Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анди Бразил (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hornet’s Nest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Патриша Корнуел

Заглавие: Нощен патрул

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: Атика

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2393

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и пета

На следващата вечер, понеделник, Блеър Моуни III се наслаждаваше на чудесната храна в град Куин. Банкерът вечеряше в „Мортън“, където ходеше винаги когато бизнесът го призовеше към града. Посещаваше редовно ресторанта с изрисувани прозорци, построен до „Карилон“ и срещу Първа презвитерианска църква, която също имаше стъклописи, но по-стари и красиви, особено след мръкване, когато Моуни се чувстваше самотен и в настроение за приключения.

Моуни не се нуждаеше от обясненията на красивата млада келнерка. Винаги поръчваше филе „Ню Йорк“ с печени картофи и салата от домати с червен лук, залята с прочутия сос със синьо сирене. Прокарваше вечерята си с уиски. Утре щеше да закусва с Кахун, председателя на кредитния отдел и председателя на южния филиал на банката, плюс няколко президенти. Рутинна работа. Щяха да седнат около масата в луксозния кабинет на Кахун. Моуни не очакваше добри новини, а все същите стари глупости и негодуванието му нарасна.

Банката бе създадена от предците му през 1874 година. Той трябваше да носи короната и да вижда редовно портрета си в „Уолстрийт Джърнъл“. Моуни мразеше Кахун и винаги когато можеше, подхвърляше остроти срещу него и разпространяваше злобни клюки за ексцентричностите и идиотизма на шефа си и изтъкваше, че всичките му благородни действия и добрини към човечеството са продиктувани от егоистични мотиви.

Моуни поиска да му дадат остатъка от вечерята в плик, както правеше винаги, защото не знаеше дали няма да огладнее по-късно в стаята си в луксозния Парк хотел. Той плати сметката от седемдесет и три долара и седемдесет цента и остави два процента по-малко бакшиш, който изчисли на тънкия като хартия калкулатор. Келнерката се забави, докато донесе четвъртото му питие, и се правеше на много заета, а това бе непростимо. Той излезе пред ресторанта и момчето от паркинга се затича да докара колата му. Моуни се качи във взетия под наем черен линкълн и реши, че още не е в настроение да се прибира в хотела.

Сети се за жена си и безкрайните й операции и други медицински хобита, както ги наричаше. Парите, които харчеше годишно за нея, бяха ужасяващи, а нито един от шевовете не я бе подобрил. Тя приличаше на манекен, който готви и поднася коктейли. Някъде дълбоко в спомените му се таеше Поли в бара, където той и приятелите му се появиха в една съботна вечер през май. Поли изглеждаше страхотно в синята си рокля и не искаше да има нищо общо с него. Разбира се, той веднага се влюби. Трябваше да я притежава. Но Поли бе вечно заета, трудна за откриване и не й пукаше за него. Започна да й се обажда два пъти дневно. Посещаваше я в колежа. Естествено, тя знаеше много добре какво прави. Беше научила идеално урока си, получен вкъщи, в пансиона и сега в колежа. Знаеше какви стават мъжете, ако им обърнеш внимание. Знаеше как да се прави на недостъпна. Също така знаеше, че Моуни е идеален кандидат за женитба и щеше да осигури живота й. Ожениха се четиринадесет месеца след първата им среща, две седмици след като Поли завърши колежа, специалност английски език, което според гордия младоженец щеше да й помага при писането на покани и благодарствени писма.

Моуни не можеше да посочи точно момента, когато започнаха многобройните физически проблеми на жена му. Струваше му се, че тя играеше тенис, веселеше се и се наслаждаваше на живота, който й бе осигурил, докато се роди второто им дете. Жени. Никога нямаше да ги разбере. Моуни откри Пета улица и намали, както правеше винаги, когато потъваше в мислите си. Усети възбуда, докато гледаше към нощния живот и мислеше за пътуването си утре следобед. Жена му мислеше, че той ще остане в Шарлът три дни. Кахун и компания вярваха, че Моуни ще се върне в Ашвил след закуската. Всички грешаха.

 

 

Докато останалите членове на семейството потегляха към Шарлът от Ню Йорк и Лос Анджелис, безутешната началничка на полицията и синовете й се ровеха из гардероби и чекмеджета, изпълнявайки болезнената задача да подредят дрехите и личните вещи на Сет. Хамър не можеше да погледне към леглото на покойния си съпруг, където бе започнал кошмарът, след като той се бе напил и планирал какво да направи този път, за да я нарани наистина. Е, успя, Сет, помисли си Хамър. Тя сгъна огромните ризи, фланелки и чорапи и ги прибра в торбите, които щяха да потеглят към Армията на спасението.

