Патриша Корнуел
Нощен патрул (11)

Глава единадесета

„Престо грил“ се славеше с бързото си и добро обслужване, макар да се намираше в една от лошите части на града. Всяко ченге в района на Шарлът-Мекленбърг знаеше, че Хамър и Уест закусват в „Престо“ всеки петък сутрин. Двете жени бяха наблюдавани много по-внимателно, отколкото някоя от тях подозираше, тъй като не съществуваше ченге, желаещо да оцелее, което би поело риска нещо лошо да се случи на началничката или заместничката й по време на неговото дежурство.

Малкото заведение изглеждаше същото като през четиридесетте години, когато бе построено. Намираше се на улица „Уест Трейд“ и бе заобиколено с рушащи се паркинги, близо до първа баптистка църква „Маунт Морая“. Когато времето бе хубаво, както днес, Хамър предпочиташе да стигне дотам пеша. Уест никога не ходеше пеша, когато можеше да се вози, но изборът не бе неин.

— Хубав костюм — обърна се Хамър към Уест, която бе решила да даде почивен ден на униформата си и носеше червена блуза и син костюм с панталон. — Защо никога не носиш поли? — добави Хамър.

Не звучеше като критика, а просто любопитство. Уест имаше много хубава фигура и слаби, елегантни крака.

— Мразя поли — отговори Усет, която вече дишаше тежко, тъй като Хамър вървеше прекалено бързо. — Мисля, че чорапите и високите токове са измислени от мъжете. Също като стегнатите с превръзки крака. За да ни инвалидизират и забавят.

— Интересно — усмихна се Хамър.

 

 

Полицай Трой Сандърс ги забеляза първи и се парализира от нерешителност. Отби бързо по улица „Седър“, за да не го видят. Дали да уведоми приятелите си, които бяха в района? Той си спомни кошмара от изненадващото нахлуване на Хамър на събранието и строгото й предупреждение относно полицаите, които следяха и тормозеха хората, независимо какъв бе мотивът им. Дали началничката нямаше да сметне за тормоз това, че Сандърс е подтикнал приятелите си да шпионират и следят Хамър и Уест по време на обяда им? Господи. Сандърс спря на паркинга на супермаркета с разтуптяно сърце.

Погледна в огледалата и провери паркираните коли, като мислеше трескаво. Не си заслужаваше риска, реши той. Особено при положение че присъстваше на събранието и чу всяка дума, която Хамър каза на Гуди. Началничката лесно можеше да провери обажданията в управлението и да узнае, че Сандърс е виновен за наблюдението над нея. Щеше да му вземе здравето за това, че не се е подчинил на пряка заповед. Полицаят бе уверен, че очите й го бяха пронизали, когато бе казала: „Следващия път горчиво ще съжалявате за това“. Сандърс реши да не вика никого. Спря патрулната кола в най-отдалечения ъгъл на паркинга и запали цигара.

 

 

Към дванайсет и двайсет редовните клиенти бяха заели местата си около пластмасовия тезгях в „Престо“. Джин Ръми седна последен. Както винаги, от задния му джоб стърчеше банан, който той пазеше за по-късно през деня, когато огладнее отново, докато шофира червено-бялото такси.

— Можеш ли да ми направиш един хамбургер? — запита той Спайк, който обслужваше грила.

— Да, мога — отговори Спайк.

— Знам, че е рано.

— Човече, въобще не е рано — каза Спайк, като почисти грила и просна отгоре замразения хамбургер. — Кога си погледна часовника за последен път, Ръми?

Приятелите му го наричаха така за по-кратко. Ръми се усмихна и глупаво поклати глава. Обикновено идваше за закуска, но днес бе закъснял. Струваше му се, че двете бели дами също идваха в „Престо“ за закуска. Вероятно това бе проблемът. Всичко бе прекалено объркано. Той отново поклати глава, ухили се и внимателно нагласи банана, за да не го смачка.

— Защо си носиш банана така? — попита съседът му, Джеферсън Дейвис, който управляваше жълт трактор и се хвалеше, че е участвал в строежа на ЮЕС Банк. — Сложи го в джоба на ризата си — допълни той и потупа джоба на червената карирана риза. — Тогава няма да седнеш върху него.

Останалите мъже пред бара, осем на брой, се впуснаха в задълбочено обсъждане относно банана на Ръми и предложението на Дейвис. Някои от тях ядяха пържоли със сос, другите се придържаха към дроб със зеле и настърган кашкавал.

— Като го сложа в джоба на ризата, го виждам през цялото време, докато карам — опита да обясни философията си Ръми. — Тогава го изяждам много по-рано. Никога не мога да издържа до три или четири часа.

— Тогава го пъхни в жабката.

— Там няма място.

