Джоан Д. Виндж
47 ронини (22)

20.

Щом чуха тропота на пристигащите конници, Чикара и Хорибе изскочиха от фермата с извадени мечове. Тревогата по лицата им изведнъж премина в облекчение, а миг по-късно и в ужас, когато видяха, че мъжете, които бяха тръгнали по-рано с нагласата за сигурна победа, сега се завръщаха като жертви — премръзнали и целите покрити с кръв и пепел, оклюмали от преживяната загуба и отчаянието. Те носеха и ранените си другари — имаше твърде много ранени, които едва се крепяха на седлата или пъшкаха в импровизирани носилки. Старецът и момчето се втурнаха на двора, за да им помогнат.

 

 

Твърде много бяха тези, които се нуждаеха от медицински грижи или просто от място, където да се проснат и да заспят. Порутената ферма трудно можеше да осигури покрив за всички. Хамбарът се превърна в импровизирана полева болница, където най-лошо ранените можеха да получат лечение за раните си, като ги сложиха да легнат на сламеници и ги завиха, за да ги предпазят от нощния студ, с всички одеяла и дрехи, които останалите можеха да отделят.

Оиши надзираваше лечението на по-леко ранените, оставяйки на Кай да се погрижи за раните на Башо. Преди Башо винаги се беше грижил за раните на другите, когато бяха далеч от замъка Ако — преди, когато можеха да се завърнат в замъка Ако, където имаше опитни лекари. На това последно пътуване Башо бе донесъл със себе си всички лекарства и мехлеми, които все още притежаваше, но никой не бе очаквал, най-малко Кай, че точно той ще е човекът, който най-много ще се нуждае от тях. Обаче никой друг, освен Кай не знаеше как да ги използва, нито как да се погрижи за раните на Башо.

Ясуно непрекъснато стоеше близо до приятеля си, подобно на вярно куче, като отначало дори не разрешаваше на мелеза да го докосва. Накрая самият Башо беше наредил на Ясуно да остави Кай да се погрижи за него.

— Той знае какво прави — изпъшка Башо и Кай си спомни за онзи момент, когато самураят бе лекувал собствените му рани, докато той бе лежал безпомощен след побоя на самураите в Ако. Беше се случило само преди година, а сега му се струваше, че е било в някакъв предишен живот.

Ясуно бе свел глава, приемайки молбата на приятеля си. Беше помогнал на Кай да извадят стрелите от бронята, а след това и внимателно да съблекат самата броня.

Оказа се обаче, че твърде много стрели бяха попаднали в тялото му и освен изгарянията, Башо бе изгубил прекалено много кръв. Кай ясно виждаше восъчния цвят на кожата му, докато внимателно почистваше всяка рана.

Знаеше, че това, което Башо му беше казал след двубоя със състезателя на Кира, и случилото се след него беше вярно: Кай щеше да е мъртъв, ако го бяха оставили сам, бе твърде безпомощен, за да се погрижи за себе си, и щеше да умре, ако някой не се беше заел с раните му.

Сега Кай имаше възможност да се отплати за живота си на човека, който се беше превърнал в негов неочакван приятел, а изведнъж осъзна, отчаян, че не може да го направи. Башо умираше и дори тенгу не знаеха повече начини за лечение от тези, на които вече го бяха научили.

Всичко, което знаеше, и всичко, което можеше да направи, бе да продължи да маже с мехлем изгарянията и прободните му рани, за да облекчи болките на Башо и да му помогне да преживее колкото се може по-леко малкото време, което му оставаше. Кай нямаше представа колко може да продължи това. Знаеше само, че досега не бе и подозирал какво е чувството да изгубиш приятел.

Погледна към коленичилия от другата страна на Башо Ясуно, който едва сдържаше мъката си. За пръв път Кай виждаше толкова дълбока емоция, изписана на лицето му, и с изненада си даде сметка, че за пръв път знаеше точно как се чувства човекът срещу него.

Дойде и Чикара, носейки купа с чиста вода, която остави до Кай и взе другата, която бързо се беше замърсила с лепкава смес от кръв и пепел. Кай кимна леко и отново се обърна към Башо, който прошепна съвсем тихо:

— Мелез?

Едрият мъж едва отвори подпухналите си клепачи, за да го погледне, и Кай му отвърна с колкото се може по-широка усмивка. Не можеше да се сърди, чувайки това обръщение точно от Башо, след като двамата бяха провели първия си истински разговор на връщане от пещерата на тенгу. Така или иначе, вече не се сърдеше на никого за прякора, беше го възприел като част от себе си, и то благодарение на приятелския жест на Башо — дължеше му отплата и за това.

— Искам да ти призная нещо — каза Башо и очите на Кай леко се разшириха. Дори и в това си състояние ронинът успя да се ухили като хлапак, въпреки че Кай долови съжаление в следващите му думи. — Когато бях момче… имах навика да те причаквам в гората зад твоята колиба… и когато ти излезеше, хвърлях камъни и кравешки фъшкии по теб, после се криех.

Кай продължи внимателно да маже с мехлем раните му, а собствената му усмивка стана малко по-широка при спомена. Той не бе уцелван нито веднъж, защото винаги беше по-бърз.

