Дейвид Гемел
Легенда (17)

16.

Носен от попътен вятър, „Уейстръл“ бързо се движеше на север, докато накрая сребристосивите кули на Дрос Пурдол изникнаха над хоризонта. Корабът влезе в пристанището малко преди пладне, маневрирайки покрай дренайските бойни триреми и търговските кораби, закотвени в залива.

На шумните докове, улични търговци продаваха амулети, украшения, оръжия и одеяла на моряците, а плещести докери носеха провизии по клатещи се трапове, редяха товари и проверяваха колко тежат. Навсякъде цареше шум и видим хаос.

Пристанището изобилстваше от цветове и кипеше от трескавото темпо на градския живот и Рек съжали, че напуска кораба. Когато Сербитар поведе Трийсетте към брега, Рек и Вире се сбогуваха с капитана.

— Пътуването беше повече от приятно, с едно изключение — каза му Вире. — Благодаря ви за любезното отношение.

— За мен беше удоволствие да ви служа, милейди. На връщане ще изпратя брачните документи в Дренан. Беше ми за първи път. Никога не съм участвал в сватбата на дъщеря на граф, камо ли пък да я ръководя. Желая ви всичко най-хубаво — той се приведе напред и й целуна ръка.

Щеше му се да добави: „Щастие и дълголетие“, но знаеше къде отиват.

Вире заслиза по трапа, а Рек стисна ръката на капитана. Изненада се, когато мъжът го прегърна.

— Нека ръката, с която държиш меча, бъде силна, късметът ти да работи, а конят ти да е бърз, когато часът удари — каза той.

Рек се усмихна.

— Ще имам нужда от първите две. Колкото до коня, мислите ли, че тази дама ще реши да избяга?

— Не, тя е прекрасна девойка. Бъдете щастливи.

— Ще се постарая — отвърна Рек.

На кея един млад офицер с червена пелерина си проправяше път сред тълпата, за да се срещне със Сербитар.

— По каква работа идвате в Дрос Пурдол? — попита той.

— Ще отпътуваме за Делнох, веднага щом си намерим коне — отвърна албиносът.

— Сър, крепостта скоро ще бъде обсадена. Знаете ли за предстоящата война?

— Да. Пътуваме с лейди Вире, дъщерята на граф Делнар, и нейния съпруг Регнак.

Когато видя Вире, офицерът се поклони:

— За мен е удоволствие, милейди. Запознахме се на осемнадесетия ви рожден ден миналата година. Вероятно не ме помните.

— Напротив, дън Дегас! Танцувахме и ви настъпих по крака. Бяхте много мил и поехте вината.

Дегас се усмихна и отново се поклони. „Как се е променила — помисли си. — Къде беше онова непохватно момиче, което се беше препънало в подгъва на полата си? Което беше пламнало като виното, когато по време на един разгорещен разговор беше счупило една кристална чаша и беше заляло жената до себе си. Какво се бе променило? Тя беше същата жена-момиче, която помнеше — косата й беше пепеляворуса, устата й — твърде широка, а тъмните й вежди бяха нависнали над хлътналите й очи.“ Видя я да се усмихва, когато Рек пристъпи напред и получи отговор на въпроса си. Беше станала желана.

— За какво мислите, Дегас? — попита тя. — Изглеждате отнесен.

— Извинете ме, милейди. Мислех си, че граф Пиндак ще се радва да ви приеме.

— Ще се наложи да му предадете моите извинения — каза Вире, — защото трябва да тръгнем възможно най-скоро. Откъде можем да купим коне?

— Сигурен съм, че ще можем да ви намерим хубави коне — каза Дегас. — Жалко, че не дойдохте по-рано, защото преди четири дни изпратихме триста души в Делнох да подпомогнат защитата. Можехте да пътувате с тях — щеше да бъде по-безопасно. Сатулите станаха по-смели, откакто се появи заплахата на надирите.

