Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shadow Woman, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Линда Хауърд
Заглавие: Забранено минало
Преводач: Юлия Чернева
Език, от който е преведено: английски
Издател: Ера
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Експертпринт ЕООД
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-389-249-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6770
История
- — Добавяне
Тринадесета глава
Три часът след полунощ беше отлично време за всеки уважаващ себе си крадец. Къщите бяха тъмни и всички обитатели спяха — или поне би трябвало да спят.
Фелис определено наблюдаваше активно Лизи. Въпреки че все още не беше уведомен, Хавиер веднага забеляза колата. Автомобилът беше невзрачен, но той познаваше колите на жителите на квартала и тази кола не беше на местен човек. Мъжът вътре се стараеше да не бие на очи — не пушеше, но пиеше кафе, за да го държи буден. Хавиер не се нуждаеше от прибор за нощно виждане, за да забележи движението на ръката му, докато вдигаше чашата на термоса към устата си.
Преди да отиде до дома й, Хавиер беше проучил щателно района. Всичко беше чисто. Така беше казал Ал Фордж — ненатрапчиво присъствие, само един човек.
Той знаеше правилата на играта и не се изненада, че я следят. Но не беше засичал никаква предварителна разузнавателна информация за този ход и това означаваше, че наблюдението е разпоредено от Фелис Макгауън, а не от Фордж, както и че тя използва хора извън обичайната си мрежа.
Новината не беше добра за никого от тях. Фелис беше поела контрола върху случая. Ал може и да се беше противопоставил на идеята и Фелис може би се налагаше за пореден път, но Хавиер не харесваше използването на външни хора. Това показваше недоверие.
А за да запазеха статуквото в тази история, те се нуждаеха от взаимно доверие. Доверието им беше бдително, предпазливо и бронирано, но имаше ефект, защото всички се познаваха и ситуацията се ограничаваше само до малката им група. Външните хора… Хавиер не знаеше дали са добре обучени, как биха реагирали в променена ситуация, колко знаеха и какви са заповедите им.
Той предпочиташе да има работа с опитни професионалисти, отколкото с аматьори. Действията на аматьорите бяха непредсказуеми. Те бяха склонни да открият огън при внезапен шум или да прецакат мисията, като заспят. Мамка му, Хавиер дори не знаеше дали онзи тип е въоръжен и с какво, въпреки че доколкото познаваше Фелис, би се обзаложил, че е въоръжен.
Понякога си представяше как всички от групата им стоят в кръг и всеки е насочил пистолет към главата на другия. Ал Фордж несъмнено беше най-опасният и способният в групата, освен Хавиер, но може би само защото Хавиер беше по-млад и тренираше активно. Когато обаче си представеше този сценарий, оръжието му не беше насочено към Ал, а към Фелис, защото тя щеше да загуби най-много и беше най-вероятно тя да наруши статуквото. Фелис щеше да брани онова, което имаше, и можеше да реши, че единственият начин да го направи, е като елиминира останалите.
Тази идея обаче беше хрумвала на всеки от тях. Хавиер беше взел предпазни мерки и Ал Фордж нямаше да е Ал Фордж, ако не беше направил същото.
Един ден, който можеше да дойде след години, но можеше да се случи и всеки момент, Фелис щеше да бъде проблем. Хавиер може би щеше да оцелее, а може би не, но същата вероятност се отнасяше и за нея.
А в това време той трябваше да продължи по курса, който си беше определил от пет години, дори по-отдавна, ако се върнеше към деня, в който се беше съгласил да води двойствен живот, подготвяйки се за немислимото, в случай че това стане.
Не можеше да направи нищо по въпроса. Можеше само да манипулира настоящето, което означаваше, че трябва да проникне в къщата на Лизи, докато домът й е под наблюдение.
Той се усмихна в мрака. Обичаше предизвикателствата.
Понякога боговете се усмихваха, защото започна да ръми дъжд. Идеално. За човек, седнал в паркирана кола, това намаляваше видимостта през страничните стъкла. И не беше само дъждът, а мъглата, която неизбежно щеше да се спусне. На негово място Хавиер щеше да смъкне стъклото и да остави колата да се намокри отвътре, защото целта беше наблюдението, а не да останеш сух, но човек инстинктивно се предпазва от дъжда.
Той стигна до задната страна на къщата и бързо надникна зад ъгъла, долепил се плътно до стената и завъртайки глава само колкото да зърне колата на отсрещната страна на улицата.