Не можаха да вземат решение относно ценните вещи на Сет, като четирите ролекса, халката, която не бе успявал да сложи на дебелия си пръст повече от десет години, колекцията от златни часовници, принадлежала някога на дядо му, ягуара и, разбира се, акциите и парите му. Хамър не се вълнуваше от тези неща, а и очакваше, че той ще се опита да я унижи за последен път в завещанието си. Тя никога не се беше интересувала много от парите и не възнамеряваше да започне сега.

— Не знам нищо за работите му — каза тя на синовете си, които също не се интересуваха от тях.

— Не виждам нищо чудно — отвърна Джъд, докато сгъваше следващата риза. — Но мислех, че все пак е обсъждал с теб завещанието си.

— Вината е и моя отчасти — каза Хамър, като затвори чекмеджето и се зачуди как ли щеше да се оправи без синовете си. — Никога не съм го питала.

— Не е било нужно да питаш — негодуващо отбеляза Джъд. — Смисълът да живееш с някого е да можеш да обсъждаш важните неща с него. Ти например е трябвало да планираш бъдещето си, в случай че нещо стане с него, което бе доста вероятно, като се има предвид скапаното му здраве.

— Аз съм си осигурила бъдещето — каза Хамър и огледа стаята, като мислеше, че всичко в нея трябва да изчезне. — Изкарвам добри пари.

Ранди беше по-млад и ядосан. Според него баща му бе егоист и невротик, защото беше прекалено разглезен и никога не мислеше за другите, освен като за хора, които могат да запълнят скапаното му и безсмислено съществуване. Особено се нервираше от начина, по който се бе отнасял с майка му. Тя заслужаваше човек, който да й се възхищава и да я обича заради добротата и смелостта й. Ранди отиде до майка си и я прегърна.

— Недей — нежно го отблъсна тя, а очите й се напълниха със сълзи.

— Защо не дойдеш при нас в Лос Анджелис за известно време? — попита той, без да я пусне.

Тя поклати глава отрицателно и се върна към работата си. Бе твърдо решена да разкара всеки спомен за Сет от къщата колкото се може по-бързо, за да продължи живота си.

— За мен е най-добре да работя — каза тя. — А и има проблеми, които трябва да реша.

— Винаги има проблеми, мамо — намеси се Джъд. — Ние също ще се радваме, ако дойдеш в Ню Йорк.

— Знаеш ли нещо за това ключе „Фи бета капа“[1] на верижка? — попита Ранди и й го показа. — Беше в Библията в чекмеджето.

Хамър погледна изненадано ключето. Беше го получила от университета в Бостън, където прекара четири чудесни години и завърши с най-добър успех от випуска си. Хамър бе учила наказателно право и история, защото вярваше, че двете са неразривно свързани. Тя бе израснала без специални привилегии или обещания, тъй като бе единствената сестра сред четирима братя в къща с малко пари и майка, която не одобряваше опасните мисли на дъщеря си. Ключето от „Фи бета капа“ бе триумф за Джуди Хамър. Беше го подарила на Сет, когато се сгодиха. Той го носи дълго време, преди да започне да надебелява и да се изпълва с омраза.

— Каза ми, че го е загубил — тихо промълви тя.

Телефонът звънна. Уест нямаше никакво желание отново да безпокои началничката си, но нямаше начин. Тя се извини по телефона от колата си, докато хвърчеше към центъра на града. Останалите патрулни коли и линейката също се движеха към сърцето на „Петте точки“, където още един мъж, току-що пристигнал в града, бе убит зверски.

— О, Господи — изохка Хамър и затвори очи. — Къде?

— Мога да мина да те взема — предложи й Уест.

— Няма нужда — отвърна Хамър. — Само ми кажи къде.

— Улица „Чедър“, близо до стадиона — каза Уест и профуча на жълто. — Изоставените сгради там. Близо до компанията за заваръчни материали. Ще ни видиш.

Хамър грабна ключовете си от масата до вратата. Излезе навън, без да смени сивия костюм и перлите.

Бразил шофираше из града в лошо настроение, когато чу обаждането по радиото. Отправи се към местопрестъплението бързо и сега стоеше до жълтата полицейска лента, облечен в тениска и джинси, и се нервираше, защото не го пускаха вътре. Ченгетата се отнасяха с него, сякаш бе един от многото репортери, които обикаляха наоколо и душеха. Не разбираше. Не го ли помнеха в униформа? Не помнеха ли, че бе участвал в гонитби и сблъсъци?