— Ще стигнем дотам — каза високият мъж с Вире. Дегас го прецени с поглед: войник е, помисли си, или някога е бил. Държи се добре. Дегас упъти групата до един голям хан и обеща да осигури конете до два часа.

Верен на думата си, той се върна с отряд дренайски кавалеристи, яхнали трийсет и два коня. Не бяха расови като онези, които оставиха в Лентрия, защото бяха мустанги, развъждани за работа в планината, но бяха силни животни. Когато разпределиха конете и опаковаха провизиите, Дегас отиде при Рек.

— Няма да плащате за тези коне, но ще ви бъда задължен, ако доставите тези депеши на графа. Вчера пристигнаха по море от Дренан и изтърваха войската ни. Тази с червения печат е от Абалайн.

— Графът ще ги получи — каза Рек. — Благодаря ви за помощта.

— Няма нищо. Успех! — Офицерът отиде да се сбогува с Вире.

След като пъхна писмата в дисагите на дорестия си кон, Рек го яхна и поведе групата на запад от Пурдол, по протежението на Делнохските планини. Сербитар галопираше до него, когато навлязоха в първата от дълбоките гори зад града.

— Изглеждаш разтревожен — каза Рек.

— Така е. По пътя ни ще има разбойници, ренегати, може би дезертьори и със сигурност сатулски племена.

— Но не това те тревожи?

— Прозорлив си — отвърна Сербитар.

— Така е. А видях и ходещ труп.

— Наистина — каза Сербитар.

— Достатъчно дълго увърта за онази нощ — каза Рек. — А сега ми кажи истината. Знаеш ли какво беше това?

— Според Винтар е демон, призован от Носта Кан. Той е главният шаман на племето на Улрик Вълчи глави — и следователно е повелител на всички надирски шамани. Стар е и казват, че първо е служил на прадядото на Улрик. Този човек е обладан от злото.

— И уменията му са по-големи от вашите?

— Поотделно, да. Но като цяло? Не мисля. В момента ние му пречим да влезе в Делнох, но той на свой ред е спуснал було над крепостта и не можем да влезем.

— Ще ни нападне ли отново? — попита Рек.

— Със сигурност. Въпросът е, какъв метод ще използва.

— Струва ми се, че ще оставя тези тревоги на теб — каза Рек. — За днес не мога да поема повече нещастия.

Сербитар не му отговори. Рек дръпна поводите на коня си и изчака Вире.

Тази нощ си направиха лагер край един планински поток, но без да палят огньове. В ранната вечер Винтар рецитира стихове. Гласът му беше нежен и мелодичен, а думите му въздействаха емоционално.

— Той ги е писал — прошепна Сербитар на Вире, — макар че не го признава. Не знам защо — прекрасен поет е.

— Но те са толкова тъжни — каза тя.

— Красотата е тъжна — отвърна албиносът. — Защото повяхва.

Той я остави и се оттегли под близката върба, седна с гръб към дървото, като сребрист призрак на лунната светлина.

Арбедарк дойде при Рек и Вире и им даде меденки, които беше купил на пристанището. Рек погледна към самотната фигура на албиноса.

— Той пътешества — каза Арбедарк. — Сам.

* * *

Когато птиците започнаха сутрешните си песни, Рек простена и измъкна болезненото си тяло от дървесните корени, които се бяха впили в хълбока му. Отвори очи. Повечето от Трийсетте още спяха, макар че високият Антахейм стоеше на пост край потока. Сербитар беше останал на същото място под върбата, както по време на рецитала.

Рек се изправи и се протегна, а устата му беше пресъхнала. Отметна одеялото и отиде при конете, извади раницата си, изплакна уста с водата от манерката и пое към потока. Извади сапун, съблече ризата си и коленичи до буйната вода.

— Моля те, не го прави — каза Антахейм.

— Кое?

Високият воин отиде при него и приклекна от едната му страна.

— Сапунените мехури ще се понесат по течението. Не е разумно да разгласяваме присъствието си по този начин.

Рек се наруга за проявената глупост и побърза да се извини.