Макар че понякога се усмихваха, друг път боговете направо се смееха. В съседната къща внезапно блесна светлина, точно срещу мястото, където беше спрял мъжът с колата. След няколко секунди вратата се отвори и облечената в халат собственичка излезе навън. В краката й подскачаше кученце, което веднага изтича в двора, за да си свърши работата.
Верен на човешката природа, мъжът в колата вероятно беше залегнал на седалката, за да не го видят, или поне се беше снишил, и вниманието му беше насочено към стопанката на кучето с надеждата, че тя няма да забележи колата му или че няма да разбере, че не е на местен жител.
Хавиер реши, че няма да му се предостави по-добра възможност. Той безшумно заобиколи ъгъла на къщата на Лизи и се приближи до задната врата.
Чу, че съседката казва нещо на кучето. Тонът й беше по-скоро въпросителен, отколкото сърдит. Хавиер предположи, че е нещо от сорта на: „Готов ли си?“ Не го интересуваше какво е казала, защото докато съседката стоеше на верандата, човекът в колата нямаше да наблюдава нищо друго.
Хвърли поглед и видя, че сега кучето тича към стопанката си, размахвайки опашка. Оставаха му само няколко секунди, преди идеалното отвличане на вниманието да свърши.
Ключовете, единият за валчестата дръжка на вратата, а другият за секретната брава, бяха в ръката му.
Държеше ги разделени, за да не се ударят един в друг и да издрънчат. Той бързо отключи. И двете ключалки изщракаха плавно и съвсем тихо. Пъхна единия ключ в левия си джоб, а другия — в десния и внимателно превъртя валчестата дръжка. Вмъкна се вътре и затвори вратата, а после застана неподвижно и се ослуша.
Намираше се в кухнята. През прозореца проникваше светлина. Блещукаха и лампичките на печката, кафемашината и микровълновата фурна, малки, но ефикасни. Той чу приглушеното бръмчене на хладилника, но нищо друго, нито скърцане на под или шумолене на плат по стените, нищо, което да покаже, че Лизи се е събудила от безшумното му влизане. Компресорът на климатика отвън тихо презареди и миг по-късно от процепите започна да повява хладен въздух.
Хубаво. Климатикът заглушаваше множество по-слаби звуци.
Останалата част на къщата тънеше в мрак. Лизи обичаше да спи на тъмно, като в пещера. За нея нямаше нощни лампи, нито запалена лампа в банята, оставена да осветява коридора. Тъмнината беше в негова полза.
Хавиер прекоси кухнята. Забеляза, че всички часовници показват един и същи час — 3:32. Лизи редовно сверяваше часовниците си. Той се запита дали тя съзнава защо го прави, дали някъде в дълбините на съзнанието си знае колко съдбовна може да бъде една минута. И Хавиер имаше инстинктивен усет за времето, който бе усвоил, за да се приспособява към съответния часови пояс, в който се намира, и обикновено познаваше часа до минутата, без да поглежда часовник. За операции винаги синхронизираше часовника си с тези на членовете на екипа, но това беше повече в тяхна полза, отколкото в негова. Винаги бе оценявал точността на Лизи. Можеше да разчита на нея до секундата.
Не беше необходимо да търси и да се ориентира къде е или къде тя държи нещата си. Той познаваше къщата отвън и отвътре, защото беше виждал снимки. Много снимки. Въпреки че не беше идвал тук, територията не му беше напълно непозната.
Лизи спеше в стаята малко по-нататък по коридора. Чувстваше присъствието й, което го привличаше, и трябваше да положи усилие, за да се съсредоточи върху предстоящата задача.
* * *
Лизет знаеше, че сънува, защото сънят беше познат. Отново бялата къща, но без триизмерната стая, която съдържаше всички цветове, сякаш багрите в останалата част на къщата бяха източени и излени в онази стая. Тя обаче не беше в цветната стая, а в най-голямата бяла стая, където беше тихо и спокойно.
Той беше там, нейният Господин Х. Лизет не го виждаше и не го чуваше, но знаеше, че е наблизо. Усещаше го осезателно, сякаш той беше в същата стая и я наблюдаваше. Тя се обърна и провери всеки ъгъл, всички бели стени и всеки прозорец, но в стаята нямаше друг, освен нея.
„Чакай малко“ — помисли си тя. Какво ставаше? Сън ли беше това или реалност? Имаше чувството, че е реалност. Беше идвала тук. Но… да, и това беше сън. Сърцето й заби по-бързо, защото Х беше и в онзи сън, и сега я чакаше в този.