Уест пристигна секунда преди Хамър и двете жени се отправиха към храстите, където близо до контейнера за боклук бе паркиран небрежно черен линкълн. Сградата на компанията за заваръчни материали представляваше мрачен готически силует с тъмни прозорци. Полицейските лампи светеха, а някъде в далечината се чу сирена, възвестяваща за ново нещастие в града. Влакът прогърмя по релсите край тях, а машинистът му се вторачи в полицаите.

Както и в предишните случаи, колата бе взета под наем, вратата на шофьора бе отворена, фаровете светеха и алармата дрънчеше. Ченгетата претърсваха района и заснемаха всичко с видеокамери.

Бразил забеляза Уест и Хамър и репортерите, които се скупчиха около тях, без да получат никакъв коментар. Той се вторачи в Уест напрегнато, за да привлече вниманието й. Тя го видя, но очевидно не възнамеряваше да го включи в действията. Пренебрежението й го прониза като кинжал. Сякаш никога не се бяха виждали. Хамър също като че ли не го забелязваше. Бразил се загледа в тях, убеден, че са го предали. Двете жени бяха заети и изнервени.

— Сигурни сме — каза Хамър на Уест.

— Да. Същото като другите — потвърди Уест мрачно, докато се приближаваха към местопрестъплението. — Няма съмнение. Абсолютно същият метод.

Хамър си пое дъх дълбоко. Лицето й изразяваше болка и негодувание, когато огледа колата и храстите, където доктор Одом работеше на колене. От мястото си Хамър виждаше окървавените ръкавици на лекаря, които проблясваха от светлината на прожекторите. Тя вдигна поглед, когато хеликоптерът на Канал три прогърмя ниско над главите им. Под краката на двете жени хрущяха счупени стъкла. Доктор Одом оглеждаше разбитата глава на жертвата. Мъжът бе облечен в тъмносин костюм от „Ралф Лоурън“, бяла риза с липсващи ръкавели и вратовръзка „Херцогиня Майра“. Имаше посивяла къдрава коса и загоряло лице, което може и да е било привлекателно, но сега това не можеше да се разбере. Хамър не видя никакви бижута, но предположи, че мъжът е имал доста скъпи неща. Видът му говореше за много пари.

— Установена ли е самоличността му? — обърна се тя към доктор Одом.

— Блеър Моуни III, четиридесет и пет годишен от Ашвил — отговори той, докато снимаше омразния яркооранжев пясъчен часовник върху гениталиите на жертвата. — Колко още? — запита той Хамър, сякаш обвиняваше нея за убийствата.

— Имаме ли гилзите? — запита Уест.

Детектив Брюстър клечеше и оглеждаше боклуците из храстите.

— Три до момента — отговори той на шефката си. — Изглеждат съвсем същите.

— Господи — изохка доктор Одом.

Той си представи себе си в непознат град. Шофираше из улиците бавно, защото се бе загубил. Внезапно бе измъкнат от колата си и заведен до някакво противно място като това от зловещо чудовище, готвещо се да пръсне главата му заради един портфейл, часовник или пръстен. Доктор Одом можеше да усети ужаса на жертвите, които се молеха за пощада, а зловещият пистолет се насочваше към главите им, готов за стрелба. Лекарят бе убеден, че изцапаното бельо във всичките случаи не бе изцапано след смъртта. По никакъв начин. Убитите бизнесмени не бяха загубили контрол върху червата и пикочните си мехури, докато животът им ги е напускал. Просто са били ужасени, треперили са, зениците им са се разширили, а кръвното им се е вдигало до невиждани висоти, подготвяйки ги за борбата, която никога не се е осъществила. Доктор Одом усети ускорения си пулс, докато разгъваше следващия черен чувал за трупове.

Уест внимателно огледа вътрешността на колата, заслушана в звънчето, което съобщаваше, че вратата на шофьора е отворена. Забеляза плика с храна от „Мортън“ и разпиляното по пода съдържание на куфарчето и сака на жертвата. Визитни картички от ЮЕС Банк лежаха на пода. Тя се наведе и прочете името на Блеър Моуни III, същото като в шофьорската книжка, която Брюстър й бе показал. Уест извади гумените ръкавици от джоба си. Нахлузи ги на ръцете си така вдълбочена в мислите си, че не забелязваше хората около себе си, нито пък влекача, който дойде, за да откара линкълна в управлението. От години не обработваше местопрестъпления, но навремето беше много добра в това. Работеше усърдно, неуморно и интуитивно. И сега, когато огледа безпорядъка, създаден от убиеца, изпита странно чувство. Повдигна самолетния билет за крайчето и го отвори на седалката, като внимаваше да не го докосва много. Лошите й предчувствия нараснаха.

