Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
47 Ronin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Джоан Д. Виндж

Заглавие: 47 ронини

Преводач: Венера Атанасова, Стоянка Карачанова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1281-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2647

История

  1. — Добавяне

4.

Господарят Асано и неговата почетна стража начело с Оиши стояха наредени във външния двор на замъка Ако, за да посрещнат сякаш безкрайната процесия от даймио и техните свити, които влизаха през портите на замъка. Всички благородници бяха дошли по покана на шогуна или по покана на самия Асано, за да демонстрират приятелство и вярност, както и да почетат гостоприемството на Ако, където вишневите дървета бяха отрупани с прекрасни цветове.

Още свити вървяха по криволичещия път към замъка в безкраен поток от цветни знамена и флагове, докъдето погледът стигаше от наблюдателните кули и крепостните стени. Самият шогун не се очакваше да пристигне по-рано от залез-слънце; така че върволицата от гости можеше да продължи да се точи безспирно чак дотогава.

Мика бе изключително доволна, че освен за очаквания брой гости, които трябваше да бъдат нахранени и подслонени, се бе подготвила за още наполовина толкова, просто за да е сигурна, че нито един влиятелен господар или някой друг няма да остане гладен или на открито, за да бъде изпохапан от комарите през нощта.

Тя коленичи зад баща си заедно със своите придворни на възглавничките, наредени върху издигнатата платформа — достатъчно висока, за да могат да виждат и да бъдат виждани над шлемовете на мъжете, облечени в парадни доспехи, които стояха пред тях. Радваше се, че този път ще прекара деня, седейки върху възглавница, с феерични копринени дрехи, докато мъжете долу ще стоят и ще се покланят часове наред под жаркото слънце.

Гербът в червено и златно на рода Асано подхождаше на разнообразните цветове и десени, които бе избрала за своето кимоно и учикаке[1] и за тези на своите придружителки. Беше си позволила да се наслади напълно на тази задача, защото изборът на тъканите и стила на декорация за кимоната бе събудило спомени за мигове от детството й, когато се обличаше в красивите разкошни дрехи на майка си.

Вътрешно бе доволна от резултата: всяка от тях носеше кимоно, изрисувано изкусно във възхитителните нюанси на различно цвете, което вдъхваше живот на прагматичните и безлични тонове, които преобладаваха във външния двор. Придворните дами бяха част от общия ефект, също като изобилието от цветя, които цъфтяха сега във вътрешния двор, като отличителните знаци на различните части на самурайската войска на Ако и въоръжените с аркебузи наемници, които я заобикаляха, с техните индивидуални флагове, знамена и вимпели, изработени изкусно във всевъзможни форми; всичко това преобразяваше мрачните стопански постройки близо до стражницата, придавайки на обстановката суров и все пак колоритен и приветлив вид като на пролетен фестивал.

Нейният баща дори бе поръчал нови доспехи за самураите и за себе си. Той изглеждаше прекрасно, даже шлемът му бе нов, по-изискан от шлема, принадлежал на неговия баща, който носеше обикновено.

Като си спомни колко уморен беше днес, тя се надяваше, че няма да забрави да посяда на походния стол, който му се полагаше като даймио — поне между изправянията, за да приветства с поклон всеки нов сановник, който пристигаше. Поглеждайки към него, установи, че изглежда напълно ободрен и по-горд, отколкото го бе виждала от много време насам.

Мика почувства, че сияе от споделена гордост, тъй като баща й бе удостоен с чест, каквато бе оказвана на малцина даймио, особено на господар, считан за тозама[2], чиито предци бяха останали неутрални по време на последната междуособна битка, която бе спечелила титлата шогун на рода Токугава.

Тъй като династията Асано имала родови връзки и в двата лагера, избрали да не се сражават за нито един от тях. Но от фамилията Токугава не забравяли лесно — щом един род не бил воювал за тях докрай, значи може да е воювал и срещу тях.

