Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Claw of the Conciliator, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Ноктите на Помирителя

Преводач: Росен Рашков

Година на превод: 2001

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: приказка

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-277-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/974

История

  1. — Добавяне

13.
Ноктите на помирителя

— Мъртъв ли е? — извиках аз и Йонас вдигна рамене. Щях да продължа напред, но той ми направи знак да го последвам и слезе от коня си. Срещнахме се при трупа на улана.

— Може би ще успеем да унищожим тези хищни създания, за да не ни нападнат отново — каза Йонас. — Сега те са заситени и мисля, че ще мога да се справя с тях. Нужен ни е някакъв съд от метал или стъкло, който се затваря плътно.

Казах му, че не разполагаме с нищо подобно.

Той се наведе и започна да пребърква джобовете на улана. Ароматният пушек от горящото дърво изпълваше въздуха с мирис, подобен на тамян, и аз изпитах чувството, че отново съм в катедралата на Пелерините. Изпочупените клонки и миналогодишните листа, на които лежеше убитият, наподобяваха сламения й под, а околните дънери — нейните опорни колони.

— Ето — каза Йонас и извади от джоба му месингова кутия за билки.

Той отвори капака й, изсипа съдържанието на земята и обърна трупа по гръб.

— Къде са те? — попитах аз. — Да не би тялото да ги е абсорбирало?

Йонас поклати глава и внимателно започна да изтегля едно същество от лявата ноздра на кавалериста. Ако не се смята, че беше матовочерно, то приличаше на лист фина хартия.

Заинтересувах се защо е толкова предпазлив.

— Ако го разкъсаш, две ли ще станат?

— Да, но сега това е заситено. Разкъсаш ли го, то губи енергия и става неконтролируемо. Много хора, които не знаят това, са намирали смъртта си, защото започват да разкъсват съществата, докато те станат толкова много, че покрият жертвата си.

Едното от очите на убития беше отворено. И преди съм виждал трупове, но тогава не можех да избегна странното усещане, че трупът ме гледа и ми казва: „Ти ме уби, за да запазиш себе си.“ За да отклоня вниманието си, се обърнах към Йонас.

— След като разсякох първото същество, то сякаш забави движението си.

Йонас сложи ужасното създание в металната кутия, започна да измъква друго от дясната ноздра и промърмори:

— Скоростта на тези същества зависи изцяло от размаха на крилете им. Ако това не беше така, онзи, комуто служат, щеше да ги разкъса предварително.

— Говориш така, сякаш си ги срещал и преди.

— Да. Веднъж акостирахме на едно пристанище, където ги използваха за ритуални убийства. Логично е да се помисли, че някой ще ги принесе и у дома си, но това са първите, които срещам тук. — Той отвори капака на месинговата кутия и сложи вътре второто матовочерно същество. — Вътре те могат да се кръстосат и отново да станат едно цяло същество. Не знам дали си забелязал, но общуват помежду си, докато летят.

— Вътре трябва да има още едно — казах аз.

Йонас кимна и използва металната си ръка, за да отвори устата на мъртвеца. Сега там вместо зъби, венци и език имаше бездънна черна яма. За момент стомахът ми се сви от погнуса. Йонас извади трето същество, мокро от човешка слюнка.

— Ако не бях разсякъл съществото, устата му можеше да е отворена, нали?

— Не се тревожи, те щяха бързо да стигнат до дробовете. Имахме късмет, че бяхме наблизо, за да ги извадим толкова бързо. В противен случай трябваше да разпоря гърдите му, за да ги хвана.

Вятърът довя отново мириса на пушек и аз си спомних за горящия кедър.

— Йонас, нали каза, че те търсят топлина…

— Съществата предпочитат топлината на живите същества, макар и понякога да бягат от огън от растения. Предполагам, че ги привлича нещо порече от топлината. Може би някакво характерно излъчване на живите клетки. — Йонас сложи и третото същество в кутията и я затвори здраво. — Наричаме тези същества ноктюли, защото идват през нощта, когато не можеш да ги видиш и усещаш само топлия им полъх. Не знам как ги наричат местните.

— Къде се намира този остров?

Йонас ме погледна изненадано.

— Далеч ли е? Винаги съм искал да видя остров, макар да знам, че е много опасно.

— Да, много е далеч — произнесе Йонас с монотонен глас. — Наистина е много далече. Почакай малко тук.

