Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shadow Woman, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Линда Хауърд
Заглавие: Забранено минало
Преводач: Юлия Чернева
Език, от който е преведено: английски
Издател: Ера
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Експертпринт ЕООД
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-389-249-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6770
История
- — Добавяне
Четвърта глава
Лизет лежеше неподвижно. В главата й се въртяха различни мисли. Странно, но се чувстваше добре, сякаш изобщо не се беше разболявала от онзи гаден вирус. Малко трепереше от повръщането, но, общо взето, беше добре. Не я болеше главата и не й се повдигаше, само изпитваше непреодолимо чувство на неотложност. Да направи какво? Нямаше представа, освен ако това означаваше да се държи нормално.
Нещо сериозно не беше наред, защото усещаше, че да се държи нормално, беше жизненоважно. Чувстваше се достатъчно добре, за да стане, но да лежи изглеждаше най-безопасното нещо, което можеше да направи в момента. Нали всеки болен лежи? „Дръж се нормално.“
Бяха се случили толкова много тревожни неща за толкова кратко време, че Лизет не беше в състояние да се спре на някоя мисъл, тъй като в съзнанието й възникваше друга и настояваше за вниманието й. Тя работеше в „Бекър Инвестмънтс“ от пет години… може би. Не беше сигурна. Мериджо каза, че не е отсъствала по болест от три години. Означаваше ли това, че е работила там само три години или че Мериджо бе казала „три години“ напосоки, без причина? Хората го правеха често и шефката й вероятно бързаше, подготвяйки се за работа, и мислеше за предстоящия ден, затова съзнанието й вече е заето с други неща и случайно е изрекла „три години“.
Като се имаше предвид обаче, че Лизет не си спомняше откога работи в „Бекър Инвестмънтс“, можеше да означава много.
Кога си постъпил на работа някъде не е нещо, което се забравя. Може да забравиш кога за последен път си ходил на зъболекар, но не забравяш първия ден на нова работа — или как са те назначили. Това беше най-голямата празнота. Тя нямаше спомен да е подавала заявление или да се е явявала на събеседване. Спомняше си само, че живее в тази къща и работи в „Бекър Инвестмънтс“, а ежедневието й е строго подредено и съвсем обикновено и всеки ден е абсолютно същият като предишния.
Живее… в тази къща. Мили Боже, не си спомняше и кога се е преместила тук, нито кога е решила да живее в това предградие на Вашингтон. Само живееше тук. Беше го приела, без да си задава въпроси, така както бе приела, че тревата е зелена, но сега, когато се замисли за това, празнотата беше ужасяваща.
Първо, лицето в огледалото не съответстваше на нейното в спомените й. Неизвестно защо, това някак беше най-важното, но тя не желаеше да го обмисля подробно в момента.
Второ, Лизет мислеше, че работи в „Бекър Инвестмънтс“ от пет години, но ако наистина бяха три, какво се беше случило с другите две?
Трето, не си спомняше кога и как е постъпила на работа в „Бекър Инвестмънтс“.
Четвърто, не си спомняше дори откога живее в тази малка къща.
Пето, изведнъж и необяснимо защо почувства, че е наблюдавана, че разговорите й се подслушват и че в дома й може би има камери, които я следят.
Най-вероятното обяснение за всичките тези неща беше, че или се е разболяла сериозно психически — за една нощ — или е развила дегенеративно мозъчно заболяване, тумор, нещо логично, въпреки че вероятността беше страшна. Туморът би обяснил и гаденето, главоболието и дори параноята. Мисълта беше странно успокояваща, защото означаваше, че е болна, а не луда…
В същия миг телефонът иззвъня и прекъсна мислите й. Тя се претърколи и взе безжичния апарат от зареждащото устройство на нощното шкафче. На екранчето бяха изписани името и номерът на мобилния телефон на Даяна. Лизет бързо натисна бутона, за да отговори на обаждането.
— Здравей. — Гласът й още звучеше дрезгаво и носово.
— Как си? Мериджо каза, че си хванала стомашен вирус.
Лизет стреснато погледна часовника си и видя, че минава осем. Беше лежала, тревожейки се какво става, по-дълго, отколкото й се струваше. Даяна вече беше на работа и, разбира се, бе говорила с Мериджо, когато Лизет не беше отишла там навреме.
— Престанах да повръщам, поне засега — отвърна тя. — Но мисля, че най-лошото беше главоболието. Имах чувството, че съм получила удар, затова проверих дали мога да се усмихвам и да вдигам двете си ръце и изреждах на глас числа, за да видя дали ще ги запомня.
Даяна се засмя.
— Извинявай. Знам, че сигурно се чувстваш ужасно, но си представих как си го направила. Усмихни се — проверено. Вдигни ръце — проверено. Започни числата — проверено. Дори когато си болна, ти организираш всичко и изпипваш нещата.
— Нещата са непредсказуеми. Възникват какви ли не неприятности.
— Ти се оправяш по-добре от всеки, когото познавам — увери я Даяна, като продължаваше да се смее. — Обади ли се на лекаря си?