На благородниците, които се били опълчили на първия шогун — Йеясу, незабавно им били отнети земите, а обикновено и животът. Постепенно през годините, при най-малкия претекст, потомците на Йеясу започнали да си присвояват владенията на другите господари аутсайдери — онези, които просто били останали неутрални. Тези земи били прибавяни към вече огромните владения на Токугава или били давани като награда на приближените им даймио, чиито родове били подкрепили завземането на властта от Токугава, и сега техни представители бяха от кръга на сановниците, заемащи високи постове в правителството.

Дори Цунайоши — петият шогун, чието пристигане се очакваше сега, продължаваше да конфискува имотите на даймио, които просто бяха стояли настрана по време на последното стълкновение, което сложило край на войните преди сто години.

„Мирът на Токугава“ не означаваше нищо без съответния контрол, необходим да го опази: Само един воин може да избере да бъде пацифист. Токугава се бяха погрижили да останат на власт, като лишаваха от този избор всеки възможен съперник.

Въпреки това борбата за власт продължаваше както винаги. „Политиката е война — беше й казал веднъж баща й, — просто оръжията са по-добре прикрити“. Сега механизмът за контрол беше зад стените на замъка Едо, надеждно пазен от бакуфу — правителството на шогуната. Бакуфу бе изградило камък по камък непревземаема крепост от закони и ограничения, които бяха толкова сложни, че шогунът имаше специален съветник само за протокола по посещенията при шогуна и тези на шогуна извън Едо. Консултантите, които почти я бяха докарали до лудост с безкрайните си заяждания и критики, докато тя се занимаваше с подготовката за посещението, бяха изпратени от него и не бяха дошли без значителен „подарък“ за високопоставения съветник, задето ги бе изпратил.

Мика бе стигнала до заключението, че Япония е най̀ свръхуправляваната страна в света.

В резултат на това бе открила, че досега Ако е бил двойно благословен — с разположението си край морето, с обширната крайбрежна равнина, където богатата почва бе благоприятна за развитието на селското стопанство, а също и с изолираното си местоположение, далеч от столицата Едо, където бдителните очи на бакуфу непрекъснато наблюдаваха всички.

Според баща й, а и според нея самата, те бяха по-добре там, където си бяха. Даровете на природата в Ако не само им бяха позволили да платят за пищната обстановка, която се очакваше в чест на посещението на шогуна, но също така им позволяваха, година след година, да осигуряват добра прехрана на хората и да поддържат отбранителните съоръжения толкова здрави, колкото позволяваше законът, и все още да успяват да плащат все по-високите данъци, които налагаше правителството.

Мика отново насочи вниманието си към шествието и околностите, тъй като внезапно изпита чувството, че някой я наблюдава. Тя погледна към тълпата от слуги и работници, които стояха в задната част на двора, търсейки Кай.

Но после осъзна, че очите, които я гледаха, не бяха толкова далеч. Като погледна към баща си, видя мъжа, който гледаше отдолу към нея. Съдейки по изисканото му церемониално облекло — с герба на Токугава на видно място — той очевидно бе някой сановник от правителството в Едо. „Много красив мъж“ — помисли си тя — нещо, което не би й минало през ума допреди няколко дни, когато се бе сбогувала с Кай, може би завинаги.

Мъжът я гледаше, сякаш тя беше Кагура-химе — дъщерята на Луната, в която се влюбил един император — а той беше лунатик.

И тогава тя позна цветовете на неговото официално дворцово облекло, както и герба с изображение на октопод върху знамената, носени от свитата му: това беше господарят Кира.

Лицето й поруменя като цъфнал божур от внезапния срам, че дори си е помислила за външността му. Господарят Кира — висшият съветник на шогуна по протокола — беше и дългогодишният упорит и коварен враг на баща й, острият кинжал, лежащ твърде близо до дясната ръка на шогуна, чието острие винаги бе насочено към Ако.

