Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
47 Ronin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Джоан Д. Виндж

Заглавие: 47 ронини

Преводач: Венера Атанасова, Стоянка Карачанова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1281-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2647

История

  1. — Добавяне

22.

Черният самурай сведе поглед към ръката й, впита в ръкавицата му, а вещицата се наведе към него и изсъска нещо в ухото му, сочейки с очи мястото, където беше стоял Кай. Внезапно предчувствие я накара да погледне отново към сцената и да използва уменията си да вижда през маските, за да разпознае лицата на актьорите.

Демоничният самурай се изправи на крака. Погледът му обходи крепостните стени и стражевите кули и той разбра, че стражите, които беше поставил, вече не бяха там. Извади меча си. Гостите, насядали около него, се размърдаха неспокойни, слисани от заплашителната крачка, с която той се отправи към мястото, където допреди миг бе стоял Кай.

Чикара чакаше скрит в ъгъла и не виждаше сцената добре, но забеляза, че самураят се изправя на крака и се обърна към мястото, където трябваше да бъде Кай, изваждайки меча си. Чикара погледна отново натам и видя Кай да замръзва на място, сякаш и той току-що бе видял същото.

Младежът пробяга приведен разстоянието покрай ниския зид на вътрешния двор и приготви лъка си, рискувайки да издаде местоположението си, но трябваше да заеме позиция, така че да вижда сцената и баща си, без да чака сигнал от Кай. Видя баща му вече в предната част на сцената да хвърля настрана шлема и бутафорния меч, а Хорибе се появи иззад кулисите, за да му подаде неговия меч от тенгу.

Чикара трескаво извади стрела и се прицели към последната наблюдателна кула — тази, която гледаше директно към сцената, и към пазача, когото му бяха наредили да елиминира, преди стрелата му да е успяла да спре баща му.

Оиши се затича към края на сцената и вдигна меча си. Чикара пусна стрелата и се загледа след нея по посока на часовоя… и я видя как пропуска целта си.

Преди да успее да нагласи нова стрела на тетивата на лъка си и преди Оиши да стигне до Кира, войникът в наблюдателната кула стреля.

Стрелата на караула уцели ръката на Оиши, с която държеше меча. Вдигнатата високо катана се спусна рязко, дясната му ръка, която все още стискаше дръжката, отказа да се вдигне отново, докато другата му ръка инстинктивно посегна към раната и ронинът залитна настрана. Върхът на меча очерта резка в пода на сцената, когато гигантският бодигард на Кира се хвърли напред, за да предпази господаря си като жив щит.

Оиши отскубна стрелата от ръката си, но в същото време още войници изскочиха на сцената и го нападнаха. Кай се втурна напред и също извади меча си, а сред тълпата настана хаос, когато останалите актьори на сцената хукнаха да грабнат оръжията си или да спасяват живота си.

Хората от публиката панически скочиха на крака, като се бутаха, ругаеха и крещяха, докато се опитваха да избягат от битката, която изведнъж се беше превърнала в истинска, сякаш легендата се беше преродила в реалността.

Самураят с черната броня и още дузина стражи заобиколиха Кира и Мика и забързано ги поведоха към вътрешния двор и безопасността на двореца. Вещицата също ги последва. Хорибе и стрелците му се разположиха по протежение на стената на вътрешния двор, но не посмяха да пуснат стрелите си по Кира или обградилите го стражи от страх да не наранят Мика-химе. Ронините с раздразнение видяха как групата, охраняваща Кира и Мика, изчезна в криволичещия коридор, водещ към вътрешния двор.

Някъде зад тях и под краката им Хорибе дочу още викове, тропот и звук на разцепено дърво, когато останалите войници, заключени в казармите, чуха общата суматоха и се опитаха да излязат навън, за да се включат в боя.

Във външния двор Кай и Оиши бяха успели да си проправят път през обзетата от паника тълпа, но щом се добраха с бой до коридора, се натъкнаха на нова редица стражи. Хорибе и хората му започнаха да пускат стрели по войниците, тръгнали срещу тях, бързайки да си разчистят път към входа за вътрешния двор.

Поглеждайки през рамо, Хорибе видя ронините на Ясуно да идват тичешком към тях, за да поемат мъжете, които вече започваха да се измъкват от казармите.

