Дейвид Гемел
Легенда (2)

1.

Рек беше пиян. „Не достатъчно, за да има значение, но достатъчно, за да не го е грижа“, мислеше си, докато се взираше в рубиненото вино, хвърлящо кървави сенки върху чашата от оловен кристал. Огънят от дънери в огнището топлеше гърба му, а димът пареше очите му, докато острата му миризма се смесваше с тази на немити тела, забравена храна и плесенясали, влажни дрехи. Пламъкът на един фенер затанцува за кратко на ледения вятър, когато струя студен въздух премина из стаята. После изчезна, след като новодошлият затръшна дървената врата, мърморейки извинения към посетителите в претъпкания хан.

Разговорите, които бяха стихнали при внезапния прилив на мразовит въздух, сега се подновиха — дузина гласове от различни групи се сливаха в брътвеж от безсмислени звуци. Рек отпи от виното си. Потрепери, когато чу нечий смях — звукът беше студен като зимния вятър, който брулеше дървените стени. „Сякаш някой върви върху гроба ти“, помисли си. Придърпа синята си пелерина по-плътно над раменете. Не беше нужно да чува думите, за да разбере темата на всеки разговор: от дни беше една и съща. Войната. Толкова кратка дума, бележеща ужасни страдания. Кръв, смърт, завоевания, глад, напаст и ужас.

В стаята избухна смях.

— Варвари! — изрева един глас над брътвежа. — Лесна плячка за дренайските копия. — Разнесе се още смях.

Рек се взираше в кристалната чаша. Беше толкова красива, толкова крехка. Изработена със старание, дори с любов; многостенна като прозрачен диамант. Приближи чашата до лицето си и видя в нея отражението на дузина очи.

И всяко от тях обвиняваше. За миг му се дощя да разбие стъклото на парчета, да унищожи очите и обвинението. Ала не го направи. „Не съм глупак — каза си. — Още не.“

Хореб, съдържателят на хана, избърса дебелите си пръсти с една кърпа и хвърли уморен, но предпазлив поглед към тълпата, готов за неприятности и за намеса с дума и усмивка, преди да се е наложила употребата на рязък тон и юмруци. Война. Какво имаше в перспективата за такова кърваво начинание, та превръщаше хората в животни? Някои от пиещите — всъщност повечето — бяха добре познати на Хореб. Мнозина бяха семейни: фермери, търговци, занаятчии. Всички бяха дружелюбни; повечето — състрадателни, благонадеждни, дори добри. А ето че говореха за смърт и слава и бяха готови да пребият или убият всеки предполагаем симпатизант на надирите. Надирите — дори името им издаваше презрение.

„Ала ще им дадат да разберат — помисли си тъжно. — О, как ще им натрият носовете!“ Очите на Хореб оглеждаха голямото помещение и се оживиха, когато попаднаха върху дъщерите му, които раздигаха маси и носеха халби. Дребната Дори се изчерви под луничките си от някаква неприлична шега; Беса беше копие на майка си, висока и руса; Неса — пълничка, пряма и обичана от всички, скоро щеше да се омъжи за чирака на пекаря, Норвас. Добри момичета. Блажени дарове. После погледът му се спусна към високата фигура със синя пелерина, която седеше до прозореца.

— По дяволите, Рек, ела на себе си — промърмори той, знаейки, че мъжът изобщо няма да го чуе. Хореб се извърна, изруга, а после свали кожената си престилка и грабна една полупразна кана с бира и една халба. Сякаш размислил, той отвори един малък шкаф и извади бутилката портвайн, която пазеше за сватбата на Неса.

— Споделеният проблем е проблем за двама — каза той и се намести в стола срещу Рек.

— Приятел в нужда се избягва — отвърна Рек, пое предложената бутилка и напълни чашата си. — Някога познавах един генерал — каза той, взирайки се във виното, докато бавно въртеше чашата с дългите си пръсти. — Никога не беше губил битка. Не беше и печелил.

— Как така? — попита Хореб.

— Знаеш отговора. Казвал съм ти.

— Имам слаба памет. Все едно, обичам да слушам твоите истории. Как така никога не е губил и никога не е печелил?

— Предавал се, когато бил в опасност — каза Рек. — Хитро, а?

— Защо хората са му служили, щом никога не е печелил?

