Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Claw of the Conciliator, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Ноктите на Помирителя

Преводач: Росен Рашков

Година на превод: 2001

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: приказка

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-277-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/974

История

  1. — Добавяне

28.
Одалиската на Абая

— Някога те видях в съня си — казах аз и съзрях смътно голото й тяло под водата, огромно и блестящо.

— Наблюдавахме гиганта и така те открихме. Уви, много бързо те загубихме, когато вие двамата се разделихте. Тогава ти си мислеше, че си омразен на всички, без да знаеш колко всъщност си обичан. Моретата по целия свят се разтърсиха от нашата скръб по теб. Вълните отрониха солени сълзи и отчаяно се заблъскаха в крайбрежните скали.

— А какво е това, което искаш от мен?

— Само твоята любов. Само твоята любов…

Дясната й ръка се издигна към повърхността и остана да се носи там като сал от пет бели дънера. Това несъмнено беше длан, голяма също колкото тази, на която великанът човекоядец пазел картата на царството си.

— Не съм ли красива? Къде си виждал устни, по-морави от моите, и кожа, по-бяла от моята?

— Толкова си красива, че дъхът ми спира — признах аз. — Но мога ли да те попитам защо си наблюдавала Баландер, когато се срещнах с него? Защо не си наблюдавала мен?

— Следяхме гиганта, защото той расте. По това ние си приличаме. Той е като нас и нашия съпруг и баща Абая. Някога той трябва да слезе под водата, защото сушата вече няма да може да издържа теглото му. Но ти можеш да дойдеш, ако пожелаеш и още сега. Ще можеш да дишаш — с помощта на нашите подаръци — толкова лесно, колкото дишаш и този рядък въздух. Когато пожелаеш след това, ще можеш да се върнеш на земята и да сложиш короната си. Тази река се нарича Сифизус и се влива в Гиол, а Гиол в спокойното, голямо море. Там можеш да яздиш делфин сред развълнуваните от теченията полета от корали и перлени миди. Сестрите ми и аз ще ти покажем погребаните градове, които древните хора са построили, а вие, следващите поколения, напълно сте забравили.

— Но аз нямам корона — отвърнах й аз. — Сигурно ме вземаш за някой друг?

— Всички ние там, в червените и белите паркове, където са училищата на лъвските риби, ще бъдем твои.

Ундината[1] говореше и бавно повдигна брадичката си, оставяйки цялото й лице да потъне на еднаква дълбочина и наполовина да се покаже над повърхността. Последва го и бялата й шия, а после и гърдите й с тъмночервени зърна изникнаха над водата. Малките вълнички вече ги галеха от всички страни. От дъното се издигнаха хиляди малки мехурчета. Тя се изпъна за миг в цялата си дължина по течението. Беше дълга поне четирийсет лакътя от белите й като алабастър стъпала до развятата зелена коса.

Никой, който чете тези редове, вероятно няма да разбере как бях привлечен към тази чудовищна жена. Искаше ми се да й повярвам и да тръгна с нея, така, както давещ се иска да си поеме глътка въздух. Ако бях приел нейните обещания, трябваше да забравя всичко останало и да се гмурна във водата.

— Ти наистина имаш корона, макар и още да не знаеш за нея. Нима мислиш, че ние, които плуваме в толкова много води, дори и сред звездите, живеем само в едно време? Сякаш беше вчера, когато ти легна на дланта ми и аз те издигнах над сплъстените водорасли, за да не се удавиш в Гиол и ето, сега говоря с теб.

— Дай ми силата да дишам под водата — казах аз. — Ще го изпробвам от другата страна на наноса. Ако това, което казваш, е истина, ще дойда с теб.

Гледах как се движат огромните й устни. Не знаех колко силно говори под водата, но няколко риби отново подскочиха при следващите й думи.

— Това не е толкова лесно. Трябва първо да ми се довериш и после да дойдеш с мен. Хайде!

Тя протегна ръка към мен, но в същия момент чух ужасения вик за помощ на Доркас.

Обърнах се и побягнах към нея. Все пак, ако ундината беше почакала, можех и да се върна, но тя не го направи. Самата река сякаш се надигна от леглото си с рев като от разбиваща се океанска вълна. Сякаш цяло езеро се изсипа върху главата ми, блъсна ме като цунами и ме запремята като суха пръчка. Малко по-късно, когато успях да се свестя, открих, че съм изхвърлен по-нагоре на брега, мокър, натъртен и без меч. На около петдесет крачки по-надолу ундината издигна бялото си тяло наполовина от водата. Без подкрепата на водата нейната плът висеше по костите й и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще ги пречупи под тежестта си, а косата й падаше свободно и метеше пясъка. Видях, че от ноздрите й тече вода, примесена с кръв.

Побягнах и докато стигнах до огъня, ундината беше изчезнала и на нейното място във водата имаше малък водовъртеж, оцветен в черно от тинята по дъното. Лицето на Доркас, точно обратното — беше бледо като на смъртник.

— Какво беше това? — прошепна тя. — Къде беше?