— Ако е все така хубав, какъвто си го спомням, Асано-сама — каза Кира, като задържа погледа си на лицето й, преди да се поклони на баща й. Мика го изгледа с едва прикрито отвращение. Как смееше да я гледа така — като гладно куче; в очите му се появяваше същото изражение винаги, когато погледът му се спираше на Ако.

— Вашето посещение е чест за нас, Кира-сама — отвърна баща й, сякаш наистина беше така. Само тя долови скритото напрежение в думите му. Дали беше заради обичайната му предпазливост по отношение на господаря Кира, или бе забелязал как той се бе вторачил в нея?

— Ние сме тук, за да почетем вас — отвърна любезно Кира, но тя почувства остротата зад безупречната любезност на думите му. Представата за остър нож я накара да потръпне, сякаш нещо я жилна в гърба.

— Надявам се всичко да ви удовлетвори — баща й се усмихна и увереността му й подейства като неизречен комплимент за целия й труд по подготовката.

Още по-забележими следи от острието на ножа прозряха зад леката усмивка на Кира, когато той отговори:

— С изключение на няколко незначителни подробности от церемониален характер, всичко е перфектно.

Изненадан, баща й не можа да не падне в капана.

— Кои церемониални подробности?

Дъхът на Мика секна от внезапна тревога. „Какво? Какво беше това? Къде бе допуснала грешка?“

— Моите земи може да са далеч от Едо, но лоялността на моите предци към шогуна ми отреждат място до него. Някои глупак е поставил господаря Сакай по-близо до Негово Височество от мен.

Баща й само погледна към нея, но тя видя как мускулите на раменете му се стегнаха, сякаш усетил нейното унижение.

— Грешката е моя — каза той смирено. — Моля да ми простите.

Той се поклони в знак на извинение, а Мика почувства още по-голям срам. Нейната злобна приумица, когато определяше местата на гостите, бе поставила баща й в това положение. Беше й дал власт да се разпорежда като даймио, а тя я бе използвала като разглезено дете.

Господарят Кира махна с ветрилото си с великодушния жест на победител.

— Простете ми, че го споменах. Вашето посрещане е великолепно. С нетърпение очаквам турнира — усмивката му стана по-широка, почти добродушна, и тя се зачуди какво ли искаше да каже с това.

Кай бе застанал колкото се може по-напред в тълпата, чувствайки се все по-изтощен — към умората от дългото стоене през деня се прибавяше и болката в ранения му гръб. Но той си даваше сметка, че това е събитие, което може да се види веднъж в живота и което нямаше да бъде в състояние да наблюдава даже ако беше оцелял от раната, нанесена му от цилин, ако Мика не бе дошла при него и не му бе помогнала да я лекува.

Споменът за другото, което се бе случило между тях онази вечер, го изпълваше с различен вид болка, която по някакъв начин правеше днешното му преживяване да изглежда още по-поразително.

Той се наслаждаваше на чудото на това мимолетно зрелище, както се наслаждаваше на крехката красота на вишневите цветчета, които още придаваха пролетни багри на цялата околност, или на светулките, които щяха да излязат да търсят своите партньори веднага щом здрачът се спуснеше над полята, напомняйки му с всеки кратък проблясък за истината на техния живот… на живота на всички живи същества.

Той си проби път малко по-напред, както бе правил през целия ден, влачейки се по петите на продавачите на храна или следвайки неколцина войници, които не участваха в почетния караул и непрестанно се движеха насам-натам, за да имат по-добра видимост, докато охраняваха тълпата.

Кай забеляза мастилено-сребристия октопод върху герба на рода Кира. Преди много години той бе научил от клюките сред слугите, че от завист и алчност господарят Кира полага неуморни усилия да създаде проблеми с шогуна на господаря Асано. Помисли си, че за едно малко владение като това на Кира, разположено високо в планините и далеч от морето, октоподът едва ли е подходящ родов символ, но след това му хрумна, че сграбчващите пипала бяха в пълен унисон с намеренията на господаря Кира.

