Дженифър Грейсън
Всичко, което искам за Коледа (3)

Глава 3

— Със сигурност му отнема време да дойде, нали — отбеляза Касандра.

— Кас. Остави го на мира — каза Бри. — Тук е претъпкано. Той е на работа. Зает е.

Касандра я стрелна с поглед.

— Оправдаваш го.

— Какво? Не. Това са факти. — Сабрина Джървейз присви очи срещу приятелката си. — Никога не бих го оправдавала. Не и след онова, което ти причини.

— Знам. — Касандра изпи остатъка от своя „Гинес“. Песента по уредбата се смени отново, сега с версията на Ронетс на песента „Разходка с шейна^[1]“. Игривостта на старата класика обаче не развърза възела в гърдите й.

Бри пресуши бутилката си с бира, преди да каже:

— Кас. Аз съм онази, на чието рамо плака с месеци, след като той си тръгна. Сърцето ми се къса да те гледам така. Ти беше съсипана. Повече от съсипана.

Касандра потръпна, когато си спомни онези дни.

— Мда.

— Имаше моменти, когато си мислех, че никога няма да го превъзмогнеш. Така че, да, малко съм защитнически настроена, когато става дума за него, също и внимателна. — Бри сви рамене и изви тънката си вежда. — Не се извинявам за това.

— Добре. Недей. — Касандра се приведе и прегърна набързо приятелката си. — Обичам те.

Тя не можеше да го каже на глас, но Бри беше права. Само като видя Шон, потвърди страха, който я гризеше — все още изпитваше нещо, когато го погледнеше. Но и гневът беше там, а тя имаше пълното право да е ядосана. Той бе захвърлил връзката им като вчерашен боклук, без разумно обяснение. Без значение колко бе плакала или опитвала да говори с него, или дори да моли… щом той реши, че са приключили, това беше. Нищо от това, което тя каза или направи, не го бе разколебало.

След раздялата, сърцето я болеше със седмици, преди парализиращата тъга да се превърне в нажежен до червено гняв. Как смееше да се отнася така с нея? Не заслужаваше любовта й; не заслужаваше нея. Яростта й, презрението й, те й помагаха да преживее нощите, когато скръбта заплашваше да я повали. Отне много време, повече от година, но тя бавно превъзмогна Шон Маккинън. И го изтика от ума си, и продължи с живота си.

Или поне така си мислеше.

Онова, което я безпокоеше сега, бе, че ако го беше преодоляла на сто процента, сега нямаше да чувства нищо. Противоположното на любовта не беше омразата, а безразличието, но тя дяволски сигурно не чувстваше безразличие, когато погледнеше към него. Висок и строен, с грубовата красота, излъчващ сексапил иззад бара, раздавайки питиета и бърборейки с чар и с лекота, той бе също толкова привлекателен за нея, колкото и преди. Проклятие.

Надяваше се да не си е проличало. Искаше той да я мисли за безразлична. Така беше по-добре. Определено й се искаше да беше… тя изпъна рамене и гръб, търсейки най-хладнокръвното си и спокойно изражение. Не проработи.

— Боже, обичах го, Бри — каза тя.

— Знам, миличка — промърмори Сабрина, стисвайки ръката й.

Касандра отново хвърли поглед към него. Говореше с една от сервитьорките, ниска, хубава блондинка, която носеше шапка на Дядо Коледа. Мимолетно се зачуди дали излизат заедно. Защо не? Той беше великолепен, секси, чаровен — вероятно жените постоянно му се хвърляха отгоре. Защо това караше вътрешностите й да се свиват от ревност? Не беше нейна работа какво правеше или кого оправяше.

— Оливър Потсън ме покани да отида с него на партито на факултета — каза тя на Бри, опитвайки се да смени темата.

— О. Гадост. — Бри сбръчка нос. — Като на среща? Или само като придружител?

— Мисля, че като на среща и „гадост“ е точно определение — каза Касандра. — Някак си ме побиват тръпки от него. Гледа ме сякаш съм… храна или нещо такова. — Тя потрепери.

— Ти какво отговори?

— Отказах му възможно най-учтиво, разбира се. Имам предвид, ехо, той е ръководителят на катедрата ми.

— Това може да стане проблем — предупреди Бри. — Внимавай.

— Опитвам се! Но той не се отказва.

— Това е тормоз — настоя Бри.

