Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Маккинън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
All I Want for Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 34 гласа)

Информация

Форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Дженифър Грейсън

Заглавие: Всичко, което искам за Коледа

Преводач: Zaharka

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9168

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Когато Касандра приближи арката на Вашингтон скуеър парк, тя видя Шон да я чака, както беше обещал. Беше облегнат на камъка в сенките, вероятно за да се предпази от студените пориви на вятъра, високото му, върлинесто тяло бе облечено в тъмни дрехи. Когато я видя, той се изправи и се усмихна. Тя стисна устни, за да възпре усмивката, която заплашваше да превземе цялото й лице.

Откакто бе излязъл от офиса й вчера, тя мислеше почти изцяло за него. Имаха среща за вечеря. Истинска среща. Това беше едновременно вълнуващо и ужасяващо. Приятелките й се бяха произнесли по темата, по телефона и със съобщения. Бри съвсем не беше очарована и настояваше да го накара да се бори са всеки сантиметър. Кара предпазливо я бе окуражила да му даде този шанс. Джейд бе настояла той да я заведе на някое великолепно място, докато пълзи в краката й. Елена просто й бе пожелала късмет.

Обаче не се бе осмелила да каже на майка си. Касандра подозираше, че ако майка й знаеше, че дори само е говорила с Шон, да не говорим пък че се е съгласила да излезе на среща с него, щеше да я пребие с дървена лъжица. Джоан Каталано Байнс яростно защитаваше семейството си и помнеше дълго.

Толкова много време бе отнело на Касандра да се освободи от Шон. Беше си мислила, че накрая ще се оженят. Тази мисъл не беше необичайна. Той само дето не й беше предложил на втората им Коледа заедно. Стоейки в Сентрал парк, в коледния ден, сред снега, на онзи малък каменен мост, те си бяха дали прочувствени обещания…

Беше й отнело много време да се освободи от мъката, гнева, болката и с последните остатъци надежда, преди сърцето й да се установи в простата, сива безчувственост, позволявайки й да продължи с живота си. Беше се заровила в образованието си. Прекарваше всичкото си свободно време в четене, учене, работа, така че да няма много време за срещи или да се чувства самотна. Беше ходила на няколко срещи, бе имала няколко гаджета… „подходящи“ типове, както бе казала на Бри. Почтени, академични, безстрастни… и никой от тях не бе докоснал сърцето й. Не би им позволила. Нямаше намерение да допуска да бъде наранена отново; по-добре й беше да бъде сама.

И въпреки това, ето я нея, опитвайки се да игнорира начина, по който препускаше сърцето й, докато вървеше към Шон в парка в студената зимна вечер. Стараеше се да не се вълнува от начина, по който очите му приковаваха нейните и блестяха от удоволствие, нито пък от кривата усмивка, която се разпростря на лицето му, когато спря на няколко крачки от него.

— Ти дойде — каза той, гледайки я. — Радвам се да те видя.

— Мислеше, че няма да го направя? — Веждите й се смръщиха.

— Ще си призная: чудех се дали няма да си промениш решението.

— Обмислях го — разкри тя.

Той примига при откровеността й.

Тя обви ръце около себе си и срещна погледа му директно.

— Но когато обещая нещо на някого, аз го изпълнявам.

— Аха. — Един мускул подскочи на челюстта му. — Тогава да не си дошла, за да ме накажеш? Предполагам, че го заслужавам, но предполагам, че ако това е истинската причина да приемеш, би трябвало да знам какво става.

Безцеремонното му изявление я отрезви.

— Не, не съм дошла, за да те наказвам — каза тя. — Но може и да нанеса няколко удара… като този. Съжалявам.

— Забрави. — Устата му се изви печално. — Разбираемо е. Освен това винаги си имала остър език, когато те притиснат. Добре е да знам, че някои неща не са се променили. — Той намигна и й предложи лакътя си. — Ще рискувам. Да тръгваме ли?

Тя се поколеба отначало, после бавно плъзна ръка в очакващата извивка на ръката му. С усмивка, той я побутна и те тръгнаха.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Хайде да си вземем такси. Навън е много студено. Бузите ти вече са зачервени, а моите са като лед.

— Добре. Но не ми отговори — каза тя, неспособна да възпре усмивката си.

Усмивката му стана крива, прекрасно дразнеща.

— Не съм.