— Не. Върнах се в леглото и сигурно съм задрямала. И без това нямам лекар, при когото ходя редовно. Ако не се почувствам по-добре, ще отида в аптеката и ще си взема нещо против повръщане. Сама ще се лекувам.
— Трябва ти лекар.
— Лекарите са за болните хора. Не ми трябва лекар, когато съм здрава. — Лизет имаше домашен лекар, доктор Казински, когато беше по-млада. Ходеше редовно на прегледи, слагаха й ваксини против грип, правеха й тестове за рак на матката и мамографии, всичко, което предприема за здравето си един отговорен човек. После обаче се премести и така и не си намери нов домашен лекар. Защо не беше… Болка обхвана слепоочията й и Лизет прескочи тази посока на мисли. Болката премина и тя отново можеше да се съсредоточи върху думите на Даяна.
— Но сега не си здрава, а нямаш домашен лекар.
— Това е само вирус. Ще мине. Единствената опасност е да не се обезводня и ще гледам да не го допусна.
Даяна въздъхна.
— Е, не мога да те накарам да отидеш, но пак ще ти се обадя след работа.
— Добре. И… благодаря. — „Благодаря ти, че те е грижа за мен и че намери време да провериш как съм.“ Когато прекъсна разговора, Лизет беше поразена от мисълта, че освен Даяна в живота й няма друг, който да държи на нея.
Как се бе случило това? Кога се беше случило? Тя имаше много приятели в училище и в колежа. Роднини — не толкова много, особено след като родителите й починаха. Имаше някакъв чичо в щата Вашингтон… Може би. Не се бяха чували от години и той вероятно се беше преместил другаде или беше умрял, по дяволите. Имаше и братовчеди, които не беше виждала, откакто започна да учи в началното училище. Лизет не беше сигурна дали може да си спомни имената им и нямаше представа кои от братовчедките й са се омъжили, нито къде живеят. Искаше й се да беше поддържала връзка с тях и те да бяха правили същото, но когато не си близък с някого, сближаването по-късно е трудно.
Лизет беше на осемнадесет, когато родителите й загинаха и въпреки че дойдоха на погребението, чичо Тед и леля Мили очевидно я смятаха за възрастен, зрял човек, защото не й предложиха никаква помощ, освен изтърканото „Обади се, ако се нуждаеш от нещо“, преди да се качат на самолета и да се приберат в дома си. Лизет остана съвсем сама. Ипотеката на къщата беше платена от застраховката „Живот“ на родителите й. Освен това й останаха пари за колежа и тя нямаше финансови затруднения.
Имаше обаче емоционални затруднения. Внезапното прекъсване на връзката със семейството й беше непоносим шок. Една година стоя предимно вкъщи. Понякога разговаряше с приятелите си, но постепенно контактът се сведе почти до нула. Тя не искаше да напуска последното място на земята, където се беше чувствала в безопасност, не желаеше да общува с никого и не се беше смяла, въпреки че прекарваше часове наред пред телевизора и гледаше комедийни сериали, които представяха нереална и понякога изопачена версия на живота й, преди родителите й да умрат в купчина от огъната ламарина и пластмаса.
Приятелите престанаха да й се обаждат, ала бавно, но сигурно, Лизет започна да се оттласква от бездната. Мама и татко не биха искали тя да потъне в тъга и да спре с живота си, защото техният живот беше свършил. Те бяха проучвали колежите заедно с нея, бяха разговаряли къде би искала да учи и коя професия я интересува най-много. И така, на деветнадесет Лизет започна да изпраща сигнали към реалния свят под формата на заявления за кандидатстване в колежи. Преди катастрофата искаше да отиде в Южнокалифорнийския университет, за да бъде близо до дома си, и тъй като сега къщата беше платена, това й се струваше най-практичният избор. Излизането от какавидата не беше лесно, но успя да го направи. Приятелите й от гимназията бяха изчезнали, но щом отново започна да живее реално, тя си намери нови приятели в колежа. Странно, но те също се изгубиха, с изключение на някоя електронна картичка за Коледа.
Чичо Тед и леля Мили не се обаждаха, нито й пишеха, и известно време й беше много мъчно. Сега обаче рядко се сещаше за тях. И когато това станеше, не изпитваше нищо друго, освен отчужденост. Не искаше да има нищо общо с тях. Що за кретени биха оставили само едно осемнадесетгодишно момиче, без дори да й се обаждат веднъж седмично, за да проверят как е? Да ги вземат дяволите, тях и децата им, братовчедите, чиито имена не можеше да си спомни. Тя завърши колежа, продаде къщата и се премести на другия край на страната, без да си направи труда да им изпрати новия си адрес.
Това я върна в началото на проблема. Лизет си спомняше живота си, подробностите, емоциите, важните и някои от незначителните неща като снимки в паметта си. Тогава защо не помнеше кога е започнала работа в „Бекър Инвестмънтс“? И защо не си спомняше кога е купила тази къща? Това беше домът й. Лизет плащаше вноски на банката всеки месец. Но не си спомняше нищо.
Тя се втренчи в тавана. Колко голяма беше празнотата в паметта й?
