Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shadow Woman, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Линда Хауърд
Заглавие: Забранено минало
Преводач: Юлия Чернева
Език, от който е преведено: английски
Издател: Ера
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Експертпринт ЕООД
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-389-249-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6770
История
- — Добавяне
Втора глава
Хавиер стана преди разсъмване и пробяга обичайните осем километра. Обичаше да тича в относително хладния здрач. Това не само че беше по-удобно, но и от време на време предлагаше по някое случайно забавление — веднъж някакъв тъпак направи сериозната грешка да се опита да го нападне, за да го обере, и накрая се отърва само с няколко пукнати ребра, счупени пръсти и маратонката номер четиридесет и шест на Хавиер, завряна в задника му. Хавиер се поколеба дали да не прекърши врата му, за да бъдат гражданите на Вашингтон, окръг Колумбия, в малко по-голяма безопасност, но труповете водеха до усложнения и затова се въздържа. Имаше и други интересни моменти, но, общо взето, щом смотаняците го огледаха добре, по-умните отстъпваха и го оставяха да тича спокойно.
Хавиер беше едър мъж, висок метър и деветдесет, но не от упражнения в спортната зала, а от оцеляване във всякакви объркани ситуации. Можеше да преплува петнадесет-двадесет километра и да пробяга два пъти повече, носейки петдесет килограма екипировка. Можеше да пилотира хеликоптер, да кара моторница и беше тренирал с оръжия толкова много часове, че всяко оръжие беше като придатък на тялото му. Но крадците не се разколебаваха от ръста му, а от начина, по който се движеше, и от свръхбдителността му на хищник. Те не разсъждаваха така. Инстинктите им за оцеляване по-скоро шепнеха: „Лош тип“ и решаваха да изчакат по-лесна жертва. А Хавиер беше много неща, но не и жертва.
Той се върна в дома си в пет и половина и двадесет минути по-късно вече се беше изкъпал и облякъл. Днес си сложи джинси, ботуши и черна тениска. Цветът на тениската се сменяше всеки ден, но останалото беше обичайното. „Облечен“ означаваше също, че е проверил оръжието си и наместил кобура над десния си хълбок. Големият глок не беше единственото оръжие, което носеше, но беше единственото, което се забелязваше. Дори в дома си — може би особено там — той носеше две или повече оръжия и никога не се отдалечаваше на повече от крачка от другите в личния си арсенал.
Не страдаше от параноя подобно на повечето хора, които се занимаваха с тайни операции. Домът беше уязвимо място за него и всички от бизнеса, защото беше фиксирано място. Хората, които постоянно бяха в движение, бяха много по-трудни мишени. Хубавото беше, че доколкото знаеше, никой не искаше да го застреля… засега, въпреки че винаги съществуваше такава вероятност.
По тази причина Хавиер взе предпазната мярка да си купи два апартамента един до друг. Единият беше на негово име, а другият — на името на Дж. П. Холстън. Ако някой се разровеше по-надълбоко, щеше да установи, че инициалите „Дж. П.“ означават Джоун Полет. Много неомъжени жени използваха само инициалите си. Джоун имаше номер на социално осигуряване и банкова сметка, плащаше навреме сметките си и нямаше любовен живот. Хавиер знаеше това, защото той беше Джоун и тя всъщност не съществуваше, имаше я само на хартия. В момента любовният живот на Хавиер и на Джоун много си приличаха и това адски го дразнеше, но такава беше реалността и той трябваше да се примири.
Той спеше в единия апартамент и държеше другия като предпазен клапан. В двата съседни килера беше монтирал тайна врата, която се отваряше само с отпечатъка на лявото му кутре. Беше взел и други предпазни мерки, защото човек с неговата професия трябваше да внимава много. Надяваше се, че повечето са загуба на време, тъй като ако наистина се нуждаеше от тях, това би означавало, че здравата е загазил. Хавиер беше смел и предпазлив — качества, които прилагаше и в работата, и в личния си живот.