— А защо не на предната седалка? Всичките ти пътници сядат отзад, нали? — запита Спайк, като постави пред него хамбургера с майонеза, кашкавал и пържен лук.

— Не става. Понякога оставят торбите си отпред — отговори Ръми и грижливо разряза хамбургера си на две. — Или пък качвам четирима пред автогарата и единият сяда отпред. Хората виждат банана на седалката и си мислят, че ям, докато съм на работа.

— Та ти го правиш, човече.

— Така е.

— Това е истината.

— Кажи му, брато.

— Не, когато при мен се вози някой, не ям — възрази Ръми и неволно опипа банана в задния си джоб.

Хамър си мислеше, че в „Престо“ никога не е било толкова шумно. Тя хвърли поглед към мъжете до тезгяха, очаквайки ги да се сбият всеки момент. Единият каза на друг от тях да си пъхне нещо някъде, а останалите се съгласиха. Отдавна не бе участвала в добра битка, ако не се броят разправиите й със Сет. Разбира се, тя не се заблуждаваше. Знаеше, че из района обикалят поне двайсет патрулни коли и виждат всяко парченце салата, което набожда с вилицата си. Това бе досадно, но тя не обвиняваше хората си, дори оценяваше вниманието и грижата им. Намираше ги за трогателни, макар да знаеше, че мотивът им е да запазят собствените си задници, а не спокойствието й.

— Може би трябваше да поговоря с нея насаме — каза Хамър.

На Уест й се искаше началничката й да се бе накарала на Гуди пред цялото полицейско управление, или на събрание на градската управа, предавано по телевизията.

— Прекалено си строга към себе си — каза тя дипломатично, довършвайки сандвича и пържените картофи.

— Кълна се, тук храната наистина е страхотна — каза Хамър. — Погледни онзи гювеч. И всичкото това от остатъци.

Уест се загледа в Спайк, който взимаше продукти, готвеше и сервираше с невероятна скорост, докато мъжете около него продължаваха да спорят къде да крият крадени стоки или дрога. Жабката. Под седалката. В джоба си. Уест не можеше да повярва колко нагли са станали престъпниците напоследък. Наистина тя и Хамър бяха цивилни, но всички ги познаваха, а и радиостанцията на Уест стоеше на масата и се обаждаше от време на време. Очевидно обаче на онези момчета не им пукаше и ни най-малко не се притесняваха от полицията.

— Ще ти кажа нещо — обади се един от тях, като посочи с пръст към мъжа в червената карирана риза. Искаш да знаеш какво да направиш с него? Аз ще ти дам съвет. Изяж го. Бързо, преди някой да те види. Тогава никой нищо не може да ти каже. Нали?

— Няма да кажат нищо.

— Абсолютно нищо.

— Точно така.

— Да седиш върху него не е отговорът, Ръми — намеси се и Спайк. — Освен това и тук можеш да получиш същото. Високо качество. Внос. На добра цена. Пресни всяка сутрин.

Спайк ловко сгъна омлета с шунка и сирене, който приготвяше, после добави:

— Но, не. Всеки шибан ден идваш тук с проклетото нещо, напъхано в джоба ти. Какво е това? Да не мислиш, че впечатляваш жените? Да не би да ги караш да си мислят, че се радваш да ги видиш?

Всички се засмяха, с изключение на Уест, началничката на следствения отдел на града. Тя възнамеряваше да изпрати няколко от момчетата си да се занимаят с тези престъпници тук, да открият връзките им в Колумбия, дори реши да привлече Националната служба за борба с наркотиците, ако се наложи.

— Дрога — измърмори тя към шефката си.

Хамър почти не й обърна внимание, заета с мислите си. Все още бе толкова ядосана на Гуди, че чувстваше как кръвта й кипи. Как смееше тази тъпа, незаслужено повишена кучка да рискува репутацията на цялата полиция и на всички жени? Хамър дори не можеше да си спомни последния път, когато бе толкова разгневена. Уест също бе ядосана, което поне малко успокои Хамър. Немного хора разбираха какво е да понасяш стреса и отговорностите на началническото място. Уест го знаеше твърде добре, а и притежаваше здрав разум. Знаеше колко лошо е да злоупотребяваш с властта си.

— Можеш ли да повярваш? — запита я Уест, като смачка салфетката си и се вторачи в търговеца на наркотици в червена карирана риза и банан в задния джоб на панталона. — Можеш ли да си представиш наглостта на някои хора?

Хамър поклати глава, готова да избухне.

— Не — отговори тя. — Винаги се учудвам…

И двете замълчаха, когато радиото се обади.

