Дейвид Гемел
Легенда (11)

10.

Дръс нетърпеливо крачеше из огромната зала на централната кула, поглеждайки разсеяно мраморните статуи на герои от миналото, разположени край високите стени. Никой не му беше задавал въпроси, когато влезе в Дрос, и навсякъде войниците седяха на пролетното слънце. Някои проиграваха на зарове оскъдните си надници, а други спяха на сянка. Хората от града се занимаваха с обичайните си дела, а крепостта беше придобила някакъв мрачен, апатичен вид. В очите на възрастния мъж проблесна хладен гняв. Офицерите си бъбреха с редниците и сержантите и това се оказа почти непоносимо за стария воин. Ядосан до краен предел, той отиде в кулата и повика един млад офицер с червена пелерина, който стоеше в сянката на решетъчната врата.

— Хей, ти! Къде мога да намеря графа?

— Откъде да знам? — отвърна мъжът и отмина облечения в черно брадвоносец. Една силна ръка сграбчи червената пелерина и я дръпна презрително. Офицерът забави ход, изгуби равновесие и се блъсна в стареца, който го сграбчи за пояса и го вдигна във въздуха. Бронята му издрънча, когато гърбът му се удари в портата.

— Може би не ме чу, негоднико! — просъска Дръс. Младежът преглътна с усилие.

— Мисля, че е в голямата зала — каза и побърза да добави: — Сър! — Офицерите никога не бяха участвали в битка, нито се бяха сблъсквали с насилие, ала той инстинктивно разпозна заплахата, съдържаща се в леденостудените очи. „Той е луд“, помисли си, докато старецът бавно го пускаше на земята.

— Заведи ме при него и ме представи. Казвам се Дръс. Ще го запомниш ли?

Младежът кимна толкова енергично, че шлемът му с гребен от конски косми се смъкна над очите му.

Минути по-късно Дръс крачеше в голямата зала, като едва успяваше да сдържи гнева си. Така ли падаха империите?

— Дръс, стари приятелю, колко се радвам да те видя! — Ако състоянието на крепостта беше изненадало Дръс, то видът на граф Делнар, Върховния владетел на Севера, го изуми двойно повече. Подкрепян от младия офицер, мъжът не приличаше и на сянката, която хвърляше в Скелнския проход едва преди петнайсет години. Кожата му, жълта и съсухрена, беше опъната като пергамент над подобното му на череп лице, а очите му светеха ярко, почти трескаво, в тъмните орбити. Младият офицер го доведе при стария воин и графът протегна кокалестата си ръка. „Богове от Мисаел“, помисли си Дръс. „Та той е пет години по-млад от мен!“

— Не ви намирам в добро здраве, милорд — каза Дръс.

— Виждам, че все още говориш прямо! Да, така е. Аз умирам, Дръс — той докосна ръката на младия войник. — Настани ме в онзи стол, на слънце, Мендар — младежът постави стола на мястото му. Щом седна, графът му благодари с усмивка и го изпрати да донесе вино. — Уплашил си момчето, Дръс. Трепереше по-силно от мен — а аз имам основание. — Той замълча и започна да диша дълбоко, на пресекулки. Ръцете му трепереха. Дръс се приведе и постави огромната си ръка върху крехкото му рамо, мечтаейки си да може да влее от силата си на мъжа. — Няма да доживея до другата седмица. Ала вчера Винтар ми се яви насън. Той пътува с Трийсетте и моята Вире. Ще бъдат тук до края на месеца.

— Както и надирите — отвърна Дръс и придърпа един стол с висока облегалка, за да се настани срещу умиращия граф.

— Така е. Междувременно бих искал ти да поемеш Дрос. Да подготвиш хората. Дезертьорите са много, а бойният дух е нисък. Трябва да… поемеш управлението — графът отново замълча, за да си поеме въздух.

— Не мога да го направя — дори заради теб. Не съм пълководец, Делнар. Човек трябва да познава способностите си. Аз съм воин — понякога побеждавам, но никога не съм бил ган. Не разбирам почти нищо от чиновническата работа, свързана с управлението на този град. Не, не мога да го направя. Но ще остана и ще се бия — това трябва да е достатъчно.