— И аз трябва да ти призная нещо — отвърна Кай. — Знаех, че си ти. Виждах как коремът ти стърчи иззад дървото, зад което се криеше.

Башо се опита да се засмее, но вместо това го хвана пристъп на болезнена кашлица. Кай също се помъчи да запази усмивката на лицето си, въпреки че много добре знаеше какво означава кашлицата. Опита се да убеди сам себе си, че това означаваше единствено, че Башо няма да страда още дълго.

Той погледна през рамо, тъй като Чикара внезапно се обърна и се отдалечи, и осъзна, че очите на младежа бяха пълни със сълзи.

Точно тогава Оиши се върна в хамбара, след като бе нагледал ранените, за които се грижеха в къщата. Чикара засрамено сведе глава, щом забеляза, че баща му го наблюдава от входа.

Но на лицето на Оиши не се четеше неодобрение, а само съчувствие. Не беше дошъл тук, за да съди. Направи път на сина си да излезе навън и затвори вратата след него, за да не влиза леденият вятър.

Оиши погледна най-напред към Башо, а след това погледът му обходи и останалите ронини, които лежаха наоколо. Неколцина от тях понасяха в мълчание страданията, други бяха в безсъзнание или стенеха от болка от раните и изгарянията си. Състраданието на лицето му се смени с мъка, а след това и с чувство на най-дълбоката вина, която Кай беше виждал някога — сякаш Оиши, а не Кира бе виновен за всяка от раните им и за всеки загинал ронин.

Кай отново сведе глава и усети, че също е на път да изгуби контрол. Съсредоточи се само върху това да поставя мехлем върху изгорената кожа на Башо, движейки пръстите си възможно най-леко и внимателно. Искаше му се да може да поеме поне част от болката и да облекчи страданията на Башо, да се откъсне за миг от собствената си безпомощност.

През целия си живот бе мечтал да има поне един истински приятел — някой, който да го приема като равен и да отвръща на доверието, верността и приятелството му. И едва сега, когато вече беше прекалено късно, осъзнаваше, че приятелството, подобно на всички други човешки неща в живота, също не беше еднозначно — в светлината имаше по капка мрак, а в мрака — лъч светлина.

Това, че никога не бе имал някого, когото да нарече приятел, означаваше, че никога не му се беше налагало да изгуби нещо толкова рядко и незаменимо като приятелството. Такъв беше необратимият цикъл на голямото колело на живота, което отново нарушаваше своя баланс.

Башо протегна ръка и хвана неговата. Кай го погледна, а очите му бяха изпълнени с извинение, опасявайки се, че опитите му да облекчи болките му водеха само до по-силни страдания. Пръстите на Башо обаче продължиха да стискат неговите, сякаш ронинът се опитваше да се вкопчи в живота, висейки на косъм на края на света. Кай разбра, че Башо не се беше опитвал да го спре, той просто се нуждаеше от нещо… от някого, за когото да се задържи. Да почувства топлината на човешко докосване, да се убеди, че в този час не беше съвсем сам.

Кай стисна ръката на Башо, покри я с дланта на другата си ръка, уверявайки с безмълвен жест човека, чиято ръка подобно на детска длан търсеше неговата, че е единственият важен в този момент и нищо друго на света няма значение.

С крайчеца на окото си забеляза, че коленичилият от другата страна Ясуно, който също мълчаливо наблюдаваше приятеля си, неспособен да направи нищо повече за него, се изправи на колене. Той се втренчи в ръката на Башо, вкопчена в тази на Кай, с огромна изненада, но без следа от завист или неодобрение. На лицето му се изписа успокоение и безкористна благодарност, сякаш единственото нещо, което имаше значение за него в момента, беше това, че имаше някой, който да даде утеха на приятеля му.

— Знаеш ли какво искам повече от всичко в този живот? — прошепна Башо изведнъж и отвори очи. Кай го погледна, без да каже нищо, очаквайки думите му, докато лицето на ронина придоби замислено изражение, а очите му се взряха някъде надалеч. След това ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка за последен път. — Само малко въздух.

Живецът в погледа му угасна така, сякаш някой беше угасил пламъчето на свещ, и очите му останаха отворени да се взират в нищото. С огромно нежелание Кай посегна да затвори клепачите му — между тях вече нямаше тайни, които можеха да си споделят.

Той вдигна глава, за да срещне погледа на Ясуно и да потвърди мълчаливо, че краят на мъките на Башо бе настъпил. Ясуно обаче не бе преставал да гледа приятеля си и нямаше нужда да му се казва каквото и да било. Изражението на твърд стоицизъм, присъщо за всеки самурай, бе изчезнало от лицето му, а на негово място беше останала само мъката на един съкрушен приятел.

Кай отново сведе поглед и внимателно измъкна ръката на Башо от своята. Изправи се бавно и се отдалечи, давайки възможност на Ясуно да остане сам, за да каже последните си молитви и да си вземе сбогом със стария си приятел.