— До всички коли в района. Улица „Уест Трейд“ номер шестстотин. Извършва се обир. Въоръжен бял мъж в автобус ограбва пътниците…

Хамър и Уест скочиха на крака и се затичаха към автогарата на „Грейхаунд“, която се намираше до „Престо“. Полицаи започнаха да отговарят на повикването, но, изглежда, наблизо нямаше нито една патрулна кола. Това учуди Хамър, която тичаше с известни затруднения на високите си токчета. Уест бе точно зад нея. Профучаха покрай автогарата към страничната улица, където автобус с четиридесет и седем пътници стоеше с широко отворени врати.

— Ще се качим, преструвайки се на пътници — прошепна Уест на шефката си, когато забавиха ход.

Хамър кимна. Знаеше как точно ще протече операцията.

— Ще се кача първа — каза тя.

Уест нямаше точно това предвид, но последното нещо, което би направила някога, бе да намекне, че Хамър е забравила как се върши полицейската работа. Високите токчета на Хамър изтропаха по металните стъпала на автобуса. Тя се качи усмихнато, сякаш без да забелязва какво става около нея. Пътниците седяха ужасени на местата си, а млад бял мъж със заплашителен вид вървеше по пътеката и събираше портфейли, бижута и часовници и ги пускаше в найлонов чувал за боклук.

— Извинете — каза Хамър учтиво на околните.

Маджик Великия се завъртя и прикова поглед в елегантната дама в скъп черен костюм, която забеляза пистолета му и замръзна. Жената зад нея също застина. Нещата вървяха чудесно. Тези кучки изглеждаха богати.

— Това ли е автобусът за Канаполис? — попита по-възрастната кучка.

— Това е автобусът, в който трябва да ми дадеш парите си — ухили се Маджик и размаха оръжието си към нея.

— Да, господине. Не искам никакви проблеми — отвърна жената в черно.

Маджик си помисли, че тя изглежда доста объркана, сякаш можеше да припадне или да се напишка в панталона си. Тя се приближи уплашено към него, като ровеше в черната си кожена чанта. Меджик щеше да вземе и нея, за да направи подарък на майка си. Нямаше да е лошо да вземе и жестоките черни обувки. Интересно какъв размер бяха? Крадецът научи предостатъчно за обувките, когато кучката внезапно го ритна с такава сила в пищяла, че той прехапа езика си. Изведнъж в ръката й се появи огромен пищов, който тя опря в главата му. Собственият му пистолет изчезна някъде отзад за секунда, а после той се озова по корем на пътеката между седалките. Другата кучка с ловко движение изви китките му и закопча стегнато белезниците.

— Човече, прекалено са стегнати — оплака се Маджик и усети силна болка в крака си. — Мисля, че кракът ми е счупен.

Уплашените пътници гледаха безмълвно, с увиснали ченета, как двете издокарани дами свалиха престъпното копеле от автобуса и го поведоха нанякъде. Внезапно се появиха полицейски коли с проблясващи светлини и всички в автобуса разбраха, че и това е станало благодарение на двете жени.

— Благодаря ти, Господи — обади се някой.

— Слава на Бога.

— Това е чудо.

— Батман и Робин.

— Подай ми оня чувал, за да си взема златната верижка.

— Искам си пръстена.

— Всички да останат на местата си и да не докосват нищо — нареди едно ченге, качвайки се в автобуса.

Полицай Сандърс се надяваше, че началничката не го е забелязала, когато излезе от патрулната кола.

— Къде беше? — попита го тя, когато мина покрай него, после се обърна към Уест: — Не намираш ли това за странно? Обикновено, когато сме тук, мястото гъмжи от полицаи.

Уест също не разбираше, но вече гледаше с друго око на полите и елегантните обувки на шефката си. Не само не я забавиха при тичането, но острите обувки свършиха чудесна работа. Уест се гордееше с началничката си.

Двете жени се отправиха към „Престо“, за да платят сметката си. Мъжете до бара вече пушеха и продължаваха да спорят, без да знаят какво бе станало току-що на автогарата. Разбира се, банда търговци на дрога не можеше да се заинтересува от това, че близо до тях обираха невинни хора, помисли си Уест. Тя им хвърли още един заплашителен поглед, докато Хамър допи студения си чай и погледна към часовника си.

— Е, мисля, че трябва да се връщаме — предложи Хамър.

 

 

Анди Бразил научи за инцидента на автогарата, когато съобщиха за него по полицейското радио. В това време той работеше по статията си за дълготрайните последици от проявената върху жертвите жестокост и за чувствата на роднините им. Докато успее да пробяга разстоянието до колата си и да стигне до „Уест Трейд“, очевидно драмата бе приключила с арест.

Бразил минаваше покрай „Престо грил“, когато Уест и Хамър излязоха оттам. Той спря стреснато и се вторачи в тях. Не разбираше защо две от най-важните личности в града биха дошли да ядат в такава дупка. А и съвсем не можеше да си обясни как са обядвали спокойно, докато на петдесет метра от тях някой е застрашавал живота на почти петдесет човека. Нямаше начин да не са знаели за това. Уест носеше полицейското си радио.

