Дженифър Грейсън
Всичко, което искам за Коледа (2)

Глава 2

Шон хвърли поглед към Каси и Бри за стотен път. След като им беше дал питиетата им, те се бяха преместили по-навътре в бара и бяха открили един празен стол. Той наблюдаваше как един младеж им предложи друг стол и помогна и на двете им с палтата, карайки вътрешностите на Шон да се напрегнат. Но момичетата очевидно го бяха отсвирили, защото през последните двадесет минути стояха близо една до друга, сгушени и си говореха.

Той имаше някаква представа за какво — кого — си говореха.

Главата му все още се въртеше. От всички барове в цял Ню Йорк, тя да влезе в неговия? Невероятно. Откачено съвпадение. Съдба може би? Кой, по дяволите, да знае.

Това да я гледа беше като някакъв странен сън — тя беше натрапчиво позната и не изглеждаше реално, че беше тук. Не можеше да повярва, че се беше съгласила да остане и да говори с него. Беше милостива, въпреки пламъчето на гнева, което бе видял да пламва в красивите й кафяви очи.

Тези очи… бяха го привлекли от момента, в който я срещна. Дълбоки, с цвят на кафе, преливащи от топлина и интелект, моментално го бяха пленили. После, когато бяха гаджета, той безкрайно се взираше в тях, чувствайки се така, сякаш можеше да стигне до душата й през този топъл, тъмен вход…

Като я гледаше сега, спомени, които не бяха изплували с години, го заляха.

Как я целува, как прокарва пръсти през лъскавата й, дълга до кръста коса… безкрайни часове, през които изследваше съблазнителното й тяло, правейки любов с нея нощ след нощ… смееха се заедно, когато седяха и говореха в бара след някое участие… как великолепните й очи се разшириха, когато го видя за пръв път, а той почувства как го удря вълната от откритата й любов към него…

Спомни си деня, когато се срещнаха, много подобен на днешния ден. С лекота можеше да си го припомни, почти всеки детайл.

Беше особено студено като за първия ден от декември. Няколко месеца преди да стане на двадесет и три, вече живееше в Манхатън от около три години. Нетърпелив да се измъкне от пренаселената си къща — тъй като беше четвъртото от осем деца, той нямаше никакво лично пространство — и да се махне от замиращото малко градче, той бе напуснал Ирландия, за да дойде в Америка. Джими, най-добрият му приятел, обичаше живота в Ню Йорк, откакто се бе преместил предната година и продължаваше да окуражава Шон да опита.

Беше го обмислял няколко месеца, преди да се реши на тази крачка. Трябваше да си намери работа, разбира се. Нещо физическо, нещо, което не изисква много четене или стоене на едно място. Но в Ню Йорк имаше много подобни работни места и беше фантастичен град, в който да свири на китарата, да пее и да си намери постоянни изяви. Това беше истинската му страст, онова, което наистина искаше, а не можеше да го прави в Килдеър^[1].

Нанесе се при Джими във Вилидж. Намери си работа в пощенски клон в центъра на града, вдигайки тежките неща и работеше там пет дни в седмицата. А след няколко седмици на пестене, той бе открил места, където да свири и пее. Пееше кавъри на песни и няколко, които сам бе написал. Пееше акустично соло, а след време се включи в кавър група. Шоутата бяха все в невзрачни малки барове и клубове, понякога само с шепа слушатели, но не го беше грижа. Той просто искаше да свири. Това го поддържаше.

Джими работеше като барман в малко, но популярно местенце, близо до Вашингтон скуеър парк, а Шон прекарваше време там, когато не работеше, пиеше бири или свиреше на акустична китара една вечер в седмицата. И не му липсваха момичета. Имаше много. Както беше предрекъл Джими, те се тълпяха около него. Падаха си по ирландския му акцент, очарователните му маниери, дългата му тъмно руса коса, която стигаше до раменете му, пеенето и свиренето му на китара… за него животът в Америка беше доста сладък.

През онзи първи ден от декември, той бе излязъл от таксито, изваждайки китарата и големия усилвател от багажника. Усилвателят беше толкова тежък и неудобен за носене, а беше и така студено, че се наложи да вземе такси, твърде далече, за да върви пеша. Дени, барабанистът на групата, с която напоследък свиреше на някои редовни изяви, го беше поканил на вечеря, преди да се отправят заедно към шоуто за вечерта. Дени имаше нова приятелка, сладка италианка на име Джина, която обичаше да готви и живееше на територията на Нюйоркския университет, близо до мястото на тазвечерното изпълнение. Колкото и да обичаше пица, ако хапнеше още малко, Шон мислеше, че може и да се превърне в такава. Копнеейки за прилично домашно приготвено ядене, той бе приел поканата.