— Подпалете ги! — извика Хорибе към Ясуно от върха на крепостната стена.

Ясуно довърши копиеносеца, с когото се биеше, и тръгна към оръжейната, последван от шепа от хората си, които се погрижиха никой да не се изпречва на пътя му.

Кира стигна до входа към вътрешния двор заедно с Мика и вещицата, а самураят в черно нареди на ескортиращите ги стражи да се върнат обратно в тесния коридор и да възпират всеки, който поиска да ги последва. Кира се втренчи невярващо в битката, която вече се водеше и във вътрешния двор. Изведнъж забеляза, че един от ронините беше приклекнал до вратата на оръжейната. Миг по-късно оттам проблесна огнена искра.

— Спрете го! — изкрещя Кира, сочейки към мъжа. Самураят с демонската маска хукна към оръжейната, проправяйки си път сред биещите се войници.

Оиши и Кай се втурнаха към тесния лъкатушещ коридор, който водеше към вътрешния двор, но се натъкнаха на войниците на Кира, които идваха да ги спрат. Оиши посече първия от стражите, а Кай изкорми втория, но третият успя да вдигне катаната си, за да нанесе смъртоносен удар.

Замахът му така и не успя, мечът увисна във въздуха, а стражът се строполи под него. Падна мъртъв на камъните със стрела, забита точно между очите.

Оиши погледна назад и с изумление видя Чикара, застанал в подножието на стръмния коридор. Момчето все още държеше лъка си. Очите му срещнаха неговите за един кратък миг, изразявайки мълчаливото признание и благодарност на един воин към неговия боен другар, докато Чикара го настигна и двамата побързаха да последват Кай нагоре по тесния коридор.

С бой си проправиха път до вътрешния двор, и то точно навреме, за да видят как самураят с черната броня стига до оръжейната. Секунда след това небето се обагри в ослепителни червени пламъци, последвани от оглушителна експлозия, която взриви оръжейната и съседните казарми заедно с всички, които все още бяха вътре.

Като ругаеха и притискаха с ръце ушите си, тримата мъже се втурнаха да търсят прикритие заедно с всички останали, които все още се биеха в двора. Навсякъде около тях се сипеха дребни камъни и горящи отломки. Личният бодигард на Кира бе стоял точно пред вратата на оръжейната, а в момента нямаше нито врата, нито оръжейна — само димяща дупка в стената.

Нямаше и следа от самурая в черна броня с маска на демон. Чикара се засмя и нададе победоносен вик. Оиши се усмихна без голямо въодушевление, но с достатъчно задоволство. Само лицето на Кай не изрази никаква емоция.

Част от стената на тесния коридор зад тях се срути в димяща купчина от камъни и затрупа входа откъм външния двор, препречвайки пътя на останалите войници, които бяха тръгнали след тях.

Оиши се огледа, чувайки шум от водеща се битка, и видя хората му да се борят за живота си срещу твърде много войници на Кира, които бяха успели да избягат от казармите преди експлозията.

— Кира! — побутна го в този миг Кай по ръката, посочи му към двореца и хукна натам.

Оиши също забеляза Кира, който стоеше на входа на двореца си заедно с вещицата. Той стискаше здраво китката на Мика в железния си юмрук и зяпаше невярващо последиците от взрива, докато не съзря Кай и застаналия зад него Оиши. Лицето му видимо пребледня, той се обърна и изчезна в двореца, повличайки Мика със себе си, а вещицата ги последва. Оиши хвърли един бърз поглед на Чикара, който само кимна и изтича да се присъедини към ронините, които все още даваха отпор на стражите на Кира, а баща му последва Кай в двореца.

Още в преддверието двамата се сблъскаха с още половин дузина войници. Стражите ги обградиха и двамата инстинктивно застанаха с гръб един към друг, биейки се в безмълвен синхрон и с непоколебим инстинкт за оцеляване, какъвто Оиши дори не беше подозирал, че притежава. Двамата мъже се изправиха пред шестима от стражите на Кира и поведоха битка така, сякаш се бранеха от вълци, а демонските им мечове се отплатиха десетократно за всяка малка рана, която им беше нанесена.