— Защото никога не е губил. Както и те.

— Ти би ли му служил? — попита Хореб.

— Вече не служа на никого. Най-малко на генерали. — Рек извърна глава, слушайки преплитащите се брътвежи. Затвори очи и се концентрира. — Чуй ги — изрече тихо. — Чуй как говорят за слава.

— И те не знаят повече, приятелю Рек. Не са я виждали, не са я преживявали. Гарвани, надвиснали като черен облак над бойно поле, угощаващи се с очите на мъртви мъже, лисици, дърпащи отрязани сухожилия, червеи…

— Престани, по дяволите… няма нужда да ми напомняш. Проклет да съм, ако отида. Кога се омъжва Неса?

— След три дни — отвърна Хореб. — Той е добро момче, ще се грижи за нея. Ще й пече кейкове. Скоро ще стане като буре.

— По един или друг начин — каза Рек и му смигна.

— Да, така е — отвърна Хореб и се ухили широко.

Мъжете седяха в мълчание и оставиха шума да ги завладее, докато пиеха умислено, спокойни в своята компания от двама. След малко Рек се наведе напред.

— Първото нападение ще бъде в Дрос Делнох — каза. — Знаеш ли, че там имат едва 10 000 души?

— Чух, че са по-малко. Абалайн намалява редовната войска и се концентрира върху запасната армия. Все пак има шест високи стени и силна крепост. А и Делнар не е глупав — участвал е в битката при Скейн.

— Наистина ли? — попита Рек. — Чух, че там бил един мъж срещу десет хиляди, и се нахвърлил яростно срещу врага.

— Сагата за Легендарния Дръс — каза Хореб с по-дълбок глас. — Историята за един гигант, чиито очи сеели смърт, а брадвата му всявала ужас. Съберете се, деца, и не стойте в сенките, да не би злото да се спотайва там, докато ви разказвам своята приказка.

— Негодник! — каза Рек. — Някога това ме ужасяваше. Познаваш го, нали — говоря за Легендата?

— Преди много време. Казват, че е мъртъв. Ако ли не, сигурно е над шейсетте. Участвахме заедно в три кампании, обаче съм говорил с него само два пъти. Но веднъж го видях в действие.

— Беше ли добър? — попита Рек.

— Невероятен. Беше точно преди Скелн и разгрома на Безсмъртните. Всъщност беше само една схватка. Да, беше много добър.

— Не си много силен в детайлите, Хореб.

— Нима искаш да звуча като другите глупаци и да плещя за война, смърт и убийства?

— Не — каза Рек, пресушавайки виното си. — Не искам. Нали ме познаваш?

— Достатъчно, за да те харесвам. Въпреки всичко.

— Въпреки кое?

— Въпреки това, че ти самият не се харесваш.

— Напротив — каза Рек, наливайки си още една чаша, — харесвам се достатъчно. Просто се познавам по-добре от повечето хора.

— Знаеш ли, Рек, понякога ми се струва, че изискваш прекалено много от себе си.

— Не. Изисквам съвсем малко. Познавам слабостите си.

— Слабостите са странно нещо — каза Хореб. — Повечето хора твърдят, че познават своите слабости. Когато ги попиташ, ще ти кажат: „Ами, първо на първо, съм твърде великодушен.“ Хайде, изброй своите, щом трябва. Ханджиите са за това.

— Ами, първо на първо, съм твърде великодушен — особено към ханджии.

Хореб поклати глава, усмихна се и замълча.

„Твърде интелигентен е за герой и твърде уплашен, за да е страхливец“, помисли си. Гледаше как приятелят му пресушава чашата си, поднася я към лицето си и се взира в собствения си раздробен образ. На Хореб за миг му хрумна, че ще я счупи — такъв гняв се четеше по пламналото лице на Рек.

После по-младият мъж внимателно върна чашата на дървената маса.

— Не съм глупак — изрече тихо. Застина, когато разбра, че го е изрекъл на глас.

— По дяволите! — каза. — Питието най-сетне ме хвана.

— Нека ти помогна до стаята ти — предложи Хореб.

— Има ли запалена свещ? — попита Рек, олюлявайки се на стола си.

— Разбира се.

— Нали няма да я оставиш да угасне? Не обичам тъмното. Нали разбираш, не ме е страх. Просто не ми харесва.