Той сигурно беше в цветната стая, единствената в тази огромна къща, която изглеждаше по-реална и по-осезаема от всички други. Тялото й реагира на близостта му и мигновено закопня за онова, което бе получила в предишния сън — не само секс, въпреки че беше буен и разтърсващ и секс, в който почти нищо друго няма значение. Защото нещо друго имаше значение, нещо, което я привличаше към него.
Но къде беше той, по дяволите?
Тя обикаляше стаите и търсеше онази с цветовете, но стаята я нямаше там, където беше предишния път. По дяволите, защо стаите не стояха на едно място? Лизет се разстройваше и объркваше все повече и накрая се изгуби. Коридорите се извиваха и криволичеха и ставаха по-дълги, когато се опиташе да стигне до края им. Толкова се ядоса, че изпита желание да ритне стената. Той беше тук някъде. Лизет го чувстваше дълбоко в себе си, където властваха само инстинктите и нямаше логика. Ако не го откриеше скоро, щеше да бъде късно. Х щеше да си тръгне и да си намери друго занимание. Той винаги си тръгваше.
И в същия миг Лизет долови мириса му — ненатрапчиво, мъжествено ухание, характерно единствено за него. Кожата му, дрехите, сапунът, който използваше… всичко това съставляваше Х. Може би никой друг не би различил мириса, защото беше съвсем лек, но Лизет го усещаше. Тя беше вдъхвала аромата му. Неведнъж. Беше затваряла очи, бе вдишвала дълбоко и се беше успокоявала и същевременно възбуждала и възпламенявала от уханието му.
Тя последва обонянието и инстинктите си. Престана да мисли и тръгна, привлечена напред. И най-после откри стаята, която търсеше. Знаеше, че е тази стая, но пак гледаше как ръката й превърта валчестата дръжка и бута вратата. И в следващия миг видя как разцъфват цветове. И Х беше там. Чакаше я. Винаги чакаше. Беше я чакал през цялото време, само ако тя знаеше къде да го потърси.
— Лизи. — Той каза само това, една дума, името й, но беше достатъчно.
* * *
Хавиер познаваше добре къщата, в която влизаше за пръв път, почти колкото собствения си дом. Въпреки че беше стара, сградата беше ремонтирана основно и някои помещения бяха отворени и свързани в по-модерно разпределение. Дневната и трапезарията бяха свързани. Едната се намираше вляво от входната врата, а другата — вдясно. Полустена отделяше кухнята от трапезарията.
Той влезе в дневната и я огледа. И тази стая не беше съвсем тъмна. Покрай краищата на тежките завеси проникваше светлина и блещукаха лампичките на електрониката — синя на зареждащото устройство на безжичния телефон, кехлибарена на кутията с кабелите и червена на дивиди плейъра. Мекият, разноцветен блясък му позволи да види мебелите в дневната и един бърз поглед го увери, че онова, което търси, не е там. По дяволите, надяваше се, че Лизи не е занесла всичко в спалнята си, защото задачата му можеше да стане рискована. Хавиер застана на едно място и бавно се завъртя на триста и шестдесет градуса, като внимателно се вглеждаше във всеки стол, в пода и във всяка плоска повърхност…
Аха, ето ги, на кръглата маса в трапезарията — пазарските чанти от следобедната разходка във Вирджиния.
Това посещение много рано сутринта — той не би го нарекъл влизане с взлом, защото все пак имаше ключ — не беше най-безопасният ход на действие, но трябваше да знае къде е ходила Лизи и защо. Какво я бе завело във Вирджиния, когато всичко, от което тя се нуждаеше, можеше да се намери в радиус от петнадесетина километра от дома й? Бяха я настанили на това място именно по тази причина — за да направят света й малък. Установената практика беше техен приятел. Рутината поддържаше жива Лизи. Дните й обикновено бяха предсказуеми до минутата, освен когато имаше задръствания в уличното движение.
Но не и днес — по-скоро вчера следобед, след като беше излязла от работа. Лизи се беше отправила в противоположната посока. Беше шофирала твърде бързо. Беше отишла чак във Вирджиния и после се бе върнала и беше напуснала магистралата през изход, покрай който бе профучала на отиване. И не бе завила само там, а на много места, сякаш се бе опитвала да се отърве от преследвачи.
Само че Лизет не знаеше дори как да забележи „опашка“, още по-малко как да й се изплъзне. Лизи обаче знаеше.
