Дженифър Грейсън
Всичко, което искам за Коледа (11)

Глава 11

Касандра седеше край големия еркерен прозорец в дневната в къщата на родителите й, свита в край на плюшения им диван. Придърпа крака към гърдите си и обви ръце около коленете си, докато гледаше как снегът се сипе леко навън. Беше изморена; последните няколко дни бяха дълги.

След като си тръгна от Шон на партито, тя бе отишла право в дамската тоалетна и си беше изплакала очите, криейки се там, докато успее да се съвземе достатъчно, за да се измъкне и да се прибере. Около полунощ бе потънала в неспокоен сън, но се бе събудила стресната от звъна на телефона. Кара най-сетне бе започвала да ражда. Когато разговорът приключи, тя видя, че има съобщение от Шон, докато бе спала.

Мразя това, че се скарахме така. Полудявам. Не мога да спя. Съжалявам, Каси. Съжалявам за всичко. Само не ме отсвирвай. Моля те. Трябва да поговорим. Обичам те.

Стомахът й се преобърна и тя захвърли телефона върху леглото си. Трябваше да отиде в болницата заради Кара. Приятелките й се нуждаеха от нея. Само за това я беше грижа в момента. Прекара остатъка от съботата и част от неделята в болницата. Шон се опита да се обади отново, още два пъти, а съобщенията идваха на всеки няколко часа. Полудяваше като не получаваше вест от нея. Тя знаеше, че не бе честно, че се държеше сприхаво… но осъзна, че той беше прав: тя наистина бягаше изплашена. Бе така потресена от онова, което й беше казал, и така изплашена да не бъде наранена отново, че този път тя бе тази, която побягна. И тъй като не знаеше какво да прави с всичките чувства, които я заливаха, бе твърде щастлива да се впусне в това да бъде леля заради Кара.

В понеделник двете с Елена помогнаха на Кара и бебето да се приберат у дома от болницата. Там, заедно с Бри, прекараха деня в опаковане на всичко, за да заведат новата майка и бебето в къщата на леля Енца. Тя бе настояла да останат при нея за седмица или две, тъй като беше почетна баба на бебето, а Кара благодарно бе приела поканата. Елена помогна, Касандра и Бри натовариха колите си и поеха към източен Лонг Айлънд.

В продължение на три дни Шон продължаваше да й пише съобщения и да опитва да й звънне. Касандра го игнорира. Съобщенията оставаха без отговор да се прехвърлят на гласова поща.

Знаеше колко бе иронично. През всичките тези години отчаяно искаше той да се бори за нея, да не я пуска да си отиде. Сега той правеше точно онова, за което тя мечтаеше, но бе прекалено смазана, наранена и изплашена, за да го приеме. Болката царуваше в момента, въпреки щастието заради новата й племенница и общото вълнение заради Коледа. Връщането в дома на родителите й за няколко дни беше друго добро бягство. Искаше да бъде недостъпна; имаше нужда от време и пространство, за да помисли.

Мразеше да го признае, но трябваше да се изправи пред факта, че Шон бе прав за някои неща. Отнасяше се с него сякаш не бе част от света й, следователно неспособен — или не достатъчно умен — да разбере какви са нещата.

И не му бе простила напълно за миналото. В секундата, когато стабилността им като двойка бе подложена под въпрос, тя бе помислила, че той ще се изстреля към вратата. Не бе имала вяра в него, нито му бе простила. И за това беше прав.

Така че, макар да бе ядосана, тя знаеше, че и той има такова право. Трябваше да говори с него рано или късно… но просто… дали гордостта не я възпираше? Страх? И двете? Не бе сигурна, а докато не се увереше, щеше да стои изолирана.

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че беше безнадеждно влюбена в него, през цялото време на заплетената им история. Знаеше, че и той я обича. Вярваше в това. Но дали любовта бе достатъчна? Можеха ли да накарат нещата да потръгнат? Или Шон бе прав първия път, когато бе сложил края изплашен, че в крайна сметка световете им са твърде различни? Просто не знаеше.

— Красиво е, нали? — Майка й, Джоан, седна до нея на дивана и се загледа навън към падащия сняг. Вече се бе смрачило, превръщайки заснежения пейзаж в успокоителен син нюанс.

— Красиво — отвърна Касандра. — Винаги съм обичала снега.

— Говори ли с него вече?

Касандра върна поглед обратно към снеговалежа навън.

— Не.