— Няма защо. Съжалявам, че се натрапих. Виждаш ли онова растение там, до скалата с лишеите?

Рек се извърна и кимна.

— Това е лимонова мента. Измий се с вода, а после стрий част от листата й и почисти тялото си. Това ще те освежи и ще създаде… по-приятен аромат.

— Благодаря. Сербитар още ли пътешества?

— Едва ли. Ще го потърся — Антахейм затвори очи за няколко секунди. Когато ги отвори отново, Рек долови паника и воинът избяга от потока. В този миг всички членове на Трийсетте се надигнаха изпод одеялата и хукнаха към върбата, до която седеше Сербитар.

Рек остави ризата и сапуна на брега и отиде при тях. Винтар се беше привел над неподвижното тяло на албиноса; той затвори очи и постави ръце върху слабото лице на младия предводител. Остана така дълго време. По челото му изби пот и започна да се поклаща. Когато вдигна ръка, Менахем незабавно дойде при него и вдигна ръката на Сербитар. Мургавият воин повдигна десния клепач на албиноса: ирисът беше кървавочервен.

Вире коленичи до Рек.

— По принцип очите му са зелени — каза тя. — Какво става?

— Не зная — каза Рек.

Антахейм се отдели от групата и хукна към храсталака, а минути по-късно се върна с нещо, което приличаше на наръч от лозови листа, които изсипа на земята. Събирайки сухи съчки, той стъкми малък огън; после направи триножник от клони и окачи едно гърне над пламъците, напълни го с вода и стри листата между дланите си, като ги хвърли в гърнето. Скоро водата започна да клокочи и въздухът се изпълни с благоуханен аромат. Антахейм вдигна гърнето от огъня, добави студена вода от манерката си, а после прехвърли зелена течност в глинена чаша, облицована с кожа и я подаде на Менахем. Те бавно отвориха устата на Сербитар, и докато Винтар стискаше ноздрите на албиноса, изляха течността.

Сербитар се задави и преглътна, а Винтар пусна носа му. Менахем отново положи главата му на тревата и Антахейм бързо угаси огъня. Нямаше дим.

— Какво става? — попита Рек, когато Винтар дойде при него.

— По-късно ще говорим — отвърна Винтар. — Сега трябва да си почина. — Той се запрепъва към завивките си и легна, като незабавно потъна в дълбок, безпаметен сън.

— Чувствам се като еднокрак човек в състезание по бягане — каза Рек.

При тях дойде Менахем, а тъмното му лице беше пепеливо от изтощение, докато пиеше вода от една кожена манерка. Изпъна дългите си крака на тревата и легна по хълбок, подпирайки се на лакът. После се обърна към Рек.

— Не исках да ви подслушвам — каза, — но все пак ви чух. Трябва да простиш на Винтар. Той е по-възрастен от останалите и напрежението от издирването му дойде в повече.

— Издирването? Какво издирване? — попита Вире.

— Търсихме Сербитар. Беше отпътувал надалече и пътят се бе разделил. Не можеше да се върне и трябваше да го открием. Винтар правилно предположи, че се е оттеглил в мъглата и е рискувал. Наложи се да го търси.

— Съжалявам, Менахем. Изглеждаш изтощен — каза Рек, — но не забравяй, че ние не знаем за какво говориш. В мъглата? Какво, по дяволите, означава това?

Менахем въздъхна.

— Как да обясниш цветовете на слепец?

— Като му кажеш — сопна се Рек, — че червеното е като коприна, синьото е като студена вода, а жълтото — като слънцето по лицето му.

— Прости ми, Рек. Уморен съм, не исках да бъда груб — каза Менахем. — Не мога да ти обясня мъглата така, както аз я разбирам. Но ще се опитам да ти създам някаква представа.

— Бъдещето има много лица, но миналото е само едно. Когато пътешестваме и напускаме телата си, се движим по прав път, почти както сега. Преодоляваме огромни разстояния. Ала обратният път остава неизменен, защото е запечатан в спомените ни. Разбираш ли?