Трескавите очи на графа се втренчиха в леденосините орбити на война.

— Познавам възможностите ти, Дръс, и разбирам опасенията ти. Но няма никой друг. Когато Трийсетте пристигнат, ще се заемат с планирането и организацията. Дотогава ще имаме нужда от твоите способности на воин. Не да се биеш, макар че бог е свидетел колко си добър в това, а да обучаваш: да предадеш дългогодишния си опит. Представи си, че хората тук са като ръждясало оръжие, което се нуждае от твърдата ръка на воин. То трябва да се наточи, излъска, да се подготви за бой. Иначе от него няма никаква полза.

— Може би ще се наложи да убия ган Орин — каза Дръс.

— Не! Трябва да разбереш, че той не е лош и дори не е своенравен. Не плува в свои води и полага много усилия. Не мисля, че му липсва смелост. Като го видиш, сам ще прецениш.

От устата на стареца се изтръгна мъчителна кашлица, а тялото му се разтресе силно. На устните му се появи кървава пяна, когато Дръс се втурна към него. Графът поднесе треперещата си ръка към ръкава си и кърпата, която държеше там. Дръс я измъкна и избърса устата на графа, наведе го напред и леко го потупа по гърба. Най-сетне пристъпът отмина.

— Не е справедливо хора като теб да умират по този начин — каза Дръс, ненавиждайки чувството за безпомощност, което го беше обзело.

— Никой… не може да избира… начина, по който да умре. Не, не е вярно… Защото ти си тук, стари боецо. Виждам, че поне ти си направил мъдър избор.

Дръс се засмя силно и от сърце. Младият офицер Мендар се върна с една гарафа вино и две кристални чаши. Наля на графа, който извади малка бутилка от джоба на пурпурната си туника; махна тапата и наля няколко капки тъмна течност във виното си. Докато пиеше, на лицето му се появи някакво подобие на цвят.

— Черно семе — каза. — Помага ми.

— Към него се привиква — каза Дръс, но графът се подсмихна.

— Кажи ми, Дръс — попита, — защо се засмя, когато казах, че си избрал как да умреш?

— Защото още не съм готов да се предам на старата вещица. Тя ме иска, но ще й бъде дяволски трудно.

— Винаги си възприемал смъртта като свой личен враг. Мислиш ли, че съществува?

— Кой знае? Ще ми се да мисля, че е така. Ще ми се да мисля, че всичко това е игра. Целият живот е изпитание за нея и мен.

— Но дали е така?

— Не. Но това ми дава предимство. До две седмици към нас ще се присъединят шестстотин стрелци.

— Това е чудесна новина. Как, за бога, успя да го постигнеш? Уаундуийвър писа, че не може да ни даде нито един човек.

— Те са разбойници и аз им обещах да ги помилват — и по пет златни рака на човек.

— Това не ми харесва, Дръс. Те са наемници и не може да им се вярва.

— Помоли ме да поема управлението — каза Дръс. — Така че ми се довери; няма да те разочаровам. Нареди да подготвят документите по амнистирането и пиши до хазната в Дренан — той се обърна към младия офицер, който търпеливо стоеше до прозореца. — Мендар!

— Да, сър?

— Върви и кажи… попитай ган Орин дали ще се срещне с мен след час. Двамата с моя приятел имаме да обсъдим много неща, но му кажи, че ще му бъда благодарен, ако се срещнем. Ясно?

— Да, сър.

— Тогава се заеми. — Офицерът отдаде чест и излезе. — А сега, преди да си се уморил, приятелю, да се заловим за работа. С колко бойци разполагаш?

— Малко повече от девет хиляди. Но от тях шест хиляди са новобранци и само хиляда — Легионът — са воини, калени в битки.

— А лекари?

— Десет, предвождани от Калвар Син. Помниш ли го?

— Да. Поне това е в наша полза.

През останалото време Дръс разпитва графа и когато измина един час, той беше видимо изтощен. Отново започна да кашля кръв, стиснал очи пред болката, която го разяждаше. Дръс го повдигна от стола.

— Къде е стаята ти? — попита го, но графът беше в безсъзнание.