Въпреки че беше тъмно и студено, имаше и други, които се разхождаха из парка. Никоя част на града, никога не се изпразваше напълно, нещо, което успокояваше Касандра. Тя обичаше начина, по който Манхатън гъмжеше от хора от различни култури и места. Безкрайно я очароваше. А по-конкретно по време на празничния сезон, изглежда имаше такова оптимистично, почни магично усещане във въздуха… всички изглеждаха по-щастливи. Без значение дали беше илюзия или реалност, тя никога не бе сигурна, но го усещаше.

Декември винаги я бе карал да усеща пристъпи на меланхолия, мечтаейки за бъдещето, което си мислеше, че ще има с Шон, а не бе изживяла. Сега, вървейки ръка за ръка с него през парка, където прекарваха толкова време заедно, когато бяха двойка… усещаше го сюрреалистично. Като сън. И също като сън, беше вълнуващо, но я оставяше с неясното чувство за тревога, с леко усещане на страх, притеснена от това как щяха да се развият нещата.

Когато стигнаха до улицата, той вдигна ръка, за да спре такси, и след секунди жълтата кола спря пред тях. Той й задържа вратата отворена, докато се качваше, а топлината я блъсна в лицето. Шон се плъзна до нея, затвори вратата и каза на шофьора накъде да кара. Тя знаеше, че се бяха отправили към Вилидж, но все още нямаше представа накъде отиваха всъщност.

Не я бе грижа. Беше прекалено тревожна и развълнувана, за да се интересува. И сега, на задната седалка на таксито, докато парното излъчваше топлина към тях и от радиото се чуваше „Всичко, което искам за Коледа (си ти)“[1] на Марая Кери, тя ясно забеляза близостта на Шон. Как ръката му се докосваше до нейната, как дългият му крак се притискаше в нейния, колко добре ухаеше. Беше се обръснал за срещата им, а ароматът на афтършейв и нещо чисто, гладка кожа възбуждаше желанията й. Ръката му посегна към нейната, кожата му бе така топла… сърцето потрепери в гърдите й, когато той бавно преплете пръсти с нейните и стисна.

Очите й се вдигнаха, за да срещнат неговите. Той отвърна на погледа, не мигвайки, напрегнат както винаги. Погледът не беше предизвикателен, беше въпросителен. Задната седалка на колата изведнъж се оказа твърде тясна. Неочакваният чувствен жест стисна сърцето й, не можеше да го отрече.

— Тази проклета песен — изръмжа той, ниско и объркващо. — Никога не мога да я чуя, без да си помисля за теб.

— Сериозно? — Тя се взираше учудено в него.

— О, можеш да се обзаложиш. — Той изглеждаше леко смутен. — Не помниш ли онази нощ… с онази червена нощничка? Как ми я пя, преди да…

Лицето й се изчерви, вероятно в същия цвят като въпросната дреха.

— Разбира се, че помня.

— Както и аз, Каси. Вярвай ми. — Очите му задържаха нейните. — Все още мога да те видя как танцуваш за мен. Косата ти се вее навсякъде, кожата ти, глуповатата ти усмивка… как приключи вечерта… Мисля за всичко това всеки път, когато чуя тази песен.

Тя бе потресена. Да си помисли, че има такова влияние над някого, за каквото и да е… дори не можеше да го проумее. Беше шеметна, опияняваща мисъл. Даваща сила. Може би наистина му бе липсвала.

— Може ли да те питам нещо? — Гласът му все още беше снижен.

Тя кимна.

— Някога да си… имала ли си други връзки, след нашата?

— Да. — Тя зърна нещо да трепва в очите му и се зачуди какво бе. Разочарование? Ревност? Не беше сигурна. После не можа да се спре. — А ти?

— Не съвсем. — Той сви рамене. — Излизах на доста срещи. Но… не исках да става сериозно. — Таксито мина през дупка, разтърсвайки ги на седалката. Ръката му моментално се стегна върху нейната, несъзнателен защитнически жест. — Какво стана с твоите?

— Съжалявам, с кои мои?

— Твоите връзки. Колко гаджета си имала? С които не е потръгнало?

— Двама.

Той кимна и очите му се отместиха, когато попита:

— Обичала ли си някого от тях?

— Не. Бяха мили, но не бяха… — Гласът й замлъкна. Не можеха да се сравнят с теб. Тя прочисти гърлото си, опитвайки се да игнорира пърхането в стомаха, докато той продължаваше да държи ръката й. — Предполагам, че когато се стигнеше до там, аз също не исках да задълбочавам нещата.