— Засега да — каза Рек. — Вире?

— Не съм малоумна, Рек.

— Извинявай. Продължавай, Менахем.

— А сега се опитай да си представиш, че има и други пътища. Например не само от Дренан до Делнох, но и от днес до утре. Утрешният ден още не е настъпил и възможностите за него са безкрайни. Всеки от нас взема решения, които ще се отразят на утрешния ден. Но да речем, че пътуваме в утрешния ден. Тогава се изправяме пред множество пътища, тънки като паяжина и непрекъснато менящи се. В един от тези утрешни дни Дрос Делнох вече е паднал, в друг е бил спасен или пък предстои да падне или да бъде спасен. Вече имаме четири пътя. Кой е правилният? И когато поемем по пътя, как ще се върнем в днешния ден, който от нашето място изглежда като множество вчерашни дни? В кой от тях ще се върнем? Сербитар е отпътувал далече след утрешния ден. И Винтар го намери, докато ние наблюдавахме пътя.

— Аналогията ти не беше подходяща — каза Рек. — Това не е като да обясниш цветовете на слепец. По-скоро е като да учиш скала как се стреля с лък. Нямам ни най-малка представа за какво говориш. Сербитар ще се оправи ли?

— Още не знаем. Ако оживее, ще разполага с много ценна информация.

— Какво е станало с очите му? Как са променили цвета си? — попита Вире.

— Сербитар е албинос — истински албинос. Нуждае се от някои билки, за да поддържа силата си. Снощи е отпътувал твърде далече и се е изгубил. Проявил е безразсъдна смелост. Но пулсът му е силен и сега си почива.

— Значи няма да умре? — каза Рек.

— Не можем да кажем. Поел е по път, който е разтеглил съзнанието му. Възможно е да пострада от Притеглянето; понякога това се случва с Пътешествениците. Те толкова се отдалечават от себе си, че просто се носят като дим. Ако духът му е сломен, ще го напусне и ще се върне в мъглата.

— Нищо ли не можете да направите?

— Направихме всичко възможно. Не можем да го държим вечно.

— Кога ще разберем? — попита Рек.

— Когато се събуди. Ако се събуди.

* * *

Дългата сутрин се влачеше, а Сербитар лежеше все така неподвижно. Трийсетте не бяха склонни към разговори и Вире беше отишла да се изкъпе в потока. Отегчен и уморен, Рек извади депешите от кесията си. Огромният свитък, запечатан с червен восък, беше адресиран до граф Делнар. Рек счупи печата и разгърна писмото. В него с полегат почерк пишеше:

Скъпи приятелю,

Имаме сведения, че докато четете това, надирите ще са ви нападнали. Правихме многократни опити да укрепим мира, като предлагахме всичко, което имаме, освен правото да се провъзгласим за свободен народ. Улрик не пожела да приеме нищо — той иска да си осигури кралство, простиращо се между северно и южно море.

Зная, че Дрос няма да удържи, и затова отменям заповедта си да се сражавате до последно. Това ще бъде безрезултатна и безнадеждна битка.

Едва ли е нужно да казвам, че Уаундуийвър е против тази политика, и даде да се разбере, че ще разположи армията си в планината като нападателен отряд, ако позволим на надирите да преминат през Сентранската равнина.

Вие сте стар воин и решението е във вашите ръце.

Вината за капитулацията поемам аз. Тя по право е моя, защото аз доведох дренайския народ до това ужасно състояние.

Не ме съдете сурово. Винаги съм се старал да правя най-доброто за своя народ.

Ала навярно годините са ми се отразили по-зле, отколкото предполагах, защото не проявих мъдрост в отношенията си с Улрик.

Писмото беше подписано просто „Абалайн“, а отдолу стоеше червеният печат с дренайския дракон.

Рек сгъна отново свитъка и го върна в дисагите.

Капитулация… Помощ на ръба на пропастта.

Вире се върна от потока с мокра коса и пламнало лице.