Щом напусна мястото до постелята на Башо, Кай видя, че Оиши все още стоеше до вратата и наблюдаваше всички с неизмерима тъга, която бе променила лицето му до неузнаваемост. Оиши извърна очи, когато Кай се спря и го погледна. След това отвори вратата само колкото да се промъкне навън и тихо я затвори след себе си.

 

 

Оиши коленичи в изсъхналата трева, покриваща голото поле, заслушан в стенанията на вятъра, който обгърна тялото му в смъртоносната прегръдка на зимата. Извади от ножницата тантото на господаря Асано и го задържа в ръцете, взирайки се в него, а умът му бе едновременно препълнен с емоции и напълно празен.

Звездното небе на ранната зимна вечер беше почти скрито зад довените от вятъра облаци. Първите снежинки на новия сняг се завихриха около него като пепел от угаснал огън, като падащи листенца от вишнев цвят, понесени от пролетния вятър.

„Пътят на самурая е пътят на смъртта“. Беше чувал да го повтарят през целия си живот и никога досега не го беше разбирал напълно.

Винаги беше вярвал, че ако човек живее и умре с чест, един ден ще се прероди отново на този свят също толкова сигурно, както вишневите цветчета разцъфваха всяка пролет — и тази мисъл винаги му бе давала покой. Но ако целта на прераждането беше да се научат уроците от всеки нов живот, докато душата достигне до пълно просветление и се освободи от всякакви земни ограничения, то тогава как смъртта, настъпила, преди да бъдат научени уроците на живота, се вписваше в тази идея?

Беше чел и дори беше писал стихове, в които самураите се сравняваха с вишнев цвят в разцвета си — в пролетта на техния живот, сили и младост. Те живееха само един кратък красив миг, след което твърде бързо увяхваха. Наричаха го красива смърт. Едва сега Оиши осъзна, че никога не бе разбирал колко истина се крие зад тези думи, никога не бе имал личен опит, който да сравни, не и докато не бе взел участие в сепукуто на господаря Асано.

Помисли си, че думите бяха само воал от коприна, използван, за да прикрие стар грозен белег, също както силната миризма на благовонията, които палеха за мъртвите в молитвените храмове, прикриваше спомена за телата, оставени да изгният на бойното поле.

Сравнението на смъртта с падащия сняг бе най-близо до истината, макар че дори и това безмилостно обещание за забвение криеше много повече чистота, отколкото кървавият спомен за смъртта на господаря му или за това, на което бе станал свидетел тази вечер.

Предците му са били истински воини, а той не беше нищо повече от бюрократ с препасан меч, който бе участвал в твърде много военни игри — също както всички самозвани „специалисти“, които дори не са били родени, когато Векът на войните е приключил, но чиито книги за Бушидо той винаги бе почитал.

Вдигна очи от кинжала в ръцете си, щом дочу шум от стъпки, и погледна назад. Видя Кай, който прекосяваше полето, идвайки към него.

Естествено. Оиши сви устни. Ако решеше, главният следотърсач на господаря Асано можеше да го намери, дори и да се беше хвърлил в морето.

Той отново сведе поглед към кинжала, чудейки се какво прави мелезът тук, но така и не показа, че е забелязал присъствието му.

Кай спря до него и не каза нищо, сякаш и той си мислеше същото нещо за Оиши. Погледна към острието в ръцете му с нещо повече от обикновено любопитство. Най-накрая той също коленичи на замръзналата земя, сякаш се опитваше да накара Оиши да срещне погледа му.

Ронинът продължи да стои с наведена глава и накрая каза:

— Трябваше да действам още в деня на смъртта на господаря Асано. Гневът ни трябваше да е внезапен и бърз. Тогава, дори и да се бяхме провалили, щяхме да сме го направили с чест.

Мълчанието на Кай беше изпълнено с огромна мъка и съчувствие, които Оиши усещаше с всяка фибра на тялото си. Въпреки това той не успя да събере сили да го погледне, когато промълви:

— Сега хората ми умряха за нищо.

Мелезът остана дълго време безмълвен като снега, който падаше около тях и полепваше по кожата им, покривайки раните и опърпаните им, изцапани с кръв дрехи. Снегът, скриващ следите от поражението им, покриващ пустошта наоколо, както и остатъците от това отдавна изоставено място. Най-накрая Кай каза просто:

— Ти си самурай.

Изумен, Оиши вдигна глава, още по-изненадан от емоциите, които думите му предизвикаха в душата му. Самураят трябваше винаги да е готов за смъртта — това бе едно от задълженията му като воин. Но поражението със сигурност не беше сред тях. Как бе възможно смъртта при внезапно и безразсъдно нападение да е по-почтена от внимателно плануваното отмъщение, което щеше да успее, ако не беше намесата на вещицата? В това нямаше смисъл. Кога въобще беше започнал да вярва в това?

Кай срещна погледа му с тиха решимост.

— Все още имаме мечовете си и предимството на изненадата — каза той и се поколеба за миг, поглеждайки към кинжала на господаря Асано. После в погледа му се появи някаква сянка и той добави: — Кира също смята, че си се провалил.

Оиши го изгледа, изненадан.

