Серия
Сага за Дренай (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legend, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

17.

Първата пролетна буря се разрази над Делнохските планини, когато Гилад смени караула на Първа стена. Гръмотевиците тътнеха гневно в небето, докато извитите копия на назъбените светкавици раздираха нощта, осветявайки крепостта за миг. Бурни ветрове свистяха около стените с пронизителен вой.

Гилад се приюти под надвисналата кула на портата и придърпа малката печка с нагорещени въглени на завет до стената. Пелерината му беше мокра, а от подгизналата му коса постоянно капеше вода върху раменете му и се процеждаше в нагръдника му, попивайки в кожената му ризница. Ала стената отразяваше топлината от печката, а Гилад беше имал и по-тежки нощи в Сентранската равнина, докато изравяше затънали овце в снежната виелица. Той често се повдигаше и надзърташе над стената на север в очакване на светкавица, която да озари равнината, ала нищо не помръдваше.

По-надолу по стената една желязна печка експлодира, когато я удари гръм, и близо до него се изсипа дъжд от нагорещени въглени. Ама че място да носиш броня, помисли си. Той потрепери и се притисна по-близо до стената. Бурята бавно се придвижваше нататък, вилнеейки из Сентранската равнина с хапещия вятър от север. Дъждът продължи известно време, лееше се върху сивите каменни парапети и се стичаше по стените на кулата, а случайните капки се изпаряваха със съскане над въглените.

Гилад отвори малката си раница и извади парче сушено месо. Отхапа малко и започна да дъвче. Още три часа, а после три — в топлата койка.

От мрака зад стените се чу шум от движение. Гилад се завъртя, мъчейки се да извади меча си, а в ума му нахлуха детските страхове от призраци. Някаква едра фигура се появи на светлината от печката.

— Спокойно, момче! Аз съм — каза Дръс и седна от другата страна на печката. После протегна огромните си ръце към огъня. — Грееш се, а?

Бялата му брада беше подгизнала, а черното му кожено палто блестеше като излъскано от бурята. Дъждът беше преминал в леко ръмене, а зловещият вой на вятъра беше секнал. Дръс си тананикаше стар боен химн, докато топлината го сгрее. Напрегнатият Гилад очакваше да започнат саркастичните забележки. „Значи ни е студено, а? Трябва ни огън, за да прогоним призраците, така ли? Защо избра моя пост, стар негоднико?“, мислеше си той. След малко мълчанието стана тягостно и Гилад не можеше да го търпи повече.

— Нощта е студена за разходки, сър — каза той и се прокле за почтителния тон.

— Имало е и по-студени. И аз обичам студа. Той е като болката — показва ти, че си жив.

Светлината от огъня хвърляше дълбоки сенки по загрубялото лице на стария воин и Гилад за пръв път видя умората, изписана там. Този мъж е адски уморен, помисли си.

Зад легендарната броня и очите с леден огън, той беше просто поредният старец. Може би беше силен и здрав като бик, но все пак стар. Изтощен от времето, този вечно неуморен враг.

— Може би няма да повярваш — каза Дръс, — но това е най-лошият момент за един войник — чакането преди битката. Преживявал съм го и преди. Някога сражавал ли си се, момче?

— Не, никога.

— Никога не е толкова зле, колкото си мислиш — след като осъзнаеш, че в смъртта няма нищо особено.

— Защо говорите така? Не съм съгласен. Имам жена и ферма, които искам да видя отново. Предстои ми да живея още много — каза Гилад.

— Разбира се, но ти може да оцелееш в тази битка и да те тръшне чума или да бъдеш убит от лъв, или да се разболееш от рак. Може да те ограбят и убият или да паднеш от кон. В крайна сметка все някога ще умреш. Всички умираме. Не казвам, че трябва да се предадеш и да посрещнеш смъртта с отворени обятия. Трябва непрекъснато да се бориш с нея. Един стар войник — мой добър приятел — ми каза в началото на живота ми, че този, който се страхува да загуби, никога няма да победи. И е така. Знаеш ли какво е берсерк, момче?

— Силен воин — каза Гилад.

— Да, така е. Но той е нещо повече от това: това е машина за убиване, която не може да бъде спряна. И знаеш ли защо?

