Патриша Корнуел
Нощен патрул (4)

Глава четвърта

Минути след десет часа вечерта небето бе надвиснало мрачно над ужасяващото местопрестъпление в центъра на града. Напрегнатите и изпотени полицаи обикаляха и осветяваха с фенерите си паркинга зад порутена сграда и околния район, обраснал с плевели, където бе изоставен взетият под наем линкълн. Вратата на шофьора беше отворена, фаровете светеха, алармата даваше прекалено закъсняло предупреждение. Детектив Брюстър, извикан от дома си, стоеше до линкълна и говореше по мобифона си. Беше облечен в джинси и стара фланела, а значката и четиридесеткалибровият „Смит и Уесън“ бяха закачени на колана му.

— Май имаме още един — съобщи той на шефката си.

— Можеш ли да ми дадеш десет-тринайсет? — прозвуча гласът на Уест по телефона.

— Десет-тринайсет е все още празен — отвърна Брюстър, като се огледа наоколо. — Но не за дълго. Какъв е твоят десет-двайсет?

— Дилуърт. Тръгвам към теб по четиридесет и девета. Е. О. Т. Десет-петнайсет.

 

 

В академията Бразил бе учил как да говори по радиото и разбираше кодовете, както и защо Брюстър и Уест си служеха с тях. Нещо много лошо се бе случило, а те не искаха някой друг, например любопитен репортер, да ги подслуша. Брюстър беше уведомил Уест, че на местопрестъплението все още няма зяпачи, но не за дълго. От своя страна Уест му бе съобщила, че е на път към него и ще пристигне след по-малко от петнайсет минути.

Тя се протегна към мобифона, който бе включила в запалката. Набра някакъв номер, докато шофираше бързо. Разговорът й с началник Хамър беше кратък.

Уест погледна строго към Бразил.

— Прави всичко, което ти кажа — нареди му тя. — Това е сериозно.

Докато стигнат до местопрестъплението, наоколо се бяха струпали доста репортери, които се опитваха да се приближат до ужасната трагедия. Уеб държеше микрофон и говореше пред камерата. Красивото му лице изглеждаше искрено и изпълнено с тъга.

— Все още не е установена самоличността на жертвата, която, както първите три, застреляни наблизо, е шофирала кола под наем — съобщи Уеб за новините в единайсет часа.

Уест и Бразил си проправяха път кротко, но решително. Вървяха забързано, като избягваха насочените към тях микрофони и камери. Около тях валяха въпроси, сякаш бе избухнала някаква новинарска бомба, и Бразил бе ужасен. Чувстваше се страшно неуверен и притеснен, без да знае защо.

— Сега знаеш как е — каза Уест тихо.

Яркожълта лента за ограждане на местопрестъпления бе опъната от гората до улицата. Големите черни букви по нея повтаряха предупреждението: „Внимание. Местопрестъпление. Не влизай“. Лентата пречеше на репортери и любопитни да се доближат до линкълна и безсмислената смърт до него. В ограденото пространство чакаше линейка с работещ двигател, а детективите бяха навсякъде. Просветваха фенери, видеокамери записваха, а криминолозите подготвяха колата, която трябваше да бъде закарана за обработка в управлението.

Бразил напрегнато се опитваше да възприеме всичко и толкова се тревожеше дали ще го допуснат по-близо, че не забеляза Хамър, докато не се сблъска с нея.

— Извинете — промърмори той на по-възрастната жена, облечена в костюм.

Хамър изглеждаше сериозно разтревожена и веднага заговори с Уест. Анди огледа късата посивяваща коса, ограждаща красиво, остро лице, нисичката, но елегантна фигура. Той никога не бе срещал полицейската началничка, но я бе виждал по телевизията и на снимки и веднага я разпозна. Беше възхитен и неприкрито се вторачи в нея. Струваше му се, че наистина може да се влюби в тази жена.

Уест се обърна и посочи към него, като че ли беше куче.

— Стой тук — заповяда му тя.

Бразил очакваше подобно нещо, но не беше доволен от него. Започна да протестира, но никой не му обърна внимание. Хамър и Уест минаха под лентата, а едно от ченгетата изгледа Анди предупредително, сякаш искаше да му каже хич и да не си мисли да ги последва. Бразил се загледа в двете полицайки, които спряха да огледат нещо върху овехтелия напукан асфалт. Кървави следи от влачене проблеснаха в светлината на фенера на Уест. Тя разгледа малката размазана локвичка на сантиметри от отворената врата на колата и си помисли, че знае точно какво е станало.

— Бил е застрелян ето тук — каза тя на Хамър. — Паднал.

После посочи към локвата.

— Тук е ударил главата си. После са го влачили за краката.