Тя се взря в ръцете им, преплетени така, сякаш бе най-естественото нещо на света. Решавайки, че мълчанието бе най-доброто нещо в момента, тя облегна глава на седалката, чувайки търкането в синтетичната кожа на облицовката. Очите му се задържаха върху нея, но не каза нищо.

Песента по радиото се смени с Елвис Пресли, който пееше: „Ще имааам тъжнааа Коледааа… без теееб…“.

— Имам идея за нещо, което да направим след вечерята — каза Шон. — Навита ли си?

— Зависи какво е — каза предпазливо тя.

Той се разсмя, плътен, наситен звук.

— Толкова си подозрителна! Нещо забавно и лесно. Нищо плашещо. Участваш ли?

— Разбира се — каза тя, така усещайки ръката си в неговата и как вътрешностите й се стоплят от звука на смеха му. Бе забравила какъв прекрасен смях имаше. Като гласа му, беше почти музикален и я караше да се чувства замаяна. Тя откъсна погледа си от неговия, но той не пусна ръката й.

Погледнаха през прозореца към пейзажа, покрай който минаваха, докато таксито караше към Вилидж. Всякакви коледни декорации осветяваха витрините на магазините, добавяйки веселие и пъстрота към нощния град. Няколко минути по-късно, таксито спря пред малка таверна.

Шон плати на шофьора и й помогна да излезе, все още държейки ръката й, дори след като таксито бе потеглило.

— Знаеш ли това място? — попита той.

— Никога преди не съм била тук. — Тя хвърли поглед към табелата „Пъбът на Мери“ и подзаглавието „Истинска ирландска храна!“.

— Ааа, значи ще ти хареса — каза той с усмивка. — Имат най-добрия овчарски пай, който съм опитвал в Ню Йорк. Много го харесваше, навремето доста често го ядеше. „Най-добрата утешителна храна“, казваше ти. Така че реших, че това място е добро решение за вечеря.

Касандра не можеше да не се усмихне в отговор.

— Помниш това?

— Каси… — Ярките му, сини очи задържаха нейните, когато задуха порив на смразяващ вятър. Краищата на шала му се развяха, а рошавите крайчета на косата му с цвят на мед, които вълнената му шапка не бе успяла да удържи, се размърдаха на вятъра. — Помня всичко. Доброто и лошото, но беше предимно добро. И най-важното е, че помня теб. Нас. — Той стисна ръката, която държеше. — Защо мислиш, че толкова много искам друга възможност? Двамата бяхме вълшебни. Не забравяш нещата, когато са били така вълшебни. Някои от тези спомени са най-хубавите в живота ми.

Тя не можеше да помръдне. Напрегнатите му думи и емоциите в очите му бяха поразителни. Тя потрепери силно и знаеше, че не беше само от студа.

* * *

Вечерята премина превъзходно, мислеше си Шон, докато помагаше на Касандра с палтото й. Почти два часа бяха говорили, хапнаха добре и изпиха бутилка мерло. Поддържаха неутрални теми на разговор, говорейки за нейната дипломна програма и класовете, на които преподаваше, а той се придържаше към друг вид истории по време на дните му, прекарани с групата в Ел Ей и за клиентите в бара, които го разсмиваха.

Тя беше… резервирана отначало. Две чаши вино и известно време й помогнаха да се отпусне, но бе по-мрачна, отколкото той я помнеше. Може би бе станала по-сериозна през годините на упорито учене и училището? Или може би се бе променила, след като той на практика й бе върнал сърцето разбито на парчета? Не беше сигурен. И все пак улавяше проблясъци от момичето, което познаваше и обожаваше. Топлината й, чувството й за хумор, остроумието й, сладкият й смях и усмивката… качествата, които първоначално го бяха привлекли, все още бяха там.

И двамата положиха усилие да не повдигат темата за миналото; неизречено, но въпреки това очевидно споразумение. Раздялата не бе обсъждана и всъщност никога не бе имало неприятни моменти помежду им. Не и докато той не реши, че тя щеше да бъде по-добре без него и я изостави за нейно собствено добро. Розовият слон определено беше в стаята, но никой от тях не искаше да го засяга на първата им среща. И засега това беше добре.

Вечерта бе приятна. Бе минало по-добре, отколкото смееше да се надява. Беше благодарен.

Сега, докато закопчаваха палтата си и се отправяха към вратата, той попита:

— Та, все още ли участваш в онова другото нещо, което мислех да направим?

Касандра вдигна поглед към него, бузите й бяха леко поруменели, а очите — разширени, и той заподозря, че виното я беше хванало леко.

