Серия
Сага за Дренай (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legend, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

11.

На един дървен таван, чийто прозорец тънеше в сянката на голямата кула, някакъв мъж чакаше и барабанеше с пръсти по широката маса. Зад него, в плетен кафез имаше гълъби с настръхнала перушина. Мъжът беше нервен. Напрегнат.

Шумът от стъпки по стълбите го накара да посегне към един тънък кинжал. Той изруга и избърса потната си длан във вълнените си панталони.

Влезе още един мъж, затвори вратата и седна срещу първия.

Новодошлият каза:

— Е? Какви са нарежданията?

— Да чакаме. Но това може да се промени, когато се разчуе, че Дръс е пристигнал.

— Един човек не променя нищо — каза новодошлият. — Вероятно не. Ще видим. Племената ще бъдат тук след пет седмици.

— Пет? Мислех…

— Знам — отвърна първият мъж. — Но първородният син на Улрик е мъртъв. Някакъв кон е паднал върху него. Погребалните обреди ще продължат пет дни; а това е лоша поличба за Улрик.

— Никакви лоши поличби не могат да попречат на надирската орда да превземе тази разнебитена крепост.

— Какви са плановете на Дръс?

— Възнамерява да препречи тунелите. Засега знам само това.

— Ела отново след три дни — каза първият мъж. После взе малък лист хартия и започна да пише с дребни букви върху него. Поръси мастилото с пясък, издуха го, а след това препрочете написаното:

Побратима на смъртта е тук. Тунелите са препречени. Бойният дух е повдигнат.

— Може би трябва да убием Дръс — каза новодошлият и се изправи.

— Ако ни наредят — отвърна първият. — Не и преди това.

— Значи ще се видим след три дни.

Той оправи шлема си на вратата и отметна назад пелерината над емблемата на рамото си. Беше дренайски дън.

* * *

Къл Гилад лежеше отпуснато върху ниската трева край стената на кухнята в Елдибар, а въздухът се изтръгваше от дробовете му с конвулсивни спазми. Тъмната му коса висеше в сплъстени кичури, от които по раменете му капеше пот. Обърна се настрани и изстена от усилието. Сякаш всеки мускул по тялото му крещеше от болка. Той и Бреган, заедно с още четиридесет и осем души от групата „Карнак“, се бяха надбягвали три пъти с пет други групи от Първа до Втора стена, катереха се по възлестите въжета, за да се придвижат до Четвърта стена… Една безкрайна, безсмислена агония от усилия.

Само гневът му даваше сили да продължи, особено след първата стена. Белобрадият стар негодник беше видял как изпревари 600 души до Втората стена, докато възпалените му крака и уморени ръце бъхтеха в пълно бойно снаряжение. Победител! И какво каза той? „Залитащ старец, следван от залитащи баби. Е, недей да лежиш там, момче. Продължавай към Трета стена!“

После се беше изсмял. Именно този смях го вбеси.

В този момент Гилад можеше да го убие — бавно. В продължение на пет безкрайни, мъчителни дни войниците от Дрос Делнох бягаха, катереха се, биеха се, събаряха сгради въпреки истеричните ругатни на прогонените собственици и караха безброй колички, пълни с отломки, към тунелите на Първа и Втора стена. След денонощния труд бяха уморени до смърт. А онзи тлъст старец продължаваше да ги пришпорва.

След турнирите по стрелба, състезанията по хвърляне на копие, фехтовката, боя с кинжали и борбата, съпътстващи тежката работа, малцина от къловете си правеха труда да посещават хановете около централната кула.

Ала не и проклетите легионери. Те преминаваха през обучението с ледени усмивки и подмятаха презрителни шеги на фермерите, които се стараеха да не изостават от тях. „Защо не се опитат да работят осемнайсет часа на полето — мислеше си Гилад. — Негодници!“

Той се изправи, сумтейки от болка, и опря гръб в стената, гледайки как останалите тренират. Оставаха му десет минути до следващата смяна, която трябваше да напълни количките с отломки. Носачите бъхтеха из откритото пространство, носейки камъни, два пъти по-тежки от ранен човек. Мнозина бяха с превързани ръце. Чернобрадият бар Британ вървеше до тях и ги подканваше с викове.