Моуни бе пристигнал днес от Ашвил. Бе кацнал на международно летище „Шарлът-Дъглас“ в пет и половина следобед. Утре трябваше да отлети, но не обратно за Ашвил, а за Маями, откъдето щеше да потегли към Каймановите острови. Уест внимателно огледа и останалите билети. Сърцето й ускори ритъма си, адреналинът й се повиши. Обратният му полет бе от Кайманите до Маями, където щеше да остане шест часа. После щеше да се върне в Шарлът и накрая в Ашвил. Имаше и други странности, които надали бяха свързани с убийството на Моуни, но говореха, че животът му е бил свързан с престъпността.

Уест си помисли, че горчивата ирония в подобни случаи винаги бе еднаква. Насилствената смърт обикновено поваляше хора, които злоупотребяваха с наркотици или пиене, обичаха да ги бият или те да бият някого, или да усукват примки около врата си и да мастурбират. Човешките фантазии бяха безгранични и Уест бе виждала всичко.

Тя извади химикалката си и с нея започна да прелиства страниците на документите му. Макар силата й да не беше в паричните операции, инвеститорството, ценните книжа и облигации и банкерството, Уест знаеше достатъчно, за да схване каква е била целта на пътуванията на Моуни.

На първо място той имаше и друга самоличност. Джак Морган, чиято снимка на паспорта и шофьорската книжка показваше лицето на Моуни. Имаше общо осем кредитни карти и две чекови книжки на имената на Моуни и Морган. И двамата мъже очевидно проявяваха интерес към недвижимите имоти, особено към няколко хотела в Маями Бийч. Уест стигна до извода, че Моуни е възнамерявал да инвестира около сто милиона долара в тези вехти дупки, боядисани в пастелни цветове. Защо? Кой, по дяволите, ходеше в Маями в наши дни? Уест разлисти следващите страници, като се потеше от ужасната жега. Защо Моуни планираше да пътува до Гранд Кайман, най-голямата перачница на пари в света?

— Мили боже — промърмори Уест, като се сети, че Гранд Кайман се състои от три срички.

Тя се изправи и се вторачи във величествения банков център, които се извисяваше над града. Червената сигнална лампа на върха му премигваше предупредително към хеликоптерите и нисколетящите самолети. Тя се загледа в този символ на икономическите постижения, на величието и усилената работа на хората и се ядоса. Тя, както повечето хора, имаше сметка в ЮЕС Банк. Беше си купила форда със заем от банката. Чиновниците там бяха винаги любезни и се трудеха неуморно. Те се прибираха вечер по домовете си и се мъчеха да свържат двата края като всички останали. А после се появяваше някакъв мошеник, който мамеше, крадеше и лъжеше и даваше на невинните хора и работата им лошо име. Уест се обърна към Хамър и я повика.

— Ела да видиш — каза тя тихо на шефката си.

Хамър клекна до отворената врата на колата и огледа документите, без да ги пипа. През по-голямата част от живота си тя бе спестявала пари и правила инвестиции. Веднага усещаше измамите и отначало бе шокирана, а после отвратена, когато осъзна истината. Макар в момента да не можеше да се докаже, изглежда, Блеър Моуни III стоеше зад стотици милиони долари, отпуснати назаем на „Доминиън Табако“, които изглеждаха свързани с предприемаческа група, наречена „Саутман Корпорейшън“, чието седалище бе в Гранд Кайман. Виждаха се многобройни банкови сметки без идентификационни номера. Няколко от телефоните в Маями се появяваха на различни места, но до тях имаше само инициали, които не означаваха нищо. Споменаваше се и нещо, наречено „Изборът на Америка“.

— Какво мислиш? — прошепна Уест на Хамър.

— Преди всичко измама. Ще предадем всичко на ФБР и ще видим какво ще изровят те.

Хеликоптерът на телевизията се сниши. Прибраното в чувала тяло бе натоварено в линейката.

— Ами Кахун? — запита Усет.

Хамър си пое дълбоко дъх. Изпита съжаление към него. Колко лоши новини можеше да понесе човек за една нощ?

— Ще му се обадя и ще му кажа какво подозираме — мрачно каза тя.

— Ще разкрием ли самоличността на Моуни тази вечер?

— По-добре да изчакаме до утре сутрин — отговори Хамър, загледана зад ярките прожектори и жълтата лента. — Струва ми се, че имаш посетител — каза тя на Уест.

Бразил стоеше до лентата и си водеше бележки. Тази вечер не носеше униформа. Той срещна погледна на Уест с каменно изражение. Тя тръгна към него. Отдръпнаха се на известно разстояние от останалите и застанаха от двете страни на лентата.