— Ако спреш сега, хората ти ще са загинали за нищо — каза Кай и устоя на продължителния му безмълвен поглед за още един безкраен миг, преди да се изправи и да се върне обратно в хамбара.

Докато гледаше как се отдалечава, Оиши осъзна, че мелезът все още носеше окъсаните си доспехи — дори не беше отделил време да ги свали, преди да се посвети изцяло на раните на Башо. Невъзможно бе да се каже, че той не е самурай.

Оиши вдигна взор към небето, докато обмисляше думите на Кай. Снегът продължаваше да вали, но въпреки това светът наоколо започна да се прояснява, сякаш всяка снежинка светеше със свой собствен блясък — като перца, изпадали от вълшебното наметало на някоя тенио.

Изведнъж си спомни думите на Конфуций, чието учение бе залегнало толкова дълбоко в основите на Бушидо: „Няма значение колко бавно вървиш, стига да не спираш“.

Изправи се сковано на крака и вече не усещаше студа, размишлявайки над думите и възможността за нова атака, която предполагаемата им смърт им предоставяше, върху факта, че независимо колко дълго щеше да продължи зимата в планините, независимо от безкрайната нощ, накрая щеше да дойде нов ден и нова пролет, независимо дали той самият щеше да доживее да ги види или не.

Прибра кинжала на господаря Асано обратно в канията. Ако и неговият господар очакваха завръщането му.

 

 

Мика се събуди с вик от кошмар, изпълнен с пламъци и крясъци от болка. Седна в леглото си с разтуптяно сърце и ахна, обхваната от внезапния ужас, който я разсъни окончателно.

В долния край на постелята й се беше навела вещицата на Кира. Въпреки че беше в човешката си форма, в позата й нямаше нищо човешко — приличаше повече на животно, готово да нападне. В ръката си стискаше кама.

— Обещах на господаря си, че дори косъм няма да падне от главата ти — каза тя, а в гласа й се долавяше нещо много по-опасно от завист и по-гибелно от омраза. — Но това, което сама можеш да си причиниш, не е моя грижа — добави и една слаба нечовешка усмивка разтегна устните й.

С бързо плъзгащо се движение, подобно на змия, вещицата се придвижи до горния край на леглото й, а робите й се раздвижиха неестествено, сякаш тялото й нямаше кости, въпреки че тя продължаваше да стиска камата в ръка.

— Нося ти лоши новини, госпожице — каза Мицуке, все още усмихвайки се с леката неестествена усмивка. — Твоят мелез е мъртъв.

Мика я изгледа ужасена и невярваща, а тялото й изведнъж започна да трепери неудържимо. Погледна в различните очи на китсуне и видя, че думите й бяха истина. Усети как силата на вещицата и нейната убеденост само за миг унищожиха всичките й надежди, сякаш Мицуке бе скрила слънцето на небето. Крехката надежда, която се беше зародила в душата й и която тя защитаваше с всички сили, започна да умира безвъзвратно, смазана от притискащия я, скован от ледовете свят на Кира.

Докато наблюдаваше отчаянието, което обземаше Мика, устните на вещицата се разтегнаха още повече и усмивката й стана направо свирепа.

— Същото се отнася и за десетки от хората на баща ти. Всички умряха, опитвайки се да те спасят.

Мика поклати глава в опит да пропъди образите на горящи тела, останали от съня й, сякаш се беше събудила от един кошмар само за да попадне в друг. Очите й пареха и образите не искаха да изчезнат, независимо от усилията, които полагаше, докато най-накрая осъзна, че истинският кошмар бе започнал още преди година, а сега никога нямаше да свърши.

Вещицата вдигна камата високо, а ръката й трепереше от желанието да нанесе смъртоносния удар.

— Може би вече разбираш каква е била цената на любовта ти — каза тя, а ръката й се спусна рязко като хищна птица и заби острието на ножа в пода, само на педя от Мика.

На лицето й отново се изписа широка усмивка на задоволство. Мицуке се обърна и се измъкна навън, а кимоното й се развяваше след нея, докато фигурата й изчезна през вратата.

Мика лежеше на една страна, свила колене до брадичката си, като неволно бе захапала завивката, която бе притиснала до устните си, за да не извика, да не излезе никакъв звук, който би издал агонията, изпълваща душата й.

Най-съкровените й спомени и дори надеждите й, колкото и безплодни да бяха те, които досега й бяха помагали да запази достойнството, силата и разсъдъка си, й бяха отнети само за един миг и бяха заключени завинаги в ледения затвор на Кира, където тя никога нямаше да може да си ги върне и да намери в тях утеха.

Бе получили отговор на всичките си молитви, но този отговор беше не.

Загледа се в камата, чието острие отразяваше отблясъците на фенера край леглото й, и се замисли за баща си. Сълзите, които беше сдържала през тази безкрайна една година от смъртта му, изведнъж бликнаха от очите й и започнаха да попиват в завивките под брадичката й. Протегна ръка и докосна хладното острие на камата, прокарвайки длан по фино заточената стомана, докато то изненадващо сряза кожата й, отваряйки дълбока рана в дланта й, която я изгаряше като огъня от кошмара й. Ръката й се обагри в червено като телата на загиналите и кръвта й намокри футона заедно със сълзите й.