Бреган залитна към него и падна в тревата. Лицето му беше яркочервено. Той безмълвно подаде на Гилад половин портокал — беше сладък и свеж.

— Благодаря, Брег.

Гилад огледа останалите осем мъже в своята група. Повечето лежаха мълчаливо, макар че Мидрас беше започнал да повръща. Този идиот имаше приятелка в града и беше отишъл да я види предишната нощ, промъквайки се в казармата, за да дремне един час преди разсъмване.

Сега си плащаше за това. Бреган го понасяше добре: беше малко по-бърз, малко по-силен. И изобщо не се оплакваше, което беше цяло чудо.

— Време е, Гил — каза той. Гилад погледна към тунела, където работата забавяше ход. Другите членове на група „Карнак“ се придвижваха към полуразрушените домове.

— Хайде, момчета — каза Гилад. — Да ставаме. Започнете да дишате дълбоко. — Тази заповед беше последвана от стонове и мъжете почти не помръднаха. — Хайде де. Група „Кестриан“ вече тръгват. Негодници! — Гилад с мъка се изправи, като издърпа и Бреган. После отиде при всеки един от мъжете. Те бавно станаха и започнаха да вървят към тунела.

— Мисля, че умирам — каза Мидрас.

— Ще умреш, ако днес ни провалиш — промърмори Гилад. — Ако онази стара свиня още веднъж ни се присмее…

— Чумата да го тръшне — каза Мидрас. — Нали не си го видял да се поти от работа?

Привечер уморените мъже се разотидоха от тунелите към спокойната и сравнително неприкосновена казарма. Хвърлиха се върху тесните легла и започнаха да разкопчават нагръдниците и наколенниците.

— Нямам нищо против работата — каза Бейли, набит фермер от съседното село до това на Гилад, — но не разбирам защо трябва да я вършим в пълно бойно снаряжение.

Никой не му отговори.

Гилад почти беше заспал, когато един глас изрева:

— Група „Карнак“ на парадния плац!

Дръс стоеше на парадния площад с ръце на кръста, а сините му очи оглеждаха изтощените мъже, които се препъваха откъм казармата, присвивайки очи срещу светлината от факлите. Застанал между Хогън и Орин, той се усмихна мрачно, докато мъжете се строяваха тромаво.

Към петдесетте мъже от група „Карнак“ се присъединиха група „Кестриан“ и група „Меч“. Те безмълвно чакаха да чуят поредната отвратителна идея, която беше хрумнала на Дръс.

— Вашите три групи — каза Дръс — трябва да бягат до края на стената и обратно. Последната група ще бяга отново. Вървете!

Докато мъжете поемаха към изтощителната половин миля, някой се провикна от тълпата:

— А ти, дебелако? Идваш ли?

— Този път, не — отвърна Дръс. — Гледайте да не сте последни.

— Изтощени са — каза Орин. — Разумно ли е, Дръс?

— Довери ми се. Когато започнат атаките, хората ще трябва да стават от сън много бързо. Искам да разберат на какво са способни.

Изминаха още три дни. Първият тунел беше почти запълнен и започнаха работа по втория. Вече никой не викаше „ура“ при вида на Дръс, дори и от градското население. Мнозина бяха изгубили домовете си, други губеха препитанието си. Една делегация беше посетила Орин с молба разрушенията да престанат. Други смятаха, че гледката с празното пространство между стените само набляга върху това, че Дръс очаква надирите да превземат Дрос. Негодуванието растеше, ала старият воин преглътна гнева си и продължи да следва плана си.

На деветия ден се случи нещо, което даде на мъжете нова тема за разговор.

Докато група „Карнак“ се събираше за обичайното бягане, ган Орин дойде при дън Мендар, командващия офицер.