— Тази вечер няма да даваме никаква информация — каза тя.

— Просто ще си свърша обичайната работа — отвърна Бразил, като повдигна лентата, за да мине под нея.

— Не — възрази Уест и му препречи пътя. — Не можем да пуснем вътре никого. Не и в този случай.

— Защо? — запита той наранено.

— Има много усложнения.

— Винаги има — гневно каза Бразил.

— Съжалявам.

— Преди влизах вътре — запротестира той. — Защо сега да не може?

— Влизал си, когато си бил с мен — каза Уест и започна да отстъпва назад.

— Когато съм… — започна Анди и усети, че не може повече да сдържа гнева си. — Аз съм с теб!

Уест се огледа наоколо. Искаше й се Анди да говори по-тихо. Не можеше да му каже какво бе открила в колата на жертвата, нито пък какво показваха уликите за не толкова невинния Блеър Моуни III. Тя хвърли поглед към Хамър. Шефката все още клечеше до линкълна и оглеждаше документите, вероятно благодарна за това, че отвличаха мислите й от собствената й трагедия. Уест си помисли за държането на Анди в къщата й, докато Райнс гледаше тъпата си касета. Бъркотията бе пълна и не можеше да продължава така. Тя взе решение и веднага усети промяната в себе си. Завесата се спускаше. Край.

— Не можеш да постъпиш така с мен! — яростно продължи Бразил. — Не съм направил нищо лошо!

— Моля те, не прави сцени или ще трябва да те помоля да напуснеш — каза заместник-началник Уест.

Разгневен и наранен, Анди осъзна истината.

— Няма да ми позволиш да излизам с теб повече.

Уест се поколеба и се опита да смекчи нещата.

— Анди, това не може да продължава вечно — каза тя. — Винаги си го знаел. Господи. Аз съм достатъчно стара…

Бразил отстъпи назад, вторачен в нея. Предател, враг, безсърдечен тиранин, най-ужасният злодей, когото бе срещал в живота си. Това бе Уест. Не й пукаше за него. Никога не се бе интересувала от него.

— Не се нуждая от теб — каза той жестоко.

После се завъртя и побягна. Затича се с невероятна скорост към БМВ-то си.

— О, по дяволите — възкликна Уест.

Внезапно Хамър застана до нея.

— Проблем ли има? — запита тя, загледана в Бразил.

— Пак същото — отговори Уест, която бе готова да го убие. — Ще направи някоя дивотия.

— Мисля, че си права.

Очите на Хамър бяха тъжни и изморени, но тя бе изпълнена с кураж и готова да подкрепи живите.

— Май ще е по-разумно да го настигна — каза Уест и тръгна.

Хамър остана на мястото си. Светлините от лампите на полицейските коли проблясваха по лицето й. Тя се загледа в Уест, която се отърва от репортерите и се качи в колата си. Хамър се замисли за любовта, за хората, полудели от нея, без да го знаят, които се караха, бягаха един от друг и се гонеха.

Линейката даде на заден ход и потегли към моргата, отнасяйки останките от човека, когото Хамър не съжаляваше особено много в този момент. Никога не би му пожелала подобна зловеща смърт, но все пак какво лайно бе той. Бе крал, лъгал, мамил, наранявал хората и вероятно се бе подготвял да навлезе в търговията с наркотици. Тя щеше да вземе в собствените си ръце разследването и ако бе необходимо, щеше да превърне в пример Блеър Моуни III, който бе възнамерявал да прекара и банката и някоя проститутка по време на пътуването си.

— Хората умират така, както живеят — довери тя на детектив Брюстър, като го потупа по гърба.

— Началник Хамър — каза той, докато зареждаше нов филм в апарата. — Съжалявам за съпруга ви.

— Аз също. Повече, отколкото би могъл да си представиш — отвърна тя и се пъхна под жълтата лента.

 

 

Бразил сигурно отново бе превишил скоростта или пак се криеше в някоя малка уличка. Уест шофираше по улица „Уест Трейд“ и търсеше старото му БМВ. Непрестанно проверяваше огледалата, но нямаше и следа от него. Полицейското радио не спираше да съобщава за нови проблеми в града. Тя взе мобифона и набра номера на Анди в „Обзървър“. След три позвънявания обаждането бе прехвърлено на друг и тя затвори. Извади цигара и зави по Пета улица, като оглеждаше колите на хората, които проверяваха нощния пазар. Уест включи сирената и лампите си и загледа проститутките и травеститите, които се разпръснаха, когато потенциалните им клиенти изчезнаха.

