Джийн Улф
Ноктите на помирителя (8)

8.
Морски одалиски

Върнахме се в хана, без никой от нас да пророни и дума. Движехме се бавно и източният хоризонт вече посивяваше, когато стигнахме покрайнините на селището. Йонас тъкмо сваляше седлото на кобилата, когато събрах смелост и казах:

— Не я убих.

— Знам — отговори той, без да ме поглежда.

— Чух гласа й, когато ти вече се приближаваше към мен. Как мислиш, ще опита ли отново?

За момент се замислих, а през това време той занесе малкото седло и юздите в помещението за конски амуниции.

— Да, сигурен съм, че ще опита отново — казах аз, когато Йонас се върна. Не съм й поискал обещание или клетва, ако това имаш предвид. Но дори и да ми беше дала, нямаше да я спази.

Излязохме заедно от обора. В двора вече беше достатъчно светло, за да виждаме кладенеца и широките врати на хана.

— Не мисля, че щеше да е правилно, но аз щях да го направя — каза Йонас. — Щях да си представя как някой ме промушва, докато спя в мръсна постеля и щях да завъртя това нещо. — Той замахна с боздугана, имитирайки жесток, лишен от грация удар. Металната глава, проблесна на първите лъчи на слънцето и двамата ахнахме от изненада.

Боздуганът беше от буца самородно злато.

 

 

Никой от нас двамата нямаше желание да се включи към празненствата, които панаирът предлагаше на тези, които бяха гуляли цяла нощ. Прибрахме се в стаята, която разделяхме, и се приготвихме да спим. Йонас ми предложи да разделим златото, но аз отказах. Имах доста пари, които бях получил като авансово плащане за работата си. Йонас живееше изцяло от моята щедрост. Сега бях щастлив, че той повече няма да се чувства длъжник. Бях леко засрамен от това, виждайки какво голямо доверие ми има моят приятел. Спомних си също колко грижливо прикривах (а и в момента го правех) съществуването на Ноктите. Чувствах се задължен да му кажа за тях, но не го направих, а точно обратното — свалих прогизналия си ботуш и подпъхнах Ноктите в чорапа си.

Събудих се около обяд и след като със задоволство установих, че Ноктите са на мястото си, събудих Йонас, както ме бе помолил…

— Трябва да има някой бижутер на панаира, който може да ти каже колко струва златото — каза той. — Надявам се, че ще мога да се спазаря с него. Ако искаш, ела с мен.

— Мисля да хапнем нещо, а докато свърша, ще е време да се появя на ешафода.

— Отново работа, а?

— Да — отвърнах аз, изправих се и взех плаща си.

Беше разкъсан на няколко места, а ботушите ми бяха кални и все още мокри.

— Някоя от жените долу може да ти го зашие. Няма да е като нов, но ще изглежда по-добре. — Йонас отвори широко вратата. — Хайде, идвай, ако си гладен. Защо гледаш толкова замислено?

Когато ни сервираха няколко блюда с вкусни ястия и жената на ханджията шиеше в другата стая моя плащ, аз му разказах цялата история, която се разигра в мината и завърши с чудовищните стъпки под земята.

— Странен човек си — въздъхна Йонас.

— Не, ти си по-странен. Не искаш хората да го знаят, но си чужденец.

— Какоген? — усмихна се Йонас.

— Не, чуждоземец.

Йонас първо поклати глава, но после кимна.

— Да, предполагам, че съм такъв. Но ти имаш талисман, който има власт над тези кошмарни същества и си открил огромно сребърно съкровище. Ала разказваш за това, все едно че обсъждаш какво ще е времето утре.

Отхапах залък хляб.