— Днес ще бягам с вашата група — каза той.

— Поемате командването ли, сър? — попита Мендар.

— Не, не. Само ще бягам. И ганът трябва да е във форма, Мендар.

Орин беше посрещнат с мрачно мълчание, когато влезе в строя, а златисто-бронзовата броня го отличаваше от чакащите войници.

Цяла сутрин се бъхти с мъжете, катереше се по въжета, спринтираше между стени. И винаги беше последен. Докато бягаше, част от мъжете се смееха, други се подиграваха. Мендар беше бесен. „Този човек се излага още повече — мислеше си. — А прави и нас за посмешище.“ Гилад не обръщаше внимание на гана освен един път, когато го издърпа над назъбените стени, защото изглеждаше, че ще падне.

— Остави го да падне — извика някой от другия край на стената.

Орин стисна зъби и продължи напред, прекарвайки целия ден с войската, като дори участва в разрушителните работи. Следобед вече работеше два пъти по-бавно от останалите войници. Никой не му говореше. Хранеше се отделно от другите, но не по свое желание — никой не сядаше до него.

Вечерта се прибра в квартирата си, целият разтреперан и с пламнали мускули, и заспа с доспехите.

На разсъмване се изкъпа, сложи си бронята и отново се присъедини към група „Карнак“. Едва на тренировката по фехтовка се отличи, но дори и тогава се усъмни, че са го оставили да победи. И кой можеше да ги вини за това?

Един час преди свечеряване Дръс пристигна с Хогън и нареди четири групи да се съберат пред портата на Втора стена: „Карнак“, „Меч“, „Егел“ и „Огън“.

Дръс се провикна към събралите се двеста души от върха на стената:

— Кратко надбягване, за да се поразтъпчете, момчета. Разстоянието от тази порта до края на стената и обратно е една миля. Ще го пробягате два пъти. Групата, която остане последна, ще бяга отново. Вървете!

Когато се втурнаха вкупом напред, Хогън се надвеси.

— По дяволите! — каза.

— Какво има? — попита Дръс.

— Орин бяга с тях. Мислех, че вчера му е дошло в повече. Какво му става? Да не е полудял?

— Ти бягаш с тях — каза Дръс. — Защо не и той?

— Стига, Дръс, що за въпрос е това? Аз съм войник и тренирам всеки божи ден. Но той! Погледни го — вече е последен. Ще се наложи да избереш последния, без Орин.

— Не мога, момче. Ще го засрамя. Той направи своя избор и предполагам, че има причини.

През първата миля Орин беше на трийсет метра зад последния войник и полагаше големи усилия. Впери очи в задната част на бронята на мъжа и продължи да бяга, пренебрегвайки болката в хълбока си. Потта пареше очите му, а шлемът с гребен от бели конски косми се изхлузи от главата му. Изпита облекчение.

След миля и половина изоставаше с четиридесет метра.

Гилад погледна назад от центъра на водещата група, забави ход и се обърна, а после хукна назад към запъхтяния ган. Когато го наближи, започна да бяга редом с него.

— Слушай — каза му, без да се задъхва. — Отпусни юмруци, това ще ти помогне за дишането. Не мисли за нищо друго, освен да ме следваш. Не, не се опитвай да ми отговаряш. Брой вдишванията. Поеми дълбоко въздух и издишай по най-бързия начин. Това е. Вдишвай дълбоко на всеки две крачки. И не спирай да броиш. Не мисли за нищо, освен за броя на вдишванията. А сега ме следвай.

Той застана пред генерала, поддържайки същото бавно темпо, а после леко забърза.

Дръс се облегна на стената, когато краят на надпреварата наближи. Орин следваше слабия помощник-командир. Повечето мъже бяха финиширали и се бяха разпръснали, наблюдавайки последните няколко бегачи. Орин продължаваше да е последен, но изоставаше само с десет метра от изтощения къл от група „Огън“. Мъжете започнаха да подвикват на войника да бяга по-бързо. Всички групи, освен „Карнак“, искаха той да победи.