Силните на деня бяха адски глупави, ако не очакваха това, и той действаше по презумпцията, че го съзнават. Чувстваше се по-удобно, когато всички — в ограничен кръг — знаеха какво прави всеки друг. Вероятно затова все още беше жив. Досещаха се, че е сложил пръста си на спусъка, за да ги разобличи, ако предприемат нещо срещу него. В случая бяха прави. Естествено, това не означаваше, че един ден няма да се опитат да намерят заобиколен начин, и ако това се случеше, политическата мръсна бомба щеше да експлодира и всеки щеше да се бори да оцелее. Хавиер беше нащрек точно за такава ситуация. Когато се захвана с тази работа, той знаеше какво ще плати, и беше преценил, че крайният резултат си струва цената. За жалост цената се оказа по-висока, отколкото очакваше.
Както правеше всяка сутрин, Хавиер седна в малката, обезопасена стая в предпазния апартамент, която служеше за команден център на всичките му сигнали за тревога, електронни капани и събиращи информация програми, и започна да пие кафето си, докато слушаше, четеше и следеше наблюдателите. Беше се включил в системите им и ако домът на Джоун бъдеше претърсен за подслушвателни устройства, щяха да намерят само собствените си „бръмбари“, но Хавиер предполагаше, че те го знаят. Ако не бяха умни, той не би работил с тях. Не че нямаше доверие на хората си. Имаше, но до определени граници. Отвъд тези граници вярваше само на себе си. Изненада се, че толкова дълго го държат в кръга си, но, от друга страна, беше замесен лично, а и не беше човек, когото биха искали да ядосат. Хавиер имаше влиятелни приятели и още по-опасни приятели с умения. Не знаеше кои от тях са оказали по-голямо влияние върху решенията да го държат информиран, но стига да имаше резултат, не му пукаше защо.
Те я наблюдаваха и той ги наблюдаваше, и се грижеше да знае какво докладват. И тъй като Хавиер знаеше всичко, те внимаваха и поддържаха статуквото. Не можеха да укриват информация, нито да му съобщават погрешни данни. Хавиер обаче не можеше да разбере кога пристъпват към действие, без да получи сигнал, и дали един ден някой с власт няма да реши, че рискът е твърде голям, за да остави това положение.
В това отношение той вярваше на инстинкта си, обострен от акциите, в които беше участвал, и нещата, които беше видял. Зашепнеше ли инстинктът му, Хавиер щеше да действа. „Взаимно гарантирано унищожение“, синоним за „мексиканско противостояние“, конфликт между три страни, беше чудесна идея, когато се стигнеше до опазване на мира.
В момента четеше за състоянието на еврото. Не беше специалист в областта на финансите, но се интересуваше от инвестиционна информация. Парите въртяха всичко в политиката, националната сигурност, във всяка сфера, по дяволите. Отчаяните държави правеха отчаяни неща и една вълничка на паричния пазар можеше за час да го накара да се качи на самолета и да замине един Господ знае къде и да направи каквото е необходимо. Тъй като нямаше възможност да я наблюдава през цялото време, Хавиер имаше подкрепления, които щяха да предприемат действия, ако се наложеше. Докато четеше, той се ослушваше и за нещо поне малко необичайно. Засега ежедневието й, изглежда, преминаваше както обикновено. Всяко необичайно нещо би отключило приливна вълна от реакции.
„Десет, дванадесет, едно, четиридесет и две, осемнадесет.“
Прошепнатите числа привлякоха вниманието му като отекнал изстрел. Хавиер остави чашата, завъртя стола си и наклони глава на една страна. Цялото му тяло беше нащрек. Той машинално взе писалка и записа цифрите. „Какво, по дяволите?…“
Няколко секунди по-късно тя повтори числата, този път с малко по-силен глас.
Настъпи мълчание. След това се чуха стъпки, първо нормални, а после забързани, последвани от непогрешимите звуци на продължително и неудържимо повръщане.
„Мамка му!“ Хавиер искаше да има скрита камера, която да я наблюдава, но мрежата за наблюдение й беше позволила това уединение. Подслушваше се всичко, което тя казваше по домашния или мобилния си телефон, какво гледа по телевизията или прави на компютъра си. Колата й постоянно се следеше с джипиес. Но бяха отказали видеонаблюдение — не от загриженост за конституционните й права, които бяха накъсани и стъпкани в калта, а защото беше преценено, че не е необходимо. Не им трябваше да гледат как тя ходи в тоалетната или как се къпе, достатъчно беше да знаят какво прави.