Методично започна отначало. Добре, не помнеше нищо за първите две години. Колко души си спомняха нещо от бебешките си дни? Малцина. Всъщност тя познаваше само един…
Болката, която експлодира в главата й, я заслепи и я накара да се хване за главата и да стене. Веднага се появи и пристъп на гадене. Лизет скочи от леглото, спъна се и хукна към тоалетната. Имаше чувството, че седя наведена над тоалетната чиния цяла вечност. Повръщането беше най-ужасното до този момент. Остави я изцедена и без сили, седнала на студения под на банята, докато по лицето й се стичаха сълзи.
Мразеше да се чувства безпомощна.
Но, по дяволите, не беше ли този пристъп причинен от някакъв неуловим спомен, който сякаш чукаше на вратата на съзнанието й и се опитваше да влезе? Като причината защо няма нов домашен лекар. Лизет не се опита да извика спомените, нито да ги прогони, защото това щеше да отключи нов пристъп. Тя се помъчи да разсъждава, като ги заобиколи и изолира проблема, също както правеше, когато беше отклонила вниманието си с мисълта за бебешките спомени.
Облегна глава на стената. Щом щеше да прави това, вероятно беше по-добре да е близо до тоалетната.
И така, какъв беше първият й спомен?
Може би беше тригодишна. Спомняше си великолепната рокля в розово и бяло с кокетна широка пола, която носеше на Великден, и дори снимка с мама, на която беше с тази рокля. Беше протегнала нагоре ръка, за да я хване мама. Освен снимката Лизет си спомняше и роклята и че се възхищаваше как се развява полата, докато подскачаше. Тя подскачаше много, когато беше малка.
Добре, спомняше си тази година. А четвъртата?
Спомняше си, когато тръгна на предучилищна детска градина. Седеше на мъничко столче до малка кръгла маса с момиченце с червени букли и момче на име Чад, което мразеше, защото вадеше сополи от носа си и ги бършеше върху нея. Накрая Лизет го фрасна по носа. Имаше и други деца, разбира се, но тя помнеше само момиченцето с червената коса и сополивия Чад, малкият дрисльо.
На пет се научи да чете. Седеше до масата в кухнята и гордо следеше с пръст думите и ги произнасяше, докато майка й приготвяше вечеря.
На шест тръгна на училище и се сби с по-голямо момиче, което я обиди и я блъсна на земята, охлузвайки коленете й. Лизет скочи, нахвърли се върху момичето и го дръпна за косата.
Когато беше на седем, някакъв първокласник повърна в столовата и стана причина за верижна реакция от повръщане, която обхвана дори някои учители.
Лизет продължи да прехвърля година след година. Понякога си спомняше какво са направили съучениците й, друг път — какво е направила тя, а в някои случаи споменът се коренеше в родителите й. Когато беше на девет, те я заведоха в дома на баба и дядо за Коледа и снегът беше изумителен.
Спомняше си по нещо за всяка година допреди пет години.
Лизет заобиколи стена в паметта си. Усещаше, че е там, но се страхуваше да я събори, защото онова, което беше зад тези стени, причиняваше главоболието и гаденето. Не си спомняше нищо отпреди пет години.
Нито отпреди четири.
Преди три години Лизет изведнъж беше започнала да живее в тази къща, да работи за „Бекър Инвестмънтс“ и да води еднообразното си ежедневие, сякаш празнотата от две години в живота й не съществуваше.
Можеше ли тумор да причини подобна загуба на паметта с ясно определени граници? Нямаше ли да е по-непоследователна и да включва по-скорошни спомени? Краткотрайните спомени се запазваха най-трудно. Затова се наричаха „краткотрайни“. Но преместването в ново жилище и постъпването на нова работа бяха важни неща, които биха прескочили краткотрайната и биха отишли право в дълготрайната памет. С някои неща ставаше така.
Откъде се беше преместила?
Лизет си спомняше това. Навремето живееше в Чикаго и се премести тук, когато беше на двадесет и три.
Само че… може би не се беше преместила направо тук от Чикаго. Не си спомняше. Какво се беше случило през онези две години, което би изтрило спомена за тях? И какво беше станало с лицето й, по дяволите?
Изведнъж измисли начин да провери дали лицето не е нейното. Идеята беше много странна. Тя се хвана за ръба на тоалетната масичка в банята, изправи се и се втренчи в лицето, което не беше нейното. Ако случайно бе претърпяла някаква ужасна злополука и се беше наложило да й направят пластична операция, трябваше да има белези. Тя прибра косата си и се наведе към огледалото, търсейки тези белези.
Да. Господи, имаше!
Бяха бледи, но определено имаше белези на линията на косата. Лизет дръпна напред ушите си и се опита да надникне зад тях, но усилието й беше напразно. Отчаяна, тя грабна ръчно огледало и го вдигна зад ушите си. Да, там имаше още белези.
Стъписана, Лизет остави огледалото. После отново го взе и пак погледна зад ушите си. Да, белезите още бяха там. Много малки и много бледи. Пластичният хирург явно е бил много добър.
Оказваше се, че лицето си е нейното, или поне нейното, но преправено. Въпросът беше как, по дяволите, се беше случило това и как да разбере?