— Да, участвам — каза тя с приветлива усмивка. — Казах ти го и преди.

— Само проверявам — той се ухили в отговор. — Добре тогава. Да вървим.

Навън студеният вятър ги удари в лицата. Те бързо сложиха шапките и ръкавиците си, пристегнаха шаловете и палтата си, а Шон пристъпи към бордюра, за да извика друго такси. Този път отне няколко минути, преди някой да спре, и те се втурнаха на задната седалка на топлата, тъмна кола.

— Браянт парк, моля — каза Шон на шофьора.

Тънките вежди на Касандра се повдигнаха изненадано.

— Сериозно?

— Знам, знам, клише е — оплака се престорено той. — Но ще е забавно. Довери ми се. — Той я наблюдава няколко секунди, преди да отбележи: — Трепериш.

— Беше студено навън, докато чакахме! — каза тя.

— Така беше — съгласи се той. Примъкна се по-близо. — И на мен ми е студено. Може би трябва да се сгушим, за да се топлим. Знаеш, телесна топлина и прочие…

Тъмните й очи проблеснаха, но не каза нищо.

„Интересно“, помисли си той. Бавно вдигна ръка и я обви около раменете й, после я придърпа към себе си.

— Мммм. Уютно — каза меко той, устните му бяха до слепоочието й.

Тя не се отдръпна, но каза:

— Може би прекалено уютно.

— Няма подобно нещо — каза той. Сърцето му започна да бие по-учестено и по-тежко. Тя бе в обятията му, до тялото му… реакцията му бе интуитивна, моментална и болезнено позната. Кръвта му се сгря и запрепуска, дънките му станаха твърде тесни, а пръстите го сърбяха да я докосне. — Трябва да ти кажа… сега си по-красива от преди — промърмори той в ухото й, придърпвайки я още по-близо. — А тогава беше абсолютно перфектна.

— Не е вярно — присмя се шепнешком тя.

— За мен беше — прошепна в отговор честно той. — Винаги.

Главата й се вдигна от рамото му, така че да може да го погледне. Очите им се сключиха. Тя беше точно там; той трябваше само да помръдне брадичка и щеше да я целуне. Сочната й уста и ясните й очи го зовяха. Усещаше топлия й, сладък дъх срещу лицето си, видя намека за копнеж в очите й и във вените му пламна желание, стрелкайки се безмилостно през него с подновена настойчивост.

— Много е сладко, че го казваш — прошепна в отговор тя. — И ти за мен също.

Той се взря в очите й, тези бездънни тъмни кладенци, и се изгуби. Бавно, с голяма грижа, той прокара устни по нейните. Тя ахна срещу устните му, но не се отдръпна. Пулсът му се учести, ускорявайки се от усещането за нея. Покоси го желание. Той покри устата й със своята, целувайки я дълбоко, ръката му обхвана тила й, за да я придърпа по-близо.

Ръката й се вдигна, за да докосне бузата му, когато устата й се отвори за него. Езикът му откри нейния; тя имаше вкус на вино и сладост. Завладян, той простена меко в устата й, докато я целуваше, вкусвайки я, отпивайки от устните й и галейки лицето й с върховете на пръстите си. Ръката й се промъкна около врата му, задържайки го до себе си, докато отвръщаше на целувката му. Течен огън потече през него, истинска жега. Устата й бе толкова мека, толкова топла… езикът й, преплитащ се с неговия, караше умът му да се изпразни от съдържание заради желанието. Ръцете му се обвиха около нея, целувката се задълбочи и светът избледня.

Но подскочиха, когато таксито спря и шофьорът каза:

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но пристигнахте.

Те се отдръпнаха един от друг, очите им се приковаха, докато и двамата се опитваха да се отърсят от мъглата на похотта.

— Исусе. Това беше… — Той прокара опакото на пръстите си по бузата й. — Досега не бях осъзнал колко ми липсваше да те целувам — каза дрезгаво той.

— Все още много те бива — призна тя, ухилвайки се дяволито.

— Ха! — Той се усмихна от удоволствие, докато вадеше портфейла от джоба си. — Радвам се да го чуя! — Той се наведе да лепне бърза, лека целувка на устните й и изръмжа със секси тон: — Теб също. И да те предупредя: ще искам още от това, преди да приключи вечерта.