— Господи, колко хубаво беше! — каза тя и седна до него. — Защо си унил? Сербитар буден ли е вече?

— Не. Кажи ми, как би постъпил баща ти, ако Абалайн му беше заповядал да предаде Дрос?

— Той никога не би издал подобна заповед.

— Но ако беше? — настоя Рек.

— Този въпрос не е актуален. Защо винаги задаваш неуместни въпроси?

Той сложи ръка на рамото й.

— Чуй ме. Как би постъпил?

— Щеше да откаже. Абалайн щеше да знае, че баща ми е господар на Дрос Делнох, Върховен владетел на Севера. Могат да му отнемат командването, но не и да му наредят да отстъпи крепостта.

— Да речем, че Абалайн е оставил избора на Делнар. Тогава какво?

— Щеше да се бие до последно; той беше такъв. А сега ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

— Онази депеша, която Дегас ми даде за баща ти. Това е писмо от Абалайн, в което оттегля заповедта си за „бой до последно“.

— Как си посмял да го отвориш? — разяри се Вире. — Беше адресирано до баща ми и трябваше да го предадат на мен. Как смееш! — лицето й беше почервеняло от гняв и тя внезапно замахна към него. Когато парира удара й, тя замахна отново и, без да се замисля, той й удари плесница и я просна на тревата.

Тя лежеше долу, а очите й искряха гневно.

— Ще ти кажа как се осмелих — каза той, полагайки големи усилия да потисне гнева си. — Защото аз съм графът. И щом Делнар е мъртъв, писмото е било адресирано до мен. А това ще рече, че аз трябва да реша дали да се бием, или да отворим портите за надирите.

— Това искаш, нали? Да се измъкнеш? — тя се изправи и грабна коженото си палто.

— Мисли си каквото искаш — отвърна той. — За мен няма значение. Все пак не трябваше да съм толкова глупав и да говоря с теб за писмото. Бях забравил колко много означава за теб тази война. Нямаш търпение да видиш как гарваните пируват, нали? Нямаш търпение труповете да започнат да подпухват и да се разлагат! Чу ли ме? — извика той, докато тя се отдалечаваше.

— Проблеми ли имаш, приятелю? — попита Винтар, докато сядаше срещу разгневения Рек.

— Нищо, което да е свързано с теб — сопна се новият граф.

— Не се съмнявам в това — отвърна спокойно Винтар. — Но може би ще успея да помогна. Познавам Вире от много години.

— Съжалявам, Винтар. Беше непростимо от моя страна.

— Рек, през живота си съм разбрал, че малко постъпки са непростими. И несъмнено сред тях няма думи, които да заслужават такова наказание. Боя се, че за човека е присъщо да напада, когато са го наранили. Е, мога ли да помогна?

Рек му разказа за депешата и реакцията на Вире.

— Трудна задача, момчето ми. Какво ще правиш?

— Още не съм решил.

— Това е добре. Никой не бива да взима прибързани решения по такива важни въпроси. Не бъди твърде суров към Вире, сега тя седи край потока и се чувства много нещастна. Дълбоко съжалява за думите си и само чака да й се извиниш, за да ти каже, че вината е изцяло нейна.

— Проклет да съм, ако се извиня — каза Рек.

— Пътуването ще бъде тежко, ако не го направиш — каза абатът.

Спящият Сербитар нададе тих стон. Винтар, Менахем, Арбедарк и Рек незабавно отидоха при него. Очите на албиноса трепнаха и се отвориха… Те отново бяха зелени като листа на роза. Той се усмихна на Винтар.

— Благодаря ти, абате — прошепна. Винтар леко докосна лицето му.

— Добре ли си? — попита Рек.

Сербитар се усмихна.

— Да. Отпаднал съм, но съм добре.

— Какво стана? — попита Рек.

— Носта Кан. Опитах се да вляза със сила в крепостта и той ме запрати в далечната мъгла. Изгубих се… бях сломен. Видях ужасяващо бъдеще и невъобразим хаос. Побягнах — той сведе очи. — Бягах панически, не зная накъде и кога.