Кира бе поразително красив, облечен по последната дворцова мода, и носеше отличителните знаци на съветник на шогуна, какъвто беше и възнамеряваше да бъде. Кай не пропусна факта, че той отдели повече време да гледа Мика, отколкото да поздрави баща й.

Кай отново погледна към мястото на платформата, където тя бе коленичила зад господаря Асано, наслаждавайки се на това отдавна дължимо признание на рода Асано и на величието на обстановката. Той не бе успял да улови погледа й нито веднъж през целия ден, но не беше сигурен дали това бе умишлено, нито дори дали бе по негова вина или по неин избор. Но ъгълчетата на устата му увиснаха, когато видя, че тя забеляза безочливия поглед на господаря Кира и понечи да му се усмихне.

Кай рязко отмести поглед от тях, като придърпа оръфаните предници на избелялото си памучно кимоно, което се бе постарал да закърпи и изчисти от кръвта заради днешната церемония. Дори си бе облякъл отгоре една дзимбаори[3], принадлежала някога на някой селянин, която бе единствената горе-долу прилична дреха, която притежаваше. Въпреки това изведнъж се почувства засрамен от външността си, както никога досега, сякаш бе дошъл тук гол, само по препаска.

Независимо от това не можа да се въздържи и отново погледна назад, внезапно изпълнен със завист към господаря Кира и с безпомощен копнеж, докато гледаше Мика с нейните изящни копринени дрехи, с блестяща черна коса, прибрана високо на главата й с помощта на гребенчета, от които се полюшваха перли, и фиби от нефрит и карнеол. Сред тях се открояваше ястребовото перо, изработено от слонова кост, което тя носеше гордо още от момиче. Беше облечена в цветовете на Ако — червено и златно, примесени с бляскаво изобилие от техни нюанси. Когато и видеше, все едно виждаше изгрева на слънцето в средата на лятото.

Докато я наблюдаваше как разглежда господаря Кира, изражението на лицето й рязко се промени, сякаш Кира внезапно я бе зашлевил от мястото си пред платформата. Тя се намръщи и отмести очи от него.

На Кай му бяха нужни няколко секунди да разбере защо изражението й се беше променило — тя едва сега бе познала врага на баща си. Но преди да осъзнае това, гневът й бе породил у него надежда и подтикван от любовта, загубата и разочарованието, той понечи да си пробие път през тълпата.

Спаси го единствено железният самоконтрол, който бе придобил толкова отдавна, като натика безразсъдните емоции обратно в мрака, където им беше мястото. Вместо да тръгне напред, той остана напълно неподвижен, сдържайки дори дъха си. Да не реагира бе единственото нещо, което можеше да направи: заради Мика, заради господаря Асано и за свое собствено добро.

Когато отново погледна към Мика, тя гледаше към портите, сякаш внезапно обзета от нетърпение да се появи шогунът и да сложи край на този като че ли безкраен ден.

 

 

Шогунът пристигна почти по здрач. Когато слънцето взе да залязва и сенките започнаха да се удължават, един пазач от главната наблюдателна кула извика, че е забелязал кортежа на шогуна да преваля едно далечно възвишение на пътя. Всички напуснаха местата си, придвижвайки се напред, докъдето се осмелиха, за да зърнат знамената в златно и черно с фамилния герб на Токугава, огрени от последните лъчи на залязващото слънце.

Кай хвърли един поглед към кортежа на шогуна, който изкачваше хълма, преди да се обърне към господаря Асано, който още стоеше в двора, изпънат като копие, и чакаше начело на редицата от даймио, които се бяха постарали да пристигнат преди шогуна, за да го посрещнат с подобаващите почести.

Кай отново се съсредоточи върху търпеливото си и безпристрастно очакване да види на живо шогуна и неговата свита — нещо, което никога не бе очаквал да види в живота си, макар че досега този факт не бе имал никакво значение за него.