* * *

„Сигурно се шегува“, помисли си Касандра. Кънки на лед в Браянт парк? Това бе едно от най-клишираните неща, които може да правиш в Ню Йорк по Коледа. И въпреки това бе трогната от предложението. Наблюдавайки как Шон ловко завързва взетите си под наем кънки, тя се наведе да провери отново собствените си връзки. Не беше особено добра в пързалянето и не го беше правила от много дълго време. Мисълта да падне по задник пред него не беше примамлива.

— Имам идея. Защо ти не се пързаляш, а аз ще те гледам? — попита тя.

Той вдигна поглед към нея от мястото си, морско сините му очи танцуваха.

— Не те е страх, нали, любима? ’Айде сега.

— Просто не ми се ще да си счупя нещо толкова близо до празниците — заувърта тя.

— Няма да те оставя — каза той, изправяйки се. С кънките, той се извисяваше над нея. Вгледа се в очите й и каза: — Няма да те оставя да паднеш, Каси. Кълна се.

Тялото й затрептя от прилива на емоции и адреналин, оставяйки я свръхчувствителна за всеки мускул в тялото й.

— Да, ама… — Тя се изправи на крака, колебливо и несигурно. — Не мога да повярвам, че те оставих да ме придумаш за това. Не съм го правила от години. Аз съм идиот.

Едно подсмихване му се изплъзна, когато я подразни:

— А, хайде сега! Ще бъде весело. Не беше толкова зле в това, ако не ме лъже паметта.

— Да се надяваме, че и крайниците ми ще си го спомнят — каза тя, вкопчвайки се в перилата, докато се отправяха към малкия вход. Шон се засмя на жеста й, после се пусна по леда. Направи половин завъртане, грациозно и въпреки това мъжествено, а сърцето й заби лудо. Трябваше ли да изглежда толкова добре, без значение какво правеше? Беше толкова дяволски разсейващо, особено когато се мъчеше просто да остане права.

— ’Айде, професор Байнс — извика той, правейки още едно завъртане. — Ела при мен!

Тя стъпи на леда и се вкопчи в перилото.

— Идвам…

Инструментална версия на „Фрости снежния човек“[2] се разнесе от високите колони, когато тя се огледа набързо. Ледът беше претъпкан с хора и тя се тревожеше не само да не падне, но и да не се блъсне в друг човек. Но Шон беше там, хилейки се насреща й, изглеждайки самоуверен и спокоен, както винаги. Пързаляше се на няколко метра от нея, давайки й време да свикне, преди да се плъзне отново до нея.

— Ела тук, Каси. — Очите му блестяха насреща й, а красивото му лице вече бе зачервено от студа. Връхчетата на косата му стърчаха диво изпод войнишката му плетена шапка. — Оттласни се. Не можеш да се пързаляш, докато си се вкопчила в парапета, нали?

— Доообре… — Тя се оттласна от стената и, за нейна радост, остана на крака.

— Точно така! — извика той победоносно.

Тя се плъзна няколко пъти, докато той стоеше до нея. Докато направят една обиколка, тя се чувстваше по-удобно.

— Мисля, че го схванах. — Тя се напрегна и се плъзна далеч от него, стрелвайки го със срамежлив поглед. Очите му проблеснаха пакостливо.

— Ще ме караш да те преследвам, а? — пошегува се той.

— Много правилно — отговори през рамо тя.

— Ще те преследвам до края на света — заяви той, следвайки я с дръзка усмивка. — Сега, когато си ми пред очите, любима…

— Ще трябва да се потрудиш, Маккинън — каза тя. Опита се да се плъзне встрани, но не можеше да се мери с него. С няколко плъзвания се оказа до нея, усмихвайки се порочно.

— Знам, че ще трябва да се потрудя — каза той. — Но не се страхувам от тежката работа. Особено щом става дума за теб, обещавам. Ще направя каквото е нужно.

Буца заседна в гърлото й. Тя промърмори:

— Не прави обещания, които не можеш да изпълниш.

Усмивката му помръкна.

— Никога повече — закле се тихо той. Вече не говореха само за пързаляне с кънки и тя знаеше, че и той го знае. — Искам го. Искам втори шанс с теб.

— Втори шанс за какво по-точно? — попита тя. Спря да се движи и той спря с нея. Стояха на леда, взираха се в очите на другия, а хората се пързаляха покрай тях. — Кажи ми. Искам да знам. Какво очакваш, когато казваш, че искаш още един шанс?

— Още един шанс да бъда с теб — каза той, тихо, открито и искрено.