— Да, доста странно е — съгласих се аз. — Но най-странното нещо не съм аз, а самите Нокти. Колкото до това, че ти разказвам за тях, не виждам повече причина да крия. Можех да открадна златото ти, да го продам и да пропилея парите. Но това няма да е същото, както ако някой се опита да открадне Ноктите. Не знам какво ме кара да мисля така, но съм убеден, че който ги вземе, ще го сполетят големи беди. Казах ти вече, че Аджиа ги беше откраднала. Колкото до среброто…

— И тя ги сложи в твоя джоб?

— В торбичката, която виси на колана ми. Спомняш си, че нейният брат трябваше да ме убие, нали? След това те щяха да вземат Терминус Ест и одеждите ми. Аджиа щеше да има меча, дрехите ми и реликвата и можеше да се представя под мое име, а всичко, което извършва, да се приписва на мен. Спомням си…

— Какво?

— Пелерините. Те ни спряха, когато се опитвахме да се измъкнем. Йонас, как мислиш, могат ли някои хора да четат мисли?

— Разбира се.

— Не всички са толкова сигурни. Учителят Гурлойс споделяше подобна мисъл, но учителят Палемон не искаше дори и да чуе. И все пак си мисля, че върховната жрица на Пелерините можеше да го прави или поне притежаваше такава дарба. Тя знаеше, че Аджиа е откраднала нещо, не аз. Тя я накара да се съблече, за да могат да я претърсят, но не и мен. По-късно тяхната катедрала беше разрушена и мисля, че това стана, защото загубиха покровителството на Ноктите. Все пак всички знаеха, че това е катедрала на Ноктите.

Йонас кимна замислено.

— Не исках да те питам за това, което ми разказа. Интересува ме твоето мнение за стъпките, които чух. Всички хора знаят, че Еребус, Абая и другите същества от морските дълбини някой ден ще излязат на сушата. Затова исках да те попитам за тях. Струва ми се, знаеш много повече неща от обикновените хора.

Лицето на Йонас, което преди беше открито, изведнъж придоби тайнствено изражение.

— Защо мислиш, че знам нещо повече от останалите?

— Защото си бил моряк и защото при портата ми разказа историята за фасула. Може би си виждал кафявата книга, която чета горе в стаята. В нея се разказва за всички тайни на света или поне коментариите на влъхвите за тях. Не съм я прочел цялата, дори и до половината не съм стигнал, макар и с Текла да четяхме по една глава за няколко дни и след това да обсъждахме прочетеното. Забелязах също така, че всички обяснения в тази книга са много прости, сякаш са написани за деца.

— Също както и моята история.

Аз кимнах.

— Твоята история може да е от същата книга. Когато за първи път я занесох на Текла, предполагах, че това са детски истории или приказки за възрастни. Но когато започнахме да обсъждаме някои от мислите, записани в нея, разбрах, че това е единственият начин, по който те могат да бъдат изразени. Ако авторът е искал да опише нов начин, по който да се произведе вино, или най-добрите пози за правене на любов, той е можел да използва професионален и точен език. Но в тази книга той е написал това, което е искал да каже. Например: „В началото беше само хексамерон^[1]“ или „Не е смисълът в това да видите в иконата застинал лик, а застиналостта на лика“. Нещото, което чух да се движи под земята… не е ли едно от нещата, описани в книгата?

— Не знам — отвърна Йонас. — Дори не съм я виждал. — Той се изправи. — Излизам, за да продам този боздуган, но преди това ще ти кажа какво казват всички жени на съпрузите си: „Преди да зададеш някакъв въпрос, помисли върху това дали наистина искаш да знаеш отговора.“

— Един последен въпрос — рекох аз. — Обещавам, че след това няма да те питам нищо повече. Когато преминахме през Стената, видяхме, че там има войници и ти спомена, че те са тези, които трябва да се опитат да спрат Абая и останалите. Възможно ли е маймуночовеците да са войници, чиято задача е да спрат подземното чудовище? И ако те наистина са такива, какво трябва да направят войниците с човешки ръст, когато противниците им са с ръста на великани? И защо древните властелини не са използвали хора за войници?