Лизет беше маниачка по реда. Тя би разопаковала покупките и би сложила всичко на мястото му. Тези неприсъщи за нея неща бяха дребни, но говореха достатъчно.
Светлината не беше достатъчна, за да разгледа торбите, но Хавиер не смееше да ги премести. Шумоленето на найлона можеше да я събуди, особено ако тя възвръщаше спомените си и беше по-бдителна. И не само това, но и може би беше запомнила точното място на всеки плик и съдържанието му. Хавиер правеше тези неща машинално, за да разбере дали някой е влизал в дома му.
Той извади тънко фенерче от джоба си. Беше залепил червен пластир в края, за да не се разпръсква светлина. Погледна към прозореца зад себе си, онзи, който беше към улицата. Там Лизи беше сложила щори и завеси. Щорите бяха спуснати, но през процепите би проникнала и най-слабата светлина, която щеше да се забележи дори в дъжда. По дяволите.
Хавиер трябваше да рискува. Той застана между прозореца и пазарските торби, наведе се и ги освети с фенерчето — само за частица от секундата, достатъчно дълго, за да прочете името на магазина, а после угаси фенерчето и остана там с разтуптяно сърце. Той, който беше легенда заради хладнокръвието си под обстрел, се изпоти, когато разбра значението на видяното.
По дяволите и пак по дяволите. Магазин за спортни стоки можеше и да звучи невинно, но те бяха страхотни места, откъдето да се запасиш с някои неща, независимо дали спортуваш или не.
На масата имаше две торби и празна кутия от маратонки. Какво друго си беше купила, по дяволите?
На единия от неотворените пликове беше закачена касовата бележка.
Нямаше да се наложи да отваря торбите, ако можеше да прочете касовата бележка. Пликовете съдържаха обемисти предмети и Хавиер искаше да знае точно какви са. Но за да прочете касовата бележка, трябваше да запали фенерчето най-малко за десет-петнадесет секунди, а това си беше чиста покана да го заловят.
Можеше да вземе пликовете и да ги занесе в кухнята, далеч от прозореца, но щеше да вдигне шум, колкото и да внимава. Другият вариант беше да откъсне касовата бележка и да я занесе в кухнята, където да я прочете, но така щеше да предупреди Лизи, че някой е влизал в дома й. Последната му възможност беше да рискува да запали фенерчето и да прочете какво пише на касовата бележка там.
Трети вариант. Ако трябваше да накара онзи тип навън да изчезне, нека бъде така.
Хавиер не искаше да го убива. Горкият наивник само си вършеше работата и полагаше геройски усилия да не заспи. Не можеше да го обвини.
Хавлията в кухнята.
Той си я спомни — на червено-бели карета, окачена на халка до умивалника. Хавиер отиде в кухнята, вгледа се в хавлията и стигна до извода, че единственото необичайно нещо, което Лизи бе направила, беше да окачи хавлията точно по средата, така че двата й края да са еднакво дълги. И това не беше Лизет. Хавиер беше виждал Лизи да прави същото.
Той взе хавлията и се върна в трапезарията. Преметна хавлията над фенерчето, за да не излиза навън светлина; запали го и прочете списъка на покупките й.
Раница. Нож. Въже. Три флакона лютив спрей. И ги беше платила в брой, за да не бъдат проследени чрез кредитната й карта.
Той угаси фенерчето и затвори очи. Сега вече нямаше съмнение, не че се беше съмнявал в инстинктите си. Тя се завръщаше.
Лизи се подготвяше или за бягство, или да се бори. Щеше ли да си спомни всичко или само откъслеци? Колко си беше спомнила до момента? Не много. Ако си спомняше подробности, сега нямаше да спи в леглото си, а щеше да е заминала с раницата, пълна с тези покупки и един Господ знае още какво. Би ли попълнила формуляра, необходим, за да си купи огнестрелно оръжие? Не, не и на място като това. Ако търсеше оръжие, Лизи щеше да отиде по-навътре във Вирджиния за нерегистрирано оръжие и да намери провинциален битпазар или да го купи на черно от някой уличен ъгъл. Ако започнеше редовно да извършва необичайни пътувания щяха да загазят.
Не, Лизи щеше да загази.