— Какво значи това? — настоя тя. — Да спиш с мен? Да излизаш с мен? Какво?

— Всичко — промърмори той. — Искам шанс да имам всичко с теб.

Дъхът й заседна в гърлото.

— Не мога да спра да мисля за теб, откакто влезе в бара ми — призна той. Очите му бяха напрегнати, твърде напрегнати; тя трябваше да отмести поглед. Встрани към голите дървета пред нощното небе, осветени от уличните лампи, черни, груби и красиви. Той вдигна ръка, за да обърне брадичката й обратно към себе си, принуждавайки я да срещне погледа му. — Ти си невероятна жена.

— Толкова невероятна, че ме напусна — прошепна тя.

Челюстта му се стегна, когато трепна, и ръката му се отпусна встрани.

— Не мога да променя миналото. Но мога да се извиня заради него, отново и отново, ако имаш нужда да го чуеш — каза той. Леко се приведе напред. — Имам известна надежда. Защото не беше длъжна да се съгласяваш да излезеш с мен тази вечер, но го направи.

— Нямам ти доверие — каза тя. Видя го как примигна и трепна, сякаш го бе зашлевила. — Нямам ти доверие, че няма да ме нараниш. Преди ти вярвах така сляпо, така всецяло, а накрая съжалявах. Не мога да позволя да се случи отново. Няма да го направя.

Той кимна, попивайки думите й.

— Разбирам. Но може би… с времето… с повече контакт, ако ми позволиш, мога да докажа отново, че заслужавам доверие.

— Как?

— Време. Ще отнеме време. А аз го имам. — Съвсем лека гримаса извива плътните му устни. — Освен ако това не е било единствена възможност? Само тази вечер? Така ли беше?

— Не знам! — Тя се дръпна от него, клатейки глава. „Сложи бронята, идиотке. Игнорирай този наранен поглед в очите му. Сложи бронята!“. — Виж, тук съм, нали? Дойдох тази вечер, както каза. Така че, стъпка по стъпка. Ще видим. Става ли?

Брадичката му се повдигна и наситено сините му очи проблеснаха с нова решителност.

— Добре. Повече от справедливо. Благодаря ти.

— Не ми благодари — тросна се тя, чувствайки се ранима и ядосана. — Имам чувството, че това е ужасна идея. — Тя се отдалечи още от него, но кънката й се закачи в пукнатина в леда и тя залитна. Той се протегна към нея и тя го отблъсна. — Добре съм — каза тя, макар че лицето й стана червено. — Не искам помощта ти. Нямам нужда от нея.

— Знам — промърмори той.

Тя спря рязко, видя израза на лицето му и въздъхна.

— Това беше гадно. Съжалявам.

Той поклати глава.

— Всичко е наред.

— Не, държах се като кучка.

— Защото все още си ми ядосана. Разбирам, Каси. По-добре, отколкото предполагаш.

Тя прехапа долната си устна и го погледна.

— Тогава защо оставаш?

— Казах ти. Искам още един шанс. — Ъгълчето на устата му трепна. — Не съм си мислел, че ще ме улесниш. Знаех го от самото начало.

Тя не можеше да се спре — широка усмивка цъфна на лицето й.

— Смелчага.

Очите му светнаха и той се ухили в отговор.

— Понякога. — Той протегна ръка. — ’Айде, да се пързаляме заедно.

Сърцето й прескочи удар и заседна в гърдите й, когато се вгледа в него.

— Довери ми се — каза той, толкова тихо и напрегнато, че прозвуча като клетва. Протегнатата му, облечена в ръкавица ръка увисна във въздуха, чакайки, докато очите му я умоляваха. — Опитай?

Тя бавно се пресегна и постави облечената си в ръкавица ръка в неговата. Пръстите му се затвориха около нейните и той се усмихна, изражение на привързаност и облекчение. Започнаха нова обиколка на леда, с версията на Пери Комо на „Сребърни звънчета“[3], носеща се от говорителите, а Шон държеше ръката й.

Тя му хвърли бърз поглед, докато плавно се пързаляха заедно. Той вече я гледаше с проблясък на силна нежност в очите му. „На какво се съгласих току-що?“, помисли си тя, наполовина развълнувана, наполовина ужасена. Това караше сърцето й да пърха, докато се опитваше да си спомни как се диша.

Бележки

[1] Mariah Carey — All I Want For Christmas (Is You) — Б.пр.

[2] Frosty the Snowman — Б.пр.

[3] Perry Como — Silver Bells — Б.пр.