— Все още не, но е на ръба. — Касандра въздъхна. — При кого изобщо да отида? Той е ръководителят на катедрата по английски. Опитвам се просто да стоя приветлива, учтива и безучастна.

— Звучи така, сякаш той не се нуждае от много окуражаване — измърмори Бри.

— Знам. Гадост. — Касандра се обърна, за да открадне нов поглед на Шон. Той пълнеше чаша с ейл, фокусиран върху задачата си. — Оливър е пълната противоположност на Шон.

Бри се изсмя саркастично.

— Без майтап! Но оттогава излизаш само с такива. Мъже, които бяха…

— Удобни — промърмори Касандра. — Без музиканти, без чаровни ирландци, без такива, които излъчват сексапил и ме карат да искам да им разкъсам дрехите.

— Скучни — каза сухо Бри.

— Мда — потвърди Касандра. — Двамата с Шон бяхме така свързани… че беше всепоглъщащо. И след като приключи, чувствах се така празна и сива, когато тази страст и чувства изчезнаха… — Очите й се извърнаха настрани, малко засрамена от признанието за нещо толкова лично.

— Била съм там — напомни й нежно Бри.

— Да. Знам. Разбираш. — Тя прочисти гърло и се огледа из препълнения бар, заглеждайки всичко.

Беше шумно, енергията бе френетична. Мястото й вече не беше тук. Въпреки че беше само на двадесет и девет и живееше в най-големия, най-жив град в света, тя не ходеше по барове и не се напиваше. Не се беше мотала по такива места от колежанските си дни…

Дълги вечери навън с Шон. Бяха неразделни за година и половина, докато бяха двойка, на края на обучението й в Нюйоркския университет. По няколко нощи в седмицата, когато приключеше с ученето, тя сядаше в дъното на баровете и клубовете в Манхатън, докато той свиреше. Шон свиреше на китара и пееше, а тя седеше в дъното, пиеше „Секс на плажа“ и гледаше своя великолепен, талантлив, харизматичен приятел. След като приключеше със свиренето, те си взимаха няколко питиета, нещо за ядене, после отиваха в апартамента на някой от двамата и правеха любов до изгрева…

Дълго потискани спомени изплуваха и я заляха с емоции. Не искаше да си спомня колко добри бяха двамата заедно. Не искаше да се чувства тъжна или носталгична. Тя стрелна твърд поглед към Шон.

— Не трябва да съм тук. Трябва да си вървим.

— Тогава да си вървим — каза Бри, без пауза.

— Той ме съсипа — избърбори Касандра във внезапен пристъп на гняв. — Изобщо не трябва да говоря с него, още по-малко пък да стоя в бара му. Казах му, че ще чакам? Какво си мислех?

— Че си любопитна какво има да каже? — предположи Бри.

Касандра въздъхна раздразнено.

— Мда. Да. Това. А не трябва. Не трябва да ми пука.

Бри остави празната си бутилка на пода под стола си.

— Слушай тогава. Когато той дойде да говори с теб, искаш ли да остана или искаш да се разкарам?

Касандра прехапа устна.

— Не знам. Аз… — Тя сви рамене.

— Тогава ще действаме по усет. Мога да те разчитам достатъчно добре, така че ще знам какво да правя. — Бри извърна глава, за да погледне отново. — Е, той най-сетне идва. С още питиета. Добра тактика. Чаровник.

Касандра завъртя рамене. Очите й вече бяха приковани върху Шон, гледайки го, докато балансираше подноса и проправяйки си път към тях, през претъпкания бар. Движеше се бавно, с мъжествена грациозност, облечен в обикновена черна тениска с дълги ръкави и износени дънки, които стояха ниско на тесния му ханш. Тя преглътна една въздишка. Боже, той беше по-секси от всякога. Топлина изпълни тялото й само от това, че го гледаше, карайки определени части от нея да изпитат силен копнеж, какъвто отдавна не бяха. Очите й алчно го изпиваха. Все още строен и с широки рамене, еднодневна златиста брада покриваше челюстта му, гъстата му, медно кестенява коса умоляваше да си играят с нея и да бъде отметната от очите му…

И тези очи. О, как винаги бе обичала очите му. Това наситено тъмно синьо, така дълбоко и остро. Щяха да се заковат отгоре й като ракети с топлинно насочване, търсещи, сякаш се опитваха да видят дълбоко в душата й. Или просто щеше да я държи пленена с дълги, обожаващи погледи, които я караха да се разтапя вътрешно.

Горе-долу както сега. Беше се съсредоточил върху нея, когато застана пред тях.