Оставаха трийсет метра. Гилад се върна при Орин.

— Дай всичко от себе си — каза му. — Бягай, тлъст негодник!

Гилад ускори ход и профуча покрай къла. Орин стисна зъби и го последва. Гневът му даваше сила. В изтощените му мускули нахлу свеж адреналин.

Оставаха десет метра, а той вече беше се изравнил с мъжа. Чуваше окуражителните викове от тълпата. Войникът до него се откъсна с последно усилие, а лицето му се сгърчи в агония.

Орин го настигна в сянката на портата и залитна. Хвърли се напред, стовари се на земята и се търкулна в множеството. Не можа да се изправи, но нечии ръце го сграбчиха, изправиха го на крака и го потупаха по гърба. Бореше се за въздух… Един глас каза:

— Продължавай да вървиш. Това ще помогне. Хайде, размърдай краката си.

Подкрепян от двете страни, той започна да върви. Гласът на Дръс долетя от стената.

— Групата на онзи мъж, още една обиколка.

Група „Огън“ потегли, този път в лек бяг.

Гилад и Бреган помогнаха на Орин да стигне до един стърчащ каменен блок и го настаниха отгоре. Краката му трепереха, но вече дишаше по-спокойно.

— Съжалявам, че ви обидих — каза Гилад. — Исках да ви ядосам. Баща ми винаги казваше, че гневът дава сили.

— Не е нужно да се оправдаваш — каза Орин. — Няма да предприема нищо срещу теб.

— Не се оправдавам. Можех да пробягам десет пъти това разстояние; както и повечето от моите хора. Просто реших, че това ще помогне.

— Така беше. Благодаря ти, че се върна.

— Според мен се справихте невероятно добре — каза Бреган. — Знам какво ви е било. Но ние бягаме близо две седмици. А за вас днес беше едва втори ден.

— Утре ще дойдете ли отново? — попита Гилад.

— Не. Бих искал, но имам и друга работа. — Той се усмихна внезапно. — От друга страна — каза, — Пинар се справя много добре с бумащината, а на мен ми дойде до гуша да приемам оплакващи се делегации през пет минути. Да, ще дойда.

— Може ли един съвет? — каза Гилад.

— Разбира се.

— Сложете си обикновена броня. Така няма да изпъквате толкова.

— Аз трябва да се отличавам — отвърна с усмивка Орин. — Нали съм ганът.

Високо над тях, Дръс и Хогън пиеха бутилка червено лентрийско вино.

— Искаше се смелост от негова страна, за да дойде днес след вчерашните подигравки — каза Дръс.

— Да, предполагам — отвърна Хогън. — Не, по дяволите, ще се съглася с теб и ще го похваля, макар и неохотно. Ти му вдъхна смелост.

— Не можеш да вдъхнеш на човек нещо, което не притежава — каза Дръс. — Просто никога не я е търсил. — Дръс се усмихна, отпи дълга глътка от бутилката и я подаде на Хогън полупразна.

— Харесвам този дребосък — каза Дръс. — Откровен е!

* * *

Орин лежеше в тясната си койка, подпрян върху меки възглавници и с глинена чаша в ръка. Опитваше се да убеди себе си, че няма нищо славно в това да пристигнеш предпоследен. За щастие не успяваше. Никога не беше имал способности на атлет, още от малък. Но произхождаше от семейство на воини и дренайски предводители, а баща му настояваше да участва в най-различни войнишки занимания. Винаги беше боравил добре с меча, което според баща му компенсираше другите му, по-големи недостатъци. Като например това, че не можеше да търпи физическа болка. Или че не можеше да разбере, дори след подробни разяснения, голямата грешка, допусната от назредаите в битката при Плетии. Питаше се дали баща му щеше да е доволен от това, че се беше хвърлил на земята, за да победи един къл в състезание по бягане. Усмихна се: щеше да го помисли за луд. Шумът от тропане по вратата му го върна в настоящето.

— Влез!