Кръвта започваше да се съсирва. Хамър се почувства притеснена от пулсиращите светлини, нощта и ужаса. Усещаше миризма на смърт. Носът й се бе научил да я различава още през първата година, когато стана ченге. Кръвта се разлагаше бързо. Ставаше по-рядка по краищата и гъста в средата, а миризмата беше сладникава и отвратителна. Следата водеше към храсталак от прекалено израснали лози и борчета с много плевели между тях.

Жертвата изглеждаше на средна възраст. Беше облечен в бежов костюм, измачкан от пътуването. Някой бе пръснал главата му с изстрели. Панталонът и бельото му бяха смъкнати до коленете. Виждаше се познатият яркооранжев пясъчен часовник, а по кръвта бяха полепнали листа и други частици от растения.

 

 

Доктор Уейн Одом беше съдебен лекар на района Шарлът-Мекленбърг повече от двайсет години. Беше сигурен, че рисунката е била направена точно там, където бе намерен трупът, защото вятърът бе нанесъл лек оранжев слой върху листата на близките дървета. Докторът зареди фотоапарата, без да свали окървавените си ръкавици. Предполагаше, че си има работа с хомосексуални серийни убийства. Доктор Одом беше един от настоятелите на баптистка църква „Нортсайд“ и вярваше, че разгневеният бог наказва Америка за перверзиите й.

 

 

— По дяволите — измърмори Хамър, докато криминолозите оглеждаха района за улики.

Уест се чувстваше ужасяващо безсилна.

— Какво е това? На около сто метра от последното? Имам сума ти хора наоколо. Никой нищо не е видял. Как е възможно?

— Не можем да наблюдаваме всички улици през всяка секунда от деня — ядосано каза Хамър.

Отдалеч Бразил наблюдаваше как един от детективите разглежда портфейла на жертвата. Анди се опитваше да си представи какво са видели Уест и Хамър, докато търпеливо чакаше до колата на Уест и си водеше бележки. Най-важното, което бе научил по време на следването си, бе, че дори ако няма цялата информация, може да създаде настроение. Той разгледа задната част на порутената тухлена сграда и реши, че някога е била нещо като склад. Всички прозорци бяха счупени и сякаш гледаха към него с мрачни празни очи. Противопожарната стълба беше ръждясала и половината от нея липсваше.

Светлината от прожекторите изглеждаше разсеяна и призрачна и едва достигаше до храсталака, където всички се бяха струпали. Около взетата под наем кола прелитаха светулки. Анди чуваше ясно далечния шум от трафика. Пристигнаха санитари, които се потяха в униформените си гащеризони и носеха сгъваема количка и черен чувал за трупове. Бразил изпъна врат, за да вижда по-надалеч, и започна да пише бързо. Санитарите стигнаха до трупа и разгънаха носилката. Хамър се извърна встрани, когато металът изтрака. Уест и Брюстър разглеждаха шофьорската книжка на жертвата. Никой не възнамеряваше да коментира нещо пред Бразил.

 

 

— Карл Парсънс — прочете Брюстър от шофьорската книжка. — Спартанбърг, Южна Каролина. Четиридесет и една годишен. Парите му липсват. Бижутата му също са изчезнали, ако въобще е имал такива.

— Къде е отседнал? — попита Хамър.

— Струва ми се, че имаме потвърждение за „Хайът“, близо до Саутпарк.

Уест клекна, за да огледа света под различен ъгъл. Парсънс лежеше почти на едната си страна насред гнездо от окървавени листа. Очите му приличаха на цепки и гледаха празно. Доктор Одом го унижи още веднъж, вкарвайки дълъг химически термометър в ануса му, за да измери вътрешната температура. Всеки път, когато съдебният лекар докосваше трупа, от дупките в главата капеше кръв.

Уест осъзна, че този, който извършваше убийствата, няма намерение да спре.

 

 

Бразил също не възнамеряваше да спре, независимо от това, че Уест непрекъснато се изпречваше на пътя му. Беше направил всичко възможно, за да предаде видимите детайли и настроението, и сега обикаляше и се оглеждаше внимателно. Забеляза нов яркосин мустанг, паркиран близо до необозначена полицейска кола, на чиято предна седалка се намираше някакъв тийнейджър заедно с детектив, маскиран като търговец на наркотици, когото Бразил никога преди не бе виждал. Анди продължи да записва впечатленията си, докато хлапето говореше, а санитарите прибираха трупа в черния чувал. Репортерите, особено Уеб, пощуряха, опитвайки се да снимат как отнасят убития, който приличаше на гигантски черен пашкул. Никой, освен Бразил, не обърна внимание на тийнейджъра, който излезе от колата на детектива и бавно се върна до мустанга си.