— Защото е обезумял?

— Да, има нещо такова. Но и още. Той не се отбранява, защото, докато се бие, не го е грижа. Просто напада, а по-незначителните мъже — които ги е грижа — умират.

— Какво имате предвид под „незначителни мъже“? Не е нужно един мъж да е убиец, за да е велик.

— Нямам предвид това… Но предполагам, че е възможно. Ако се опитам да бъда фермер, в съседство с теб, хората ще кажат, че не съм добър като теб. Ще гледат на мен като на лош фермер. На тези стени за хората ще се съди по това колко дълго ще оцелеят. Незначителните мъже или незначителните войници, ако щеш — или се променят, или умират.

— Защо дойдохте тук, Дръс? — попита Гилад, а му се искаше да попита защо воинът беше решил да прекъсне наряда му. Ала брадвоносецът не го разбра.

— За да умра — каза тихо, докато топлеше ръцете си и се взираше във въглените. — Да намеря някое място на стените, където да застана и да умра. Не съм очаквал, че ще трябва да поема проклетата отбрана. Да върви по дяволите! Аз съм войник, не генерал.

Докато Дръс продължаваше да говори, Гилад осъзна, че брадвоносецът не говори на него — не на къл Гилад, някогашния фермер. Той просто си бъбреше с друг войник, край поредния огън на поредната крепост. В неговия свят тази сцена олицетворяваше живота на Дръс, очакването преди войната.

— Все й обещавах, че ще спра и ще се погрижа за фермата, но винаги се намираше някой, който трябва да води битка някъде. Години наред си мислех, че олицетворявам нещо — свободата, независимостта, не зная. А истината винаги е била много по-проста. Обичам да се бия. Тя го знаеше, но беше така добра никога да не го изтъква. Можеш ли да си представиш какво е да си Легенда — проклета Легенда? Можеш ли, момче?

— Не, но сигурно ви изпълва с гордост — изрече неуверено Гилад.

— Уморява те. Изпива силите ти, вместо да ги укрепва. Защото ти не можеш да си позволиш да си уморен. Ти си Легендарния Дръс и си неуязвим, непобедим. Смееш се, когато те боли. Можеш да маршируваш вечно. С един удар можеш да повалиш планини. Приличам ли на човек, който може да повали планина?

— Да — отвърна Гилад.

— Е, не мога, по дяволите. Аз съм един старец със слаби колене и гръб, скован от артрит. А и зрението ми не е така добро, както някога.

— Когато бях млад и силен, раните винаги заздравяваха бързо. Тогава бях неуморен. Можех да се бия по цял ден. С напредването на годините се научих да се преструвам и да си крада почивки, когато мога. Използвах опита си в битките там, където някога залагах само на силата. На петдесет бях предпазлив, а и дотогава Легендата бездруго караше хората да треперят. След това на три пъти съм се бил с мъже, които биха могли да ме победят, но се проваляха, защото знаеха кой съм и се страхуваха. Мислиш ли, че съм добър командир?

— Не зная. Аз съм фермер, а не войник — каза Гилад.

— Не увъртай, момче. Попитах те за мнението ти.

— Не, може би не. Но сте велик воин. Предполагам, че през изминалите години сте могли да станете военачалник. Не мога да кажа. Постигнахте чудеса с обучението; в Дрос цари нов дух.

— По мое време винаги е имало командири — каза Дръс. — Силни мъже с бързи умове. Постарах се да запомня всичките им уроци. Но е трудно, момче. Разбираш ли? Трудно е. Никога не съм се страхувал от врагове, срещу които мога да се изправя с брадва в ръка, ако се наложи. Но враговете на тази крепост не са същите. Боен дух, подготовка, огнени канали, боеприпаси, свръзка, организация. Това изтощава душата.

— Ние няма да ви разочароваме, Дръс — каза Гилад от цялото си сърце. — Ще застанем твърдо до вас. Вие ни научихте на това, макар че през по-голямата част от подготовката ви мразех.

— Омразата ражда сила, момче. Естествено, че ще издържите. Вие сте мъже. Чу ли за дън Мендар?

— Да, каква трагедия. Хубаво, че е бил до вас, за да ви помогне — каза Гилад.