Беше Дръс, без своето сребристочерно палто. „Странно как прилича на старец без легендарното си облекло“, помисли си Орин. Брадата на война беше сресана и той носеше надиплена бяла туника с бухнали ръкави, събрани на китките. На кръста му имаше дебел черен колан със сребърна катарама. В ръцете му — голяма бутилка червено лентрийско вино.

— Реших, че ако сте буден, можем да пийнем заедно — каза Дръс, като придърпа един стол и го обърна така, както Орин много пъти беше виждал да прави Хогън.

— Защо го правите? — попита Орин.

— Кое? — каза Дръс.

— Обръщате стола.

— Старите навици трудно се забравят — дори сред приятели. Това е войнишки обичай. Когато си възседнал стола така, е по-лесно да станеш. Освен това издигаш плътен дървен слой между корема си и човека, с когото говориш или срещу когото седиш.

— Разбирам — каза Орин. — Винаги съм искал да попитам Хогън, но така и не се наканих. Какво кара хората да придобиват такива навици?

— Гледката на приятел със забит нож в корема! — отвърна Дръс.

— Напълно разбираемо е. Дръс, ще ме научите ли на своите номера, преди да пристигнат надирите?

— Не. Ще трябва да ги научите сам. Ще ви помагам с дребните неща, когато му дойде времето — те може да се окажат важни.

— Дребните неща? Заинтригуван съм, Дръс. Кажете ми някои от тях. — Орин пое чашата лентрийско вино и се облегна назад. Дръс пиеше от бутилката.

— Добре — каза брадвоносецът, пресушил половината бутилка, — отговорете на този въпрос: защо всяка сутрин дават на хората портокали?

— За да са здрави и да се предпазят от дизентерия. Освен това те освежават и са евтини. Така ли е? — попита озадаченият Орин.

— Донякъде — отвърна Дръс. — Бронзовия граф е въвел портокалите в армията, отчасти поради причините, които споменахте, но преди всичко, защото, ако втриете сока в дланта си, мечът ви няма да се изплъзне, когато се изпотите. Освен това, ако го втриете върху челото си, потта няма да капе в очите ви.

— Не го знаех. Предполагам, че е трябвало да го правя, но не съм. Колко просто! Кажете ми още нещо.

— Не — каза Дръс, — друг път. Кажете ми, защо се включихте в обучението на къловете?

Орин се изправи и впери тъмните си очи в лицето на Дръс.

— Смятате, че идеята не е добра?

— Зависи какво се опитвате да постигнете. Към уважение ли се стремите?

— Не, за бога! — отвърна Орин. — Твърде късно е за това, Дръс. Направих го заради онова, което казахте в нощта, когато измъкнахте хората от леглото заради нощното бягане. Попитах ви дали е разумно, а вие казахте: „Трябва да разберат на какво са способни.“ Е, аз също. Никога не съм се сражавал. Искам да разбера какво е да те събудят след цял ден тренировки и да е необходимо да се биеш отново. Разочаровах много хора тук. Навярно отново ще ги разочаровам, когато надирите започнат да се катерят по стената, но се надявам да не е така. Трябва да стана по-издръжлив и по-бърз. И ще го направя. Нима това е толкова лоша идея?

Дръс наклони бутилката, облиза устни и се усмихна.

— Не. Идеята е добра. Но когато станете малко по-издръжлив, отидете и в другите групи. Това ще ви бъде от полза.

— Така ли?

— Ще видите.

— Видяхте ли графа? — попита внезапно Орин. — Син твърди, че е зле. Всъщност много зле.

— Едва ли би могъл да е по-зле. Сега непрекъснато е в несвяст — не знам как се държи.

Двамата мъже разговаряха повече от час; Орин разпитваше стареца за живота му и многото битки, в които беше участвал, като неизменно се връщаше към безсмъртната история за Скелн и падането на крал Горбен.