— Не говори повече, Сербитар — каза Винтар. — Сега си почивай.

— Не мога да си почивам — отвърна албиносът, мъчейки се да стане. — Помогни ми, Рек.

— Може би трябва да послушаш Винтар — каза му Рек.

— Не. Чуйте ме. Все пак влязох в Делнох и там видях смърт. Ужасна смърт!

— Надирите вече са там? — попита Рек.

— Не, замълчи. Не успях да видя ясно мъжа, но видях как излива отрова в кладенеца на Музиф зад Втора стена. Всеки, който пие от този кладенец, ще умре.

— Но ние трябва да пристигнем преди падането на Първа стена — каза Рек. — А нали кладенецът на Музиф няма да им трябва дотогава?

— Не става въпрос за това. Елдибар, или Първа стена, както я наричате вие, е уязвима. Твърде широка е; всеки способен военачалник би я отстъпил. Не разбираш ли? Затова предателят е отровил другия кладенец. Първата битка на Дръс трябва да се състои там, а войниците ще се нахранят същия ден на разсъмване. До обяд ще започнат да умират, а привечер ще имаш армия от призраци.

— Трябва да тръгваме — каза Рек. — Незабавно! Качете го на кон.

Рек хукна да търси Вире, докато Трийсетте оседлаваха конете си. Винтар и Арбедарк помогнаха на Сербитар да се изправи.

— Това не беше всичко, нали? — каза Винтар.

— Да, но за някои трагедии е по-добре да не се говори.

* * *

Три дни пътуваха в сянката на Делнохската планина из дълбоки долове и гористи хълмове. Яздеха бързо, но предпазливо, а Менахем разузнаваше пред тях и предаваше послания на Сербитар. Вире почти не говореше след спора и усърдно избягваше Рек. Той на свой ред не отстъпваше и не правеше опити да наруши мълчанието, макар че това дълбоко го нараняваше.

На четвъртата сутрин, докато преваляха едно малко възвишение над гъстата гора, Сербитар вдигна ръка, за да спре колоната.

— Какво има? — попита Рек, като се изравни с него.

— Изгубих връзка с Менахем.

— Неприятности ли има?

— Не зная. Може би е паднал от коня.

— Да отидем да разберем — каза Рек и пришпори кобилата си.

— Не! — извика Сербитар, но конят вече се движеше по нанадолнището и набираше скорост. Рек дръпна юздите, за да повдигне главата му, а после се отпусна назад върху седлото, когато животното се подхлъзна в подножието на хълма. Отново стъпил на твърда почва, Рек се огледа наоколо. Сред дърветата успя да зърне сивия кон на Менахем, който стоеше с наведена глава, а малко по-нататък самият воин лежеше по очи на тревата. Рек пое в лек галоп към него, ала когато мина под първото дърво, някакво леко движение привлече вниманието му и той скочи от седлото, когато един мъж изникна от храстите. Рек падна настрани, претърколи се и отново се изправи, изваждайки меча си от ножницата. Към нападателя му се присъединиха още двама, и всички носеха широките бели одежди на сатулите.

Рек заотстъпва към поваления Менахем и погледна надолу. Главата на война кървеше от слепоочието. Рек разбра, че са го уцелили с прашка, но нямаше възможност да провери дали свещеникът е още жив. От храстите вече изпълзяваха още сатули, въоръжени с широки саби и дълги ножове.

Те наближаваха бавно, а мрачните им, брадати лица бяха разтеглени в усмивки. Рек също се усмихна.

— Денят е подходящ за умиране — каза той. — Защо не ме последвате?

Плъзна дясната си ръка по дръжката на меча, за да направи място за лявата. Сега не беше време да блести с уменията си на фехтовач; трябваше да ги съсича със замах, с две ръце. Отново изпита странното усещане за отчужденост, предвестник на гнева на берсерка. Този път го прие с радост.

