Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Линда Хауърд

Заглавие: Забранено минало

Преводач: Юлия Чернева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-249-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6770

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Утрото беше съвсем обикновено. Лизет Хенри — някога Зети Джета за семейството и приятелите си от детството — стана от леглото в обичайния час — 5:59, една минута преди да иззвъни будилникът. Кафемашината с автоматичен таймер в кухнята вече беше започнала да прави кафе. Лизет се прозя, отиде в банята и пусна душа. Докато водата се затопляше, тя използва тоалетната.

Обичаше да започва утрините си с отпускащ душ. Не пееше, докато се къпеше, не планираше деня си и не се тревожеше за политика, икономика или нещо друго. Когато беше под душа, Лизет се затопляше и се успокояваше.

В онова юлско утро не беше необходимо да поглежда часовника, за да знае колко е часът всеки един момент, защото установеният й дневен ред беше практикуван многократно и спазван перфектно до секундата. Тя се къпа точно толкова, колкото време трябваше на кафемашината да направи кафето, уви хавлия около мократа си коса и се изсуши с друга.

Чудесният аромат на кафето я зовеше през отворената врата на банята. Огледалото беше замъглено от парата, но щеше да се изчисти, докато Лизет си направеше първото си кафе за сутринта. Тя облече дълъг до коленете халат, отиде боса в кухнята и извади голяма чаша от бюфета. Обичаше кафето си сладко и слабо, затова първо сложи захар и мляко и после наля горещото кафе в сместа. Все едно започваше деня с десерт, а това беше приятно начало на всеки ден.

Лизет занесе кафето в банята, за да отпива малки глътки, докато изсушава косата си и леко се гримира за работа.

Остави чашата на тоалетната масичка, махна хавлията от главата си, наведе се и започна енергично да търка дългата си до раменете тъмнокестенява коса. След това се изправи, отметна коса назад, обърна се към огледалото…

… и се втренчи в лицето на непозната.

Влажната хавлия се изплъзна от пръстите й, които изведнъж станаха безчувствени, и падна на пода в краката й.

„Коя е тази жена?“

Не беше тя. Лизет знаеше как изглежда и това не беше нейното отражение. Тя се завъртя трескаво, търсейки жената, чието отражение видя в огледалото, готова да се наведе, да побегне, да се бори за живота си, но там нямаше никого. Беше сама в банята, сама в къщата, сама…

„Сама.“

Думата тихо отекна в съзнанието й, едва доловим призрачен звук. Тя се обърна към огледалото, пребори се с объркването и ужаса и се взря изпитателно в този нов човек, сякаш беше враг, а не… Какъв? Или по-скоро кой?

В това нямаше абсолютно никаква логика. Лизет дишаше бързо и повърхностно. Звукът беше някак далечен и паникьосан. Какво ставаше, по дяволите? Не страдаше от амнезия. Знаеше коя е, къде се намира, помнеше детството си, приятелката си Даяна и другите си колеги, какви дрехи има в гардероба и какво смята да облече днес. Помнеше какво вечеря снощи. Помнеше всичко, с изключение на това лице.

То не беше нейното.

Нейните черти бяха по-меки, по-заоблени и може би дори по-красиви, въпреки че лицето, което гледаше, беше привлекателно. Очите бяха същите — сини, раздалечени и може би малко по-хлътнали. Как беше възможно? Как така очите й бяха хлътнали?

Какво друго беше същото? Тя се доближи до огледалото, търсейки бледата луничка на лявата страна на брадичката си. Да, там беше, по-тъмна, когато Лизет беше по-млада, и почти невидима сега, но все още беше там.

Всичко друго обаче беше… погрешно. Носът беше по-тънък и по-извит, скулите бяха по-изпъкнали и по-високи, отколкото трябваше да бъдат, челюстта беше по-четвъртита и брадичката — по-заострена.

Лизет беше толкова объркана и уплашена, че стоеше вцепенена, без да е в състояние да предприеме нещо, дори да й хрумнеше какво да направи. Беше се втренчила в огледалото и мислите се стрелкаха в главата й, търсейки смислено обяснение.