— Анди — каза Хамър и му кимна учтиво.

Уест го изгледа предизвикателно, сякаш искаше да го предупреди да не си пъха носа в работите й. Анди забеляза, че и двете жени носеха елегантни делови костюми. Също така забеляза, че черната кожена чанта на полицейската началничка имаше тайно отделение за пистолета й. Предположи, че и значката й е там вътре. Бразил изгледа одобрително фините глезени на Хамър, която бързо се отдалечи от него, и се зачуди как ли изглеждаха краката на Уест. После забърза към автогарата. Ченгетата взимаха показанията на свидетелите, което не бе лека работа. Анди преброи четиридесет и трима пътници, без да включва шофьора, който му даде интервю с огромно удоволствие.

Антъни Б. Бърджис работеше като професионален шофьор от двайсет и две години и бе виждал всичко. Бяха го нападали, обирали, отвличали и дори наръгвали с нож. Бяха го простреляли в един евтин мотел, когато бе закарал някаква проститутка, която всъщност била мъж. Той разказа всичко това на Анди, а и доста други неща, тъй като русият младеж му се стори адски симпатичен и достатъчно прозорлив, за да оцени един добър разказвач.

— Нямах представа, че са ченгета — повтори Бърджис и се почеса по главата. — Даже през ум не ми мина. Качиха се в автобуса, издокарани в черно, червено и синьо, като Батман и Робин. В следващата секунда Батман срита малкото копеле и се приготви да му пръсне шибания мозък, а Робин светкавично му закопча белезниците. Мили боже!

Бърджис поклати глава развълнувано.

— А това била началничката на полицията. Така чух. Можеш ли да повярваш?

Към пет часа историята бе готова и чакаше да бъде отпечатана на първа страница. Бразил вече бе видял заглавието в стаята на редактора.

ПОЛИЦЕЙСКАТА НАЧАЛНИЧКА И ЗАМЕСТНИЧКАТА Й ОСУЕТЯВАТ ОТВЛИЧАНЕ НА АВТОБУС

БАТМАН И РОБИН НА ВИСОКИ ТОКЧЕТА

Уест я видя малко по-късно, когато Бразил, облечен в униформа, се качи в колата й, за да изкара още една нощ из улиците на града. Младежът бе много доволен от себе си и мислеше, че това е най-добрата му статия досега. Възхищаваше се от извършеното от Хамър и Уест с такава сила, че почти му се искаше да ги помоли за автограф или за плакат с тях двете, който да окачи в стаята си.

— Господи боже! — възкликна Уест, когато потеглиха по булевард „Саут“. — Не трябваше да пишеш тия дивотии за Батман.

— Трябваше — настоя Анди, като усети как доброто му настроение се скапва, сякаш светът наоколо бе станал по-мрачен и недружелюбен. — Това е цитат. Не съм го измислил.

— Мамка му!

Уест щеше да стане обект на подигравките на цялото полицейско управление утре.

— Проклето копеле.

Тя запали цигара и си представи смеха на Гуди.

— За всичко е виновно егото ти — каза Бразил, който не обичаше да критикуват работата му. — Ядосана си, защото не желаеш да си помощничката. Не искаш да си Робин вместо Батман, защото това ти напомня за истинското положение. Но ти не си Батман. Тя е.

Уест го изгледа заплашително. Анди нямаше да изкара нощта леко. Вероятно щеше да е по-добре за него, ако си беше мълчал.

— Просто съм честен — добави той. — Това е всичко.

— Така ли? — запита тя и отново го погледна мрачно. — Добре, позволи ми и аз да съм честна за една минута. Не ми пука кой какво ти е казал, ясно ли е? Знаеш ли как наричат цитати като този в истинския свят? Наричат ги дрънканици. А и слух, клюка, клевета, подвеждане на свидетел, шибано неуважение.

— Как да напиша това последното? С тире ли?

Бразил се опита да не се захили, като се престори, че си води бележки. Уест размахваше цигарата си ядосано и звучеше все по-абсурдно.

— Искам да кажа, Шерлок, че дивотиите на някой свидетел не са непременно верни и не заслужават да бъдат повтаряни и отпечатвани. Разбра ли?

Той кимна с подигравателна сериозност.

— Освен това не нося високи токове и не искам никой да мисли, че нося — добави Уест.

— Как така? — запита Анди.

— Как така какво?

— Не искаш хората да мислят така.

— Не искам хората въобще да мислят за мен.

— Защо никога не носиш високи токове? Или поли? — запита Бразил, който не възнамеряваше да се предаде лесно.

— Не е твоя работа — грубо отвърна Уест и изхвърли цигарата си през прозореца.