Докато двамата сечаха наляво и надясно, проправяйки си път през бариерата от стражи, видяха Кира и Мика в другия край на преддверието, където Кира се беше спрял, за да погледа боя със същия жив интерес, с който бе наблюдавал и пиесата.

Този път обаче вниманието на Мика беше насочено изцяло към него. Докато Кай и Оиши преодоляваха последните стражи, тя извади камата от пояса си и я заби в рамото на Кира. Като изруга, той я пусна и притисна с другата си ръка окървавения си ръкав. Мика се обърна и побягна, скривайки се в един страничен коридор. Кира хвърли бърз поглед обратно към Оиши и Кай, дръпна рязко вратата зад себе си и изчезна зад нея.

Кай и Оиши се спогледаха. Нито един от двамата не се наложи да пита другия каква е единствената цел, която би тръгнал да преследва.

— Тръгвай след Мика! — каза Оиши и хукна през преддверието след Кира.

Кай се втурна към коридора, в който беше изчезнала Мика. Изтръска кръвта от острието на меча си, навлезе в коридора и видя още стражи да се събират пред него, сякаш наистина смятаха, че имат и най-малкия шанс да го спрат точно сега.

 

 

Оиши отвори рязко плъзгащата се врата и влезе в двореца, където попадна на още по-голям хаос. Ужасените слуги, които вече бяха видели господаря си да тича край тях окървавен, го гледаха ококорено, сякаш беше самият Бишамон — носещият броня бог на отмъщението — който нахлуваше в сърцето на замъка им с меч, от който все още капеше кръв, и поглед, пълен с яростна жажда за възмездие.

Оиши премина право през тях, сякаш те не съществуваха, и едва забави крачки, когато се наложи да посече още един страж, който се опита да му препречи пътя.

Отвори следващата врата, до която стигна, и видя Кира в края на коридора, към който тя водеше, да поглежда назад към него с явна тревога. Оиши се втурна напред, но Кира отвори друга врата и изчезна зад нея.

Докато Оиши стигне дотам, стаята вече беше празна. Той влезе вътре и отвори следващия плъзгащ се панел, който откри, но зад него нямаше и следа от Кира — само стая с още дузина плъзгащи се панели, разположени по всички стени. Оиши разбра, че е навлязъл в лабиринт от свързани помещения и че дори в дома на Кира бяха предвидени специални охранителни мерки, които да объркат враговете му. Този път обаче това нямаше да е достатъчно. Той изруга тихо и отвори произволна врата.

Мика изтича към една изолирана част от вътрешния двор — малко открито пространство, оградено от дворцовите сгради и висока стена с порта. Никога преди не беше виждала това място — през средата му минаваше дълга пътека, обградена от двете страни с две редици големи каменни фенери, високи почти два пъти колкото нея. Предположи, че мястото е предназначено за някакъв религиозен ритуал, който Кира не изпълнява, въпреки че дворцовите слуги даже и сега поддържаха запалени маслените лампи върху гигантските каменни стълбове.

Тази затворена част от крепостта беше добре почистена от снега, но със започването на новия снеговалеж по каменния под и високите стълбове се беше натрупал тънък слой снежец, от който заобикалящото я пространство проблясваше в синьо-бяло и златисто под светлината на фенерите. Мика пристъпи бавно навън в това притихнало кътче, благодарна за възможността да има миг спокойствие, в който да помисли. Огледа се наоколо и разбра, че е съвсем сама…

Но самотата й трая само миг. Чу някой да излиза на двора зад нея и се обърна, сигурна дълбоко в себе си кой ще е там.

Кай. Очите й се изпълниха с облекчение и радост, щом той се спря и я погледна. И тогава тя се спусна към него, а той я взе в прегръдките си, притискайки я така, сякаш никога повече нямаше да я пусне.

— Знаех, че ще дойдеш — прошепна Мика и вдигна поглед към лицето му. Очите му грееха с любовта, която винаги бе виждала в тях, независимо как се опитваше да я скрие той от себе си, а и от нея. Кай нежно докосна бузата й и прошепна:

— Мика.

След това ръцете му я притиснаха към него и той я целуна силно по устните, в очите му гореше дива, неконтролируема страст — като на гладен хищник — каквато тя не бе виждала у него и която нямаше нищо общо с човека, когото винаги бе познавала.