— Значи и ти си я видяла. Страхувах се, че…

— Това беше ужасно! — Доркас се хвърли в ръцете ми и притисна тяло до моето. — Ужасно!

— Но ти не извика заради това? Не си могла да я видиш оттук, преди да се надигне от вира.

Доркас безмълвно ми посочи към отсрещната страна на огъня и видях, че земята, където бе лежала Йолента, е пропита с кръв.

На китката на лявата й ръка имаше два близки един до друг разреза с дължината на палец. Аз тутакси докоснах раните с Ноктите, но кръвта, която бликаше оттам, отказваше да се съсири. След като няколкото превръзки, които направихме от парцаливите дрехи на Доркас, бързо прогизнаха, аз изварих в малкия тиган игла и конец и заших раната. През цялото време Йолента изглеждаше в несвяст. Тя отвори на няколко пъти очи, но те оставаха безизразни. Проговори само един път и каза:

— Сега виждате, че този, който уважава вашата божественост, ще одобри и насърчи всичко, което съм ви предложила. Преди Новото слънце да изгрее, нека започнем отначало. — Не успях веднага да разбера, че това е реплика, сходна с нейната роля в пиесата.

Когато раната на Йолента спря да кърви и двамата с Доркас я преместихме на чисто място и я измихме, аз тръгнах нагоре по течението на реката, за да търся меча си. След старателно претърсване на брега открих Терминус Ест по подаващия се от мокрия пясък топчест връх на дръжката му.

Почистих и омаслих острието, а след това се върнах, за да решим с Доркас какво ще правим. Разказах й съня, който бях сънувал нощта, преди да срещна доктор Талос и Баландер, а след това как съм чул гласа на ундината докато те с Йолента са спали, а също и това, което сме си говорили.

— Мислиш ли, че тя все още е там? — попита Доркас. — Ти беше ей там, когато намери меча си. Дали не те е видяла, ако все още е била на дъното?

Поклатих глава.

— Не ми се вярва. Тя по някакъв начин се нарани, когато се опита да излезе от реката и да ме спре. А от белотата на кожата й съдя, че не може да остане в река, по-малка от Гиол под лъчите на слънцето. Не знам. Дори и все още да е била там, не можех да я видя, защото водата вече беше много мътна.

Тази сутрин Доркас изглеждаше по-красива от всякога. Беше седнала на земята, подпряла брадичка на коляното си, загледана в облаците на изток, които се оцветяваха във вишневочервено и огненожълто от вечната мистерия на зората. След кратко мълчание тя каза:

— Трябва да те е желала много силно.

— Искаш да кажеш, щом излезе от водата? Смятам, че преди да стане толкова голяма, е живяла на сушата и за момент е забравила, че вече не може да го прави.

— Но преди това е преплувала мътния Гиол и се е изкачила срещу течението на тази рекичка. Дори си мисля, че е щяла да те отвлече, но този речен нанос й е попречил и затова е решила да те извика. Това едва ли е било приятно пътуване за една от тези, които могат да шестват дори сред звездите.

— Вярваш ли й? — попитах аз.

— Когато бях с доктор Талос, а ти беше изчезнал, той и Йолента често ми казваха, че съм много наивна. Аз вярвах на хората, които срещахме по пътя, на нещата, които казваше Баландер, на нещата, които те си говореха помежду си. Сега е същото. Мисля, че хората, които наричат лъжци, много по-често казват истината от тези, които се смятат за честни. Толкова е просто! Ако историята, че ти е спасила живота не е истина, защо е трябвало да ти го казва. Само е можела да те изплаши, когато си спомниш за тази случка. Ако тя не пътува между звездите, е напълно безполезно да го изтъква. Виждам, че нещо те притеснява. Какво е то?

Не ми се искаше да й разказвам подробно за срещата ми със Самодържеца и затова казах:

— Неотдавна видях в една книга рисунката на същество, което живее в бездната. Имаше крила. Не като тези на птиците, а огромни, съчленени плоскости от тънък пигментиран материал. Крила, които могат да го издигнат и до звездите.

— В кафявата книга ли видя това? — попита заинтересувано Доркас.

— Не, в друга книга.

— Това ми напомни, че трябва да погледнем в твоята кафява книга дали не пише нещо за Помирителя. Все още ли е у теб?

Аз кимнах и я извадих. Беше влажна от водата и аз оставих слънчевите лъчи да паднат на страниците, а ветровете, които галят лицето на Ърт, да си поиграят с тях. След това те започнаха нежно да се разгръщат и пред очите ни оживяха картини на мъже, жени и страховити чудовища. Те са запечатани ясно в съзнанието ми и досега. Случайно някои фрази или къси пасажи проблясваха и потъмняваха от попадащата върху металическото мастило светлина — „бездушен боец“, „прозрачно жълто“, а по-нататък „Древни времена, древен свят“ и „Адът няма граници. Където ние сме, е Ад, Адът е, където сме и трябва да бъдем“.

— Не искаш ли да четем сега?

— Не. По-добре ми кажи какво се случи с Йолента.