Гюрукът на колата беше свален и когато Анди се отправи към лъскавата кола, сърцето на момчето отново заби възбудено. Хубавият рус младеж държеше репортерски бележник в ръка. Джеф Дийдрик завъртя ключа и запали двигателя с треперещи ръце, като се опитваше да изглежда безразличен.

— Аз съм от „Шарлът Обзървър“ — представи се Бразил, като застана до шофьорската врата. — Бих искал да ти задам няколко въпроса.

Дийдрик щеше да стане известен. Беше само седемнайсетгодишен, но можеше да мине и за двадесет и една, ако не му поискаха карта за самоличност. Сега щеше да има всички онези момичета, които преди тази нощ не му обръщаха никакво внимание.

— Струва ми се, че няма проблем — отвърна Дийдрик престорено неохотно, сякаш цялото внимание към него го бе изморило.

Бразил се качи в мустанга, който изглеждаше съвсем нов и очевидно не принадлежеше на момчето. Това си личеше от финия син ключодържател, който отговаряше на цвета на колата. Плюс това повечето толкова млади хлапета не притежаваха мобифони, освен ако не бяха търговци на наркотици. Бразил беше готов да се обзаложи, че мустангът принадлежи на майката на Дийдрик.

Първо репортерът записа името, адреса и телефона на момчето, после му повтори всяка сричка, за да е сигурен, че всичко е правилно. Беше се научил на подобна прецизност по тежкия начин. През първия месец във вестника той бе получил три оплаквания за дребни, незначителни грешки в изписването на нечие име, например „Младши“ вместо „Трети“. Това бе довело до написването на некролог за сина вместо за бащата. Синът си имаше проблеми с данъчните власти и не се ядоса на грешката. Дори се обади на Анди, за да помоли да не я поправят. Пакър обаче не се съгласи.

Вероятно най-тъпата грешка на Бразил, за която той не обичаше да си спомня, бе, когато трябваше да напише статия за някакъв публичен спор относно домашните животни. Той обърка името на мястото с името на човек и през цялото време говореше за Лата Парк това и г-жа Парк онова. Затова този път се увери, че е записал правилно всички данни за Дийдрик. Тук нямаше да има проблеми. Бразил хвърли поглед към зловещата сцена в далечината, където санитарите вкарваха трупа в линейката.

— Признавам, че ударих няколко, после си тръгнах. Усетих, че няма да мога да се добера до вкъщи — говореше Дийдрик нервно и възбудено.

— Значи си отбил тук, за да идеш до тоалетната? — запита Бразил, като обърна нова страница в бележника си.

— Да. Спрях и видях онази кола. Фаровете й светеха, а вратата беше отворена. Реших, че и другият шофьор е искал да се облекчи.

Дийдрик се поколеба за момент. Свали бейзболното си кепе и го обърна с козирката назад, после продължи:

— Чакам, ама не виждам никого. Ставам любопитен, затова отивам да видя. Слава богу, че имам телефон.

Хлапакът не успяваше да фокусира дивия си поглед и по челото му бяха избили капки пот. Струйки пот се стичаха и под мишниците му. Отначало помислил, че шофьорът на линкълна е много пиян, свалил си е панталоните и е припаднал. После обаче видял оранжевата боя и кръвта. Никога преди не се бил уплашвал така. Изтичал в колата си, натиснал газта и се изнесъл оттук. Спрял встрани от шосето и се изпикал. После звъннал на 911.

— Първата ми мисъл? — продължи Дийдрик, вече малко по-спокоен. — Не е възможно. Имам предвид свирещата аларма, кръвта, панталона около коленете му… И, нали разбирате… частите му…

Бразил го погледна любопитно. Момчето заекваше.

— Какво за частите му? — попита Анди.

— Ами бяха боядисани с оранжев спрей. Петното беше ей такова.

Зачервеният Дийдрик очерта осмица във въздуха.

Бразил му подаде бележника си.

— Можеш ли да я нарисуваш? — помоли той.

За изненада на Бразил хлапакът нарисува с треперещи ръце пясъчен часовник.

— Като паяк „Черна вдовица“ — измърмори Анди, загледан в Уест и Хамър, които минаха под жълтата лента, готови да си тръгнат.

Той довърши интервюто набързо, отново уплашен да не го изоставят. А и имаше въпрос, който Уест и Хамър трябваше да чуят. От уважение той се обърна първо към началничката.

— Имало ли е оранжева рисунка на пясъчен часовник и по всички други жертви досега? — нетърпеливо и развълнувано запита той.

Уест застина, което рядко й се случваше. Бразил си помисли, че Хамър е най-впечатляващата личност, която някога бе срещал. Тя просто махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Без коментар“.

— Оставям на теб да се справиш с това — обърна се тя към Уест.

