите на Анди.

— Току-що стана обир — бързо каза той, без да изпуска от очи преследваните. — Магазин „Саутпарк“. Двама бели мъже. Тичат на изток по улица „Феървю“. Преследвам ги. Пратете някого до задния вход на „Радио Шак“, за да прибере това, което изтърваха.

 

 

Крадците пробягаха паркинга и потеглиха по друга алея. Бразил докладваше за всяка тяхна стъпка, залепил се плътно зад тях като овчарско куче, насочващо стадото. Нито един от двамата не бе достатъчно възрастен, за да има право да си купи алкохол, но и двамата пушеха марихуана, лъжеха и крадяха от години. Нито едно от момчетата не бе в добра физическа форма. Да подскачаш около баскетболния кош в квартала бе едно, но да тичаш с километри бе друго. Девън чувстваше, че поне единият от белите му дробове щеше да се пръсне всеки момент. В очите му се стичаше пот. Краката му се подкосяваха и освен ако не му се привиждаше от страх, зловещите синьо-червени светлини на полицейските коли го обграждаха от всички страни като враждебни пришълци от друга планета.

— Господи! — изохка Девън. — Хайде да хвърлим стоката! Тичай!

— Тичам, човече!

Ро обаче бе готов по-скоро да умре, отколкото да пусне това, около което бе обвил ръце. Телевизорът щеше да му осигури дрога за седмици, освен ако не го заменеше за нов пистолет, този път с кобур. Револверът „Смит и Уесън“ 357 от неръждаема стомана, който бе пъхнал в колана на широките си джинси, не възнамеряваше да остане там дълго. Ро го усети как се изплъзва.

— Мамка му! — изруга той.

Пистолетът се плъзна още по-надолу. Господи, молеше се поне да не се простреля на някое по-специално място. Никога нямаше да го преживее. Пистолетът премина през широките боксерки, удари се в коляното му и накрая се показа през крачола. Ро разтърси крак, за да се отърве от него. Подобен номер не бе лесен за изпълнение, когато цялата полиция на Шарлът бе по петите ти, а някакъв кретен в БМВ се опитва да те прегази. Оръжието изтропа на асфалта в момента, когато белите коли с въртящи се светлини сключиха пълен кръг около Девън и Ро. Двамата бандити замръзнаха на място.

— Мамка му! — изруга Ро отново.

 

 

Ако съществуваше справедливост, наградата на Бразил за ценния му принос към обществото щеше да бъде да заключи престъпниците с белезници и да ги напъха на задната седалка на полицейската кола. Но той нямаше правата на истинско ченге. На всичкото отгоре тази нощ той беше дежурен във вестника и някак не бе лесно да обясни как така се е оказал в тъмната алея зад „Радио Шак“ по време на обира. Той и полицай Уийд проведоха дълъг разговор за това в патрулната кола.

— Хайде да опитаме отново — предложи Уийд. — По каква причина си седял тук със загасени фарове?

— Мислех, че ме следят — търпеливо отговори Анди за пореден път.

Уийд го изгледа подозрително. Не беше сигурна как точно стояха нещата, но бе убедена, че репортерът лъжеше. Всички го правеха. Беше готова да се обзаложи, че Бразил е паркирал тук, за да поспи по време на работа, да изпуши някоя цигара с марихуана или да си удари един бързак. Или пък всичките заедно.

— Кой те следеше? — запита Уийд, докато грижливо попълваше доклада си.

— Някакъв тип в бял форд — отговори Анди. — Не го познавам.

Беше доста късно, когато Бразил си тръгна от паркинга на „Саутпарк“, без да получи и една дума на благодарност от страна на ченгетата. Сети се, че му остава да убие около час, преди да се върне във вестника, за да опише случилото се през осемчасовото му дежурство, което според него не бе много.

Намираше се сравнително близо до мястото в „Майърс Парк“, където бе станала ужасната катастрофа с Мишел Джонсън. По някаква необяснима причина той не можеше да спре да мисли за онази зловеща нощ. Анди премина бавно покрай огромните къщи, като си представяше хората, които живееха в тях, и чувствата им по отношение на убитите им съседи. Семейство Ролинс бе живяло близо до музей „Минт“. Когато стигна до тяхната бяла тухлена къща с меден покрив, Бразил спря колата и се загледа тъжно в нея. Личеше си, че в дома няма никой и никога няма да има. Анди се замисли за майката, бащата и трите малки деца, загинали за секунда, за това как всичко можеше да бъде загубено в един кратък миг.