— Толкова съжалявам, че не успях да дойда по-рано — каза той, подавайки на Касандра нова чаша, после давайки на Бри бирата й. — Тази вечер е наистина напечено. Накрая накарах сестра ми да ми направи услуга и да ме покрие за известно време.

— Това е мило от нейна страна — каза Бри.

— Сестра ти? — Касандра беше изненадана. — Една от сестрите ти сега е в Ню Йорк? Коя?

— Анна — каза той. — Най-малката. — Той посочи към блондинката с шапка на Дядо Коледа, а гордостта на Касандра бе наранена от неудобството заради ревността й. — Премести се тук в края на лятото и работи тук. Сега е на двадесет и пет. Кара курсове в Модния институт. Иска да е някакъв дизайнер.

Без свободни столове наоколо, Шон клекна до нивото на очите им. Беше толкова близо, че Касандра можеше да види русите връхчета на миглите му и да помирише аромата му, мускусен и мъжествен. Накара главата й да се замае.

— Радвам се да те видя, Каси — каза меко той. Очите му се впиха в нейните. — Аз съм… поразен. Имам предвид, от всички барове в града… страшно съвпадение, а? И много се радвам. Честно, не мислех, че ще те видя някога вече. Много е хубаво… и потресаващо, наистина.

Тя не можеше да проговори. Изведнъж поразена от емоции, с чувства, които не можеше дори да определи, седеше там вкаменена, взирайки се в него. Той все още мощно разбъркваше сърцето й. Все още я гледаше по онзи начин, сякаш тя бе най-важния човек в света. Самото му присъствие й влияеше силно, както винаги.

Това беше лошо. Това беше… опасно.

Защото не можеше да мисли нормално. А откакто бе преодоляла разбитото сърце, тя се бе постарала да мисли рационално. Да бъде по-умна относно изборите си. Да не бъде съблазнена от страст или силни емоции. Това, че сега той имаше такъв ефект върху нея, изневиделица, едновременно я плашеше и ядосваше. Искаше да го блъсне и да го прати по задник на пода… но също така искаше и да метне ръце около врата му и да вдиша аромата му.

Вътрешно тя бе пълна каша. Само се молеше да не й личи.

— Добре ли си? — попита нежно той.

— Не — прошепна тя. — Аз… мисля, че просто съм в шок. И аз не мислех, че някога ще те видя отново.

— Знам — отвърна с шепот той. — Просто не мога да го повярвам. — Ярките му сини очи обходиха лицето й. — Не мога да спра да те зяпам, съжалявам. Толкова е хубаво, че те виждам. Аз, ъм… ами…

Бри се изстреля на крака.

— Ето, седни — тя инструктира Шон. — Вземи стола ми. Седни.

Той прочисти гърло и също се изправи.

— Не, не, ти седни.

— Шон. Вие двамата трябва да говорите. Аз се пречкам. — Бри погледна към приятелката си. — Хей.

Касандра примигна, магията бе развалена и вдигна поглед към нея.

— Да?

— Добре си.

Не беше въпрос, беше напомняне. Касандра кимна.

— Защо тримата не отидем отзад в офиса? — предложи Шон, държейки чашата си с „Гинес“ в едната ръка, докато сочеше назад с другата. — Ще можем да се чуваме по-добре, да имаме някакво усамотение. Има място всички да седнем…

— Не — каза Бри. — Вие двамата вървете и говорете. Аз си отивам вкъщи.

— Това беше нашата вечер заедно — възрази Касандра.

— Да, и беше страхотно — каза Бри. — Но ще довърша тази бира, после ще взема такси до „Пен“ и ще си вървя у дома. Всичко е наред. Вие двамата продължавайте. — Тя фиксира Шон с твърд поглед. — Обаче вече знам къде да те намеря. Помни го.

Шон погледна към решителното изражение на дребната брюнетка. Ако беше 157 см., това щеше да бъде щедро предположение. Но той видя стегнатата й челюст, огънят в маслинено зелените й очи и мрачно каза:

— Не се съмнявам.

— Добре. — Бри се наведе да прегърне приятелката си и прошепна в ухото й: — Ще се справиш. Не му отпускай дори сантиметър, без да го накараш да се моли за него.

Касандра я прегърна в отговор и каза:

— Ще ти се обадя сутринта.