— Беше дошъл да ме убие, момче. И почти успя.

— Моля? — изрече ужасено Гилад.

— Чу ме. И очаквам да не го разпространяваш. Бил е нает от надирите и той ръководеше убийците.

— Но… това означава, че сте били сам срещу тях — каза Гилад. — Били са петима и сте оцелели?

— Да, но те бяха случайно събрани и зле обучени. Знаеш ли защо ти казах за Мендар?

— Защото сте искали да споделите?

— Не, никога не съм обичал да говоря много, а и нямам нужда да споделям страховете си. Исках да знаеш, че ти вярвам. Искам да поемеш ролята на Мендар. Повишавам те в дън.

— Не желая — изрече яростно Гилад.

— Нима мислиш, че аз искам да поемам такава отговорност? Защо според теб прекарах толкова време тук? Опитвам се да те накарам да разбереш, че често, много често, сме принудени да вършим неща, от които ни е страх. Постъпваш на длъжност от утре.

— Защо? Защо аз?

— Защото те наблюдавах и мисля, че имаш талант за командир. Впечатли ме като водач на отряда си. А и помогна на Орин в надбягването. Това беше достойно. Освен това имам нужда от теб и от хора като теб.

— Аз нямам опит — каза Гилад, знаейки, че звучи неубедително.

— Ще натрупаш. Помисли за това: твоят приятел Бреган не е войник, а част от хората ти ще умрат при първото нападение. Ако имат добър офицер, част от тях могат да се спасят.

— Добре. Но аз не мога да си позволя да се храня в офицерската столова, нито мога да плащам на оръжейника. Ще трябва да ми дадете униформа.

— Тази на Мендар трябва да ти стане, а и ти ще я употребиш за по-благородна цел.

— Благодаря. По-рано казахте, че сте дошли тук да умрете. Това означава ли, че според вас не можем да победим?

— Не, не означава. Забрави за това.

— По дяволите, Дръс, не ме поучавай. Току-що говори за доверие. Е, вече съм офицер и ти зададох недвусмислен въпрос. Няма да разпространя отговора, така че ми се довери.

Дръс се усмихна и очите му срещнаха свирепия поглед на младия часовой.

— Много добре. Нямаме шанс в дългосрочен план. Всеки ден ни доближава до победата на надирите. Но ще ги накараме скъпо да си платят. И можеш да не се съмняваш в това, момче, защото ти го казва Легендарния Дръс.

— Легендата няма значение — каза Гилад и се усмихна в отговор. — Това е мъжът, убил петима нападатели в тъмна уличка.

— Не ме превъзнасяй заради това, Гилад. Всеки човек има някаква дарба. Някои строят, други рисуват, трети пишат, четвърти се бият. При мен е различно. Винаги съм намирал начин да избягам от смъртта.

* * *

Момичето вървеше покрай стените, пренебрегвайки подмятанията на войниците; кестенявата й коса проблясваше на утринното слънце, а дългите й крака — слаби и загорели — бяха причина за много от дружелюбните, но интимни забележки на войската. Тя се усмихна веднъж, когато един от мъжете, покрай който минаваше, прошепна на своя другар: „Мисля, че съм влюбен.“ Изпрати му въздушна целувка и му намигна.

Боуман се усмихна и леко поклати глава. Знаеше, че Каеса превръща в зрелище своето влизане, но кой можеше да я вини с това тяло? Висока колкото повечето мъже, стройна и грациозна, всяко нейно движение носеше удоволствие на мъжете, които я гледаха. „Физически — мислеше си Боуман — тя е съвършената жена. Въплъщение на женствеността.“

Той гледаше как тя опъва лъка си. Йорак го погледна въпросително, но той поклати глава. Другите стрелци се отдръпнаха. Това беше мигът на Каеса и след такова появяване, тя заслужаваше малко аплодисменти.

На сто крачки от стената бяха издигнати сламени чучела. Главите им бяха боядисани в жълто, а телата в червено. Разстоянието беше стандартно за добър стрелец, но стрелбата от бойна стена повишаваше сложността до известна степен.

Каеса посегна към колчана от еленова кожа на рамото си и извади една стрела с черни пера. Увери се, че е права, а после я сложи на тетивата.

— В главата — изрече.