Но това му помогна да пропъди неспокойните си мисли. Неочакваните, противоречиви чувства, които бе принуден да държи под контрол, го доведоха до пълно изтощение, изцеждайки силите му повече, отколкото умората от целия ден. Но той трябваше да остане и да стои изправен като господаря Асано, поне докато не види шогуна. Тогава най-сетне можеше да си тръгне, защото нямаше какво повече да го задържи тук.

Стотици богато украсени фенери осветяваха пътя за кортежа на шогуна, който премина през моста и влезе в замъка — грандиозното зрелище от различните по цвят и форма знамена, флагове и вимпели на свитата и бляскавите дрехи на придворните, които започнаха да изпълват двора, караше дъха да секне. Тяхното великолепие бе в унисон с украсата на замъка — ярките фамилни цветове на рода Асано изпъкваха дори на светлината на фенерите сред знамената на останалите присъстващи родове.

Очите на Кай шареха навсякъде, докато не му се зави свят от гледката, съзерцавайки калейдоскопа от цветове и удивителни десени — цветя, дървета, геометрични фигури и пейзажи, екзотични птици с пъстро оперение — на дрехите, носени от сановниците и дамите, както и от съпругите и наложниците на различните даймио.

Той забеляза сред тях една млада жена, която го стъписа, както се бе стъписала Мика, когато бе погледнала господаря Кира.

Кимоното и учикаке на наложницата бяха обагрени и украсени с различни нежни цветове върху пъстър фон от безброй нюанси на зеленото, каквито Кай беше виждал само дълбоко в гората, и то само в редки случаи, когато някакво вълшебство помагаше на слънчевата светлина да проникне през короните на дърветата и да окъпе цъфналите храсти, брулените от вятъра треви и бистрите води на потоците. Изпита чувството, че не вижда просто жена, а дух от дивата пустош, който е приел човешка форма. В наложницата имаше нещо почти магично, от нея се излъчваше аура на безброй ками — духовете, които заедно съставляваха душата на девствени древни места като онова, където бе прекарал детството си.

Той погледна нагоре и видя над главата й не небето, а знамето с октопод на рода Кира.

Сякаш усетила погледа му или неговото смайване, младата жена погледна през рамо. Тя се втренчи право в него без колебание, сякаш знаеше точно какво търси и кого ще открие.

Както очите им се срещнаха, погледът й проникна в мислите му и чак до душата му с ослепителното въздействие на черен фенер, но не и преди той да си даде сметка, че едното й око е кафяво, а другото ледено синьо.

Шокът от разпознаването й развали заклинанието й и преди очите му да я прогонят, умът му каза: „Аз те познавам“.

Когато видя, че изражението на лицето му се променя, наложницата рязко се обърна. Като отметна надменно глава, тя се смеси с другите жени, сред които той скоро я изгуби от поглед.

Притеснен от тази среща, Кай погледна към Мика и откри, че тя се взира в него. За първи път през целия ден двамата бяха погледнали едновременно един към друг и само за миг погледите им се срещнаха.

Но преди даже да е напълно сигурен какво изразяваше лицето й, в двора настъпи внезапно оживление и тя отново погледна настрани.

Шогунът най-сетне бе пристигнал.

Почетният караул на господаря Асано се раздели на две, осигурявайки широк път за колоната от конници, които влязоха в двора. Войниците от ескорта на шогуна — пешаци и ездачи, носеха най-разкошните и най-фино изработени доспехи, които Кай бе виждал: черните им лакирани плочки бяха скрепени заедно с шафрановожълти копринени шнурове и върху ризниците се открояваше златният герб на Токугава.

Носените знамена и флагове, които обграждаха шогуна, бяха във всички възможни варианти на цветовете на Токугава, като на всички тях на видно място бе изобразен фамилният му герб — три листа от ружа, вписани в окръжност, чиито връхчета се срещаха в нейния център като върхове на копия.

Шогунът естествено бе най-впечатляващ — неговите черни доспехи бяха почти изцяло покрити със злато, плочките бяха съединени с шнурове от червена и златна коприна, а високият шлем със златни лъчи, оформени като върхове на копия и игли, придаваше на герба му вид на изгряващо слънце. Той яздеше огромен боен кон, който създаваше впечатлението, че е по-едър от мъжете около него… по-голям от живота.