Направих така, както ми каза, а той тръгна с широки крачки към реката. Когато стигна до брега, замахна и хвърли месинговата кутия толкова силно, че тя стигна почти до средата. Щом се приближи, аз го попитах:

— Не можехме ли да имаме някаква полза от тези същества? Този, който ги е изпратил, едва ли ще се откаже, а ние можехме да ги използваме срещу него.

— Те нямаше да ни се подчиняват, а светът е по-добър без тях. Това е казала и жената на месаря, когато отрязала мъжествеността на своя съпруг. По-добре да тръгваме. Някой се задава по пътя.

Погледнах, накъдето сочеше Йонас и видях две фигури, движещи се пеш. Той бе хванал поводите на коня си и се готвеше да се метне на седлото.

— Върви двадесетина метра напред и ме чакай — казах аз.

Спомних си за отсечената ръка на маймуночовека и сякаш вече виждах мътните, обречени светлини на катедралата, хвърлящи пурпурни отблясъци между дърветата. Наведох се и бръкнах дълбоко в ботуша си и извадих Ноктите.

За първи път ги виждах на открито, и то на дневна светлина. Реликвата хвана един слънчев лъч и проблесна като Новото слънце. Този път не само със синя светлина, а с всички цветове на спектъра от виолетовия до синьо-зеления. Сложих го на челото на кавалериста и за момент си пожелах той да оживее.

— Хайде! — извика нетърпеливо Йонас. — Какво правиш?

Не знаех какво да му отговоря.

— Не виждаш ли, че не е мъртъв. Да тръгваме, преди отново да е взел копието си — каза Йонас и плесна коня си.

Съвсем слабо чух познат глас, който викаше „Господарю!“, и вдигнах глава, за да погледна надолу към обраслия с трева път.

— Но това е Хетор! — възкликнах аз, макар Йонас вече да бе се отдалечил. Погледнах отново към улана. Сега и двете му очи бяха отворени, а гърдите му се издигаха и спускаха. Тогава взех Ноктите от челото му и ги пъхнах дълбоко в ботуша си. Уланът се надигна и закрещя на Хетор и спътника му да се махнат от пътя, но те очевидно не го разбраха.

— Кой си ти?

— Приятел — отговорих аз.

Предполагам, че се чувстваше изнемощял, но въпреки това се опита да се изправи и аз му помогнах. За момент той огледа всичко около себе си — първо мен, след това двамата бягащи мъже, реката и дърветата. Двата бойни коня го изплашиха, макар единият да беше негов и търпеливо да чакаше своя ездач.

— Какво е това място?

— Отбивка от стария път, който върви покрай Гиол — обясних му аз.

Уланът разтърси глава и я стисна с ръце.

Хетор дойде запъхтях като куче, извикано да бъде погалено. Неговият спътник, който изоставаше на стотина крачки, имаше ярките дрехи и мазния поглед на дребните търговци.

— Г-г-господарю — заекна Хетор. — Нямате представа колко п-п-проблеми, колко загуби и невероятни трудности преодоляхме, докато преминавахме планините, широките морета и нап-п-пуканите полета на този иначе красив свят. О, господарю на Ноктите, не можете да предположите колко мъка ни причинихте?

— След като ви оставих в Салтус и препуснах с моя кон?

— Точно така — каза Хетор. — Точно така — повтори той и погледна многозначително към своя спътник, сякаш за да потвърди това, което бе казал. После въздъхна и седна на земята.

— Аз съм корнет Минеас. А ти, кой си?

Хетор кимна с глава, макар и да трябваше да се поклони.

— Господарят е достойният Севериън, служител на Самодържеца, чиято урина е вино за неговите слуги и васали — от Ордена на търсещите истината и покаянието. Аз съм Хетор — негов покорен слуга. Бюзек също е негов покорен слуга. Предполагам, че мъжът, който се отдалечи преди малко, е също негов слуга…

Направих му знак да млъкне.

— Ние сме бедни пътници, корнет. Видяхмете да лежиш тук в безсъзнание и спряхме, за да ти помогнем. За момент дори помислихме, че може да сте мъртъв, защото наистина приличахте на такъв.

— Какво е това място? — попита уланът.

— Това е пътят на север от Киеско — обясни разпалено Хетор. — Г-г-господарю, ние бяхме на лодка, плавахме по широките, пълноводни води на Гиол през тъмна, непрогледна нощ. На борда й, с попътен вятър в платната, ние — аз и Бюзек, напредвахме бавно нагоре, докато щастливците се рееха в небето, на път към Двореца на Сюзерена. Лодката напредваше независимо дали бяхме будни, или спяхме, и така стигнахме до тук.