Полицейското радио прекрати спора, като съобщи някакъв адрес на булевард „Уилкинсън“. Всеки запознат с района знаеше, че става дума за бар „Хартиената кукла“. Стриптийз клубът съществуваше от много години. Основният му персонал бяха поувехнали жени, чието облекло се състоеше от изрязани бикини. Тази нощ посетителите на бара отпиваха големи глътки от шишетата бира, скрити в кафяви книжни кесии. Недалеч от заведението недоразвит младеж весело се ровеше из контейнера за боклук.

— Не беше много по-възрастна от мен — разказваше Анди на Уест за младата проститутка, която бе забелязал предишната нощ. — Повечето от предните й зъби липсваха, косата й беше дълга и мръсна и имаше татуировки. Обзалагам се, че някога е била красива. Искаше ми се да я заговоря и да разбера какво я е превърнало в същество като това.

— Хората повтарят историите си. А и винаги намират някой, който да ги тормози — каза Уест, странно раздразнена от интереса му към някаква проститутка, която в миналото може да е била красива.

Излязоха от колата. Уест приближи към един пиян с бейзболна шапка. Той държеше бутилка бира и се олюляваше.

— Забавляваме се, а? — заговори го Уест.

Мъжът едва говореше, но бе в добро настроение.

— Кап’тане — измърмори той. — Изглеждаш жестоко. Кой е тоя с теб?

— Можеш да изсипеш пиенето или да потеглиш към затвора — каза Уест.

— Да, госпожо. Това е лесно решение. Хич няма и да му мисля.

Пияният изсипа бирата на паркинга, като едва не падна в локвата и изпръска униформения панталон на Бразил и безукорно чистите му обувки. Анди прие нещата леко. Отскочи назад, макар и със закъснение, и се запита къде ли се намираше най-близката тоалетна, убеден, че Уест веднага ще го закара дотам. Тя разпръсна останалите пияници, които с неудоволствие изпразниха бутилките си на улицата, като пресмятаха наум останалите си пари и колко бързо могат да стигнат до заложната къща и после обратно в бара.

Бразил последва Уест към колата. Качиха се и закопчаха предпазните колани. Анди се почувства притеснен от киселата миризма, която се носеше от краката му. Можеше да мине и без тази част от работата. Пияните го разстройваха и той се ядоса, докато ги наблюдаваше през прозореца. Отрепките залитаха напред в тъмнината и сигурно щяха да подновят запоя си още преди той и Уест да изминат и километър. Този тип хора не се променяха. Завинаги оставаха замаяни от алкохола и нараняваха всички около себе си.

— Как е възможно човек да падне толкова ниско? — измърмори той.

— Всеки от нас може — отговори Уест. — Това е страшното. Уж само по една бира от време на време. Всеки от нас.

В нейния живот бе имало доста случаи, в които се бе озовавала на същия път. Пиеше нощ след нощ, за да заспи. Не помнеше последното нещо, което бе мислила или чела, а понякога се събуждаше и осъзнаваше, че лампата й още свети.

Смахнатият младеж жизнерадостно заподскача към колата им и Уест се зачуди коя ли бе силата, която поставяше някои хора на нейното място, а на други отреждаше да изкарат живота си по паркингите, ровейки се из кофите за боклук. Невинаги бе въпрос на избор. Момчето пред нея, което бе добре познато на полицията и живееше из улиците, не бе имало избор.

— Майка му се опитала да абортира, но не успяла — тихо обясни Уест на Бразил, като се протегна и отвори прозореца му. — Или поне такава е историята. Винаги е живял на улицата — добави тя и после извика към младежа: — Как си?

Той говореше на някакъв език, който бе напълно непознат за Бразил. Жестикулираше оживено и издаваше странни звуци, които ужасиха репортера. Искаше му се Уест да подкара колата и да се махнат оттук, преди това същество да ги опръска със слюнките си. Господи, смахнатият миришеше на мръсни бутилки от бира и боклук. Бразил се отдръпна от прозореца, облягайки се на рамото на Уест.

— Вониш — прошепна тя и се усмихна на посетителя им.

— Не съм аз — отвърна Бразил.

— О, да, ти си — възрази тя и се обърна към смахнатия. — Какво правиш тук?

Той размаха ръце развълнувано, докато разказваше на симпатичната полицайка за всичко, което му се бе случило напоследък. Тя му се усмихваше и очевидно се наслаждаваше на историята му. Партньорът й обаче не изглеждаше твърде весел.

Момчето, както винаги го наричаха, познаваше кои ченгета са новаци. Разбираше го по напрегнатите им лица и сериозни погледи, а това винаги го предизвикваше да се позабавлява с тях. Момчето се вторачи в Анди и му се ухили с беззъбата си усмивка, сякаш репортерът бе някакво екзотично същество, току-що долетяло на планетата. После го бодна с пръст, а новакът потръпна. Това развесели Момчето страхотно и то затанцува наоколо, като побутваше от време на време ченгето. Уест се разсмя и намигна на партньора си.