Тя също беше самурай и когато всяка надежда за победа изчезнеше, истинският самурай, независимо мъж или жена, би избрал смъртта от собствената си ръка, вместо тази от ръката на врага.

Като хвана дръжката на камата, Мика се опита да я измъкне от пода. Но от кръвта по дланта й дръжката се хлъзгаше и тя не можеше да я стисне здраво. Изправи се ядосано в леглото и посегна към острието с две ръце.

Хлъзгаво, измамно и вероломно зло като господаря й, безмилостно като всеки хищник.

Мика затаи дъх. Това се отнасяше и за Мицуке — вещицата, променяща формата си, предателката, която бе унищожила всички, които тя някога бе обичала.

А сега я беше оставила сама с тази кама.

„Това, което сама си причиниш, си е твоя грижа“ — спомни си думите й Мика и погледна към затворената врата на стаята си. Защо вещицата беше дошла при нея точно сега, точно тази нощ, за да й каже какво се беше случило? Точно сега, преди сватбата, а не след нея? Спомни си за странната емоция, която беше доловила в погледа на китсуне, когато я беше видяла за пръв път.

Кого всъщност Мицуке искаше да унищожи чрез своето отмъщение? За кого копнееше дълбоко в себе си коварното й сърце?

Решена на всичко, Мика събра сили и измъкна камата от пода. Изправи се на крака и намери някакъв шал, с който да превърже кървящата си длан. Избърса ръката си, избърса и камата. Щеше да й потрябва по един или друг начин и то съвсем скоро.

 

 

Кървавочервеното слънце се издигна над снежнобялото поле край изоставената ферма, очертавайки блестяща пурпурна пътека към пътя, по който щяха да поемат ронините, които отдавна бяха станали и се готвеха за тръгване, като превързваха ранените и събираха снаряженията си от хамбара.

Дори и някои от мъжете да бяха съзрели някакво злокобно пророчество в този изгрев, никой от тях не го показа — най-малко Оиши. Той сновеше забързано от къщата до хамбара и обратно, като надзираваше приготовленията и проверяваше състоянието на ранените — държеше се отново като водач, след като моментът на мъчителни съмнения и самообвинения беше отминал.

Кай го наблюдаваше с огромно облекчение от полето, където бяха разговаряли предната нощ. Собствените му вещи, така както си бяха събрани накуп, вече бяха привързани към седлото на коня, а и бе направил всичко по силите си да помогне на хората, които се грижеха за ранените. Въпреки че бе усетил напрегнатите им погледи, никой от тях не бе възразил срещу помощта му, което само по себе си бе още по-изнервящо.

И тъй като все още не беше сигурен какво точно е неговото място в техния свят, Кай предпочете, както досега, да стои настрана и когато приключи със задълженията си, тръгна да скита сам в полето, просто за да може да диша свободно.

Пораздвижи се, когато краката му започнаха да се схващат от стоенето на едно място, и направи една обиколка на къщата и стопанските постройки, където часовите внимателно наблюдаваха околните поля. Видя Чикара, приклекнал съвсем сам в края на една нива, да се взира през далекогледа в огнената зора.

Кай се приближи до него, чудейки се как ли се чувства след изминалата нощ и какво точно прави — дали наистина се опитваше да се ослепи, гледайки през далекогледа към слънцето, или имаше нещо интересно на хоризонта.

При шума от стъпките му Чикара се обърна и го погледна, а напрегнатото му изражение се смени с облекчение, като видя, че приближаващият се е Кай, а не баща му, както Кай предположи.

— Какво гледаш? — попита го той.

Опита се въпросът му да прозвучи възможно най-обикновено, но след вчерашния ден Чикара, изглежда, намираше двоен смисъл във всичко. Младият ронин вдигна глава към него и пресилено се усмихна.

— Виждам златисти отблясъци в изгрева. Това сигурно е добра поличба — каза момчето и подаде далекогледа на Кай.

Той също му се усмихна и вдигна тръбата към окото си, за да погледне към слънцето. С изненада забеляза, че на хоризонта наистина се виждаше необичайно златно сияние. Свали далекогледа и се взря в същото място, изпълнен с любопитство и лека тревога, след което отново вдигна тръбата към окото си. Насочи цялото си внимание към златистата линия и този път успя да различи очертанията на далечни фигурки, носещи знамена, но за щастие не бяха мъже в брони, както си беше помислил отначало. Странната процесия от призрачни фигури с блестящи на слънчевата светлина знамена беше нещо съвсем друго. Усмивката се върна на устните му, обзе го внезапно вдъхновение и прилив на сили. Кай подаде далекогледа на Чикара, кимна му за благодарност и тръгна да намери Оиши.

 

 

Няколко часа по-късно Кай успя да зърне по-отблизо процесията, която беше забелязал на хоризонта, докато чакаше, скрит сред дърветата заедно с Оиши и група ронини — всички, които бяха способни да вървят — трупата пътуващи актьори да се приближи до скривалището им. Изненада се, когато разпозна водача им — мъж на име Каватаке, чиито актьори и музиканти бяха изнасяли представление в замъка Ако в съдбовния ден на турнира преди една година.