Опъна тетивата с едно плавно движение и когато докосна бузата й, пусна стрелата. Тя проблесна в утринния въздух и се заби във врата на най-близкото чучело. Наблюдаващите мъже аплодираха възторжено и Каеса погледна Боуман, който повдигна вежда.

Още пет стрели се забиха в сламената мишена, преди Боуман да вдигне ръка, давайки знак на останалите стрелци да излязат напред. После повика Каеса при себе си и слезе от стената.

— Никак не бързаше да дойдеш тук, госпожо — каза и се усмихна.

Тя го хвана под ръка и му изпрати въздушна целувка. Както винаги, той се възбуди. И както винаги се овладя.

— Липсвах ли ти? — гласът й беше дълбок и гърлен и толкова пълен със сексуални обещания, колкото и тялото й.

— Ти винаги ми липсваш — каза той. — Повдигаш духа ми.

— Само него ли?

— Само него.

— Лъжеш. Виждам го в очите ти — каза тя.

— Не виждаш нищо, което не желая да видиш — ти или който и да било друг. С мен си в безопасност, Каеса. Не съм ли ти казвал? Но позволи ми да кажа, че за жена, която не търси мъжка компания, влезе много зрелищно. Къде са ти панталоните?

— Беше горещо. Туниката е достатъчно благоприлична — отвърна тя и разсеяно дръпна подгъва.

— Питам се дали всъщност знаеш какво искаш — каза той.

— Искам да ме оставят на мира.

— Тогава защо търсиш моето приятелство?

— Знаеш за какво говоря.

— Да, така е — отвърна той, — но не съм сигурен, че ти знаеш.

— Днес си много сериозен, о, Владетелю на гората. Не разбирам защо. На всеки от нас се плаща, получихме амнистия, а квартирите са далеч по-добри от Скълтик.

— Къде те настаниха? — попита той.

— Онзи млад офицер… Пинар?… настоя да ме настанят в главната казарма. Не искаше и да чуе, че ще съм в една стая с останалите мъже. Всъщност беше много трогателно. Дори ми целуна ръка!

— Той е добър — каза Боуман. — Да пийнем нещо. — Поведе я към столовата на Елдибар, а после през офицерското отделение в дъното и поръча бутилка бяло вино. Седнал до прозореца, той пиеше мълчаливо известно време и наблюдаваше тренировката на мъжете.

— Защо се съгласи на това? — попита го внезапно тя. — И не ми разправяй онези безсмислици за помилването. Изобщо не те е грижа за това, нито за парите.

— Още ли се опитваш да ме разгадаеш? Невъзможно е — каза той и отпи от виното. После се извърна и извика да донесат хляб и сирене. Тя изчака, докато обслужващият войник си тръгне.

— Хайде, кажи ми!

— Понякога, мила моя, както несъмнено ще разбереш, когато остарееш, няма прости причини за човешките постъпки. Може би е било импулс. Моментно действие. Кой знае защо съм се съгласил да дойда тук? Със сигурност не и аз!

— Отново лъжеш. Просто не искаш да кажеш. Заради онзи старец ли — Дръс?

— Защо се интересуваш толкова? Всъщност ти защо си тук?

— А защо не? Тук е вълнуващо и не много опасно. Нали ще си тръгнем, когато третата стена падне?

— Разбира се. Уговорката беше такава — каза той.

— Не ми вярваш, нали? — каза тя с усмивка.

— Не вярвам на никого. Знаеш ли, понякога се държиш като всяка друга жена.

— Това комплимент ли е, о, Повелителю на зелената гора?

— Не мисля.

— Тогава какво означава? Все пак аз съм жена. Как очакваш да се държа?

— Ето че пак почваш. Да се върнем на доверието. Какво те накара да ме попиташ?

— Не искаш да кажеш защо си дошъл, а лъжеш и за заминаването. Да не би да ме мислиш за пълна глупачка? Нямаш намерение да напуснеш тази обречена купчина камъни. Ще останеш до края.

— И как се добра до тази забележителна информация? — попита той.

— Пише го на лицето ти. Но не се тревожи, няма да те издам на Йорак или на някого от останалите. Но не разчитай, че аз ще остана. Нямам намерение да умра тук.