— Колко дни минаха досега? Четири?

— Пет.

— Значи да разбирам, че си отменила поканата за него и сестра му за коледната вечеря?

Касандра се сви.

— Ъм, не съм… но предполагам, че в момента това е ясно.

— Знаеш ли какво? Не разбирам нищо от това — каза равно Джоан. — Обади му се. Пиши му. Трябва да говорите. Не може просто да не му отговаряш и да се надяваш, че ще си тръгне. Не е честно, когато той се опитва толкова усърдно да се свърже с теб. Игнорирането на проблема не го разрешава. По-зряла си от това или поне така си мислех.

— Уау, мамо, не спирай — изръси саркастично Касандра. Тя се взря в майка си. — Мислех, че го мразиш.

— Не съм му фенка — изтъкна тя. — Не и след като те нарани така. Но този път, след всичко, което ми каза… от онова, което мога да видя? Този път винта е твоя, миличка.

— Моя? — Касандра се поизправи. — Как така аз съм виновна? Той не ми се довери, за да ми каже толкова много неща — неща, които накрая ни разделиха. Как да знам, че това няма да се случи отново?

— Няма как. Това е рискът, който поемаш. — Джоан кръстоса крака и се размърда на мястото си. — Нека не го правим точно преди да отидем у Енца, става ли? Не искам да спорим.

— Нито пък аз. Просто… — Касандра отново хвърли поглед през прозореца, гледайки как кристалните снежинки се носят из вечерния въздух. — Ами ако е бил прав, мамо? Ако дълбоко в себе си съм мислела, че няма да пасне в моя свят и дори не съм го осъзнавала?

Джоан я придърпа в прегръдка.

— Всичко ще бъде наред. Знам го.

— Откъде знаеш?

— Защото си силна и умна жена. И защото е Коледа. На Коледа се случват чудеса. Вярвам в това.

— Преди вярвах… — подсмръкна Касандра. Гласът й спадна до треперлив шепот. — Искам да вярвам, мамо.

— Тогава вярвай. Реши да повярваш. Съдбата е избор. Единствената, която може да вземе това решение, си ти. — Джоан се отдръпна, за да погледне лицето й. — Точно сега трябва да отиваме у Енца, да приготвим и изядем тонове морска храна и да празнуваме с всичките си любими хора. А аз трябва да видя това ново бебе! Почетната ми внучка! — Тя се усмихна топло. — Бъдни вечер е. Да отиваме да се веселим.

Касандра кимна, прегърна майка си още веднъж и се отправи към банята на горния етаж. Грабна козметичната си чантичка от чекмеджето. Докато набързо оправяше грима си, тя мислеше за Шон и за всичко, което бе казала майка й.

Реши да повярваш. Съдбата е избор.

Двамата с Шон се бяха открили отново. Той я бе преследвал, бе се опитал да се реваншира за изгубеното време и наранените чувства и й бе показал колко бе загрижен… каза й, че я обича… довери й се. Той повярва, че ще бъдат двойка и че тя ще застане до него. Затова й бе казал за Оливър, вече на ръба, а…

О, bоже, тя бе позволила собствената й несигурност да вземе връх и го бе отблъснала — почти копира онова, което той й бе причинил преди години. Изведнъж разбра постъпките му по нов начин. И осъзна, че първият път е сгрешил, но този път грешката бе нейна.

Извади телефона си от джоба. Никакви нови съобщения, не и от последните два часа. Последното от него гласеше:

Не мога да го понеса. Мразя това, че не прекарваме Коледа заедно. Толкова ми липсваш, че боли. Обичам те и няма да се предам, докато не говориш с мен отново. Няма да се откажа от нас. Le chéile go deo. Xx

Le chéile go deo — Заедно завинаги.

Беше прочела това последно съобщение вече десет пъти. Любовта и тъгата му бяха осезаеми.

Няма да се откажа от нас.

Съдбата е избор…

Съдба. Рискувай. Коледа е, в края на краищата. Ако не можеш да рискуваш на Коледа, кога ще можеш?

— Кас? — Гласът на майка й избумтя от долния етаж. — Тръгваме, хайде!

— Идвам — извика Касандра. Сега нямаше време. Щеше да му се обади по-късно, ако не беше прекалено късно. А дотогава, можеше да опита да сглоби онова, което искаше да му каже, нещо изпълнено със смисъл, нещо по-смислено от: „Съжалявам, и аз исках да се получи, и аз те обичам.“