И все пак устните му бяха студени като лед. Нещо в нея се възпротиви, тя го отблъсна и изтри устни, изпитвайки погнуса, примесена със страх. Нещо не беше както трябва, това не беше…

Докато го гледаше удивена и объркана, той отново я придърпа към себе си и притисна устни в нейните. Този път допирът му сякаш я парализира, като че ли с целувката си той искаше да отнеме душата й. Мика започна да се бори, за да се освободи от хватката му, да освободи поне ръцете си…

И тогава Кай се отдръпна рязко. Той се втренчи в нея с невярващ поглед, преди да погледне надолу към гърдите си, откъдето стърчеше дръжката на камата й — същата кама, която бе използвала, за да нарани Кира, камата, оставена й от вещицата.

Кай отново погледна в очите й и сграбчи ножа с две ръце. В погледа му все още се четеше същото недоумение.

Мика продължи да го гледа, а очите й се изпълниха с кипяща като лава ярост, която, изглежда, разтопи измамната му маска — чертите му взеха да се изкривяват и сбръчкват като запалена коприна, разкривайки лицето на китсуне.

Пред очите на Мика менящата формата си вещица се преобрази отново в жена, която все още се мъчеше да измъкне кинжала от гърдите си.

Тогава Мика с всичка сила се притисна към тялото на Мицуке, като заби камата чак до дръжката, отмъщавайки най-сетне на своя най-жесток и коварен враг — истинският виновник за смъртта на баща й, който почти бе успял да отнеме живота на Кай и да открадне нейния живот.

— Може би сега ще разбереш каква е цената на любовта ми — прошепна Мика и дъхът й замръзна във въздуха. Ръката й пусна дръжката на камата, но думите й режеха по-дълбоко от ледено острие.

Надавайки животински вой на агония и отчаяние, Мицуке се свлече на каменния под. Човешката й форма се разми като топящ се сняг, докато от нея не остана нищо друго, освен камата върху каменните плочи.

Погледът на Мика се плъзна по кървавочервените петна на снежнобялата си дреха чак до земята, където не се виждаше дори снопче бяла козина. Щом се вгледа по-добре обаче, тя забеляза следи на лисица, оставени в снега, сякаш вещицата бе успяла да избяга обратно в невидимия свят, към който принадлежеше — призрачния свят на йокай.

Мика въздъхна облекчено и топлото облаче на дъха й замръзна във въздуха. Тя се обърна отново към входа на двореца и видя Кай — истинския Кай! Беше се облегнал на вратата, водеща към двора, и изглеждаше така, сякаш собственото му облекчение беше изсмукало всичките му сили. Той отвърна на погледа й, от меча му капеше кръв, дрехите му също бяха подгизнали от нея, но очите му излъчваха вълнение, което тя познаваше и разбираше много добре още от първия миг, когато го беше видяла.

Кай тръгна малко колебливо към нея, а на лицето му се изписа усмивка. Очите му грееха от гордост, уважение и любов, казвайки й без думи, че е станал свидетел на отмъщението й срещу китсуне и че е доволен от видяното. Мика се затича към него, той също ускори крачка, щом видя увереността в очите й.

Ала внезапно погледът му се отдели от лицето й, насочвайки се към нещо високо във въздуха над нея. Изражението му мигом се промени и той се затича напред още по-бързо, блъсна я настрана със свободната си ръка и вдигна меча си.

Мика залитна към един от каменните фенери и се обърна. Над главата й се носеше огромна бяла змия, която сякаш се беше материализирала от падащия сняг и тъмнината. Демоничното същество се спусна към нея, но изведнъж смени посоката си и се насочи към Кай, който застана на пътя му. Чудовището раззина уста, разкривайки дълги проблясващи зъби, и изплю отровата си срещу Кай. Принуден да отскочи настрана, острието на Кай успя да отреже само няколко кичура от заплетената грива на чудовището. Когато дългите сребристочерни кичури полетяха във въздуха, те изведнъж се превърнаха в нишки с цветовете на дъгата, откъснати сякаш от някое пъстро кимоно. Нишките се запалиха от пламъка на един от фенерите и изчезнаха като струйки дим.

— Залегни! — извика Кай, щом змията се завъртя обратно. Чудовището се спусна отново към Мика, сякаш виждаше само нея. Девойката затаи дъх, като забеляза, че едното око на змията беше яркосиньо, а другото — кафяво.