— Охо — каза тя. — Момчето май си падна по теб.

Най-после тя вдигна прозореца и се приготви да тръгне. Бразил вече се чувстваше напълно омърсен. По униформата му имаше бира, а някакъв тип, прекарал живота си из кофите за боклук, го бе пипал. Анди се чувстваше обиден и унизен, а и ядосан на Уест, която подкара колата със смях и запали цигара. Не само не бе попречила да го унижат, но дори бе помогнала на смахнатия и сега се наслаждаваше на забавлението си. Бразил се гневеше мълчаливо, докато Уест потегли към летището.

Тя отби към шосе „Били Греъм“, като се чудеше какво ли е да нарекат някоя главна улица с името ти. Не беше сигурна дали щеше да й бъде приятно денем и нощем по нея да се носят коли и камиони, оставящи черни следи от гумите си, докато шофьорите си правят неприлични жестове един на друг или вадят оръжията си. Уест си мислеше, че в пътя няма нищо християнско, освен ако не се използваше като библейска аналогия, като например „Пътят за ада“. Колкото повече размишляваше върху това, толкова повече съжаляваше пастор Били Греъм, който бе роден в Шарлът в къща, присвоена против волята му от религиозен парк.

Бразил нямаше представа къде отиваха, само бе сигурен, че се отдалечаваха от местата, където се разиграваха драми, а и очевидно Уест не възнамеряваше да го заведе някъде, където да се позачисти. Вслуша се в скенера и откри, че на Сентръл авеню става нещо. Защо тогава се отдалечаваха оттам? Припомни си как майка му вечно зяпаше Били Греъм по телевизията, независимо какво Анди искаше да гледа. Зачуди се дали щеше да е много трудно да интервюира прочутия евангелист и да го разпита за мнението му относно престъпността в наше време.

— Къде отиваме? — запита Бразил, когато завиха отново към булевард „Уилкинсън“.

На това място наистина се извършваха доста грехове, но Уест и тук не се задържа дълго. Тя профуча покрай промишления парк „Грийнбрайър“ и зави наляво по улица „Алегани“, после се отправи към „Уестерли Хилс“, един от скапаните квартали близо до гимназия „Хардинг“. Настроението на Бразил се влоши още повече. Подозираше, че Уест започва старите си номера, а това му напомни, че тя всъщност не искаше да е тук с него. Бездруго му бе намекнала, че полицейските повиквания не бяха негова работа и ако зависеше от нея той дори нямаше да знае за тях.

— Всеки патрул в района да потегли към „Уестерли Хилс Драйв“ номер 2500 — обади се радиото и наруши спокойствието на Уест. — Подозрителни лица на паркинга на църквата.

— Мамка му — изруга Уест и натисна газта.

Такъв скапан късмет. Мястото се намираше съвсем близо до тях. Малката църква от бяло дърво беше напълно безлюдна тази вечер, а когато завиха на паркинга, там нямаше нито една кола. По паркинга се мотаеха само дузина млади мъже с майка си, която седеше в инвалидна количка. Всички се вторачиха с омраза в полицейската кола, несигурни как трябва да постъпят. Уест нареди на Бразил да кротува, когато излязоха от колата.

— Получихме обаждане за… — обърна се Уест към майката.

— Само минаваме оттук — обясни най-възрастният син — Рудоф.

Майката го изгледа с убийствен поглед.

— Не си длъжен да отговаряш на никого! — грубо каза тя. — Чу ли? На никого!

Рудоф сведе очи. Панталонът едва се държеше на него, а отдолу се показваха червени боксерки. Усети, че го хващат дяволите от вечните разправии с майка му и полицията. Какво беше направил? Нищичко. Просто се прибираше у дома от магазина, защото майка му се нуждаеше от цигари, а всички те решиха да се поразходят с нея и да се върнат през паркинга на църквата. Какво толкова нередно имаше в това?

— Не сме направили нищо — каза Рудоф на ченгетата и скръсти ръце.

Бразил усети, че става напечено, също както можеше да помирише разразяването на буря много преди тя да започне. Тялото му се напрегна. Той огледа малката агресивна група, застанала нащрек в мрака. Майката се приближи до Уест. Отдавна имаше желание да си каже мнението по някои въпроси, а сега се отваряше чудесна възможност за това. Всичките й деца щяха да чуят, а и двамата полицаи не приличаха на хора, които биха наранили някого без нужда.

— Току-що дойдохме тук — заговори майката на Уест. — Отивахме си вкъщи, както правят всички хора. Писна ми вечно да ни преследвате.

— Никой не… — опита Уест.

— О, да. Правите го — прекъсна я майката с по-висок и ядосан глас. — Това е свободна страна! Ако бяхме бели, да не мислите, че някой щеше да повика полицията?