Той атакува всички с пронизителен вик и разряза гърлото на първия мъж, докато устата му зяпна учудено. После се озова сред тях, а мечът му описа свистяща дъга от ярка светлина, сеейки смърт. За миг, зашеметени от нападението му, те се оттеглиха, а после отново се втурнаха напред, надавайки своите бойни викове. От храстите зад него изскочиха още сатули и се чуваше тропот на копита.

Рек не беше разбрал, че Трийсетте са пристигнали. Той парира един удар и с обратно движение съсече лицето на нападателя си, като прескочи трупа, за да се заеме с поредния сатул.

Сербитар напразно се мъчеше да образува защитен кръг, който да обхване и Рек. Тънкият му меч се размахваше, като докосваше и убиваше с хирургическа точност. Дори Винтар, най-старият и най-неумелият фехтовач, с лекота съсичаше сатулските воини. Тези варвари не бяха обучени да се фехтуват и залагаха на своята жестокост, неустрашимост и числено превъзходство, за да победят враговете си. И Винтар знаеше, че тази тактика отново ще проработи, защото сатулите ги превъзхождаха четирикратно, а те нямаха възможности за отстъпление.

Трясъкът на стомана и виковете на ранените отекваха из малкото сечище. Вире, която беше леко ранена в ръката, изкорми един мъж и се наведе под свистящата сабя, когато към нея се втурна нов нападател. Високият Антахейм пристъпи напред, за да блокира втория удар. Арбедарк се движеше из мястото на сражението като танцьор; хванал по един къс меч във всяка ръка, той създаваше танца на смъртта и унищожението като сребрист дух от древните легенди.

Гневът на Рек растеше. За това ли беше всичко? Да срещне Вире, да преодолее страховете си, да получи мантията на граф? И всичко това, за да умре от сабята на някой враг в незнайна гора? Той заби меча си през непохватната защита на сатула пред него, а после запрати падащия труп на пътя на следващия нападател.

— Достатъчно! — извика внезапно, а гласът му отекна сред дърветата. — Свалете мечовете, всички до един! — Трийсетте се подчиниха незабавно, като се отдръпнаха и образуваха кръг от стомана около поваления Менахем, оставяйки Рек да стои сам. Сатулите бавно свалиха мечовете си и тревожно се спогледаха.

Знаеха, че всички битки следват един модел: бой и победа, бой и смърт или бой и бягство. Нямаше друг начин. Ала думите на високия мъж бяха изречени властно и гласът му ги завладя за миг.

— Нека вашият предводител пристъпи напред — нареди Рек, заби меча си в земята и скръсти ръце, макар че все още бе обграден от сатулски мечове.

Мъжете пред него отстъпиха встрани, когато един висок и широкоплещест мъж в синьо-бели одежди излезе напред. Беше висок колкото Рек, но с орлов нос и мургав. Брадата с вид на тризъбец му придаваше сардонично изражение, което се допълваше от белега от сабя, простиращ се от челото до брадичката.

— Аз съм Регнак, граф на Дрос Делнох — каза Рек.

— Аз съм Сатули — Джоаким Сатули — и ще те убия — отвърна мрачно мъжът.

— Такива въпроси трябва да се решават от мъже като теб и мен — каза Рек. — Огледай се наоколо — навсякъде има трупове на сатули. Колко от тях са на мои хора?

— Скоро и те ще ги последват — каза Джоаким.

— Защо не решим проблема като благородници? — каза Рек. — Само ти и аз.

Мъжът повдигна белязаната си вежда.

— Това само ще те изравни с мен. Не си в положение да поставяш условия, защо да се съгласявам?

— Защото така ще спасиш сатулски животи. О, знам, че те с радост жертват живота си, но защо? Ние не носим провизии, нито злато. Имаме само коне, а Делнохските планини са пълни с тях. Тук вече става дума за чест, не за плячка. Аз и ти трябва да решаваме такива въпроси.

— Подобно на всички дренайци, умееш да говориш — каза предводителят и се извърна.