Хамър се отправи към сенките, където беше паркирана колата й. Уест тръгна към форда си, без да промълви нито дума, а когато Анди седна до нея и закопча колана си, отново нямаха какво да си кажат. Радиото не млъкваше, а и ставаше много късно. Беше време да върне Бразил на паркинга на управлението, за да си вземе колата и да й се махне от главата. Каква нощ!

 

 

Пътуваха обратно към ЦИЗ. И двамата бяха напрегнати и ядосани. Уест не искаше да повярва, че самата тя е докарала репортер на местопрестъплението. Просто не можеше да го понесе. Сигурно й се случваше нещо, предназначено за някой друг, и тя нямаше контрол върху него. Това й припомни за времената в малкото религиозно училище в Бристол, Тенеси. Проблемите започнаха с Милдред.

Милдред беше много едра и всички останали момичета се страхуваха от нея. Но не и Уест. Тя виждаше съученичката си като възможност, тъй като Милдред беше от Маями. Родителите й я бяха изпратили в „Кинг Колидж“, за да се спаси и поправи. Тя обаче бе намерила някакъв тип в Кингс порт, който познавал някого си в град Джонсън. Онзи от Джонсън пък се познавал с човек от „Ийстман Кодак“, който продавал марихуана. Една вечер Уест и Милдред запалиха по цигара на тъмния корт, където не се виждаше нищо, освен малките оранжеви огънчета.

Беше ужасно. Уест никога не бе правила нещо толкова смахнато и сега знаеше защо. Загуби контрол над себе си, започна да се кикоти и да разправя странни истории. Милдред пък й разказа, че била дебела през целия си живот и знаела какво е да си черен и дискриминиран. Милдред беше страхотна. Двете седяха в продължение на часове на зелените пейки. Най-после легнаха по гръб и се загледаха в звездите и луната, която приличаше на яркожълта въртележка, заобиколена с меката сянка на обещанието. Пиха кола и изядоха всичко, което Милдред носеше в чантата си — най-вече шоколади, вафли и кексчета. Господи, как мразеше да мисли за онова скапано време. Извади късмет, че накрая марихуаната я направи параноичка. Едно-две дръпвания от третата цигара и беше готова да се затича към стаята си, да се заключи, да се скрие под леглото и да се покаже оттам само ако е облечена в маскировъчна униформа и с автомат в ръка. По едно време Милдред реши, че Уест е физически привлекателна, но никак не беше уцелила момента.

Уест вярваше, че жените са страхотни. Обичаше всичките си учителки и треньорки, стига да бяха свестни. Но тук имаше известни проблеми. Тя никога не се беше замисляла за това какво може да означава интересът на Милдред за нея, за семейството й или за бъдещия й живот. Освен това Милдред я сграбчи по същия начин, по който би постъпило и някое момче. Тя дори не я попита дали е съгласна, което бе твърде неудачно, тъй като Уест вече бе готова за схватка.

— Нямаш право да се занимаваш с това — обърна се тя към Анди с обвинителен тон, когато завиха към паркинга на ЦИЗ.

— С кое? — сдържано запита Бразил.

— Знаеш с кое. Преди всичко, нямаше нужда да разпитваш свидетеля.

— Такава е работата на репортерите — отговори той.

— На второ място, пясъчният часовник е нещо, което само убиецът знае. Загряваш ли? Затова не можеш да го отпечаташ във вестника. Точка по въпроса.

— Как можеш да твърдиш със сигурност, че убиецът е единственият, който знае за това? — попита Бразил, който едва сдържаше нервите си. — Откъде знаеш, че това няма да подтикне някой по-осведомен да ни даде някаква информация?

Уест повиши тон и си пожела никога да не бе срещала Анди:

— Направи го и следващият убит в града ще си теб.

— Ти — поправи я той.

— Дотук.

Тя вбесено спря колата. Нямаше да позволи на този келеш да продължи да поправя граматиката й.

— Мъртъв си.

— Струва ми се, че току-що ме заплаши — спокойно каза Анди.

— О, не. Не е заплаха — възрази Уест. — Обещание е.

Полицайката паркира нервно.

— Намери си някой друг, с когото да излизаш патрул — посъветва го тя, като усети, че е по-вбесена, откогато и да било преди. — Къде си паркирал?

Бразил разгневено отвори вратата.

— Добре тогава — каза той. — Майната ти.

Анди излезе, затръшна вратата и се отдалечи в мрачната ранна утрин.

Успя да напише материала си навреме за градското издание. На път за вкъщи отби от I-77 и си купи две бири „Милър Лайт“. Изпи и двете, докато шофираше с висока скорост. Бразил имаше ужасния навик да кара адски бързо и понеже скоростомерът му не работеше, можеше само да предположи с колко километра в час се движи. Знаеше, че почти лети и е минал над сто и петдесет километра в час, но не го правеше за първи път. Понякога се чудеше дали подсъзнателно не иска да умре.

