Линда Хауърд
Забранено минало (1)

Пролог

Сан Франциско, четири години по-рано

Единадесет часът през нощта. Президентът и първата дама, Илай и Натали Торндайк, се бяха оттеглили в хотелския си апартамент за нощта. Денят беше дълъг. Започна с полета на президента през страната, после предизборни речи — не трябваше да са такива, но всъщност бяха, а след това последва кулминацията — благотворителен прием, на който всяко блюдо струваше десет хиляди долара. Първата дама беше до съпруга си през цялото време. Направи го, носейки обувки с десетсантиметрови токчета.

Лоръл Роуз, ветеран от единадесет години, в момента прехвърлена в охраната на първата дама, беше толкова уморена, че зрението й беше замъглено, но поне смяната й най-после свърши. Тя не носеше високи токчета, но краката я боляха. Постара се да не куца, докато вървеше към стаята си, която беше по-нататък по коридора, но на същия етаж, където се намираше президентският апартамент, за да реагира бързо, ако се наложи. Дежурните агенти бяха настанени в две други стаи, едната срещу апартамента, а втората — с междинна врата, макар да беше заключена откъм страната на апартамента. Лоръл не завиждаше на нощната смяна, но поне сега, когато Потус и Флотус — закодираните имена на първата двойка — бяха вътре, можеха да се поотпуснат.

Бяха заели цели три етажа на хотела. Президентът и първата дама бяха по средата на етажа. Гостите на хотела бяха преместени в други стаи, стълбищата и асансьорите се охраняваха, персоналът на хотела беше проучен и прочистен и сградите на отсрещната страна на улицата бяха обезопасени. С всички известни рискови елементи в района беше установен контакт и бяха предупредени, че тайните служби ги наблюдават, макар да беше преценено, че повечето от тях не са способни да изпълнят заплахите си. За Първата двойка бяха взети всички предпазни мерки.

Това обаче не означаваше, че нищо не може да се обърка, а че службите са се погрижили да затруднят максимално евентуалните извършители. Лоръл винаги се притесняваше, че може да се случи нещо, и постоянно беше нащрек.

— Куцаш — отбеляза колегата й, агент Тайрон Ебърт, който я настигна, докато се прибираше в стаята си.

Тя иронично си помисли, че не е успяла да скрие колко много я болят краката. Не си направи труда да го отрече, защото Ебърт й отправи един от онези погледи, които говореха, че е отгатнал какво е състоянието й. В него имаше нещо плашещо. Тъмнокафявите му очи виждаха всичко, но той самият не разкриваше нищо, ала Лоръл вярваше на своите инстинкти. Засега Ебърт не показваше признаци на преумора — нещо, което високо ценеше, защото самата тя едва се държеше.

— Да, денят беше дълъг.

В това нямаше нищо ново. Дните наистина бяха дълги. Откакто Тайните служби се бяха преместили от Министерството на финансите в Министерството на вътрешните работи, според нея нещата се бяха скапали.

Не че преди бяха идеални — управлението на Тайните служби беше оксиморон, по-скоро никакво управление. Сега обаче часовете изглеждаха още по-дълги, за морал не можеше да се говори, оборудването беше лошо, а, от друга страна, майка й, която живееше в Индианаполис, остаряваше и не можеше да се грижи за себе си. Лоръл беше подала молба да я преместят в района на Индианаполис, но не хранеше големи надежди, че ще я прехвърлят, въпреки че имаше свободно място. Не ставаше така. Ако нямаш влияние и не познаваш някого, който дърпа конците, беше малко вероятно да получиш каквото искаш.

Лоръл нямаше необходимото влияние. Тя мразеше служебната политика и затова не въртеше игрички, пък и вече ясно виждаше, че кариерата й в Тайните служби наближава края си. Това беше другият голям проблем с Тайните служби — те не можеха да задържат способни хора заради глупавата си политика. А Лоръл знаеше, че е добър агент, по дяволите, въпреки ниския бюджет, недостига на хора, остарелите оръжия и постоянно нарастващото работно време. Вече не издържаше. Поне нямаше да издържи още дълго. Но все още не можеше да се реши да напусне.

В известно отношение работата беше страхотна. Е, заплатата не беше голяма, но беше интересно. Лоръл обичаше работата си и умееше да владее чувствата си, така че за нея нямаше значение кой е в Овалния кабинет. Най-важното беше работата. Не беше необходимо да харесва първата дама, а да я пази. Задачата й щеше да бъде по-лесна, ако семейство Торндайк бяха по-симпатични, но поне не бяха ужасни като предишните Първи семейства, ако можеше да се вярва на историите, които беше чувала. Натали Торндайк не беше груба, нито крайна или изпълнена с ненавист. Тя по-скоро не възприемаше като хора агентите, които я пазеха. Беше равнодушна, надменна и сдържана. Понякога Лоръл искаше госпожа Торндайк да беше екстравагантна, което поне щеше да направи работата й по-интересна.