— В това има логика — разумно отговори Уест.

Мама застина изненадана, а синовете й погледнаха объркано. Бяла полицайка да признае подобно нещо бе нечувано. Истинско чудо.

— Значи сте съгласна, че са ви повикали, защото сме черни — поиска да се увери тя.

— Така предполагам и това е ужасно несправедливо. Но когато ни повикаха, аз не знаех, че сте черни — отговори Уест със спокоен глас. — Не сме се явили тук, защото вие сте черни, бели, азиатци или каквито и да било други. Явихме се, защото работата ни е такава, и искахме да се уверим, че всичко е наред.

Майката подкара инвалидната количка по пътя си, следвана от децата си. Искаше й се да запази омразата си, но не можеше и дори леко се разтрепери. Стори й се, че ще се разплаче, но не знаеше защо. Полицаите се върнаха в лъскавата си нова кола и тръгнаха.

— Рудоф, вдигни си панталона, сине — скара му се тя. — Ще се спънеш и ще си строшиш врата. Ти също, Джошуа — помоли го тя и се отправи напред в нощта, към бедния си апартамент.

Бразил и Уест седяха мълчаливо в колата, докато се движеха обратно към булевард „Уилкинсън“. Той си мислеше за начина, по който Уест бе говорила със семейството. Няколко пъти бе употребила „ние“, когато повечето хора щяха да кажат „аз“, сякаш Бразил не се намираше там. Наистина се почувства добре, когато Уест не го пренебрегна, а и беше трогнат от нежността й към нараненото, изпълнено с омраза семейство. Бразил искаше да сподели мислите си с Уест, да й покаже благодарността си, но отново занемя, също както се бе случило с Хамър.

Уест потегли обратно към града, като се чудеше защо придружителят й бе толкова мълчалив. Сигурно й се ядосваше, защото бе опитала да избегне повикванията. Тя се почувства зле. Какво ли щеше да бъде, ако ролите им бяха разменени? Не се държеше особено любезно с него и той имаше пълно право да я ненавижда за това. Уест се засрами от себе си. Тя включи скенера и взе микрофона.

— Седемстотин — каза тя.

— Седемстотин — отвърна диспечерът.

— Аз съм десет-осем.

Бразил не можа да повярва. Уест тъкмо бе съобщила, че е на разположение, което означаваше, че щеше да отговаря на повиквания също като останалите патрулиращи. Те двамата наистина щяха да получат задача. Можеха да попаднат в затруднено положение. Не му се наложи да чака дълго за това. Първият адрес, където ги повикаха, беше католическата църква „Милостивата Богородица“.

— Проверете за силна музика, идваща от клуба на отсрещната страна на улицата — дойде указанието по радиото.

 

 

Прякорът на диспечера беше Радар и не бе дадено напразно. Беше започнал кариерата си в полицията на Северна Каролина, където бе прочут с това, че проверяваше коли, сгради, камиони, надписи, пешеходци, нисколетящи самолети, балони и дървета, и глобяваше всички наред за превишаване на скоростта. Той просто обичаше радара си. Обичаше да се прави на страшен полицай и да спира нарушителите на закона, докато бързат към важни срещи или места. После Радар се пенсионира. Купи си вила и започна работа като диспечер, за да я изплати. Полицаите вярваха, че Радар може да усети бедата, преди да е наближила. Например това обаждане за църквата. Той определено предчувстваше нещо лошо тук, затова го прехвърли на заместник-началник Уест. Радар твърдо вярваше, че една жена не трябва да носи униформа, освен ако отдолу е гола и се намира на корицата на някое от детективските списания, които харесваше. В добавка към силната си интуиция, която граничеше с ясновидството. Радар знаеше, че тъжителят в този случай, бар „Дебелака“, бе ръководен от банда престъпници, които имаха същото мнение като него относно мястото на жените. Горилата им, Колт, когото Радар познаваше лично, никак нямаше да се зарадва, когато Уест се появи там с лъскавата си униформа и големи цици.

 

 

Уест не знаеше нищичко за това, когато запали цигара и зави по Стейтсвил авеню. Тя кимна към подвижния информационен терминал.

— Трябваха ми четиридесет минути, за да се науча да използвам това нещо — каза тя на Бразил. — Ти имаш десет.

В католическа църква „Милостивата Богородица“ се провеждаше специална музикална вечер и паркингът бе претъпкан с коли. Местата в Шарлът, където католиците славеха Бога, не бяха много. Изборът бе много по-богат за баптисти, адвентисти, презвитерианци, евангелисти и други. Те бяха около тридесет пъти повече от католиците.