У дома първо провери майка си. Тя спеше в леглото си и хъркаше с широко отворена уста. Той се облегна на стената и се загледа в нея. Приглушената светлина от лампата до леглото му напомни за тъжно замъглено око. Почувства се потиснат и изморен. Замисли се за Уест и се зачуди защо беше толкова безсърдечна.

 

 

Уест влезе в малката си къща, хвърли ключовете на кухненската маса и се отправи към всекидневната. Найлс, абисинската й котка, се присъедини към нея и тръгна по петите й, както Бразил бе правил цял ден. Уест включи стереоуредбата и гласът на Елтън Джон й напомни за нощта. Тя натисна друго копче и го смени с Рой Орбисън. Върна се в кухнята и си отвори бира. Чувстваше се обзета от сантименталност, но не знаеше защо. Влезе отново във всекидневната и включи телевизора, за да чуе късните новини. Навсякъде говореха за убийството. Уест се просна на канапето, където я очакваше Найлс. Той обичаше собственицата си и търпеливо чакаше реда си, докато телевизорът съобщаваше новините за зловещата смърт в града.

— Смята се, че още един бизнесмен, пристигнал в града по работа, се е оказал на „подходящото място в подходящото време“ — каза Уеб пред камерата.

Уест се почувства нервна, изморена и отвратена в същото време. Не беше доволна и от Найлс. Докато я нямаше, пак се бе катерил по библиотеката. Винаги го хващаше. Пък и не беше трудно. Той просто скачаше нагоре, достатъчно нависоко, за да събори няколко книги и една ваза. Също и рамкираната снимка на баща й, но на Найлс очевидно не му пукаше. Проклета котка. Мразеше я. Всъщност мразеше всички.

— Ела тук, сладурче — повика го тя.

Найлс замърка, защото знаеше, че това ще й достави удоволствие. Вършеше работа всеки път. Найлс не беше глупав. Когато погледна към жената, която се грижеше за него, той се постара очите му да изглеждат много сини и сърдити. Собствениците на котки си падаха по такива неща. Както и очакваше, тя го грабна и го погали. Найлс беше щастлив.

Уест обаче не. На следващия ден, когато отиде на работа, Хамър я чакаше и очевидно всички знаеха за това. Уест остави закуската си, без дори да отвори плика. Просто захвърли всичко и забърза по коридора. Влетя във външния офис на шефката си и й се дощя да покаже на Хорджис среден пръст. Той страхотно се наслаждаваше на реакцията й, че е повикана по този начин.

— Позволи ми първо да й звънна — каза Хорджис.

— Позволи ми да ти позволя — саркастично отвърна Уест, без да прикрива лошото си настроение.

Хорджис беше млад и с обръсната глава. Защо го беше направил? Скоро щеше да си мечтае за коса. Да копнее за нея. Да гледа филми, където играят хора с много коса.

— Тя ще те приеме сега — съобщи Хорджис, като затвори телефона.

— Сигурна съм — отговори Уест с язвителна усмивка.

— За бога, Вирджиния — започна Хамър в момента, когато Уест влезе.

Началничката държеше сутрешния вестник и нервно се разхождаше. Хамър рядко носеше панталон, но днес бе обула. Костюмът й беше тъмносин, а под него носеше риза на бели и червени райета. Обувките й бяха от мека черна кожа. Уест трябваше да признае, че шефката й изглежда страхотно. Хамър можеше да покрива или показва краката си, без някой да се замисли за пола й.

— И сега какво? — заговори Хамър. — Четирима бизнесмени в продължение на четири седмици. Отвличания, при които убиецът си променя решението и изоставя колите? Обири? Странен символ с формата на пясъчен часовник, нарисуван със спрей върху слабините на жертвите? Марка и модел, имена, професии… Всичко, освен снимките от местопрестъплението е отпечатано тук и цял свят може да го види!

Заглавието беше огромно:

УБИЕЦЪТ „ЧЕРНАТА ВДОВИЦА“ ВЗИМА ЧЕТВЪРТАТА СИ ЖЕРТВА

— А аз какво трябваше да направя? — попита Уест.

— Да го държиш далеч от неприятностите.

— Аз не съм детегледачка.

— Бизнесмен от Орландо, търговец от Атланта, банкер от Южна Каролина и баптистки пастор от Тенеси. Добре дошли в прекрасния ни град!

Хамър захвърли вестника на канапето.

— Какво ще правим?

— Излизането му с полицията не беше моя идея — напомни й Уест.