Подслушвателните и проследяващите устройства в колата й, в телефона и електрониката вече не бяха достатъчни. Хавиер трябваше да знае къде е тя по всяко време на денонощието. Не можеше да поеме риска Лизи да се измъкне от преследвачите си и да зареже колата, къщата и всичко, което бе познавала през последните три години. Въпреки че беше възвърнала частично паметта си, тя беше способна да направи точно това. Щеше да се уплаши, без да разбира какво става.
Ако избягаше, Лизи щеше да вземе раницата. Иначе защо си я беше купила? Едва ли щеше да ходи на училище или да се катери по планините. По дяволите, Хавиер щеше да вдигне шум, ако извадеше раницата от найлоновия плик. Знаеше в коя торба е, защото беше прочел какво си е купила Лизи, и че касовата бележка е закачена на плика с лютивия спрей.
Трябваше да види раницата. Как да го направи?
Можеше да бръкне в торбата, като издаде само леко шумолене. Най-добрият вариант беше да получи пълен достъп до раницата, но обстоятелствата не бяха в негова полза.
Той бръкна в джоба си и извади малка кесия, която съдържаше три мънички, почти незабележими проследяващи устройства. Имаше и още по-малки, някои бяха микроточки, но се поставяха по-трудно, а той не искаше да остава дълго в къщата. Хавиер извади едното проследяващо устройство. Беше ги сложил в отделни самозапечатващи се найлонови пликчета и ги беше надписал с различни номера, за да знае къде ги поставя. Той вдигна празното пликче към слабата светлина, проникваща през спуснатите щори, и видя цифрата две. Добре, номер две отиваше в раницата.
Работейки внимателно в мрака, тъй като не искаше да изпусне малкото чудо, Хавиер пъхна ръка в торбата. Найлонът изшумоля, но той се движеше бавно и постепенно и звукът беше тих като леко драскане. Напипа каишките, но това не беше достатъчно. Бръкна по-надълбоко и докосна капаче, което вероятно покриваше джоб с цип. Добре, въпреки че не виждаше какво прави. Внимателно обърна ръката си и прикрепи подслушвателното устройство към вътрешната страна на капачето.
След това също така бавно извади ръка от чантата.
Едното беше поставено, оставаха още две.
Той върна хавлията в кухнята, провря я през халката и внимателно изравни краищата.
Оттук нещата ставаха сложни.
* * *
Без да се колебае, Лизет тръгна към него, като се събличаше, докато се приближаваше. Не мислеше за нищо. Водеше се само от инстинкта и желанието си. Нуждаеше се от допира и проникването му в нея. Искаше да почувства как оргазмът й набира сила, докато извика, когато стигне до върха. И щеше да го направи. В тази стая можеше да вика, колкото си иска, да взима каквото иска и да се отдаде на страстта си. Тук тя можеше да живее.
Х скръсти ръце на гърдите си и остана на мястото си. Чакаше я, но не се събличаше. Винаги чакаше. Лизет смъкна бикините си без колебание, смущение или страх. Стигна до него, вгледа се в тъмните му очи, усмихна се и започна да го разсъблича. Махна тениската му, зарови лице в топлите му голи гърди и вдъхна дълбоко. Той ухаеше толкова приятно и реално, че Лизет усещаше топлината на кожата му на лицето си и как косъмчетата на гърдите му гъделичкат носа й.
Макар да знаеше, че е сън, това беше най-хубавият сън през живота й.
Колкото и да беше страхотно преживяването, тя искаше повече от уханието му — много повече.
Лизет дръпна колана му и го разкопча, а после смъкна ципа на джинсите му, пъхна вътре ръка, уви пръсти около пениса му и го почувства как се втвърдява и изпълва шепата й. От гърлото му се изтръгна дълбок стон, по-скоро хрипкав стон, не съвсем ръмжене.
Тя смъкна джинсите му. В реалния живот трябваше да се справят и с ботушите му, но това беше нейният сън и Лизет не искаше ботушите да ги бавят. Вече беше влажна, готова, празна без него. Изпитваше желание да го събори по гръб, да го възседне и да поеме дълбоко твърдия му член, но тогава щеше да свърши и всичко щеше да приключи. Щеше да се събуди разтреперана и задъхана. Още не! Още не искаше да се събужда. Беше твърде рано. Започна да го докосва, да вдъхва уханието му и да вкусва всеки сантиметър на тялото му.
Х прокара пръсти в косите й и я придърпа към себе си, уверявайки се, че тя няма да се изплъзне. Лизет обожаваше ръцете му — големи и силни, които можеха да убиват или да доставят удоволствие, да нараняват или да лекуват. Някои хора се страхуваха от тези ръце, но не и тя.