Всъщност католическата църква бе сбутана между единствената будистка църква в града и приемните на шарлатани ясновидци. Поради тази причина католиците не приемаха църквата си за даденост и не знаеха кога може да бъде изгорена от маскирани мъже или критикувана във вестника. Тази вечер паството на „Милостивата Богородица“ огласяше здраво квартала. Украсените с витражи прозорци блестяха в тъмнината, а на тях се виждаше Исус в различни пози.

— Ти сигурна ли си, че барът не се оплаква от църквата? — зачуди се Бразил.

Уест също намери ситуацията за твърде странна. Как, по дяволите, можеше някой в църквата да чуе нещо, освен хо̀ра, който силно пееше някакъв химн, акомпаниран от китари, орган, барабани и една-две цигулки. Уест отби и мина през паркинга. Бар „Дебелака“ не бе така оживен, както църквата. Няколко мърляви типове се мотаеха отпред, пиеха бира и пушеха.

Бразил не чу никакъв шум. От бара не долиташе нито звук. Той заподозря, че някой от църквата се е оплакал само за да навреди на бара, който очевидно бе греховно свърталище. Паството на „Милостивата Богородица“ без съмнение би предпочело друго заведение на мястото на това, нещо изискано и семейно, като ресторант, видеотека или спортен бар. Типовете пред входа проследиха полицейската кола с враждебни погледи. Тя и Бразил излязоха и тръгнаха към комитета по посрещането.

— Къде е шумът? — запита Уест. — Получихме оплакване.

— Единственият шум е там — отговори един от типовете, като посочи с брадичка към църквата, а после дръзко надигна шишето бира, окуражен и озлобен от пиянството си.

— Казаха ни, че шумът идва оттук — настоя Уест.

Тя тръгна към бара. Бразил я последва, а типовете се отдръпнаха от пътя им. „Дебелака“ беше потискаща, мрачна бърлога, в която се стелеше плътен облак дим и тихо свиреше музика. Около дървените маси седяха полупияни мъже и наблюдаваха жената на сцената, издокарана в изрязани бикини, която полюляваше тежките си, увиснали гърди. Бразил не искаше да я разглежда внимателно, но бе почти сигурен, че лявата гърда е татуирана с планетата Сатурн, чийто пръстен в момента се движеше бързо на големи кръгове. Без съмнение това бяха най-огромните гърди, които бе виждал някога в живота си.

Стриптийзьорката, чийто артистичен псевдоним бе Палавницата, се нуждаеше от още един валиум. Беше жадна, искаше цигара, а на всичкото отгоре и проклетите ченгета пристигнаха. Какво пък сега? Тя започна да върти гърдите си в две различни посоки. Това обикновено посъживяваше мъжете, но тази вечер посетителите бяха като в гробище. Палавницата се усмихна. Младото ченге не можеше да си откъсне очите от нея.

— Никога преди ли не си виждал цици? — запита го тя, когато хлапето мина покрай нея.

Бразил не й обърна внимание. Уест я изгледа хладно и си помисли, че татуираното пържено яйце на гърдата на стриптийзьорката изглежда кошмарно. Господи, тя дори имаше стрии и целулит, а клиентите й не се интересуваха от нищо, което не се намираше в чаша. Колт, горилата, бе изключение. Той се отправи към ченгетата решително, като набрал скорост товарен влак. Беше едър и страшен, в лъскав черен костюм, дебели златни вериги и червена кожена вратовръзка. Изглеждаше като човек, който има желание да ги нарани.

— Получихме оплакване за силна музика — каза му Уест.

— Чувате ли такава? — запита Колт, като повдигна тежката си брадичка, а вените заиграха по дебелия му врат.

Бе изпълнен с омраза към белите ченгета, особено кучката. За коя се мислеше тя? Нахълтваше в „Дебелака“, издокарана в безукорната си униформа и окичена с неща, предназначени да нараняват усилено трудещи се хора като него. Той хвърли поглед към Палавницата, за да се увери, че не е напуснала сцената. Почти не минаваше вечер, без да му се наложи да я понапляска малко, за да й вдъхне енергия, да я нарани някъде, където нямаше да си личи, за да я окуражи да си върши работата. Тя се опитваше да се измъкне. На никой не му пукаше. Никой не даваше бакшиши. Двама от редовните клиенти се надигаха, готови за тръгване, а още бе рано. Мръсните ченгета бяха виновни.

Колт отвори страничната врата, която водеше към тясна уличка, и сграбчи Бразил за униформената риза с такава сила, че я разкъса.

— Хей! — извика Анди.

Колт го вдигна във въздуха и го хвърли към боклука, където му беше мястото. Кофите изтропаха по асфалта. Добре че Бразил бездруго си беше мръсен. Той се надигна на крака навреме, за да види как Уест вади белезниците си. Колт я хвана за ризата с намерение да хвърли и нея тъкмо когато малкото лайно изкрещя „Помощ“ в полицейското си радио.