Президентът беше горе-долу същият — надменен и сдържан, дистанциран от всичко, освен от политиката. Пред камерите и на предизборните срещи той излъчваше сърдечност и обаятелност — беше превъзходен актьор. В личния си живот президентът беше пресметлив и манипулираше хората, ала на госпожа Торндайк, изглежда, не й пукаше. От време на време се караха. Агентите винаги разбираха това, защото хладината ставаше направо ледена, но нямаше други външни знаци на раздор, шумни спорове, язвителни подхвърляния и тряскане на врати. През повечето време обаче двамата неотстъпчиво следваха установения ред. Благодарение на единството си те вече бяха стигнали до Белия дом, където смятаха да изкарат още един мандат. С помощта на безпогрешните инстинкти на президента и влиятелното семейство на първата дама те щяха да бъдат част от политическия елит на страната още много години и да трупат богатство и власт дори след като той вече не заемаше най-високия пост в държавата.

— Ще се видим сутринта — рече Тайрон, когато стигнаха до стаята му.

— Лека нощ — машинално отвърна Лоръл, малко изненадана, че той е казал толкова много. Тайрон не си падаше по разговорите за незначителни неща и не обичаше да общува с другите хора. Всъщност Лоръл знаеше много малко за него, освен че изпълнява безупречно задълженията си. Тя работеше с него от две години, откакто той дойде в охраната на първата дама, и не знаеше дори дали Тайрон е женен. Той не носеше халка, но това не означаваше нищо. Ако беше женен или имаше сериозна връзка, не беше споменал такова нещо. От друга страна, той не беше свалял Лоръл или някоя от другите жени агенти. Тайрон беше… вълк единак.

Докато вървеше към стаята си, която се намираше през две врати от неговата и в срещуположната страна на коридора, Лоръл за пръв път осъзна, че нещо в него кара сърцето й да тръпне от вълнение. Беше прогонила тази мисъл заради работата, но сега призна пред себе си, че тъй като вероятно няма да остане тук още дълго, тя сякаш подсъзнателно му беше дала разрешение да привлече вниманието й.

Лоръл го харесваше. Тайрон не беше красавец, но беше и привлекателен мъж по безмилостен, опасен начин. Той не се открояваше в тълпата. Беше висок и мускулест и се движеше грациозно и със сила, каквато притежават професионалните атлети или обучените командоси от специалните сили. Тайрон й допадаше физически. Харесваше й да бъде близо до него, въпреки че той не говореше много. И му имаше доверие, а това означаваше много.

Лоръл пъхна електронната карта ключ в процепа и когато блесна зелена светлина, влезе в хладната си стая. Лампите на нощното шкафче и в банята светеха, както ги беше оставила. Въпреки това огледа стаята, защото винаги проверяваше по два пъти. Всичко беше нормално.

Изтръпна, докато събуваше обувките си, а после въздъхна облекчено, докато разтриваше глезените си, свиваше и разпускаше ходилата си и разтягаше сухожилията си. Стъпалата й пламтяха и нищо друго нямаше да помогне, освен да ги остави да си почиват през следващите няколко часа — нещо, което смяташе да направи.

Тя съблече сакото си, пусна го върху леглото и понечи да свали кобура от рамото си, когато чу приглушен пукот. Не беше необходимо да се ослушва или да разсъждава. Веднага разбра какъв е звукът. Скочи към вратата, втурна се в коридора и видя Тайрон, който също беше извадил оръжието си и тичаше към президентския апартамент. Дежурните от нощната смяна също бяха изскочили от стаята си, а шефът на охраната на президента, Чарли Данкинс риташе двойната врата.

Изстрелите бяха от апартамента!

Вратите и ключалките бяха солидни. Чарли беше направил няколко опита да ги строши, когато Лоръл, Тайрон и рояк други агенти стигнаха до тях. Тайрон застана до Чарли, извика „Сега“ и двамата ритнаха заедно. Със задружни усилия най-после разбиха вратата. Агентите влязоха приведени, с извадени оръжия, и бързо огледаха приемната, търсейки заплахата.