Дръс излезе от залата, понесъл отпуснатото тяло на Владетеля на Севера. Повика един минаващ войник, който го упъти, и нареди да повикат Калвар Син. Дръс седеше в долния край на леглото на графа, докато възрастният лекар се грижеше за умиращия мъж. Калвар Син се бе променил малко; обръснатата му глава все още блестеше като излъскан мрамор, а черната превръзка на окото му изглеждаше още по-опърпана, отколкото Дръс я помнеше.

— Как е той? — попита Дръс.

— Според теб как е, стари глупако? — отвърна лекарят. — Той умира. Няма да издържи и два дни.

— Виждам, че си запазил доброто си настроение, докторе — каза с усмивка Дръс.

— А нима има причина да съм в добро настроение? — попита лекарят. — Мой стар приятел умира, а хиляди млади мъже ще го последват през следващите няколко седмици.

— Може би. Все пак се радвам да те видя — каза Дръс и се изправи.

— Е, аз пък не се радвам да те видя — отвърна Калвар Син с блеснали очи, а на устните му се появи слаба усмивка. — Там, където се появиш, се събират гарвани. Все едно, как така изглеждаш в такова цветущо здраве?

— Ти си лекарят — ти кажи.

— Защото не си човек! Бил си издялан от камък в някоя зимна нощ, а някой демон ти е вдъхнал живот. А сега се махай! Имам работа.

— Къде мога да намеря ган Орин?

— В главната казарма. Върви!

Дръс се усмихна и излезе от стаята.

Дън Мендар дълбоко пое въздух.

— Не го ли харесвате, сър?

— Него ли? Разбира се, че го харесвам! — сопна се лекарят. — Той е ловък убиец на хора, момче. Спестява ми работа. А сега и ти се махай.

* * *

Докато Дръс вървеше по парадния плац пред сградата на главната казарма, долови погледите на войниците и приглушения шепот, докато минаваше. Вътрешно се усмихна. Беше се започнало! Отсега нататък нямаше да има и миг покой.

Не можеше да разкрие на тези хора дори частица от човека Дръс. Той беше легенда. Непобедимият владетел на брадвата. Несломимия Дръс.

Пренебрегваше поздравите, докато стигна до главния вход, където двама стражи рязко застанаха мирно.

— Къде мога да намеря ган Орин? — попита първия от тях.

— Третата врата на петия коридор вдясно — отвърна войникът, застанал с изправен гръб и вперил очи напред.

Дръс влезе вътре, намери стаята и почука на вратата.

— Влез! — каза един глас отвътре и Дръс влезе. Бюрото беше безупречно подредено, а кабинетът — спартански обзаведен, но спретнат. Мъжът зад бюрото беше пълничък, с кротки тъмни очи като на кошута. Изглеждаше нелепо със златните еполети на дренайски ган.

— Вие ли сте ган Орин? — попита Дръс.

— Да. Вие сигурно сте Дръс. Елате, драги, и седнете. Видяхте ли се с графа? Да, разбира се, че сте се видели. Разбира се. Предполагам, че ви е казал за нашите проблеми тук. Не е лесно. Никак не е лесно. Яли ли сте? — мъжът се потеше и се притесняваше и на Дръс му дожаля за него. В живота си беше служил при безброй командири. Много от тях бяха добри, но не по-малко бяха некомпетентни, глупави, суетни или малодушни. Още не знаеше към коя категория да причисли Орин, но му съчувстваше за проблемите.

На една полица до прозореца имаше дървен поднос с черен хляб и сирене.

— Бих хапнал малко от това, с ваше позволение? — каза Дръс.

— Но, разбира се — Орин му подаде подноса. — Как е графът? Лоша работа. Такъв достоен човек. Вие сте негов приятел, нали? В Скелн сте воювали заедно. Невероятна история. Вдъхновяваща.

Дръс се хранеше бавно, наслаждавайки се на зърнестия хляб. И сиренето беше хубаво, узряло и ароматно. Дръс се отказа от първоначалния си план да нападне Орин, като наблегне на леността, в която е изпаднал Дрос, апатията и слабата организация. Човек трябва да познава способностите си, помисли си. Ако ги превиши, природата може да бъде много жестока. Орин изобщо не е трябвало да приема званието „ган“, но в мирно време лесно са го подвели. Сега се открояваше като дървен кон по време на щурм.