— Да не би да се подмокри от страх? — попита тихо Рек.

Мъжът се извърна с усмивка.

— О, искаш да ме ядосаш. Много добре! Ще се бием. Когато умреш, хората ти ще свалят ли оръжието?

— Да.

— А ако аз умра, ще ви пуснем да минете.

— Да.

— Така да бъде. Кълна се в душата на Мехмет, да се свети името му.

Джоаким извади един тънък ятаган и сатулите около Рек се отдръпнаха, за да образуват кръг около двамата мъже. Рек извади меча си от земята и битката започна. Предводителят беше завършен фехтовач и Рек беше отблъснат още в самото начало на двубоя. Сербитар, Вире и останалите наблюдаваха спокойно как мечовете се удрят отново и отново. Париране, контраудар, удар и париране, замах и блокиране. В началото Рек се отбраняваше яростно, а после постепенно започна да атакува. Битката се проточи, и двамата мъже се потяха обилно. За всички беше ясно, че уменията им са равни, а силата и размахът им са буквално еднакви. Мечът на Рек сряза кожата над рамото на Джоаким. Ятаганът замахна и отвори рана в ръката на Рек. Двамата мъже кръжаха уморено, дишайки дълбоко.

Джоаким атакува; Рек парира и нанесе контраудар. Джоаким отскочи назад и двамата отново започнаха да кръжат, а Арбедарк, най-добрият фехтовач на Трийсетте, се дивеше на тяхната техника.

Не че не можеше да се мери с нея, напротив; ала умението му беше усъвършенствано със сила на ума, която двамата воюващи никога не биха овладели на съзнателно ниво. И все пак, подсъзнателно използваха същите умения. Това беше битка не само на мечове, но и на умове, макар че дори и тук мъжете бяха достойни съперници.

Сербитар предаде мислен въпрос на Арбедарк.

— Според мене е твърде оспорвано, за да преценя. Кой ще победи?

— Не зная — отвърна Арбедарк. — Невероятно е.

Двамата мъже бързо се уморяваха. Рек държеше меча с две ръце и дясната му ръка вече не можеше да понесе цялата му тежест. Той поде атака, която Джоаким отблъсна отчаяно; после мечът му докосна ятагана на сантиметър над дръжката — и извитото острие се счупи. Рек пристъпи напред и опря върха на меча си във врата на Джоаким. Мургавият сатули не помръдна, а само погледна дръзко и впи кафявите си очи в тези на Рек.

— Е, колко струва животът ти, Джоаким Сатули?

— Един счупен меч — отвърна той. Рек протегна ръка и взе безполезната дръжка.

— Какво означава това? — попита учуденият предводител на сатулите.

— Много просто — каза Рек. — Всички ние сме почти покойници. Пътуваме за Дрос Делнох, за да се изправим пред армия, каквато светът досега не е виждал. Няма да доживеем до лятото. Ти си воин, Джоаким, при това достоен. Животът ти струва повече от един счупен меч. С този двубой не доказахме нищо друго, освен че сме мъже. Пред мен има само война и врагове.

— Тъй като повече няма да се срещнем в този живот, бих искал да вярвам, че съм оставил поне няколко приятели зад себе си. Ще си стиснем ли ръце? — Рек прибра меча в ножницата и протегна ръка.

Високият сатули се усмихна.

— Има нещо странно в тази среща — каза той, — защото когато мечът ми се счупи, в онзи миг, когато се изправих пред смъртта, се запитах какво щях да направя, ако твоят меч се беше счупил. Кажи ми, защо пътуваш към своята смърт?

— Защото трябва — отвърна просто Рек.

— Е, така да бъде. Помоли ме за дружба и аз приемам, макар че се бях заклел нито един дренаец да не бъде в безопасност на земята на сатулите. Давам ти своята дружба, защото си воин и ще умреш.

— Кажи ми, Джоаким, като на приятел, как би постъпил, ако моят меч се беше счупил?

— Щях да те убия — отвърна сатулският предводител.