Беше така фокусиран да влачи усилвателя по каменните стълби на жилищната сграда на Джина, че не видя жената, която стоеше на върха им, държейки входната врата отворена, докато едва не се блъсна в нея. Той вдигна поглед към лицето на едно от най-красивите момичета, които някога беше виждал. Тъмна, чуплива коса, супер дълга, обрамчваща бледо лице с плътни устни и очи, които блестяха насреща му. Бяха така топло кафяви, че му се прииска да потъне в тях. И донякъде го направи. За пръв път от много дълго време насам, той откри, че е като с вързан език пред прекрасно момиче.

Тя му се усмихна и сякаш го окъпа в светлина.

— Влизай — каза тя. — Гледах те как се бориш с това, исках да помогна.

— Това е много мило от твоя страна — каза той, мозъкът му се задейства отново. — Много ти благодаря. — Той мина покрай нея навътре във фоайето, влачейки стария усилвател със себе си и открадвайки си погледи към нея. Беше средна на ръст, но по-голямата част от тялото й бе скрита под това дълго, керемидено, вълнено палто. Косата стигаше до средата на гърба й, а на него му се прииска да прокара пръсти през тази плътна, лъскава грива.

Тя влезе заедно с него и отвори главната врата.

— И ти ли си нагоре? — попита той.

— Не, всъщност излизам — каза тя. — Живея тук. — Гласът й бе сладък, но имаше една острота — беше умна, личеше си. Наистина умна. Чуваше го в гласа й и го виждаше в очите й; излъчваше се от нея, както и добротата й. Тя беше… порядъчна. Добро момиче. Дяволски красива. И всичко това го привличаше. Беше моментално покорен.

Искайки да я чуе да говори още, той продължи.

— Живееш тук, а? Имам приятел тук, поканиха ме на вечеря. — Не можеше да свали очи от нея. Нещо в него усещаше буквално физическо привличане към нея… нямаше логика, но го усещаше. Не искаше тя да си тръгва все още. Така че си лепна широка усмивка и действа. — Има ли някакъв шанс да поискаш да се присъединиш?

Тя примигна насреща му, ококорено.

— Ъм… благодаря ти, но не, не мога. На път съм за вечеря с моя приятелка. Но благодаря.

Тя стояха и се взираха един в друг няколко секунди. Въздухът около тях изглежда пукаше от електричество. Той протегна ръка.

— Казвам се Шон. Шон Маккинън. Приятно ми е да се запознаем…?

— Касандра Байнс. — Тя се усмихна отново и стисна ръката му. Нейната беше топла; той усети топлината дори през ръкавицата си. Това бе едно от нещата, които го привлякоха: топлината й. Нежното й излъчване.

— Радвам се да се запознаем. Имаш красиво име. — Той я зяпа още няколко секунди, после осъзна, че прекалява и откъсна поглед. Огледа се наоколо. — Ъм… може ли да ми кажеш къде е асансьорът?

— Ето там. — Тя посочи надолу по коридора, но после, изглежда, промени решението си и вместо това се приближи към него, натискайки бутона на стената. Обърна се да го погледне, когато той я последва, мъкнейки големия усилвател по коридора. Когато очите им се срещнаха отново, те задържаха поглед. Бледа руменина се появи на бузите й и тя срамежливо прехапа устна.

Сърцето му прескочи удар. Исусе, беше красива. Абсолютно очарователна.

— Харесваш ли музиката?

— Какво? — Тя примига. — Музика? Да, разбира се.

— Добре. — Той посочи китарата, която все още висеше на рамото му. — Аз свиря. Очевидно. И пея. — Той се ухили, надявайки се да не звучи като идиот. — Имам участие по-късно тази вечер. В „Джон-О“, на ъгъла на „Дванадесета“ и „Първа улица“. Свирим от десет до полунощ. Защо не дойдеш? Може да ти хареса.

Очите й се разшириха.

— Ъм… не знам…

— Хайде, ще бъде забавно! Аз, ъм… наистина ще се радвам да те видя там. Помисли си?

Вратата на асансьора се отвори и тя вдигна ръка, за да я задържи отворена за него. Той мина покрай нея и й благодари, докато сместваше вътре усилвателя, китарата и самия себе си. Но когато тя свали ръка, неговата се стрелна, за да задържи вратата, а очите му задържаха нейните, когато я попита с весел тон:

— Та, Каси? Ще те видя ли тази вечер? — Моля те, кажи да, помисли си той, мълчаливо навивайки я да приеме.

Срамежлива, но очарована усмивка се прокрадна на лицето й.

— Ще си помисля.

— Ще те черпя питие — обеща той.

— Не можеш — каза тя със съжаление. — Само на двадесет съм. Ще стана на двадесет и една през април.

— А. Е, въпреки това можеш да влезеш. Ще те черпя сода — подразни я той. — Но ела на участието.

— Ще си помисля — каза тя отново, този път по-твърдо.

Не я притискай, момче.

— Добре. Надявам се да се появиш. — Той погледна към нея, попивайки я с поглед, молейки се на Бог да се съгласи. — Благодаря отново за помощта. Много мило от твоя страна. Оценявам го.