— Няма да я оставя да угасне, Рек. Вярвай ми.

— Вярвам ти. Нали те спасих? Помниш ли?

— Помня. Дай ръка. Ще те заведа до стълбите. Насам. Така е добре. Единият крак пред другия. Добре!

— Не се поколебах. Влязох направо с вдигнат меч, нали?

— Да.

— Не, не беше така. Две минути стоях и треперих. И те порязаха.

— Но все пак влезе, Рек. Порязването нямаше значение — все пак ме спаси.

— За мен има значение. Има ли свещ в стаята ми?

* * *

Зад него беше крепостта, мрачна и сива, обгърната с огън и дим. Звуците от битка изпълниха ушите му и той побягна с разтуптяно сърце, дишайки на пресекулки. Погледна назад. Крепостта беше близо, по-близо отпреди. Отпред бяха зелените хълмове, подслонили равнината Сентран. Те проблеснаха и се отдръпнаха пред него, изкушавайки го със своето спокойствие. Побягна по-бързо. Някаква сянка се спусна отгоре му. Портите на крепостта се отвориха. Той се напрегна срещу силата, която го теглеше назад. Плачеше и се молеше. Ала портите се затвориха и отново се озова в центъра на битката, с окървавен меч в треперещата си ръка.

* * *

Събуди се, с ококорени очи и разширени ноздри, а в дробовете му се надигаше вик. Една мека ръка помилва лицето му, а нежни думи го утешаваха. Погледът му се фокусира. Изгревът наближаваше и розовото сияние на новия ден прониза леда от вътрешната страна на прозореца в спалнята. Претърколи се.

— През нощта имаше проблеми — каза му Беса, а ръката й милваше челото му. Той се усмихна, придърпа юргана от гъши пух над рамото си и я притегли до себе си под завивките.

— Вече нямам — каза Рек. — Как бих могъл? — Топлината на тялото й го възбуди и пръстите му помилваха гърба й.

— Не днес — каза тя, целуна го леко по челото и го отблъсна. Отметна юргана, потрепери и хукна из стаята да събере дрехите си. — Студено е — каза. — По-студено от вчера.

— Тук е топло — предложи той и се надигна, за да гледа как се облича. Тя му изпрати въздушна целувка.

— С теб може да се лудува, Рек. Но не бих ти родила деца. А сега излез от това легло. Тази сутрин пристигат група пътници и стаята е заета.

— Ти си красива жена, Беса. Ако имах капка разум, щях да се оженя за теб.

— Тогава е добре, че нямаш, защото щях да ти откажа, а егото ти никога нямаше да го понесе. Търся някой по-солиден. — Усмивката смекчи думите й. Почти.

Вратата се отвори и Хореб нахълта вътре, носейки меден поднос с хляб, сирене и една халба.

— Как е главата? — попита и постави подноса на дървената маса до леглото.

— Добре — каза Рек. — Това портокалов сок ли е?

— Да, и ще ти струва скъпо. Неса причака търговеца от Вагрия, когато слезе от кораба. Чака го цял час с риск да измръзне, само за да ти купи портокали. Не мисля, че го заслужаваш.

— Вярно е — усмихна се Рек. — Тъжно, но вярно.

— Наистина ли днес поемаш на юг? — попита Беса, докато Рек отпиваше от плодовия си сок. Той кимна. — Глупаво е. Мислех, че ти е омръзнало от Рейнард.

— Ще го избягвам. Дрехите ми чисти ли са?

— Дори прекара часове с тях — каза Беса. — И защо? За да можеш да ги изцапаш в гората Грейвън.

— Не става въпрос за това. Човек винаги трябва да изглежда по най-добрия начин, когато напуска някой град. — Той хвърли един поглед към подноса. — Не мога да гледам сиренето.

— Няма значение — каза Хореб. — Включено е в сметката!

— В такъв случай ще се насиля да го изям. Днес има ли други пътници?

— Има керван с подправки, пътуващ за Лентрия през Грейвън. Двайсет мъже, добре въоръжени. Ще минат по обиколния маршрут на юг и на запад. Има и една жена, която пътува сама — но вече замина — каза Хореб. — И накрая, има група поклонници. Но те няма да тръгнат до утре.

— Жена?

— Не съвсем — каза Беса. — Но почти.