Нямаше такова. На какво се дължеше промяната? Ако беше претърпяла катастрофа и се бе наложило сериозно възстановяване на лицето й, със сигурност щеше да си спомня — ако не друго, то поне, че е била в болница, че са й правили няколко пластични операции и рехабилитацията. Някой щеше да й разкаже всичко дори ако е била в кома по време на възстановяването й. Но Лизет никога не беше изпадала в кома.

Тя помнеше живота си. Нямаше много нещастни случаи, освен един, когато беше на осемнадесет години и родителите й загинаха, и светът й се преобърна, но тя не беше в колата и съумя някак да се пребори с последиците, със съкрушителната тъга и чувството, че се рее хаотично в черното пространство на живота си, без да има някаква сигурност.

Сега изпитваше същото чувство — че се е случило нещо толкова неизмеримо лошо, че не знаеше какво да направи и не можеше да проумее всички значения и колко дълбоко засяга това всичко, което знае.

Може би беше полудяла. Може би бе получила инсулт през нощта. Да. Инсулт. В това имаше логика, защото той може да обърка паметта. За да провери реакциите си, Лизет се усмихна и видя как двете ъгълчета на устата й в огледалото се повдигнаха еднакво нагоре. След това намигна първо с едното и после с другото си око. Вдигна ръце. И двете се движеха, въпреки че би забелязала, ако нещо не е наред, докато се къпеше и миеше косата си.

— Десет, дванадесет, едно, четиридесет и две, осемнадесет — промълви тя, изчака тридесетина секунди и повтори: — Десет, дванадесет, едно, четиридесет и две, осемнадесет. — Беше сигурна, че е казала същите числа, в същата последователност, макар че ако беше получила удар, щеше ли да бъде в състояние да прецени правилно?

Умът и тялото й функционираха и този факт изключваше инсулт.

Ами сега какво?

„Обади се на някого.“ На кого?

„На Даяна.“ Разбира се. Най-добрата й приятелка щеше да знае, въпреки че нямаше представа как точно да формулира въпроса си. „Здравей, Ди, когато дойда на работа, погледни ме и ми кажи дали лицето ми е същото като вчера.“

Идеята беше нелепа, но необходимостта беше неустоима. Лизет тръгна към телефона, когато внезапна паника я накара да замръзне на място.

„Не“.

Не можеше да се обади на никого.

Направеше ли го, те щяха да разберат.

Те? Кои бяха „те“?

При мисълта изведнъж я обля пот и й се догади. Хукна обратно към банята и едва успя да стигне до тоалетната, точно когато вече не можеше да се сдържа. Повърна малкото количество кафе, което беше изпила, и се хвана за корема, когато сухи напъни разтърсиха тялото й. Остра болка прониза главата й между очите, сълзи замъглиха зрението й и потекоха по лицето й.

Когато конвулсиите спряха, Лизет немощно се отпусна на студения под на банята и откъсна тоалетна хартия, за да избърше очите си и да издуха носа си. Ужасната болка зад очите й спря, сякаш в главата й се разхлаби менгеме. Задъхана, тя затвори очи и облегна глава на стената. Беше много уморена и това й напомни как се бе почувствала, след като пробяга тридесеткилометровия маратон.

„Тридесет километра?“ Откъде знаеше как може да се чувства, след като е пробягала тридесет километра? Лизет не беше бегач. От време на време изминаваше пеш известно разстояние и когато беше малка, караше велосипед, но изобщо не си падаше по бягането.

Пронизващата болка зад очите й се завърна и стомахът я присви. Лизет си пое дъх и положи усилия да не започне отново да се напъва да повърне. Притисна с пръсти основата на носа си. Натискът имаше резултат, защото болката премина.

Гаденето и главоболието обаче бяха някак успокояващи. Може би Лизет беше болна. Вероятно се беше заразила с някакъв странен вирус, който я караше да халюцинира и отражението в огледалото й се привиждаше.

Само че не се чувстваше болна. И това беше странно, защото преди малко беше повърнала толкова неудържимо, че мускулите я боляха, и имаше пронизващо главоболие, но не се чувстваше болна. Напротив, след като всичко свърши, се чувстваше много добре.