— Сигурно сте изтощен — каза накрая Дръс.

— Моля?

— Изтощен. Работата тук е достатъчно, за да смаже някой по-слаб мъж. Снабдяване с припаси, обучение, патрули, стратегии, планиране. Вероятно сте на предела на силите си.

— Да, уморително е — каза Орин и избърса потта от челото си с видимо облекчение. — Малцина разбират проблемите на командването. Истински кошмар. Да ви предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря. Ще ви бъде ли от полза, ако поема част от бремето ви?

— По какъв начин? Нали не ме молите да се оттегля?

— Велики Мисаел, не — каза прочувствено Дръс. — На ваше място ще съм безпомощен. Не, нямах предвид нищо подобно. Но времето е малко и никой не би могъл да очаква да понесете сам това бреме. Бих ви предложил да ми прехвърлите обучението и цялата отговорност за подготовката на защитата. Трябва да препречим онези тунели зад портите и да определим работни групи, които да срутят сградите от Четвърта до Шеста стена.

— Да препречим тунелите? Да срутим сградите? Не ви разбирам, Дръс — каза Орин. — Всички те са частна собственост. Ще настане смут.

— Именно! — отвърна вежливо Дръс. — Ето защо трябва да назначите външен човек, който да поеме отговорността. Онези тунели зад портите са били построени, за да може малкият ариергард да задържи вражеските сили достатъчно дълго, за да даде възможност на защитниците да се придвижат до следващата стена. Предлагам да разрушим сградите между Четвърта и Шеста стена и да използваме отломките, за да препречим тунелите. Улрик ще използва много хора, за да превземе портите. И това няма да доведе до нищо.

— Но защо да разрушаваме сградите? — попита Орин. — Можем да донесем отломки от юг.

— Нямаме смъртоносно място — отвърна старият воин. — Трябва да възстановим първоначалния план на Дрос. Когато хората на Улрик преминат през първата стена, искам всички стрелци в Дрос да сипят стрели върху тях. Всеки сантиметър открито пространство ще бъде осеян с мъртви надири. На всеки наш войник се падат петстотин техни и трябва да изравним силите по някакъв начин.

Орин прехапа устни и потри брада, а умът му работеше бясно. Погледна белобрадия воин, седнал спокойно насреща му. Когато чу, че Дръс е пристигнал, се беше подготвил, че със сигурност ще го заменят и позорно ще го изпратят в Дренан. А сега му предлагаха нов живот. Трябваше да се сети да разруши сградите и да препречи тунелите; знаеше го така, както знаеше, че не става за ган. Беше му трудно да го приеме.

През последните пет години, откакто го повишиха, избягваше да се самоанализира. Но едва преди дни беше изпратил Хогън и 200 от уланите на легиона извън страната. В началото поддържаше убеждението, че това е разумно военно решение. Ала докато дните минаваха и нямаше никакви новини, започна да се измъчва заради своите заповеди. Те нямаха почти нищо общо със стратегията, а бяха изцяло продиктувани от завистта. Беше осъзнал с болезнен ужас, че Хогън е най-добрият воин в Дрос. Когато той се върна и каза на Орин, че решението му се е оказало мъдро, това никак не го поощри, а най-сетне му разкри истината за собствената му некомпетентност. Беше мислил да подаде оставка, но не можеше да понесе този позор. Дори обмисляше да се самоубие, но не можеше да понесе мисълта за унижението, което щеше да понесе чичо му Абалайн. Оставаше му само да загине на първата стена. И беше готов да го направи. Страхуваше се, че Дръс ще му отнеме дори това.

— Бях глупав, Дръс — каза накрая.

— Стига с тези приказки! — сопна се възрастният мъж. — Чуйте ме. Вие сте ган. От този ден нататък никой няма да злослови за вас. Задръжте страховете за себе си и ми повярвайте. Всеки греши. Всеки се проваля в нещо. Дрос ще удържи и проклет да съм, ако позволя да падне. Ако бях разбрал, че сте страхливец, Орин, щях да ви завържа за някой кон и да ви натиря. Никога не сте били под обсада и не сте предвождали армия в битка. Е, сега ще направите и двете и ще се справите добре, защото аз ще бъда до вас.