Мика падна на колене и покри с ръце главата си, когато змията профуча край нея. Пламтящият й дъх опари ръцете й и тя извика, когато тежката опашка я шибна отстрани и я повали на земята. Като срути стълба зад нея, чудовището се изви във въздуха като кошмарен камшик, за да нападне повторно Кай.

Когато се спусна към него, той се отблъсна от основата на другия фенер и скочи високо във въздуха, по-високо, отколкото Мика бе смятала, че е възможно. Кай се изви пъргаво като самия демон, когато той се опита да забие острите си зъби в тялото му или да го размаже в каменния фенер, замахна с меча си и разсече синьото око на змията. Чудовището изрева от болка и ярост и се блъсна в стълба на фенера, пречупвайки го на две. Кай тупна на земята, а върху него се посипаха каменни отломки.

Обаче горната част на фенера, където се намираше запаленият маслен светилник, се стовари върху главата на змията, обливайки тялото й с горящото масло. По гривата на чудовището плъзнаха червено-оранжеви пламъци, които се разпростряха по цялото му тяло, хвърляйки разноцветни искри.

С пронизително съскане полусляпата змия се замята във въздуха, помете още няколко фенера, разпръсквайки пламтящите им отломки навсякъде из двора. Въпреки това чудовището отново се обърна и се хвърли към Мика, решено да унищожи и нея заедно със себе си. Все още зашеметена от първия удар, младата жена се опита да се изправи в тежките и неудобни одежди и да избяга извън обсега на горящото привидение, което се носеше с раззината уста към нея като метеор, събаряйки още и още фенери по пътя си. Мика покри с ръце главата си и затвори очи, очаквайки всеки миг смъртта да я грабне в прегръдките си.

В този миг проблесна ослепително ярка светкавица и съзнанието й се завъртя във вихрен водовъртеж.

Мика извика и измъчващото сетивата й чувство я накара пряко волята й да отвори очи, за да види как змията изчезва точно както и вещицата се беше стопила. Този път обаче нямаше и следа от невидимия дух, само тънка струйка дим, която се превърна в мъгла и се изгуби сред падащия сняг. Очите на Мика трескаво заоглеждаха празния двор. Кай също беше изчезнал — нямаше го на мястото, където беше паднал, след като разсече синьото око на змията.

Някакъв звук зад гърба й я накара да се обърне рязко. Затаи дъх от изненада, когато видя Кай, приклекнал на едно коляно зад нея, да се подпира, задъхан, на меча си, докато оглеждаше небето. Странна лепкава кръв покриваше острието на оръжието му от върха до дръжката. Стори й се, че в очите му все още вижда отражението на демона, обгърнат в пламъци.

— Кай? — прошепна тя. Гласът й потрепери дори само от тази единствена дума. Мика не можеше да повярва на очите си, че го вижда приклекнал толкова близо до нея, та можеше да го докосне, когато само преди миг го бе видяла да напада змията във въздуха. Поклати невярващо глава и попита: — Как?

Тя се изправи и се опита да го накара да срещне погледа й.

Той обаче поклати глава и погледна настрани. Изтръска демонската кръв от острието на меча си и го прибра в ножницата. После се поколеба за миг, обърна се и посегна да отметне качулката от главата й.

— Мика, аз… — започна Кай и сведе поглед — искам да кажа, Мика-химе — объркано се поправи той, като отдръпна ръката си и се поклони официално, сякаш двамата бяха напълно непознати. Щом вдигна отново глава, отблясъците на демоничния огън в очите му бяха изчезнали, но колебанието му все още беше там, примесено със загриженост, която граничеше с истински страх за нея.

— Добре ли сте? — попита той.

— Вече съм добре — усмихна се тя в отговор. Вдигна ръка и погали лицето му, после нежно повдигна брадичката му с връхчетата на пръстите си, карайки го да се изправи пред нея. Загрижеността в погледа му се смени с облекчение, когато очите й срещнаха неговите без следа от колебание.

— О, Кай, мислех, че… казаха ми, че си мъртъв! — каза тя и гласът й потрепери при спомена как го беше зърнала за пръв път по време на пиесата, когато бе помислила, че вижда призрак. Усмивката й стана още по-широка.