— Хайде, момиче — каза Хореб с широка усмивка, — не ти прилича да бъдеш злобна. Високо момиче с хубав кон. И е въоръжена.

— Бих могъл да пътувам с нея — каза Рек. — Това щеше да направи пътуването по-приятно.

— А тя можеше да те защитава от Рейнард — отвърна Беса. — Изглеждаше внушително. Хайде, Регнак, обличай се. Нямам време да седя тук и да гледам как закусваш като лорд. Създаде достатъчно хаос в тази къща.

— Не мога да стана, докато си тук — възнегодува Рек. — Няма да е прилично.

— Идиот такъв — каза тя и взе подноса. — Накарай го да стане, татко, иначе ще лежи тук цял ден.

— Права е, Рек — каза Хореб, когато вратата се затвори зад нея. — Време е да се размърдаш, а като знам колко време ти отнема да се подготвиш за пред хората, мисля, че ще те оставя да се заемеш с това.

— Човек трябва да изглежда по най-добрия начин…

— … когато напуска някой град. Знам. Винаги го казваш, Рек. Ще се видим долу.

Когато остана сам, поведението на Рек се промени, а бръчките от смях около очите му се превърнаха в следи от напрежение, почти мъка. Беше свършено с дренайците като световна сила. Улрик и надирските племена вече бяха започнали своя марш към Дренан и щяха да нахлуят в градовете от равнините върху реки от кръв. Дори всеки дренайски воин да убиеше трийсет членове от племето, пак щяха да останат стотици хиляди.

Светът се променяше и Рек оставаше без скривалища.

Мислеше си за Хореб и дъщерите му. Цели шестстотин години дренайската раса беше налагала цивилизацията в един свят, непригоден за нея. Бяха безжалостни завоеватели, мъдри учители и, най-главното, управляваха добре. Ала бяха стигнали до своя упадък и една нова империя чакаше, готова да възкръсне от кръвта и пепелта на миналото. Отново се сети за Хореб и се засмя. Каквото и да стане, има един старец, който ще оцелее, мислеше си. Дори надирите се нуждаят от добри ханове. А дъщерите му? Как щяха да се справят, когато ордите нахлуят през градските порти? Съзнанието му се изпълни с кървави картини.

— По дяволите! — извика и скочи от леглото, за да отвори запечатания с лед прозорец. Зимният вятър прониза затопленото му в леглото тяло и върна мислите му към реалността на днешния ден и дългото пътуване на юг. Той отиде до скамейката, на която бяха подредени дрехите му и бързо се облече. Бялата вълнена долна риза и синият панталон бяха подаръци от милата Дори; туниката, чиято яка беше извезана в златисто, беше наследство от по-добрите времена във Вагрия; обърнатото палто от овча кожа и златните връзки му бяха подарени от Хореб, а високите до бедрото ботуши от еленова кожа бяха неочакван подарък от един уморен пътник в някакъв чуждоземен хан. „А той трябва да е бил изненадан“, мислеше си Рек, припомняйки си тръпката от страх и вълнение, когато се беше промъкнал в стаята на мъжа, за да ги открадне едва преди месец. До гардероба имаше голямо бронзово огледало и Рек дълго се взира в отражението си. Видя висок мъж, с дълга до раменете кестенява коса и добре поддържан мустак, придобил елегантен вид с откраднатите си ботуши. Преметна раменния ремък през главата си и постави дългия меч в сребристочерната ножница.

— Ама че герой — каза на отражението си, а на устните му се появи цинична усмивка. — Ама че скъпоценен герой. — Извади меча и започна да парира и напада във въздуха, следейки с едно око отражението си. Китката му все още беше гъвкава, а хватката — сигурна. „Може да не си много други неща — каза си, — но си фехтовач.“ Взе от перваза на прозореца сребърната диадема талисман, станала негов амулет за късмет, откакто я открадна от един бордей в Лентрия — и я постави на челото си, отмятайки тъмната си коса зад ушите.

— Може би всъщност не си великолепен — каза на отражението си, — но в името на всички богове в Мисаел изглеждаш така!

Очите му се усмихнаха в отговор.

— Не ми се присмивай, Регнак Скитнико — каза.

Мятайки пелерината през ръка, той слезе по стълбите в дългото помещение, оглеждайки подранилото множество. Хореб му махна от бара.