— Избавете се от съмненията си. Погребете миналото. Грешките от миналото са като дим на вятъра. Важен е утрешният ден, и при това всеки ден, докато Уаундуийвър дойде тук с подкрепления. Не се заблуждавайте, Орин. Когато оцелеем и започнат да пеят песни за нас, вие ще сте достоен да присъствате в тях и никой няма да се присмива. Никой. Повярвайте ми!

— Вече говорих достатъчно. Поставете печата си върху пергамента, за да поема задълженията си от днес.

— Искате ли да ви придружавам днес?

— По-добре не — каза Дръс. — Трябва да счупя няколко глави.

Няколко минути по-късно, Дръс вървеше към офицерската столова, обграден от двама стражи от легиона, високи и дисциплинирани мъже. Очите на стареца проблясваха гневно и стражите се спогледаха, докато маршируваха. От столовата долиташе шумът от песен, и те бяха готови да се насладят на гледката на Легендарния Дръс в действие.

Той отвори вратата и влезе в разточително обзаведеното помещение. До стената в дъното беше издигнат импровизиран бар, който се простираше до центъра на стаята. Дръс си проправи път сред гуляйджиите, пренебрегвайки техните оплаквания, а после постави ръка под дъската на бара и го запрати във въздуха, разпилявайки шишета, чаши и храна, които се посипаха върху офицерите. Настъпи изумено мълчание, последвано от гневен изблик на клетви и ругатни. Един млад офицер се промъкна и застана пред множеството; тъмнокос, намусен и надменен, той се изправи срещу белобрадия воин.

— За кого, по дяволите, се мислиш, старче? — каза.

Дръс не му обърна внимание, а огледа трийсетината мъже в стаята. Една ръка сграбчи палтото му.

— Попитах, за кого… — Дръс удари мъжа с опакото на ръката си и го запрати през стаята. Той се удари в стената и се свлече на пода, полузашеметен.

— Аз съм Дръс. Понякога ме наричат Владетеля на брадвата. Във Вентрия ми казваха Посланика Дръс. Във Вагрия съм просто Брадвоносеца. За надирите съм Побратим на смъртта. В Лентрия съм Сребърния убиец.

— А кои сте вие? Вие, презряна мърша! Кои, по дяволите, сте вие? — Старецът измъкна Снага от ножницата. — Днес съм решил да ви дам урок. Решил съм да изрежа излишъка от тази обречена крепост. Къде е дън Пинар?

Младият мъж излезе напред от дъното на тълпата, на лицето му имаше лека усмивка, а тъмните му очи гледаха спокойно.

— Тук съм, Дръс.

— Ган Орин ме назначи да се заема с обучението и подготовката на отбраната. След един час искам да се срещна с всички офицери на тренировъчната площадка. Пинар, ти ще ги организираш. Останалите, почистете тук и се подгответе. Ваканцията свърши. Всеки, който се провини пред мен, ще проклина деня, в който се е родил.

След като даде знак на Пинар да го последва, той излезе навън.

— Намери Хогън — каза му — и незабавно го доведи при мен в главната зала на кулата.

— Слушам, сър! И, сър…

— Казвай, момче.

— Добре дошли в Дрос Делнох.

* * *

Новината се разпространи мълниеносно из града като лятна буря — от хановете и магазините, чак до сергиите на пазара. Дръс беше дошъл! Жените предадоха тази вест на мъжете си, децата припяваха името му по улиците. Историите за неговите подвизи се преразказваха и се обогатяваха с всяка изминала минута. Пред казармата се събра огромна тълпа, която наблюдаваше как офицерите се суетят на парадния плац. Мъжете повдигаха децата високо на раменете си, за да могат да зърнат най-великия дренайски герой на всички времена.

Когато се появи, тълпата нададе силен рев, а възрастният мъж се спря и помаха.

Хората не можеха да чуят какво казва на офицерите, ала мъжете потеглиха целенасочено, когато ги разпусна. После им помаха за последно и се върна в централната кула.