Бразил не бе чувал много истории за богати хора, починали при катастрофи или престрелки. Само частните им самолети падаха от време на време и в началото на осемдесетте в „Майърс Парк“ се бе появил сериен изнасилвач. Анди си представи млад мъж с качулка на главата, който чука по вратите с намерението да изнасили някоя жена, останала сама у дома. Дали негодуванието срещу богатството им бе предизвикало тази жестокост? Желанието да отмъстиш за това, че те имат повече от теб? Анди се опита да се постави на мястото на престъпника, докато наблюдаваше осветените прозорци на съседните къщи.

Осъзна, че насилникът вероятно е правил същото, което той правеше тази вечер. Сигурно е обикалял наоколо и се е оглеждал, но най-вероятно го е правил пеша. Шпионирал е и е планирал, а истинското зловещо действие е идвало като резултат от фантазиите му. Бразил не можеше да си представи нещо по-ужасно от това да бъдеш изнасилен. Достатъчно простаци го бяха закачали през краткия му живот, за да може да се страхува от изнасилване, така както се страхуваше една жена. Никога нямаше да забрави какво му бе казал веднъж Бридълуд от охраната на „Дейвидсън“: „Никога не отивай в затвора, момче. През цялото време, докато си там, ще бъдеш наведен“.

Катастрофата бе станала там, където се пресичаха няколкото улици „Куинс“ и „Селуин“. Още преди да стигне дотам, Анди разпозна мястото. Това, което не бе очаквал да види, бе паркираният встрани нисан. Той се приближи към него и шокирано разпозна полицай Мишел Джонсън. Младата жена седеше в колата и плачеше. Бразил паркира до нея. Излезе от БМВ-то и тръгна към личната кола на полицайката с уверени и решителни крачки, сякаш бе отговорен за това, което ставаше. Вгледа се през прозореца към разплаканата Джонсън и сърцето му трепна. Тя вдигна очи и го погледна стреснато. Реагира светкавично и грабна пистолета си, после осъзна, че това бе младият репортер. Тя се отпусна, но се ядоса и свали стъклото.

— Разкарай се, дявол да те вземе! — извика тя.

Анди не помръдна, вторачен в нея. Тя запали двигателя.

— Лешояди! Шибани лешояди! — изкрещя полицайката.

Бразил замръзна. Действията му бяха толкова непривични за репортер, че Джонсън се обърка. Забрави, че е решила да тръгва, и също застина неподвижно.

— Искам да ти помогна — каза Анди съчувствено.

Уличната лампа осветяваше счупените стъкла, черните петна по асфалта и вдлъбнатото дърво, в което се бе ударил мерцедесът.

Очите на Джонсън отново се изпълниха със сълзи и тя ги избърса с ръка. Унижението й пред младия репортер бе пълно. Тя изстена отчаяно и си помисли за пистолета, който можеше да сложи край на всичко.

— Когато бях на десет години — заговори Анди, — баща ми работеше тук като ченге. Беше горе-долу на твоята възраст, когато го застреляха при изпълнение на служебния дълг.

Джонсън го погледна изненадано.

— Осем и двайсет и две вечерта. Двайсет и девети март. Неделя. Казаха, че вината си била негова — продължи Бразил с треперещ глас. — Бил цивилен. Последвал открадната кола вън от района си. Полицаите, които трябвало да му помогнат, въобще не се появили. Поне не навреме. Направил най-доброто, което можел, но…

Младежът замълча за момент и прочисти гърлото си, после продължи:

— Въобще нямал шанс да разкаже какво точно е станало.

Бразил се вторачи невиждащо в тъмната улица, която бе съсипала и неговия живот. После удари с юмрук по покрива на колата.

— Баща ми не беше лошо ченге! — извика той.

Джонсън притихна отчаяно и се почувства празна.

— Предпочитам да бях на неговото място — каза тя. — Иска ми се да съм мъртва.

— Не — възрази Анди и се наведе към нея. — Не.

Той погледна към лявата й ръка, сложена на волана, и забеляза венчалната халка. Протегна ръка през прозореца и я погали.

— Не оставяй никого зад себе си — каза той.

— Днес върнах значката си — съобщи Джонсън.

— Те ли те накараха да го направиш? — запита той. — Няма доказателства, че ти…

— Никой не ме е карал — прекъсна го тя. — Те мислят, че съм чудовище! — добави Мишел и отново избухна в сълзи.

— Можем да променим това — решително каза Анди. — Позволи ми да ти помогна.

Джонсън отвори вратата и той влезе в колата.