Тя се разтревожи. Дневният й ред беше напълно объркан. Вече трябваше да е изсушила косата си и да се е гримирала. Лизет мразеше, когато нещо нарушеше програмата й! Тя беше много организирана и дисциплинирана и точна като швейцарски часовник.

Момент! Организирана и дисциплинирана? Лизет? Кога се беше случило това?

Не беше така, сякаш мислеше за някой друг.

Тя изведнъж започна да повръща отново. Застана на колене и се наведе над тоалетната чиния. Давеше се, стомахът й се бъркаше и от устата й капеха слюнки. Този път острата болка зад очите я заслепи. Лизет се вкопчи в умивалника до нея. Държеше се, за да не се строполи на пода или да падне с главата надолу в тоалетната. Въпреки че гаденето и болката бяха ужасни, й стана смешно, като си представи картината.

Спазмите постепенно отслабнаха и тя рухна на пода. Облегна се на шкафчето, отпусна глава назад и затвори очи, усещайки как болката се отдръпва като морски отлив.

Очевидно беше хванала някакъв вирус. Нямаше как да отиде на работа. Не само че не искаше да се изложи, като оповръща навсякъде, но и не желаеше да зарази колегите си. След като оздравееха, те вероятно щяха да я погнат с факли и вили.

Безумна идея. Лизет не мислеше по този начин — че потапянето в тоалетна е смешно или за разгневени тълпи с вили. Тя мислеше за работата си, за приятелите си и как да поддържа чиста къщата и да изпере дрехите си. Мислеше за прозаични неща.

Отново я прониза болка, но не толкова остра и заслепяваща. Лизет се вцепени в очакване да повърне. Стомахът й се бунтуваше и после се успокои. Болката премина.

Трябваше да се обади, че е болна. Щеше да го направи за пръв път, откакто постъпи на работа в „Бекър Инвестмънтс“. Шефката на отдела й, Мериджо Уинчъл, имаше служебен мобилен телефон за тази цел и тъй като се грижеше за всичко и беше усърдна, Лизет бе програмирала номера й в мобилния си телефон.

„Те ще разберат.“

Зловещите тайнствени думи пак отекнаха в съзнанието й и Лизет настръхна, но този път не бяха последвани от омаломощаваща болка и гадене. Защо това не се случи сега?

Защото тази мисъл вече беше минала през ума й.

„Да.“ Лизет имаше чувството, че този отговор е правилният. Не знаеше защо, тъй като на повърхността това беше глупаво и параноично, но отговорът беше „да“.

Добре. В такъв случай беше най-добре да не позволява хората да разберат, че е превъртяла, и да се държи нормално. Болна, но нормална.

Тя взе мобилния си телефон от масата, където го беше оставила, и го включи. Винаги го изключваше нощем, защото… Не знаеше защо. Не й хрумна никакъв отговор.

Лизет отвори „Контакти“, намери името „Мериджо“, маркира номера и натисна бутона със зелената слушалка. Чу иззвъняване почти веднага, но беше чела, че първите две иззвънявания са мними и прозвучават, за да си мисли обаждащият се, че става нещо, когато в действителност връзката се осъществява едва след няколко секунди. Тя се замисли къде и кога е прочела това, но не се сети. Може би вече не беше така. Технологиите на мобилните телефони се променяха толкова бързо…

— Мериджо.

Лизет беше толкова погълната от мисли за технологиите на мобилните телефони, че за секунда онемя, опитвайки се да си спомни защо се е обадила. „А, да, болна съм.“

— Мериджо, обажда се Лизет. — Едва когато заговори, осъзна колко дрезгаво звучи гласът й. Беше прегракнала от повръщането и дишаше твърде учестено. — Съжалявам, но днес няма да мога да дойда на работа. Мисля, че съм болна от грип. Едва ли ще искаш да разнеса вируса.

— Повръщаш ли? — съчувствено попита Мериджо.

— Да. И главата ми се пръска от болка.

— Има някакъв стомашен вирус. Децата ми бяха болни миналата седмица. Продължава двадесет и четири часа, затова утре би трябвало да си по-добре.

— Извинявай, че не се обадих по-рано — каза Лизет, макар да не знаеше как би очаквала, че ще се разболее.