— Двореца на Сюзерена? — измърмори уланът.

— Да, трябва да е наблизо вече.

— Тогава трябва да съм много бдителен.

— Сигурен съм, че някой от вашите другари скоро ще мине от тук. — Хванах поводите на черния си кон и се метнах на високия му гръб.

— Г-г-господарю, няма отново да ни и-и-изоставите, нали? Бюзек на два пъти ви е виждал как практикувате уменията си.

Готвех се да отговоря на Хетор, когато забелязах, че между короните на дърветата проблесна бяла светкавица. Там се движеше нещо огромно. Веднага ми хрумна мисълта, че този, който е изпратил ноктюлите, е изпратил нови свои оръдия и забих пети в слабините на жребеца.

Той подскочи напред като пружина. Около една левга галопирахме по тясната ивица, която разделяше пътя от водата. Когато забелязах Йонас, препуснах към него, за да го предупредя и да му кажа какво съм видял. Докато говорех, той изглеждаше потънал в размисъл. Когато свърших, Йонас каза:

— Знам, че няма подобно същество, което ми описа, но несъмнено вече са внесли създания от други светове, за които дори не съм чувал.

— Да, защото подобно същество едва ли ще може да се скита като изгубена крава.

Вместо да ми отговори, Йонас посочи земята само на няколко крачки пред мен.

Павиран път, не по-широк от два разкрача, се извиваше между дърветата. Беше обграден от диви цветя, които не бях виждал никъде да растат в такова изобилие. Застлан бе с камъчета, толкова еднакви по размери и с такава белота, че сигурно бяха пренесени от някое тайно място, далеч от този бряг.

Подкарах коня си към него, за да го разгледам, а после попитах Йонас какво може да означава този път.

— Само едно — със сигурност вече сме във владенията на Сюзерена.

Изведнъж си спомних, че вече бях виждал това място.

— Да. Веднъж излязохме с Йозефа и другите на риболовен пикник. Бяхме седнали ето там, при разкривения дъб…

Йонас ме погледна така, сякаш бях луд, и за момент си помислих, че наистина съм такъв. Бях яздил ловен кон и преди, но това беше кавалерийски кон. Ръцете ми сами се издигнаха и като паяци щяха да се впият в очите ми, ако разяреният мъж зад мен не ги бе отблъснал. За щастие неговата десница беше от стомана.

— Ти не си Благородната Текла! — извика гневно той. — Ти си Севериън. Послушник при инквизиторите, който е имал нещастието да се влюби в тази жена. Виж се сам! — Йонас вдигна металния си юмрук и на полираната му повърхност видях отражението на непознато, грозно и смутено лице.

Спомних си нашата кула, извитите стени от мек, тъмен метал.

— Аз съм Севериън.

— Точно така. Благородната Текла е мъртва.

— Йонас…

— Да?

— Уланът оживя. Нали го видя? Ноктите му дадоха отново живот. Сложих ги на челото му, но дори и със затворени очи той ги е видял. Изправи се. След това започна да диша, дори ми проговори.

— Той не беше мъртъв — отговори безизразно Йонас.

— Но ти го видя!

— Севериън, аз съм доста по-възрастен от теб. По-възрастен дори, отколкото си мислиш. По време на дългите ми странствания съм научил няколко неща — мъртвите не оживяват и годините, които са минали, не могат да се върнат.

Лицето на Текла все още беше пред мен, но след това го духна тъмен вятър и то изчезна.

— Само ако бях използвал силата на Ноктите по време на угощението с мъртвата…

— Уланът не беше мъртъв, само се задушаваше — прекъсна ме Йонас. — След като извадих ноктюлите от устата и ноздрите му, той е започнал да диша и е дошъл в съзнание. А колкото до твоята Текла, няма никаква сила във Вселената, която да я върне към живот. Предполагам, че те са я изкопали, докато още си бил затворен в Цитаделата, а след това са я съхранявали в ледена пещера. Преди да я донесат на поляната, са я изкормили като яребица и са задушили месото й. — Той стисна ръката ми. — Севериън, не ставай глупак!

В този момент ми се искаше да умра. Ако някой от ноктюлите се беше появил, без колебание щях да го прегърна. Големите прилепи не се появиха, но покрай реката видях, че се движи мъглявата бяла фигура, която бях зърнал преди малко. Откъснах се от Йонас и препуснах натам.