— Не знам. Спях и сънувах това, което често сънувам, отидох в магазина за играчки. До стените имаше рафтове, отрупани с кукли, а в средата му — кладенец. На парапета му също стояха кукли. Спомних си, че си помислих — бебето ми е прекалено малко, за да има кукли. Но те бяха толкова красиви, а и аз не бях имала кукла от времето, когато бях малко момиченце. Така реших да купя една, за да й се радвам, докато бебето отрасне или пък да я сложа за красота до огледалото си. Посочих най-красивата кукла — една от тези, които стояха на парапета до кладенеца. Но когато продавачът я взе, видях, че това е Йолента и тя се изплъзва от ръцете му. Видях я как дълго пада надолу към черната вода. Тогава се стреснах и се събудих. Съвсем естествено първо погледнах към нея, за да видя дали е добре…

— И я видя, че кърви?

Доркас кимна и златисторусата й коса проблесна на слънчевите лъчи.

— Извиках те два пъти, а след това те видях долу на наноса. Това същество излезе от водата и се опита да те сграбчи.

— Няма причина да си толкова бледа — опитах се да я успокоя аз. — Йолента е била ухапана от някакво животно. Нямам представа какво, но съдейки по раната, било е доста малко. Така че, не трябва да се тревожим за рана, причинена от малко животно с остри зъби и лош нрав.

— Севериън, спомням си, че някой ми казваше за прилепите вампири, които живеели на север. Когато бях дете, някой ми разказваше за тях, за да ме сплаши. А когато станах по-голяма, веднъж в къщата влезе обикновен прилеп. Баща ми го уби и аз го попитах дали това е вампир и дали изобщо има подобни същества. Той ми отговори, че има, но живеят на север, във влажните гори, които са и центърът на света. Те хапели през нощта заспали хора и тревопасни животни. Слюнките им били отровни, а раната от зъбите им кървяла обилно. — Доркас замълча и погледна към гората. — Баща ми каза, че градът през цялата си история се е разраствал на север, покрай реката. Първоначално е бил само малко селце с коренни жители, което се намирало там, където Гиол се влива в морето. Ще бъде ужасно, когато къщите стигнат до районите, които обитават прилепите вампири, защото те денем ще могат да се прибират в запустелите сгради. Убедена съм, че хората от Двореца на Сюзерена вече са изпитали ужаса от срещата с тези същества. Не може да сме се отдалечили прекалено много.

— Съчувствам на Самодържеца — казах аз. — Но не мисля, че някога си говорила толкова много за миналото. Спомняш ли си баща си или пък къщата, в която е убил прилепа?

Доркас се изправи и макар да се опитваше да изглежда смела, видях, че трепери.

— Спомням си ги всяка сутрин след тези кошмарни сънища. Но, Севериън, трябва да тръгваме. Йолента е много слаба. Трябва да й намерим храна и чиста вода за пиене. Не можем да останем повече тук.

Самият аз бях гладен като вълк. Прибрах кафявата книга в торбата си и сложих добре омасления Терминус Ест в ножницата. През това време Доркас събра във вързоп малкото си имущество.

Тръгнахме и прегазихме реката доста по-нагоре от наноса. Йолента не можеше да върви сама и трябваше да я подкрепяме от двете страни. Лицето й беше изпито и макар да бе в съзнание, говореше съвсем рядко. А когато го правеше, казваше само една-две думи. За първи път забелязах колко са изтънели устните й и как долната е загубила своята твърдост и виси отпусната надолу, разкривайки посинелите й венци. Цялото й тяло, толкова жизнено и красиво вчера, днес беше омекнало като восък. Тя изглеждаше като повяхващо цвете, очакващо есента, а Доркас точно обратно — като красив, пролетен цвят.

Вървяхме по тесен прашен път, а от двете ни страни растеше много по-висока от главата ми тръстика. Открих, че отново мисля за това как само допреди известно време, макар да я познавах съвсем малко, бях пожелал Йолента. Паметта ми бе все така жива и аз се опияних, когато си припомних кога за първи път бях видял тази жена. Излязохме с Доркас от малка горичка и видяхме, че цялото пасище грее от светлините на сцената, построена от доктор Талос. Колко странно беше да я видя на следващата сутрин, когато тръгнахме на север, и да установя, че тя е също така красива, както и под бледото зарево на запалените факли.

Казват, че любовта и желанието са братовчеди, но аз не бях уверен до този момент, в който бялата ръка на Йолента се отпусна на врата ми. Но това не беше напълно истина. По-скоро любовта към жените беше тъмната страна на идеала, който си бях създал от мечтите си за Валерия, Текла, Аджиа и Доркас, а също и любовницата на Водалус, жената с гукащ глас, доведената сестра на Текла, Теа.

Ние си проправяхме път пред зелените стени от камъш и желанието ми към нея постепенно изчезна. Вече можех да я гледам само със съжаление. Открих обаче, че дори да мислех за нейната ограниченост, за зачервената й кожа, за тромавите й движения, аз все пак я обичах.

Бележки

[1] Ундината — водна фея, русалка, която според средновековните суеверия, влиза в любовни отношения с хората или ги напада. — Б.пр.