— Това е друго нещо, Рек, момчето ми — каза той, отдръпвайки се назад с престорено възхищение. — Сякаш си излязъл от стихотворенията на Сербар. Питие?

— Не. Мисля, че ще го забравя за известно време — около десет години. Снощната отвара още ферментира в гърлото ми. Приготви ли ми малко от отвратителната си храна за из път?

— Червясали бисквити, плесенясало сирене и двегодишен бекон, който ще дойде, щом го повикаш — отвърна Хореб. — И шише от най-лошото…

Разговорът секна, когато пророкът влезе в хана, избелялата му синя дреха се развяваше около кокалестите крака, а тоягата му потропваше върху дървените дъски. Рек сподави отвращението си от вида на мъжа и предпочете да не поглежда унищожените орбити, където някога са били очите му.

Старецът протегна ръка, чийто среден пръст липсваше.

— Сребро, за да разберете бъдещето си — каза той с глас като сух вятър, шумолящ в зимни клони.

— Защо го правят? — прошепна Хореб.

— За очите им ли говориш? — отвърна Рек.

— Да. Как е възможно човек да извади собствените си очи?

— Да пукна, ако знам. Казват, че подпомага виденията им.

— Звучи ми почти толкова разумно, колкото да отрежеш члена си, за да подпомогнеш сексуалния си живот.

— Хора всякакви, Хореб, стари приятелю.

Привлечен от шума на гласовете им, старецът докуцука по-близо с протегната ръка.

— Сребро, за да разберете бъдещето си — изрече напевно. Рек се извърна на другата страна.

— Хайде, Рек — подкани го Хореб. — Виж дали пътуването е на добро. Какво лошо има?

— Ти плати. Аз ще слушам — каза Рек.

Хореб пъхна ръка дълбоко в джоба на кожената си престилка и пусна малка сребърна монета в дланта на стареца.

— За моя приятел тук — каза. — Аз знам бъдещето си.

Старецът клекна на дървения под и бръкна в една опърпана кесия, изваждайки шепа пясък, с който наръси наоколо. После извади шест ашика със старателно изписани руни.

— Това са човешки кости, нали? — прошепна Хореб.

— Така казват — отвърна Рек. Старецът запя на езика на старейшините, а треперещият му глас отекна в тишината. Хвърли костите върху пясъка на пода, а после прокара ръце над руните.

— Разбрах истината — каза накрая.

— Остави истината, старче. Разкажи ми история, пълна със златни лъжи и прекрасни девойки.

— Разбрах истината — повтори пророкът, сякаш не беше чул.

— По дяволите! — каза Рек. — Кажи ми истината, старче.

— Искаш ли да я чуеш, човече?

— Забрави проклетия ритуал, просто говори и се махай!

— Спокойно, Рек, спокойно! Такъв е подходът му — каза Хореб.

— Може би. Но е на път да ми провали деня. Бездруго никога не съобщават добри новини. Навярно старият негодник ще ми каже, че ще се заразя с чума.

— Той желае да чуе истината — каза Хореб, спазвайки ритуала — и ще я използва мъдро и добре.

— Всъщност не желае и няма да го направи — каза пророкът. — Ала съдбата трябва да се чуе. Ти не желаеш да слушаш приказки за смъртта си, Регнак Скитнико, син на Аргас, така че ще ги спестя. Ти си човек с неуверен характер и спорадична смелост. Ти си крадец и мечтател и съдбата ти ще те преследва и гони. Ще бягаш, за да страниш от нея, но стъпките ти ще те водят нататък. Но ти го знаеш, дългокраки, защото си го сънувал предишната нощ.

— Това ли е, старче? Тези безсмислици? Справедливо ли е да струват един сребърник?

— Графът и легендата ще бъдат заедно край стената. И мъже ще мечтаят и ще умират, но дали крепостта ще падне?

Старецът се обърна и си отиде.

— Какво сънува снощи, Рек? — попита Хореб.

— Нали не вярваш в тези безумия, Хореб?

— Какво сънува? — настоя ханджията.

— Изобщо не съм сънувал. Спах като пън. Като изключим проклетата свещ. Оставил си я да свети цяла нощ и замириса. Трябва да внимаваш повече. Можеше да предизвика пожар. Всеки път, когато идвам тук, те предупреждавам за тези свещи. Изобщо не слушаш.