Озовал се отново в главната зала, Дръс си свали палтото и се отпусна в един стол с висока облегалка. Коляното му пулсираше, а гърбът го болеше непоносимо. А Хогън още не се бе появил.

Той нареди на един прислужник да му приготви нещо за ядене и го попита за графа. Прислужникът отговори, че той спи спокойно. После се върна с огромен, леко опечен стек, който Дръс погълна с бутилка превъзходно червено лентрийско вино. Войнът избърса блажната си брада и потърка коляното си. След срещата с Хогън щеше да вземе гореща вана, за да се подготви за утре. Знаеше, че първият ден ще го натовари максимално, и не биваше да се проваля.

— Ган Хогън, сър — обяви прислужникът. — И дън Еликас.

Двамата мъже, които влязоха, развеселиха Дръс. Първият — това трябва да беше Хогън — беше широкоплещест и висок, светлоок и с квадратна челюст.

А Еликас, макар и по-слаб и по-нисък, имаше вид на орел. И двамата мъже носеха сребристочерните униформи на легиона, без отличителни знаци. Това беше отдавнашен обичай, датиращ от времето, когато Бронзовия граф беше сформирал легиона заради войните с Вагрия.

— Седнете, господа — каза Дръс.

Хогън придърпа един стол и го завъртя, за да се подпре на облегалката. Еликас се настани на ръба на масата и скръсти ръце на гърдите си.

Еликас внимателно наблюдаваше двамата мъже. Не знаеше какво да очаква от Дръс, но беше помолил Хогън да му позволи да присъства на срещата. Той боготвореше Хогън, но суровият старец, който седеше пред него, отдавна му беше идол.

— Добре дошли в Дрос Делнох, Дръс — каза Хогън. — Вече повдигнахте бойния дух. Хората не говорят за нищо друго. Съжалявам, че по-рано съм ви пропуснал, но бях при първата стена и ръководех турнира по стрелба с лък.

— Доколкото разбрах, вече сте се срещнали с надирите? — каза Дръс.

— Да. Ще бъдат тук след по-малко от месец.

— Ще бъдем готови. Но ще трябва да поработим усилено. Хората са зле обучени — ако изобщо са обучавани. Това трябва да се промени. Разполагаме само с десет лекари, нямаме санитари, нито носачи за ранените, и само една болница при Първата стена, която не ни устройва. Какво ще кажете за това?

— Оценката ви е точна. Мога само да добавя, че с изключение на моите хора, има само дузина стойностни офицери.

— Още не съм определил кой колко струва. Но на този етап нека бъдем позитивни. Трябва ми човек с математически умения, който да се заеме с хранителните запаси и да изготви разпределението на порциона. Ще се наложи да промени изчисленията си, за да покрие загубите. Освен това трябва да отговаря за административните връзки с ган Орин. — Дръс видя как двамата мъже се спогледаха, но не каза нищо.

— Дън Пинар е най-подходящ — каза Хогън. — В момента на практика той управлява Дрос.

Очите на Дръс бяха студени, когато се приведе към младия генерал.

— Не бива да правиш повече такива забележки, Хогън. Те не подхождат на професионален войник. От днес започваме на чисто. Миналото остава зад гърба ни. Аз ще преценявам сам и ще очаквам офицерите ми да не правят иронични забележки един за друг.

— Мислех, че ще поискате да чуете истината — намеси се Еликас, преди Хогън да успее да отговори.

— Истината е странно нещо, момче. За всеки човек е различна. А сега замълчи. Разбери ме, Хогън, аз те ценя. Имаш добра репутация. Но отсега нататък, никой няма да злослови срещу първия ган. Това се отразява зле на бойния дух, а щом е лошо за нас, значи е добро за надирите. Имаме достатъчно проблеми — Дръс разгъна един дълъг пергамент и го поднесе към Еликас, заедно с паче перо и мастило. — Свърши нещо полезно, момче, и води записки. Най-напред запиши Пинар, той е нашият интендант. А сега, ще ни трябват петдесет санитари и двеста носачи за ранените. Първите могат да бъдат избрани сред доброволци от Калвар Син, но някой ще трябва да обучи носачите. Искам да могат да тичат по цял ден. Мисаел е свидетел, че ще им се наложи, когато бойните действия са в разгара си. Това трябва да бъдат мъже със здрави сърца. Не е лесно да бягаш из бойното поле с леко въоръжение, защото те няма да могат да носят и мечове, и носилки.