Зад тях идваха главните съветници на шогуна и други придворни в изкусно резбовани и украсени носилки, закачени на дълги пръти, носени от слугите, плюс носачи, които мъкнеха багаж, достатъчен за обзавеждането на малък дворец, и още войскови части и знаменосци, които завършваха шествието.

Шогунът слезе от коня си и всички, които стояха на двора, паднаха на колене и се поклониха доземи с разперени ръце, докато той ги огледа с видимо задоволство.

Неговият адютант слезе от коня си пред господаря Асано и оповести високо:

— Асано Наганори, владетел на Ако, Негово Височество шогунът Токугава Цунайоши, властелин на провинциите и господар на цяла Япония, ви благодари за вашето радушно посрещане.

Той се поклони и това очевидно бе сигнал за всички останали да се изправят. Господарят Асано се изправи първи и направи дълбок поклон в знак на признание и благодарност, докато останалата част от тълпата се изправи на краката, не смеейки дори да шукне.

Шогунът разтвори огромното си позлатено метално бойно ветрило с червен кръг — също символ на слънцето — нарисуван върху него. Той махна с ветрилото и хората от свитата му започнаха да излизат напред един след друг, връчвайки на господаря Асано като че ли безкраен низ от богати и красиви подаръци в знак на неговото благоразположение.

Кай извърна очи, чувствайки се необичайно разочарован и неудовлетворен. Шогунът бе човекът, който управляваше цялата нация, но въпреки това смяташе за нужно да доказва своя статус с такъв външен израз на значимостта си, че тук спокойно можеха да донесат само доспехите му да го представляват, а той да си остане в Едо.

Той погледна към господаря Кира, чието лице беше безизразна маска на благоприличието, докато гледаше как на съперника му се оказва толкова голяма чест.

Кай се взря в групата дами, които чакаха мълчаливо зад съпрузите си, търсейки специално облечената в зелено жена от свитата на господаря Кира, която имаше едно кафяво и едно ледено синьо като зимното небе око. Не я откри. Със смръщено от безпокойство лице, той се обърна и започна да си проправя път с лакти през тълпата, придвижвайки се бавно към задната част на двора.

 

 

Оиши прекоси осветения с фенери вътрешен двор, като носеше под мишница шлема си. Задълженията му като кару и началник на почетната гвардия най-после бяха приключили за този ден и той жадуваше единствено за убежището на своя дом и семейството си. Доколкото можеше да прецени, всичко бе минало безупречно.

Шогунът и неговата свита, гостуващите даймио и техните безброй васали, жени, животни и багаж, плюс прислугата им, отговорна да се грижи за тях, всички бяха нахранени в съответствие с техния ранг, а след това надлежно настанени в определените им за нощувка жилища.

Дворецът и стаите за гости във вътрешния двор бяха запълнени до такава степен, че неговите несемейни старши офицери трябваше да се преместят в казармите във външния двор, докато трае посещението — място за всички и всеки на своето място, в съответствие с личното схващане на шогуна за подредбата на нещата.

Едно от последните лица, които бе видял тази вечер, макар и не защото неговият притежател бе последният от техните почетни гости — съвсем не беше така — бе на господаря Кира. Мъжът му се усмихна. Само му се усмихна, но имаше нещо стаено зад усмивката му, от което на Оиши му се повдигна.

Нямаше друга причина за такава реакция, освен историята на неговия господар с Кира. Може би просто се дължеше на факта, че през целия ден не бе имал време да яде — едва бе успял да глътне малко вода. Но въпреки това, нещо относно тази среща го тормозеше. Надяваше се, че Рику ще се съгласи да му направи масаж на гърба след вечеря.

Когато стигна до входа на своя дом, Оиши се закова на място. Лошото му настроение се превърна в истинско раздразнение.