— Не, ще ми изпратиш съобщение тази вечер още щом приключиш — поправи я Бри. — Не ме е грижа по кое време. Пиши ми. — Тя се изправи и със свободната си ръка грабна палтото си от облегалката на стола, после посочи към Шон с ръката, с която държеше бирата. — Добре. Тръгвам. Благодаря за питиетата.

Той кимна мълчаливо.

Бри стрелна последен поглед към Касандра, после се отдалечи.

Шон седна на освободения стол и въздъхна.

— Тя ме мрази — каза той.

— Мдам — каза Касандра. — Но виниш ли я?

— Не. — Очите на Шон трепнаха към отдалечаващия се гръб на Бри сред тълпата. Песента от колоните се смени на версията на Браян Адамс на „Тичай, Рудолф, тичай“^[2], а той се обърна към Касандра.

— Всъщност съм изненадан, че се съгласи да останеш и да говорим. Мислех, че и ти ме мразиш.

— Така беше. За дълго време — каза тя.

Той се взираше в нея, разтърсен от откровеността й.

— Сигурен съм, че е така.

— Вече съм над това — хладнокръвно го информира тя.

— Добре е да го знам — промърмори той. Нещо в него се преобърна, вълна на съжаление, от която малко му призля. Беше я накарал да го мрази. Той потърка с ръка челюстта си, четината му напомни, че не се беше бръснал от три дни.

Тя го беше мразила.

По времето, когато беше скъсал с нея, точно това искаше. Беше си помислил, че е по-добре да го намрази, отколкото да вехне по него, че омразата ще й помогне да продължи с живота си. Но да чуе, че бе успял… болеше. Караше стомаха му да се свива.

— Искрено съжалявам за това.

— За кое? — попита тя, в гласа й се усещаше раздразнение. — Че ме накара да те намразя?

— Да.

Тя сви рамене, погледът й трепна встрани.

Той усещаше лицето си зачервено. Вдигна чашата си и отпи няколко големи глътки. Тя нямаше да го улесни. Но, хей, той беше този, който я помоли да остане.

Тя отпи от чашата си с „Гинес“ и облиза пяната от устните си с невинен жест, който накара дъхът му да секне. Какво му правеше преди с този език. Тези устни. Тази сочна уста… кръвта бушуваше в тялото му и изведнъж дънките му станаха твърде тесни. Исусе, нямаше ли срам? Той прочисти гърлото си.

— Искаш ли да говорим някъде навън? — попита той, достатъчно силно за да бъде чут над звучащата коледна песен. — Или искаш да отидем отзад в офиса, както предложих? Там има диван и стол. Каквото поискаш, Каси.

Тя отново отпия от своя „Гинес“, преди да отвърне:

— Никой не ме нарича така.

Веждите му се смръщиха.

— Как да те нарича? Каси?

Тя кимна.

— Не позволявам на никого. Казваха ми Каси, когато бях дете, през цялото време, но накарах всички да спрат, когато стигнах тийнейджърските години. Мислех си, че „Каси“ е детинско. После срещнах теб… ти винаги ме наричаше така, още от първия ден.

— Така беше. — Ъгълчетата на устата му се повдигнаха.

— Е, не позволявам на никой друг да ме нарича така, след като скъсахме. Защото ми напомняше за теб. — Тя хвана чашата си с „Гинес“ с две ръце, върху коляното си, позата й бе напрегната.

— И като ме чуваш да те наричам така, връща обратно спомените? — попита той, взирайки се в очите й.

Тя се вгледа в лицето му. Красивото му лице, толкова познато и в същото време странно. Няколко линийки от смях бяха изсечени в ъгълчетата на очите му сега, само добавяйки към сексапила му, който вече беше извън границите. Малката сребърна халка на ухото му проблесна на светлината. През морето от тъмно златиста четина, която покриваше силната му челюст, устните му бяха чувствени, примамливи… той се целуваше невероятно. Обзалагаше се, че сега беше още по-добър. Топлина премина през нея при мисълта.

— Може би — промърмори тя.

— Може би, а? — Гласът му стана по-дълбок, когато попита: — Някои добри, надявам се?

Това я накара да направи пауза, преди да отговори честно:

— И добри, и лоши.

Усмивката избледня.

— Разбирам. — Той се изправи, после се наведе да вземе палтото й от облегалката на стола. — Хайде. Да отидем някъде, където наистина можем да поговорим.

Вълна на нервно вълнение премина през нея, но тя накара чертите си да изглеждат неутрални, когато се изправи на крака.

— Води по пътя.