Кай сръчка Оиши, който беше приклекнал до него, и ронинът му кимна с усмивка, достойна за благодарност на всички богове, които може би в момента наблюдаваха това малко човешко представление на кабуки.

Кай обаче смяташе, че боговете нямат нищо общо с него, тази пиеса принадлежеше изцяло на тенгу. Щом бе видял силуетите на трупата на фона на изгряващото слънце, изведнъж си беше спомнил за една история, разказана му някога от тях — история от времето, преди те да се посветят на религията. Веднъж, когато тенгу били просто отмъстителни и зли измамници, група от тях проникнали в един замък, предрешени като пътуващи актьори. Защо са го направили или какви са били намеренията им, Кай така и не беше разбрал — изглежда, се гордееха от самото си постижение — въпреки че накрая ги разкрили и принудили да изчезнат.

Погледна отново към приближаващата се трупа актьори. Ако ронините успееха да ги убедят да им помогнат, този път историята можеше да има съвсем различен край… по един или друг начин.

С Каватаке начело, артистите, повечето от които облечени в шарени костюми или носещи знамена, изтъкани от блестящи метални нишки, изпълваха пространството около тях с радостно оживление. Певците припяваха фрагменти от легендарни пиеси, музикантите свиреха на флейти, извиващи глас сред думкането на малки барабани, а актьорите репетираха сцени на фалшиви дуели или упражняваха танцови стъпки, както си вървяха.

Кай наблюдаваше очаровано как трупата комбинираше едновременно репетиция и реклама на уменията си, дори когато пътуваше от едно място до друго, забавлявайки останалите пътници или обикновените хора в градовете, през които минаваше, като в същото време актьорите се разсейваха от скуката на безкрайните им странствания. Знаеше, че социалното им положение не е много по-добро от неговото, а съперничеството и завистта между тях бяха почти толкова легендарни, колкото и тези между самураите. Въпреки това, като ги видя, на Кай му се прииска в някой друг живот да се прероди като актьор, дори и само заради няколко безценни мига като този, който ронините всеки момент щяха да прекъснат. Дойде ред на Оиши да го сръчка, щом ронините се изправиха на крака от скривалищата си сред храсталаците и излязоха на пътя пред странстващите актьори.

Каватаке се закова на място и се втренчи в тях. Изражението му на изумление и тревога, докато оглеждаше групата опърпани, рошави и добре въоръжени мъже, не изглеждаше никак театрално, докато ронините го наблюдаваха със също толкова истинска решимост да му попречат да продължи по пътя си.

Оиши пристъпи напред и се поклони с уважение, а Кай извади меча си.

 

 

Не след дълго актьорите вече седяха в дълга редица в долчинката, където ронините бяха оставили провизиите и конете си. Първоначалната реакция на артистите към ситуацията, в която се бяха озовали, премина през цялата гама от емоции — от крайно притеснение до своеобразен възторг, докато гледаха мъжете, които първоначално бяха взели за банда разбойници. Ронините им поднесоха чай и оризови питки, гарнирани с малко сушена риба и дивеч, които бяха останали от техните собствени запаси, стараейки се да нагостят „пленниците“ като почетни гости.

Най-накрая, окуражен от храната и от това, че „бандитите“ се бяха отнесли към тях с повече уважение, отколкото редица господари на имения, Каватаке, като водач на групата, се осмели да проговори пръв.

Оиши и неговите командири стояха в полукръг около актьора, скръстили ръце пред гърдите си и с изражения не чак толкова сурови, колкото им се искаше. Каватаке им заговори с пламенен гняв, вероятно подкрепен от безспорните му актьорски умения:

— Ще увиснете на въжето заради това! — заплаши ги той и мъжете се спогледаха, усмихвайки се иронично един на друг. — Ние не сме някаква селска трупа, която може да бъде ограбвана от бандити! Самият Кира-сан ни е наел да изнесем представление на сватбата му! Имам всички писма и разрешения, за да го докажа!…

— Няма нужда — прекъсна го кротко Оиши и вдигна ръка, за да го успокои. — Гледали сме представлението ви в Ако.

Каватаке млъкна, изненадан. Той се взря в Оиши и очите му, свикнали да разпознават лица зад маски и грим, се задържаха дълго върху лицето му.

— Вие ли сте хората на господаря Асано? — каза той накрая, а по тона му стана ясно, че това не е точно въпрос. Огледа и останалите мъже около Оиши и на лицето му се изписа разбиране, щом осъзна, че хората, които бе сметнал за бандити, бяха същите мъже, които за последно бе виждал облечени в най-скъпите одежди и лъскави брони като главни васали на господаря Асано, и че тези хора бяха изпаднали до сегашното си положение след смъртта на господаря им.

Оиши също се вгледа в него и видя разбиране, а миг по-късно и искрено съчувствие в очите на един интелигентен човек, който познаваше добре политиката на властите, както и капризите на съдбата. С надеждата, че това, което виждаше в погледа на Каватаке, е това, което си мислеше, Оиши каза:

— Нуждаем се от вашата помощ.