— Станалото — станало — каза Хамър, като седна зад бюрото си и набра някакъв номер. — Не можем да се отървем от него. Имаш ли представа как ще изглежда това? И то след всичко друго?

Очите й просветнаха гневно, когато секретарката на кмета отговори.

— Слушай, Рут, дай ми го веднага. Не ми пука какво прави — нареди Хамър и нервно забарабани с лакираните си нокти по плота.

Настроението на Уест, след като напусна кабинета на шефката си, беше отвратително. Не беше честно. Животът бе достатъчно тежък, а тя вече започваше да се притеснява и за Хамър. Всъщност какво въобще знаеше за нея, освен че бе пристигнала в Шарлът от Чикаго, огромния град, където задниците на хората мръзнеха през по-голямата част от годината, а мафията с лекота се справяше с държавните служители. Хамър просто бе долетяла тук, влачейки след себе си съпруга си домакин.

 

 

Бразил също не беше доволен от живота. Тази сутрин отново се тормозеше, тичайки нагоре-надолу по стъпалата на стадиона, където „Дивите котки на Дейвидсън“ бяха загубили всички мачове, които бяха играли. Анди се пресилваше и не му пукаше дали щеше да получи инфаркт, или поне жестока мускулна треска. Заместник-началник Уест беше скапан каубой, абсолютно нечувствителна, а началник Хамър въобще не се оказа такава, каквато си я беше представял. Можеше поне да му се усмихне или да го погледне, да го накара да се чувства добре дошъл. Бразил отново се затича по стълбите. Потта му оставяше мокри петна по цимента.

 

 

Хамър изпитваше огромно желание да прекрати разговора си с кмета и да му затръшне телефона. Беше й писнало от тъпия начин, по който решаваше всички проблеми.

— Чух, че според съдебния лекар тези убийства имат хомосексуална връзка — каза той.

— Това е едно от мненията — отговори Хамър. — Факт е, че не знаем със сигурност. Всички жертви са били женени и с деца.

— Точно така — иронично каза той.

— Господи, Чък, не започвай да ме тормозиш от ранна утрин — въздъхна Хамър и погледна през прозореца, през който почти успяваше да види кабинета на досадното копеле.

— Все пак тази теория изглежда доста разумна — продължи той с провлечения си калифорнийски говор.

Кмет Чарлз Сърч произхождаше от Чарлстън. Беше на възрастта на Хамър и често се чудеше какво ли би било, ако си легнеше с нея. Ако не друго, то поне щеше да й напомни за някои неща, които май бе позабравила. Преди всичко — за мястото й. Ако не беше омъжена, Сърч щеше с готовност да се закълне, че е лесбийка. Той се облегна по-удобно на високия кожен стол и започна да драска в бележника си.

— Градът и бизнесът наоколо няма да пострадат много… — опита да каже той.

— Иска ми се да те хвана и да ти строша врата — закани се Хамър. — Кога ти направиха лоботомията? Щях да ти изпратя цветя, ако знаех деня.

— Джуди — провлече той, загледан в рисунката си, като си сложи очилата, за да я разгледа по-добре. — Успокой се. Знам какво правя.

— Разбира се, че не знаеш.

Е, може би все пак беше лесбийка или поне бисексуална и говореше с дразнещия акцент на хората от Средния запад. Кметът взе червена химикалка, развълнуван от изкуството си. Драсканицата представляваше атом с орбити от малки молекули, които приличаха на странни яйца. Раждане. Това си беше истинско творчество.

 

 

За да влоши още повече и бездруго отвратителното си настроение, Уест трябваше да отиде и до моргата. Според нея Северна Каролина нямаше най-добрата система. Някои случаи се поемаха на място от доктор Одом и лабораторията по криминалистика. Други се изпращаха на главния съдебен лекар в Чапъл Хил. Иди че го разбери. Сигурно и за това беше виновен спортът. Привържениците на „Стършелите“ оставаха в Шарлът, а тези на „Тархилс“ биваха обработвани в големия университетски град.

Службата на съдебния лекар на окръг Мекленбърг се намираше на улица „Порт Колидж“, срещу новата обществена библиотека. Уест застана пред стъклената врата и зачака да й отворят. Трябваше да признае, че мястото не беше лошо. Сградата, където в миналото се помещаваше „Градински център Сиърс“, бе по-светла и модерна от повечето морги, а последния път, когато самолет на „ЮЕС Еър“ се разби наблизо, към нея бе прибавена още една хладилна зала. За съжаление управата на Северна Каролина явно не възнамеряваше да назначи още съдебни лекари за Мекленбърг, тъй като няколко некадърни сенатори бяха склонни да омаловажават бързото нарастване на района.