Когато камбаната на централната кула би тревога, двамата мъже реагираха незабавно. Дръс изруга, захвърли бутилката и хукна към вратата. Орин се надигна от койката и го последва. Дръс побягна из парадния плац и по малкото възвишение до централната кула, промуши се под решетката на портата и продължи по дългото, вито каменно стълбище до спалнята на графа. Калвар Син стоеше до леглото му с дън Мендар, Пинар и Хогън. Някакъв стар прислужник плачеше до прозореца.

— Мъртъв ли е? — попита Дръс.

— Не. Скоро — отвърна Калвар Син.

Дръс отиде до леглото и седна до крехката фигура. Очите на графа се отвориха и примигнаха два пъти.

— Дръс? — изрече той с немощен глас.

— Тук съм.

— Тя идва. Виждам я. С черна качулка е.

— Заплюй я от мое име — каза Дръс, а огромната му ръка милваше трескавото чело на графа.

— След Скелн… си мислех… че ще живея вечно.

— Успокой се, приятелю. Това, което съм научил за смъртта, е, че не е толкова страшна, колкото изглежда.

— Виждам ги, Дръс. Безсмъртните. Изпращат Безсмъртните! — Умиращият мъж сграбчи ръката на Дръс и се опита да се изправи. — Ето ги! Господи, ще се погрижиш ли за тях, Дръс?

— Това са просто мъже. Ще ги прогоним.

— Седни край огъня, детето ми, и ще ти разкажа за това. Само не казвай на майка си, че съм ти казал — знаеш, че не обича кръвожадни истории. Ах, Вире, мъничката ми! Никога няма да разбереш какво означаваше за мен да бъда твой баща…

Дръс сведе глава, докато старият граф продължи да бълнува със слаб и треперещ глас. Хогън стисна зъби и затвори очи, Калвар Син седеше отпуснат в едно кресло, а Орин стоеше до вратата, припомняйки си смъртта на баща си отпреди толкова много години.

— Бяхме прекарали в прохода много дни и удържахме на всичките им нападки. Варвари, колесници, пехота, кавалерия. Ала заплахата от Безсмъртните постоянно висеше над нас. Никой не ги беше побеждавал! Старият Дръс стоеше в средата на първа линия и когато Безсмъртните се отправиха към нас, застинахме на място. Във въздуха се усещаше паника. Исках да побягна и долавях същото чувство по лицата на мъжете наоколо. После старият Дръс вдигна брадвата си и изрева към настъпващата редица. Беше невероятно. Почти вълшебно. Заклинанието се развали. Страхът изчезна. Той вдигна брадвата си, за да я видят, а после извика. И сега го чувам: „Хайде, тлъсти негодници! Аз съм Дръс, а това е Смъртта!“.

— Вире? Вире? Чаках те… само още веднъж. Да те видя. Толкова… Толкова исках… — Крехкото тяло потрепери, а после остана неподвижно. Дръс затвори очите на мъртвия мъж и избърса с ръка своите.

— Изобщо не биваше да я изпраща — каза Калвар Син. — Обичаше това момиче, тя беше смисълът на живота му.

— Навярно затова я е изпратил — каза Хогън.

Дръс придърпа копринения чаршаф над лицето на графа и отиде до прозореца. Сега беше сам — последният оцелял от Скелн. Облегна се на перваза на прозореца и вдиша от нощния въздух.

Навън луната заливаше Дрос с тайнствена светлина — сива и призрачна, и старият мъж погледна на север. Отгоре долетя пърхащ гълъб, който заобиколи мансардата под централната кула. Беше дошъл от север.

Той се извърна от прозореца.

— Утре ще го погребем скромно — каза. — Няма да прекъсваме обучението заради пищно погребение.

— Но, Дръс, това е граф Делнар! — каза Хогън с пламнали очи.

— Това — каза Дръс, сочейки леглото — е един труп, прояден от рака. Не е никой. Правете, каквото ви казвам.

— Безсърдечен негодник — каза дън Мендар.

Дръс насочи ледения си поглед към офицера.

— Спомни си това, момчето ми, когато ти или някой от вас се обърнете срещу мен.