В стаята нямаше никого. Лоръл не чуваше нищо и това беше още по-ужасяващо, но сърцето й така биеше, че заглушаваше всички други звуци. Вратите на спалнята на първата дама вдясно бяха отворени, но Лоръл потисна импулсивното си желание да се втурне вътре. В момента най-важната им задача беше президентът и това означаваше, че Марли ръководи действията им.

Вратата на спалнята на президента вляво беше затворена. Чарли бързо прецени ситуацията. Не можеха да правят никакви предположения, докато не разберяха къде е президентът. Той посочи Лоръл и Тайрон и останалите от охраната на първата дама, давайки им знак да проверят нейната половина от апартамента, докато другите огледат покоите на президента.

Тактиката му беше разумна. Охраната тръгна към спалнята на първата дама, придържайки се към безброй пъти репетираната процедура.

Лампите в спалнята бяха угасени, но през отворената врата на банята струеше светлина върху лъскавия мраморен под и красивия ориенталски килим. Те нахлуха в стаята и спряха, когато забелязаха Натали Торндайк, която стоеше неподвижно от другата страна на дивана. Лявата й страна беше обърната към тях.

Лоръл беше заела позиция вляво. Вдясно от нея беше Адам Хайс, шефът на охраната на първата дама, а до него — Тайрон.

— Госпожо, ранена ли сте… — започна Адам.

И после всички видяха, че на пода пред Натали Торндайк лежи някой — мъж с гъста прошарена коса. Президентът.

Следващите две секунди преминаха по-бързо от светлината, сякаш времето се беше превърнало в стробоскоп.

Блясък!

Госпожа Торндайк се завъртя и тогава агентите видяха оръжието в ръката й.

Блясък!

Лоръл разполагаше само с частица от секундата, с един спрял миг, за да съзре ужасяващата безизразност на лицето на първата дама. След това от дулото на оръжието блесна огън и пукотът от разстояние прозвуча като безкрайна експлозия в затворената хотелска стая, докато Натали Торндайк стреляше и пръстът й потрепваше върху спусъка.

Блясък!

Огромна сила блъсна Лоръл и я повали по гръб на пода. На някакво далечно ниво тя съзнаваше, че е простреляна и че дори умира.

Блясък!

Отново имаше ясно прозрение за няколко частици от секундата. Адам лежеше до нея. Помръкващото й зрение улови изражението на Тайрон, съсредоточено и мрачно, докато той стреляше.

„Тайрон прави каквото трябва.“

„Мили Боже!“ — помисли си Лоръл.

Може би това беше молитва, а може би израз на ужаса, който не можеше да осъзнае напълно. Лоръл леко въздъхна и после тихо умря.

* * *

Убийството на президента на Съединените щати от собствената му съпруга и последвалата й смърт от ръцете на Тайните служби, когато беше открила огън срещу тях, убивайки един от агентите на охраната си и ранявайки друг, беше голям удар за нацията. Страната беше в шок, но правителственият механизъм автоматично продължаваше да се движи. В другия край на страната вицепрезидентът Уилям Бери положи клетва още преди новината за смъртта на президента да стигне до медиите. Военните бяха вдигнати на крак, в случай че това е началото на по-мащабна атака, но парчетата на пъзела постепенно бяха сглобени и оформиха отблъскваща картина.

Ключовият фактор беше снимка, намерена в багажа на първата дама, която показваше президента, отдаден на интимни забавления със сестра й. Уитни Портър Лайтман, четири години по-млада от първата дама и също влиятелна личност във Вашингтон, незабавно се скри в уединение. Съпругът й, сенаторът Дейвид Лайтман, нямаше друг коментар, освен: „Смъртта на президента е трагедия за нацията.“ Той не поиска развод, но и посветените в интригата в Капитолия не очакваха това. Независимо от създалото се положение съпругата му си оставаше член на влиятелното семейство Портър и сенаторът нямаше намерение да се лишава от политическата им подкрепа, защото президентът е чукал жена му.

Някои се зачудиха какво е накарало първата дама да превърти, тъй като интимната връзка не беше тайна, и тя вероятно е знаела от известно време, но накрая решиха, че никога няма да разберат със сигурност.

Агентът на Тайните служби Лоръл Роуз беше погребана с почести и името й бе обезсмъртено наред с онези, които бяха дали живота си в изпълнение на служебния си дълг. Адам Хайс беше сериозно ранен, възстановяването му продължи месеци и се наложи да напусне Тайните служби. След няколко месеца агентът, който застреля първата дама, Тайрон Ебърт, тихомълком подаде оставка.

Правителството продължи да работи, колелата на механизма се въртяха, прелистваха се книжа и компютрите жужаха.