Имаше само двама съдебни лекари, на които се налагаше да се справят с повече от стоте убийства годишно, и когато Уест пристигна, и двамата бяха в залата за аутопсии. Мъртвият бизнесмен не изглеждаше по-добре сега, след като доктор Одом бе започнал да работи по него. Брюстър стоеше до масата, издокаран в найлонова престилка и ръкавици. Той кимна на началничката си, докато тя обличаше хирургическа униформа, защото не беше от хората, които рискуват неразумно. Одом бе опръскан с кръв. Държеше скалпела като молив и оглеждаше подкожната тъкан. Убитият имаше твърде много мазнини.

Помощникът в моргата беше едър мъж, който вечно се потеше. Той включи триона за аутопсии в контакта и се зае с черепа. Уест си помисли, че спокойно би могла да мине без това. Звукът беше по-ужасен от зъболекарска бормашина, миришеше неприятно на кости, а идеята за това какво точно става бе отвратителна. Уест реши, че няма да позволи да бъде убита или въобще да умре по някакъв подозрителен начин. Не искаше да се отнасят така с голото й тяло в присъствието на хора като Брюстър, а служителите в моргата да си подават снимките й и да коментират.

— Изстрели от упор, входовете зад дясното ухо — посочи доктор Одом с окървавената си ръкавица. — Голям калибър. Прилича на екзекуция.

— Точно като другите — отбеляза Брюстър.

— Ами гилзите? — запита докторът.

— Четиридесет и пети калибър, „Уинчестър“, вероятно със сребърен връх — отговори Уест и отново се сети за статията на Бразил и всичко, което младият репортер бе разкрил в нея. — Пет всеки път. Престъпникът не си дава труда да ги прибере. Не му пука. Ще имаме нужда от помощта на ФБР.

— Шибаната преса — изруга Брюстър.

Уест никога не бе ходила в Куантико. Винаги бе мечтала да посети Националната академия на ФБР, която представляваше нещо като Оксфорд за полицейското обучение. Но поради голямата й заетост не й остана време. После започнаха да я повишават. Накрая, единственото нещо там, на което имаше право, остана обучението за ръководители. Това означаваше банда началници с големи шкембета, помощник-началници и шерифи, които стояха отегчено на стрелбището и се мъчеха да преминат от 38-калибровите пистолети на полуавтоматични. Тя бе чувала доста истории за тези мъже, които грижливо събираха гилзите и ги подреждаха спретнато по джобовете си. Миналата година Хамър й предложи да я изпрати. Забравѝ! Уест нямаше желание да научава каквото и да било от ФБР.

— Иска ми се да знам какво ще кажат техните хора, които правят профили — замисли се на глас Уест.

— Забравѝ — каза Брюстър, който дъвчеше клечка за зъби и в същото време си слагаше капки за нос.

Доктор Одом взе гъба и изцеди вода върху органите. После грабна гумен маркуч и изсмука малко кръв от гръдната кухина.

— Мирише на пиене — каза Брюстър, чийто вечно хремав нос не можеше да помирише нищо.

— Сигурно в самолета — съгласи се Одом. — Та какво ще кажеш за момчетата от Куантико? — запита той и погледна към Брюстър, сякаш Уест не бе споменавала и дума по въпроса.

— Ужасно са заети — отговори Брюстър. — Както ти казах, забравѝ. Само десет-единайсет човека се занимават с профили и са изостанали с около хиляда случая. Да не мислиш, че правителството ще им отпусне повече пари? Не, по дяволите. А това е твърде лошо, тъй като тези момчета са адски добри.

Брюстър бе кандидатствал преди време във ФБР, но не му се уреди въпроса. Не назначаваха или пък отказът имаше нещо общо с теста с детектора на лъжата, на който той не се съгласи да бъде подложен. Детективът отново поднесе инхалатора към носа си. Господи, как мразеше смъртта. Беше грозна и вонеше. Жертвите й изглеждаха не само измъчени, но и унизени. Като члена на този нещастник. Човекът приличаше на балон, завързан на малко възелче, за да не му излезе въздухът.

Уест стоеше и с гневно лице наблюдаваше голото тяло, разрязано от врата до корема, и ярката оранжева боя, която никакво миене нямаше да премахне. Замисли се за съпругата и семейството му. Нито едно човешко същество не заслужаваше да бъде докарано в това зловещо място и да премине през всичко това. Тя отново се ядоса на Бразил.