— Пак заповядай. Беше ми приятно, Шон.

— Удоволствието беше мое. — Той натисна бутона за петия етаж. — Така. Е, Честита Коледа, ако не те видя.

Докато вратата се затваряше, тя бързо отвърна:

— Весела Коледа.

По-късно вечерта, от началото на участието им беше минало около половин час и той беше изгубил надежда, че тя ще дойде… и точно когато настроението му започна да помръква от това разочарование, се появи в малкия клуб. Сърцето му се изстреля във висините, докато я гледаше как влиза с още две момичета — за безопасност, предположи той. Намериха си маса встрани, той й се усмихна ослепително, и момичетата останаха за остатъка от участието им. След като приключи със свиренето, той отиде право при нея и седна… приятелките й се преместиха на друга маса в другия край на бара, за да им дадат малко пространство, а те двамата с Каси се заприказваха. Връзката беше мигновена. Може би се бе влюбил в нея още тогава. Винаги си го бе мислил. Говориха с часове, докато клубът затвори…

И това беше. Оттогава насетне бяха неразделни, в продължение на година и половина. Животът му се бе променил безвъзвратно в онази нощ.

Сега я гледаше, стоейки в другия край на стаята, и милиони спомени го заливаха. От това сърцето го болеше и кръвта му препускаше. Обичаше я повече от всяка друга.

Той се беше затворил след раздялата им, по свой избор. Стараеше се да е зает, прекалено зает за да има изобщо време за гадже. Бе решил, че така е по-добре, не му трябваха ограниченията на връзка… и не искаше отговорността от това да държи отново в ръце нечие сърце.

Знаеше колко дълбоко бе наранил Каси, когато бе скъсал с нея, а дори не искаше друга жена да го гледа по този начин. Израженията на отчаяние, после на болка, а след това на гняв по лицето й, докато любовта й към него за няколко мъчителни седмици пред очите му се превърна в пламенна омраза… беше отвратително. Беше само по негова вина, той го беше сторил и го знаеше. От това не му ставаше по-лесно да го приеме. Той трябваше да си върви. Не можеше да понесе мисълта да се натъкне на нея в Манхатън. Затова се премести в Лос Анджелис. Отдалечи се възможно най-много от нея.

Сега я погледна за стотен път и усети как гърдите му се стягат. Можеше да си открадва по някой поглед от мястото си зад бара и го правеше възможно най-често. Каси беше още по-красива сега, отколкото тогава, ако изобщо беше възможно. И въпреки това сега бе различна, по много видими начини. Не беше само прическата й, имаше го в начина, по който се носеше по-уверено, изтънчено, зряло. А начинът, по който го гледаше, беше внимателен, предпазлив. Преди го гледаше така, сякаш той държеше света в ръката си, заедно със сърцето й… но не и сега, това бе сигурно. Тя бе изтънчена професионалистка.

Умираше да поговори с нея. Не че знаеше какво, по дяволите, да каже. Но, мили боже, тя бе в неговия бар, от всички барове в Ню Йорк. Коледно чудо ли беше това? Той се присмя на себе си заради тази мисъл. Но човек никога не знае…

Единственият проблем бе, че барът беше препълнен. Не бе спрял да сервира питиета дори за минута, откакто хората започнаха да се изсипват след запалването на светлините, точно както бе предрекъл Джими.

Най-накрая той улови погледа на по-малката си сестра, когато тя излезе от кухнята. Тя беше сервитьорка, но той настойчиво й махна. Анна се приближи към него с усмивка.

— Хей, Шони — каза тя, късата й руса коса надничаше изпод шапка на Дядо Коледа. — Харесва ли ти шапката? Реших, че ще е сладко.

— Трябва ми услуга — избърбори той.

— Ха! — Анна завъртя очи. — Каква е историята?

— Помниш ли момичето отпреди няколко години, за което ти разказвах? Каси от Нюйоркския университет?

— Онази, която заряза и после се шля безцелно кой знае колко време?

Шон трепна, свивайки се.

— Мда. Това момиче.

Анна се подсмихна.

— И какво за нея?

Той се наведе, за да може тя да го чуе по-добре.

— Тя е тук, Ани. В бара. Седи ей там. Искам да отида да говоря с нея, но съм така дяволски зает тук…

— Върви! Разбира се, Шон, върви! Аз ще се погрижа за бара. Вземи си колкото време ти трябва. — Тя импулсивно го прегърна и добави — Размекваш се. — Тя вече вървеше към края на бара, за да може да мине зад плота.

— Бог да те благослови, Анна — каза той на гърба й. Набързо напълни две нови чаши с „Гинес“, грабна още една бутилка „Сам Адамс“ и ги сложи на малък, кръгъл поднос, за да ги отнесе до мястото, където седяха и си говореха Каси и Бри. Отправи още една бърза молитва към небесата, лепна целувка на бузата на Анна, докато я подминаваше, и започна да си проправя път през шумния бар.