Х я повдигна и я понесе към леглото. Лизет го обичаше най-много така — гол, възбуден, нетърпелив. Когато Х беше нетърпелив, когато тя разтърсваше света му, както той нейния, Х я караше да се чувства… опустошена, ценена и обичана.
Петите й висяха на сантиметри от пода. Тя се надигна. Желаеше го толкова силно и той беше с нея. Лизет можеше да увие ръце около врата му и да се държи дори ако полетеше. И тъй като това беше сън, може би щеше да полети. Тя се засмя, отпусната в ръцете му, докато той вървеше към леглото… а после отмести поглед встрани и съзря лицето си в огледалото. Смехът й замря, когато се втренчи в себе си. Гледаше предишното си лице, което й бяха отнели. Лизет затвори очи и когато отново ги отвори, лицето й беше новото, онова, което знаеше, че не е нейното.
Или беше нейното?
Кое беше истинското? Кое искаше Х?
Кое лице обичаше той?
И по-важният въпрос — обичаше ли я изобщо? След онова, което беше направила?
Той я сложи на леглото и Лизет вече не виждаше лицето си в огледалото. И по-добре. Не искаше да го гледа, а да се отдаде на чувствата си. Не желаеше да си задава въпроси, а да прегръща Х и да следва движенията на тялото му.
За момент двамата само лежаха на голямото легло, притиснали гърди, преплели крака, с разтуптени сърца. Гледаха се в очите, докато дъхът на Лизет секна. Мили Боже, той беше красив! Не хубав — в него нямаше нищо хубаво, но видян със сърцето й, Х беше… красив.
И му беше все едно какво е лицето й. Зад лицето Лизет беше същата и само това имаше значение за Х. Да, той я обичаше. Все още я обичаше.
Х започна бавно да я целува по шията, сякаш имаха всичкото време на света, но Лизет изведнъж беше сигурна, че не е така. Изобщо нямаха време, не и заедно. Тя щеше да живее в своя свят, а той — в неговия, и вече нямаше да му принадлежи. Може би щеше да го сънува от време на време, ако й провървеше.
— Сега — промълви Лизет.
Х издаде нещо средно между смях и ръмжене.
— Още не.
Тя понечи да каже: „Моля те“, но се отказа. Молбите само щяха да го накарат да не бърза.
Нямаха време.
Лизет потрепери. Не искаше сънят да свършва и нямаше търпение Х да проникне в нея. Можеше да лежи там цяла нощ и да го прегръща. Тялото й тръпнеше, но тя знаеше, че трябва да чака.
Повече от всичко друго, повече дори от желанието, което все по-бързо я привличаше към него… Лизет не искаше Х да си тръгва. Никога вече.
* * *
Хавиер тръгна по коридора към спалнята й. Движенията му бяха плавни като на призрак и стъпките му — безшумни, сякаш се носеше над пода. Последното, което искаше, беше да събуди Лизи. Беше тъмно. Тя нямаше да може да го види и машинално щеше да го помисли за изнасилвач или убиец. Всяка жена би си го помислила. По дяволите, дори да го видеше кой е, пак щеше да си помисли същото. В края на краищата, тя не го позна в аптеката. Ако се събудеше, запалеше лампата и го видеше облечен в черно и въоръжен, щяха ли в съзнанието й да нахлуят спомени или тя щеше да се паникьоса и да се разкрещи? Хавиер заложи на паниката и писъците.
Вратата на спалнята й беше открехната. Лизи живееше сама и не беше необходимо да затваря вътрешните врати в дома си. Хавиер се вмъкна вътре, спря за миг и я погледна.
Електронният часовник и синята лампичка на безжичния телефон излъчваха достатъчно светлина, за да я види. Беше се свила на кълбо в леглото, тъмната й коса беше разпиляна върху тънката възглавница, завивките бяха придърпани до врата й и от тях стърчеше босият й крак. Някои неща никога не се променяха. Каквото и да бяха направили с лицето и съзнанието й… дълбоко в себе си тя пак си оставаше предишната Лизи. И Хавиер, и останалите трябваше да се досетят, че един ден тя ще избяга от затвора, в който я бяха хвърлили.
На нощното шкафче, на няколко сантиметра от светещия часовник, имаше някакъв висок флакон. Хавиер се усмихна. Обзалагаше се на живота си, че това е спрей против оси или нещо подобно. Нямаше пистолет, поне все още, но Лизи се беше въоръжила. До флакона беше поставен мобилният й телефон, а до него — батерията. Докато Лизи не сложеше батерията, телефонът не можеше да бъде проследен. Да, тя излизаше от забвението и разчупваше оковите.