 

 

Слънцето вече клонеше към западния хоризонт, когато дългият следобед, изпълнен със спорове и емоционални дебати, напрежение и чиста умора, беше вече към своя край. За огромна радост на ронините, между двете групи бе постигнато споразумение и въпреки че принадлежаха на два съвсем различни свята, мъжете в крайна сметка разбраха, че когато ставаше въпрос за неща, които всички считат за висша ценност, нямаше почва за разногласия.

Актьорите седяха мълчаливо и наблюдаваха ритуал, който спокойно можеше да е излязъл от сцена на някоя от древните драми на театър но, които те бяха изпълнявали. Никой от тях обаче не беше ставал пряк свидетел на подобен съкровен момент, близък до подвизите на легендарните герои и боговете, чиито истории се пресъздаваха в пантомими, песни и танци — традиция, която бе започнала преди почти едно хилядолетие и половин хилядолетие преди създаването на самия театър но — наследството от ерата на самураите.

Ронините бяха коленичили в редици пред Оиши, който на свой ред бе коленичил пред ниска масичка, върху която бяха положени бойният шлем на господаря Асано, тантото, с което той бе извършил сепуку, и свитък хартия. Ръката му лежеше върху парчето хартия, на което бяха изписани думите на клетвата им да отмъстят за несправедливата смърт на господаря си. Оиши го придържаше, за да не бъде отнесено от някой случаен порив на вятъра. Самият той вече се беше подписал със собствената си кръв.

Кай също бе коленичил в единия край на редиците и стоеше с наведена глава. Нямаше право да участва в церемонията, но и не можеше да се отдели от другите, дори и законът да му забраняваше да бъде част от техните традиции, а традициите пък да му забраняваха официално да се присъедини към клетвата им. Видя, че и останалите сведоха глави за миг, почитайки смелостта на своя господар и паметта на тези, които вече не бяха сред тях.

След това Оиши пръв вдигна глава и погледна в очите всеки един от ронините пред себе си, изричайки:

— Никой от нас не знае колко дълго ще живее, нито кога ще настъпи сетният му час. Скоро обаче всичко, което ще остане от краткия ни живот, ще бъде гордостта на децата ни, която ще чувстват, докато изричат на глас имената ни.

Хората му също го погледнаха. Лицата им бяха тъжни и замислени, но в очите им отново светеше гордост от произхода им, утвърден през вековете. Наследеното от предците им не можеше да им бъде отнето толкова лесно нито от законите на бакуфу, нито от личната воля на господаря, когото им бяха наредили да почитат като пръв сред останалите господари — шогуна. Законите на земята се създаваха от политици, а политиците не бяха богове. Дори самият шогун беше само човек. „Закон“ и „справедливост“ не означаваха едно и също.

Коленичилите мъже също не бяха богове, също както и „Мирът на Токугава“ не беше истински мир. Те обаче бяха воини, чиито предци бяха създали кодекс на честта с принципи, които повеляваха дори шогунът да се съобразява с разликата между човек, борещ се за кауза, и човек, биещ се, защото е загубил своята човечност.

В основата на Бушидо, „Пътят на воина“, бяха залегнали седем морални качества, на които трябваше да основава живота си всеки самурай: справедливост, смелост, състрадание, уважение, честност, лоялност и чест. Фактът, че тези качества съществуваха от толкова дълго време, без дори да са написани, и оставаха непроменени през поколенията, само доказваше мъдростта, която се криеше в тях. А фактът, че малко мъже, които наричаха себе си самураи, можеха да живеят изцяло според своите си принципи, още веднъж доказваше необходимостта от съществуването на подобен морален кодекс.

Оиши кимна към масата до себе си и символичните предмети на нея.

— Когато едно престъпление остане ненаказано, светът губи равновесието си. Когато едно зло остане без отмъщение, няма да можем да скрием срама си пред небесата. Ние също трябва да умрем, за да се затвори кръгът на отмъщението. Няма друг начин, затова оставям избора на вас.

Кай наблюдаваше как мъжете пред Оиши обмисляха и претегляха пълния смисъл на думите му, а времето сякаш спря за миг. Знаеше, че Оиши казва истината. Ако успееха, ронините щяха да възвърнат честта на господаря им и рожденото право на Мика щеше да й бъде възстановено, ако въобще беше останала някаква справедливост в правната система на бакуфу.

Но ако ронините надживееха своето отмъщение, щяха да се окажат в положение, при което са нарушили пряка заповед на самия шогун. Ако не признаваха законите на собственото си общество, както и висшата справедливост, която търсеха, равновесието в света отново щеше да бъде нарушено. Кръгът на отмъщението трябваше да бъде затворен, преди да се превърне в безкрайна и неконтролируема спирала. Един човешки живот или десет, или дори сто, бяха нещо дребно в сравнение с великия цикъл на самия живот, а той трябваше да има възможност да продължи.