Наблюдението беше лесно. Тя никога не се отклоняваше от установената си практика. Беше спокойна и предсказуема, а сега, както изглеждаше, беше болна. Но какви бяха числата, по дяволите?
Хавиер изслуша още два пристъпа на повръщане. Определено беше болна. След това постъпи сигнал, че тя е включила мобилния си телефон. На екрана на компютъра на Хавиер се появи името на шефката на отдела й, Мериджо Уинчъл.
Той беше клонирал телефона й и затова изслуша разговора в реално време. Онова, което чу, го окуражи. Тя мислеше, че е пипнала някакъв вирус, повръщаше — Хавиер вече знаеше това — и главата й се пръскаше от болка. Мериджо потвърди, че върлува стомашен вирус и че децата й също са го хванали, и така нататък.
Напрежението му беше започнало да отслабва, когато Мериджо хвърли бомбата в лицето му. „За пръв път отсъстваш по болест от три години, затова не се притеснявай.“
„Мамка му, три!“ Отдавна се беше научил да контролира гнева си — поне през повечето време, но сега му идваше да запокити чашата към монитора. Защо, по дяволите, трябваше Мериджо да следи откога някой не е отсъствал по болест?
Слава Богу, Лизет, изглежда, не обърна внимание на това. Може би й беше твърде лошо. Тя измънка: „Благодаря“ и после добави: „Извинявай, трябва да тичам…“. Хавиер отново чу звуци от повръщане, течаща вода, тишина, отново пристъп и накрая тракане. И връзката с мобилния й телефон прекъсна.
В същото време от другите подслушвателни устройства той пак чу тракане и силен глух удар. След няколко минути Лизет издуха носа си. Чу се тежко дишане и пак течаща вода, а после, с прегракналия глас на човек, който току-що е повръщал и носът му е запушен, тя измърмори: „По дяволите, сега ще трябва да си купувам нов телефон.“
Разнесоха се още звуци, сякаш тя правеше нещо с телефона. Отново течаща вода, а след това — бръмчене на сешоар. Това беше логично. Тя миеше косата си всяка сутрин и въпреки че беше болна, я сушеше. Такава беше установената й практика, от която Лизет не се отклони нито веднъж през трите години, докато Хавиер я наблюдаваше. Да не отиде на работа, въпреки че е болна, беше сътресение в добре подредения й живот.
Тя изключи сешоара, върна се в спалнята и доколкото Хавиер чу, отново си легна.
Всичко би трябвало да е наред. Другите подслушвачи сигурно бяха забелязали словесната бомба на Мериджо, но най-важното беше дали Лизет е обърнала внимание или не, а тя, изглежда, не бе забелязала. Не се чувстваше добре и може би не бе слушала внимателно.
Можеха ли да поемат този риск?
Хавиер я познаваше. Най-големият й талант беше да разсъждава в крачка, да се приспособява към ситуацията и да се оставя да я води инстинктът й. Лизет несъмнено си беше изповръщала червата, но като се имаше предвид неволната грешка на Уинчъл, тя неслучайно „изпусна“ мобилния си телефон веднага след това разкритие.
От друга страна, това не трябваше да се случва. Сега връзката с нея беше прекъсната и процесът беше необратим.
Може би. Досега не го бяха правили в такава степен както с Лизет. Тя трябваше да бъде променена завинаги, така както се променя човек с ампутиран крайник — щеше да функционира и да има живот, но нямаше да бъде същата като преди. Но тъй като досега процесът не беше прилаган до такава крайност, откъде можеше някой да знае със сигурност как точно ще реагира Лизет?
Инстинктът на Хавиер се задейства. Той трябваше да вземе под внимание гъвкавостта на мисленето й, която може би я правеше по-устойчива. Като се прибавеше към това и унищожаването на мобилния й телефон, инстинктът му подсказваше: „Тя се възстановява.“
Ето защо проблемът не беше дали да поемат риска да пренебрегнат сигнала за тревога, задействан от неволната грешка на Уинчъл, а дали Хавиер може да рискува.