— Тъпи копелета — измърмори тя и изхвърли цигарата си. — Заслужава ли си да умирате за това? — изкрещя тя към тях.

 

 

Кахун живееше в „Майърс Парк“. Великолепната му тухлена къща бе неосветена, защото собственикът й, жена му и най-малката му дъщеря си бяха легнали. Това не възпря Хамър. Тя се готвеше да направи нещо добро за шефа на банката. Хамър звънна изморено. Чувстваше празнота и самота, които я плашеха със силата си. Не искаше да се прибере у дома и да види местата, където Сет бе седял, лежал или ходил. Не искаше да види останките от вече несъществуващия живот. Любимата му чаша за кафе. Сладоледът с шоколадови парченца в него, който не бе успял да изяде. Старинният сребърен нож за писма, който й бе подарил за Коледата на 1972, все още лежеше на бюрото й.

Кахун чу звънеца от огромната си спалня, чийто прозорец предлагаше чудесна гледка към магнолиите и чимширите в двора и небостъргача му, увенчан с корона. Отхвърли фините чаршафи и се зачуди кой, по дяволите, можеше да го безпокои в дома му в този нечовешки час. Отиде до монитора на алармената система и изненадано видя началник Хамър пред вратата си.

— Джуди? — запита той объркано.

— Знам, че е късно, Сол — погледна Хамър към камерата и заговори в интеркома. — Но се налага да говоря с теб.

— Всичко наред ли е?

Кахун уплашено помисли за децата си. Знаеше, че Рейчъл е в леглото си, но двамата му синове можеха да са навсякъде.

— Страхувам се, че не — отговори полицайката.

Кахун грабна халата си и го нахлу бързо. Чехлите му зашляпаха по старинната персийска пътека по стълбите. Пръстите му натиснаха бутоните на алармената система, охраняваща сейфа и безценната му колекция от произведения на изкуството, които се намираха в различни крила на къщата. Вратата се отвори.

Кахун се намръщи от ярката светлина, която светваше винаги щом нещо по-високо от трийсет сантиметра се придвижеше към дома му. Хамър не изглеждаше добре. Той не можеше да си представи защо началничката на полицията е навън в ранната утрин, толкова скоро след смъртта на мъжа си.

— Заповядай — каза той, вече напълно буден и по-любезен от обикновено. — Мога ли да ти приготвя едно питие?

Тя го последва във величествения хол. Кахун отиде до бара. Хамър бе влизала в дома му само веднъж преди. Беше поканена на изискан прием, на който свиреше струнен квартет, а огромни сребърни купи, пълни с кралски скариди, украсяваха масите. Шефът на банката обичаше английски антики и колекционираше стари книги с красиви кожени подвързии и твърди страници.

— Бърбън — реши Хамър.

Това прозвуча добре на Кахун, който бе подложен на строг режим без мазнини, алкохол или някакво забавление. Той щеше да удари едно двойно без лед. Кахун отвори бутилката и приготви питиетата, без да си прави труда да вади поставките за чаши, украсени с монограми, които жена му харесваше толкова много. Знаеше, че ще има нужда от успокоително, тъй като Хамър със сигурност нямаше да му съобщи добри новини. Мили боже, дано нещо лошо да не се е случило на момчетата, помоли се Кахун. Не минаваше и ден, без бащата да се тревожи за техните вечни веселби и профучаването им през живота със спортните им коли и мотори. Моля те, нека те да са наред. Обещавам, че ще стана по-добър човек, продължи той безмълвната си молитва.

— Чух по новините за твоя… — започна Кахун.

— Благодаря. Те го орязаха така ужасно, Сол — прекъсна го Хамър.

Тя отпи от силния бърбън и топлината се разля в кръвта й. Хамър прочисти гърло и продължи:

— Дори и да бяха успели да го спасят, той нямаше да може да живее нормално. Благодарна съм, че поне не страда повече от това.

Типично за нея беше да разглежда нещата от по-светлата им страна, макар сърцето й да бе наранено. Тя все още не можеше да свикне с мисълта, че когато слънцето изгрее и настъпи следващият ден, а и всички след него, в къщата й щеше да цари тишина. Нощем нямаше да се чуват звуци от човек, който рови из кухнята и после пуска телевизора. Нямаше да има човек, на когото да се обади, когато щеше да закъснее за вечеря. Хамър знаеше, че никога не е била добра съпруга, нито пък приятелка.

Кахун се обърка, когато видя тази властна жена потънала в сълзи. Тя се опитваше да си възвърне железния самоконтрол, но сърцето й просто не можеше да понесе повече. Кахун се надигна от коженото си кресло, купено от английски замък от шестнадесети век. Отиде, седна до нея и я хвана за ръката.