— Каеса, моя малка гълъбице, ти само доказваш колко малко ме познаваш. Както и да е, ако от това има някаква полза…

Боуман прекъсна обяснението си, когато високата фигура на Хогън влезе през вратата и ганът закрачи сред масите към тях. Каеса за пръв път виждаше командира на легиона и беше впечатлена. Той се движеше грациозно, поставил една ръка върху дръжката на меча. Очите му бяха светли, имаше силна челюст и мило лице — почти красиво. Веднага й стана неприятен. Впечатлението й се усили, когато той придърпа един стол, обърна го и седна срещу Боуман, пренебрегвайки я напълно.

— Боуман, трябва да поговорим — каза той.

— Кажи. Но нека първо те запозная с Каеса. Каеса, скъпа, това е ган Хогън от легиона — той се обърна и кимна веднъж към нея.

— Имаш ли нещо против да говорим насаме? — попита той Боуман. Зелените очи на Каеса проблеснаха гневно, ала тя замълча и се изправи, като отчаяно искаше да направи една последна забележка, с която да засегне мъжа.

— Ще се видим по-късно — каза Боуман, докато тя отваряше уста. — А сега хапни нещо. — Когато тя се завъртя кръгом и излезе от стаята, Боуман я погледна, очарован от котешката грациозност на походката й.

— Разстрои я — каза той.

— Аз ли? Та аз дори не говорих с нея — каза Хогън, свали сребристочерния си шлем и го сложи на масата. — Както и да е, това не е важно. Искам да говориш с хората си.

— За какво?

— Прекарват много време, мотаейки се наоколо, и се присмиват на войниците, докато тренират. Това се отразява зле на бойния дух.

— И защо да не го правят? Те са цивилни доброволци. Всичко това ще престане, когато битката започне.

— Работата е там, Боуман, че битката може да започне, преди да пристигнат надирите. Току-що попречих на един от хората си да изкорми онзи чернобрад гигант Йорак. Още малко и ще се стигне до убийство.

— Ще поговоря с тях — каза Боуман. — Успокой се и пийни нещо. Какво ще кажеш за моята майсторка на лъка?

— Всъщност не я огледах много внимателно. Стори ми се хубава.

— Май това, което казват за кавалерията, е вярно — каза Боуман. — Всички вие сте влюбени в конете си! За бога, човече, тя не е просто хубава!

— Поговори с хората си веднага. Ще се почувствам много по-добре. Напрежението нараства опасно, а надирите са само на два дни път оттук.

— Казах, че ще говоря. А сега пийни нещо и се успокой. Ти си не по-малко изнервен от хората си, а това едва ли е от полза за бойния дух.

Внезапно Хогън се усмихна.

— Прав си. Винаги е така преди битка. Дръс е като мечок, когото го боли глава.

— Чух, че си изгубил в „Откритите мечове“ срещу онзи дебеланко — каза с усмивка Боуман. — Защо така, старо магаре! Сега не е моментът да се подмазваш на висшестоящите.

— Не съм го оставил да победи, той е отличен фехтовач. Не го съди твърде строго, приятелю; може и да те изненада. Със сигурност изненада мен. Какво имаше предвид, когато каза, че съм разстроил момичето?

Боуман се усмихна, а после се разсмя силно. Поклати глава и си наля още една чаша вино.

— Скъпи мой Хогън, когато една жена е красива, тя очаква… как да се изразя… известно уважение от мъжете. Трябваше да проявиш благоразумието да бъдеш поразен от красотата й. Да онемееш, или още по-добре, да започнеш да бръщолевиш глупости. Тогава тя просто щеше да те пренебрегне и да отвърне на твоята страст с арогантно презрение. А ти я пренебрегна и тя ще те намрази. И което е по-лошо, ще направи всичко възможно да спечели сърцето ти.

— Това не ми звучи много логично. Защо ще се опитва да спечели сърцето ми, щом ме мрази?

— За да може да прояви презрение към теб. Нищо ли не знаеш за жените?

— Знам достатъчно — каза Хогън. — Знам също, че нямам време за такива глупости. Как мислиш, да й се извиня ли?

— И да й покажеш колко пренебрегната е била? Мило момче, имаш сериозни пропуски във възпитанието!