Йонас уви боздугана в един парцал и го запрехвърля от ръка на ръка.

— Това май са повече въпроси, а не един. Единственият, на който мога да ти отговоря със сигурност, е вторият. Ще предположа за другите два, а след това разчитам, че ще изпълниш обещанието си. Не искам повече да обсъждаме тези неща. Отговарям на последния ти въпрос. Древните властелини са използвали хора за войници. Но армията, която създали чрез хуманизиране на животни и разбира се, чрез тайно превърнати в чудовища хора, се оказала много по-дееспособна и лоялна. Логично и разбираемо е, след като населението мразело своите управници, а още по-силно ненавиждало техните слуги, които не били човеци. Затова тези войници са можели да издържат и да оцеляват при много по-тежки условия, отколкото обикновените войници. Може би затова са ги използвали в Стената. Не знам, възможно е да съществува съвсем различно от моето обяснение.

Йонас замълча, отиде до прозореца, но не погледна към улицата, а нагоре към небето.

— Не знам дали и твоите маймуночовеци не са някакъв хибрид. Този екземпляр, който аз видях, твърде много приличаше на човек, като се изключи, разбира се, светещата му кожа. В такъв случай съм принуден да се съглася с теб, че това са човешки същества, които са претърпели някакви промени в резултат на живота си под земята и контакта си с реликвите на погребания град. Ърт е доста стара планета и без съмнение крие несметни съкровища от отдавна отминали времена. Златото и среброто не се променят, но техните пазители могат да претърпят странни метаморфози, за разлика от тези, които правят вино от грозде или перли от стрити миди.

— Но защо ние, което сме свикнали с падащия всяка вечер мрак, не сме се променили?

Йонас не ми отговори и аз си спомних, че му обещах да не го питам нищо повече. Все пак, когато ме погледна, съзрях нещо в очите му, което ми казваше, че е глупаво да задавам подобен въпрос. Всъщност и ние се бяхме променили.

— Добре — прекъснах най-накрая мълчанието. — Не си длъжен да ми отговаряш. Но какво ще кажеш все пак, как могат войниците, които са само хора, да се изправят срещу морските чудовища?

Йонас отново се обърна към прозореца и погледна нагоре.

— Ти беше прав, че Еребус и Абая са огромни като великани. Признавам, че съм изненадан. На повечето хора въображението е прекалено слабо, за да си представят нещо толкова голямо. Те смятат чудовищата за не по-големи от техните къщи. Истинските им размери са толкова големи, че докато са на този свят, те не могат да напуснат водата, защото собственото им тегло ще ги смаже. Не си мисли, че ще атакуват Стената с голи ръце или пък ще мятат огромни камъни срещу нея. Но чрез начина си на мислене те си спечелват верни слуги, които могат да хвърлят срещу всичко, което се окаже техен противник.

Йонас се обърна, отвори вратата на хана, излезе навън и се вля в суматоха на улицата. Аз останах там, където бях, облегнал лакът на масата, на която бяхме закусвали. Изведнъж си спомних съня, който бях сънувал, когато спах на едно и също легло с Баландер. Тогава думите на жената-чудовище бяха: „Земята няма да може да ни издържи.“

 

 

Сега вече достигнах до тази част от историята, когато трябва да напиша нещо, което съзнателно отбягвах да споменавам досега. Вие, които четете моето писание, не може да не сте забелязали, че не се притеснявам да описвам събития, които са се случили преди много години, да преразказвам всичко с точните думи, които са били отправени по мой адрес, и тези, с които аз съм отговорил. Вероятно си мислите, че използвам този прийом, за да тече историята ми гладко и последователно. Трябва да ви кажа, че истината е съвсем друга. Аз съм един от хората, прокълнати да помнят всичко. Все пак ние, хората, можем, както съм чувал да казват, да запомним абсолютно всичко. Например не мога да си спомня в какъв ред бяха подредени книгите от огромната библиотека на учителя Ултан. Но за това пък помня неща, които никой не би предположил — местоположението на всеки предмет, който е бил на масата през детството ми, и благодарение на това, както вече може би сте забелязали, в съзнанието ми ненадейно изникват разни случки от преди много, много време.