— Всичко е наред, Джуди — мило каза той и усети, че и на него му се плаче. — Имаш право да се чувстваш така. Не се срамувай. Сега сме само аз и ти, просто две човешки същества. Кои сме в живота, няма никакво значение.

— Благодаря ти, Сол — прошепна тя с треперещ глас, като избърса очи и отпи голяма глътка бърбън.

— Напий се, ако искаш — предложи той. — Имаме много стаи за гости. Можеш да останеш да спиш тук, за да не ти се налага да шофираш.

Хамър го потупа по ръката и си пое лъх дълбоко.

— Хайде да поговорим за теб — каза тя.

Отхвърленият Кахун се надигна и се върна в креслото си. Погледна към нея и се стегна.

— Моля те, не ми казвай, че става дума за Майкъл или Джереми — едва промълви той. — Знам, че Рейчъл е добре. Спи в стаята си. Знам, че и жена ми също спи дълбоко. Само синовете ми са все още диви. Работят за мен и негодуват срещу това. Знам, че понякога прекаляват.

Хамър помисли за своите синове и се стресна, когато осъзна, че ужасно е изплашила този баща.

— Сол, не, не — бързо го успокои тя. — Не става дума за синовете ти, нито за когото и да било от семейството ти.

— Слава богу — въздъхна той и отпи от чашата. — Благодаря ти, Господи. Благодаря ти.

Кахун се зарече, че следващия петък ще остави повече пари от обикновено в синагогата. Можеше да построи и нова детска градина, да създаде нова благотворителна фондация, отпускаща стипендии на бедни студенти, да дари солидна сума пари на някой старчески дом или сиропиталище. По дяволите. Беше му писнало от нещастия и страдащи хора. Кахун винаги бе готов да направи добро и мразеше престъпленията силно, сякаш всички те бяха насочени към него.

— Какво искаш да направя? — запита той, като се наведе напред, готов за действия.

— Да направиш? — обърка се Хамър. — Какво?

— Писна ми — отвърна той.

Сега вече Хамър съвсем се озадачи. Възможно ли беше Кахун вече да знае това, което бе дошла да му съобщи?

Той стана и се заразхожда нервно, като шляпаше с кожените си чехли от „Гучи“.

— Достатъчното си е достатъчно — продължи разчувствано той. — Съгласен съм с теб. Там навън хората биват убивани, ограбвани, изнасилвани. Крадат коли, нападат къщи, мъчат деца. В този град. Навсякъде по света е така. Всеки има оръжие. Хората нараняват другите, а и себе си, понякога без дори да го искат. Под влияние на наркотици и алкохол. Самоубийства, които можеха да бъдат предотвратени, ако хората нямаха оръжие. Инци… — той внезапно спря, като си спомни какво бе станало със съпруга на Хамър. — Какво искаш да направим?

Кахун се закова на място и впери развълнуваните си очи в нея. Не за това бе дошла в дома му, но Хамър знаеше кога да използва възможността.

— Определено ставаш за кръстоносец, Сол — замислено каза тя.

Кръстоносец. Това му хареса. Беше крайно време Хамър да разбере, че той е човек с характер. Кахун седна и си спомни питието си.

— Искаш да помогнеш? — продължи тя. — Тогава да не крием повече това, което става тук. Да няма повече дивотии като онази със стоте и пет процента разкриваемост на престъпленията. Хората трябва да знаят истината. Имат нужда от човек като теб, който да ги въодушеви и да им помогне.

Кахун кимна развълнувано.

— Добре. Идеята за разкриваемостта на престъпленията не дойде от мен. Кметът измисли това.

— Разбира се — безразлично отговори тя.

— Между другото — любопитно каза той, — какъв е процентът в действителност?

— Не е лош — отговори Хамър, усетила благотворното въздействие на бърбъна. — Около седемдесет и пет процента, което не е достатъчно високо, но все пак е по-добре, отколкото в повечето останали градове. Е, ако искаш да броиш десетгодишни случаи, които най-после са били изяснени, или да решиш, че някой застрелян търговец на дрога е отговорен за три неизяснени случая…

Кахун вдигна ръка, за да я спре.

— Загрях, Джуди — каза той. — Това няма да се случи отново. Честно казано, не знаех подробностите. Сърч е идиот. Може би трябва да изберем някой друг — допълни той замислено.

— Сол — каза Хамър и изчака погледът му да спре върху нея. — Страхувам се, че ти нося неприятни новини. Исках да ги научиш лично от мен, преди пресата да се втурне към теб.