И все пак, за всеки човек собственият му живот означаваше всичко, целият свят…

Хорибе се изправи от мястото, където беше коленичил, и се приближи към масата. Коленичи отново пред шлема на господаря Асано и се поклони. След това взе кинжала и прободе пръста си. Подписа клетвата да отмъсти за смъртта на господаря си със собствената си кръв. После се изправи Хара и също се приближи. Останалите ронини ги последваха един по един, заричайки се с кръвта и живота си да потърсят отплата за своя господар, както повеляваше самурайското им потекло.

Оиши ги гледаше как се подписват един след друг, докато изведнъж не се изненада да види сина си, коленичил пред него.

Чикара посегна да вземе тантото на господаря Асано и ръката на баща му се протегна да го спре. Оиши се вгледа в сина си със същия тревожен поглед, който Кай бе видял на лицето му, когато излизаха от пещерата на тенгу.

— Бащата не трябва да живее толкова дълго, че да види как синът му умира — каза Оиши и поклати глава, а ръката му все още възпираше Чикара.

— Вие не сте мой баща — отвърна Чикара и го погледна право в очите. — Вие сте мой водач. Един баща не бива да умира, преди да е видял сина си да се превръща в мъж.

Оиши примигна, сякаш бе ударен от гръм, и остана зашеметен за миг от дълбокото житейско прозрение в думите на сина му. На лицето му се изписа едновременно възхищение и силна съпротива, като двете емоции се бореха коя да надделее. Най-накрая Оиши кимна и пусна ръката на Чикара, позволявайки му да подпише клетвата.

Кай гледаше как още от ронините последваха Чикара, докато накрая само неколцина останаха да чакат реда си да подпишат. Ясуно се приближи последен към масата, а Хорибе плъзна поглед по редицата мъже.

— Четиридесет и шестима сме — преброи той.

— Не — поправи го Ясуно, който се изправяше, след като се беше подписал. Обърна се и погледна към Кай, коленичил недалеч от масата. — Мелез, а ти?

Кай замръзна на място, ръцете му се свиха в юмруци, а изненадата му прерасна в чувство на унижение и гняв. Хвърли един унищожителен поглед на Ясуно, неспособен да разгадае изражението му, неразбиращ защо точно сега трябваше…

Но Ясуно продължи да го гледа също толкова настойчиво и каза ясно и високо, така че да чуят всички:

— Прости ми за това, че не ти благодарих, че уби онзи цилин и ми спаси живота — започна Ясуно, след което си пое дълбоко дъх и добави: — Самураят не може да печели слава на гърба на другите.

След последните думи Ясуно се наведе напред в дълбок поклон.

Десетки глави се обърнаха едновременно към тях двамата и ги изгледаха невярващо. Настъпи дълбока, красноречива тишина.

Кай обаче беше този, който най-малко можеше да повярва на случващото се. Той седна обратно на пети и се почувства така, сякаш мозъкът му внезапно бе изпаднал в празна дупка.

Ясуно отново вдигна глава, след което внимателно извади един уакизаши^[1] от връзките на пояса си. Вдигна меча и с две ръце го подаде на Кай.

— Това принадлежеше на Башо — каза той.

Кай се взря в лицето му, а след това сведе поглед към уакизаши в ръцете му. Поклати глава и отново вдигна объркан поглед към Ясуно.

— Самураят носи два меча — тихо каза Ясуно, все още подавайки му оръжието. За пръв път Кай видя разголена душата му: срамът, угризенията, копнежът за опрощение, болката на човек, загубил приятел, и то само за да разбере, че приятелят му не го е изоставил съвсем сам, стига да бе достатъчно мъдър да признае несигурността си и да постъпи така, както повеляваше честта.

Кай бавно протегна треперещите си ръце и пое меча. Все още несигурен, като държеше уакизаши с изпънати ръце, той вдигна глава и погледна към скупчилите се ронини.

Сега не само Чикара, а и всички останали го гледаха така, сякаш за пръв път го виждаха истински — той беше някой, човекът, спечелил доверието и уважението им, човекът, който бяха приели за свой спътник, за свой равен.

В продължение на почти хиляда години те имаха правото да почетат отличил се човек, като го посветят в ранг на самурай, когато се уверяха, че титлата е справедливо заслужена. Законът, който забраняваше тази традиция, съществуваше едва от едно столетие.

Същите тези мъже се бяха подписали с кръв под клетва, в която се казваше, че вече не желаят да приемат гири — стриктното подчинение на дълга, когато то нарушаваше нинджо — собствената им съвест. Признаваха, че има неща, за които си струва човек да се бори и дори да умре, и те с готовност щяха да дадат живота си, за да защитят по-висшата справедливост, както Бушидо изискваше от тях.

Същата традиция повеляваше още, че е съвсем правилно и справедливо да се признаят доказаните заслуги на даден човек.

Най-накрая Кай погледна към Оиши и видя в очите му пълно одобрение на случващото се, както и искрено приветствие, а след като Оиши погледна към Ясуно и обратно към него — нещо, което приличаше на огромно облекчение.

Без да откъсва очи от Оиши, Кай пристъпи напред към масата, коленичи, прободе пръста си с кинжала и подписа клетвата с кръвта си.

— Сега вече сме четиридесет и седем — обяви Оиши.