Още нещо за нея беше вярно. Лизи беше маниачка по чантите. Обожаваше ги и пестеше пари да си купи някоя хубава кожена чанта вместо няколко евтини. Другите жени, които Хавиер беше обучавал или с които се бе обучавал, пренебрегваха чантите в полза на джобове или ранички, но не и Лизи. Тя държеше на чантите си. И не захвърляше избраната чанта някъде из къщата, а винаги я занасяше в спалнята и я слагаше на стол. Можеше и да премести стола, но чантата оставаше на него.
В момента столът в спалнята беше на метър от главата на Лизи, от другата страна на нощното шкафче. Чантата беше бяла и Хавиер лесно я забеляза. Имаше дълга дръжка. Това беше сложното. Лизи може и да нямаше пистолет, но беше добър стрелец и ако го напръскаше в очите със спрея против оси, Хавиер временно щеше да ослепее. И тогава един Господ знаеше какво щеше да направи тя с него, докато той беше в такова неизгодно положение.
Хавиер закачи с пръст дръжката и безшумно повдигна чантата, взе мобилния телефон от нощното шкафче и тихо излезе от стаята. Кухнята, където имаше повече светлина, щеше да бъде най-доброто място, където да го направи.
Той сложи чантата на кухненския плот и се залови за работа. Готвеше се да постави друго проследяващо устройство — този път обозначено с цифрата едно — във вътрешния джоб с цип, когато изведнъж спря. Лизи беше фанатичка по чантите и сигурно имаше повече от една. Сменяше ги редовно, за да подхождат на дрехите или на настроението й, или каквато й беше необходима за деня. Утре можеше да вземе друга чанта.
Хавиер видя как е поставено портмонето й, а после внимателно го извади и го отвори. Беше кожено, по-голямо от онези, каквито обикновено носеха жените, и имаше отделение за чекова книжка. Вътре обаче имаше пари в брой, двеста долара. Имаше и две кредитни карти, шофьорската й книжка, осигурителна карта и няколко касови бележки. Хавиер се опита да прочете датата на едната, но светлината не беше достатъчна, а и нямаше време.
Той предположи, че която и чанта да вземе, Лизи ще сложи вътре портмонето. Извади банкнотите, остави ги настрана, постави мъничкото проследяващо устройство под прокъсаната подплата, върна парите точно както ги беше намерил, и пъхна портмонето в чантата.
Следваше мобилният телефон. Щом беше достатъчно умна, за да извади батерията, това означаваше, че Лизи смята да го носи със себе си. Новият телефон, с който беше сменила счупения в петък, беше обикновен, с капаче. Лизи не си бе купила смартфон и това беше добро решение от нейна страна. Хавиер обикновено поставяше проследяващото устройство в отделението с батерията, но щом тя изваждаше батерията всеки път, след като използваше телефона, това увеличаваше риска или да го види, или неволно да го извади и изхвърли.
Хавиер разгледа телефона. Светлината в кухнята беше по-добра, но все пак не достатъчно силна, затова той действаше и пипнешком. Имаше малко скрити места и гънки и никое от тях не беше подходящо. Той пробва края на капачето на клавиатурата. Беше гумен, а не от твърда пластмаса. Пъхна нокът под ръба, повдигна го, постави проследяващото устройство под капачето и го затвори. Мястото не беше идеално, но изборът му беше ограничен, защото не можеше да използва отделението с батерията.
Той взе телефона и чантата, отиде в спалнята и ги остави на местата им, като внимаваше телефонът да не изтрака върху нощното шкафче, докато го слагаше.
Пое си дълбоко дъх и погледна Лизи.
Ако тя се събудеше, той нямаше къде да се скрие. Ако отвореше очи, Лизи щеше да го види на светлината на електронния часовник. Но сега, когато беше близо до нея, не можеше да се откъсне, още не. Желанието му се изостри, когато я видя в аптеката. Луксът да гледа как спи можеше да му коства напръскване със спрей против оси в очите.
Лизи. Гъста, тъмна коса, леко вълниста, сега разрошена в съня й. Очертанията на лицето й бяха различни, но извивката на устните беше същата. Както и босият крак.
Уханието й беше същото.
Ръцете му помнеха докосването до нея.