Мелезът Кай го чакаше на неговата веранда. Добре че главният следотърсач на господаря Асано не бе посмял да омърси вътрешността на дома му, но само видът на тази жалка отрепка тук, във вътрешния двор, препречваща пътя към собствената му врата, изведнъж му дойде в повече.

Кай коленичи и се поклони дълбоко със сведени очи.

— Какво искаш? — попита сопнато Оиши. Часовете умора и трупаното с години негодувание сякаш изстреляха думите от устата му.

Кай вдигна глава и Оиши стисна устни, обзет от раздразнение, докато мелезът се опитваше да намери подходящите думи, за да се обърне към него. Кай изглеждаше изтощен, както се чувстваше и самият той, дори може би много повече, въпреки че вероятно не бе по същите причини.

Погледът на Оиши стана твърд като кремък, когато внезапният спомен за мъртвия цилин и вината, че бе запазил в тайна истината, която дори Кай и Ясуно не подозираха, че знае, развалиха още повече настроението му.

Най-сетне мелезът си пое дълбоко дъх и каза:

— По време на лова миналата седмица видях… лисица. Тогава не осъзнах, че тя е била китсуне.

Оиши се втренчи в него, изражението му стана още по-намръщено.

— Вещица…? — каза той, едва прикривайки присмеха в гласа си. Той би могъл да изброява до зори нещата, които Кай беше и които не беше. Това, че беше и суеверен глупак, едва ли бе изненада.

В Ако нямаше китсуне; свръхестествените, сменящи формата си същества, които можеха да приемат облика на животни, принадлежаха на затънтените планински гори, както и цилин. За неговия ум бе достатъчно трудно дори да приеме появата на цилин тук. Дали мелезът очакваше да повярва, че като е видял лисица, това означаваше, че Ако гъмжи от йокай.

Но Кай издържа погледа му и кимна.

— Мисля, че тази вечер видях отново същото създание… — той млъкна, като видя пълната липса на реакция от страна на Оиши, сякаш дори и той си даде сметка колко неправдоподобно звучи неговата история. Но лицето му стана още по-непреклонно, когато добави: — Тя беше в човешка форма. Сред наложниците на благородниците.

Оиши наведе глава, обмисляйки думите му, но когато отново я изправи, изражението му не беше променено.

В очите на мелеза проблесна разочарование.

— Дойдох да ви кажа, защото си помислих, че може да вещае зло за господаря и господарката Асано.

Този път Оиши се вгледа изучаващо в лицето му, виждайки искрена загриженост на него. Единствената допирна точка между него и Кай беше тяхната пълна лоялност към господаря им и единственото му дете. Това обясняваше защо мелезът бе намерил смелост да дойде тук, за да говори директно с него и да му разкаже такава невероятна история… Но тя не беше нищо друго, освен една неправдоподобна история.

— Казват, че само демоните притежават силата да виждат през маскировката на вещица. Ти демон ли си? — интонацията му предизвикваше мелеза да отговори утвърдително. Нямаше нужда да крие презрението, което изпитваше, сега, когато господарят Асано не беше тук, за да го види и чуе, и той можеше да се държи толкова грубо, колкото отдавна му се искаше.

Искрата в очите на Кай угасна, когато внезапно осъзна истината зад привидното безразличие на Оиши — той го презираше не по-малко от другите васали на господаря Асано.

— Не — отговори категорично.

Оиши сви рамене.

— Тогава, предполагам, просто си бил омагьосан от някое красиво момиче — той мина край мелеза, сякаш бе престанал да съществува, и влезе в къщата си, като затвори шумно вратата зад себе си, оставяйки Кай на колене, сам в тихия двор.

Бележки

[1] Дълга роба, носена върху кимоното. — Б.пр.

[2] Буквално „външни васали“ — феодали, които са били опоненти на Токугава, за разлика от шинпан — „вътрешните васали“, т.е. приближените на рода Токугава васали. — Б.пр.

[3] Връхна дреха без ръкави. — Б.пр.