Моята изключителна памет ме направи един от любимите ученици на учителя Палемон и може би това е причината да се появи и това повествование. Ако той не беше ме избрал измежду другите, сега нямаше да бъда изпратен в Тракс, носейки неговия меч.

Някой казват, че тази способност е свързана с посредствен разум, но аз не мога да съдя за това. Това крие опасност, с която съм се сблъсквал неведнъж. Когато концентрирам съзнанието си върху миналото, както правя това сега, опитвайки се да си спомня моя сън, виждам всичко толкова ясно, че сякаш се пренасям в онези минали дни и ги виждам съвсем реално, включително и себе си. Стига да затворя очи и се озовавам в килията на Текла, така, както направих това една зимна вечер. Пръстите ми усещат топлината й, парфюмът й пълни ноздрите ми, подобно аромата на затоплени от слънцето лилии малко преди да бъдат прежурени. Вдигам роклята й и обхващам гъвкавото й като върба тяло, усещам как твърдите й зърна докосват лицето ми…

Виждате ли? Прекалено лесно е да се пропилеят часове и дори дни в подобни спомени, в които потъвам някой път толкова дълбоко, че изглеждам като замаян от вино или опиум. Така се случи и сега. Стъпките, които чух в пещерата на маймуночовеците, все още ехтяха в съзнанието ми. Търсейки някакво обяснение, аз се върнах към моя сън, сигурен, че този път знам откъде може да е дошъл, и надявайки се да открия нещо повече от бледите и неясни внушения.

Отново възсядам епископски крилат кон. Пеликаните летят под нас със стегнати, бързи махове на големите си криле. Чайките кръжат и пищят пронизително.

Падам, премятам се във въздушната бездна и със свистене цопвам в морето, но за известно време оставам да вися между вълните и облаците. Извивам като дъга тяло, навеждам глава надолу и краката ми плющят като знаме зад мен. Така разцепвам водата и виждам в нея да плува чудовищно същество с много глави и змии вместо коса, а под него — пясъчна градина. Гигантското същество вдига ръцете си, които са като дънери на чинари. Всеки негов пръст завършва с тъмночервени нокти. Тогава изведнъж осъзнавам, че Абая ми е изпратила този сън. Тя търси начин да ме включи в най-великата и последна война на Ърт.

Тиранията на спомените вече превзема волята ми. Макар да можех да видя титаничните одалиски и тяхната градина, зная, че те не са нищо повече от сън, който се опитвам да си спомня. Въпреки това не мога да се откъсна от тяхното обаяние и от виденията си. Ръцете им ме грабват като кукла и аз се подмятах между метресите на Абая. Те ме вдигат от широкия, удобен стол, на който седя в хана, и аз не мога да откъсна мислите си от морето и обитаващите го зеленокоси жени.

 

 

— Той спи.

— Но очите му са отворени.

— Да донесем ли меча? — пита трети глас.

— Донеси го, може да има работа за него.

Титанките изчезват. Мъже, облечени в кожи от елени и груби вълнени дрехи, ме държат от двете страни. Единият от тях, който има доста изплашено лице, държи върха на камата си опрян в гърлото ми. Мъжът, който е от дясната ми страна, държи Терминус Ест. Това е доброволецът с брадата, който бе помогнал да бъде изваден Барнох от зазиданата къща.

— Някой идва.

Мъжът с изплашеното лице се отдръпва настрани. Чувам как вратата се отваря с трясък и малко след това — изненадания вик на Йонас, когато хващат и него.

— Това е твоят господар, нали? — пита го брадатият. — Добре, не мърдай, приятелю, или ще се каеш. Ще убием и двама ви.