Кай въздъхна с облекчение и най-сетне се усмихна колебливо, докато тя му се усмихваше с цялото си сърце. Мика така и не повдигна въпроса, който бе невъзможно да му зададе точно сега, дори не можеше да намери подходящите думи. Сигурно е била замаяна или пък твърде ужасена, за да си спомни точно как той се беше озовал до нея.

— Как… го уби? — попита тя и махна с ръка към въздуха и изпочупените фенери.

Кай сведе поглед към катаната си и усмивката му стана по-широка.

— Мечът ми е много добър — отвърна той, сякаш цялата заслуга беше на оръжието му. Едва тогава Мика забеляза, че Кай носеше два меча, а косата му беше вързана назад като на ронин. Изведнъж си спомни за убития цилин и за начина, по който той се беше дуелирал в замъка Ако, и това я обърка още повече. За пръв път, откакто беше пораснала, се запита как Кай се бе научил да убива демони като истински герой от легендите… като тенин.

— Това Мицуке ли беше? Мислех, че… съм я убила — попита и сведе очи към мястото, където беше видяла оставените в снега следи на невидимата лисица.

— Ти наистина я уби — отвърна Кай и проследи погледа й. — Поне в този свят… ти унищожи приемното й тяло и сега нашият свят е затворен за нея. Тя беше много могъща, много стара, но никога вече няма да може да съсипе друг човешки живот — той погледна към камата, която все още лежеше в снега.

— Тогава какво беше това — посочи тя въздуха над изпочупените фенери, — щом не е била тя?

— Това беше нещо… различно — отвърна Кай и лицето му изведнъж се натъжи. — Повечето йокай не искат да имат нищо общо с хората. Когато менящите формата си приемат човешки облик, то обикновено е трик, за да се доберат до нещо, което искат много силно. Йокай не могат да обладават себеподобните си. Но има демони, които се хранят от човешките емоции и те понякога обладават хора — обясни той и отново сведе поглед. — Този, когото видя, се храни с ревност и беше обладал Мицуке.

— Имаше нейните очи… — прошепна Мика и се наведе напред, сграбчвайки връхната му дреха. — Как е възможно обаче това същество да достигне такива чудовищни размери, ако се е хранило с човешката ревност на Мицуке? Тя не беше човек!

— Точно затова беше толкова ужасно… искам да кажа, толкова могъщо — отвърна Кай, но нещо в тона му я накара да се запита откъде той знаеше толкова много за йокай и техните привички. Мисълта й не беше изказана на глас, макар да бе сигурна, че Кай я е прочел в очите й.

— Мицуке никога не би могла да се превърне в истински човек — каза тихо той, — но тя беше влюбена в Кира. Казано е, че ако човек се влюби истински в китсуне, ако безкористно й отдаде сърцето си, вещицата би могла да се превърне в човек, за да отвърне на любовта му… да му даде човешка любов. — Кай погледна към решетестата порта в края на двора. — Някога Кира сигурно я е обичал толкова силно.

— Аз… — започна Мика и прехапа устни — мислех, че когато се казва, че човек доброволно отдава сърцето си, това означава истинско, живо и биещо сърце, изтръгнато от нечии гърди — тя потръпна и притисна ръка към гърдите си, сякаш за да се увери, че сърцето й още бие там. Спомни си целувката на мнимия Кай. Беше се почувствала така, сякаш китсуне искаше да изсмуче дъха й, да изтръгне сърцето й… да открадне душата й. — Но защо му е на един демон да изпита какво чувства човек?

Кай сви рамене и изморено се изправи на крака, все още избягвайки погледа й.

— Кой знае? — отвърна той.

Тя не каза нищо. Спомни си как собствената й душа бе засегната от същото превратно чувство, което бе унищожило най-рядко срещаната любов — онази, съществувала някога между двамата, които я бяха държали в плен. Кира с отровната си душа беше успял да унищожи дори това.

А после си спомни за всички пъти, когато беше поглеждала към Кай и бе виждала собствения си копнеж, отразен в очите на мъжа, когото всички около нея наричаха „демон“.

Накрая Кай се обърна и тя вдигна поглед към лицето му. Без никакво колебание пое ръцете му, които бе протегнал към нея, за да й помогне да се изправи.