Някога я приковаваше под себе си и я любеше, докато тя започнеше да вика. И после тя правеше същото с него, въпреки че го дразнеше и му казваше, че тъй като е мъжествен, виковете му звучат като ръмжене.
Пръстите му се свиха, когато устоя на непреодолимото желание да протегне ръка и да я докосне. Пенисът му потрепна. Искаше повече от това. По дяволите, трябваше да се махне, преди да направи нещо абсолютно глупаво.
Хавиер се измъкна навън по-малко от двадесет минути след като беше влязъл в къщата. Все още валеше и дъждът беше божи дар. Колата със съгледвача още беше на мястото, но той не забеляза движение вътре. Може би дъждът беше приспал мъжа въпреки кафето. Или може би се беше съсредоточил да се облекчава в шише. Хавиер също беше участвал в наблюдение и знаеше как е. Радваше се, че не е на мястото на човека в колата.
Той заключи безшумно двете ключалки на вратата на кухнята, а после се промъкна покрай задната страна на къщата и тръгна в сенките. Когато се отдалечи през две къщи от колата за наблюдение, ускори крачка. Искаше по-бързо да се върне в пикапа си, да провери лаптопа и да се увери, че проследяващите устройства работят. След това, при положение че всичко е наред, щеше да се прибере вкъщи и да поспи, преди Лизи да се събуди и да започне деня си.
Трябваше да е подготвен. Лизи се будеше и играта скоро щеше да загрубее. Хавиер знаеше на коя страна ще премине. Беше направил избора си преди години и добър или лош, щеше да се придържа към него.
Лизи беше жива, но всъщност не живееше.
Майната му на всичко. И неговият живот не беше пълноценен.
* * *
В съня й Х разтвори краката й по-широко с коляно и после проникна дълбоко в нея. Тя изстена, но не от болка, а от облекчение, удоволствие и чувство за свързаност, каквото не беше изпитвала дотогава. Лизи беше част от него и той беше част от нея.
Изведнъж над леглото се появи огледало. Тя беше сигурна, че не беше там по-рано. Беше голямо колкото леглото и отразяваше съня й. Лицето… С кое лице беше? Старото или новото? Имаше ли значение?
Лизи можеше да затвори очи и да избяга от обезпокоителния образ, но вместо това се съсредоточи върху Х, широките му рамене, мускулестия гръб и твърдия, заоблен задник. Той имаше най-хубавия задник, който беше виждала. Телата им бяха преплетени на леглото. Кожата й изглеждаше бледа пред слънчевия загар на неговата, а тялото й — меко пред неговата твърдост. Х беше едър и почти я поглъщаше. Но колкото и да бяха различни, двамата си пасваха. Тя огледа силните му крака и как се движи той… сега по-леко, почти нежно. Тласкаше се в нея в бавен ритъм, който постепенно се ускоряваше и засилваше.
Лизет затвори очи, докато се предаде и изпита оргазъм. Извика, изопна гръб, вкопчи се в Х и почувства как той се излива дълбоко в нея…
Х прошепна нещо, но тя не разбра какво каза. Лизет се намръщи и отвори уста да попита: „Какво?“ Той беше казал нещо важно. Не беше човек, който бъбри само за да чуе гласа си. Преди да произнесе тази единствена дума и Х да отговори…
Лизет отвори очи. Тялото и се извиваше вълнообразно, всеки мускул беше напрегнат… и после се отпусна, сваляйки напрежението от мускулите си, докато сякаш се разля на леглото. Чувстваше се отпусната и натежала.
Трябваше по-често да ходи в „Уолгрийнс“. Ако Х редовно се отбиваше там, може би отново щеше да го види. Може би този път нямаше да се стресне и да избяга като уплашен заек. Можеше да му каже телефонния си номер, да го покани да пият кафе и после…
Да. Лизет Хенри, зажадняла за секс ловджийка на мъже. Сякаш реалният живот беше като сънищата. Сякаш мъжът нямаше съпруга или любовница. Или и двете.
Навън валеше. Тя затвори очи и се заслуша в барабаненето на дъждовните капки по стъклото на прозореца. Звукът беше успокояващ и можеше да я приспи отново, въпреки че тъмните часове се изнизваха и наближаваше зазоряване. Лизет се запита дали пак ще сънува Х, или тази част от нощта е приключила. И дали щом утрото настъпи, ще забрави подробностите на съня.
В момента сънят изглеждаше толкова реален, че тя беше почти сигурна, че долавя мириса на Х.