— И според вас кой трябва да ги подбере и обучи?

Хогън се обърна към Еликас, който сви рамене.

— Сигурно можете да предложите някого — каза Дръс.

— Не познавам толкова добре хората в Дрос Делнох, сър — каза Хогън, — а никой от легиона няма да е подходящ.

— Защо?

— Те са воини. Ще ни трябват на стената.

— Кой е най-добрият ти войник?

— Бар Британ. Но той е страховит воин, сър.

— Точно затова е подходящ. Чуйте ме добре: носачите ще бъдат въоръжени само с кинжали и животът им ще бъде не по-малко застрашен от този на хората, сражаващи се на стените. Но това не е славна мисия, затова трябва да се изтъкне нейната важност. Когато обявиш, че най-добрият ти войник ще обучава носачите и ще работи редом с тях по време на битката, това ще ги накара да разберат. Бар Британ ще трябва да разполага с петдесет души по свой избор, които да бъдат подвижна войска, отбраняваща носачите с всички сили.

— Прекланям се пред логиката ви, Дръс — каза Хогън.

— Не се прекланяй пред нищо, синко. И аз греша, като всеки човек. Ако мислиш, че греша, бъди така добър да ми го кажеш, по дяволите.

— Не се безпокойте за това, Брадвоносецо! — изрече отривисто Хогън.

— Хубаво! А сега, за обучението. Искам хората да се обучават в групи по петдесет. Всяка група трябва да има име — изберете ги от легендите, имена на герои, бойни полета, без значение, стига имената да будят възторг.

— Във всяка група ще има по един офицер и петима войници, като всеки ще командва по десет души. Тези помощник-водачи ще бъдат избрани след първите три дни обучение. Дотогава трябва да сме разбрали на какво са способни. Ясно ли е?

— Защо да ги кръщаваме? — попита Хогън. — Няма ли да е по-лесно, ако всяка група има номер? За бога, трябва да намерим 180 имена!

— Войната не е само тактика и обучение, Хогън. Искам на тези стени да има горди мъже. Мъже, които познават другарите си и могат да се отъждествят с тях. „Група Карнак“ ще представлява Карнак Едноокия, докато „Шеста група“ просто ще бъде обозначена.

— През следващите няколко седмици ще противопоставяме отделните групи в тяхната работа, игри и мними атаки. Ще ги обединим в отряди — горди отряди. Ще им се присмиваме и ще ги ласкаем, дори ще им се подиграваме. И постепенно, когато ни намразят повече от надирите, ще започнем да ги хвалим. За възможно най-кратко време трябва да ги накараме да започнат да се възприемат като елитна част. Това е половината от битката. Това ще бъдат отчаяни, кървави дни; дни на смърт. Искам мъже на тези стени; силни мъже, способни мъже — но преди всичко, горди.

— Утре ще избереш офицерите и ще разпределиш групите. Искам да бягат, докато изпопадат, а после да продължат. Искам да упражняват фехтуване и катерене по стени. Искам събарянето на къщите да се извършва денонощно. След десет дни ще пристъпим към работа с отрядите. Искам носачите да бягат, натоварени с камъни, докато ръцете им започнат да парят, а мускулите им — да се разкъсват.

— Искам всяка постройка от Четвърта до Шеста стена да бъде срината до земята, а тунелите да се препречат.

— Искам хиляда души да участват едновременно в разрушителните работи на тричасови смени. Това ще изпъне гърбовете им и ще заздрави ръцете, с които държат мечовете. Някакви въпроси?

Хогън каза:

— Не. Всичко, което желаете, ще бъде направено. Но искам да знам едно: вярвате ли, че Дрос може да удържи до есента?

— Разбира се, момчето ми — излъга с лекота Дръс. — Защо иначе ще си правя труда? Въпросът е дали ти вярваш?

— О, да — излъга невъзмутимо Хогън. — Без съмнение.

Двамата мъже се усмихнаха.

— Да изпием по чаша червено лентрийско вино — предложи Дръс. — От това планиране ожаднях!