— Не си виновна. За пръв път отсъстваш по болест от три години, затова не се притеснявай.

— Благодаря — успя да каже. Дълбоко в съзнанието й заби тревога нещо, което я предупреждаваше, че има и друго. Стомахът й се сви. — Извинявай, но трябва да тичам… — Тя хукна, като се препъваше и давеше. Наведе се над тоалетната чиния и от гърлото й се изтръгнаха ужасяващи задавени звуци, но не излезе нищо.

Когато беше в състояние да си поеме дъх, всеки мускул в тялото й трепереше. Лизет се изправи, подпря се за миг на умивалника и пусна студената вода. Наведе се и наплиска с вода пламналото си лице, докато се почувства по-спокойна и можеше да диша, без напъните да раздират гърлото й.

Почувства се по-добре. Но не си позволи да погледне непознатата в огледалото, а затвори очи и постоя за малко. После грабна хавлията и избърса лицето и шията си.

Сърцето й все още блъскаше в гърдите. Какво бе задействало последния пристъп, за Бога? Нещо, което бе казала Мериджо? Лизет не можеше да определи, но ясно си спомняше усещането за тревога, сякаш шефката й бе навлязла в опасна територия. Припомни си разговора, опитвайки се да открие нещо нередно, дори банално. Децата на Мериджо имали стомашен вирус, който продължавал двадесет и четири часа и така нататък. Нямаше нищо друго, освен забележката колко дълго Лизет не е отсъствала по болест.

В главата й се стрелна болка като предупредителен изстрел. Тя се вкопчи в ръба на умивалника и изчака, опитвайки се да прогони мисълта от съзнанието си, и болката премина.

„Добре.“

Глождеше я нещо, което чувстваше, че трябва да си спомни, но влудяващо оставаше в периферията на…

Не. Ето го. И беше съвсем банално. Точно кога за последен път беше отсъствала по болест?

Доколкото си спомняше, никога не беше отсъствала по болест през петте години, в които работеше за „Бекър Инвестмънтс“. Тогава защо Мериджо каза, че не е отсъствала от три години? Кога е била болна? Нямаше как да не си спомня, защото почти никога не се разболяваше. Помнеше няколко пъти, когато наистина се чувстваше зле, като например, когато беше на дванадесет и на летен лагер се зарази с много гаден вирус, който я повали на легло. Лизет не боледуваше дори от обичайните простуди, които обикаляха из офиса всяка зима.

Тогава кога, освен сега, беше отсъствала по болест от работа?

Тя се замисли кога беше постъпила в „Бекър Инвестмънтс“.

Този път болката направо експлодира в главата и гаденето се завърна. Лизет се наведе над тоалетната, като повръщаше и стенеше, изпусна мобилния си телефон на пода, настъпи го и го счупи.

„Това е безумие“ — помисли си, но импулсивното й желание да строши мобилния си телефон беше толкова силно, че го направи без колебание и без да си задава въпроси.

Когато отново се овладя, първо изсекна носа си, а после пак наплиска със студена вода лицето си, мъчейки се да намери логично обяснение.

Нямаше такова. Не си спомняше да е била толкова болна, че да отсъства от работа, но не това накара стомахът й да се свие от страх. Имаше чувството, че някакъв непознат се мъчи да контролира тялото й и понякога успява.

Каквото и да ставаше, преживяваше пълен психичен срив или нещо много сериозно не беше наред. Трябваше да разбере какво и да се справи с него.

А дотогава щеше да действа инстинктивно, както счупи мобилния си телефон. Лизет се почувства болезнено глупава, но…

Може би не.

Тя погледна мобилния си телефон.

— По дяволите — с дрезгав глас каза Лизет, в случай че телефонът още работи, и взе малката пластмасова кутия. — Сега ще трябва да си купувам нов телефон. — След това извади батерията и я изхвърли заедно с телефона в кофата за боклук. Секунда по-късно извади парчетата, сложи ги в умивалника, пусна водата върху тях и пак изхвърли всичко.

Беше толкова уплашена, че не знаеше какво да направи, но най-много я плашеше прозрението, че не си спомня кога е постъпила на работа в „Бекър Инвестмънтс“.