Кахун се напрегна отново. Стана и доля питиетата им, докато Хамър му разказваше за Блеър Моуни III и за случилото се през нощта. Разказа му и за документите в наетия линкълн. Кахун я изслуша шокиран. Кръвта се оттегли от лицето му. Не можеше да повярва, че Моуни е мъртъв, убит жестоко, а трупът му — изрисуван с оранжева боя и захвърлен. Не че някога го бе харесвал. Според Кахун той бе подла невестулка, изпълнена с омраза към по-силните от него. Всъщност предположението за нечестна игра не го изненада ни най-малко. Кахун обаче бе ужасно вбесен от цигарите „Изборът на Америка“ с техните малки коронки и алхимията им. Как бе могъл да повярва на това?

— Сега е мой ред да попитам — каза Хамър. — Какво искаш да направя?

— Господи! — изохка той, а неуморният му мозък запрепуска из възможностите и отговорностите. — Не съм съвсем сигурен, но знам, че се нуждая от време.

— Колко време?

— Три или четири дни — отговори той. — Предполагам, че повечето пари са все още в Гранд Кайман в няколко сметки с несвързани номера. Ако това се появи в новините, гарантирам, че никога няма да си получим парите обратно. А независимо какво твърдят някои, това ще нарани много хора. Всяко хлапе, което има сметка в банката, всяко семейство, нуждаещо се от заем, всеки пенсионер, разчитащ на спестяванията си.

— Разбира се, че е така — потвърди Хамър, която също бе клиент на банката на Кахун. — Точно това имам предвид, Сол. Всички ще пострадат. Престъпленията превръщат всички нас в жертви. Да не говорим как ще се отрази на имиджа на банката.

Кахун се натъжи.

— Това винаги е най-голямата загуба. Репутацията и обвиненията, които ще повдигнат срещу нас федералните ревизори.

— Вината не е твоя.

— „Доминиън Тобако“ и секретните му опити винаги са ме притеснявали. Предполагам, че просто ми се е искало да им повярвам. Но банките носят отговорността да не позволяват да се случват подобни неща.

— Тогава как стана?

— Имаш старши вицепрезидент с достъп до всички заеми и му се доверяваш. Затова невинаги следваш собствените си идеи и процедури. Правиш изключения. И тогава се набутваш в неприятности — обясни Кахун потиснато. — Трябваше да наблюдавам проклетото копеле по-внимателно.

— Ако беше оживял, можеше ли да осъществи тази идея? — запита Хамър.

— Разбира се — отговори банкерът. — Просто трябваше да се увери, че заемът ще бъде изплатен. Това, естествено, щеше да стане с пари от наркотици, за които ние нищо не знаем. Междувременно той щеше да получава около десет процента от всички пари, изпирани чрез хотелите и банката. Предполагам, че ние щяхме да се превърнем в основната парична магистрала на онези типове, които и да са били те. ЮЕС Банк щеше да бъде съсипана.

Хамър го гледаше замислено. Усети уважение към този човек, когото не бе разбирала до тази сутрин, а и честно казано, бе преценявала несправедливо.

— Просто ми кажи какво мога да направя, за да помогна — повтори тя.

— Ако можеш, задръж за известно време самоличността му и всичко друго относно тази ситуация, за да спасим каквото може и да оправим нещата — отговори той. — После ще изготвим доклад за подозрителна дейност и обществеността ще научи всичко.

Хамър погледна часовника си. Беше почти три часа.

— Ще уведомим ФБР незабавно. И те имат интерес да не избързват. А що се отнася до Моуни, доколкото знам, още не можем да установим самоличността му. Сигурна съм, че доктор Одом ще иска да запази информацията поверителна, докато се доберем до зъболекарския му картон, отпечатъците и всичко останало. А знаеш колко е зает горкият доктор — каза Хамър, замълча за момент и после обеща: — Ще отнеме известно време.

Кахун си помисли за госпожа Моуни, която бе срещал няколко пъти по различни приеми.

— Някой трябва да се обади на Поли — каза той. — Жената на Моуни. Бих се заел с това, ако не възразяваш.

Хамър се надигна и му се усмихна.

— Знаеш ли, Сол? Ти въобще не си толкова скапан, колкото мислех.

— Това се отнася и за двама ни, Джуди.

— Така е.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Какво е отворено по това време? — зачуди се той.

— Ходил ли си някога в „Престо грил“?

— Това клуб ли е?

— Да — отговори тя. — И знаеш ли какво? Време е да станеш негов член.

Бележки

[1] Знак за принадлежност към елитен студентски клуб. — Б.пр.