Чакаше го, когато той излезе от сградата на вестника и с бележник в ръка се отправи към колата си и някаква нова история. Облечената в униформа Уест излезе от цивилния си форд и тръгна решително към Бразил, сякаш щеше да го нападне. Искаше й се да държи в ръката си спрей с миризмата от моргата и да го изпръска в лицето на Анди, за да натрие носа му в действителността, в която тя трябваше да живее всеки ден. Репортерът бързаше и изглеждаше доста замислен. Според дочутото от скенера някаква хонда гореше на паркинга на психиатричната клиника. Вероятно нямаше нищо страшно, но какво щеше да стане, ако някой бе останал в колата? Бразил спря стреснато и се вторачи в Уест, която го мушна с пръст в гърдите.

— Хей! — извика той и хвана китката й.

— Е, как е днес репортер „Черната вдовица“? — студено запита Уест. — Знаеш ли, тъкмо идвам от моргата, където е просната и разрязана действителността. Обзалагам се, че никога не си влизал там. Може някой ден да ти позволят да погледаш. Ще бъде страхотна история, нали? Мъж, който дори не е достатъчно стар, за да ти бъде баща. Червена коса, деветдесет килограма. Познай какво било хобито му.

Бразил пусна ръката на Уест. Опита се да й отговори нещо, но не успя да намери подходящите думи.

— Табла и фотография. Пишел за църковния вестник. Жена му умира от рак. Имат две деца. Едното голямо, другото първа година студент. Искаш ли да научиш още нещо за него? Или господин Парсънс не представлява за теб нищо, освен история? Малки думи, изписани на хартия?

Бразил изглеждаше разстроен. Той се опита да тръгне към БМВ-то си. Помисли си, че хондата на паркинга все още гореше, но той вече не се интересуваше от нея. Уест обаче не възнамеряваше да му позволи да се отърве от нея толкова лесно. Тя го хвана за ръката.

— Свали си проклетата ръка от мен — каза Бразил, като дръпна ръката си, отключи вратата на колата и се качи в нея.

— Прецака ме, Анди — каза Уест.

Репортерът натисна педала за газта и изфуча от паркинга.

Уест се върна в ЦИЗ, но не отиде направо в отдела си, тъй като искаше да проучи някои неща. Отби се в архива, където жени в специални униформи управляваха света. Уест наистина трябваше да ухажва тези момичета, особено Уанда, която тежеше около сто, сто и десет килограма и можеше да напечата сто и пет думи в минута. Ако Уест се нуждаеше от досие или искаше да изпрати доклад за изчезнало лице, Уанда беше или герой или истински дявол, в зависимост от това кога бе яла за последен път. Веднъж месечно Уест й носеше голяма кутия от „Кентъки фрайд чикън“ и понякога домашни бисквити и коледни меденки.

Тя приближи към бюрото и подсвирна на Уанда, която се възхищаваше от нея. Момичето тайно мечтаеше да е детектив и да работи за Уест.

— Имам нужда от помощта ти — съобщи Уест, като потръпна от болката в кръста, предизвикана от тежкия полицейски колан.

Уанда прочете името, което Уест надраска на лист хартия, и се намръщи.

— Мили боже — каза тя и поклати глава. — Помня го, сякаш беше вчера.

Уест не бе сигурна, но си помисли, че Уанда е успяла да качи още няколко килограма. Господ да й е на помощ.

— Седни — покани я Уанда, като посочи с брадичка към стола, сякаш беше китайка. — Ще донеса микрофилма.

Докато подчинените на Уанда пишеха, печатаха и подреждаха, Уест прегледа микрофилма. Тя сложи очилата си и се зачете внимателно. Почувства се наранена от това, което видя, когато стигна до старите статии за бащата на Бразил. Неговото име също беше Андрю, но хората го наричаха Дрю. Когато Уест започна работа в полицията, той вече бе опитно ченге. Тя бе забравила цялата история и никога не бе направила връзката. Но сега, когато четеше статиите, си припомни трагедията и започна да разбира живота на Анди.

Дрю Бразил бил тридесет и шест годишен детектив по обирите по времето, когато спрял подозрителна кола на улицата. Застреляли го от упор в гърдите и умрял веднага. Уест остана за дълго загледана в снимката на бившия си колега. После се качи горе в отдела и извади досието, което никой не бе отварял от години, тъй като случаят бе изяснен напълно, а убиецът все още очакваше смъртната си присъда. Дрю Бразил изглеждаше доста хубав мъж. На една от снимките носеше кожено авиаторско яке, което Уест бе виждала и преди.

Снимките от местопрестъплението сякаш я прободоха в гърдите. Мъртвият полицай лежеше по гръб на улицата, вторачен, без да вижда, в слънцето, в една пролетна неделна сутрин. Четиридесет и пет калибровият куршум почти бе разкъсал сърцето му на две. На снимките от аутопсията доктор Одом бе вкарал двата си дебели пръста в дупката, за да покаже размера й. Това беше нещо, което младият Анди Бразил никога не трябваше да види, а и Уест не възнамеряваше отново да говори с него.